Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (5)

…

Дерън тъкмо беше купил на Лайза закуска от автомата в болничния салон — още не бяха я изписали, — когато по говорителите за всеобщо оповестяване започнаха да изреждат списъка на мъжете от отдел „Операции във времето“, които трябваше незабавно да се явят на дежурство. Той чу и своето име.

Грабна един сандвич за из път и хукна, прощавайки се набързо с Лайза. Повечето от двайсет и четирите повикани мъже вече се бяха събрали, когато стигна до сборния пункт. Полковник Борс крачеше нетърпеливо напред-назад и отказваше да отговаря на въпросите.

Скоро дойде и последният човек от списъка и полковникът вече можеше да говори.

— Господа, първото нападение почна тъй, както предвиждахме. „Ключалката“ към реалното време още не е засечена, но се предполага, че се намира приблизително на триста години подир вероятната поява на Първите хора.

Както и при предишната атака, ние се сблъскахме с шест вражески машини, проникнали в реалното време. В този случай обаче машините не летят и не показват поведение на летящи апарати, или поне не приличат на такива. Най-вероятно това са средства за поразяване на живата сила, които се движат на крака или на колела и положително са неуязвими за каквито и да било оръжия за самозащита, които населението на Неолита притежава.

Очакваме да се сблъскаме с големи трудности при откриването на „ключалката“, тъй като сега следите от разрушенията на берсеркерите са далеч по-малки в количествено отношение от онези, които имаше предния път. В момента берсеркерите явно са съсредоточили вниманието си върху някаква исторически значима малка група или дори отделен индивид. Кой точно в завладяната от тях зона е толкова важен ние не знаем, но се надявам скоро да установим. Някакви въпроси дотук? Не? Тогава оставям на полковник Нилос да ви запознае накратко с вашето участие в планираните противодействия.

Нилос, сериозен млад мъж с пресипнал глас, подкара направо и по същество:

— Всички вие сте получили най-високи оценки при тренировките с управляемите андроиди. Още никой от вас няма истински боен опит с тях, но скоро ще имате. Упълномощен съм да ви предам, че сте освободени от всички други задължения, считано отсега.

„Е, и без това исках да се местя“ — помисли Дерън, облягайки се с облекчение на стола си. Около него реакциите варираха от тихи възклицания до изблик на радост. Всички бяха сержанти или младши офицери като него, изтеглени от различни секции на „Операции“. Някои от тях познаваше, но бегло.

Различните реакции на радост или безпокойство от внезапната промяна и предстоящите неизбежни сражения не секнаха и впоследствие, тъй като двете дузини мъже необяснимо защо бяха оставени известно време в една съседна стая, а и после, докато асансьорът ги сваляше надолу до Трета Платформа на отдел „Операции“ — най-ниското и най-тежко укрепеното ниво изобщо.

Трета Платформа — огромна пещера с ехо, с размера на голям самолетен хангар — беше пресечена изцяло от въздушни пешеходни мостове, които минаваха доста над земята. На височината, на която се спусна групата, висяха, окачени като марионетки на конци, приличащите на скафандри специално оборудвани костюми, които Дерън и другите оператори предстоеше да облекат. Чрез тях те щяха да управляват андроидите на принципа „господар-слуга“. „Слугите“ бяха подредени долу на пода в абсолютно съответствие с разположението на „господарите“ си. Телата на андроидите бяха метални, по-високи и по-широки от тези на хората, затова техниците, които сега довършваха работата си по тях, изглеждаха като джуджета. Много скоро „слугите“ бяха напълно подготвени за бой.

В малки кабини в стените на Трета Платформа операторите получиха индивидуален инструктаж. Показаха им карти на местностите, където щяха да бъдат спуснати и ги запознаха с оскъдната информация, която беше на разположение относно скитническата група от Неолита, която трябваше да защитават. Накрая, след последен кратък медицински преглед, операторите бяха облечени в трика и се отправиха по въздушния мост.

Точно тогава се получи заповед отгоре операцията да бъде прекратена временно. Никой отпърво не знаеше каква е причината за задържането, додето на стената на пещерата не светна огромен екран, който се изпълни от изображението на масивната гола глава на самия Планетарен Командир.

— Хора… — прогърмя многократно усилен познатият глас. После лицето се намръщи и излезе от кадър. — Какво е това? — кресна той след малко. — Онези от „Операции“ са ги накарали да ме чакат ли? Кажете им веднага да продължават! Аз мога да агитирам по всяко друго време! Какво си въобразяват там?!…

Гласът на Планетарния Командир тъкмо се надигаше, когато го прекъснаха заедно с картината и Дерън остана с впечатлението, че Номер Едно имаше още много да каже. Но тъй като младият лейтенант беше безразличен към военната си кариера, той се зарадва, че всичко мина толкова набързо.

Нещата на Трета Платформа отново се задвижиха. Двама техници дойдоха при Дерън да му помогнат да облече предназначения за него, подобен на водолазен костюм екип, свързан с множество кабели. Той изглеждаше доста голям и тежък за носене преди включването на спомагателната сила. Тогава изведнъж твърдата тежка материя пое формите на тялото и започна да реагира и на най-малкото му помръдване.

— Включваме захранването на „слугите“ — произнесе един глас в шлема на Дерън. В следващия миг придоби усещането, че всичките му сетива се прехвърлиха в тялото на андроида долу, точно под него. Когато почувства чрез „слугата“, че може да контролира всички свои действия, той се наклони настрани като премести крак, за да балансира тежестта си. Вдигайки нагоре глава, през очите на „слугата“ Дерън видя управляващия „господар“ и себе си в него, заел същата поза.

— Приготви се за спускане! — беше следващата команда. Звукът от металните крака на „слугите“ отекна по каменния под на хангара. Групата андроиди се подреди в колона. Всички техници се отдръпнаха на разстояние. И тогава в пода на Трета Платформа се отвори огромна бленда и над нея разцъфна ярко светещо кълбо.

— … Четири, три, две, едно, старт!

С невероятна лекота и мощ колоната от гиганти се отправи към светещата в тъмния под пролука. Щом я достигнаха, „слугите“ започнаха да потъват в нея един подир друг. Фигурата пред Дерън скочи и изчезна. После и той самият се хвърли задочно в сребристото отверстие.

Металните му крака се приземиха на трева. Отпърво залитна върху неравния терен. Беше се озовал сред дебрите на гъста сенчеста гора.

Консултирайки се с компаса върху лявата си китка, той потърси място, откъдето можеше да види слънцето. То се беше спуснало ниско в западния край на небето, което означаваше, че беше пропуснал предвидения момент на пристигането с няколко часа, ако не и с дни, месеци или години. Той веднага докладва за появилото се отклонение.

— Действай според указанията за такива случаи, Одегард — рече направляващият го контрольор. — Ще се опитаме да те прихванем.

— Разбрано.

Дерън започна да се движи спираловидно из гората, като през цялото време държеше сетивата си нащрек за някакъв знак, издаващ присъствие на врага, както и за следа, оставена от хората, които бе изпратен да защитава. Основната цел на действието му беше да произведе вълни във времето, създавайки изменения в историческия курс на линиите на живота на растенията и животните около него, изменения, които опитният страж на двайсет хиляди години напред в бъдещето ще бъде в състояние лесно да регистрира.

След като Дерън вървя по постоянно разширяваща се спирала около десет минути, изплашвайки стотици дребни животни, стъпквайки вероятно хиляди невидими насекоми под краката си и откършвайки безброй листа и клонки, безличният глас на направляващия го долетя отново:

— Добре, Одегард, открихме те. Малко си встрани пространствено, но си в правилно направление и ще можеш да настигнеш своите хора. Трябва обаче да побързаш, тъй като си изостанал с около пет часа. Слънцето вече залязва, нали?

— Да.

— Добре, тогава се насочи на двеста градуса от магнитния север и следвай този курс около четвърт час. Така ще доближиш достатъчно подопечните си.

— Разбрано.

Вместо да проучва пътя пред своите хора, той трябваше да бърза да ги застигне, преди да ги бе докопало нещо друго. Дерън тръгна с бърза крачка, проверявайки често компаса, за да бъде сигурен, че „слугата“ не се отклонява от зададената посока. Гористата местност пред него преминаваше на места в мочурливи храсталаци. Отвъд границата на заблатената зона, на няколкостотин метра от него се издигаха невисоки скалисти хълмове.

— Одегард, индикаторите ни показват наличие на друг нарушаващ фактор в района около теб. За съжаление не можем да ти дадем съвсем точно местоположението на смутителя. Вероятно е един от берсеркерите.

— Разбрано.

Тази работа беше повече по вкуса на Дерън, отколкото неподвижното седене на стражевия стол, но отговорността за четирийсетте милиона човешки живота тегнеше връз него, както и преди.

Минаха няколко минути. Дерън забави крачка, тъй като се налагаше да държи под наблюдение всички посоки, докато подбираше най-подходящия път за тежкия „слуга“ сред мочурливия терен. И тогава изведнъж ясно дочу ужасени детски писъци.

— Операции, попаднах на нещо.

Писъците долитаха отново и отново. Ушите на „слугата“ го ориентираха непогрешимо. Дерън леко промени курса и се затича. Избираше сред тинята по-твърдите наглед участъци от почва, стараейки се да запази високата скорост на придвижването си и да не вдига шум.

След половин минута тичане той рязко закова. На хвърлей камък пред него едно момче на около дванайсетгодишна възраст се беше покатерило на върха на някакво дърво и се бе вкопчило здраво в ствола с ръце и крака. Въпреки това всеки миг можеше да падне, защото подир всеки негов вик силен тласък преминаваше веднага нагоре по дървесното стъбло. Ниско долу стволът беше доста дебел, но нещо, което бе скрито в храсталака и високата трева, го разтърсваше периодично като пръчка за сурвакница. Нямаше в гората животно с такава сила. Сигурно беше берсеркерската машина, която използваше момчето като примамка с надеждата, че като го чуят, съплеменниците му ще дотичат.

Дерън приближи бавно, но още преди да определи от коя страна на дървото стоеше берсеркерът, за да се прицели, онзи откри „слугата“. Тънък розов лазерен лъч проряза храсталака и от гръдната област на бронирания костюм на андроида изскочи букет от цветни искри, същински фойерверк. Насочил лазерния лъч напред като копие, берсеркерът се втурна в атака, кършейки по пътя си храсти и фиданки. Дерън зърна нещо ниско и метално, на четири крака, което се движеше изненадващо бързо. Той отвори уста, за да включи с тласъка на брадичката си вградения в шлема спусък на своя собствен лазер. Върху челото на „слугата“ премигна блед лъч светлинка, който се фокусира и се насочи автоматично там, накъдето гледаше Дерън.

Лъчът на андроида уцели устремената машина в няколкото издатини от метал, напомнящи лице, отрази се оттам и взриви едно малко дърво, като го превърна в облак от пламъци и пара. Изстрелът явно бе поразил целта, тъй като врагът прекъсна своя бяг по средата и се хвърли зад една обрасла с трева бабуна, за да се прикрие.

Двама от офицерите в отдел „Операции“, които явно бяха приели видеокартината от „слугата“, едновременно започнаха да напътстват Дерън. Но с тях или без тях той нямаше особен избор. Изненада се от собствената си агресивност, когато откри, че бе принудил „слугата“ да се притаи зад малкия хълм в очакване на ново нападение.

Искаше боят да приключи бързо, независимо как. Спусна се в посока към врага, като стреляше непрекъснато с лазера и безгласно крещеше в шлема си. Изведнъж берсеркерът се появи пред очите му, приклекнал като лъв, готов за скок. Беше изключително силен. Ако имаше време да се поколебае, Дерън би се сепнал — въпреки всичките тренировки, илюзията, че наистина се хвърля с крехката си плът върху дебнещото страшилище, беше почти пълна.

Но той нямаше време да се уплаши. С цялата инерция на металната си маса връхлетя на скорост върху приклекналия берсеркер. Дърветата наоколо се разтресоха.

Няколко секунди му бяха достатъчни да се убеди, че използването на бойни машини с човекоподобна форма в тази операция е голям гаф. Ръкопашната схватка далеч не е удачен тактически ход при противоборство с равна по сила машина, камо ли срещу по-силна, особено когато бързината на движенията ти е ограничена от мудната реакция на протоплазмените нерви. Макар в отдела да смятаха, че свръхсилата на андроида е достатъчна да разкъса неприятеля на парчета, Дерън не можеше да направи нищо друго, освен да сграбчи вражеския корпус и да увисне отчаяно, хванал берсеркера в нещо като полу-нелсон, докато онзи се мяташе и гърчеше, опитвайки се да го хвърли като див бик.

Когато боят започна, на Дерън му се струваше, че всички негови началници от „Операции във времето“ стоят зад рамото му и го наблюдават, като повечето от тях имаха какво да кажат. В ушите му гласове крещяха заповеди и ругаеха — и него, и помежду си. Може би някои от по-висшите чинове се опитваха да разкарат гласовете на другите, но той така или иначе нямаше време за тях. Зелената гора около него се завъртя по-бързо, отколкото очите и мозъкът му можеха да я възприемат. За една шеметна частица от секундата той усети как стъпалата му се отделиха от земята и прекършиха няколко малки дръвчета, докато чудовището го въртеше. Той се опита да обърне глава така, че циклопското око на лазера му да може да влезе в употреба, но берсеркерът беше стиснал с едната си лапа врата на „слугата“, като по този начин обездвижваше главата му. Опита се да обхване дебелата шия на берсеркера по-здраво със стоманените си ръце, обаче онзи се измъкна от хватката му и андроидът отхвръкна настрана.

Преди още да беше тупнал на земята, берсеркерът вече беше върху него — много по-бърз и свиреп от който и да било пощръклял бик. Дерън стреля с лазера напосоки. Замайването от въртенето, а сега и особеното усещане, че го блъскат и тъпчат без да чувства нищо, надигна у него едва преодолимо желание да се разсмее. След миг боят ще бъде загубен и той ще трябва да се предаде.

Берсеркерът го подхвърли наново. После се метна встрани, за да избегне бясно сечащия меч от светлина на Дерън. Леко като сърна, тумбестата машина скочи сред дърветата и изчезна от погледа му.

Опита се да седне, замаян, на песъчливия хълм, върху който беше паднал. И тогава разбра защо берсеркерът беше предпочел да се оттегли — някаква важна част от „слугата“ се беше счупила и сега металическите му крайници се влачеха безпомощно като крака на човек с пречупен гръбнак. Но тъй като лазерът на „слугата“ работеше и могъщите му ръце можеха да причиняват поражения, компютърният мозък на берсеркера беше решил да прекрати боя. Берсеркерът не виждаше смисъл да си разменя удари с окуцял, но все още опасен противник, не и когато можеше да си уплътни времето, следвайки основната си програма да убива хора.

Гласовете от отдела дадоха окончателна преценка:

— Одегард, какво по…

— В името на Всевишния, Одегард, какво си мислиш, че…

— Одегард, защо не… Добре де, направи каквото можеш!

Чу се прищракване и всички те изчезнаха от шлемофона му, оставяйки след себе си усещането за неприязън. Стори му се, че бързаха да се спуснат като лешояди върху някоя друга жертва. Ако неуспешният му опит не се отличаваше от тези на останалите му колеги, то пропадането на цялата операция наближаваше съдбовния миг, когато вече никой нямаше да го обвинява за нищо.

Все пак той бе още на бойния си пост, макар и само с половин „слуга“ на разположение. Желанието му да оправи положението по един или друг начин бързо се бе изпарило. Дори бремето на отговорността беше изчезнало, поне за момента. Всичко, което искаше, беше един нов шанс да се срещне с врага.

Закрепвайки „слугата“ в седнало положение с помощта на ръцете му, той се огледа. Намираше се насред мочурливия склон на някакъв малък коничен хълм, който на върха беше широк около петнайсет ярда. Най-близките дървета бяха в съвсем окаяно състояние, а тези, които не бяха прекършени в борбата, бяха обгорени и почернели от лудо развъртяния му лазер.

Какво ли бе станало с момчето?

Гребейки като плувец с ръцете, Дерън запълзя нагоре по склона и се домъкна до едно място, от което имаше добра видимост. Разпозна недалеч високото дърво, на което се беше изкачило одеве детето, но то сега не беше там.

Когато стигна върха на хълма, Дерън видя, че той представляваше фуниеобразно възвишение с полегати стени и образувало се от дъждовете езерце в средата. Неочаквано пръстта под осакатения „слуга“ се срина и той се свлече по вътрешния склон на фунията, към воднистата маса, която я изпълваше.

Фуния ли?

Най-после Дерън позна мястото, където се беше озовал „слугата“. Това беше капан, приготвен от Отровния Копач — вид едър хищник, унищожен на Сиргол още в ранните исторически времена. Вглеждайки се в средата на езерцето, Дерън срещна погледа на две сиви очи, разположени върху огромна грозна глава, която плуваше наполовина скрита под водата.