Владимир Мегре
Анастасия (3)

Звяр или човек?

Продължихме пътя си към дома на Анастасия. Тя остави дрехите си в онази хралупа. Галошите също остави в дървото. Остана в тънката къса рокличка. Предложи да ми помогне с багажа и сама взе моята чанта. Боса, с необикновено лека и грациозна походка тя вървеше пред мен и размахваше чантата.

През цялото време разговаряхме. Да разговаряш с нея на различни теми беше много интересно. Може би беше така интересно поради странните й разсъждения за всичко.

Понякога Анастасия се завърташе с лице към мен, разговаряше, смееше се и така вървеше известно време „с гърба напред“, увличайки се в разговора и без да гледа в краката си. Не разбирах защо тя нито веднъж не се спъна, не убоде босите си крака на суха клонка например? Нямаше никаква видима пътека, но също така нямаше и обикновените препятствия на тайгата.

В движение понякога тя докосваше или бързо поглаждаше или листче, или клонката на някое храстче. Навеждаше се, без да гледа, откъсваше по някоя тревичка… и я изяждаше.

„Направо като животинче“ — помислих си.

Когато намирахме ягоди, Анастасия ми предлагаше и аз също ядях от тях в движение. Тялото й не се отличаваше с някаква особена мускулатура. Тя има средно телосложение — нито дебела, нито слаба; охранено, жилаво и много красиво тяло. Силата в него според мен беше доста голяма и рефлексите й също бяха добри.

Когато се спънах и започнах да падам, с ръце опънати напред, Анастасия мълниеносно се обърна, бързо изпъна свободната си ръка и аз паднах, разперил пръсти, с гърдите си на дланта й. Паднах, без да докосна земята с ръцете си. Тя задържа тялото ми с едната си ръка и го изправи, като продължаваше нещо да говори без никакво напрежение. Когато се изправих с помощта на ръката й, ние продължихме пътя си, като че ли нищо не се е случило. И тогава незнайно защо аз си помислих за газовия пистолет, който беше в чантата ми.

Унесени в приказки, някак неусетно бяхме изминали доста път. И изведнъж Анастасия спря, сложи чантата ми под едно дърво и радостно съобщи:

— Ето, вече сме вкъщи!

Аз се огледах. Малка поддържана полянка, цветя сред величествени кедрови дървета, но абсолютно никакви постройки. Не видях дори заслон. Изобщо нищо! Дори примитивен временен подслон не можах да видя! А тя се радва. Като че ли сме пристигнали в комфортно жилище.

— А къщата къде е? Къде ще спим, ще ядем? Как ще се скрием от дъжда?

— Ами това е моят дом, Владимир. Тук има всичко.

Започна да ме завладява смътна тревога.

— Къде е това всичко? Дай чайника, за да сварим вода на огъня, брадва.

— Аз нямам чайник и брадва, Владимир. Добре би било да не палим огън.

— Какво говориш? Даже чайник нямала! Водата в бутилката ми свърши. Нали видя, когато ядох. И бутилката изхвърлих. Само две глътки коняк ми останаха. До реката или до селото има ден път, а аз така се уморих и съм жаден. Ти откъде взимаш вода? От какво пиеш?

Виждайки вълнението ми, Анастасия се обезпокои, бързо хвана ръката ми и ме поведе през поляната към гората, като нареждаше по пътя:

— Само не се безпокой, Владимир! Моля те. Не се разстройвай. Всичко ще направя. Ти ще си починеш. Ще се наспиш. Аз всичко ще направя. Няма да ти бъде студено. Искаш ли да пиеш? Аз сега ще те напоя.

Само на десет-петнадесет метра от поляната, зад храстите пред нас се появи малко езеро, типично за тайгата. Анастасия бързо загреба с шепата си вода и я поднесе към лицето ми.

— Ето вода. Пий, моля те.

— Абе ти какво, да не си полудяла? Как може да се пие непреработена вода от някаква си горска локва? Нали видя, минерална вода пих. Дори на кораба речната вода, която използваме за миене, минаваме през специален филтър, хлорираме я и я йонизираме.

— Това не е локва, Владимир. Тук водата е чиста, жива вода. Добра е! Не е убита наполовина като вашата. Тази вода може да се пие, тя е като майчино мляко. Виж.

Анастасия поднесе шепи до лицето си и пи от тях вода.

От мен се изтръгна:

— Анастасия, ти звяр ли си?

— Защо „звяр“? Защото леглото ми не е като твоето? Нямам кола? Всякакви приспособления?

— Защото живееш като звяр в гората, нямаш нищо и сякаш това ти харесва.

— Да, на мен ми харесва да живея тук.

— Ето, виждаш ли, ти сама потвърди.

— Ти, Владимир, смяташ, че характерната разлика, на човека от всичко, което живее на Земята, е притежанието на изкуствено създадени предмети ли?

— Да! А още по-точно — цивилизованият бит.

— Смяташ своя бит за по-цивилизован? Да, разбира се, че така смяташ. Но аз не съм звяр, Владимир. Аз съм човек!