Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (34)

…

Босият човек в сива монашеска одежда прехвърли възвишението и спря, загледан в ширналата се пред него земя. Покритият с каменна настилка път продължаваше почти прав под оловното небе, като прехвърляше един след друг невисоките хълмове и прорязваше рехавите шубраци и занемарените ниви. Каменните плочи на този път навярно са били положени в славните дни на великата Континентална Империя. Малко други неща от нея бяха надживели вековете…

От мястото, където стоеше монахът, пътят се насочваше точно към една тънка, остра и самотна кула на храм — сива и безлична в мрачната дневна светлина. Монахът се беше водил по стърчащия връх на тази кула през целия ден, макар в действителност неговата цел да лежеше далеч отвъд нея.

Той беше среден на ръст и доста жилав. Външният вид не издаваше възрастта му, която беше някъде между двайсет и четирийсет години. Обраслото му с рядка брадица лице беше уморено, а по сивата дълга дреха имаше тъмни кални петна. Нивите от двете страни на пътя тънеха в кал, из която можеше да газиш до глезен, и не изглеждаха да са орани или засявани през тази пролет, пък и през предишната.

— О, Всемогъщи, благодаря ти отново, че ми се случи толкова дълго да крача по този калдъръм по време на моето пътуване — промърмори монахът, отправяйки се пак напред. Босите му крака бяха набраздени и загрубели като дълго използвани туристически обуща.

Освен далечната кула, единственият белег за човешко присъствие сред този необещаващ нищо добро пейзаж бяха развалините встрани от пътя, очевидно останали от наскоро разрушен крайпътен хан или военен пост от епохата на могъществото на Империята. Преди месец оттук бе минала нова война и бе превърнала още една постройка в купчина камънаци. Това, което бе останало от сградата, вероятно щеше да потъне в морето от кал още преди пролетната трева да успее да израсне по него.

Когато стигна до руините, монахът седна върху останките на стената да почине след дългия път и се загледа с жалост в съсипията около себе си. След миг, като човек, който не може да стои дълго без работа, той се наведе и с жест, който издаваше физическа сила, вдигна с тънката си ръка един от падналите камъни. С опитното око на зидар се взря в камъка, намести го в една малка пролука на съборения зид и доволно се отдръпна да види резултата.

Далечен вик го застави да се загледа в посоката, откъдето беше дошъл. Друга самотна фигура, облечена в дреха, подобна на неговата, бързаше насам и махаше с две ръце, за да привлече вниманието му.

Лицето на първия монах леко просветна при мисълта, че би могъл да се сдобие със спътник. Той вдигна ръка в отговор и зачака, забравил своята малка строителна игра.

Приближаващата фигура постепенно се превърна в среден на ръст човек, пълничък и дори избръснат.

— Слава на Светия, преподобни братко! — изпъшка новодошлият, когато най-сетне стигна на разстояние, от което можеха да разговарят.

— Слава на Името му! — Гласът на брадясалия монах беше топъл, но не особено изразителен.

Дебеличкият мъж, който беше на около трийсет годишна възраст, се курдиса без покана върху ниската стена, обърса изпотеното си чело, изпухтя и запита неспокойно:

— Не си ли ти, ако не греша, брат Джован от Ернард?

— Това е името ми.

— Нека Светият бъде благословен! — Набитият човек направи клинообразен знак с ръце и завъртя очи към небето: — Моето име е Саил, братко. Нека Светият бъде благословен, казвам аз…

— Така да бъде.

— … защото Той ме поведе по неведоми пътища, за да те настигна! И много още чудеса предстоят. Братко Джован, хора ще се стекат към теб от четирите посоки на света, тъй като славата на твоята добродетел се простира надалеч, до земята на Мознар, така съм чул, и до земите на Неверниците даже. А тук, в нашата собствена страна, дори и в този момент, из самотните селца по онези далечни хълмове, даже и най-изостаналите селяни са узнали за твоето Преминаване…

— Страхувам се, че много от грешките ми са станали известни наоколо, тъй като съм роден недалеч оттук.

— Ах, братко Джован, ти си твърде скромен. През време на упоритите ми усилия да те открия непрекъснато чувах за твоите свети подвизи.

Брат Джован се намести отново върху стената и на лицето му се изписа загриженост:

— Защо толкоз си упорствал, казваш, да ме откриеш?

— А-а-ах! — „Какви усилия ми костваше!“, сякаш казваше кимащата глава на Саил. — Пламъкът на моя стремеж биде запален преди няколко месеца от напълно достоверни източници. По-точно от свидетелствата за това, как, додето си съпровождал армията на Правоверните на бойното поле, си дръзнал да напуснеш прикритието, да пресечеш ничията земя, да се вмъкнеш право в челюстите на противника-неверник и там да влезеш в палатката на самия водач на неверниците и да му проповядваш за нашия Свят Храм!

— И как не сполучих да му обърна вярата — додаде Джован с тъга. — Добре че ми напомняш за неуспехите, понеже почнах да проявявам грешна склонност към възгордяване.

— Ах! — Саил за миг изгуби нишката. — Та, както казах, щом чух за този подвиг и в мен се роди искреното желание — най-изгарящата и свята амбиция — да те открия и да бъда сред първите присъединили се към твоя орден. — Веждите на Саил се повдигнаха въпросително: — А, истина е значи, че си се упътил към Имперския Град, за да измолиш от нашия свещен Папа Набур позволение да основеш нов религиозен орден?

Очите на слабичкия монах се обърнаха към кулата в далечината.

— Някога, братко, Бог ме извика, за да възстановя падналите храмове от камък и тухли, а сега, както казваш, ме вика, за да строя наново, като заменя тухлите с хора. — Той възвърна вниманието си към брат Саил и му се усмихна: — Колкото до твоето настояване да членуваш в моя нов орден, когато той бъде създаден, още нищо не мога да ти обещая. Но ако си решил ме придружиш до Имперския Град, аз ще се радвам на компанията ти.

Саил скочи на крака и се поклони:

— Не, аз съм още по-щастлив от оказаната милост, братко Джован!

Саил продължи да му благодари дори и когато двамата тръгнаха един до друг. Завайка се и заради неприятностите, които щеше да им създаде задаващият се дъжд, после премина към въпроса къде биха могли — сред тази пустинна страна — двама нищи монаси да получат даром храна.

Спокойното им събеседване бе прекъснато от една карета, която бързо ги настигна. Не беше богато украсена, но изкусната й изработка показваше, че принадлежи на някой благородник или прелат със средно висок ранг. Двамата монаси бяха предупредени овреме да отстъпят встрани, за да не ги премажат четирите впрегатни животни, които бяха развили внушителна скорост. Колелата изтрополиха по равните камъни и ги задминаха.

Когато каретата профуча край тях, брат Джован усети, че погледът му бе привлечен от пътника, който седеше обърнат по посока на движението, и по-точно от главата и единия му лакът, които се подаваха през прозореца. Доколкото можеше да прецени, човекът беше широкоплещест и добре сложен. Беше прилично облечен възрастен мъж със сива брада. Косата му още пазеше червеникавокафявия си цвят. Пълните му устни бяха леко извити, сякаш се готвеше да плюе или да поведе спор.

— Можеха да ни вземат — измърмори брат Саил с нещастно изражение на лицето и хвърли поглед след каретата, която се стопяваше в далечината. — Имаха място. Нямаше повече от двама пътници, нали?

Брат Джован поклати глава. Не беше забелязал дали има втори пътник или не. Вниманието му беше привлечено от очите на възрастния мъж, който изобщо не им обърна внимание. Онези очи, взиращи се в далечината към Свещения Град, на сто и повече мили напред, бяха ясни и сиви, очи на силен човек. Но те бяха и много уплашени.