Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (43)

…

Винсенто се събуди от нечий допир. Лежеше върху влажна слама, заобиколен от каменни стени. Той потръпна от ужас. Най-лошото вече се бе случило и той се валяше в тъмницата на Защитниците. Страхът съвсем го скова, когато зърна качулатата монашеска фигура без лице, надвесена над него. Виждаше я само благодарение на лунната светлина, която се процеждаше през малкото прозорче. Поне дъждът беше спрял…

Дъждът… разбира се, той все още беше на път към Свещения Град и процесът му все още предстоеше! Облекчението му бе толкова голямо, че с радост прие факта на своето събуждане.

— Какво искате? — попита глухо той и придърпа завивката към раменете си, додето бавно се изправяше. Слугата му Уил спеше — една сгушена купчинка на пода.

Закритото от качулката лице на посетителя не се виждаше. Гласът му напомняше гробовен шепот:

— Преподобни Винсенто, елате в катедралата утре сутринта сам. До сечението на главния и напречния й кораб ще получите добра вест от високопоставени приятели.

Той се опита да осмисли казаното. Би ли могъл Набур или пък Белам да му изпрати тайно уверение, че е склонен да прояви снизходителност? Напълно е възможно. Но още по-голяма вероятност имаше Защитниците да му скроят някой номер. Призованият на съд не биваше да обсъжда подозренията си с никого.

— Ще чуете обнадеждаващи новини, преподобни Винсенто. Елате сам и имайте добрината да почакате, ако никой не ви посрещне веднага. На пресечката между нефа и трансепта. И не се мъчете да видите лицето ми или да научите името ми.

Винсенто запази мълчание, решен да не предприема нищо. А неговият посетител, доволен, че е предал съобщението, се стопи в нощта.