Владимир Мегре
Анастасия (2)

Срещата

Без да казвам никому нищо, разпоредих корабът да спре недалеч от онова място, където миналата година се бях срещнал със старците. Качих се сам на малък катер и отидох до селцето. На капитана на кораба наредих да продължи пътя си, като следва търговския маршрут.

Надявах се с помощта на местните жители да открия двамата старци, със собствените си очи да видя Звънтящия кедър и да се споразумея за възможно най-ниската цена за доставката му на кораба. Като стигнах до брега, завързах катера за един камък. Канех се да тръгна към една от близките къщички, но видях жена, която стоеше на склона сама, и се насочих към нея.

Жената беше облечена с вехта ватенка, дълга пола и носеше гумени галоши, в каквито са обути много от жителите на Севера през пролетта и есента. На главата си имаше забрадка, която беше вързана така, че напълно закриваше челото и шията й. Трудно беше да се определи възрастта на тази жена. Поздравих я и й разказах за двамата старци, с които се бях срещнал предишната година.

— С теб, Владимир, миналата година са разговаряли дядо ми и прадядо ми — отговори жената.

Учудих се. Гласът й беше младежки, дикцията ясна, а и говореше с мен направо на „ти“ и освен това знаеше името ми. Не можех да си припомня имената на старците и дали изобщо с нея се бяхме запознавали. Тогава си помислих: „Сигурно сме се запознавали, щом тя ме нарича по име“. Реших и аз да премина на „ти“ и я попитах:

— А ти как се казваш?

— Анастасия — отговори жената и протегна към мен ръката си с дланта надолу като за целуване.

Този жест на селянката, облечена във ватенка и галоши, стояща сама на брега и стараеща се да се държи като светска дама, ме разсмя. Аз стиснах ръката й и, разбира се, не я целунах. Анастасия смутено се усмихна и ми предложи да тръгна с нея към тайгата — там, където живее нейното семейство.

— Само че натам трябва да вървим двадесет и пет километра през тайгата. Нали това не те смущава?

— Далечко е, разбира се. А ти ще можеш ли да ми покажеш Звънтящия кедър?

— Ще мога.

— Всичко ли знаеш за него? Ще ми разкажеш ли?

— Ще ти разкажа всичко, което зная.

— Тогава да вървим.

По пътя Анастасия ми разказваше, че нейното семейство и техният род поколения наред живеят в кедровата гора. Според думите на предците й — в продължение на няколко хилядолетия. С хора от нашето цивилизовано общество много рядко общуват. Тези контакти се осъществяват не в местата, където живеят, а когато идват в селището като ловци или жители от други населени места. Самата Анастасия е била само в два града: Томск и Москва, и то само по един ден, без дори да нощува. Тя просто искала да види дали не греши в своите представи за начина на живот на хората от града. Като продавала ягоди и сушени гъби, тя събрала пари за пътуването. Някаква местна жена й дала паспорта си.

Анастасия не одобряваше идеята на дядо си и на прадядо си да се раздаде лечебният кедър на много хора. На въпроса ми „Защо?“ отговори, че неговите парченца ще се раздадат и ще попаднат както при добри хора, така и в ръцете на лоши. По-скоро повечето от парченцата ще станат достояние на лоши хора. В резултат на това те могат да нанесат повече вреда, отколкото полза. Най-важното според нея е да се помага на доброто и на хората, чрез които се върши добро. Помагайки на всички, дисбалансът между доброто и злото няма да се промени, а ще остане такъв, какъвто е или ще се увеличи.

След срещата си със сибирските старци се запознах с научнопопулярната литература и с ред исторически и научни трудове, в които се говореше за необикновените свойства на кедъра. Сега се опитвах да вникна и да разбера това, което Анастасия разказваше за начина на живот на хората по кедровите места.

Сравнявах ги със семейство Ликови — известно на тези, които са запознати с публикациите на В. Песков — семейство, което дълги години живяло отделено в тайгата. За тях много се писа във в. „Комсомолска правда“ под заглавие „Задънената улица на тайгата“. У мен се създаде впечатление, че Ликови са хора, които доста добре познават природата, но са непросветени — имам предвид Тук ситуацията беше друга. Анастасия изглеждаше, че е човек, който е наясно с начина ни на живот и с още нещо, което все още не разбирах. Тя разсъждаваше леко и свободно за градския ни живот, познаваше го.

Изминахме около пет километра навътре в гората и спряхме да си починем. Тя свали ватенката, забрадката, дългата пола и ги сложи в хралупата на едно дърво. Остана облечена в къса тънка рокличка. Бях направо поразен от видяното. Ако вярвах в чудеса, бих отнесъл случилото се към категорията на превъплъщенията.

Пред мен стоеше много млада жена с дълги златисти коси и великолепна фигура. Красотата й беше необикновена. Трудно ми беше да си представя коя от красавиците победителки на конкурсите за красота би могла да си съперничи с нея по външност и, както после стана ясно, по интелект. Всичко в тази жена на тайгата беше привлекателно и завладяващо.

— Навярно се умори? — попита ме Анастасия. — Искаш ли да си починеш?

Седнахме направо на тревата и можех по-отблизо да разгледам лицето й: никаква козметика, правилни черти, нежна кожа, която съвсем не приличаше на обветрените лица на жителите на дълбоката сибирска тайга, големи и добри сиво-сини очи и леко усмихнати устни. Тя беше облечена в тънка къса рокличка, приличаща на нощница, но създаваше впечатление, че не й е студено, независимо че температурата беше 12–15 градуса над нулата.

Реших да хапна. Извадих сандвичи от чантата си и плоско шишенце с хубав коняк. Предложих и на Анастасия, но тя отказа да пие коняк и да хапне с мен също незнайно защо. Докато си хапвах, Анастасия лежеше на тревата с блажено затворени очи, сякаш предоставяше цялото си същество на ласките на слънчевите лъчи. Те се отразяваха със златиста светлина в обърнатите й нагоре длани. Тя беше прекрасна и полугола.

Гледах я и си мислех: Защо жените на всички времена до краен предел оголват или краката си, или гърдите си, или всичко заедно с помощта на мини или с деколтета. Нима не го правят, казвайки на мъжете: „Виж колко съм прелестна, колко съм открита и достъпна“. И тогава какво им остава на мъжете — да се противят на плътските си страсти, като по този начин унижават жената със своето невнимание, или да засвидетелстват своето внимание към нея, като нарушат закона, който е даден от Бога? Когато приключих със закуската, попитах:

— Анастасия, не се ли боиш да ходиш сама в тайгата?

— Аз нямам от какво да се боя тук — отговори тя.

— Интересно, а как би се защитила, ако те срещнат двама-трима мъже — геолози или ловци?

Тя не отговори, а само се усмихна.

Помислих си: „Как тази млада и необикновено съблазнителна красавица може да не се бои от никого и от нищо?“ За това, което се случи по-нататък, се чувствам неловко и до ден-днешен. Прегърнах раменете й и я привлякох към себе си. Тя не се съпротивляваше много, макар че в жилавото й тяло се усещаше голяма сила. Не можах да направя нищо с нея. Последното, което помня, преди да изгубя съзнание, бяха произнесените от нея думи: „Недей, успокой се“. И още помня как преди това изведнъж ме обзе страх с невероятна сила. Страх незнайно от какво — точно както се случва в детството, когато си вкъщи съвсем сам и изпитваш страх от нещо.

Когато се свестих, тя стоеше пред мен на колене — беше положила едната си ръка на гърдите ми, а с другата махаше на някого нагоре и настрани. Усмихваше се, но не на мен, а като че ли на някого, който беше около нас или над нас. Със своите жестове Анастасия сякаш показваше на този свой невидим приятел, че нищо лошо не й се е случило. А после спокойно и ласкаво ме погледна в очите:

— Успокой се, Владимир, вече всичко мина.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Дисхармония, твоето отношение към мен и породилото се у теб желание. По-късно ти сам ще можеш да си обясниш всичко.

— Какво общо има някаква си хармония? Само дето ти започна да се съпротивляваш.

— Беше ми неприятно.

Седнах и придърпах към себе си чантата.

— Гледай ти! Било й неприятно… Та вие, жените, правите само и единствено това — да съблазнявате. Оголвате краката си, гърдите си, ходите на токчета. Никак не е удобно да се ходи на токчета, а вие ходите! Ходите и показвате всички свои прелести, а щом малко нещо… „Ах, не искам, нямам нужда от това, аз не съм такава…“ Тогава защо демонстрирате всичко това? Лицемерки! Аз съм предприемач, виждал съм ви всякакви. Всички вие искате едно, само дето се усуквате по различен начин. Ти например защо си свали горните дрехи? Никак не е горещо! Ти се беше излегнала, замълча, а и се усмихваше така…

— В дрехи ми е неудобно, Владимир. Аз се обличам само когато излизам от гората и отивам при хората, за да изглеждам като тях. Под слънцето легнах да си почина и да не ти преча, докато се храниш.

— Не искала да пречи… Но попречи.

— Моля те да ми простиш, Владимир. Разбира се, ти си прав, че на всяка жена й се иска мъжете да й обръщат внимание, но не само на краката и на гърдите. Ще ни се да не ни подмине този, единственият, който ще съумее да види повече.

— Нали тук никой не е минавал покрай нас? И какво е това повече, което трябва да бъде видяно, ако на пръв план стърчат краката? Какви сте такива вие, жените, нелогични.

— Да, за съжаление така се получава понякога в живота… Какво ще кажеш да продължим пътя си, Владимир? Приключи ли с храненето? Почина ли си?

В съзнанието ми проблесна мисъл: дали си струва да вървя по-нататък с тази философка и дивачка? Но отговорих:

— Добре, да тръгваме.