Владимир Мегре
Анастасия (28)

Коя си ти, Анастасия

Корабът ме изчакваше в Сургут. Капитанът и екипажът чакаха моите разпореждания. Но аз не можех да се съсредоточа, за да определя по-нататъшния маршрут и дадох заповед да се удължи престоят ни в Сургут, да се организират забавни вечери за местното население, да заработи базарът на стоки за народно потребление и услуги.

Мислите ми бяха ангажирани със събитията, свързани с Анастасия. Купих от магазина много научнопопулярна литература, книги за необичайни явления и способности на хората, истории от сибирския край. Заключвах се в каютата, като се опитвах да намеря обяснение в книгите.

Интересуваше ме и дали действително можеше да се породи у Анастасия чувството любов поради факта, че тя, опитвайки се да помогне на селското момиче, е извикала: „Аз те обичам, Владимир!“

Защо простите думи, които ние произнасяме толкова често без да влагаме в тях достатъчно достойно чувство, са въздействали на Анастасия въпреки нашата разлика във възрастта, въпреки разликите във възгледите ни за начина на живот и изобщо за живота?

Научнопопулярната литература не даваше отговори. Тогава взех Библията. И ето го отговорът. В самото начало на Светото Евангелие от Йоана се казва: „В началото бе СЛОВОТО; и СЛОВОТО беше у Бога; и СЛОВОТО бе БОГ“^[1].

За кой ли път бях поразен — толкова лаконични и точни са определенията на тази удивителна книга.

За мен веднага много неща станаха разбираеми. Анастасия, непознаваща лукавството и лъжата, не можеше да произнася думите просто така. Аз си спомних нейната фраза:

„Аз сякаш забравих в този момент, че не мога да произнасям думите просто така, зад тях непременно трябва да има чувства, осъзнатост или достоверност на природната информация.“

О, Боже!!! Как не й е провървяло! Защо е адресирала тези думи към мен — мъж вече на възраст, имащ семейство, подложен на многобройните съблазни на нашия свят, както тя казваше — пагубни и тъмни? Със своята вътрешна чистота тя е достойна за съвършено друго нещо. Но кой може Да я заобича с този толкова необичаен начин на живот, устройство на ума и на интелекта?

От пръв поглед тя изглежда съвсем обикновена, но е необичайно красиво и привлекателно момиче. После, когато започнеш да контактуваш с нея, тя сякаш се превръща в някакво същество, живеещо извън пределите наразума.

Възможно е точно такива усещания да са възникнали у мен — аз не разполагам с достатъчно знания и разбиране за същността на нашето битие. Други може би биха я възприемали по-различно.

Спомних си, че дори на раздяла у мен не възникна желание да я целуна или да я прегърна. Не зная дали тя искаше това. Спомних си как разказваше за своите мечтания. Мислех си колко странна е философията на нейната любов — да се организира Дружество на предприемачите, за да им се помогне; да се напише книга с нейните съвети към хората; да бъдат пренесени те през времето на тъмните сили.

И го вярва! Убедена е, че всичко ще стане точно така. Да, и аз съм добър — дадох й дума, че ще се опитам да организирам дружество на предприемачите и да напиша книга. Сега тя вероятно още повече ще се размечтае затова? Да беше измислила нещо по-лесно и по-реално!

Някаква непонятна жалост възникна у мен към Анастасия. Представих си как тя ще чака в своята гора и ще мечтае, че всичко ще се случи така в действителност. И добре, ако само чака и просто мечтае. Но и тя самата ще започне да прави нещо добро, ще направлява своя малък лъч на добрината, ще изразходва колосалната енергия на своята Душа и ще вярва в невъзможното. И макар че тя ми демонстрира възможностите на своя малък лъч, опита се да ми обясни неговия механизъм, съзнанието ми не го възприемаше като реалност. Съдете сами — според нейните думи тя насочва своя малък лъч към човека, осветява го с невидима светлина, дарява му своите чувства и стремеж към доброто и светлото:

— Не, не, само недей да си помисляш, че аз се намесвам в психиката или насилвам Душата и Разума. Човекът е свободен да приеме или да отхвърли в такова количество, колкото му харесва, колкото иска Душата му, колкото може да вмести от тези чувства в себе си. Ако ги приеме, тогава започва да изглежда външно по-светъл и вашите болести го напускат частично или напълно. Така могат да правят моите дядо и прадядо и аз винаги съм го можела — прадядо ме научи, когато си играеше с мен в детството ми. Но сега моят малък лъч е станал много пъти по-силен, отколкото този на дядо и на прадядо. Те казват, че защото в мен се е родило това необикновено чувство, което се нарича Любов. То е ярко-ярко, дори е малко парещо. То е толкова много, че ти се ще да го даряваш.

— На кого, Анастасия? — питах я аз.

— На теб, на хората, на който може да го приеме. Иска ми се на всички да им е добре. Когато ти започнеш да правиш това, за което съм си мечтала, ще доведа при теб много от тези хора и вие заедно…

Като си спомних всичко това и си я представих, изведнъж разбрах, че няма да мога, поне няма да мога да не опитам да изпълня онова, което тя искаше — иначе през целия останал живот ще ме мъчат съмненията и ще имам усещането за предателство спрямо мечтата на Анастасия. Нека да не е напълно реална, но е така страстно желана от нея.

И така взех решение за себе си и насочих кораба направо към Новосибирск.

Разтоварването му и демонтажът на оборудването на кораба поръчах на изпълнителния директор на моята фирма, някак си се обясних с жена ми и заминах за Москва…

Заминах, за да направя реалност или в крайна сметка поне да се опитам да направя реалност мечтата на Анастасия.

(Продължението следва.)