Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (24)

…

Вечерта Мат излезе с Аликс на разходка из двора на замъка. Заедно наблюдаваха как изгряват звездите, а нейните слугини и придворни ги следваха на известно разстояние.

Мат не можа да скрие, че е погълнат дълбоко от мислите си. Момичето до него скоро се отказа от усилията си да завърже непринуден разговор и го попита направо:

— Харесвам ли ви, господарю?

Той спря и се обърна към нея.

— Принцесо, харесвате ми много. — Така си и беше. — Ако мислите ми са другаде, то е, защото в тях се прокрадват някои притеснения, породени от обстоятелствата.

Тя се усмихна с разбиране. Новите не биха нарекли Аликс красавица. Мат през целия си живот беше наблюдавал женската хубост под маската на загара от палещото слънце, на пушека и нечистотиите, на умората от живота. Сега в това момиче виждаше красота от друг свят.

— Мога ли тогаз, господарю, да узная причината, която отвлича мислите Ви?

— Тя е една. Човекът, когото раних. Лошо започнах управлението си тук.

— Подобна загриженост ви прави чест. С радост откривам, че сте по-чувствителен, отколкото можех да се надявам. — Аликс се усмихна отново. Очевидно смяташе, че загрижеността на Ай за Юнгуф е главно на политическа основа и не можеше да си представи докъде реално стигаше тя. Аликс каза на Мат, че е решила да поговори с някои от знатните велможи, за да помогне за прекратяването на раздора между новия род на Ай и този на Юнгуф.

Докато я слушаше и наблюдаваше, той почувства, че би могъл да стане истински крал, ако тя беше кралицата до него. Нямаше да бъде Ай. Сега вече знаеше, както сигурно и Новите, че никой индивид не може да изживее нечий чужд живот. Но под името Ай той би бил крал дотолкова, колкото да изпълни дълга си към своя свят.

Мат прекъсна Аликс:

— А аз харесвам ли ви, лейди?

Този път прекрасните й очи не само проблеснаха, но го обгърнаха и с топлината на обещанието. И сякаш водени от инстинкта си, в същия миг довтасаха гувернантките на момичето и обявиха, че благопристойното време за компания е изтекло.

— До утре тогава — рече той, задържайки ръката на принцесата за момент, доколкото приличието му позволяваше.

— До утре, господарю мой. — И додето жените я отвеждаха, тя се обърна и му отправи още един поглед-обещание.

Той остана сам, загледан подир принцесата, и откри, че желае да я срещне и да разговаря с нея още десет хиляди пъти. Свали за малко шлема си и се замисли. Комуникаторът мълчеше. Без съмнение, трябваше да се обади на „Операции“ и да им съобщи последните новини.

Вместо това обаче той постави обратно шлема — Ай би го носил като част от облеклото си, — и слезе долу в централната кула, за да потърси стаята, където беше положен Юнгуф, съгласно разпорежданията на дворцовия лечител. Пред вратата пазеха двама от роднините на ранения младеж и той се поколеба дали да влезе. Но когато го забелязаха, те сами го поканиха, говорейки с него свободно и с подобаващо уважение. Очевидно никой от рода Юнг не го смяташе за виновен, задето бе спечелил дуела.

Юнгуф беше бледен и изглеждаше някак смален. Дишаше трудно и гърлото му гъргореше, а когато се напъна да плюне кръв, превръзката му се разхлаби и от раната изсвистя въздух. Не беше уплашен, но когато Мат го попита как се чувства, каза, че умирал. Искаше да добави още нещо, но говоренето му се отдаваше с мъка.

— Господарю Ай — рече неохотно единият от роднините, — братовчед ми искаше да каже, че предизвикателството, което той ви отправи, беше лъжливо и през цялото време си е знаел, че не може да ви победи.

Човекът на одъра кимна утвърдително.

— Освен това… — Братовчедът замълча, когато друг загрижен роднина му направи знак. Но после продължи решително с нов поток от думи: — Мисля, че Юнгуф иска да ви предупреди, че неща, много по-трудни за надвиване от вражите мечове, се гласят за вас тук.

— Видях бялата дреха, хвърлена на земята…

— Значи сте бил предупреден. Нека вашият нов бог ви пази в миговете, когато мечът ви ще бъде безсилен.

Някъде навън в нощта се разнесе крясък на чайка. Юнгуф погледна боязливо към малкото прозорче.

Мат пожела на хората от рода Юнг всичко добро и се изкачи по стъпалата на крепостта. Спря се чак когато стигна покрива. Там можеше да остане насаме, ненаблюдаван от никого, тъй като охраната беше символична и нощта вече беше паднала. Веднъж обгърнат от тъмнината, той въздъхна дълбоко и натисна дясното крило на шлема си по съответен начин, включвайки комуникатора.

— Отдел „Операции във времето“ слуша. — Новият леко пресипнал глас бе само един шептящ звук, но на Мат му се стори, че крепостта и дори откритата нощ с изгряващата луна сякаш напуснаха рамките на реалността, чието място веднага бе заето от една натъпкана с хора стая, някъде в средата на фантастична паяжина от машини и енергия. С глас, който му прозвуча някак безжизнено, Мат докладва за дуела, за изчезването на Номис и отправената заплаха чрез захвърлената бяла одежда.

— Да, екраните ни показват, че линията на живота на Юнгуф се нарушава от нещо. Той скоро ще… — примката на поредния времеви парадокс изтри няколко думи на говорещия от „Операции“. — Нищо жизненоважно обаче няма да се случи. — С това хората от отдела имаха предвид, че историческата база на Новите нямаше да бъде засегната от отстраняването на Юнгуф. — Издаде ли драконът по някакъв начин присъствието си?

— Не. — Луната осветяваше спокойното море чак до хоризонта. — Защо ме питате все за тоя дракон?

— Защо ли? — Тънкият глас заекна. — Защото е важно!

— Да, знам. Но моята задача тук е да бъда крал. Ако ми помогнете, ще се оправя, макар да изглежда, че не бих могъл да бъда точно Ай.

Настъпи пауза.

— Ти се справяш според очакванията ни, Мат. Ще те известим, когато трябва да извършиш някое коригиращо действие, за да се придържаш към линията на живота на Ай. Да, ти се оправяш дяволски добре според това, което показват нашите екрани. Не се тревожи, случилото се с Юнгуф не е толкова съществено. Важното е да открием дракона.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

След приключването на разговора Мат реши, че е време да посети хората на Ай, които временно бяха настанени в една пристроена към крепостната стена бойница. Той слезе по витата външна стълба.

Беше потънал дълбоко в мислите си и не обърна внимание, че в подножието на стълбата дворът не бе осветен с факли. Нито пък се учуди, че близката странична врата стоеше полуотворена и неохранявана. Шумът от някакво бързо движение зад гърба му го сепна, но вече беше твърде късно — преди да успее да извади меча си, го заля истинска вълна от хора и го събори на земята. И преди да съумее да се освободи от психическите задръжки, които му налагаха да пази достойнството на Ай и да извика за помощ, на главата му бе нахлузена и омотана някаква платнена материя, която едва не го задуши.