Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (9)

…

Гласът на момичето-лингвист се присъедини към приглушеното бръмчене, което се появи отново в слушалките на Дерън. Тя даде едно доста съмнително разяснение на част от разговорите между Хората, след което бе отзована при друг оператор. От гласовете, достигащи до него, Дерън разбра, че дотук два берсеркера са били унищожени, но са изгубени десет андроида. Освен това появата на „слугите“ плашеше и разпръскваше хората, които трябваше да бъдат охранявани.

— Кажете им да се престорят на осакатени — посъветва ги Дерън. — Аз ще се оправя и без лингвист, ако трябва. Така все пак е по-добре, отколкото да сгреша значението на някоя важна дума. Но какво ще кажете да ми изпратите тук някакви средства за самозащита, които да дам на тези хора? Когато берсеркерът се върне, ще бъде твърде късно.

Машината, с която се бе сражавал, сигурно се беше объркала и бе тръгнала по някоя стара следа или пък преследваше друга група хора. Трябваше обаче да се предвиди евентуалното й връщане.

— Изпратете ми гранати, а не стрели. Само един мъж от групата има лък.

— Средствата за самозащита са готови — увери го някой. — Но е опасно да ги пъхнем в ръцете им, преди да е станало абсолютно наложително. Я си представи, че решат да ги използват срещу андроида? Или пък се изтрепят един друг по погрешка?

— Ще бъде още по-зле, ако закъснеем. Смятам, че вече трябва да ги спуснете.

Вътре в огромния гръден кош на „слугата“ имаше камера, в която по необходимост можеха да се изпращат неголеми предмети от бъдещето.

— Средствата са готови.

Дерън не знаеше да вярва ли или не на начина, по който се развиваха днес събитията.

Хората изглежда още обсъждаха съдбата на каменния човек, а той продължаваше да седи в поза, която смяташе за най-миролюбива и предизвикваща доверие. От откъслечния превод Дерън бе разбрал, че високият млад мъж с преметнат през рамо лък настояваше да спасят каменния човек.

В крайна сметка мъжът с лъка, който най-много се доближаваше до представата за водач на Хората, успя да убеди един от другите мъже да му помогне. Двамата отидоха до най-близката пречупена фиданка и окършиха горната й част, като късаха жилавите дървесни влакна с голи ръце. После се осмелиха да донесат дръвчето до ръба на убежището на Отровния Копач.

Те спуснаха нацепения край долу така, че „слугата“ да може да се залови. Дерън се хвана и с двете ръце.

Мъжете затеглиха, но скоро запъшкаха под неочакваната тежест. Момчето от дървото се присъедини към тях.

— Одегард, тук е полковник Борс — обади се в слушалките му един настоятелен глас. — Вече установихме каква е целта на берсеркерите — първият писмен език на планетата произхожда от период и район, които включват настоящото ти местоположение. Смъртността дотук не е намалила възможността за възникването му, но всяко следващо убийство може да се окаже съдбоносно и да изтласка вероятната му поява извън границите на реалността. Тъй като съществуват много варианти в разклонението на родословното дърво на всеки един от твоите подопечни, ние не можем да посочим веднага точния създател, но със сигурност знаем, че хората от твоята група са сред предците на неговото племе.

Дерън се вкопчи в дръвчето и тримата мъже извлякоха „слугата“ до ръба на фунията.

— Благодаря за съобщението, полковник. Какво става с гранатите, които поръчах?

— Ще се опитаме да спуснем още два андроида в твоя сектор, Одегард, но засега имаме технически проблеми. Вече трима от враговете са унищожени… Гранати ли, казваш? — Последва кратка пауза: — Съобщиха ми, че скоро ще ги получиш. — В наушниците на Дерън се разнесе щракване и гласът на полковника се изгуби.

След привършването на спасителната операция Хората бяха отстъпили на няколко крачки и внимателно наблюдаваха машината. Дерън се подпря на едната си ръка и с другата повтори мирния жест. Това явно успокои донейде аудиторията, но скоро се яви основателна причина за безпокойство — залязващото слънце, към което Хората тревожно поглеждаха през рамо, докато разговаряха. На Дерън не му беше необходим лингвист, за да разбере, че са притеснени къде да прекарат нощта в относителна безопасност.

След минута те събраха оскъдното си имущество и тръгнаха. Всеки посвоему обясняваше случилото се. Мъжът с лъка на няколко пъти проговори на „слугата“, но остана разочарован — думите му не бяха разбрани. Нямаше обаче време за губене. Каменният човек беше оставен да се оправя както може.

Дерън проследи с поглед отдалечаващата се колона на Хората. Скоро откри, че можеше да движи „слугата“ доста бързо, като използваше дългите му ръце, за да ходи подобно на маймуна с извит гръбнак и с влачещи се отзад крака. Хората от време на време се извръщаха да погледнат чудноватото създание, но далеч не във всеки поглед се четеше одобрение. Доста по-често обаче те поглеждаха в посоката, от която бяха дошли и в очите им се четеше страх дали нещо друго не върви по дирите им.

Дерън беше нащрек. Следата, която оставяха влачещите се крака на андроида беше съвсем ясна. При вида й убиващата машина може би щеше да бъде по-предпазлива, но със сигурност щеше да ги проследи.

Полковник Борс отново се обади да обобщи положението:

— Одегард, екраните показват, че берсеркерът се отправи на юг, а после се върна отново в твоята посока. Очевидно си прав, че се е заблудил и е тръгнал по грешна следа. Твоят берсеркер е единственият, който не сме отстранили досега, но по всичко изглежда, че той се е добрал до най-уязвимото ни място. Смятам да постъпя така: двата андроида, които изпратихме като подкрепление, скоро ще настигнат групата — въпрос на минути. Ще ги оставим да следват от дистанция линията на движение на групата, но без да се показват, всеки на своя фланг. Не искам да изплашим твоите подопечни с толкова метални човеци и да рискуваме да ги разпръснем. Досега твърде много подобни грешки допуснахме. Когато хората ти спрат някъде за нощувка, ти остани при тях, а другите два андроида ще изчакат в засада.

— Разбрано.

Дерън продължи да се влачи на ръце. „Слугата“ се друсаше по неравния терен, през който се придвижваше. Той дори нарочно извършваше повече движения от необходимото, за да може операторът от бъдещето, който го следеше на екрана, да улавя присъствието му в миналото още по-осезателно.

Планът на полковника бе разумен. Премисляйки всички възможни варианти, Дерън стигна до извода, че има шанс да бъде изпълнен.

Падащият здрач окъпа дивата природа в мрачна красота. Хората вървяха напред, при което полузалесената блатиста долина остана отдясно, а невисоките скалисти хълмове — отляво. Мъжът с лъка, чието име звучеше като „Мат“, вървеше начело на колоната и неспокойно опипваше хълмовете с поглед.

— Какво ще кажете да ми спуснете вече тези гранати? Ей, „Операции“? Има ли някой там?

— Сега подготвяме засадата, Одегард. Не искаме твоите хора да почнат да хвърлят гранати наляво и надясно в тъмното.

В това има някакъв смисъл, реши Дерън. Пък и „слугата“ му не би могъл да мята каквото и да е достатъчно ефективно, докато му се налагаше да се подпира и да ходи на ръцете си.

В този момент водачът Мат рязко се обърна и закрачи нагоре по един гол хълм. Хората му чевръсто го последваха. Като пълзеше след тях, доколкото му позволяваха силите, Дерън видя, че те се отправиха към тесния вход на една пещера. Издълбан в невисока скала, той напомняше врата в стената на къща. На известно разстояние от пещерата всички спряха. Преди още Дерън да ги настигне, Мат вече беше свалил лъка от рамото си и поставяше стрела. Друг мъж запокити в пещерата голям камък. Тутакси от нейното дъно последва грозен рев. Бидейки експерти по оцеляването, Хората веднага се разбягаха.

Когато пещерната мечка излезе да види кой звъни, откри пред входа само „слугата“ — нищожна, осакатена, лазеща твар.

Потупването за „Добре дошъл“ прекатури андроида. От легнало положение Дерън отвърна на ласката, като с удара си отклони муцуната на мечката и предизвика нейния смразяващ кръвта рев. Но мечката беше по-упорита от Отровния Копач и реши да изпробва здравината на зъбите си в главата на андроида. Все още по гръб, Дерън вдигна мечката със стоманените си ръце и я хвърли. „Изчезвай от тук!“ — сякаш й рече той.

Оказа се, че първият рев е бил само настройка за този, който последва. Дерън не искаше да прекъсва нито една животинска линия на живот, стига да можеше, но времето течеше и истинският враг приближаваше. Втория път запрати мечката доста по-надалече. Животното отскочи веднъж, после се приземи на лапи и побягна право към блатото. Воят му се носеше след него още половин минута.

Хората изскочиха иззад скали и пукнатини и бавно се събраха около „слугата“, за пръв път забравяйки да се озърнат в посоката, от която бяха дошли. Дерън си помисли, че в следващия миг ще се проснат пред него и ще почнат да го възхваляват. За да избегне това, той пропълзя навътре в пещерата и се зае да огледа вътрешността й. Беше тъмно, но очите му привикваха с различната осветеност далеч по-бързо от човешките и той веднага установи, че пещерата е напълно празна. Беше висока и тясна, с втори отвор, подобен на прозорец — високо над входа. Имаше достатъчно място да се подслони цялата група. Мат беше направил добро откритие.

Щом излезе навън, видя, че Хората се готвеха да запалят голям огън пред самия вход. Събираха трески и опадали клонаци под дърветата по краищата на блатото и пъргаво ги извличаха нагоре по склона. В далечината отвъд долината малка оранжева искрица светеше в сгъстяващия се виолетов мрак на падащата нощ, издавайки лагера на друга група.

— „Операции“, как върви подготовката на засадата?

— Другите два андроида току-що заеха позиции. Виждат те на входа на пещерата.

— Отлично.

Нека в такъв случай Хората да си стъкнат огъня. И нека берсеркерът бъде привлечен от него. Ще намери групата така защитена, както никога не е била.

От торбичката, изработена от груба кожа, най-старата жена извади снопче дървесни кори, разви ги и те разриха овъглена вътрешност. Със заклинания и умело използване на съчки тя получи пламък. Скоро ярките му езици се извисиха на фона на бързо потъмняващото небе.

Групата се намъкна в пещерата. Последен влезе „слугата“, веднага след Мат. Озовал се вътре, Дерън подпря гръб на скалата и отпусна ръце с въздишка на облекчение. Готов беше да отпочине. Андроид или не, но му се събра много.

Още не беше се отпуснал, когато внезапно вън в нощта се захвана битка. Чу се пращене и пукот на лазерни оръжия, последвани от трясък и скърцане на бронирани тела. Хората в пещерата скочиха на крака като един.

Проблясващите отражения на лазерите осветиха Мат, който бе застанал със своя лък, готов, с лице към входа, докато другите възрастни търсеха камъни за хвърляне. В дъното на пещерата момчето Дарт се беше покатерило върху една издатина, откъдето можеше да надникне през малкия висок прозорец. Светлината на лазерите озаряваше лицето му.

После светлината угасна. Блясъците и трясъкът секнаха така внезапно, както бяха започнали. Тишина и тъмнина се разстлаха в нощта.

— „Операции“? „Операции?“ Какво става навън? Какво се случи?

— О, Господи, Одегард! — Гласът така трепереше, че беше неразпознаваем. — Зачеркни двата андроида! Онова проклето нещо прояви страхотни рефлекси…

Огънят изведнъж влетя през входа. Изритан от нечий стоманен крак, той се изсипа като същинска градушка от искри и главни, които отскочиха от отсрещната извита стена и се превърнаха на хиляди умиращи върху пещерния под очи. Берсеркерът искаше да внесе яснота в играта — да види дали има и друг изход, през който биха могли да се опитат да офейкат човеците. Сигурно знаеше, че сакатият „слуга“ е вътре в пещерата, но хладният му компютърен мозък вече се беше научил да презира всичко, което „слугите“ андроиди на „Операции във времето“ можеха да сторят срещу него. Щом установи, че жертвите му няма къде да избягат, той понечи да влезе направо. Чу се тежък стържещ звук, но входът на пещерата се оказа малко тесен за него.

— Одегард, ще спуснем една дузина стрели на твоя „слуга“ веднага. С чувствителни върхове, които се взривяват при контакт…

— СТРЕЛИ?! Аз казах гранати! Казах ви, че имаме само един лък и няма място за… — По средата на изречението Дерън установи, че малкият висок прозорец в дъното на пещерата можеше да послужи като отлично стрелково гнездо. — Изпращайте стрелите тогава. Изпратете нещо! Бързо!

— Спускаме стрелите веднага. Одегард, имаме готов резервен оператор в друг „господарски“ костюм и можем да включим него към „слугата“, ако имаш нужда от почивка.

— Забравете за предложението си. Аз вече свикнах да се оправям с този „слуга“ с пречупен гръбнак…

Берсеркерът предизвикваше страхотен шум, дращеше и блъскаше по масивната скала, която го държеше настрани от плячката му. Когато шлемът на Дерън сигнализира, че стрелите са пристигнали, той реши да не губи време за отключване на нишата в металната си гръд. Пред изумените лица на Хората, които го наблюдаваха ококорено, бръкна с ръка през устата във вътрешността на андроида и извади оттам сноп от дванайсет стрели, които подаде на Мат.

Външният им вид показваше, че не бяха обикновени стрели и все пак в конкретната ситуация нямаше съмнение относно предназначението им. Мат се поколеба само за миг, после стори нещо като поклон пред „слугата“, пое стрелите с благоговение, втурна се към дъното на пещерата и се покатери до прозорчето.

Дупката представляваше удобен пункт за стрелба, стига противникът да не разполагаше с по-далекобойни оръжия. Тъй като обаче берсеркерът беше въоръжен с лазер, явно на „слугата“ се падаше задачата да отвлича вниманието му и да го държи зает.

Надявайки се от все сърце Мат да е добър стрелец, Дерън повлече уродливото си металическо тяло и застана до извивката на входа. Усещаше напора на берсеркера през скалата. Дори му се стори, че ако се протегне, ще го докосне. Дерън изчака, огледа пещерата и когато видя, че Мат вече бе поставил на лъка си първата от вълшебните стрели, изскочи навън толкова стремително, колкото позволяваха ръцете му.

Почти се просна по лице, тъй като берсеркерът се беше оттеглил извън обсега му, за да се подготви за нова атака. Естествено, той се оказа по-бърз с лазера си, отколкото Дерън с неговия. Бронята на „слугата“ се нажежи до бяло, но издържа, додето Дерън съумя да се хвърли напред и да отвърне на огъня. Дори да беше съгледал Мат на малкото прозорче, берсеркерът го пренебрегна, защото смяташе стрелите за безопасно оръжие.

Първата стрела удари чудовището по рамото на предния крайник. Дървената пръчка отлетя встрани, но преди това острият й връх изчезна, превръщайки се в огнено кълбо. След експлозията в металния корпус на берсеркера остана дупка с размера на юмрук.

Машината излезе от равновесие и стреля по Мат, но лъчът само възпламени един храст над издатината с прозорчето. Дерън продължи да се движи към берсеркера с максимална бързина, насочил лазера като фенерче право към раната на рамото му.

Мат се подаде от отвора и изпрати втора стрела.

Уцели берсеркера под прав ъгъл отстрани и го накара да залитне на три крака. И тогава лазерът на врага излезе от строя, тъй като Дерън вече се беше приближил достатъчно и стовари тежкия си метален юмрук върху окото на излъчвателя.

С това състезанието по борба не свърши. За момент Дерън помисли, че този път ще надделее окончателно, тъй като силата на двете му изкуствени ръце превъзхождаше тази на берсеркера, който бе останал с един почти неизползваем крайник. Все още рефлексите на врага обаче бяха по-добри от човешките. Само след секунди Дерън пак увисна и светът около него се завъртя. И пак бе хвърлен.

Той сграбчи краката, които го тъпчеха, за да обездвижи берсеркера и да го превърне, макар и за миг, в удобна мишена. Ужасен удар обаче разби и неговия лазер.

Защо се бавеше тази проклета стрела?

Берсеркерът отново се оказа твърде голям, твърде силен и твърде бърз, за да може сакатият „слуга“ да се справи с него. Като огромни чукове се стоварваха лапите със стоманени нокти и скоро разкъсаха основните възли на единия му крак. Кракът, и без това неизползваем, се отдели от тялото. Металният човек щеше да бъде разкъсан на парчета.

Тогава стрелите дойдоха. Дерън за миг мярна летящо човешко тяло над себе си. Мат се хвърли лично в схватката, с по един сноп стрели във всяка ръка. Полетял като същински бог на гръмотевиците, той с див крясък заби остриетата в гърба на противника.

Нейде дълбоко в берсеркера се разнесе взрив. Приглушена бледа светлина обви тялото му. Разрушенията бяха изцяло вътрешни. Експлозиите разтърсиха и двете машини. С това боят приключи.

Дерън изтегли настрана поломения и прегрял „слуга“, като го измъкна изпод масата от нажежен, потрепвайки пръскаш, искри метал, в която се беше превърнал доскорошният враг. После, смазан от изтощение, подпря андроида на лакти. Видя как Дарт изтича от пещерата в светлината на тлеещата и трепереща изкормена машина. Сълзи се стичаха по бузите на детето. В ръцете му беше лъкът на Мат със скъсана тетива. След Дарт изскочиха и другите Хора и се струпаха около нещо, което лежеше неподвижно на земята.

Дерън застави „слугата“ да седне.

Мат се бе търколил мъртъв там, където го беше отхвърлила последната конвулсия на врага. Коремът му беше разпран, ръцете обгорени, лицето размазано.

И изведнъж очите на обезобразеното лице се отвориха. Гръдният кош се повдигна рязко, тялото се разтресе. Мат започна да диша равномерно.

Жените пищяха, някои от мъжете подхванаха бавна песен. Всички правеха път на Дерън, когато насочи „слугата“ към Мат и възможно най-нежно го повдигна. По тялото на пострадалия имаше и други по-малки обгаряния, така че той едва ли усети горещината на металните ръце.

— Чудесна работа, Одегард! — Гласът на полковник Борс бе възвърнал увереността си. — Отлична работа. Ти осъществи операцията. Какво да ти изпратим, за да окажеш първа помощ на този момък?

Дерън пропусна първата реплика на полковника — изглежда беше потиснат от случилото се.

— Той е в състояние, изискващо доста повече грижи, сър. Ще трябва да го вдигнете заедно с мен.

— Ще ми се да му помогна, разбира се, но се страхувам, че това е извън разпоредбите… — Гласът на полковника се изпълни с колебание.

— Каквото и да сторим тук на място, линията на живота му ще се прекъсне, полковник! Той извоюва нашата победа, а сега червата му висят навън, сър.

— Хм. Добре, добре. Приготви се, докато пренастроим, за да включим и неговата маса.

Хората стояха унили в кръг около „слугата“ и неговия умиращ товар. Вероятно сцената ще намери отражение в някоя легенда, помисли си Дерън. Нищо чудно историята за умиращия воин и каменния човек да съществува сред най-ранните писания на Сиргол.

Горе пред входа на пещерата старата жена имаше затруднение, опитвайки се да запали отново огъня със своята прахан. Младото момиче, което й помагаше, изгуби търпение, грабна един сух клон и отиде до тлеещите останки на берсеркера. От тази жарава тя запали своята факла и като я размаха, за да лумне силно, изкачи се обратно до пещерата с танцова стъпка.

Това беше последната картина от миналото, която остана в паметта на Дерън. В следващия момент той се озова сред избледняващия кръг светлина върху тъмния под на Трета Платформа в отдел „Операции“. Двама мъже с носилки тичаха към него. Разтвори металните си ръце, за да могат санитарите да вземат Мат, след това завъртя глава вътре в шлема и изключи със зъби захранването.

За няколко секунди се освободи от „господарската“ си обвивка и си проправи път сред хората, които идваха да го поздравят. В прогизнало от пот трико той забърза надолу по стъпалата на въздушния мост покрай тълпата от техници, оператори и лекари в празнично настроение, които вече изпълваха залата на платформата. Остави пътьом касетата със записа на операцията и се върна при носилката. Върху разкъсаните вътрешности на Мат вече бяха поставени напоени с препарати марли. Интравенозното лечение бе започнало.

Макар и отворени, очите на Мат все още пустееха от шока. За него Дерън беше просто един от многото непознати наоколо. Дерън вървеше редом с носилката, хванал ръката му малко над изгорената китка, докато първобитният човек не загуби съзнание.

Носилката се движеше към болницата. Около нея се струпа нещо като процесия. Сякаш по високоговорителите беше предадено съобщение за първия човек, доведен от далечното минало. Новината се бе разнесла мълниеносно. Когато вкараха Мат в отделението за неотложна помощ, всички пациенти, които можеха да ходят, дойдоха да го видят. Сред тях беше и Лайза.

— Той се е изгубил — промърмори тя на себе си, вглеждайки се в подутото му лице и в очите, които от време на време бавно се отваряха. — О, толкова е изгубен и самотен. Познавам това чувство… — Обърна се разтревожено към доктора: — Ще оживее, нали? Ще се оправи?

Докторът се усмихна едва-едва:

— Ако дишат все още, когато ни ги докарат в такова състояние, обикновено оживяват.

Лайза въздъхна облекчено. Загрижеността й към пришълеца от миналото беше дълбока и искрена, като към сродна душа.

— Здравей, Дерън — усмихна му се тя, малко преди да последва носилката, докъдето това беше възможно. Унес забулваше гласа й, а в поведението й се усещаше разсеяност.

Тя сякаш едва го забеляза.