Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (31)

…

Началникът заговори отново:

— Мат, можеш да се изключиш и да отидеш при годеницата и кралството си, както се закани преди малко. Но ако го сториш, додето си все още жив, твоята лична съдба и целият свят около теб ще почнат да се разпадат, вътрешно ще се разложат и ти няма да можеш да направиш нищо срещу това. Няма да можеш да се противопоставиш, просто защото светът ще започне да става все по-малко и по-малко вероятен. Тук горе всички ние ще измрем. А хаосът ще се разрази в края на твоя житейски път — само този отчайващ упадък ще можеш да оставиш в наследство на децата си.

— Лъжете!

Гласът на Мат секна, защото той знаеше, че бяха прави. Или, ако отново мамеха на дребно, то поне казваха истината за евентуалния изход от войната. Нали Началникът би сторил всичко, за да я спечелят?

— Мат? Отново е Дерън. Онова, което току-що чу, е самата истина. Не зная какво повече да прибавя.

Мат горчиво изхлипа:

— Приятелю, няма нужда да казваш нищо повече! — И за да прекъсне гласовете, изключи със замах шлема, като едва не му счупи крилото.

Късно. Беше го изключил твърде късно. Бавно постави шлема обратно на главата си и се надигна. Видя Харл и Торла да се приближават. Сигурно са го наблюдавали някъде от не много далече и са доловили някои от странните слова, които съдържаха молитвите му.

Когато стигнаха до него, той им рече примирено:

— Кракът ми ме притеснява. Мисля, че пътят край брега е по-лек.

Тримата тръгнаха по посока на ревящите вълни. Той ходеше бавно, защото състоянието му наистина се бе влошило — кракът му бе отекъл, докато седеше. Вече нищо нямаше значение. Той пристъпваше, припомняйки си светкавично отделни фрази и виждайки несвързани помежду си картини, тъй като времето за размисли и вълнения бе отминало.

Беше издърпал каменния човек от кладенеца на Отровния Копач. Това беше преди двайсет хиляди години, а на него му се струваше, че бе съществувал през всичките тези хилядолетия. Беше му се удало да види Племето на всички хора нараснало до невероятни размери и разпростряло се в една необятност от време и пространство. За малко беше опознал дори и духа на живота. Беше крал и една жена с дух на принцеса го бе гледала с любов…

Вървяха вече цяла минута покрай водата, когато без всякаква изненада той забеляза как една скала от бреговата линия се раздвижи и се превърна в глава от кошмарите, която се изправи под лунната светлина върху шия като мраморна колона. Огромното тяло на дракона се надигна от морето и се стрелна към мъжете по-бързо, отколкото можеше да тича човек.

— Аз имам кинжал — рече Мат на другарите си, — а вие двамата можете да използвате меча и брадвата по-сръчно дори и от мен.

Драконът не идеше за Харл и Торла, пък и щеше да ги обиди, ако ги беше посъветвал да побегнат.

Той държеше кинжала в дланта си с насочено към себе си острие. Когато драконовата глава се надвеси над него, мечът и топорът удариха по нейната шия като по дървесен ствол. Сигурно би могла да погълне сама цял-целеничък човек… Мат беше страшно изтощен и някак си се зарадва на огромните като зейнал гроб челюсти, които — чак сега видя — нямаха никакви зъби. В мига, в който могъщата паст на дракона се затваряше, той вдигна кинжала, нагласи острието му върху сърцето си и приобщи натиска на ръката си към натиска на съединяващите се челюсти…