Серия
Берсеркерите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Assassin [= Brother Berserker], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 15 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Фред Саберхаген. Брат Берсеркер

Редактор: Никола Кесаровски

Графичен дизайн: Андрей Петров

Формат 54/84/16. Печатни коли 13

Печатница „Полипринт“ ЕАД — Враца

ИК „Офир“, Бургас, 1994


На сто мили оттам, в това, което преди е било столица на изчезналата Империя, а сега беше Свещеният Град на Укрепения Храм, същият този ден беше топъл и душен. Само гневът на Набур Осми, осемдесет и първи в последователността от папи на Светия, като буреносен вятър разбунваше атмосферата в разкошните му лични покои.

Този гняв се бе трупал от доста време насам, както можа да констатира Защитникът Белам, който, облечен с дрехи в кралски пурпурен цвят, чакаше с кротка смиреност бурята да отмине, разбирайки добре, че гневът се беше наслагвал и съхранявал точно за такъв един момент, когато можеше да се развихри и безопасно да се излее в дискретните уши на най-доверения слушател и приятел.

Перипатетичната тирада на Папата срещу неговите военни и теологични опоненти секна насред изречението. Набур спря да крачи и се заслуша в един идващ отвън тъп стържещ звук, който завърши с тежък грохот и бе съпроводен от викове на работници. Папата приближи до издадения като балкон прозорец и погледна към двора.

По пътя насам Белам беше видял много работници, които разтоварваха масивни блокове мрамор, дотътрени дотук с цяла редица талиги. Днес знаменит скулптор трябваше да избере един от блоковете и да започне работа върху статуя на Набур.

Нима е достатъчно да останеш в историята, подобно на всичките си осемдесет предшественици, само по устните разкази на потомците?

Папата рязко се обърна, забеляза неодобрителния поглед на Белам и полите на бялата му дреха отново се развяха.

— Когато статуята бъде готова, ще трябва да я поставим на градския Велик площад, щото величието на нашата служба и личност да се извиси още повече в очите на народа! — произнесе той с гневния си тенор, който от четирийсет години насам звучеше все като старчески глас.

— Да, наистина — съгласи се кротко Белам. От десетилетия той беше Защитник на Вярата и Принц на Храма. Беше свикнал с настроенията на Папата, чиито прояви дълго бе наблюдавал отблизо. Знаеше как се появяват и изчезват, затова сега не се трогна особено.

Набур почувства нужда да обясни:

— Белам, НЕОБХОДИМО е да ни се оказва повече респект. Неверниците и еретиците разкъсват света, който е даден от Бога в наши ръце!

Последното изречение прозвуча като истински крясък на сърцето му.

— Твърдо съм уверен, Ваше Преосвещенство, че молитвите и армиите ни ще вземат надмощие — рече Белам.

— Надмощие ли? — Папата се засили към него, присвил устни в саркастична гримаса. — Разбира се! Някой ден. Преди края на света. Но СЕГА, Белам, СЕГА нашият Свят Храм кърви и страда, а ние… — Гласът му постепенно утихна. — Ние трябва да носим не едно бреме, а много и все тежки, Белам. Това ти не можеш да разбереш, докато не седнеш на папския трон.

Белам се поклони безмълвно, в израз на неподправено уважение.

Папата отново закрачи и дрехата му заплющя. Този път беше уцелил. От отрупаната си с бумаги работна маса той грабна с разтреперана ръка една брошура, която вече беше доста нагърчена и похабена от препрочитане — личеше си, че неведнъж е била смачквана и захвърляна из стаята.

Белам знаеше каква е тази брошура. Допълнителна, ако не и основна причина за днешния гняв на папата, реши той с хладната си теологична логика. Малък трън в сравнение с други. Но тъкмо туй осилче беше уболо Набур по най-крехкото място на неговата суета.

Набур разтресе увитото в хартия книжле под носа му:

— Понеже те нямаше, Белам, още не сме имали възможност да обсъдим с теб това отвратително, пронизващо откъм гърба творение на монаха Винсенто! Така нареченият „Диалог за движението на приливите“! Чел ли си го?

— Аз…

— На онзи проклетник не му пука за приливите! В този памфлет неговата цел е още веднъж да даде гласност на еретичните си мечти. Той разкрива желанието си да превърне здравият свят под краката ни в дребна частица, а всички нас да изпрати да летим около слънцето. Но дори и това не му стига! Не и на него!

Сега вече Белам се навъси озадачено:

— Какво има още, Преосвещенство?

Набур се приближи до него пламнал от гняв, сякаш Защитникът беше истинският виновен.

— Какво още ли? Ще ти кажа. Аргументите в този пасквил са поднесени под формата на беседа между трима души. И авторът, Винсенто, представя един от тези фиктивни събеседници — тъкмо този, който защитава традиционните идеи — като прост човек, „под нивото на човешката интелигентност“ и има предвид, че този човек съм АЗ!

— Преосвещенство!

Набур закима енергично:

— О, да. Някои мои думи са поставени в устата на този тъй наречен глупак.

Белам поклати глава, за да изрази съмнението си:

— Винсенто често изпада в крайности при продължителните си диспути. Но аз съм убеден, че той нито в този памфлет, нито където и да било другаде е целял да покаже неуважение към личността ви или към Светия Храм.

— Знам аз какво цели той! — почти изкрещя Папата. После най-почитаният човек на света и сигурно най-ненавижданият, а твърде вероятно и най-обремененият от това, което той смяташе за свои задължения, поверени му от Бога, изръмжа недоволно и като разглезено дете се тръшна в креслото си.

Високомерието му беше безсмъртно, както винаги, но това настроение на обидено дете не траеше дълго. Сприхавостта му отстъпваше място на възвръщащата се хладна пресметливост.

— Белам…

— Преосвещенство?

— Имал ли си вече възможност да проучиш този памфлет? Може би през време на пътуванията ти? Знам, че е широко разпространен.

Белам кимна утвърдително.

— Тогава дай Ни своето мнение.

— Аз съм теолог, Ваше Преосвещенство, а не натурфилософ. Затова се посъветвах с астрономи и други учени и моето мнение в общи линии потвърждава техните становища. А то е, че доводите на Винсенто относно приливите наистина нищо не доказват — нищо свързано с движението на небесните тела, а не са и достатъчно достоверни, що се отнася до самите приливи.

— Той ни смята за глупаци, които могат чрез надути приказки да бъдат замаяни дотам, че да приемат на доверие изводите на съмнителната му логика. Въобразява си, че няма даже да се усетим кога издевателства над нас! — Папата скочи на крака, но миг след това въздъхна и отново седна уморено на мястото си.

Белам предпочиташе да не обсъжда твърдението на Набур, което категорично не приемаше — че целта на „Диалога“ е кощунствено осквернителство. Истинското намерение и цел на автора му се струваха жизненоважни. Защото реалността сама по себе си никак не е за подценяване.

— Както ваше Преосвещенство може би си спомня, аз имах случай да пиша на Винсенто преди няколко години и да изложа становището си относно неговото схващане за хелиоцентричната система. Тогава, както и сега, подобни разбирания ме карат да се съмнявам в прерогативите си на Защитник.

— Ние помним този случай твърде добре. Всъщност монах Винсенто вече е призован тук на процес заради нарушенията, които е допуснал — този негов текст е в противоречие с разпорежданията ти от онова време… Белам, какъв беше характерът на твоето тогавашно предупреждение?

Белам помисли известно време, после заговори бавно и отчетливо:

— Писах му, първо, че математиците са напълно свободни да изчисляват и публикуват каквото решат по отношение на небесните явления или който и да е друг природен феномен, стига да се придържат стриктно само към хипотези и да не отиват по-надалеч.

Второ, твърде необичайна е постановката, че слънцето е в центъра на вселената, че нашето планетно кълбо се върти от запад на изток, правейки пълен оборот всеки ден, и че се завърта около слънцето за една година. Подобни разсъждения могат да се считат за много опасни, ако не и еретични от формална гледна точка, понеже са в състояние да накърнят вярата, създавайки противоречие със Светото Писание.

— Паметта ти, Белам, както винаги е повече от отлична. Та кога точно написа ти това предупредително писмо?

— Преди петнайсет години, Преосвещенство. — Белам се усмихна накриво. — Но ще призная, че препрочетох архива ни тази сутрин.

Сетне той отново стана крайно сериозен:

— Трето и последно, писах на Винсенто, че ако действително съществува някакво истинско доказателство за хелиоцентричния строеж на вселената, по негово настояване ние ще бъдем принудени да преразгледаме онези пасажи от Светите Писания, в които се твърди друго. В миналото, например, ние ревизирахме нашите интерпретации с оглед кръглостта на земята. Но, ако се окаже, че такива доказателства липсват, тежестта на основанията на традиционното схващане не бива да се пренебрегват.

Набур слушаше извънредно внимателно:

— Изглежда, Белам, ти си му написал точно каквото трябва — рече той.

— Благодаря Ви, Преосвещенство.

Върху лицето на папата се изписа доволство, примесено с гняв:

— Няма съмнение, че в тази брошура Винсенто нарушава вашето предписание! Събеседникът, в чиито уста той влага своите собствени схващания, не представя никакви убедителни доводи, или поне такива, които да бъдат приети от простосмъртните като нас. Той дори спори и утвърждава нашироко, че всъщност нашият свят се върти под краката ни като детски пумпал. Намерението му е да убеди читателя в това. И после… — Папата се надигна с трагично изражение, — на последната страница НАШИЯТ довод — често използван от Нас при нужда от компромис в трудни философски спорове — НАШИЯТ аргумент, че Бог е в състояние да твори каквито пожелае чудеса по света, без да е обвързан с научните принципи — Нашият аргумент се изказва от един събеседник-простак, който преди това е претърпял поражение по всички останали въпроси на дискусията. Той е определен като „човек с високо образование и мъдрост, стоящ над дребнавите противоречия“. И тогава вече другите участници лицемерно заявяват, че прекратяват диспута, за да се оттеглят за почивка и да се поободрят. Нима не е ясно, че те двамата, и авторът заедно с тях, ни се присмиват тихичко под мустак!

Докато Папата се опитваше да се успокои, в стаята настъпи тишина, нарушавана само от виковете и смеха на работниците. Какво ли правеха там отвън? А, да, мраморът. Белам изрече наум къса молитва — дано не изискат от него пак да нарежда да се издигат клади за еретиците.

Внезапно Набур проговори с много по-разумен тон:

— И така, Белам, освен досадния му довод за приливите, който — мисля, всички са съгласни — е нищожен, считаш ли, че съществува и друго доказателство, че — както твърди Винсенто — светът се върти? Нещо, което би могъл нагло да поднесе по време на процеса и да… промени неговата насока?

Белам се изпъна, леко, но доловимо:

— Преосвещенство, ние ще проведем процеса срещу Винсенто с най-голямо усърдие и с цел да извлечем единствено истината. Винсенто, разбира се, може да спори, за да се защити…

— Естествено, естествено! — прекъсна го Набур, махайки с ръка, че другият е свободен да си върви — жест, към който той механично прибягваше, когато някой започнеше да се оправдава. Но все пак изчака отговора.

Като остана смирен и замислен още няколко мига, Белам наново подхвана прекъснатото си изложение:

— Преосвещенство, през годините аз положих немалко усилия да бъда в крак с развитието на астрономическата мисъл. Известно ми е, че доста от астрономите, били те религиозни или не, се превърнаха във врагове на Винсенто, който има склонността и умението да прави другите за присмех. Той дръзко привежда в собствена защита данните, които се получават от новите наблюдателни уреди, наречени телескопи, за това какво се случва в небесата. Един добре обосноваващ се човек мъчно може да бъде оборен, а триж по-трудно е когато толкова често се оказва прав. — Белам хвърли бърз поглед към Набур, но папата не даваше признаци да е на друго мнение. — Преосвещенство, не е ли истина, че този памфлет ви е донесен от някой свещеник-астроном, когото Винсенто е засегнал при спор? — Белам знаеше няколко подобни лица, но се престори, че налучква.

— Хм. Възможно е, Белам, напълно е възможно. Но предизвикателството на Винсенто си остава факт, дори известието за него да е достигнало до нас по не съвсем добродетелен път.

Сега двамата възрастни мъже се движеха из стаята с отмерена старческа крачка, като от време на време се обикаляха един друг, досущ като две разтревожени планети, попаднали в сферата на взаимните си гравитационни смущения. Защитникът на вярата рече:

— Аз дадох само един пример, за да покажа трудността да бъдат получени безпристрастни доказателства по въпроса от останалите учени. Те, разбира се, не са склонни да се впуснат в негова защита. И въпреки това ми се струва, че повечето астрономи в момента осъществяват изчисленията си, използвайки математическата постановка, че планетите, или поне някои от тях, се въртят около слънцето. Тази идея не идва непременно от Винсенто, просто това предположение прави механиката на небесното движение по-изискана и задоволяваща учените…

— Да, да. Винсенто придаде повече стройност на математическите изчисления. Но да се върнем на въпроса. Може ли той да докаже своята кауза, математически или другояче? С помощта на каквито и да било факти?

— Бих казал по-скоро обратното.

— Ха! — едва не се разсмя Набур и загледа Белам право в очите.

— Ако Винсенто имаше пряко доказателство — продължи Защитникът, — той щеше да го напечата тук. Срещу него обаче има сериозни възражения. Белам размаха за по-голяма убедителност ръцете си — ръце с крехки пръсти, несигурни в подробностите, но все пак вкопчени здраво в абстракциите, в които бяха принудени да се вкопчат. — Изглежда съвсем очевидно, че ако нашето кълбо прави годишна обиколка около слънцето, то разположението на звездите би следвало да се променя всеки месец, когато се приближаваме или отдалечаваме от съответното съзвездие. А подобно разместване не се наблюдава.

Папа Набур изглеждаше доволен.

Белам сви рамене:

— Разбира се, може да бъде възразено, че звездите са твърде отдалечени, за да могат нашите инструменти да измерят настъпилите различия в разстоянията до тях. Винсенто винаги ще намери аргументи, ако пожелае… Боя се, че никой астроном не би могъл да му се опре и да докаже, че не е прав, колкото и да му се иска. Но от друга страна, струва ми се, трябва в крайна сметка да приемем, че небесните явления ще си останат същите, дори и да се въртим около слънцето.

— С това би се съгласил всеки разумен мъж.

— Да, Ваше Преосвещенство. Така написах и на Винсенто: когато липсва абсолютна сигурност, няма оправдание да обръщаме гръб на традиционното схващане и насила да подменяме с други твърдения казаното в Светите Писания. — Гласът на Белам се извисяваше постепенно, достигайки онази сила, която имаше по време на процес. — Ние от Храма сме поели пред Бога тържествено задължение да отстояваме истината, която тези Писания разкриват. И, Преосвещенство, това, което писах на Винсенто преди петнайсет години, е в сила и днес: до сега не съм открил каквото и да е сигурно доказателство, че светът, върху който стоим, се движи, а така също и не вярвам, че подобно доказателство може изобщо да съществува!

Папата се отпусна назад със спокоен израз на лицето и вдигайки ръце, решително ги стовари върху страничните облегалки на стола си:

— Тогава Нашата воля е ти и другите Защитници да се заемете с този процес. — Набур заговори в началото сякаш със съжаление. По-нататък гневът му постепенно се върна, но самият той вече не беше чак толкова разпален. — Ние не се съмняваме, че Винсенто би могъл да бъде обвинен в престъпяне на твоето предписание. Но запомни, че Ние не желаем прекалено голямо наказание за блудния син.

Белам се поклони в знак на благодарно съгласие.

Набур продължи:

— Ние не смятаме, че той преднамерено е целял да нападне Вярата или пък да засегне Нашата персона. Той просто е твърдоглав, упорит и неумерен в дебатите. И за съжаление му липсва признателност и скромност! Трябва да бъде научен, че НЕ МОЖЕ да се държи като абсолютен авторитет по всички въпроси — светски и духовни… Не се ли беше опитал той веднъж да те поучава в теологията?

Белам отново склони глава в знак на съгласие, като междувременно се бореше упорито да предпази душата си от попълзновенията на личното задоволство, предизвикано от предстоящото унижение на Винсенто.

Набур все още не можеше да се успокои напълно:

— О, аз бих могъл и да го прокълна! В миналото Ние самите бяхме сред първите, които възхваляваха постиженията му. Осигурявали сме му часове за лична аудиенция. Показвали сме му приятелското си отношение до степен, каквато не сме оказвали на принцове! Преди да се изкачим на този престол, Ние самите веднъж написахме възхвала за него. И сега, каква отплата получаваме в замяна?

— Разбирам, Ваше Преосвещенство.