Владимир Мегре
Анастасия (27)

Силните хора

Най-висшата оценка за твоята личност е тази, дадена ти от хората, които са около теб.

Анастасия много говореше за хората, които ние наричаме предприемачи, за тяхното влияние върху духовността на обществото, а после вдигна една пръчка и нарисува на земята кръг. В кръга нарисува още множество кръгчета, а в средата им постави точки; отстрани на този кръг добави и други. Тя нарисува нещо като карта на планетите във вътрешността на земния свят и добави още много други неща в нея, след което каза:

— Големият кръг — това е Земята, планетата, на която живеят хората. Малките кръгчета са мъничките, обединени от нещо колективчета от хора. Точките са хората, които оглавяват тези колективчета. От това, как тези оглавяващи ще се отнасят с хората, какво ги карат да правят, какъв психологически климат създават, използвайки своето влияние, ще зависи дали на тези хора ще им бъде добре или зле. Ако на болшинството му е добре, от всеки човек ще излиза светло излъчване и като цяло от колектива също ще се излъчва светлина. Ако се чувстват зле, тогава ще е тъмно.

И тя защрихова част от кръгчетата, правейки ги потъмни.

— Разбира се, на тяхното вътрешно състояние оказват влияние и много други фактори, но във времето, когато са в този колектив, основното са взаимоотношенията с ръководството. За Вселената е много важно от Земята като цяло да излиза светло излъчване — излъчването на светлината, на любовта, на доброто. За това и в Библията е казано: „Бог е Любов“^[1].

— Мъчно ми е, много ми е мъчно за хората, които вие наричате предприемачи — те са най-нещастните. Аз бих искала да им помогна, но ми е много трудно да го направя сама.

— Ти бъркаш, Анастасия, за нещастни при нас се смятат пенсионерите, хората, които не могат да си намерят работа, да си осигурят необходимото жилище, дрехи, прехрана. Предприемачът — това е човек, който притежава всичко това в по-голяма степен от другите. За него са достъпни удоволствията, за които другите не могат и да мечтаят.

— Какви например?

— Ами дори да вземем средния предприемач — той има съвременна кола, апартамент. С дрехите и прехраната изобщо няма проблем.

— А радостта? Удовлетворението от нещо? Виж.

Анастасия отново ме привлече на тревата и както първият път, когато ми показваше жената летовничка на вилното й място, започна да ми показва други картини.

— Ето, виждаш ли? Той седи точно в онази кола, която ти наричаш луксозна. Виждаш ли, той е сам на задната седалка — в колата има климатик и шофьорът кара много плавно. Но погледни колко напрегнато и замислено е лицето на седящия на задната седалка предприемач. Той мисли, крои някакви планове, страхува се от нещо, виж — ето хвана това, което вие наричате телефон. Безпокои се… Така, получи информация… Сега трябва бързо да я оцени и да вземе решение. Целият е напрегнат… Мисли… Готово, решението е взето. Сега гледай, гледай — седи сякаш спокойно, а на лицето му са изписани съмнение и тревога. И няма никаква радост.

— Това е работа, Анастасия.

— Това е начин на живот и в него няма проблясък от момента на събуждането до момента на заспиването и дори в съня му. И той не вижда нито разлистващите се дървета, нито пролетните ручейчета.

Около него навсякъде е пълно със завистници, желаещи да вземат това, което той притежава. Опитът да се опази от тях с това, което вие наричате охрана, къщата, която е крепост, не му носят пълно успокоение, тъй като страхът и грижите са в него самия и винаги си остават с него.

И така до самата смърт, и вече пред самия край на живота е съжалението, че се налага да остави всичко това.

— Предприемачът има радости. Те идват тогава, когато той достигне желания резултат и осъществи замисления план.

— Не е вярно, той не успява да се радва на постигнатото, в замяна пристига друг план — още по-сложен, и отново се започва всичко отначало, само че с големи трудности.

Горската красавица рисуваше пред мен много мрачна и печална картина на външно благополучното съсловие от нашето общество и в тази картина не ми се искаше да вярвам. Като опровержение й казах:

— Ти забравяш, Анастасия, за тяхното умение да постигат поставените цели и да получат жизнените блага, възхитените погледи на жените, взиращи се в тези мъже, уважението на околните към тях.

На което тя отговори:

— Илюзия. Не, всичко това е илюзия. Къде си виждал пълен с уважение или възхищение поглед на човек, който се взира в пътника от луксозната кола или в собственика на най-богатото жилище? Нито един човек няма да потвърди казаното от теб. Това са погледи на завистта, на безразличието, на раздразнението. И дори жените не могат да обичат тези хора, защото техните чувства се примесват с желанието не само да притежават този човек, но да притежават и онова, което той има. На свой ред и те не могат истински да обичат жена, защото нямат възможност да освободят достатъчно място за такова голямо чувство.

Търсенето на по-нататъшни аргументи беше безсмислено, тъй като казаното от нея можеше да бъде потвърдено или опровергано само от тези, за които тя говореше. И аз като предприемач никога не се бях замислял над това, не съм анализирал броя на радостните си минути и още по-малко можех да го направя за другите. Някак си не е прието в средите на предприемачите да мрънкаш или да се оплакваш — всеки се стреми да се покаже като преуспяващ и доволен от живота.

Поради това вероятно и се е формирало мнението у повечето хора, че предприемачът е човек, който получава от живота само и единствено блага. Анастасия улавяше не проявяващите се външно чувства, а по-тънките, скритите вътре. Тя определяше състоянието на човека според количеството на светлината, която виждаше. Струва ми се, че картините и ситуациите, които тя виждаше, бяха видими за мен по-скоро от нейния глас. Казах за това на Анастасия. Тя отговори:

— Ще ти помогна. Ти затваряш очи, лежиш на тревата, ръцете ти са разперени встрани, трябва да се отпуснеш. Мислено си представи цялата Земя, опитай се да видиш нейния цвят и синкавото сияние, което излиза от нея. После стесни лъча на своето въображение, без да обхващаш цялата Земя, прави го все по-тесен и по-тесен, докато не видиш конкретни детайли. Търси хора там, където синкавото излъчване е повече. Продължавай да стесняваш своя малък лъч, докато не видиш един или няколко души. Хайде да опитаме пак с моя помощ.

Тя ме хвана за ръката, постави пръстите си върху моите, като ги опря с кранчетата в дланта ми. Пръстите на другата й ръка лежаха на тревата и бяха насочени нагоре. Аз мислено извърших всичко това, което тя каза и пред мен смътно изникна картина с трима души, които седяха на маса и говореха възбудено помежду си; Техните думи ми бяха неясни. Не чувах изобщо никаква реч.

— Не — каза Анастасия, — това не са предприемачи. Сега ще ги намерим.

Тя движеше и движеше своя малък лъч, попадайки на големи и малки кабинети, затворени клубове, сбирки на маса, бордеи… Синкавото сияние беше или слабо, или го нямаше изобщо.

— Виж — там вече е нощ, а той все още седи в задимения си кабинет сам, нещо не е наред при този предприемач. А този, виж го този, колко е доволен в басейна и до него има момичета. Той е пийнал, но сияние няма; Просто се опитва да забрави за нещо, неговото самодоволство е изкуствено.

Това е домът му. Ето неговата жена, детето му нещо го пита. Телефонът… Ето, моля, той отново стана сериозен, дори близките му се отдръпнаха на заден план.

И отново една след друга проблясват всевъзможни ситуации, външно хубави и не толкова, докато не се натъкнахме на тази ужасна сцена. Изведнъж изникна стая — вероятно в някакъв апартамент — доста комфортна, но…

На кръглата маса лежеше гол човек, ръцете и краката му бяха завързани за краката на масата, главата висеше, устата беше залепена с кафява лепенка. До масата седяха двама млади мъже със здраво телосложение — единият беше късо подстриган, а другият не толкова як, с гладко зализана коса. По-далеч под стълбата седеше в кресло млада жена. Устата й също беше залепена, под гърдите беше пристегната с бял шнур, който я притискаше към креслото. Всеки от краката й беше вързан към крачетата на креслото. Беше облечена само с долна разкъсана блузка. До нея седеше възрастен слабоват мъж и пиеше нещо, може би коняк. На малката масичка пред него имаше шоколад. Тези, които седяха до кръглата маса, не пиеха нищо. Те изливаха на гърдите на лежащия мъж някаква течност — водка или спирт — и я подпалваха. „Разплата“ — разбрах аз.

Анастасия отдръпна малкия си лъч от тази сцена. Но аз възкликнах:

— Върни се. Направи нещо!

Тя върна сцената и отговори.

— Не бива. Всичко вече се е случило. Това не може да бъде спряно, трябвало е по-рано, сега вече е късно.

Гледах като попарен и изведнъж ясно видях очите на жената — нейните очи бяха изпълнени с ужас и не молеха за пощада.

— Направи! Направи поне нещо, ако не си безсърдечна! — извиках аз на Анастасия.

— Но това не е в моите сили, това вече е някак програмирано по-рано, не от мен, аз не мога да се бъркам пряко. Сега те са по-силни.

— Къде е твоята доброта, способностите ти?

Анастасия мълчеше. Ужасната сцена леко потъмня. После изчезна възрастният мъж, който пиеше коняк.

Изведнъж аз почувствах слабост в цялото тяло.

Почувствах още как започна да ми изтръпва ръката, която докосваше Анастасия.

Чух нейния отслабнал глас. Тя едва успя да изговори следните думи:

— Дръпни си ръката, Владими… — тя не успя дори да доизговори моето име.

Ставайки, отдръпнах ръката си от Анастасия.

Ръката ми висеше като безчувствена, както се случва, когато изтръпват ръка или крак и цялата беше бяла. Размърдах пръстите си и безчувствеността започна да преминава.

Погледнах Анастасия и се ужасих. Очите й бяха затворени. Руменината беше изчезнала от лицето й. Под кожата на ръцете и на лицето й изглеждаше, че сякаш няма капчица кръв. Тя лежеше като безжизнена. Тревата около нея в радиус от два-три метра също беше бяла и клюмнала. Разбрах, че се е случило нещо ужасно и извиках:

— Анастасия! Какво се е случило с теб, Анастасия?!

Но тя не реагира на моя вик. Тогава я хванах за раменете и разтърсих вече не онова стегнато, а омекналото й тяло, но нейните абсолютно бели и обезкръвени устни мълчаха.

— Чуваш ли ме, Анастасия?

Съвсем леко се повдигнаха миглите й и ме погледнаха угаснали очи, които вече нищо не изразяваха. Взех манерката с водата, повдигнах главата й и се опитах да й дам да пие, но Анастасия не можеше да преглъща. Гледах я и трескаво мислех какво да направя.

Най-после нейните устни леко се размърдаха и прошепнаха:

— Пренеси ме на друго място… до дърво…

Вдигнах омекналото й тяло и като я отнесох далеч от кръга с бялата трева, я поставих до най-близкия кедър. След известно време тя започна да идва на себе си и аз я попитах:

— Какво беше това, което се случи с теб, Анастасия?

— Опитах се да изпълня твоята молба — тихо отговори тя и след минута добави: — Мисля, че успях.

— Но ти изглеждаш толкова зле, едва не загина!

— Наруших естествените закони. Намесих се там, където не трябваше да се намесвам. Това изискаше всичките мои сили и енергия. Учудвам се, че бяха достатъчни.

— Защо рискува, след като това е толкова опасно?

— Нямах избор. Нали ти искаше това. Страхувах се да не изпълня твоята молба, боях се, че съвсем ще престанеш да ме уважаваш. Ще си мислиш, че аз само говоря ли, говоря… И че нищо не мога в реалния живот.

Очите й ме гледаха искащо и умоляващо. Когато говореше, тихото й гласче леко потреперваше:

— Но няма да мога да ти обясня как се прави това, как работи този природен механизъм, аз го чувствам, но да ти го обясня така, че да е разбираемо за теб, не мога и вашите учени сигурно засега няма да могат.

Тя отпусна главата си, помълча, сякаш събираше сили. Отново ме погледна с умоляващи очи и произнесе:

— Сега ти още повече ще ме смяташ за ненормална и вещица.

Изведнъж много ми се прииска да направя за нея нещо хубаво, но какво? Исках да й кажа, че я смятам за нормален, обикновен човек, за красива и умна жена, но в мен не съществуваше обичайното усещане към нея, а и тя със своята интуиция не би ми повярвала.

Изведнъж си спомних как обикновено в детството й я е поздравявал нейният прадядо. Как побелелият прадядо е приклякал на едно коляно пред малката Анастасия и е целувал ръчичката й. Застанах пред Анастасия на едно коляно, взех все още бледата и малко студена ръка, целунах я и казах:

— Ако ти си ненормална, то ти си най-най, най-добрата, умната и красива от всички ненормални.

Най-накрая усмивката отново докосна устните на Анастасия, очите й ме гледаха благодарно. По бузите й отново започна да се възвръща руменината.

— Анастасия, картината беше доста мрачна. Ти специално ли я избра?

— Търсех поне за пример нещо хубаво, но не намерих. Те всички са в клещите на своите грижи — насаме са с проблемите си и почти нямат духовно общуване.

— Ами какво трябва да се направи, какво можеш да предложиш освен съжаление към тях? Трябва да ти кажа — предприемачите — това са силни хора.

— Много са силни — съгласи се тя — и са интересни. Те за един живот някак си изживяват два. Единият живот е известен само на тях и на никого от близките им, а другият — външният, той е за околните. Аз мисля, че трябва да се помогне, като се усили духовното и искрено общуване между тях. Необходим е открит стремеж към чистота на помислите.

— Анастасия, аз сигурно ще се опитам да направя това, за което ти ме молиш. И книга ще се опитам да напиша, и дружество на предприемачите с чисти помисли ще се опитам да създам, но само така, както аз съм успял да го разбера.

— На теб ще ти е трудно. Няма да мога да ти помагам достатъчно — в мен останаха малко сили. Те ще се възстановяват дълго. Сега за известно време няма да мога да виждам на разстояние с моя малък лъч. И сега с обикновеното зрение трудно те виждам.

— Анастасия, да не би да ослепяваш?

— Мисля, че всичко ще се възстанови. Само съжалявам за това, че известно време няма да мога да ти помагам.

— Няма нужда да ми помагаш, Анастасия Ти се опитай себе си да опазиш за сина ни и да помогнеш на другите.

* * *

Трябваше да заминавам, да догоня кораба. Като изчаках поне на външен вид тя да започне да изглежда почти такава, каквато беше преди, аз се върнах на катера. Анастасия го оттласна от брега. Течението пое катера.

Тя стоеше почти до колене във водата, подгъвът на полата й се беше намокрил и се развяваше по вълните.

Дръпнах навития шнур. Моторът запали, раздирайки тишината, която беше станала нещо привично за мен през последните три дни и катерът рязко тръгна напред, като набираше все повече скорост и се отдалечаваше от самотно стоящата в крайбрежната вода отшелница на тайгата.

Изведнъж Анастасия бързо излезе от водата и хукна по брега да настигне катера.

Развяващите й се от вятъра коси приличаха на комета. Тя се стараеше да бяга много бързо, вероятно използвайки при това всичките си сили, опитвайки се да направи невъзможното — да догони бързоходния катер. Но беше невъзможно да го стори. Разстоянието между нас бавно се увеличаваше. Стана ми мъчно за безполезните й усилия и желаейки колкото се може по-бързо да прекратя тягостния момент на раздялата, аз с всичка сила до краен предел натиснах лоста на газта. През главата ми премина мисълта, че Анастасия може да си помисли, че аз отново съм се изплашил от нея и бягам.

Ревящият от напрежението мотор вдигна носа на катера над водата и той се устреми още по-бързо напред. Разстоянието между нас все по-бързо се увеличаваше.

А тя… Господи! Какво прави тя?…

На брега Анастасия разкъса пречещата й да бяга мокра пола, хвърли настрани разкъсаните дрехи. Стремителността на нейния бяг нарастваше и тогава се случи невероятното — разстоянието между нея и катера започна бавно да се скъсява.

Напред по пътя й имаше стръмнина. Продължавайки да натискам вече неподдаващата се ръчка на газта, си помислих, че стръмнината ще я спре и ще се прекрати тази мъчителна за мен сцена.

Но Анастасия продължаваше своя стремителен бяг и от време на време протягаше ръце напред, сякаш опипваше пространството.

Нима толкова много се е влошило зрението й — не вижда ли стръмнината?

Анастасия, без да намалява изобщо стремителността си, се изкачи на стръмнината, падна на колене, вдигна ръцете си към небето, обърна се в моята посока и започна да вика. Чух гласа й през дивия рев на мотора и шума на водата, чух нещо като шепот:

— Напред има пли-и-тчи-ни-и-и, тру-пи-и-и.

Бързо обърнах глава, без още да съм осъзнал съвсем какво става, толкова рязко завъртях руля, че хукналият настрани катер едва не загреба вода с наклонилия се борд.

Огромно дърво се беше опряло с единия си край в плитчината, а другият едва стърчеше от водата и леко драсна едната страна на бясно движещия се катер. При челен удар то щеше лесно да пробие тънкото алуминиево дъно.

Когато вече излязох на речния фарватер, се обърнах, погледнах към склона и тихо прошепнах в посока на стоящата на колене самотна фигура, която се превръщаше във все по-мъничка точка:

— Благодаря ти, Анастасия!