Владимир Мегре
Анастасия (21)

Кой ще възпитава сина?

По пътя към реката, когато Анастасия ме изпращаше към катера, седнахме да си починем на онова местенце, където тя беше оставила връхните си дрехи и аз я попитах:

— Анастасия, как ще възпитаваме нашия син?

— Постарай се, Владимир, да осъзнаеш — засега ти не можеш да го възпитаваш. И когато очите му за пръв път погледнат света, ти не трябва да си до него.

Аз я хванах за раменете и я разтресох:

— Какво говориш ти, какво си позволяваш? Не ми е ясно откъде са се взели у теб тези умозаключения? Изобщо фактът на твоето съществуване е невероятен, но всичко това не ти дава право да решаваш сама и да нарушаваш всички закони на логиката.

— Успокой се, Владимир, моля те. Не зная каква логика имаш предвид, но се опитай да осмислиш всичко спокойно.

— Че какво има да осмислям? Детето не е само твое, но и мое и аз искам то да има баща, искам да е подсигурено и да може да получи образование.

— Разбери, че никакви материални блага в твоя материален свят на него не са му необходими. Той ще притежава всичко изконно. Още от ранна бебешка възраст ще получи всичко и ще осмисли толкова информация, че обучението според твоето разбиране е просто смешно. Това е все едно да накараш велик математик да започне да се учи в първи клас.

У теб възниква желание да донесеш на малчугана някаква безсмислена дрънкалка, но тя му е напълно ненужна. Необходима е на теб за самоудовлетворение: „Какъв съм аз добър и грижовен“. Ако ти смяташ, че ще извършиш някакво благо, осигурявайки на своя син кола или още нещо, което при вас се смята за благо, то ако той пожелае това, и сам би могъл да се сдобие с всичко. Помисли спокойно, какво можеш ти конкретно да кажеш на своя син, на какво можеш да го научиш, какво толкова си направил в живота си, което би могло да му бъде интересно?

Тя продължи да говори с мек, спокоен глас, но думите я караха да трепери:

— Разбери, Владимир, когато той започне да осмисля света, ти до него ще изглеждаш като недоразвито същество. Нима би искал това, синът ти да вижда баща си като някакъв малоумен? Единственото, което може да ви сближи, това е чистотата на помислите, но тази чистота във вашия свят е достижима от малцина. Ти трябва да се стремиш да я достигнеш.

Аз разбрах, че да споря с нея е абсолютно безполезно и й викнах от отчаяние:

— Значи той никога няма да научи за мен?

— Ще му разкажа за теб, за твоя свят, когато ще е способен да разбира и да взема решения. Какво ще направи той аз не зная.

Отчаяние, болка, обида, страшни догадки — всичко се смеси у мен. Прииска ми се да ударя това красиво интелектуално отшелническо лице.

Разбрах всичко. Дишането ми спираше от това, което разбрах.

— Всичко е ясно! Сега всичко е ясно! Абе ти… Та ти не си имала с кого да се изчукаш тук, за да имаш дете. Налиташе ми още в началото — интригантка! Правеше ми се на монахиня. А на теб ти е трябвало дете. Нали си ходила в Москва. Своите гъбки, ягодки да продаваш. Да беше излязла там на пиацата. Да си беше свалила ватенката и забрадката. Там веднага биха те клъвнали. Нямаше да ти се налага да плетеш своята паяжина и да ме оплиташ в нея.

Разбира се, разбира се! На теб ти беше нужен човек, който мечтае за син. И ти постигна своето. Ти помисли ли за детето? За сина? На когото още предварително му предначертаваш отшелнически живот? Да живее така, както ти смяташ за необходимо! Гледай я ти нея, истината разпространява! Ти ли си истината от последна инстанция. Голям товар си нарамила, отшелнице!

Ти ли си истината и последната инстанция? А за мен помисли ли? Да! Аз мечтаех за син! Мечтаех да му предам своята работа. Да го науча на бизнес. Исках да го обичам. А сега как да живея? Да живея и да зная, че малкото ми синче пълзи беззащитно някъде там в глухата тайга? Без бъдеще. Без баща. Та от това ще ми се разкъса сърцето. Но ти това не можеш да го разбереш, горска самке.

— Може би сърцето ти ще стане по-мъдро и всичко ще бъде добре? Такава болка ще очисти Душата, ще ускори мисълта, ще призове към творчество — тихо произнесе Анастасия.

А у мен бушуваше такава ярост, такъв яд… Вече не се владеех. Хванах тояга. Отскочих от Анастасия и започнах с всичка сила да удрям по едно малко дърво, докато пръчката не се счупи.

После се обърнах към Анастасия и… когато я видях… Невероятно, яростта ми започна да преминава. Помислих си: „Защо отново загубих контрол над себе си и се разбушувах?“ Стана така, както и миналия път, когато я ругах. Анастасия стоеше облегната на едно дърво с изправена нагоре ръка и наклонена напред глава, сякаш противостоеше на ураганен вятър. Вече напълно спокоен, аз се доближих и започнах да я разглеждам. Сега ръцете й бяха притиснати към гърдите, тялото й леко трепереше, тя мълчеше и само както винаги добрите й очи ласкаво ме гледаха. Така ние стояхме известно време, гледайки се един друг. Аз размислях: „Несъмнено тя не е в състояние да говори лъжи.

Можеше да не ми казва нищо от всичко това, а тя…

Знае, че няма да й е добре, но въпреки това говори. Разбира се, това също е прекалено. Не е възможно да изживееш живота си, ако през цялото време казваш истината и само това, което мислиш. Но какво да се прави, след като тя е такава и не може да бъде друга.

Всичко стана така, както стана. Всичко се случи така, както се случи. Сега тя ще бъде майката на моя син.

Тя ще стане майка, след като го е казала. Разбира се, странна майка, но ще бъде майка. Начинът й на живот… Мисленето… Но нищо не можеш да направиш с нея.

Затова пък физически е много силна. Добра. Познава добре Природата, животните. И е умна. Макар умът й да е своеобразен.

Все пак тя знае много за възпитанието на децата. През цялото време така й се искаше да разказва за децата. Тя ще отгледа сина ни. Ще го отгледа такава, каквато е. Ще премине през студа и през бурята. Те не са нищо за нея. И ще го отгледа. И ще го възпита.

Трябва някак си да се приспособя към ситуацията. Ще идвам при тях през лятото като на вила. През зимата това е невъзможно. Няма да мога да издържа. А през лятото ще играя със сина си. Когато поотрасне, ще му разкажа за хората от големите градове. Но този път май ще се наложи да й се извинявам.“

И казах:

— Извинявай, Анастасия — аз отново се изнервих.

Тя веднага заговори:

— Ти не си виновен. Недей да се караш на себе си. Не го преживявай. Ти се безпокоеше за сина си. Притесняваше се, че няма да му е добре. Че майката на сина ти е като обикновена самка. Че тя не умее да обича с истинска любов, с човешка любов. Само не го преживявай. Не се разстройвай. Каза всичко това, защото не знаеш нищо за моята любов, любими.