Метаданни
Данни
- Серия
- Звънтящите кедри на Русия (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анастасия, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Боряна Лаловска, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ЗВЪНТЯЩИТЕ КЕДРИ НА РУСИЯ: КН. 1. АНАСТАСИЯ. 2002. Изд. Аливго, София. Превод: Боряна Лаловска [Анастасия, Владимир МЕГРЕ]. Формат: 20 см. Страници: 215. ISBN: 954-90765-5-5.
История
- — Корекция
- — Добавяне
- — Ново цифровизиране
Утрото на Анастасия
Анастасия си ляга с настъпването на мрака в някое от укритията, направени от обитателите на гората — най-често в бърлогата. Когато е топло, тя може да спи направо на тревата. Първото нещо, което прави, когато се събуди, е да се радва бурно на изгряващото слънце, на новите филизи, които се появяват по клоните на дърветата, на новите тревички, които излизат от земята. Тя ги пипа с ръце, гали ги и понякога нещо им поправя. После тича към малките дървета и ги потупва по стволовете. От потрепващата корона на дървото върху нея се сипе нещо, напомнящо прашинки или роса. После тя ляга на тревата и около пет минути се протяга и извива в блаженство. Цялото й тяло се покрива като с овлажняващ крем. После се затичва, скача в малкото езеро, плиска се и се гмурка. Здраво се гмурка!
Взаимоотношенията й с обкръжаващия я животински свят много приличат на тези между хората и домашните любимци. По време на сутрешните й процедури много от тях наблюдават Анастасия. Самите те не се приближават, но щом тя погледне към някое от тях и с едва забележим жест го повика, щастливецът се откъсва от мястото си и тича с все сила към краката й.
Аз видях как Анастасия си играеше с една вълчица — все едно с домашно куче. Тя тупна вълчицата по хълбока и стремително побягна. Вълчицата хукна да я настигне и когато почти се бяха изравнили, изведнъж Анастасия подскочи, отблъсна се с двата крака от ствола на дървото и стремително затича в другата посока.
Вълчицата поради инерцията подмина дървото, завъртя се и хукна да настигне смеещата се Анастасия.
Анастасия изобщо не мисли за проблеми като дрехи и хранене. Най-често ходи полугола. Храни се с кедрови орехи, с някаква трева, с горски плодове и гъби. Яде само сушени гъби. Самата тя никога не събира нито гъби, нито орехи, не прави никакви приготовления или запаси дори и за зимата. Всичко се приготвя от множеството катерички, които обитават тези места. В това, че катеричките се занимават с подготовката на храната няма нищо чудно, те по принцип го правят, следвайки своите инстинкти. Това, което ме порази обаче, е, че щом Анастасия щракне с пръсти, намиращите се наоколо катерички се състезават коя ще скочи първа на протегнатата й ръка и ще й остави почистената от черупката сърцевина на кедров орех. А когато Анастасия пляска по коляното на сгънатия си крак, катеричките издават някакъв звук, като че ли призовават и съобщават на другите катерички. И тогава започват да трупат на тревата пред нея сушени гъби и други запаси. И правят това, както ми се стори, с огромно удоволствие. Помислих си, че тя ги дресира, но Анастасия каза, че действията им са по-скоро инстинктивни и че катеричката-майка учи малките катеричета с примера си.
— Възможно е някой от моите дядовци някога да ги е дресирал, но по-скоро това просто е тяхното предназначение. Всяка катеричка се запасява за зимата с количество, което многократно надвишава това, което самата тя би могла да изяде.
На въпроса ми: „По какъв начин успяваш през зимата да не замръзнеш без подходящите дрехи?“ Анастасия ми отговори с въпрос: „Нима във вашия свят не съществуват примери за възможностите на хората да понасят студа; без да ползват дрехи?“
Тогава си спомних една книга на Порфирий Иванов, който независимо от това колко е студено, ходел по гащи и бос. В книгата също се описваше как фашистите в желанието си да изпитат до краен предел този необикновен руски човек са го поливали при -20° с вода, след което го возели на мотоциклет.
В ранното си детство освен майчиното си мляко Анастасия е можела да използва и това на различните животни. Те спокойно са я допускали до своите вимета. Тя не издига храната в култ и никога не сяда специално да се храни. В движение откъсва горски плод или филиза на някое растение и продължава да се занимава със своите работи.
Към края на своя тридневен престой вече не можех да се отнасям към нея така както в началото. След всичко, което бях видял и чул, Анастасия за мен се беше превърнала в друго същество, но не в звяр, защото интелектът й е на много високо равнище, паметта й… Паметта й е такава, че тя просто никога не забравя нищо от чутото или видяното. Понякога ми се струваше, че способностите й са извън възможностите на обикновения човек. И именно това отношение към нея я огорчаваше и разстройваше.
За разлика от известните хора с необичайни способности, които се забулват с ореол на тайнственост и изключителност, тя през цялото време се стремеше да поясни, да разкрие механизма на своите способности; да докаже, че в него и в нея няма нищо свръхестествено, че тя е човек, жена и през цялото време ме молеше да осъзная това. Тогава се опитвах да разбера и да намеря логично обяснение на необичайното.
Мозъкът на човек от нашата цивилизация измисля всевъзможни начини, за да устрои бита си, да си осигури прехрана и да удовлетвори половите си инстинкти. Анастасия въобще не губи време за това. На хората, които попадат в ситуации като семейство Ликови, също се налага през цялото време да се занимават с прехраната и устройството на жилището. Природата не им помага в такава степен както на Анастасия. Всевъзможни племена, живеещи далеч от цивилизацията, също нямат такъв контакт. Анастасия го обяснява с недостатъчно чистите им помисли — Природата и животинският свят усещат това.