Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (28)

…

Мат забави ход и накуцвайки излезе на осветено от бледата луна място, където можеше да вижда. Нещото го преследваше неотстъпно, вече сигурно, че го е пипнало. Той надникна в зиналите отвъд скалния зъбер цепнатини, твърде дълбоки, за да проникне в тях лунната светлина. Хвана с окървавените си пръсти дръжката на меча. Машината се придвижваше към него, тънка почти като скелет. Следваше го предпазливо. Тя не искаше той да падне в бездната. Щеше да издебне удобния момент и тогава да скочи и да го сграбчи — за нея то беше толкова лесно, както за атлет да настигне и хване прохождащо по тротоара бебе.

Стиснал здраво меча, Мат насочи върха му точно в средата на тесния път, по който се зададе нещото. Само преди миг берсеркерът беше отдалечен на десетина метра, а сега изведнъж се озова до самия него. Нещото замахна с лапа към онова, което смяташе за обикновен меч и четири стоманени пръста проблеснаха във въздуха и се разпиляха като малки сребърни рибки, при това без мономолекулният меч на Мат да помръдне от мястото си, придържан от стегнатите му мускули.

Скоростта на машината беше твърде голяма. Преди тя да съумее да се спре, върхът на меча мина през торса й и финият електронен механизъм се превърна в маса мъртъв метал, тласнат напред от силата на инерцията. Мат приклекна, притисна се в скалата и берсеркерът прелетя над него в едно безкрайно салто, отнасяйки със себе си пронизалия го меч, който светеше като игла, нажежена от останал скрит досега вътрешен огън…

Падащият демон изчезна. Дълбоко от дъното на пукнатината долетя трясък, после още един и още един, придружен от отекващото надалеч ехо.

Мат пропълзя няколко педи, събра сили да се надигне и се дотътри до мястото, където пътечката ставаше широка и безопасна.

Беше ранен и изтощен, но все още се движеше. Като се стараеше да стои в сянка, той премина куцайки покрай тромавото впрегатно животно, очакващо унило стопанина си. Не беше извървял и десетина крачки, когато от дълбоките сенки изскочиха двамата оставени от Номис часови. Те се нахвърлиха върху него, навехнатият му крак се прегъна и Мат падна.

— Най-добре ме пуснете и се спасявайте както можете — рече Мат на изправените точно пред лицето му, високи до над коленете ботуши. — Там горе дяволът дойде за вашия господар.

Това накара двамата да се заслушат в разнасящите се из тъмнината далечни стонове на болка и уплаха. В следващия миг и те самите бяха нападнати, но не от дявола, а от двама мъже, които Мат беше забелязал да пристигат тичешком по стръмнината с мечове и брадвички в ръце. Около него се завихри кратка схватка, изпълнена с дрънчене на метал и задавени викове, които скоро стихнаха.

— Само кракът ви ли е ранен, господарю? — попита загрижено Харл, навеждайки се над Мат, докато затъкваше брадвичката си обратно в колана.

— Да. Но всичко останало е здраво.

— Тогава да идем — изръмжа навъсено Торла, — и да изколим изменниците!

Мат се поколеба.

— Не. Поне засега, не. Номис призова един демон…

Торла потръпна от далечното стенание.

— Тогава да изчезваме!

— Можете ли да стоите прав, господарю? — попита Харл. — Добре, облегнете се на мен. — И след като вдигна Мат на крака, Харл измъкна нещо изпод плаща си и му го подаде. — Шлемът ви, кралю. Беше паднал до външната ограда и това ни помогна бързо да намерим следата.

Харл и Торла сигурно помислиха, че Мат все още е замаян или че болката в крака е причина за мудността, с която той пое шлема. Харл го беше носил под наметалото си, не беше по-тежък от метална мида. Поставен като корона на главата обаче, той можеше да смачка човека под себе си с отговорността, която символизираше.