Владимир Мегре
Анастасия (23)

Странното момиче

Миналата година хвърлихме котва до брега на едно село по тези места. Трябваше да купим месо за ресторанта и да останем на брега за известно време.

На шейсет километра от мястото започваше опасен участък по реката, който не позволяваше на кораба да се предвижва през нощта (навигационните светлини в някои участъци по реката не светят). За да не губим време напразно, обявихме по външния високоговорител и по местната радиоточка за предстоящата вечеринка на кораба.

Белият параход, който стоеше на брега и целият светеше с множество светлини, звучащата от него музика и всичко останало привличаше местната младеж. Така и този път почти цялата местна младеж се стече към трапа на кораба.

Отначало всички, стъпили за първи път на палуба, се стремят да обходят и да разгледат кораба. След като се разходят по централната, горната и долната палуба, в крайна сметка се съсредоточават в бара и ресторанта. Женската половина (като правило) танцува, а мъжката предимно пие. Необичайната обстановка на кораба плюс музиката и алкохолните напитки винаги довеждат посетителите до състояние на възбуда, което често пъти създава доста главоболия на екипажа. Почти винаги времето е недостатъчно за младежите и започва колективна молба за продължение на удоволствието поне за още половин час, после още и още.

Тогава бях сам в каютата си, чувах носещата се от ресторанта музика и се опитвах да коригирам по-нататъшното разписание на нашия керван. Изведнъж усетих върху себе си нечий настоятелен поглед, обърнах се и видях зад стъклото на прозореца нейните очи. Тогава в това нямаше нищо странно. За посетителите винаги представлява интерес да разгледат каютите на кораба. Станах и отворих прозореца. Тя не се отдръпна. Беше смутена, но продължаваше да ме гледа. Прииска ми се да направя нещо за тази самотно стояща на палубата жена. Помислих си: защо не танцува като другите, може би й се е случило някакво нещастие? Аз предложих да й покажа кораба, а тя кимна мълчаливо. Разведох я навсякъде, минахме и през офиса, който винаги поразяваше посетителите с елегантната си мебелировка: килимите на пода, меката кожена мебел, компютрите. После я поканих в каютата си, която се състоеше от спалня кабинет и приемна холна стая, застлана с килими и обзаведена с великолепна мебел, с телевизор и магнетофон. Вероятно тогава ми е доставяло удоволствие да поразя ограничено селско момиче с постиженията на цивилизования бит.

Отворих пред нея кутия с бонбони, налях две чаши шампанско; мислейки си, че окончателно ще я поразя с лукса. Пуснах видеокасета — Вика Циганова пееше „Любов и смърт“. На касетата имаше записани и други мои любими изпълнители. Тя само леко докосна шампанското с устни, внимателно ме погледна и попита;

— Много е трудно, нали?

Аз очаквах какво ли не, само не такъв въпрос. Курсът ни беше действително труден — сложната навигационна обстановка, екипаж, който се състоеше от курсанти на речното училище, които попушваха трева и крадяха магазина на кораба. Често излизахме извън графика и не бяхме в състояние да спазваме определените срокове за пребиваване в населените места, в които по-рано бяхме съобщили за пристигането на кервана. Тежестта на тези и други проблеми често не ми даваха възможност не само да се полюбувам на красивите брегови пейзажи, но и просто да се наспя нормално.

Отговорих й нещо глупаво от рода: „Няма нищо, ще успеем“, обърнах се към прозореца и изпих шампанското.

Слушахме видеокасетата и разговаряхме с нея за още нещо, докато параходът не се закотви на брега след разходката. След това аз я изпратих до трапа. Като се върнах в каютата, си помислих, че нещо странно и необичайно имаше в тази жена и някакво леко и светло чувство остана у мен след общуването ми с нея. През онази нощ за първи път от много време се наспах добре. Сега разбрах: тази жена от кораба беше Анастасия.

— Значи това си била ти, Анастасия?

— Да, точно там, в твоята каюта, аз запомних всички песни, които ти изпях в гората. Те звучаха, докато ние разговаряхме. Виждаш ли колко просто е всичко?

— А как попадна на кораба?

— Беше ми интересно как точно протичат нещата при вас и как живеете. Винаги съм се занимавала само с вилните летовници.

В онзи ден изтичах до селото, продадох сушените гъби, които събират катериците, и си купих билет за разходката с вашия кораб. Сега вече зная много за хората, които вие наричате предприемачи. И теб вече познавам добре.

Аз съм много, много виновна пред теб. Не знаех, че ще се случи така и че така ще променя съдбата ти, само че вече нищо не мога да направя, тъй като ТЕ са пристъпили към изпълнението на този план, а ТЕ са подвластни само на Бог. Сега известно време ще се наложи ти и твоето семейство да преодолеете големи трудности и несгоди, но после всичко ще се оправи.

Все още, без да разбирам точно за какво говори Анастасия, чувствах интуитивно, че сега ще ми се открие нещо, което излиза от рамките на обичайните представи за нашия бит и това нещо ще ме засяга непосредствено.

Помолих Анастасия да ми разкаже по-подробно това, което имаше предвид, когато говореше за промените в съдбата ми и за предстоящите трудности. Като я слушах, дори не можех да предположа колко точно всичко казано от нея ще започне да се реализира. Със своя разказ Анастасия отново ме върна към събитията отпреди година.

— Тогава на кораба ти ми показа всичко, дори и своята каюта, почерпи ме с бонбони, предложи ми шампанско, после ме изпрати до трапа, но аз не си тръгнах веднага от брега. Застанах на брега до храстите и виждах през светещите прозорци на бара как местната младеж се весели.

Ти ми показа всичко, но не ме заведе в бара. Досещам се защо — бях облечена неподходящо, овързана в забрадка, блузката ми не беше модна, полата много дълга. Но можех да сваля забрадката. Блузката, с която бях облечена беше чистичка и спретната, изгладих с ръце полата си внимателно, докато вървях към вас.

Действително не заведох Анастасия в бара и причината беше нейното малко странно облекло, под което, както вече стана ясно, тази млада жена криеше своята необикновена красота, която веднага рязко изпъкваше на фона на другите хора. И аз й казах:

— Анастасия, че защо ти трябваше този бар? И какво, да не би да щеше да танцуваш с твоите галоши? А и откъде можеше да знаеш танците на съвременната младеж?

— Тогава не бях обута с галоши. Когато продадох гъбите, за да си купя билет за твоя кораб, си купих от онази жена обувки. Действително бяха малко вехти и теснички, но аз ги почистих с трева, а да танцувам… исках само да зърна веднъж и край. Освен това, ако се разтанцувам…

— Да не би тогава да ми се обиди?

— Не, не се обидих. Само че ако беше отишъл с мен в бара, не зная дали това е добре или не, но събитията щяха да се развият по друг начин и всичко това нямаше да се случи. Но сега вече не съжалявам, тъй като станалото е станало.

— Е, и какво се е случило? Какво толкова страшно е станало?

— След като ме изпрати до мостика, ти не се върна веднага в каютата си, а се отби при капитана и заедно се насочихте към бара. За вас това беше обичайно. Когато влязохте, веднага направихте впечатление на публиката. Капитанът се беше издокарал в своята униформа. Ти — много елегантен, с респектираща външност и известен на мнозина по крайбрежието — знаменитият Мегре. Собственик на необикновения за хората по тези места речен керван. И двамата прекрасно разбирахте, че правите голямо впечатление на хората.

Седнахте на масата на три млади момичета от селото — те бяха едва на осемнадесет и току-що бяха завършили училище.

На вашата маса веднага беше донесено шампанско, бонбони и нови чаши, които бяха по-красиви от предишните. Ти взе ръката на едно от момичетата, наведе се към нея и започна да й говориш нещо на ухото и аз разбрах… това се нарича комплименти. После танцува с нея няколко пъти и все продължаваше да й говориш. Очите на момичето блестяха така, сякаш се намираше в друг, приказен свят. Ти я изведе на палубата и както на мен, така и на нея показа целия кораб, заведе я в своята каюта, почерпи я със същото, с което и мен — с шампанско и бонбони. С момичето се държеше малко по-различно отколкото с мен. Беше весел. С мен беше сериозен и дори тъжен, а с нея — весел. Аз добре виждах това през светещите прозорци на твоята каюта и може би тогава мъничко ми се прииска да бъда на мястото на това момиче.

— Да не би да си ревнувала, Анастасия?

— Не зная. Чувството беше някак странно и непознато за мен.

Спомних си онази вечер и тези млади селски момичета, които тогава се стремяха с всички сили да изглеждат по-големи и по-модерни.

На сутринта с капитана на кораба Александър Иванович Сенченко още веднъж се посмяхме на тяхното снощно държание. Тогава в каютата си аз разбирах, че момичето беше готово на всичко… Но дори и в мислите ми не съществуваше желание да я притежавам. Казах това на Анастасия и тя ми отговори:

— Въпреки това ти завладя сърцето й. Вие излязохте на палубата. Ръмеше ситен дъждец и ти наметна раменете на момичето със своето сако, след което отново я отведе в бара.

— През цялото време си стояла до храстите в дъжда?

— Това не е нищо. Дъждецът беше хубав и ласкав. Само че ми пречеше да гледам. И на мен не ми се искаше да мокри полата и кърпата ми — те са на мама. Останали са ми от мама. Провървя ми много — намерих найлоново пликче на брега на реката. Свалих ги, сложих ги в пликчето и ги скрих под жилетката.

— Анастасия, ако не си беше тръгнала към къщи и беше завалял дъжд, щеше ли да се върнеш на кораба?

— Не можех. Нали ти ме изпрати и си имаше други грижи. А и всичко приключваше.

Когато настъпи краят на вечерта и трябваше да отплавате, вие по молба на момичетата и най-вече по молбата на онова момиче, с което беше ти, задържахте кораба. Тогава всичко ви беше подвластно, включително и техните сърца, и вие се опиянявахте от тази власт. Местната младеж беше благодарна на момичетата и те също се чувстваха овластени чрез вас, напълно бяха забравили присъствието на онези млади хора, които се намираха в същия бар и с които те бяха дружили още в училище.

Вие с капитана ги изпратихте до трапа. Ти се прибра в каютата си. Капитанът се качи на мостика и корабът, като изсвири, бавно, много бавно започна да се отдалечава от брега. Момичето, с което ти танцува, стоеше на брега сред своите приятелки и местната младеж, която изпращаше вашия кораб.

Нейното сърчице биеше толкова силно, сякаш се стремеше да се отскубне от гърдите й и да полети. Мислите и чувствата й бяха объркани.

Зад гърба й се чернееха очертанията на селските къщи с угасени светлини, а пред нея от брега завинаги си отиваше белият параход. Той светеше с безброй светлини, които щедро се разливаха по водата и по нощния бряг, и от него все още ехтеше музика.

На отплаващия бял кораб беше ти, който й беше казал толкова много прекрасни и нечувани по-рано думи, които запленяваха и примамваха.

И всичко това бавно и завинаги се отдалечаваше от нея.

Тогава тя се реши пред всички… Момичето сви пръстчетата си в юмруче и отчаяно завика: „Аз те обичам, Владимир!“ После още веднъж и още веднъж. Ти чу ли тези викове?

— Да — отговорих аз.

— Беше невъзможно да не ги чуеш и хората от екипажа ти също ги чуха. Някои от тях дори излязоха на палубата и се смееха на момичето.

Не ми се искаше да се смеят на момичето. След това те сякаш осъзнаха нещо и престанаха да се смеят. Но ти не излезе на палубата и корабът продължи бавно да се отдалечава. Тя мислеше, че ти не я чуваш и продължаваше упорито да крещи: „Аз те обичам, Владимир!“

После нейните приятелки започнаха да й помагат, като завикаха заедно с нея. Интересно ми беше да узная що за чувство е това любовта, заради което човек губи контрол над себе си, или може би ми се прииска да помогна на това момиче и аз извиках заедно с тях: „Аз те обичам, Владимир!“

Тогава почти бях забравила, че не мога да произнасям думите просто така и че зад тях обезателно трябва да има чувства, осъзнатост и достоверност на природната информация.

Сега вече зная колко силно е това чувство, което дори и на разума не е подвластно.

Онова селско момиче започна да линее и да употребява алкохол и аз с много труд успях да му помота. Сега тя се омъжи и се потопи във всекидневните си задължения. Наложи ми се да прибавя към своята и нейната любов.

Историята с момичето малко ме развълнува. Разказът на Анастасия детайлно възкреси в паметта ми онази вечер и всичко действително беше станало така, както тя разказа. Това беше реално. Своеобразното обяснение на Анастасия в любов тогава не ми направи никакво впечатлете. Когато видях начина й на живот и се запознах с нейния мироглед, тя започна да ми се струва някак нереална независимо от това, че седеше до мен и можех спокойно да я докосна. Съзнанието ми, което беше свикнало да се ръководи от други критерии и оценки, не я възприемаше като съществуваща реалност. И ако в началото на нашата среща ме влечеше към нея, сега вече тя не предизвикваше у мен предишните емоции. Попитах я:

— Значи ти смяташ появата на тези чувства за случайна, така ли?

— Те са желани, важни са — отговори Анастасия. — Те дори са приятни, но ми се прииска и ти да ме обичаш така. Разбирах, че когато опознаеш мен и моя свят по-отблизо, няма да можеш да ме възприемеш като обикновен човек и може би дори ще се страхуваш от мен понякога. То така и стана. Аз сама съм си виновна. Направих много грешки. През цялото време незнайно защо се вълнувах. Бързах да ти обясня и не успявах. Всичко стана някак си глупаво, нали? Трябва да се поправя, нали?

При тези думи тя се усмихна малко тъжно, докосна гръдта си с ръка и аз веднага си припомних произшествието от онази сутрин, когато бях при Анастасия.