Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (47)

…

Дерън изкачваше стъпалата, които се катереха зигзагообразно по стръмния склон към катедралата. Ирационалното усещане за присъствието на неговата любима бе започнало да избледнява, оставяйки го насаме с истината за безвъзвратната й загуба. Хрумна му, че в този момент нейните гени са се предали на хромозомите на няколкостотин наследници. Днес той се беше приближил максимално до нея, а по-близо едва ли би могъл. Той знаеше, че солидна верига от темпорални примки винаги ще препятства възможността да посети дните на нейния живот.

В действителност той никога не й прости, че беше умряла, че беше загинала заедно с милиони други беззащитни хора, не й прости престъплението, че беше опразнила неговия свят. И може би се беше върнал в Ойбог, за да се помъчи да й прости. И така, каза си той, направи го! Стори каквото е необходимо, за да се свърши това още днес. Изкарай всичко от себе си по някакъв начин сега, за да можеш отново да бъдеш добър и за себе си, и за някой друг.

Покривът на манастира вече бе останал под нивото на изкачващите се нозе на Дерън. Когато се обърна, видя прострялата се долина, заляна отчасти от придошлата река и по-дива в красотата си, отколкото я помнеше. При поредния завой на стъпалата той мина покрай едно дръвче и за миг осъзна, че след триста години то щеше да се превърне в могъщ ствол с огромни клони, които засенчват слънцето лятно време. И че до него ще застане той, заедно с нея, и ще гледат долината, избрали за себе си един хълм — онзи хълм там, о Боже, макар сега да няма по него никакви дървета, — където един ден смятаха да построят своя дом и да отгледат двете деца, които възнамеряваха да имат.

Той продължи да се изкачва, защото почувства, че не бива да спира в никакъв случай. Накрая очите му достигнаха равнището на постлания с каменни плочи вход на катедралата. Паметта му пазеше всяка формичка от каменната настилка, където един ден щяха да стоят неговите и нейните стъпала. Ако се вгледаше сега в статуите, които помнеше, той щеше да види своята младост, и ваканцията и любовта му щяха да станат истина, а войната и скръбта да се превърнат в отминали лоши сънища.

Клонките на живия плет бяха отново зелени от дъжда и късното пролетно слънце. Но гласът й не се чуваше, нито някога щеше отново да усети нейния допир, дори и да останеше тук, докато паднеше от изтощение. За момент му се стори, че би коленичил с облекчение и би се помолил или би заплакал, тъй като знанието, че нея вече я няма беше наистина един непосилен товар… И все пак, след много-много време, този неотменим факт трябваше постепенно да бъде възприет от него.

Процесът на осъзнаването му не бе престанал нито за миг и веднъж вече започнал, той знаеше, че нямаше да спре. Очите му се бяха насълзили, но той нямаше намерение да плаче. Щеше просто да постои тук и да продължи да живее.

Не, още не беше приключил. За да довърши процеса на възприемане и осмисляне, той трябваше да влезе в сградата, където цяла сутрин й бе помагал да фотографира цветните стъклописи. Той си спомни как бе пожелал на глас създателят на вселената да излезе от скривалището си и да се яви в този храм, който бе считан за божи дом, тъй като младият историк имаше няколко неудобни въпроса, които искаше да му зададе. Въпроси, свързани с изобилието от неправда по света.

Старинната порта на главния вход си беше все същата, каквато я бе запомнил Дерън. Той се запита как една дървена врата е могла да издържи на толкова честа употреба цели триста години, без да се повреди. Е, все едно. Той я бутна и звукът от действието му наруши изолацията на пещероподобната вътрешност на сградата. Едва тогава му мина през ума, че пътната му тояга, заедно с всичкото оборудване в нея, бе останала в манастирската му килия. Но и това беше без особено значение. Непосредствено насилие от страна на берсеркерите не го заплашваше.

Дерън влезе вътре и закрачи към средата на главния кораб. Той беше широк само около трийсет фута. Редиците от колони го отделяха от страничните проходи. Бе дълъг триста фута и носещите греещ на аркадите му се извисяваха на сто фута над земята. Тук изглежда имаше място къде да се скрие не само Господ, но и берсеркер. Множеството завои и чупки можеха да дадат подслон на някой дезертьор или на бременна безпризорна, чиято линия на живот би могла да подведе „Операции“.

По протежение на източната стена стъклописите сякаш пламтяха. Векове наред димът от свещите нямаше да потъмни високите сводове. По-голямата част от катедралата беше строена от последното поколение, а цялостната й конструкция не беше довършена заради войната — строителите или бяха мобилизирани, или ги беше страх да работят. Много скелета ограждаха още колоните и стърчаха край стените, а въжетата на работниците висяха в неподвижния въздух като издялани от камък. Няколко изоставени инструмента събираха прах по ъглите.

Дали поради суеверието на сражаващите се или по щастлива случайност, но войната не бе нахълтала тук. Дори стъклописите бяха недокоснати — единствено слънцето ги пронизваше, за да блеснат с мек пламък в изобилие от краски. Широките стълбища, които водеха към страничните параклиси и повечето от настилката бяха на възраст не повече от век, все още гладки и практически неизхабени. Три века ходене по тях щяха да са необходими, за да се изтъркат и да се получат обичайните заоблености.

В центъра на сградата, където се пресичаха главният със страничния кораб, Дерън долови с крайчеца на окото си нечие движение. Някакъв монах с нахлупена качулка се приближаваше към него по една от страничните пътеки.

Дерън спря и кимна учтиво:

— Преподобни братко…

И тогава го прониза тревожна мисъл. Как е могъл единият от двамата монаси, които бе оставил долу при моста, да избърза преди него и да го изпревари? Взирайки се внимателно, той забеляза, че лицето под качулката не беше съвсем лице. И ръцете, които се протегнаха към него да го сграбят, когато фигурата се стрелна напред, бяха покрити с имитация на човешка плът, под която се криеха стоманени нокти.