Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (40)

…

— Виждам, че сте помолили да ви изпратят в точно определено време, полковник Одегард.

Лукас изрече думите с пура в устата, запазвайки известна доза формализъм в обръщението. Понякога двамата си пийваха заедно по нещо и сега на Дерън му беше трудно да го възприеме като професионален психолог. Ако беше близък приятел, сигурно би се отказал от преценката му. Но какви ли близки приятели имаше Дерън в тези дни сред живите? Чен Емлинг… стар съученик — да, приятел от сърце — не. Факт беше, че нямаше истински приятели.

Лукас го оглеждаше и изчакваше търпеливо.

— Да, помолих — отвърна Дерън с известна неохота.

Лукас размаха пурата си:

— Двата дни, в които Винсенто се мотае близо до град Ойбог, ще го забавят по пътя му към процеса. Той чака да прекоси придошлата река. Имахте ли някаква особена причина да изберете тъкмо това време?

О да, имаше. Той не го изрече на глас, дори не формулира истината за себе си, а нямаше намерение да я съобщава и на останалите.

— Просто познавам местността много добре. Навъртах се там през една от почивките си. Районът е от тези, които малко се променят за триста-четиристотин години.

Разбира се, градът и катедралата на Ойбог, както и всички останали следи от цивилизация по лицето на планетата, сега бяха за него само част от миналото. Действителният повод за настояването му бе свързан с обстоятелството, че Дерън тогава прекара дългата си ваканция заедно с НЕЯ. Той дори откри, че се бе изправил напрегнато на стола си и се насили да се отпусне отново.

Обвит в дима от пурата, полковник Лукас ровеше с колебливо изражение из бумагите на бюрото си, когато изстреля внезапно една от коварните си топки:

— Имате ли изобщо някаква конкретна причина за искането си да бъдете изпратен като агент?

У Дерън този въпрос извика моментално образите на Мат и Ай — две форми, слели се в една-единствена фигура, отдалечаваща се от настоящето. Героичният им лик сякаш се уголемяваше като планина, колкото повече се отдалечаваха.

Но това не беше причина, която човек е склонен да обсъжда, или поне не и в момент като този.

Дерън се облегна назад:

— Е, както вече казах, познавам отлично периода и мястото и смятам, че мога да се справя със задачата. И аз искам да спечелим по-скоро войната. — Май прекали с възвишените чувства. Я да вземе да се пошегува: — Натискам се за престиж, навярно. Реализация. Повишение. Вие го назовете.

Лукас се намръщи.

— Хм. А защо въобще на някой би му се искало да стане агент? — Той оформи бумагите пред себе си в равна купчина. — Хайде, полковник. Държа да изясня само още един въпрос, преди да те освидетелствам като годен материал за агент. Сигурно подтикът идва от личните ти религиозни схващания.

— Не съм религиозен.

— А какво е ОТНОШЕНИЕТО ти към религията?

Спокойно, спокойно!

— Е, общо взето, смятам, че боговете и храмовете са една добрина за хората, които имат нужда от патерици в живота. Аз все още нямам такава вътрешна потребност.

— Ясно. Но мисля, че това е важен психологически момент, който задължително трябва да бъде засегнат. Понеже съществува непосредствена опасност от изпращане във времето на Винсенто на човек, който може да се окаже податлив на някогашните идейни зарази. — Лукас направи оправдателен жест. — Ти като историк разбираш по-добре от мен колко устойчиви са догмите там по онова време. Религиозните и философски противоречия сякаш поглъщат цялата енергия на онази епоха.

— Да — съгласи се Дерън. — Ясно ми е какво имате предвид. Не искате да се сдобиете с фанатик от която и да е боя. Е, аз не съм, както се казва, войнстващ атеист. Съзнанието ми ще ми позволи да се държа в съответствие с обществените условности. — Твърде много обясняваше, но трябваше да покаже на всяка цена, че е годен да тръгне. — Ще бъда фанатичен поп, ако се наложи, дори ще плюя върху Винсенто.

— Не смятам, че „Операции“ ще поискат това от вас. Добре, Дерън. Вие сте одобрен.

Опита се да не издаде облекчението си.

„Операции“ решиха, че ще бъде най-разумно да се представи като пътуващ учен. Дадоха му и име — Валзай — и се захванаха да му изградят самоличност, каквато никога не бе съществувала исторически. Щеше да идва от Мознар, доста отдалечена от родината на Винсенто страна, но известна с фанатичната си преданост към доктрината на Светия Храм. Валзай щеше да бъде един от странстващите интелектуалци от времето на Винсенто, които се разхождаха подобно на свещени крави от един университет или състоятелен покровител към друг, при което свободно пресичаха незначителните за тях политически и езикови граници.

Дерън и още цяла дузина други подбрани агенти, повечето мъже, бяха подложени на специално обучение. Работейки самостоятелно или по двойки, те трябваше да държат Винсенто непрекъснато под наблюдение през критичните дни от живота му, предшестващи съдебния процес, както и при самото му провеждане. Всеки агент или екип щеше да действа ден или два и после да бъде заменян. Чен Емлинг бе препоръчан за партньор на Дерън. Нямаше да бъдат винаги заедно, но все пак щяха да следят Винсенто на смени. Емлинг щеше да играе ролята на странстващ монах, каквито е имало предостатъчно във века на Винсенто, и повечето от които са се отличавали с по-свободно поведение и лоша дисциплина.

Програмата за подготовка беше ускорена. Започваше с пластична имплантация на предаватели в челюстта и черепа. Това даваше възможност на всеки от агентите да бъде във връзка с „Операции“, без да има нужда да шепне тихо или пък да носи на главата си чудат шлем.

Трябваше да се изучат маниерите и начините на изразяване, да бъдат запомнени някои събития от онази епоха, както и да бъдат запаметени в подробности предстоящи спрямо избраното време събития. Трябваше също така да се усвоят техниките на общуване и използването на оръжия — и всичко това за няколко дни.

Насред умората и съсредоточеността, Дерън откри почти без изненада, че Лайза работеше сега в „Операции“, като едно от момичетата с тихи гласчета, които предаваха заповедите на стражите. Вършеха същото и за оператори на „слуги“, както и за живите агенти, които биваха изпращани в миналото.

От свободното му време бяха останали само трохи и той не се опита да се свърже с нея. Мисълта, че щеше да се върне отново при Ойбог, беше потиснала всичко друго в съзнанието му. Чувстваше се като човек, който отива на среща с истинската си любов, а хората от плът и кръв около него, включително и Лайза, постепенно се превръщаха в сенки, докато миналото му се струваше все по-реално.

Но един ден, както си седяха с Емлинг на Трета Платформа и почиваха между две разигравания на маниери и публично държание, Лайза мина покрай тях и спря.

— Дерън, искам да ти пожелая успех.

— Благодаря. Вземи един стол и седни — предложи й той.

Тя взе стол. Емлинг реши, че трябва да се поразтъпче и се отдалечи.

— Дерън, не трябваше да те обвинявам за смъртта на Мат — рече Лайза. — Уверена съм, че не си искал той да загине и че ти е толкова криво, колкото и на мен. Ти не си виновен за това, което се случи с него… — Тя говореше за Мат като за изгубен във война приятел. Не приличаше на жена, чийто живот е рухнал от загубата на любимия. — Аз още не съм преодоляла своите собствени затруднения — знаеш какво имам предвид,… но все пак нищо не ме оправдава. Трябваше да те опозная по-добре. Съжалявам.

— Няма нищо. — Дерън се размърда неспокойно. Изведнъж му стана жал за нея. — Наистина… Лайза, аз мислех, че между нас може да има нещо. Може би не всичко, което свързва един мъж с една жена, но все пак нещо хубаво…

Тя отмести поглед и на челото й се появи малка бръчица:

— И аз изпитвах подобно чувство към Мат. Но такова чувство за мен просто не е достатъчно.

— Ако става дума за нещо постоянно и всепоглъщащо, аз вече опитах от него веднъж. И все още съм затънал дълбоко, както сигурно си забелязала… Съжалявам, но сега трябва да вървя.

Той скочи и забърза след Емлинг, натам, където всички останали вече се бяха събрали.

Когато денят на спускането настъпи, гардеробиерите облякоха Дерън в одежди, които бяха малко поизносени, но подходящи за някой средно преуспяващ изискан учен на път далеч от дома. В торбата му сложиха умерено количество храна и плоско шише с ракия. В портфейла му се мъдреше солидна сума в монети от времето, в което отиваше — сребърни и златни, както и метална кредитна плочка от Имперската Градска банка. Те се надяваха, че няма да му се наложи да използва много пари, както и да се отдалечава на повече от сто мили от Свещения Град, но за всеки случай.

Чен Емлинг беше навлякъл захабена сива монашеска дреха, в съответствие с ролята си. Той полунасериозно помоли за разрешение да вземе чифт зарове, с обосновката, че не ще бъде първият монах в историята, въоръжен по този начин. Но отдел „Операции“ реши впоследствие, че подобно искане е в разрез с религиозния светоглед, дори и в епохата на Винсенто, и отхвърли молбата му.

И двамата бяха принудени да увесят на вратовете си грозно издялани дървени клиновидни символи, които се различаваха в дизайна и подробностите, но иначе бяха достатъчно масивни, за да може да бъде скрит вътре в тях миниатюрният комуникатор, а същевременно и достатъчно грозни и евтини на вид — да не се опита някой да ги открадне. Ако някой от съвременниците на Винсенто захванеше да се чуди защо Дерън носи това изделие, той трябваше да му каже, че е подарък от жена му.

Одегард и Емлинг получиха от арсенала на Трета Платформа и по една здрава пътническа тояга. Тоягите им бяха различни, но и двете представляваха мощни оръжия. Всички агенти бяха въоръжени с тояги или други невинни наглед предмети. Те щяха да бъдат спускани през половин минута един след друг, макар че щяха да се озоват на разни места и в разни дни.

Подготовката за тази мисия беше така ускорена, че не им остана много време да се опознаят помежду си. Но в последните минути преди спускането, докато маскираната група си пожелаваше успешен лов на берсеркери, на Трета Платформа цареше дружеска и шеговита атмосфера.

На Дерън му мина през ума, че сега вече отново имаше приятели сред живите. Наредиха се в колона за спускане. Той зае мястото си мълчаливо. Гледаше над покритата със сива качулка глава на ниския Чен Емлинг.

Емлинг леко се извърна:

— Залагам десет срещу пет — предположи той шепнешком, — че ще се приземя някъде в кал до чатала. Най-малкото встрани от проклетия път.

— Никакво обзалагане — отвърна Дерън автоматично, когато броенето започна. Колоната се придвижи чевръсто напред и фигурите пред него взеха една по една да изчезват от погледа му. Емлинг направи някакви последни забележки, които Дерън не чу, и изчезна.

Беше дошъл редът на самия Дерън. Той пристъпи във вътрешността на блестящия като живак пусков кръг.