Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (48)

…

Слабичкият монах крачеше бавно с наведена глава по древния път от разрушения мост към манастирската врата. Той мина покрай входната арка и Винсенто с облекчение си помисли, че ще продължи нататък, когато в последния момент монахът го забеляза и след кратко колебание дрипавата му фигура промени посоката си и тръгна право към него.

— Бог да те възнагради, Винсент, за това, че раздели с мен и моя спътник храната си.

— Бог знае, че имам нужда от Неговото благоволение, братко — отвърна кратко Винсенто. Той реши, че просещият монах е научил името му от Руд или Уил. Странно, но той не се обиди от фамилиарния тон на обръщението. Прашният просяк пред него приличаше на дете — беше извън всякакви социални условности.

Но Винсенто остана нащрек. Възможно беше именно този монах да е един от агентите на Защитниците.

Монахът се взираше в бумагите пред Винсенто като в непревързана рана на някой приятел:

— Винсент, защо хабиш ума и душата си за всичките тези битки и диспути? Техният краен резултат не означава нищо в действителност. Едно нещо има, и това е любовта към Бога.

Тази налудничава, честна откровеност разнесе подозренията на Винсенто и го принуди да се усмихне.

— Изглежда си се потрудил да се запознаеш с моите дела. Но, преподобни братко, какво разбра от моите диспути и защо мислиш, че ги водя?

Монахът отстъпи смутено.

— Аз не ги разбирам. Но и не искам. Те са извън моя път.

— Тогава, братко, прости ми, но ми се струва, че не бива да ме поучаваш за нещо, което не разбираш, нито пък да стоиш тук и да водиш с мен диспут за това, защо водя диспутите си.

Монахът прие мъмренето толкова навътре, че Винсенто съжали за думите, които бе изрекъл. С това диспутът между тях, ако можеше да се нарече така, бе приключен. Винсенто постигна точка с усилието, необходимо на брониран рицар да събори дете.

Монахът не си тръгна, преди да вдигне нагоре ръце за благословия и да произнесе няколко слова, които не бяха адресирани към Винсенто. После се отправи към манастира. За миг отново се поколеба дали да не се върне, но се отказа. На Винсенто му хрумна, че беше спечелил с помощта на аргументите си, но може би беше загубил нещо друго, макар да не знаеше какво точно би могъл да загуби в случая. Той почти извика след човека, чувствайки импулс да преодолее разстоянието, което ги разделяше. Но се въздържа. Всъщност, помисли си той, нямаме какво да си кажем един на друг.

И все пак сега, когато беше прекъснал заниманието си, той не искаше да се захваща отново с унизителното писане на своето отричане. Затова Винсенто извика Уил, даде му секретаря и книжата да ги прибере и се отправи с нетърпелива крачка нагоре, огрян от лъчите на приятното слънце.

Обмисляйки отново и отново, той реши, че уговорената среща в катедралата сигурно е поредната гавра на Защитниците. Или пък някой от враговете му, църковен служител или мирянин, вероятно би желал да го въвлече в някоя компрометираща постъпка, тъкмо в навечерието на процеса му. Много добре, нека да си изпробват силиците. Той щеше да прозре замисъла им, какъвто и да беше, преди още да са го осъществили. Може пък да му се отдаде да обърне всичко против тях. Винсенто изпитваше боязън от хора, които го превъзхождаха по власт, но по интелект той знаеше, че никой не можеше да му надделее.

Прояви разбиране към старите си крака, оставяйки ги да отмарят след всяка трета крачка, колкото да си поеме въздух, и сега те му служеха добре при изкачването. Подир едно по-дълго спиране за почивка, той изкачи най-сетне стъпалата, влезе през главния вход на катедралата и затвори вратата зад себе си. Вътрешно се надяваше никой да не дойде да се срещне с него с предложение за милост. Този, който предлага снизхождение, винаги злорадства поне мъничко и винаги се чувства равен, ако не и по-висш от този, към когото го проявява. Ба! Милост…

Винсенто премина по дължината на главния кораб. Мястото беше оградено отвсякъде от камък, но бе толкова просторно, че не създаваше и най-малкото усещане за затвореност. Отдясно и отляво се извисяваха носещите колони в две дълги редици. Разстоянието постепенно намаляваше промеждутъците между всеки две колони и на петдесет крачки напред те се сливаха в стена. Без значение къде щеше да застане човек в това непреградено пространство, по-голямата част от помещението винаги оставаше скрита от погледа му.

Когато Винсенто стигна до уговореното място на срещата — пресечката между главния и страничния кораб — установи, че оттам може да вижда и в двете посоки на почти двеста фута, чак до края на сенчестата вътрешност на централния купол на храма. Дори и там имаше изоставени строителни скелета, в които опираха изскочили от прозорците на главния кораб стълби, а до тях вероятно се стигаше по скрити зад стената вити стълбища, които тръгваха от нивото на пода, където стоеше сега Винсенто.

В този храм, построен в пищния стар стил, нямаше канделабри и ветрове, които да ги люлеят. Ако в младините на Винсенто това беше неговият енорийски храм, щеше да му се наложи да търси друго място за изследването си върху движенията на махалото и неговите закони. Защото той бе започнал, докато наблюдаваше люлеенето на канделабрите по време на дългите неделни служби.

От високо, от тъмната вътрешност на кулата надолу се спускаше едно-единствено въже. Винсенто проследи с поглед въжето и видя, че на долния му край виси метална топка, която сигурно тежеше колкото човек. Значи все пак и тук имаше махало! Топузът беше изтеглен встрани, където дългото отвесно въже бе завързано с друго въже за една от четирите масивни колони, които се извисяваха в четирите ъгъла на пресечката между главния и страничния кораб.

Поглеждайки нагоре и надолу, после пак нагоре и пак надолу, на стария човек му се зави свят. Той разтри врата си. Тук имаше някакво предизвикателство към логиката, което той не можеше да отмине просто така. За какво им е било на строителите такова огромно махало?

Би могло, допусна той, да е приспособление за разбиване на твърд хоросан или камъни, но това е твърде незадоволително обяснение. А ако е просто отвес, защо е толкова тежък? Няколко унции олово биха свършили работа.

За каквото и да го бяха използвали, това си беше махало. Винсенто дръпна тънкото придържащо въже с пръст и то бръмна като струна, при което дългото висящо въже с топуза се разклати незначително. Металната топка се залюля леко, като корабна котва.

Колебанията й скоро утихнаха и равновесието пак взе превес в катедралата. Дебелото висящо въже, както и тънкото странично, застинаха заедно с топуза, неподвижни като каменните колони в сивия спокоен въздух. Махалото беше спряло.

Винсенто дръпна още веднъж тънкото въженце и възелът му неочаквано лесно се развърза сам.

Тежестта в началото сякаш не искаше да помръдне. Дори когато неохотно подхвана първия си мах, тя се движеше толкова бавно, че Винсенто неволно погледна нагоре към сенчестата част на кулата, да види как е възможно голямата дължина на въжето да забавя чак толкова движението.

Човек можеше да преброи до четири, без да бърза, преди тежестта да стигне най-ниската си точка по пътя на първия мах. Малко над пода тя премина средата с леко забързване и непосредствено след това отново започна да забавя, така че беше необходимо да се преброи отново до четири, докато тежестта измине втората половина от дъгата и се издигне до срещуположната най-висока точка. Там топузът спря за миг, почти докосна колоната от другата страна на пресечката, преди да потегли по обратния път, за да се върне към първоначалното си положение.

Топката се залюля величествено напред-назад, като поддържаше въжето изопнато и очертаваше перфектен сегмент от дъга с дължина около десет ярда. Окото на Винсенто не можа да забележи някакво намаляване на амплитудата през първите десет-дванайсет маха. Той реши, че една толкова голяма тежест, окачена толкова високо като тази, може да продължи да се люлее много часове, че и цели дни.

Чакай! Тук нещо не е както трябва! Винсенто се бе съсредоточил върху колебанията на махалото, което се люлееше неспирно. После, облегнат на колоната, за която преди беше вързана тежестта, той задържа главата си неподвижно и наблюдава така още известно време повтарящите се движения на металната топка.

За какво беше дошъл тук? А, да, някой май искаше да се срещне с него.

Ами това махало? Той се намръщи, поклати глава и пак се взря в него. После се огледа наоколо. Трябваше веднага да се увери, че догадката, която го бе осенила, е правилна.

Недалеч имаше няколко строителни дървени магарета. Той довлече две и ги разположи така, че дъската, която постави напреко на магаретата, да дойде точно под дъгата, която описваше махалото, само че перпендикулярно на посоката й. На долната страна на люлеещата се тежест Винсенто забеляза нещо като малко стърчащо връхче — за каквото и да е било предназначено, сега то щеше да свърши отлична работа. Той постави втора дъска върху първата и леко нагласи положението на цялата конструкция. Сега вече топузът минаваше на един инч от горната дъска.

Можеше да нанесе деления върху дъската… Но не, имаше и по-добър начин. Някъде тук бе видял пясък. Да, бе струпан до входа в първия страничен параклис. Пясъкът беше достатъчно влажен поради задържалото се дъждовно време. Донесе няколко пълни шепи и ги изсипа върху горната дъска, като преди това я свали. После издигна по дължината на дъската пясъчен вал, висок два инча, дълъг няколко фута и широк колкото да се задържи. След това използва интервала, когато топката беше залитнала към единия край и пъхна дъската под махалото така, че стеничката от пясък да попадне под него и напреко на движението.

Прецизно изпипан опит, помисли си той със задоволство. При първото си връщане острото връхче на топуза драсна леко пясъчния гребен и събори малка бучка песъчинки. После тежестта потегли към другия край и отново се превърна в частица вечност.

Винсенто се стараеше да не мига, докато наблюдаваше как махалото се връща. Задържайки и дъха си, той успя да долови лекия призрачен съсък на люлеенето.

Когато премина отново през продълговатата пясъчна купчина, връхчето драсна втора чертичка, съвсем близо до първата. След това тежестта наново се отдалечи с толкова могъщо и същевременно постоянно движение, сякаш внушителният организъм на катедралата имаше свой собствен пулс.

Третата чертичка беше нанесена шестнайсет секунди след първата, почти на същото място като втората. За три маха линията на движение на махалото се бе изместила настрани с около половин ширина на палец. Очите му не го мамеха никога — изместване наистина имаше.

Възможно ли е това отклонение да се дължи на леко усукване на носещото въже? Тогава то скоро трябва да се засуче обратно, помисли Винсенто, или поне да измени амплитудата си. Той пак вдигна очи към тъмния купол, забравил болките във врата.

Ако можеше, някой ден щеше да провеси някъде друго махало, подобно на това и да изучи движението му на спокойствие. Да, ако му се удадеше възможност. Даже да приемеше, че здравето ще му позволи и че щяха да му спестят затвора, пак щеше да е трудно. Самотни кули с такава височина не се срещаха под път и над път. В някой друг храм или университет може би, но нямаше намерение да влиза в жалко сътрудничество с който и да е.

… Представи си сега, че озадачаващата странична прогресия НЕ се дължи на развиване на носещото въже. Той сякаш усещаше, че истинската причина е другаде по същия начин, по който — след задълбочено изучаване — стигна до уверения извод, че слънцето е неподвижно. Това изместване на описваната дъга се дължеше на нещо твърде елементарно, основополагащо и важно, за да си позволи да го отмине като незначителна случайност.

Връхчето вече се бе преместило на ширината на два пръста и също толкова беше съборило от издължената пясъчна купчинка.

Той се зачуди как ли бе окачено въжето горе. По-млади от неговите крака щяха да бъдат помолени да проверят това и Винсенто се отправи да ги потърси. На излизане той се обръща на няколко пъти, за да гледа неуморното махало, сякаш беше някаква новооткрита звезда.