Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (21)

…

Пристанището, което ги очакваше, беше хубаво и удобно: Бланиум, столицата на Куинсленд, голям за времето си град с около осем-десет хиляди души население. Отвъд пристана, върху най-високия хълм, издигаше сивите си кули малка крепост. Вероятно иззад тези назъбени високи зидове принцеса Аликс заничаше в този момент надолу към кораба да улови за пръв път с поглед своя бъдещ съпруг.

В пристанището имаше и други плавателни съдове, търговски и пътнически, но бяха само осем на брой — твърде малко за сезона и големината на кея. Търговията в империята западаше с всяка година, а моряците, също както и сухоземните жители, ги чакаха лоши дни. Но, жив и здрав да е Ай, част от цивилизования свят щеше да преживее тежките времена.

В разпилени потоци хората се сипеха надолу по стръмните улици на Бланиум и се трупаха на тълпи по дължината на кея, докато галерата влизаше в пристана. Когато стигнаха на разстояние, от което се чуваха поздрави и глъчка от брега, Мат съгледа около хиляда човека от всички съсловия и санове, които го очакваха да стъпи на сушата. От крепостта, където корабът вероятно бе забелязан отдавна, се зададоха две каляски от украсено с лъскав метал дърво, които бяха теглени от впрегатни животни с гърбици. Те спряха досами водата, а от тях излязоха мъже с очевидно висок ранг и застанаха в очакване.

Моментът на пристигането бе придружен с песни и подхвърлени цветя за „Добре дошли“. Метнаха корабните въжета на брега, група докери изтегли галерата й я завърза здраво за кнехтовете, като постави буфери от сламени рогозки. Мат скочи на брега, прикривайки облекчението си, че се бе отървал от люлеенето на морето. Фактът, че пътуването не беше по-дълго, се отрази благоприятно върху репутацията на Ай.

Делегация от високопоставени лица сърдечно го приветства и чувство на възторг обхвана тълпата. Крал Горбодук беше изпратил хора да предадат, че не се чувства достатъчно добре, за да слезе до пристанището, затова би желал да се срещне с Ай колкото може по-скоро в крепостта. Мат знаеше, че Горбодук е стар и болен и му остава най-много месец да живее.

Кралят все още нямаше мъжки наследник, а знатните люде нямаше дълго да се подчиняват на жена. Но ако Аликс се оженеше за някой от тях, това можеше да не се хареса на други дотолкова, че да се стигне до гражданска война — нещо, което тя и баща й отчаяно се опитваха да предотвратят. И затова — логично, — мислите на краля се бяха насочили към Ай — мъж от потекло, с кралска кръв, млад, изключително способен и уважаван, ако не и обичан от всички, пък и без собствено княжество, мисълта за което да разколебае лоялността му към Куинсленд.

Мат даде нареждане на Харл да наблюдава разтоварването на кораба и настаняването на екипажа, сетне извади от кралското ковчеже скъпоценностите, избрани от историческия Ай като дар за краля и принцесата, качи се на каляската и потегли към двореца.

В света на Новите той беше чувал, че има места из вселената, където впрегатните животни са с форми, позволяващи яхането и язденето им. Беше доволен, че на Сиргол не е така. Доста зор видя, докато се научи да кара карета и затова сега бе щастлив да остави юздите в чужди ръце. Мат се подпря на едната си ръка и използва другата, за да помаха на тълпата. Докато каляската се изкачваше нагоре по склона и колелата й трополяха по калдъръмените улици, все повече и повече народ се стичаше от сградите наоколо да го приветства. Хората се надяваха пиратът да обедини държавата им. Той пък — че Новите не бяха сгрешили.

Високите сиви стени на крепостта се извисиха наблизо. Каляските изтропаха по подвижния мост и спряха насред тесен двор от вътрешната страна на крепостната стена. Тук Мат биде приветстван от стражите с тракване на мечовете в пиките и прие поздравите на по-низшите служители и дребното дворянство.

В голямата зала на двореца бяха събрани малко на брой люде, но те естествено бяха най-важните. Когато Мат бе въведен под звуците на фанфари и барабани, малцина показаха ентусиазма на тълпите отвън. Той веднага разпозна повечето от лицата по приликата им с тайните снимки, които беше виждал, а от историците на Новите знаеше, че по-голямата част от тези хора с много власт разчитаха на него и твърде малко бяха онези, чиито усмивки бяха изцяло фалшиви. Начело на тази последна група беше самият дворцов жрец Номис, който се беше нагиздил в бяло одеяние и беше турил на лицето си озъбена усмивка.

Ако някъде имаше истинска радост, то тя струеше от набръчканото уморено лице на крал Горбодук. Той се надигна от трона само за момент, тъй като краката му го държаха колкото да поздрави. След като прегърна Мат и си размениха формалните приветствия, кралят потъна обратно в трона си. Наблюдателният поглед, който излъчваха тесните цепки на очите му, подсказа на Мат, че в момента маскировката му бе подложена на проверка.

— Млади човече — рече изведнъж Горбодук с треперлив глас, — ти толкова приличаш на баща си! Ние с него сме участвали в много боеве и сме споделяли много трапези. Нека бъде блажен в Храма на Воините тази вечер и завинаги!

Ай би приел подобно пожелание със смесени чувства, а той не беше човек, който крие какво мисли.

— Благодаря ти, Горбодук, за желанието да поздравиш баща ми. Нека духът му почива в мир в Градината на Благословените.

Силна кашлица обзе изведнъж Горбодук. Може би той не се и насили да я спре или дори се напъна повече от необходимото, за да си спести нуждата да заглади грешката си, довела до многозначителната корекция, която чужденецът направи още в самото начало на срещата им, и то в собствената му тронна зала.

Номис обаче не беше склонен да пропусне тази възможност. Той направи няколко крачки напред с развяно наметало към краля, който беше изгубил сили и сега слугите му го подкрепяха.

Номис не заговори на Мат директно. Застана до него и обърнат към присъстващите в залата особи, каза:

— Господари на кралството! Ще премълчите ли, когато оскърбяват така боговете на вашите бащи?

Изглежда повечето щяха. Защото или не бяха сигурни, че това бе обида, или не бяха сигурни в боговете на своите бащи. Някои от тях измърмориха тихичко нещо под носа си.

Мат обаче, чиито нерви бяха опънати, обърна внимание на техния ропот.

— Нямах намерение да оскърбявам никого тук — рече той отчетливо. Помирителните думи едва бяха излезли от устата му, когато почувства, че е сбъркал — твърде мек бе изразът и твърде близък до оправдание, за да бъде изречен от истинския Ай. По лицето на Номис пропълзя доволна усмивчица, а някои от останалите се взираха в Мат с ново преценяващо изражение. Атмосферата се бе променила.

Кралят се посъвзе от кашлицата, но всички други проблеми трябваше да почакат, тъй като в този момент дъщеря му бе въведена от нейните придворни. През прозрачния воал очите на Аликс за кратко се усмихнаха на Мат преди да бъдат сведени скромно и той си помисли, че Новите бяха прави — действително имаше доста по-лоши линии на живот, които би могъл да последва, от тази на Ай.

Докато траеха приготовленията за размяна на даровете, един приятелски настроен царедворец прошепна на Мат, че ако господарят Ай няма нищо против, кралят би предпочел годежната церемония да се извърши веднага. Това било ненужно бързане, но при сегашното състояние на краля…

— Разбирам. — Мат погледна към принцесата. — Ако Аликс е склонна, то аз съм съгласен.

Очите й, чувствени и топли, трепнаха и отново се насочиха към него. След няколко минути двамата стояха един до друг, хванати за ръце.

Номис се подчини на кралската заповед да ръководи церемонията по официалния годеж, но не криеше вътрешното си несъгласие — само предаността към короната в случая му помогна да го преодолее. По средата на ритуала той вдигна изпитателен поглед към присъстващите, за да зададе традиционния въпрос има ли някой възражения срещу предлагания годеж. Жрецът не се учуди ни най-малко, когато питането му бе последвано от гръмък отговор — и той дойде точно от човека, в който Номис се бе втренчил.

— Аз!… Аз възразявам! Отдавна желая принцесата да бъде моя. И мисля, че пиратът повече ще подхожда на меча ми, отколкото на нея!

Плътният дълбок глас, чийто изблик сякаш беше прекалено силен, за да е плод единствено на искрени чувства, в началото трепна и се поколеба. Самият мъж беше страховит на външен вид — млад, висок, с широки плещи и с ръце, дебели колкото краката на средно развит човек.

Без съмнение Горбодук би се намесил и би забранил дуела, но в случая това не бе възможно, тъй като имаше предизвикателство, отправено по време на годежна церемония. В историята нямаше сведение Ай да се е бил на дуел по време на бракосъчетанието си. А историците едва ли биха оставили без внимание такова събитие. Въпреки това Номис вече беше преместил пешката си напред. Мат можеше да вини само себе си за отклонението от действителното поведение на Ай, което бе допуснал и с което бе създал предпоставка да го предизвикат.

Какво трябваше да прави по-нататък Мат знаеше отлично. Пъхна палците си в широкия кожен колан, застана срещу провокатора и пое дълбоко въздух:

— Ще обявиш ли на всеослушание името си?

Младият гигант отвърна с напрегнат глас, а тонът му беше доста по-нерешителен от думите:

— Аз не се нуждая от представяне за знатните хора тук. Но за да можеш ти да се обръщаш към мен с подобаваща почит, знай: аз съм Юнгуф, от рода Юнг. И знай също така, че желая принцеса Аликс за себе си.

Мат се поклони. Държеше се хладно и непоколебимо, както би се държал Ай.

— Щом си толкова достоен мъж, Юнгуф, можем веднага в двубой да разрешим този въпрос. Освен ако имаш някаква причина за отлагане?

Юнгуф се изчерви. Самообладанието му го напусна за миг и Мат видя, че младежът беше доста стреснат — повече, отколкото се полага на един воин като него да се плаши преди дуел.

Принцесата пусна ръката на Мат. Тя беше отметнала воала си и сега, взирайки се внимателно в очите му, го дръпна леко настрани и тихо му рече:

— Надявам се с цялото си сърце да сполучите, Господарю. Никога не съм имала симпатии към този мъж.

— Принцесо, молил ли ви е той някога да се омъжите за него?

— Да, преди година. — Очите й премигнаха с момински свян. — Както и други също. Но след отказа ми не настоя повече.

— Така значи.

Мат хвърли поглед към Номис, който в момента каканижеше в другия край на залата благословии над оръжието на Юнгуф по каноните на Старата религия. Явно, въпреки цялото си мъжество, момъкът едва се сдържаше да не се отдръпне от жреца. Не, не беше просто смъртта или раняването в дуел това, от което Юнгуф се боеше.

Самият Мат би посрещнал опасността съвсем хладнокръвно, ако ставаше дума само за него. Той бе прекарал живота си сред природата и често се бе натъквал на прояви на насилие от страна на разни хищни зверове. Като един от Хората обаче твърде рядко му се бе случвало да бъде заплашван от друго човешко същество. Учените от Съвременността му бяха придали гъвкавостта и силата на Ай, и издръжливостта му, и го бяха сподобили не само с уменията на изкусен фехтовач, но и с ускорена бързина на реакциите. Бяха му дарили и специалния меч, който сам по себе си беше достатъчен, за да победи в боя. Не храбростта и мъжеството на Юнгуф беше това, което притесняваше Мат, а самият дуел като факт и измененията в хода на историята, които щеше да предизвика.

Освен краля, принцесата и двамата участници, всички останали не криеха задоволството си от възможността да погледат как се пролива чужда кръв. С нетърпение чакаха да бъде донесен от кораба щитът на Ай. Това изчакване позволи на Мат да се обади за минутка до „Операции“. Но и оттам не можаха да го посъветват как би могъл да отмени дуела. Затова останалото време той се опита да завърже непринуден разговор с дамите, докато Юнгуф стоеше мрачен и настръхнал, без да отрони дума, в обкръжението на група хора — явно негови роднини.

Щитът беше донесен от Харл. Той влетя тичешком, изгарящ от нетърпение да види как ще се развихри неговият крал.

Всички излязоха вън на двора, където се смесиха с възторжената тълпа от по-незначителни благородници и още толкова хора от простолюдието, колкото можаха да се поберат там. Кралят беше настанен заедно с трона си на най-подходящото място, заобиколен от високопоставените придворни. Очевидно тук се упражняваха често във военното изкуство, ако се съдеше по надупчените и нацепени мишени от масивно дърво, които Мат забеляза край по-далечната стена на крепостта.

Царедворецът, който му беше съобщил за годежа, зашепна отново с намерение да се осведоми дали Господарят би желал той да му бъде секундант. Мат кимна в знак на съгласие.

— Тогава, Господарю, бихте ли заели мястото си на арената?

Мат отиде до центъра на окръгленото павирано пространство, което беше достатъчно широко, за да позволи добро маневриране, и обнажи меча си. Когато видя задаващия се Юнгуф с готови за бой меч и щит, бавно и тежко пристъпящ като обсадна кула, той разбра, че няма да има повече никакви формалности — в двора на Горбодук убиването се съпътстваше от доста по-малко ритуали, отколкото сватбите.

Слънцето вече беше преминало зенита си, въздухът беше топъл и в безветрието на двора дори лекото движение причиняваше изпотяване. Юнгуф приближаваше бавно и предпазливо, с множество лъжливи движения, които стигаха до границата на пародията и това им придаваше известен комизъм, но никой от зрителите не се смееше. Очевидно измамната мудност в началото беше обичайният му стил. Накрая, вече достатъчно сигурен, той настъпи по-чевръсто, а Мат пъргаво отстъпи, отбивайки с щит, с меч и отново с щит майсторската комбинация от три атакуващи удара. Мат се надяваше при сблъсъка на мечовете този на противника му да се счупи, но контактът между сечивата беше откъм плоската им страна, а ударът — приплъзващ, пък и въоръжението на Юнгуф очевидно беше изковано доста качествено. Освен това, Мат си помисли, че ако единият от мечовете се счупеше, щяха веднага да донесат друг. Ако се счупеше и той, а после и третия, щяха да го обвинят, че си служи с магия. Не, трябваше да нанесе непременно рана на противника си, за да сложи точка на този спор.

Мат отново си проправи път към средата на арената, все още държейки се настрани от Юнгуф. Гнетеше го мисълта, че всяка рана или убийство, извършено днес, можеше да се окаже вмешателство, което по-късно да бъде използвано от берсеркерите. Но ако Мат бъдеше ранен или убит от Юнгуф, това би се отразило върху хода на цялата история. Зрителите вече бяха почнали да роптаят. Без съмнение — неговата неохота в тази разпра бе очевидна. Трябваше да победи, и то колкото се може по-скоро, но без да нарани или убие Юнгуф, ако е възможно.

Мат вдигна решително щита и меча си, когато Юнгуф приближи бавно и навлезе в достъпния за атака обсег, а когато нападна, Мат отби удара, прицелвайки се покрай страничния ръб на щита му, за да засегне раменните мускули на ръката, държаща меча. Юнгуф обаче изви тяло от собствения си замах и когато мечът му се плъзна по щита на Мат, тялото му леко се завъртя и застана право на пътя на удара. Мечът на Мат резна Юнгуф между горните ребра.

Раната беше умерена и Юнгуф не смяташе да се отказва от двубоя, но следващият му удар вече беше по-слаб и бавен. Мат отскочи, колкото да го избегне, после се хвърли напред, отби меча с меч, тласна с крак коляното на ранения мъж, като същевременно блъсна с щита си горната част на тялото му.

Юнгуф падна като дърво. Окървавеното острие на Мат опря в гърлото му. Китката на ръката, с която Юнгуф държеше меча си, се озова под стъпалото на Мат, притисната към каменната настилка.

— Ще отстъпиш ли победата в боя на мен, а с това и наградата? — Едва сега Мат усети, че се бе задъхал и дочу придруженото с хъхрене дишане на Юнгуф.

— Предавам се. — Отговорът дойде достатъчно бързо. Нямаше място за колебание.

Мат уморено се отдръпна. Чудеше се какво ли бе използвал Ай за изтриване на кръвта от меча си. Харл дойде и свърши тая работа вместо него, като не пропусна да го смъмри за колебанието му в началото на боя. Роднините на Юнгуф се бяха притекли на помощ и раненият мъж вече седеше без затруднение. Поне, помисли си Мат, убийството бе избегнато.

Той се извърна към принцесата и баща й, които гледаха уплашено някаква захвърлена наблизо вещ. Беше наметката на Номис — снежнобяла под слънцето. Самият жрец не се виждаше никакъв, но захвърлената бяла дреха беше достатъчно ясен знак, че се кани да облече черната.

Зад гърба на Мат се разнесе кашлица и когато се обърна, той видя как устата на Юнгуф блъвна ярка струя кръв.