Владимир Мегре
Анастасия (17)

„В Него бе животът и животът бе светлината на човеците“

Веднъж по моя молба Анастасия ме заведе да видя Звънтящия кедър, за който са й разказвали нейният дядо и прадядо. Отидохме наблизо до поляната и аз го видях. Приблизително четиридесетметровото дърво се извисяваше малко над редом стоящите, но главното, което го отличаваше, беше неговата корона, която сякаш светеше, образувайки около себе си ореол, който приличаше на тези, които сме виждали нарисувани по иконите около главите на светиите. Този ореол не беше постоянен, а пулсираше. На най-високата му точка се образуваше тънък лъч, който отиваше в небесния безкрай.

Това зрелище пленяваше и очароваше.

По предложение на Анастасия аз притиснах дланите си към ствола му и чух звън или нещо като пукане, което можеше да се сравни със звука, който чуваме, когато стоим под високоволтов електропровод, само че много по-звънко.

— Аз сама случайно намерих начин как да връщам неговата енергия в Космоса и след това да я разсейвам по Земята — каза Анастасия. — Виждаш ли, кората на някои места е одрана — мечка се е катерила. Положих доста усилия, за да я накарам да ме качи до първите клони. Бях се хванала за козината на врата й. Тя се катереше и ревеше, катереше се и ревеше. И така до първите клони, а от тях се добрах до самия връх. Седях там два дни и какво ли не измислях: и го галех, и виках нагоре — нищо не помагаше.

Дойдоха дядо и прадядо. Представяш ли си какво ставаше тук? Стоят отдолу, наблюдават ме и настояват да сляза. А аз на свой ред настоявам да ми кажат какво трябва да направя с кедъра. Как да спася Звънтящия кедър, след като хората не го отрязаха. А те не ми казват. Но чувствам, че знаят. А дядо е толкова хитър, искаше да ме излъже и започна да ми обещава да ми помогне да се разбера с една жена, с която не можех да установя никакъв контакт.

Много искам да й помогна. По-рано дядо само се сърдеше, че губя толкова време за нея и не върша други работи. Но аз знаех, че той не може да ми помогне, защото прадядо два пъти се опита тайно от дядо да го направи и също не успя.

След това дядо съвсем се изнерви: взе един клон, започна да тича около кедъра, размахваше клона във въздуха и крещеше, че аз съм най-глупавата в семейството, действам алогично, не възприемам умните съвети и че той ще ме възпитава с пръчка по задните места. И през цялото време размахваше клона. Представяш ли си какво измисли, дори прадядо се разсмя. Аз също се смеех. В този момент, без да искам, счупих един клон на върха, а от него излезе светлина. И чувам гласа на прадядо, много сериозен, настоятелен и молещ едновременно:

„Не пипай нищо повече, моето момиче, слизай надолу много внимателно, ти вече всичко направи.“

Аз се подчиних и слязох. Прадядо мълчаливо ме прегърна и треперейки, сочеше към кедъра — все повече и повече клонки по него започнаха да светят, после се образува лъч, който се насочи нагоре. Сега вече няма да изгори Звънтящият кедър и с помощта на своя лъч ще отдаде на хората и на Земята всичко, което е натрупал за петстотин години. Прадядо ми обясни, че лъчът се е образувал на онова място, от което съм викала нагоре и случайно съм счупила клончето, докато съм се смеела. — Той казваше, че ако бях докоснала лъча, излизащ от счупената клонка, моят мозък щял да експлодира, защото в този лъч има много енергия и информация. По този начин са загинали моите майка и татко.

Анастасия сложи своите длани на могъщия ствол на спасения от нея Звънтящ кедър, притисна се към него с едната си буза, помълча известно време и после продължи своя разказ:

— Те, моите мама и татко, открили такъв Звънтящ кедър. Само че мама правела всичко по друг начин, защото не знаела… Тя се качила на съседно до Звънтящия кедър дърво, достигнала до долния клон на Звънтящия кедър и го отчупила, като без да иска се осветила от избликналия от клончето лъч светлина. Клончето било насочено надолу и лъчът отивал в земята. Това е много лошо, много вредно, когато такава енергия попада в земята. Когато дошъл татко, той видял този лъч и мама, която така и останала да виси с ръка, сграбчила клон от обикновения кедър. В другата си ръка тя държала счупеното клонче на Звънтящия кедър.

Татко сигурно всичко е разбрал. Покатерил се на Звънтящия кедър и достигнал върха. Дядо и прадядо видели как той чупел горните клони, но те не светели, а все повече започвали да светят долните. Прадядо казваше, че татко разбирал, че още малко и никога няма да може да слезе от дървото долу. Но светещ лъч, който да върви нагоре, все не се появявал — долните тънки клонки все повече и повече излъчвали светлина. Горният лъч се появил, когато татко счупил голям клон на върха. И понеже клонът още не светел, той го огънал и го насочил към себе си.

Когато клонът изхвърлил светлина, татко все още бил в състояние да отвори ръцете си. Лъчът от изправилия се клон се устремил към небето, след което се образувал пулсиращ ореол.

Прадядо казваше, че татковият мозък в последните мигове от живота му е приел огромен поток от енергия и информация. Той по някакъв невероятен начин е успял да се освободи от цялата заложена по-рано информация и да спечели време, за да може преди изригването да разтвори ръцете си и да насочи клончето нагоре.

Анастасия още веднъж погали ствола на кедъра с длани, притисна се към него с едната си буза и замря, усмихвайки се и вслушвайки се в звъна на дървото.

— Анастасия, а маслото от кедровия орех по-силни свойства ли притежава от парченцето Звънтящ кедър?

— Същото е. Ако кедровите орехи бъдат събрани в определено време и с определено отношение към кедъра, когато той сам ги дава.

— Ти знаеш ли кога трябва да се направи това?

— Да, зная.

— Ще ми разкажеш ли?

— Добре, ще ти разкажа.