Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (26)

…

Мат се събуди и, преодолявайки болката, се опита да се изкашля и да изплюе мръсния парцал, който беше натъпкан в устата му. Болката в главата му пулсираше жестоко, сякаш бе упоен. Носеше се с равномерно друсащо движение, от което му се гадеше и когато главата му малко се проясни, той разбра, че язди, преметнат през гърба на нечие впрегатно животно. Главата му висеше надолу от едната страна, а краката — от другата. Шлемът му, разбира се, беше паднал някъде. Не усещаше и тежестта на меча си върху колана.

Охраняваха го шест или осем човека. Те вървяха до животното в тъмнината по тясна криволичеща пътека под лунната светлина. Мъжете често се озъртаха и от време на време си разменяха тихо по някоя и друга дума.

— Май двама от тях ни следват, или това са…

Мат не чу повече. Помъчи се да разхлаби въжетата на китките и глезените си и откри, че бяха стегнати здраво. Обръщайки глава установи, че пътят напред се виеше сред назъбени хребети и стърчащи остри канари и, като си спомни терена около Бланиум, реши, че се движеха нагоре по бреговата ивица.

Когато мъжът, който водеше, спря и се обърна, за да изчака останалите, Мат без изненада откри, че той бе висок, слаб и с черна дълга дреха, а на кръста си бе увесил ножница и меч, които много приличаха на тези на Ай. Номис явно си беше присвоил един от символите на кралската власт.

Пътят ставаше все по-труден. Скоро малката процесия стигна до тясно било, заобиколено от всички страни с напукани скали. Тук животното трябваше да бъде оставено. По заповед на Номис няколко от мъжете вдигнаха Мат. Той се опита да се престори на припаднал, но Номис повдигна клепачите му и после рече с усмивка:

— Събудил се е. Развържете му краката, но ръцете му да бъдат двойно завързани — и си отваряйте очите.

Мъжете изпълниха нареждането. Колкото повече напредваха по тази неудобна пътека, толкова по-неспокойно се озъртаха те при всеки шум в нощта. Явно се бояха от Номис и от това, което беше пред тях, почти колкото и от преследвачите, които можеха да дойдат откъм крепостта.

Все още с вързани на гърба ръце, Мат вървеше в колоната по единствената пътека към върха на хребета, докато стигнаха до една цепнатина в скалата — почти като тунел сред издигащите се стени от камък, които закриваха луната. Явно само Номис, който водеше в мрака, знаеше пътя. Шумът на прибоя стана по-ясен, идваше някъде отдолу.

Тъмен облак бе закрил луната, когато групата най-после стигна до плоската площадка на върха. Номис забеляза веднага фигурата, която стоеше безмълвна и очакваше пристигането им. Щом я зърна, той извади меча, избута Мат напред и го хвана за косата с една ръка, а с другата опря режещия ръб на острието в гърлото му.

В този момент луната изгря и мъжете видяха нещото, което стоеше и ги наблюдаваше. Като уплашени пилета на мършава квачка те се разпищяха и се сборичкаха да се скрият зад гърба на Номис, и всеки гледаше да бъде в обсега на начертания от него кръг. После за няколко секунди всичко утихна. Остана само полъхът на вятъра, плисъкът на вълните и гласът на единия от мъжете, който хленчеше страхливо.

Държейки меча върху гърлото на Мат, Номис дръпна превръзката от лицето му и го показа на берсеркера:

— Какво ще кажеш, Ти от тинята, това ли е човекът, когото смяташ за свой враг? Да го убия ли тогаз?

Металната кукла можеше да грабне Мат от ръцете му още преди някой от тях да успее да мръдне. Но мястото беше твърде тясно и берсеркерът не искаше да рискува живота на Мат.

— Жрецо, аз ще ти дам власт — рече демонът. — И богатство, и наслада за плътта, и после вечен живот. Но ти трябва да ми предадеш този човек цял и невредим.

Номис тихичко напяваше, сигурен в победата, а зад гърба му мъжете се гушеха ужасени. В този момент, когато всички желания изглеждаха постижими, в съзнанието му се надигна и възкреси споменът отпреди един ден, когато смехът на принцесата-дете го беше опарил.

— Искам Аликс — прошепна той. За него поругаването на честта й беше много по-важно от младото й тяло.

— Ще ти я дам — излъга невъзмутимо демонът, — когато ми предадеш този човек жив.

Ръката на Номис леко се отпусна в резултат на обзелото го тържество. Мат се приготви. Китките му бяха вързани, но все пак му позволяваха да извърши някакво движение. Изведнъж той се дръпна рязко с всичка сила, забивайки лакът в старите ребра на Номис. Ударът беше достатъчен да го просне на земята, а мечът се преметна във въздуха.

Останалите мъже хукнаха панически, като изстреляни от лък. Вкупом се хвърлиха слепешката към единственото място, през което можеха да се измъкнат — тясната пътека, откъдето бяха дошли. Благодарение на подобренията, които Новите бяха внесли в нервите и мускулите му, Мат скочи и се спусна с главата напред, озовавайки се пръв пред тясната цепнатина, която водеше надолу.

Берсеркерът се забави, защото избягваше да убива мъжете, които се изпречваха на пътя му. Въпреки това, Мат усети как една ръка с изключително твърда плът захвана отзад дрехата му и я раздра. В следващия миг Мат се хвърли и пропадна надолу. Зад него другите мъже крещяха в див ужас като се блъскаха ту един в друг, ту в берсеркера.

В края на прохода той се удари в скалата, но дори не го заболя. Пътят беше толкова тесен, че едва ли можеше да отмине търкалящия се на него меч, без да го настъпи. С вързани отзад ръце Мат започна да опипва зад себе си из тъмнината, без да се бои, че може да пореже пръстите си. Взе го и се изправи на крака. Отново се препъна и падна, при което коляното му пострада, но вече беше изпреварил ужасената боричкаща се група, която идеше отгоре с тропот. Някои от мъжете сигурно вече бяха изпопадали със счупени кости или с други сковаващи ги наранявания. Те виеха от неописуем ужас и се хвърляха сляпо в тъмнината при всеки леден допир на берсеркера. А берсеркерът търсеше сред мъжете онзи, който му беше нужен, като се стараеше да отстрани от пътя си останалите, без обаче да им нанесе телесни повреди.

Мат беше опрял ръкохватката на меча си в скалната твърд и сега сряза с помощта на острието кожените връзки, които стягаха китките му. Беше вече свободен, когато чу кънтящите стъпки на машината току зад гърба си.