Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (4)

…

Мат, когото наричаха още Ловецът на лъвове, усети топлината на следобедното слънце тъкмо когато загърби и последния познат ориентир от територията, дето беше живял през всичките си двайсет и пет години, и която остана подире му.

За да огледа по-добре земята пред себе си, към която той и останалите от Хората се бяха отправили, Мат се покатери върху някаква висока до рамото му скала, встрани от пътя. Малката група на Хората, вече по-малобройна от пръстите на ръцете и краката на човек, се дотътри до Мат с бавна, но твърда крачка. Вървяха в тънка нишка на разстояние един от друг. Бяха на разна възраст. Дрехите им се състояха от кожи и листа и нищо, освен оскъдните принадлежности, не ги обременяваше. По време на това пътуване никой не изоставаше, никой не понечи да се оплаче и да спори с останалите дали да спрат, или да се върнат обратно.

Пред тях в равнината трептеше мараня. От скалата Мат виждаше само блата и голи хълмове. Негостоприемен пейзаж. В разпрострялата се отпред територия можеше да има както познати, така и непознати опасности, но всеки един от съвета на старейшините се беше съгласил, че едва ли биха могли да срещнат нещо по-ужасно от това, от което бягаха — новите зверове: лъвове, направени от някакъв полиран камък, лъвове, които камъните и стрелите на човека не можеха да наранят, лъвове, които денонощно убиваха, и то само с един поглед на огнените си очи.

През последните два дни десет от Хората бяха убити от каменните лъвове. А на спасилите се не им оставаше друго, освен да се крият, едва осмелявайки се да се наведат над някое поточе, за да пият вода или пък да изровят някой корен за ядене.

Мат беше преметнал през рамо единствения останал лък на оцелелите от Хората. Другите лъкове бяха натрошени или изгорени заедно с човеците, които се бяха опитали да ги използват, за да се защитят от каменните лъвове. Утре Мат трябваше с лов да осигури месо в тази нова земя. Вече никой не носеше храна. Някои от най-малките деца от време на време хленчеха от глад, докато жените не им затулеха носа и устата, за да млъкнат.

Цялата колона на Хората вече се беше оттекла покрай Мат, който плъзна поглед по линията от познати гърбове и откри, че бяха намалели с още един. Намръщи се и скочи от скалата.

С няколко скока стигна края на колоната.

— Къде е Дарт? — попита той.

Не че искаше да контролира пристигащите и напускащите членове на групата, макар да имаше основание повече от всеки друг да се смята за техен водач. Просто искаше да знае всичко, което ставаше, тъй като зад тях бяха каменните лъвове, а напред лежеше непозната земя.

Дарт беше сираче, но вече бе твърде голям, за да го смятат за дете и затова никой от възрастните не се разтревожи особено.

— Той непрекъснато повтаряше колко бил гладен — рече една жена. — И преди малко, когато ти беше изостанал, побягна към онези блатисти места. Сигурно е отишъл да търси храна.