Владимир Мегре
Кои сме ние? (1)

Две цивилизации

Ние всички бързаме за някъде, стремим се към нещо. Всеки от нас желае да изживее своя щастлив живот, да срещне любовта си, да създаде семейство. Дали обаче на много от нас се удава да постигнат желаното? От какво зависят нашето удовлетворение или неудовлетворение от живота, нашият успех или провал? В какво е смисълът на живота на всеки човек и на човечеството като цяло? Какво ни чака в бъдеще?

Тези въпроси съществуват отдавна, но никой не им е дал разбран отговор. А би ни се искало да знаем в каква страна ни предстои да живеем след пет или десет години, в какъв свят ще живеят нашите деца. Ние обаче не знаем, а и сигурно не сме достатъчно способни да си представим своето бъдеще, защото всички бързаме за някъде, но за къде?

Удивително, но е факт — за първи път ясна представа за бъдещето на страната ни получих не от анализите на учените или от политиците, а от Анастасия — отшелницата в тайгата. Тя ми показа не само картината на прекрасното бъдеще, но и с аргументи доказа неговата възможност — дори и за нашето поколение. Фактически тя представи своя проект за развитието на страната ни.

Докато вървях из тайгата (от полянката, където живее Анастасия, към реката), кой знае защо в мен се появи твърда увереност — нейният проект може да промени много неща в света. Ако се има предвид, че всичко, моделирано в нейните мисли, впоследствие винаги се реализира в живота, ние фактически вече живеем в страна, чието бъдеще може да бъде само прекрасно.

Вървях из тайгата и размишлявах над думите на горската отшелница за прекрасното бъдеще на страната ни, в което може би ще успее да поживее и нашето поколение; страна, в която няма да има регионални конфликти, бандитизъм и болести, няма да има бедни. И въпреки, че не всичките нейни мисли ми бяха ясни, този път не ми се искаше да поставям под съмнение нищо от казаното ат Анастасия. Напротив, искаше ми се да доказвам на всички нейната правота.

Твърдо реших да направя всичко, което е по силите ми, за реализацията на проекта й. Той изглеждаше съвсем прост — трябва всяко семейство да получи по един хектар земя за доживотно ползване и да подреди там фамилното си имение, своето парченце Родина. Детайлите на този проект дълбоко обсебиха мислите ми. Те бяха много прости и в същото време невероятни.

Нима е възможно! Не учените агрономи, а отшелницата от тайгата доказа, че ако правилно се разположат насажденията в участъка, само след няколко години земята няма да има нужда от наторяване и дори не особено плодородната почва ще се подобрява. Като основен пример Анастасия посочи ситуацията в тайгата. Хилядолетия наред е съществувала тя, всичко расте в нея, а никой не тори земята в тайгата. Анастасия твърди, че всичко, което расте на Земята, представлява материализираните мисли на Бога. Той така е наредил всичко, че на човека не се налага да се затруднява с набавянето на храна. Необходимо му е само да се стреми да разбере мисълта на Създателя и да твори прекрасното заедно с Него.

А аз мога да посоча и свой убедителен пример. На остров Кипър, където ми се случи да попадна, почвата е камениста. Но тази земя по-рано не е била такава. Преди много векове на острова растели прекрасни кедрови гори, плодни дръвчета; в многото реки текла най-чистата сладка вода и островът приличал на земен рай. Римските легиони заграбили острова, започнали да секат кедрите и да строят от тях корабите си; изсекли кедровите горички на острова. Сега в по-голямата му част растителността едва крее, тревата изгаря още пролетта, летните дъждове са редки и не достига прясна вода. Кипърци са принудени да си доставят плодородна земя с шлепове по море. Резултатът — човекът не само не подобрил създаденото, но с намесата си варварски го е влошил.

Анастасия, като детайлизираше проекта си, казваше, че на участъка задължително трябва да бъде засадено родово дръвче; починалият човек е хубаво да бъде погребван не в гробище, а на създадения от него самия прекрасен кът родова земя. Никакви паметници не бива да се поставят на гроба. Паметта за човека трябва да е нещо живо, а не мъртво. Паметта за роднините ще бъдат живите творения на човека. Тогава и Душата му ще може отново да се въплъти в материята, в райската земна градина. Погребаните в гробище не могат да отидат в рая. Душите им не могат да се въплътят в материята, докато съществуват мислите на роднини и близки за тяхната смърт. Надгробният паметник — това е паметник на смъртта. Ритуалът на погребението е измислен от тъмните сили, а неговата цел е поне за малко да се заточи човешката Душата. Нашия Отец не е предвидил никакви страдания и даже скръб за любимите си деца. Всички Божествени творения са вечни, завършени, възпроизвеждат самите себе си. Всичко живо на Земята — от простата тревичка до човека — представлява хармонично единно и вечно цяло.

И тук, мисля, че тя е права. Ето какво се получава — учените твърдят, че човешката мисъл е материална, но ако това е така, то тогава роднините на починалия, мислейки за него като за мъртъв, го държат по този начин в умъртвено състояние, мъчат Душата му. Анастасия твърди, че човек, по-точно човешката Душа, може да живее вечно. Тя може постоянно да се въплъщава в ново тяло, но при определени условия. Родовото имение, подредено по нейния проект, създава такива условия. Аз повярвах в това — да докажат или да опровергаят твърденията на Анастасия за живота и смъртта евентуално биха могли езотериците.

„Ех, колко много опоненти ще имаш!“ — казвах на Анастасия, а тя в отговор само се смееше: „Всичко много лесно ще стане, Владимире. Мисълта на човека е способна да материализира, да променя предмети, да предопределя събития, да гради бъдеще. Опонентите, които ще се опитват да доказват тленността на човешката същност, ще унищожават самите себе си, тъй като те ще предизвикат своя край Със собствените си мисли.

Тези, които са успели да разберат своето предназначение и същността на безкрайността, ще заживеят щастливо, прераждайки се вечно — те с мислите си сами ще създадат щастливата си безкрайност.“

Нейният проект ми хареса още повече, когато започнах да изчислявам неговата икономическа целесъобразност. Уверих се, че всеки човек (с помощта на създаденото от него родовото имение по проект на Анастасия) може да осигури охолно съществуване на своите деца и внуци. Въпросът не е само в осигуряването на качествени храни и жилище за собствените деца. Анастасия казваше, че оградата трябва да се прави от живи дървета и една четвърт от хектара трябва да се засади с гора. Два и половина декара гора — това са приблизително триста дървета. След осемдесет-сто години те са годни за сеч. От тези дървета ще се получат приблизително четиристотин кубика нарязани дъски. Хубаво изсушеният и обработен дървен материал още днес струва поне сто долара за кубик общо четиридесет хиляди долара. Разбира се, не бива да се изсича цялата гора, може да се вземе необходимото количество от израсналите дървета, като вместо тях веднага се засадят нови. Общата стойност на фамилното имение, подредено според проекта на Анастасия, може да се оцени на около милион долара и повече. Всяко семейство, което има дори средни доходи, може да го изгради. Къщата, като начало, може да бъде скромна. Основното богатство ще бъде красиво подреденият участък земя. Състоятелните хора сега плащат големи суми на фирмите, които се занимават с дизайн на открито. Подобни фирми в Москва има близо четиридесет — и те не стоят без работа. Функционално и красиво подреждане само на сто квадрата около къщата по техни цени струва хиляда и петстотин долара и повече.

Засаждането на едно иглолистно дърво с височина шест метра струва петстотин долара. Тези, които искат да живеят в красиво подредено място, плащат тези големи суми. Плащат, защото техните родители не са се сетили да заложат основите на фамилното имение за своите деца. За това не е нужно да бъдеш богат, необходимо е само по добър начин да разпределиш приоритетите в главата си. Как можем да възпитаваме децата си, ако не разбираме толкова прости неща? Права е Анастасия, като казва, че възпитанието трябва да започнем от самите себе си.

Много ми се прииска и аз да имам своето имение — да взема хектар земя, да построя къща, а най-важното, да засадя наоколо различни насаждения; да създам мое късче Родина, както го описа Анастасия; и то да бъде заобиколено от участъци на други хора също така прекрасно подредени. И Анастасия със сина ни може да се засели там или да идва на гости, а после — внуци, правнуци. Може би правнуците ще поискат да работят в града, но поне ще могат да идват в родовото си имение, за да си почиват. А веднъж в годината, на 23 юли, на празника на цялата Земя, може би всички роднини ще се съберат у дома си. Мен, разбира се, няма да ме има тогава, но ще остане създаденото от мен имение, дърветата в него, градината. Ще направя малък вир, ще завъдя в него малки рибки, за да има риба. Дърветата ще бъдат засадени по особен план, както казваше Анастасия. Нещо ще се хареса на потомците, нещо ще поискат да променят, но и в единия, и в другия случай ще си спомнят за мен.

А аз ще бъда погребан в имението си и ще помоля по никакъв начин да не отбелязват гроба ми. Нека никой не лицемери на него с тъжно лице. И нека да няма никаква скръб; нека да няма гроб с плоча; нека просто от тялото да израснат над земята зелена трева и храсти, а може би и някакви диви ягоди, които да са от полза на моите потомци. Каква полза има от надгробната плоча? Никаква — само едната скръб. Нека си спомнят за мен не с тъга, а с радост, когато идват в имението, основано от мен. Ех, така ще им подредя всичко, така всичко ще засадя…

Мислите ми се преплитаха в някакво радостно предчувствие за нещо грандиозно. Трябва по-бързо да се започне, да се действа по някакъв начин; трябва по-бързо да стигна до града, а аз имам да вървя още някъде към десет километра през тази гора до реката. По-бързо да свършва тази гора. И изведнъж, изневиделица, в паметта ми се появи информация за горите на Русия, не си спомних всички цифри, но ще посоча данните, които прочетох веднъж в статистическа извадка:

„Горите — доминиращ тип растителност в Русия — заемат 45% от нейната територия. Русия притежава най-големите запаси в света от гора. През 1993 година общата площ на горите от горския фонд е била 886,5 милиона хектара, а общият запас от дървесина — 80,7 милиарда, което прави съответно 21,7 и 25,9% от световните запаси. Превишението на втората цифра над първата показва, че Русия разполага с по-зрели и по-продуктивни гори, отколкото: останалата планета като цяло.

Горите играят огромна роля в газовия баланс на атмосферата и регулирането на цялостния климат на Земята. Общият баланс за горите на Русия, изчислен от Б.Н. Моисеев, възлиза за въглеродния двуокис на 1789064,8 хиляди тона, а за кислорода — 129019,9 хиляди тона. Всяка година в горите на Русия се депонират 600 милиона тона въглерод. Тези гигантски обеми на обмен на газовете съществено стабилизират газовия състав и климата на планетата.“

Ама че работа! Някои хора казват, че за Русия е подготвена някаква особена мисия — и тя не предстои, а вече се изпълнява.

Нима е възможно — хората от цялата планета, кой в по-малка степен, кой в по-голяма, не е важно, важно е другото — хората от цялата планета дишат въздуха на Русия. Дишат кислорода, който произвежда тази гора, а аз сега, ей така, простичко си вървя из нея. Интересно, само кислород ли осигурява тази гора на всички хора на планетата или, може би, още нещо важно?

Сега тайгата, из която вървях съвсем сам, не будеше у мен както преди чувство на тревога. Усещането ми беше такова, каквото е, когато вървиш из безопасен парк. Разбира се, в тайгата няма пътечки както в парка — пътят понякога беше преграден я от повалени от вятър дървета, я от гъсти храсти, но този път те не ме дразнеха.

Вървейки, късах попадащи на пътя ми малини и френско грозде. За първи път с интерес разглеждах колко различни на външен вид са дори еднородните дървета; колко различно се разпределя растителността — нито една еднаква картинка.

За първи път внимателно се вглеждах в тайгата и тя ми се струваше по-добра. Сигурно това чувство възникваше и в осъзнаването, че в тази тайга се е родил и живее на полянката си малкият ми син заедно с Анастасия — жената, заради срещата с която се промени целият ми живот.

Сред тази безкрайна тайга е малката полянка на Анастасия, която тя не иска да напуска за дълго и не би я заменила дори и заради най-луксозен апартамент. Сякаш тази полянка е обикновено празно място — няма нито къща, нито колиба, нито такъми, необходими за бита, а тя, щом стигне до нея, веднага се радва. И в мен, не знам защо, по време на третото ми посещение на полянката на Анастасия също се появи усещането, което възниква, когато се връщаш вкъщи след дълъг път.

Странни работи изобщо стават в нашия свят. Хилядолетия човешкото общество като че ли се бори за щастие, за благосъстоянието на всеки човек, а всъщност, този същият човек, живеещ в центъра на обществото, в центъра на съвременния цивилизован град, все по-често се оказва беззащитен. Ту в пътно-транспортно произшествие попада, ту го ограбват, залепват му се постоянно разни болести; без аптеки вече не може и да живее; заради някаква си неудовлетвореност слага край на живота си. Броят на самоубийствата точно в цивилизованите държави, с висок стандарт на живота, нараства. Майки от различни области разказват по телевизията, че няма с какво да хранят децата си и семействата им гладуват.

Анастасия живее с малко детенце в тайгата — като че ли в друга цивилизация. Не иска нищо от нашето общество. Не са й нужни никаква милиция, нито вътрешни войски за охрана. Създава се впечатлението, че на тази полянка нито с нея, нито с детенцето не може да се случи нещо лошо. Да разбира се, ние живеем в различни цивилизации и тя предлага да се вземе най-доброто от тези два различни свята. И тогава ще се промени начинът на живот на много хора на Земята, ще се роди ново щастливо човешко общество. Интересно ще бъде това съобщество — ново, необичайно. Ето, например…