Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (1)

…

Лейтенант Дерън Одегард се облегна в приемащото формата на тялото кресло, избърса овлажнелите си длани в крачолите на работния комбинезон и намести на главата си шлемофона с мека подплата, без да откъсва поглед от широкия, леко извит екран със сложна схема от преплетени зелени нишки върху него. После се наведе отново напред, за да обмисли по-нататъшния си лов на врагове.

Дежурството му бе започнало само преди половин час, но вече изнемогваше от умора, защото усещаше като тежест върху раменете си факта, че животът на всеки един от четирийсетте милиона оцелели жители на планетата сега зависи от него. Не му се искаше да носи бремето на чак такава отговорност, но това беше положението в момента. Длъжността му на караулен офицер даваше известни материални предимства и бе свързана с по-малко уставни задължения извън дежурството в условията на военното положение. Затова пък ако по време на дежурство някой страж допуснеше сериозна грешка, можеше да стане причина цялото оцеляло население на планетата Сиргол да потъне в небитието, да бъде изхвърлено от реалното време и да бъде избито. Нещо повече — да приключи съществуването си тъй окончателно, тъй щателно да бъде изтрито, сякаш изобщо не го е имало; досегашното съществуване би се превърнало просто в една нереализирала се възможност.

Ръцете на Дерън лежаха върху пулта на командното табло леко и спокойно. В положението им личеше професионалното умение на оператора, без да е излишно разкрасено от любов към работата.

Преплетените зелени следи на катодните линии на екрана се местеха по волята му като висока трева, разтваряна от ръцете на предпазлив ловец. Тези стъбълца, сред които той се провираше и търсеше, представяха всъщност преплетените жизнени линии на всички животни и растения, съществуващи (или съществували) в определен участък от повърхността на Сиргол в продължение на няколко десетилетия, нейде на около двайсет хиляди години дълбочина в праисторическото-минало.

Около креслото и командното табло на Дерън бяха хилядите пултове на другите стражи, разположени в дълги и леко извити редици. Подредбата им радваше вдигнатия за миг поглед, успокояваше го, а после го заставяше да се върне обратно към екрана, където му е мястото. Същият ефект на концентрация се постигаше и чрез периодичните модулации на изкуственото осветление, преминаващи досущ като леки облачета по силно извития таван на подземната зала, и чрез настойчивата психо-музика, която се лееше в шлемофоните — леки мелодии, подчертавани от време на време от основния тежък ритъм. Въздухът в тази зала, погребана под много мили камък, се освежаваше от лек бриз, който донасяше ту съвсем естествения дъх на море, ту на зелени полета или на жива почва — тези, които преди месеци бе изтрила от повърхността на Сиргол бомбардировката на берсеркерите.

Линиите по екрана се размърдаха, щом той докосна пулта за управление. Изпратените в далечното минало инфраелектронни съгледвачески средства, свързани с екрана му, се движеха по негова команда. Те нито разклащаха клонки, нито плашеха живинките в древните гори, защото кръжаха на границата на реалността, избягвайки повечето клопки и парадокси, които същата тази реалност поставяше пред хора и машини, пътуващи във времето. Средствата за интониране се прокрадваха по самите ръбове на възможното, криейки се в локалните изкривявания на вероятността на реалното време, способни дори оттам да долавят и индикират характерните черти на онази могъща организация на материята, която означаваше наличие на живот.

Дерън знаеше, че неговият сектор — 20 000 години назад, се намираше нейде съвсем близо до времето на Първите хора, дошли на Сиргол. Но той още не беше попадал на категорично достоверна следа от човешки линии на живот. Всъщност той и не търсеше следи от хора. Много по-важно беше, че нито той, нито който и да било друг страж не бе открил досега някакъв първичен извор на изменения, който би могъл да означава атака на берсеркери. Гигантските машини, обсадили днес планетата, май още не бяха открили, че е възможно да се втурнат и към миналото.

Като всеки добър страж от която и да било армия, докато обикаляше поста си, Дерън се стремеше да не повтаря маршрутите, за да избегне опасността действията му да бъдат предсказани. Седнал в креслото си, при комфорт и относителна безопасност, той изпращаше управляващи сигнали към съгледваческите устройства, проследяваше постъпващата от тях информация, насочваше се десет години надолу в миналото, после пет мили на север, след това две години нагоре по линията на времето и дузина мили на югозапад… Все още нито една глутница от хищни пришълци не се бе показала сред тучната трева върху екрана на Дерън. Врагът, когото издирваше — берсеркерите, нямаше собствени линии на живот. Можеше да бъде открит единствено чрез посредничеството на смъртта и разрушенията, които носеше.

— Все още нищо — рече късо Дерън, без да се обръща, щом усети присъствието на своя наблюдател. Наблюдателят — един капитан, постоя секунда загледан в екрана и без да продума, се отдалечи надолу по тясната пътека. Продължавайки да не вдига очи от екрана, Дерън се намръщи. С раздразнение осъзна, че бе забравил името на капитана. Е, този капитан работеше при тях едва втори ден, и утре него или Дерън, или и двамата можеше да ги преместят на друго място. Отделът „Операции във времето“ към Планетарните отбранителни сили на Сиргол беше организация с голямо текучество на кадрите, или по-меко казано, с голяма организационна гъвкавост.

Само преди няколко месеца защитниците на планетата осъзнаха, че сегашната обсада може да кривне от бойното поле на пространството и да се пренесе направо във времето. Тази наблюдателна зала, както и останалата част от отдел „Операции във времето“, бяха приведени в пълна функционална готовност едва преди месец и още не бяха влизали в истински бой. За щастие, тънкостите при водене на война във времето бяха нови не само за тях, но и за врага, тъй като пътуване във времето не бе възможно никъде другаде, освен около планетата Сиргол.

Преди още Дерън Одегард да си беше спомнил името на капитана, се разрази първата за „Операции във времето“ битка. За самия Дерън тя започна съвсем простичко и без никакъв драматизъм. Спокойният глас на едно от момичетата за свръзка проникна в слушалките му и съобщи, че космическата флотилия на берсеркерите е изстреляла към планетата някакви устройства, които нямали поведението на обикновени ракети. Докато се приближавали към повърхността на планетата, те внезапно изчезнали от полето за пряко наблюдение.

Стражевите екрани скоро ги открили във вероятностното пространство — устройствата потъвали все по-дълбоко в миналото на планетата.

Обектите бяха пет или шест. Скоро броят им бе уточнен — шест. Бързо се спускаха надолу: осем хиляди години, десет хиляди, дванайсет… Стражите, наблюдаващи засегнатите сектори, подаваха тревога един след друг и своевременно бяха привеждани в бойна готовност, но врагът изглежда разбираше, че го следят отблизо. Едва когато шестте обекта преминаха нивото двайсет и една хиляди години и наблюдението им в бездната на времето стана практически невъзможно, те спряха. Но къде?

— Всички стражи, внимание! — провлачено се разнесе в шлемофона на Дерън познат мъжки глас. — Тук е Началникът на „Операции във времето“. Обаждам се да ви запозная със ситуацията. Онези като че ли подготвят някаква базова зона там долу, на около минус двайсет и една хиляди. Оттам биха могли да изстрелят към нас някакво устройство нагоре по времевата ос, което вероятно ние не ще можем да открием, докато то не се сблъска с нашата реалност, т.е. докато не почне да убива.

Отново зазвуча психо-музиката. След няколко минути тихият глас на свързочничката предаде на Дерън заповед да промени схемата на издирване, като го ориентира в какво направление и на какво разстояние да придвижи сектора си… Стражите щяха да започнат да придвижват своите сектори нагоре и надолу по линията на времето, което означаваше, че се подозира проникване на врага в реалното време. Наблюдателите щяха да се съсредоточат около зоната на проникването, поддържайки обаче известно припокриване, за да не изпуснат от полезрението си останалите участъци. Защото първата атака можеше да служи просто за отвличане на вниманието.

През онези дни, когато вражеска ракета се заби близо до скривалищата, Дерън, на когото рядко му се налагаше да се крие, изпита най-лошия вид страх — далечен и неясен. Сега се чувстваше по същия начин, знаейки, че битката е започнала или пък предстои да започне. Окото и ръката му обаче останаха все така сигурни, както ако беше осведомен, че това е просто поредната учебна тревога. Имаше известни преимущества в това да не си особено угрижен дали смъртта ще дойде сега или по-късно.

И все пак той не можеше да се измъкне от омразната тежест на отговорността, която сега се беше увеличила. Минутите на дежурството се точеха по-бавно от всякога. Невъзмутимият глас на момичето промени още на два пъти Деръновия сектор на издирване. После Началникът на „Операции във времето“ се обади отново и официално потвърди началото на вражеската атака.

— Сега си дръжте очите отворени, момчета — нареди на всички стражи провлаченият глас, — и ми намерете тази ключова дупка.

В някакво време, по-дълбоко от двайсет хиляди години в миналото, на някое неустановено още място, трябваше да съществува ключова дупка — проход от вероятностното пространство към реалното време, създаден при нахлуването на шестте устройства на берсеркерите.

Ако бяха имали възможността да наблюдават директно тяхното пристигане, хората щяха да видят как машините-убийци, приличащи на шест самолета със скосени криле, изникнаха сякаш от нищото в една точка високо горе в атмосферата на Сиргол. Появявайки се като компактна формация, машините бързо се разделиха и подобно на виртуозни изтребители се пръснаха в шест различни посоки със скорост, многократно превишаваща тази на звука.

Едва разделили се, те се заеха да засипват с отрова безпомощния свят под тях. Радиоактивни вещества, антибиотични химикали — трудно бе да се каже от разстояние двайсет хиляди години какво точно използваха. Както и останалите стражи Дерън Одегард видя атаката само чрез предизвиканите от нея ефекти. Той я възприемаше като понижаване на вероятността за съществуване на какъвто и да било живот в неговия сектор; като надигащ се прилив на смъртност, който започваше в един ъгъл на сектора и бавно се разстилаше по цялата останала площ.

Шестте машини методично тровеха планетата. Ако по време на атаката Първите хора са били вече на повърхността, сега те със сигурност ще бъдат убити… Ако ли пък са се приземили по-късно, ще трябва да бродят безпомощни като бебета чак до смъртта си из един пустинен, стерилен свят без храна… А оттук следваше, че далечните потомци на Първите хора, т.е. оцелялото до днес население, щеше да прекрати съществуването си. И в двата случая планетата и цялата система щяха да бъдат готови за усвояване от берсеркерите, които щяха да постигнат целта си.

Появилата се вероятност за смърт на света се разпростря и в праисторията, и в историята. Над всяка жива клетка на планетата надвисна опасност да бъде пометена от вълна на несъществуване, една коварна възможност, която се прокрадваше върху стражевите екрани.

Множеството направления на тази промяна бяха обхванати от хора и компютри, работещи заедно в нервния център на „Операции във времето“. Разполагаха с изобилие от информация и не бяха минали и двайсет реални минути от началото на атаката, когато компютрите обявиха, че ключовата дупка на шестте вражески летящи машини е локализирана.

В най-дълбоките катакомби, наречени Оперативно ниво 2, отбранителните ракети замряха в очакване. Семплите им тъпоноси тела бяха заобиколени от сложни механизми за изстрелване и управление. По команда на компютрите и под погледа на наблюдаващите ги хора, чифт стоманени ръце изтеглиха една ракета встрани от гнездото й. Върху тъмната каменна основа точно под нея се появи сребрист кръг с трептящи отблясъци, като малко езерце с раздвижена от вятъра вода.

Ръцете освободиха ракетата и още в мига на падането си тя изчезна. Докато една сума от сили я придвижваше към миналото, друга я изпращаше под формата на вероятностна вълна нагоре, през многото мили скала към повърхността на планетата и после отвъд, в стратосферата, право към ключовата дупка, използвана от шестте устройства на врага.

Дерън видя как зловещите изменения, които се бяха промъкнали на екрана му и постепенно го изпълваха, изведнъж започнаха да се отдръпват назад. Приличаше на игра, на върнат обратно филм, на някаква техническа каскада без връзка с реалността.

— Право в „ключалката“! — прогърмя в шлемофона гласът на Началника на „Операции във времето“. Вече не провлачваше думите.

Шестте устройства на берсеркерите се натъкнаха във входа към реалното време на атомна експлозия, акуратно възникнала точно на нужното място и в нужния момент от времето.

И докато екраните показваха оттеглящите се вълни на смъртта, ликуващ шепот плъзна по дългата извита редица на стражевите постове. Съчетанието от внимание и дисциплина обаче взе превес над изблика на радост.

Остатъкът от шестчасовата смяна заприлича на тренировъчни упражнения, в които имаше време да се доуточнят всички дребни подробности и да се подсигури тактическия успех чрез наблюдения и тестове. Все пак между дисциплината и вниманието тихо се прокрадваше и радостта от току-що постигнатата победа. Тези, които караха извънредно дежурство поради някакво провинение, си разменяха усмивки и си намигаха. И Дерън се усмихваше като всички останали, щом някой срещнеше погледа му. Да напредваш в работата си, да показваш очакваното е един от начините да изпиташ удовлетворение от себе си. И той се чувстваше горд, че бе свършил своята работа.

Смяната приключи без признаци за ответна реакция от страна на противника. Стана ясно, че първият опит на берсеркерите да започнат война във времето беше неутрализиран успешно.

Но проклетите машини ще се върнат, както винаги, мислеше си Дерън. Схванат, изпотен и психически претоварен, без дори да си дава зор да се усмихва повече, той с въздишка на облекчение стана от креслото, за да отстъпи мястото си на стража от следващата смяна.

— Днес май добре сте се справили — рече смяната с нотка на завист в гласа.

Дерън се насили да се усмихне за сетен път:

— Получаваш изцяло следващия шанс да се прославиш. Той притисна палеца си върху съответното място на таблото, което разчете отпечатъка му, додето и другият вършеше същото. После, вече официално свободен, напусна с олюляваща походка стаята на стражите и се присъедини към останалите от своята смяна. Лицата им бяха напрегнати и уморени. Каза си, че и неговото навярно беше същото. Но веднъж излезли от портала, където свършваше зоната на регламентираната тишина, повечето мъже оформиха оживени групички и възбудено започнаха да коментират. Дерън се нареди в колоната, за да предаде лентата със записа на своите действия по време на смяната. След това постоя за малко в друга колона, за да направи кратък устен доклад пред упълномощен за целта офицер. И най-после беше вече напълно свободен. Като че ли свободата има някакво значение за жителя на Сиргол в тези времена, помисли си той.

Огромният пътнически асансьор го издигаше сред тълпи от хора нагоре и навън от дълбоките пещери на „Операции във времето“ към жилищното ниво на погребания град — свят, откъдето до повърхността имаше още много мили скала.

На Жилищното ниво беше трудно да се открие идеалната психо-физическа обстановка от стражевата стая, както впрочем и навсякъде другаде, където не се налагаше хората непрекъснато да поддържат във върхово състояние готовността си за ефективна дейност. Из по-голямата част на Жилищното ниво въздухът в най-добрия случай беше позастоял. А в най-лошия — бе наситен с неприятни миризми. Осветлението на сивите улични коридори беше съвсем оскъдно. На повечето обществени места украсата се свеждаше до вездесъщите плакати и лозунги, които призоваваха от името на правителството към максимални усилия за победа или обещаваха, че подобренията на битовите условия предстоят скоро. Такива подобрения наистина се извършваха, макар и бавно. Месец след месец въздухът ставаше все по-свеж, храната — по-вкусна и разнообразна. Благодарение на практически неизчерпаемата енергия на водородния синтез и на изобилието от минерални вещества в заобикалящата скална маса, по всичко изглеждаше, че обсаденият гарнизон-планета може да устои безкрайно дълго време, и то при постепенно подобряващи се условия за живот.

Коридорът, по който Дерън вървеше сега, бе една от главните артерии на погребания град-свят. Стените му се състояха от магазини и канцеларии, редуващи се с жилищни единици, в една от които се намираше ергенската му спална камера. Самият коридор беше на два етажа и бе широк колкото обикновена главна улица на средно голям град от покойния свят на повърхността. По средата му върху движещи се ленти пътуваха и в двете посоки хора, отиващи някъде по-далеч от местата, до които обикновено достигаха пеша. Дерън видя двойка полицаи в бели униформи да се стрелкат по лентите и да проверяват личните военни знаци на пътуващите. Явно планетарното командване вземаше строги мерки срещу отклоняващите се от работа.

Както обикновено, широките тротоари от двете страни на движещите се потоци бяха изпълнени с хора. Мъже и жени във внушаващи усещане за монотонност еднакви работни униформи отиваха или се връщаха от работа със също тъй монотонна, нито бърза, нито бавна походка. Само група деца, пуснати току-що от близката училищна зала, демонстрираха излишък от енергия. Някои свободни от дежурство възрастни, а и по-млади хора се бяха насъбрали пред магазини и развлекателни заведения. Тези заведения, които все още се стопанисваха под някаква форма, близка до частната собственост, май че правеха по-добър бизнес от онези, които принадлежаха на правителството.

Една от най-късите опашки беше пред местния клон на Службата по заселване. Както и другите малки канцеларии и магазинчета, това беше помещение, отделено от широкия тротоар със стъкло и жици. Дерън поспря пред Службата по заселване, загледа се в дремещите чиновници, в разкривените изметнати плакати и занемарени макети. С цветове, които навярно трябваше да впечатляват, рекламните материали показваха няколко алтернативни плана за следвоенно възстановяване на повърхността на планетата.

Поне земя не липсваше. Вещества за пиене и дишане, разбира се, трудно се намираха. Но Службата изхождаше от предположението, че някой ден — след победата — ще има нов добър живот за всички на повърхността; нов живот, който ще се храни и поддържа чрез новите океани от въздух и вода, които по някакъв начин ще бъдат извлечени от недрата на планетата или пък, ако се наложи, ще бъдат внесени на Сиргол от гигантските външни планети на системата.

Съдейки по отличителните знаци върху униформите им, на опашката пред Службата имаше хора от всички рангове и чинове. В момента те бяха в състояние, което в минали времена някой би нарекъл овче търпение. Изпълнените им с надежда вярващи очи се хранеха с плакати и макети. Дерън спря, колкото да ги огледа. Те бяха успели някак си да забравят (ако изобщо някога си бяха дали труда да осъзнаят това обстоятелство), че светът е мъртъв. Истинският свят, онзи, който имаше значение, бе убит и кремиран заедно с девет от всеки десет човека, които го бяха създали.

Не че тази статистика — девет от десет — имаше някакво значение за Дерън, или пък за който и да било другиго. Това, което имаше значение, беше отделният индивид.

Едно познато, едно обичано лице изплува в мислите му и той с мъка го пропъди. Отвърна поглед от доверчивите люде, които стояха наредени в очакване да се възползват от възможността да засилят още вярата си и си тръгна.

Упъти се към своята камерка, но когато стигна мястото, където коридорът се разклоняваше, нещо отвътре — някакъв импулс — го накара да завие по тесния страничен проход. Приличаше на алея, тъмна, с малко врати и прозорци. Стотина крачки по-нататък свършваше с нещо като арка, която обрамчваше изглед с истински зелени дървета. По това време на деня едва ли имаше много хора в парка.

Не бе изминал много по страничния коридор, когато усети вибрацията на експлозия, дошла от обкръжаващата всичко скална маса. Две малки червени птички се стрелнаха уплашени сред зеленината на дърветата. Продължи спокойно и бе направил още три крачки, когато дойде звукът — тъп и приглушен, но явно силен. Сигурно беше близко ракетно попадение. От разположената си в космическото пространство обсадна флотилия противникът изстрелваше надолу вероятностни вълни. Понякога те проникваха през защитата, после през милите предпазваща скала и се превръщаха в ракети, които се взривяваха в близост до подземните укрития.

Без да ускорява крачка, Дерън стигна края на пътеката. Там спря, облегна се с две ръце на един парапет от истински дървен материал и от това малко балконче, разположено на два етажа над тревата, огледа дванайсетте акра парк. Шест нива по-нагоре — на „небето“ — като съвсем истинско грееше изкуствено слънце и осветяваше тревата, дърветата и храсталака, а също и разноцветните птички в невидимите им клетки от реактивни въздушни струи. През средата на парка се спускаше тясно поточе с прясна вода. Нивото му днес бе паднало и на места стените на бетонното корито се бяха оголили наполовина.

Преди година — сякаш преди цял един живот! — когато истинският свят бе още жив, Дерън Одегард не се числеше към любителите на природата. Е, правеше по някой кратък излет от време на време. Съсредоточил се беше върху завършването на образованието си, защото искаше час по-скоро да започне научна работа като професионален историк. Животът му се състоеше от текстове, филмови ленти и всичките онези задължителни академични схеми, които са нужни за придвижването по стълбицата на служебната йерархия. Дори излетите и ваканциите си прекарваше на места с историческо значение и…

С усилие, превърнало се вече в рефлекс, той за пореден път изгони от мислите си образа на момичето, което бе обичал.

Преди година кариерата му на историк предвещаваше необикновени и вълнуващи възможности. Всички бяха наелектризирани от първите намеци на физиците, че особеностите на космо-времето на Сиргол, уникални по рода си, могат да се окажат податливи на въздействие, така че населението на планетата за първи път в историята да получи непосредствения шанс да надникне в миналото си без затруднение. Само преди година войната с берсеркерите изглеждаше далечна; беше ужасно нещо, разбира се, но засягаше други светове, отдалечени на много светлинни години. Десетилетия бяха изминали, откакто земляните изпратиха предупреждението и през тези десетилетия на Сиргол се изграждаше отбранителна система — доста скучен период от историята, за да служи за житейски фон на млад човек, завършващ училище.

Неочаквано му хрумна, че през изтеклата година беше научил повече за историята, отколкото през всичките предишни години на обучение — тривиално, но факт. Не че имаше някаква особена полза от това. Той си помисли, че ако му е писано да узнае кога ще настъпят последните мигове от историята на Сиргол, ще се измъкне и ще дойде в един от тези малки паркове с бутилката вино, която бе скътал. Беше решил да завърши историята, изпивайки толкова тостове, колкото тя му позволи, за всички умиращи или мъртви неща, които той би определил като достойни да бъдат погребани с почест…

Умората от наблюдението през деня започваше да го напуска, оцеждайки се през пръстите му в ръчно издялания прът на парапета. Той съвсем беше забравил за последната експлозия, когато долу в парка влезе, залитайки, първият от ранените.

Той изскочи от тясна вратичка на нивото на тревата — мъж без горнище на униформата, а останалите му дрехи — овъглени и съдрани. Едната от голите му ръце беше тежко обгорена и подута. Вървеше бързо сред дърветата, почти без да вижда и като истински актьор от старинна драма за живота сред дивата природа се просна с цяло тяло на ръба на изкуствения поток и взе да пие жадно.

Веднага след него се появи друг, по-възрастен и с излишните килограми на човек, който води застоял живот. Сигурно чиновник или администратор, помисли Дерън. От това разстояние не можеше да разчете отличителните му знаци. Човекът нямаше вид на ранен, но се движеше из парка като изгубен. От време на време вдигаше ръце към ушите си — може би беше оглушал, а може и да се чудеше как ли главата му си е все още там.

Влезе и някаква тантуреста жена, която стенеше, изглеждаше объркана и ту с едната, ту с другата ръка се опитваше да задържи на мястото му едно разкъсано и висящо парче от скалпа си. Последва я втора жена. Оформи се постоянен поток от пострадали и осакатени, който изтичаше от малката вратичка на нивото на тревата и се разпростираше из изкуствения парк, огласяйки го с хор от хленчещи гласове.

Някъде на по-долните нива се разнесоха команди, а след това отекна трясък и стържене на тежка машинария. Службата по отстраняване на щетите се бе заела със задълженията си и бе подхванала спасителни и възстановителни операции. Явно ранените, които можеха да ходят, биваха изпращани в парка, за да не пречат при извършването на далеч по-неотложни дейности. Вече се бяха събрали няколко дузини пострадали. Те бродеха между дърветата или лежаха върху тревата, а стенанията им бяха отправени сякаш към клонките над тях и питаха защо ли точно днес трябваше да ударят ракетите и защо тъкмо те трябваше да бъдат сполетени от всичко това.

Вниманието на Дерън бе привлечено от стройна девойка на осемнайсет или двайсет години, облечена в хартиенопамучна униформена рокля. Тя спря и се облегна на едно дърво, сякаш не можеше да продължи по-нататък. От начина, по който бе разкъсана дрехата й…

Дерън се обърна и стисна очи в пристъп на отвращение от самия себе си. Изведнъж се бе видял някак отстрани като стоящ на възвишението древен тиран, развличащ се със страданията на хората долу, принизил се дотам, че да се заглежда в момиче с разкъсана дреха… Не, ако така продължава, на него много скоро щеше да му се наложи да реши, продължава ли все още да е на страната на човечеството, или не.

Откри наблизо едно стълбище и се спусна надолу до нивото на парка. Сериозно обгореният мъж бе натопил пострадалата си ръка в хладната течаща вода, други пиеха от нея. Никой не изглеждаше да издъхва или да умира от загуба на кръв. Момичето обаче всеки момент май щеше да се свлече по дървото.

Приближавайки, Дерън свали горнището на униформата си, наметна момичето и го прихвана, за да не падне.

— Къде сте ранена? — запита я той.

Тя поклати глава и отговори нещо непонятно. Бледото й лице отразяваше степента на шока, който беше получила и той се опита да я принуди да седне. Тя обаче му оказа съпротива и се наложи да изтанцуват няколко странни стъпки, за да не загубят равновесие. Момичето беше високо и слабо и при нормални обстоятелства би могло да мине за красиво… Е, не бе чак красавица, но поне бе симпатична. Косата й беше късо подстригана — като на повечето жени в тези дни — в съгласие с простичкия стил, пропагандиран от правителството. Не носеше бижута, нито грим, което беше малко необичайно.

Скоро тя излезе от вцепенението си, поне колкото да огледа критично куртката, с която беше загърната.

— Офицер ли сте? — запита момичето с неясен нисък глас, мъчейки се да фокусира поглед върху отличителните знаци на яката.

— Нещо такова… А сега защо не полегнете?

— Не… Трябва да се прибера вкъщи… или някъде. Не можете ли да ми кажете къде се намирам? Какво става тук? — извиси глас тя.

— Струва ми се, че имаше ракетно нападение. Тези знаци по униформата ми означават, че съм длъжен да помагам на изпадналите в беда момичета, така че какво ще кажете, да седнем поне?

Тя отново му отказа и те направиха още няколко танцови стъпки.

— Не. Първо трябва да открия… Не знам коя съм, къде съм и защо?

— Същото мога да кажа и аз за себе си.

Това беше най-откровеното признание, което беше правил от доста време насам.

В парка се изсипаха нови хора — минувачи и лекари — и добавиха още шум към суматохата, докато се опитваха да помогнат на ранените. Осъзнавайки все по-ясно какво всъщност става, момичето диво се оглеждаше наоколо, вкопчено в ръката на Дерън.

— Добре, млада госпожице, щом сте твърдо решена да вървите, аз ще ви заведа до някоя болница. Има тук една, недалеч от нас; просто ще слезем с асансьора. Елате.

Момичето се насили и тръгна с него, държейки го за ръката.

— Как се казвате? — попита я той, когато спряха пред асансьора. Хората вътре се загледаха в замаяното момиче, загърнато в неговата куртка.

— Аз… не знам!

Тя още повече се уплаши щом разбра, че не може да си спомни името. Ръката й се стрелна към шията, но там не висеше задължителната удостоверителна табелка. Много хора не обичаха да ги носят и не спазваха изискването на правителството.

— Къде ме водите?

— Казах ви, в болница. Имате нужда от медицински грижи. — Искаше му се да допълни нещо още по-идиотско, за сведение на зяпналите ги пътници.

Долу, на ниво „Операции“, той изведе момичето от асансьора. След няколко крачки се озоваха пред входа на отделението за неотложна помощ към болничния комплекс. Непрекъснато пристигаха носилки с поразени от експлозията, така че вътре беше пълно с пациенти. Възрастна сестра започна да съблича куртката на Дерън от момичето, но заедно с куртката се засвлича и това, което бе останало от собствените й съвсем разпаднали се вече дрехи. То изписка едва чуто, сестрата веднага го загърна и каза:

— Елате утре за куртката си, млади човече.

— С удоволствие — отвърна Дерън.

Натискът на пострадалите, санитарите с носилки и другите медицински работници от персонала беше станал такъв, че той едва успя да махне на момичето, преди да бъде изтласкан навън. В коридора се откопчи от тълпата и си тръгна усмихнат, с мисълта за сестрата и куртката, сякаш това бе една хубава шега. Отдавна не се беше усмихвал така.

Все още с усмивка на лицето Дерън потъна в комплекса на „Операции във времето“, за да вземе резервната куртка, която държеше в шкафчето си, в стаята за запасно оборудване на стражите. Върху таблото за бюлетини нямаше нищо ново. Той се замисли дали да не подаде молба за преместване на друга служба, която да не изисква седене по шест часа на ден при чудовищно напрежение. Знаеше обаче, че тези, които пускаха молби, биваха премествани точно толкова, колкото и тези, които не пускаха.

Естествено, мъжът или приятелят на момичето ще го потърси още преди изгрев-слънце. Има си хас — такова момиче! Е, в крайна сметка все някой ще се появи. Най-добре сестра й. Или брат й.

Той отиде до близкия офицерски физкултурен салон и се включи в игра на хандбал срещу своя стар съученик Чен Емлинг, който сега беше капитан в отдела „Исторически изследвания“. Емлинг винаги се обзалагаше и Дерън спечели едно леко изкуствено питие, от което впоследствие се отказа. Разговорите в салона се въртяха предимно около първата победа на „Операции във времето“ и когато някой донесе новината за ракетното попадение, Дерън спомена само, че е видял няколко ранени.

След като взеха душ, Дерън и Емлинг заедно с още неколцина други отидоха в бара на Жилищното ниво — любимият на Емлинг. Главният психоисторик на „Операции във времето“, майор Лукас, се беше настанил в едно сепаре и се занимаваше с психологическите и други атрибути на няколко нови момичета от местния вертеп, наречен „Червеният жартиер“. Все още имаше области, в които частното предприемачество процъфтяваше при минимална намеса от страна на държавата.

Емлинг отново сключи облог с останалите: по мятане на стрелички в цел, хвърляне на зарове и за нещо, свързано с момичетата от „Червеният жартиер“. Дерън не беше твърде активен и само от време на време се усмихваше и се шегуваше. Изпи едно питие — това бе обичайният му максимум — и опита поне за малко да се поотпусне сред хорската врява.

В местната офицерска столова той си изяде вечерята с по-добър апетит от обикновено. Когато накрая се добра до своята жилищна камера, събу обувките си с ритане и се просна върху койката. За първи път заспа дълбоко, преди още да се бе сетил да вземе хапче за сън.