Владимир Мегре
Анастасия (16)

Мозъкът суперкомпютър

Възможността за създаването на летяща чиния силно ме заинтригува. Ако разглеждаме принципа на придвижване само като хипотеза, то и тя е нова. Летящата чиния обаче е сложен механизъм за нас, земните обитатели, и не е предмет от първа необходимост.

Поради това ми се щеше да чуя нещо, което би ми станало ясно веднага. И това „нещо“ да не изисква някакви изтънчени учени умове, а да може незабавно да се приложи на практика в нашия живот и да донесе полза на всички хора. Започнах да моля Анастасия да даде решение на някоя задача, която днес остро стои за разрешаване пред нашето общество. Тя се съгласи, но каза:

— Та ти поне конкретизирай тази задача. Как мога да я реша, без да знам какво искаш?

Започнах да мисля кое днес е най-актуално и в главата ми дойдоха следните задачи за решаване:

— Знаеш ли, Анастасия, в нашите големи градове сега стои много остро проблемът със замърсяването на околната среда. Там въздухът е такъв, че е трудно да се диша.

— Та нали вие сами си го замърсявате.

— Ясно ми е, че го правим сами. Ти ме изслушай по-нататък, само без да философстваш по въпроса, че трябва да сме по-чисти, да имаме повече дървета и така нататък. Ти просто приеми всичко каквото е то днес и измисли нещо такова… Ами например такова, че въздухът в големите градове да стане по-чист с петдесетина процента поне и затова да не са необходими средства от държавната хазна. И така че това, което ще измислиш, да е най-простото, най-рационалното от всички обсъждани досега варианти и да е внедряемо моментално, и да е разбираемо за мен и за всички останали.

— Сега ще се опитам — отговори Анастасия. — Ти всички условия ли ми изброи?

Аз се стараех за всеки случай по някакъв начин да усложня задачата, да не би нейният ум действително да се окаже на значително по-високо равнище, отколкото предполагаме за нашия разум. Поради това и добавих:

— Нека измисленото да носи и приходи.

— На кого?

— На мен, за страната също. Ти живееш на територията на Русия, което значи на цяла Русия.

— Това означава пари, така ли?

— Да.

— И много ли?

— Приходите, Анастасия, парите никога не са много. Но на мен те са ми нужни, за да мога да осъществя експедицията си, да ми останат и за нова, а на Русия…

Аз се замислих. А какво би станало, ако и Анастасия бъде заинтересувана от материалните блага на нашата цивилизация? Тогава попитах:

— Ти нищо ли не искаш за себе си?

— Аз си имам всичко — отговори тя.

И изведнъж ми хрумна идеята и разбрах с какво мога да я заинтересувам.

— Знаеш ли, Анастасия, нека измисленото от теб да донесе толкова пари, че всички твои любими вилни летовници и градинари в цяла Русия да могат да получават безплатни семена или да ги получават с някакви привилегии.

— Става! — възкликна Анастасия. — Колко хубаво си го измислил. Аз още сега започвам да разработвам, ако разбира се, ти си свършил със своите условия. Ах, как ми харесва това! Семена… Или ти имаш още някакви условия?

— Не, Анастасия, засега стига.

Почувствах, че и самата задача я вдъхнови, а особено много идеята за безплатните семена за градинарите и вилните летовници. Но тогава още бях сигурен, че дори и при нейните способности решението на тази задача с очистването на въздуха е просто невъзможно, иначе множеството наши учени и научни учреждения вече отдавна щяха да са я решили.

Анастасия енергично, а не както обикновено спокойно, легна на тревата с разперени ръце. Сгънатите пръсти бяха обърнати нагоре с възглавничките и ту се движеха, ту замираха; миглите на затворените й очи от време на време потрепваха.

Тя лежа така около двадесет минути, после отвори очи, седна и каза:

— Определих го. Но какъв кошмар е това.

— Какво си определила и в какво е кошмарът?

— Най-Голямата вреда ви нанасят така наречените коли. Те са толкова много в големите градове и от всяка излиза неприятен мирис и вредни за организма вещества. Най-страшното е това, че те се примесват със земните частички и прашинки и ги насищат. Движението на колите повдига тези наситени прашинки и хората вдишват този ужас, след това тези прашинки се разлитат и падат върху тревата, дърветата и покриват всичко наоколо. Това е много лошо. Много е вредно за здравето на хората и за растенията.

— Разбира се, че е лошо. Но това и така вече е известно на всички, но никой нищо не може да направи. Ти, Анастасия, не откри нищо, абсолютно нищо ново не си открила, не си измислила никакво оригинално решение за пречистването.

— Само определих основния източник на вредата, а сега вече ще анализирам и ще мисля. Трябва да се съсредоточа за дълго, може би дори за час, защото с такива проблеми не съм се занимавала. За да не ти бъде скучно дотогава, ти се разходи в гората или…

— Да, ти мисли, аз ще си намеря с какво да се занимавам.

И Анастасия се вглъби в себе си. Когато се върнах след един час от разходката в гората, ми се стори, че тя е неудовлетворена и казах:

— Виждаш ли, Анастасия, тук вече дори и твоят мозък не е в състояние да направи каквото и да било. Ти само не се разстройвай. У нас над този проблем работят много институти и научни работници, но те, както и ти, само констатират факта на замърсяването. До този момент и те не можаха нищо да направят по този въпрос.

Тя ми отговори някак с извиняващ се тон:

— Мисля, че прехвърлих всички възможни варианти, но така бързо, дори и с петдесет процента не успях.

Аз наострих уши — все пак тя е намерила някакво решение.

— А с колко процента успя?

Тя въздъхна.

— Не успях да ги увелича много, само към… тридесет и пет — четиридесет.

— Какво?! — не можах да въздържа своето възклицание.

— Слабичко излезе, нали? — попита Анастасия.

Гърлото ми пресъхна, усещах — тя не може да лъже, да преувеличава или да умалява това, за което говори. Опитвайки се да сдържа вълнението си, казах:

— Хайде да изменим условието на задачата — нека бъде тридесет и осем процента. Разказвай бързо, какво измисли?

— Необходимо е всичките тези коли да могат не само да изхвърлят тези частици, но и да събират този гаден прах.

— Как може да се направи това, казвай бързо.

— Отпред, какво е онова, което стърчи там, как се казва това?

— Броня.

— Значи бронята. Вътре в нея или под нея трябва да се направи една кутийка с дупчици в горната част, отзад също трябва да се направят дупчици така, че въздухът да излиза. По време на движението на колите потоците прашен и вреден въздух ще влизат в предните дупчици, ще се пречистват и ще излизат през задните дупчици вече пречистени с двадесет процента.

— А къде са ти четиридесетте процента?

— Сега този прах от пътищата не се събира, а по този начин той ще намалява, тъй като ще се събира всеки ден навсякъде. Аз пресметнах, че след месец с помощта на тези кутийки, ако те бъдат поставени на всички коли, количествата мръсен прах ще намалеят на четиридесет процента. Но по-нататък процентът на замърсяване повече няма да намалява, тъй като влияят и други фактори.

— Каква големина трябва да имат кутийките и какво трябва да има в тях, колко дупчици и на какво разстояние една от друга?

— Владимир, може би ти искаш именно аз да ги монтирам към всяка кола?

За пръв път видях, че тя притежава чувство за хумор и започнах да се смея, като си представих как Анастасия завинтва към колите своите кутийки. Тя също започна да се смее, зарадвана от моята веселост и започна да се върти на поляната.

Идеята й наистина беше много проста, а останалото трябваше да е работа на техниката. Вече сам, без Анастасия, си представих как може да се случи всичко това — заповеди на висшата администрация, контрол от страна на КАТ, смяна на филтрите в автомобилните работилници, предаване на старите контролни талони и т.н. Обикновено решение, такова като предпазните колани.

Едно драсване на химикала — и във всички леки коли колани. А тук сега едно драсване на химикала — и въздухът е по-чист И предприемачите ще се борят за поръчка на кутийките, и за заводите ще има работа, а най-важното — въздухът ще бъде по-чист…

— Почакай — обърнах се отново към въртящата се във весел танц Анастасия.

— В тези кутийки нали трябва да има нещо?

— В кутийките… в кутийките… Ти сам малко помисли. Това е съвсем простичко — отговори тя, без да се спира.

— А откъде ще се появят парите при мен и при градинарите и летовниците за семената?

Тя се спря.

— Как откъде? Ти ме помоли идеята да бъде най-най-рационална. По целия свят в големите градове ще се използва това приспособление и ще се плащат пари на Русия за тази идея, така че и за безплатни семена ще има достатъчно, и на теб ще плащат. Само че ще можеш да си получиш своето само при определени условия.

Тогава аз не обърнах внимание на нейните думи за определените условия, започнах да уточнявам други неща:

— Значи трябва да се патентова, така ли? А кой ще плаща доброволно?

— Защо да не плащат? Аз ей сега ще определя процента. От произведените кутийки за Русия ще отиват два процента, а на теб — една стотна.

— Та какъв е смисълът от твоето пресмятане? В някои неща си силна, но в бизнеса си абсолютен профан. Никой няма да плаща доброволно. Дори и при сключени договори невинаги плащат. Само ако знаеше какво количество неплатени неща стоят така? Арбитражните съдилища са претоварени. Знаеш ли какво е това арбитражен съд?

— Предполагам. Но в този случай ще плащат стриктно. Този, който откаже, ще се разори. Ще процъфтяват само честните.

— И от какво ще се разорят? Ти какво, да не би да се занимаваш с рекет?

— Гледай го, моля те, какво още измисли… Гледай ти… Те Сами, по-скоро обстоятелствата така ще се стекат около лъжците, че те ще се разорят.

И тук ме осени една мисъл — като се има предвид, че Анастасия не може да лъже и както тя самата казваше, че природните механизми не й позволяват да греши — значи тя още преди да направи тези изявления е трябвало да обработи в мозъка си огромен обем информация, да направи колосални аритметични изчисления, при това да отчете маса психологически фактори при хората, които ще участват в нейния проект. На наш език, тя не само разреши много трудната задача за почистването на въздуха, но състави и анализира бизнес-план и всичко това приблизително за час и половина. Реших да уточня някои подробности и детайли и я попитах:

— Кажи, Анастасия, ти прави ли наум някакви сметки, назовавайки процента на пречистения въздух, количеството пари, които трябва да дойдат от производството на твоите кутийки, които ще се монтират на колите, смяната на филтрите и т.н.?

— Правих и по-подробни сметки и не само с помощта на мозъка…

— Стоп. Мълчи. Остави ме да изкажа мисълта си. Я ми кажи би ли могла да се съревноваваш с някой от най-съвършените компютри, да речем, с някой японски или американски?

— Но на мен това не ми е интересно — отговори тя и добави: — Та това е толкова примитивно и някак унизително. Да се съревновавам с компютър — това е все едно да… как да ти го обясня с ясен пример… Това е все едно да си съперничиш с протезата на ръката или на крака и не с цялата протеза, а с част от нея. В компютъра отсъства най-важното и това са чувствата.

— Аз започнах да й доказвам обратното, разказвайки как в нашия свят хората, които играят на шахмат с компютър, са смятани за много умни и са уважавани от обществото. Но когато нито този, нито другите ми доводи не я убедиха, започнах да я моля да го направи за мен и за другите хора като доказателство за възможностите на човешкия мозък. Тя се съгласи и тогава аз уточних:

— Значи мога официално да заявя твоята готовност да се съревноваваш в решаването на задачи с японски суперкомпютър?

— Защо с японски? — попита Анастасия.

— Защото те се смятат за най-добрите в света.

— Така ли? По-добре с всички наведнъж, за да не ме молиш после пак да се занимавам с тази безинтересна работа.

— Прекрасно! — зарадвах се аз. — Нека бъде с всички, но трябва да формулираш задачата.

— Добре — неохотно се съгласи Анастасия, — но за начало да не губим време за формулировки, нека те решат задачата, която ти ми постави, като потвърдят или опровергаят моето решение. Ако го опровергаят, тогава могат да ми предложат свое. Животът и хората нека отсъдят.

— Прекрасно, Анастасия! Браво на теб! Това е конструктивно. А колко време мислиш, че е необходимо да се даде за решаването на тази задача? Мисля, че както на теб час и половина за тях ще бъде много малко. Нека бъдат три месеца.

— Нека бъдат три.

— Предлагам да направим съдии всички желаещи. Когато те са много — никой няма да повлияе на оценката им от корист.

— Нека бъде така, но на мен ми се ще да поговоря с теб още за възпитанието на децата.

Анастасия смята възпитанието на децата за най-важното нещо и винаги говореше за това с удоволствие. Моята идея за съревнование с компютрите не предизвика у нея особен интерес. Въпреки това аз се радвах, че се сдобих с нейното съгласие. Ето сега бих искал да призова фирмите, които произвеждат съвременните компютри, да участват в съревнованието по разрешаването на поставената задача.

Реших все пак да уточня с Анастасия следното:

— А каква награда да определим за победителя?

— Аз нямам нужда от нищо! — отговори тя.

— А защо говориш за себе си? Нима си абсолютно убедена в своята победа?

— Разбира се, аз съм човек.

— Е, добре. Тогава ти какво можеш да предложиш на фирмата, която ще заеме първо място след теб?

— Ами ще им подскажа как да усъвършенстват своя примитивен компютър.

— Разбрахме се!