Владимир Мегре
Анастасия (24)

Буболечиците

В онази сутрин аз реших да направя заедно с Анастасия сутрешните процедури. Отначало всичко вървеше добре — и под дървото постоях, и разни тревички пипах. Тя ми разказваше за тревите, после легнах до нея на тревата. Ние бяхме напълно голи, но дори и на мен не ми беше студено, може би поради това, че потичах с нея в гората. Настроението ми беше великолепно, чувствах някаква лекота, и не само физическа — тя беше сякаш и вътрешна. Всичко започна с това, че усетих пощипване по бедрото, вдигнах глава и гледам: на бедрото и по-надолу на крака ми има някакви буболечки, мравки и според мен — бръмбарче. Аз замахнах, за да ги смачкам, но не успях. Анастасия хвана ръката ми и я задържа. „Не ги пипай!“ — каза. След това тя застана пред мен на колене, наведе се и притисна другата ми ръка към земята. Аз лежах като разпънат. Опитах се да освободя ръцете си, но тогава усетих и разбрах, че това е невъзможно. Исках да стана, да скоча като полагах доста усилия, но тя успя да ме удържи, без да се напряга особено и дори се усмихваше. А по тялото си усещах все повече и повече пълзящи, гъделичкащи, хапещи и пощипващи гадинки и си направих извод: те започват да ме ядат. Аз бях в нейните ръце в пряк и преносен смисъл и преценявах обстановката — никой не знае къде се намирам и никой не би се отбил насам, а дори и да се отбие — ще види моите оглозгани кокалчета, ако изобщо види кокалчета. Много други различни мисли ми минаха през ум и вероятно поради това инстинктът за самосъхранение ми подсказа единственото възможно решение. С всичката си сила и отчаяние захапах голата гръд на Анастасия, като въртях главата си в двете посоки. Отворих зъбите си веднага щом тя извика. Анастасия ме пусна, скочи, държеше с едната ръка гърдата си, а с другата махаше нагоре, опитвайки се да се усмихне. Аз също скочих и й викнах, докато трескаво махах от себе си пълзящите насекоми:

— Искаше да нахраниш гадините с мен, горска вещице, няма да се дам така лесно!

Продължавайки да маха с едната си ръка нагоре и с усилие да се усмихва на всичко в настръхналата околност, Анастасия ме погледна и бавно, а не както обикновено бегом, тръгна към своето езеро с наведена глава. Постоях още някое време, размисляйки какво да правя по-нататък — да се връщам към реката, но как да намеря пътя? Да тръгна след Анастасия, но защо? — все пак тръгнах към брега на езерото.

Анастасия седеше на брега, размачкваше в дланите си някаква трева и втриваше сока й на онова място на гърдата, където се виждаше огромна синина от моето ухапване. Вероятно я болеше. Но с каква цел тя ме държеше? Известно време стоях безмълвно до нея и после попитах:

— Боли ли те?

Без да обръща глава, тя ми отговори:

— Повече ми е обидно. — И мълчаливо продължи да втрива сока от тревата.

— Защо реши да се шегуваш така с мен?

— Исках да е колкото може по-добре. Порите на твоята кожа са задръстени, въобще не дишат. Буболечиците щяха да ги прочистят — това не е чак толкова болезнено, а по-скоро е приятно.

— А змията, тя с жилото си се буташе в крака ми?

— Тя не ти правеше нищо лошо, а дори и да беше пуснала своята отрова, то това щеше да е само повърхностно, аз щях да я разнеса веднага. Освен това кожата и мускулите на петите ти са безчувствени.

— Това е от аварията — казах аз.

Известно време мълчахме. Получи се някак глупава ситуация. Без да зная какво да кажа, попитах:

— Защо, както преди, когато изгубих съзнание, не ти помогна й сега този някой невидим?

— Няма да ми помогнат, защото се усмихвах. И когато ти започна да хапеш, пак се опитвах да се усмихвам.

Стана ми неудобно пред нея, хванах съседното снопче трева, с всичка сила го затърках между дланите си, после застанах пред нея на колене и започнах да разтривам с влажните си длани синината.