Ейджи Йошикава
Тайко (9)

Нов повелител

Мацушита Кахей бе родом от областта Еншу. Син на местен самурай, той бе станал служител на рода Имагава и имаше имение в Суруга плюс доход от три хиляди кан. Беше управител на укреплението в Дзудаяма и главен началник на пост при моста Магоме. По онова време река Тенрю се делеше на голям и малък приток. Домът на Мацушита беше на брега на Голяма Тенрю, на няколкостотин разкрача източно от Дзудаяма.

Днес Кахей се връщаше от съседната крепост Хикума, където се бе съветвал с друг един служител на рода Имагава. Управниците на областта редовно се събираха, за да заздравят властта си над народа и да се предпазват от нападение на съседните родове — Токугава, Ода и Такеда.

Кахей се извърна от седлото си и повика един от своите трима придружители:

— Нохачиро!

Мъжът, който се обади, имаше брада и носеше дълго копие. Тага Нохачиро изтича до коня на господаря си. Движеха се по пътя от Хикуманавата до брода на Магоме. Покрай пътя се редяха дървета и приятни гледки на ниви и оризища.

— Не е селянин и няма вид на поклонник — промърмори Кахей.

Нохачиро проследи погледа на мъжа. Очите му се спряха за миг върху огненожълтото на хряновите цветове, зеленото на ечемика и плитката вода на оризищата, но не видя никого.

— Нещо подозрително ли има?

— Ей там, по пътеката към онова оризище, има човек. Прилича ми малко на чапла. Какво ли, смяташ, е намислил?

Нохачиро погледна повторно и сега със сигурност забеляза човек, навел се на пътеката до оризището.

— Разбери какво прави?

Нохачиро се завтече по тясната пътечка. Във всички области бе правило това, което изглежда и най-малко подозрително, незабавно да бъде разследвано. Областните служители бяха особено чувствителни относно границите си и появата на чужденци.

Нохачиро се върна и доложи:

— Казва, че е продавач на игли от Овари. Носи изцапано бяло памучно наметало. Ето защо оттук ви напомня на чапла. Дребничък е и има лице като на маймуна.

— Ха-ха! Не чапла или сврака, а маймуна, а?

— И е приказлив, освен това. Обича да говори големи приказки. Докато го разпитвах, се опита да обърне нещата наопаки. Попита ме кой ми е господар, а когато му казах кой сте, се изправи и погледна много дръзко насам.

— И какво правеше така наведен?

— Каза ми, че ще отседне за през нощта в странноприемница в Магоме и сега събира водни охлюви, за да ги изяде вечерта.

Кахей видя, че Хийоши е продължил по пътя и сега върви пред тях.

Попита Нохачиро:

— Нали нямаше нищо подозрително у него?

— Нищо не съм забелязал.

Кахей наново стисна поводите.

— Човек не трябва да вини хората от ниско потекло за държанието им.

После подкани хората си с кимване на глава и им каза:

— Да вървим.

Не им отне много време да настигнат Хийоши. Тъкмо когато го задминаваха, Кахей небрежно се огледа наоколо. Разбира се, Хийоши беше излязъл от пътя и почтително бе коленичил под един ред дървета. Погледите им се срещнаха.

— Само минута — Кахей спря коня си, обърна се към слугите и каза: — Доведете продавача на игли при мене — и без да се обръща към никого в частност, добави с нотка на удивление в гласа: — Необичаен момък… да, в него има нещо различно.

Нохачиро реши, че това е някаква нова прищявка на господаря му и се затича незабавно.

— Хей! Продавачо на игли! Моят господар иска да ти каже нещо. Ела с мен.

Кахей погледна надолу към Хийоши. Какво толкова привлекателно намира в този нисък, нечистоплътен момък? Не беше приликата му с маймуна, на която едва бе обърнал внимание. Повторно се втренчи съсредоточено в Хийоши, но не можеше да опише с думи това, което усещаше. Нещо едновременно сложно и безформено го притегляше — очите на момчето! Наричат очите огледало на душата. Не виждаше почти нищо друго ценно в това сбръчкано малко създание, ала погледът на очите му бе пълен с толкова веселост, че някак освежаваше и сякаш съдържаше в себе си… какво ли? Непобедима воля или може би въображение, което не познава граница?

„Същински магнетизъм“, помисли си Кахей и реши, че това странно на вид момче му се нрави. Ако беше по-изчерпателен в наблюденията си, щеше да открие, скрити под черния прах от пътуването, две червени като петльов гребен уши. Не забеляза също, че макар Хийоши да бе все още млад, голяма надареност, която щеше да прояви през следващите години, вече се четеше по бръчките на челото му, които го правеха на пръв поглед да изглежда като старец. Проницателността на Кахей просто не стигаше толкова надалеч. Изпитваше към Хийоши необичайна привързаност, примесена с някакъв род очакване.

Неспособен да се освободи от това усещане, но без да каже на момчето и дума, той се обърна към Нохачиро с думите:

— Вземете го със себе си — стегна юздите и отново потегли в галоп.

Предната порта, която гледаше към реката, бе отворена и няколко слуги го очакваха. Наблизо пасеше вързан кон. Явно в негово отсъствие бе дошъл посетител.

— Кой е тук? — попита той, докато слизаше от седлото.

— Вестоносец от Сумпу.

Кахей даде знак, че е разбрал и влезе вътре. Сумпу беше столицата на рода Имагава. Вестоносците тук не бяха особено редки, но сега той бе зает с мисли за срещата в крепостта Хикума и съвсем забрави за Хийоши.

— Хей, ти, накъде си се запътил така? — се провикна пазачът, щом Хийоши се накани да последва слугите през портата. Ръцете и увитият в слама вързоп, който носеше, бяха изпопръскани с кал. Петънцата кал, които засъхваха по лицето му, го смъдяха. Дали пазачът не си помисли, че Хийоши му се присмива и нарочно бърчи нос насреща му? Той протегна ръка да сграбчи момчето за врата.

Хийоши отстъпи назад и отвърна:

— Аз продавам игли.

— Търговците не минават през тази врата без разрешение. Махай се!

— По-добре питай първо господаря си.

— И защо да го правя?

— Последвах го дотук, защото той нареди така. Пристигнах заедно със самурая, който току-що влезе.

— Не мога да си представя господарят да води със себе си такива като тебе. Доста съмнителен ми се виждаш.

Тъкмо в този момент Нохачиро се сети за Хийоши и се върна да го доведе.

— Всичко е наред — обърна се той към пазача.

— Добре, щом така казваш.

— Ела с мен, маймунке.

Пазачът и останалите слуги избухнаха в смях.

— Та какво е той всъщност? С бялото наметало и окаляния сламен вързоп прилича досущ на маймуната-вестоносец на Буда!

Подигравателните гласове отекнаха в ушите на Хийоши, но през седемнадесетте години на своя живот той бе имал немалко възможности да слуша подигравките на другите. Не го ли засягаха те? Свикнал ли бе с тях? Изглежда, нито едното, нито другото. Щом чуеше такива думи, се изчервяваше като всеки друг. Ушите му, особено, ставаха яркочервени. Това доказваше, че присмехът не остава нечут. Държанието му обаче не отразяваше какво чувства. Беше толкова спокоен, сякаш обидите са били казани в ушите на кон. В действителност, в такива случаи можеше да бъде обезоръжаващо невинен. Сърцето му беше като цвете, поставено върху бамбукова пръчка, което спокойно чака бурята да отмине. Нямаше да се остави неприятностите да го разстроят, нито пък щеше да бъде раболепен.

— Маймунке, хей там има голяма конюшня. Можеш да почакаш там, та да не засегнеш някого с вида си — каза Нохачиро и после тръгна да върши работата си.

Когато дойде вечерта, от прозореца на кухнята се понесе мирис на готвено. Луната изгря над прасковените дървета. След като официалният разговор с вестоносеца от Сумпу бе приключил, запалиха още лампи и приготвиха угощение, с което да го изпроводят на следващия ден. От дома, където представяха пиеса от театъра Но, идеше звукът на тъпан и флейта.

Имагава от Суруга бяха гордо и славно семейство. Нравеха им се не само поезията, танците и музиката, но и всякакви скъпи предмети от столицата — инкрустирани саби за самураите им и модни долни кимона за жените им. Самият Кахей беше човек с прост вкус. При все това разкошното му жилище представляваше съвсем различна гледка от дома на самураите в Кийосу.

„Доста слабо. Но е това“, помисли си Хийоши, докато лежеше на сламата, която бе постлал върху пода на празната ясла. Обичаше музиката. Не че я разбираше, но обичаше веселият свят на сънищата, който тя създава. С нея можеше да забрави всичко. Празният стомах обаче отвличаше вниманието му. „Ох, само да можех да си намеря гърне и огън“, простена той вътрешно.

Взе мръсния си сламен вързоп и подаде глава през вратата на кухнята.

— Извинете, но се чудех дали не бихте могли да ми услужите с гърне и малка печка за готвене. Мислех да се нахраня.

Кухненските слуги го изгледаха с неразбиращи погледи.

— Ти пък откъде се взе?

— Господарят ви ме доведе днес със себе си. Бих искал да сваря охлювите, които събрах в оризищата.

— Охлюви, а?

— Казаха ми, че са добри за стомаха и затова ям по малко всеки ден. Понеже стомахът ми лесно се разстройва.

— Те се ядат с фасулена каша. Имаш ли?

— Да.

— А ориз?

— Имам и ориз, благодаря.

— Ами, в жилището на прислугата има гърне и огън. Сготви си там.

Досущ като всяка вечер в евтините странноприемници, Хийоши си приготви малка порция ориз, свари охлювите и изяде своята вечеря. После си легна да спи. Стаите на прислугата бяха по-добри от конюшнята и той остана там до полунощ, когато слугите привършиха със задълженията си и се върнаха.

— Свиня такава! Кой ти е казал, че можеш да спиш тук?

Сритаха го, вдигнаха го от земята и го изхвърлиха навън. Върна се в конюшнята, но там завари дълбоко заспалия кон на вестоносеца, който сякаш му казваше: „И тук няма място за тебе.“

Тъпанът бе замлъкнал и бледата луна вече се губеше. Вече отърсил се от дрямката, Хийоши не можеше да стои без работа. Дали ще е задължение или удоволствие нямаше голямо значение за него, но ако не беше зает с едното или с другото, много скоро почваше да се отегчава.

„Може слънцето да изгрее, докато помета“, помисли си той, замете конюшнята и почна да събира на куп конските фъшкии, падналите листа и сламата, където нямаше да бъдат видени от господаря.

— Кой е там? — Хийоши остави метлата и се огледа. — А, това бил продавачът на игли.

Накрая момчето разбра, че гласът иде от тоалетната в ъгъла на терасата на главната къща. Вътре можеше да различи лицето на Кахей.

— А, вие ли сте, господарю?

Докато пиеше саке с вестоносеца, който носеше много, Кахей беше попрекалил. Сега, вече почти изтрезнял, той попита с уморен глас:

— Скоро ли ще съмне?

Изчезна от прозореца, отвори кепенците на терасата и вдигна поглед към бледнеещата луна.

— Още не е пропял петелът, значи има доста време до утрото.

— Продавачо на игли… или не, ще те наричаме Маймунката… защо метеш градината посред нощ?

— Нямах нищо за вършене.

— Няма да е зле навярно да си подремнеш.

— Вече спах. Когато съм спал известно време, не знам защо, но не мога повече да лежа на едно място.

— Виждаш ли някакви сандали?

Хийоши бързо намери чифт нови сламени сандали и ги сложи така, че Кахей лесно да успее да стъпи в тях.

— Заповядайте, господарю.

— Пристигна едва днес и казваш, че си спал достатъчно. Как така вече си разбрал кое къде се намира?

— Моля да ме извините, господарю.

— За какво?

— Изобщо не съм подозрителен. В къща като тази, обаче, когато чувам различни звуци, дори докато спя, мога да е досетя за разположението на това или онова, за размера на двора, за канализацията и за мястото на огньовете.

— Хм. Разбирам.

— От по-рано забелязах къде са сламените сандали. Хрумна ми, че някой може да излезе и да поиска сандали.

— Съжалявам. Бях въобще забравил за теб.

Хийоши се засмя, но не отговори нищо. Макар да беше само момче, изглежда не уважаваше много Кахей. Този го разпита после за произхода му и дали се надява да служи някому. Хийоши го увери, че се надява. Храни големи надежди за бъдещето и откакто е навършил петнадесет, обикаля из областите на страната.

— Две години си обикалял областите пеш и си искал да служиш на някой самурай ли?

— Да.

— А защо тогава си все още продавач на игли? — попита без заобикалки Кахей. — Да търсиш две години и да не си намериш господар — чудя се дали всичко с тебе е наред.

— Имам добрите и лошите си страни — също като всеки друг човек. От първо смятах, че кой да е господар и кой да е самурайски дом ще свърши работа, но веднъж излязъл по широкия свят, почнах да мисля по-иначе.

— По-иначе ли? И как?

— Като обикалях и гледах военното съсловие като цяло — добрите пълководци, лошите пълководци, господарите на големи и малки области — взех да мисля, че няма нищо така важно, както да си избереш господар. Ето защо реших да продължа да си продавам игли и преди да се усетя, бяха минали вече две години.

Кахей го намери за умен, но в него имаше и нещо от глупака. И макар това, което каза, да не бе лишено от известна истина, то звучеше много претенциозно и малко не за вярване. Едно нещо обаче беше вън от съмнение — това не е обикновен младеж. И той веднага реши да наеме Хийоши за слуга.

— Ще ми станеш ли слуга?

— Благодаря, господарю. Ще се опитам — отвърна момчето без особено въодушевление в гласа.

Кахей остана недоволен от вялия отговор на Хийоши, но съвсем не му хрумна, че той, новият господар на този скитат момък, облечен само с тънко памучно наметало, сам може да не е съвършен в нещо.

Също като самураите от другите родове, тези от Мацушита бяха усърдно обучавани в бойна езда. С пукването на зората те наизлизаха с дървени мечове и копия в ръце от спалните си и отидоха на широкото поле пред хамбара за ориз.

— Хяааа!

Копие се удряше о копието, меч — о меча. Сутринта те до един, чак до нископоставените самураи в кухнята и мъжете, които се редуваха на пост, дадоха всичко от себе си и се върнаха от полето с ярко почервенели от напрежението лица. Скоро всички узнаха, че Хийоши е бил взет за слуга. Конярите се отнасяха с него като с обикновен новак и го разкарваха насам-натам.

— Хей, Маймунке! Отсега нататък всяка сутрин, след като изведем конете на паша, ще чистиш конюшнята. Заравяй фъшкиите в онзи там бамбуков гъсталак.

След като свърши с чистенето на тора, един от по-старите самураи му каза:

— Напълни големите ведра с вода.

И така и продължи:

— Нацепи дърва за огъня.

Докато цепеше дърва, му казваха да свърши нещо друго. Накратко, стана слуга на слугите.

Отначало го харесваха. Хората говореха:

— Така е, нищо не може да го ядоса. Хубавото при него е, че каквото и да му кажеш да свърши, никога няма да се нацупи.

Младите самураи го обикнаха, но така, както децата обикват нова играчка и понякога му даваха подаръци. Не след дълго обаче хората почнаха да се оплакват от него.

— Все възразява.

— Подмазва се на господаря.

— Прави хората на глупаци.

Понеже младите самураи вдигаха много шум за дреболии, от време на време оплакванията от Хийоши стигаха до ушите на Кахей.

— Нека да го видим как ще привикне — казваше той на служителите си и оставяше нещата постарому.

Това, че съпругата и децата на Кахей все питаха за Маймунката, още повече сърдеше останалите младежи в дома. Озадачен, Хийоши реши, че е трудно да се живее между хора, които не искат да се посветят на работата, както правеше той самият.

Докато живееше в прислужническия свят на дребнавите чувства, Хийоши изучаваше човешката природа. Като взимаше за основа на сравнението си рода Мацушита, успя да разбере силните и слабите страни на големите родове покрай крайбрежния път. И се радваше, че е станал слуга. Сега отчасти можеше да схване същинското състояние на страната, което му бе трудно да долови, докато странстваше от място на място. Един обикновен слуга, който работи само за да се препитава и да оцелее, надали знае какъв е в действителност светът. Умът на Хийоши обаче винаги бе буден. Беше все едно да гледаш камъчетата върху дъска за го и да се догаждаш какви ходове правят играчите.

Вестоносците от Имагава в Суруга идваха често, както и тези от съседните области Микава и Кай. Почна да долавя закономерността в пристиганията им и заключи, че Имагава Йошимото, господарят на Суруга, се опитва да се домогне до върховната власт в страната. Осъществяването на целта му навярно бе още много далеч, но той вече правеше първите стъпки към влизането в столицата Киото, привидно за да защити шогуна, а всъщност, за да управлява страната от негово име.

На изток бяха могъщите Ходжо от Одавара, Такеда от Кай бяха на северната страна, а пътят, който води към столицата, бе препречен от владенията на Токугава от Микава. Заобиколен по този начин, Йошимото се беше опитал първо да покори Микава. Токугава Кийоясу, господар на Микава, му се подчини и се примири с това да бъде негов служител. Синът на Кийоясу, Хиротада, не го надживя с дълго и неговият наследник Иеясу сега живееше като заложник в Сумпу.

Йошимото бе направил един от собствените си служители управител на крепостта Окадзаки и му бе предал управлението на Микава и сбора на данъците. Служителите на Токугава биваха със сила принуждавани да следват Имагава и всички приходи и военни доставки на областта, като се изключат ежедневните разходи, отиваха в крепостта на Йошимото в Суруга. Хийоши намираше бъдещето на Микава за наистина мрачно. От пътуванията си като търговец знаеше, че тамошните хора са упорити и горди и няма завинаги да се подчиняват покорно.

Родът, който наблюдаваше най-внимателно обаче, бяха разбира се Ода от Овари. Макар сега да беше далеч от Накамура, Овари бе неговото родно място и домът на майка му. Видени от богатия имот в Мацушита, бедността и малките размери на Овари трудно можеха да се сравнят с други области, с изключение на Микава. Противоположността с изтънчените и благоденстващи владения на Имагава бе особено поразителна. Родното му село в Накамура бе бедно, също като собственият му дом. Какво ще стане с Овари? Мислеше си, че някой ден от неговата бедна пръст може да израсне нещо достойно. Презираше префинените обноски и на богатите, и на бедните във владенията на Имагава. Подражаваха на държанието в двора — нещо, което Хийоши от отдавна смяташе за опасно.

Напоследък вестоносците пристигаха по-често. За Хийоши това значеше, че се водят преговори областите Суруга, Кай и Сагами да бъдат свързани в съюз за ненападение, чието средище ще е родът Имагава. Главното действащо лице беше, разбира се, Имагава Йошимото. Преди да потегли начело на голяма войска към столицата, той трябва да си осигури верността на Ходжо и Такеда. Като първа стъпка Йошимото бе решил да омъжи дъщеря си за най-стария син на Такеда Шинген и да уреди сватбата на някоя от дъщерите на Шинген в дома на Ходжо. Това, редом с военните и стопанските съглашения, правеше от Имагава сила, с която трябва да се съобразяват по източното крайбрежие. Могъществото се отразяваше на служителите на Имагава. Мъж като Мацушита Кахей се различаваше от близките служители на Йошимото, но и той също имаше несравнимо повече богатство от самураите, които Хийоши бе виждал в Кийосу, Нагоя и Окадзаки. Гостите му бяха многобройни и дори слугите сякаш се щадяха в работата.

— Маймунке! — Нохачиро търсеше Хийоши в градината.

— Тук съм.

Нохачиро погледна нагоре към покрива.

— Какво правиш там горе?

— Поправям покрива.

Слугата бе удивен.

— Добра работа си си намерил в този горещ ден. Защо го вършиш?

— Досега времето беше хубаво, но скоро ще дойде сезонът на есенните дъждове. Да викаме майсторите на покриви, след като дъждът е почнал, ще бъде твърде късно и затова търся пукнати дъски и ги поправям.

— Ето затова не те обичат тук. По обяд всички останали са си намерили местенце на сянка.

— Ако работех при другите, щях да им преча на дрямката. Тук горе няма да притеснявам никого.

— Лъжеш. Обзалагам се, че си горе, за да огледаш разположението на постройките.

— Съвсем ви прилича да си мислите такива работи, господарю Нохачиро. Ако човек обаче не се оглежда наоколо, при нещо внезапно няма да бъде готов да се защити.

— Не ми говори такива. Ако господарят те чуе, ще се ядоса. Слизай оттам!

— Разбира се. Има ли нещо, което да свърша?

— Тази вечер ще идват гости.

— Пак ли?

— Какво искаш да кажеш с това „Пак ли?“

— Кой ще идва?

— Някакъв човек, който изучава бойните изкуства и е пропътувал цялата страна.

— И колко ще са всичко?

Хийоши се спусна от покрива. Нохачиро извади един пергамент.

— Очакваме племенника на господаря Камиидзуми от Ого, Хита Шохаку. Пътува с дванайсет придружители. Ще има и още един ездач, три товарни коня и прислугата.

— Доста голяма група е това.

— Тези мъже са посветили живота си на изучаването на бойните изкуства. Ще има много багаж и коне, така че почисти стаите на работниците в хамбара и засега ще ги настаним там. Мястото да е пометено до довечера, преди да са дошли там.

— Да, господине. Дълго ли ще останат?

— Около шест месеца — отвърна Нохачиро и с уморен вид избърса потта от лицето си.

 

 

Вечерта Шохаку и хората му спряха своите коне пред портата и избърсаха праха от дрехите си. Важни и незначителни служители наизлязоха да ги приветстват и им устроиха продължително церемониално посрещане. Домакините поздравиха с дълга реч, последвана от не по-малко почтителен и красноречив отговор от страна на Шохаку — мъж на около тридесет години. След като приключиха с официалностите, слугите отведоха товарните коне и отнесоха багажа, а гостите, начело с Шохаку, влязоха в дома.

Хийоши с удоволствие наблюдаваше сложното представление. Пищността му го накара да осъзнае колко много се е покачил престижът на воините ведно с нарасналата важност на военните дела. Напоследък думите „бойни изкуства“ бяха в устата на всекиго, редом с други нови изрази като „майсторство на меча“ и „майсторство на копието“. Имената на майстори на бойните изкуства като Камиидзуми от Ого или Цукахара от Хитачи бяха познати във всеки дом. Пътешествията на някои от тези мъже бяха далеч по-многобройни от поклонничествата на будистките монаси. Хора като Цукахара обаче винаги биваха придружавани от шестдесет-седемдесет ученика. Служителите им притежаваха соколи и пътуваха по най-пищен начин.

Броят на свитата на Шохаку не изненада Хийоши. Тъй като обаче щяха да останат шест месеца, той с право подозираше, че ще има да го разкарват насам-натам с различни заповеди, докато му се завие свят. Не минаха и пет-шест дни и той вече биваше товарен не по-малко от собствените им слуги.

— Хей, Маймунке! Бельото ми се е изцапало. Изпери го.

— Маймунката на господаря Мацушита! Иди ми купи малко мазила.

Летните нощи са къси и допълнителната работа го лишаваше от време за сън, така че един ден по обяд той заспа дълбоко в сянката на някакво адамово дърво. Беше се облегнал на ствола с клюмнала настрана глава и кръстосани ръце. Единственото, което мърдаше по опалената от слънцето земя, бе върволица мравки.

Двамина млади самураи, които не го обичаха, преминаха покрай него с дървени копия в ръка.

— Хей, виж. Това е Маймунката.

— Добре си поспива, а?

— Мързеливец такъв — не го бива за нищо. Как така стана любимец на господаря и господарката? Не би им се харесало, ако го видеха така.

— Събуди го. Да му дадем урок.

— Какво си намислил?

— Не е ли Маймунката единственият, който не е бил на уроци по бойно изкуство?

— Това е навярно, понеже знае, че не го обичат много-много. Страх го е да не го ударят.

— А не бива така. Всички слуги в дома на един воин трябва старателно да се упражняват в бойните изкуства. Така гласят и правилата на дома.

— Не ми го казвай на мен. Кажи го на Маймунката.

— Викам да го събудим и да го заведем на полето, където се обучават.

— Давай, ще бъде интересно.

Един от мъжете удари Хийоши по рамото с края на копието си.

— Хей, я ставай!

Очите на момчето останаха затворени.

— Ставай!

Мъжът повдигна нозете на Хийоши с копието. Хийоши се плъзна надолу по ствола и стреснат се събуди.

— Какво правите? — попита той.

— А ти какво мислиш, че правиш, като си захъркал в градината посред бял ден?

— Аз да спя?

— Че не спеше ли?

— Може и да съм заспал без да искам. Сега обаче съм буден.

— Нахално магаре такова! Чух, че и един ден не си посветил на упражняване в бойните изкуства.

— Така е, понеже не ме бива.

— Откъде знаеш, като не си се упражнявал никога? Макар да си слуга, според правилата на дома трябва да се упражняваш в бойно изкуство. От днес ще се погрижим да е така.

— Не, благодаря.

— Да не би да отказваш да се подчиниш на правилата в този дом.

— Не, обаче…

— Давай, да вървим! — без да му оставят време за повече възражения, двамата повлякоха насила Хийоши към полето пред хамбара. Щяха да го научат как няма да се подчинява на правилата.

Гостуващите майстори на бойното изкуство и служителите на Мацушита усърдно се упражняваха под палещото небе.

Младите самураи, които бяха довели Хийоши, го изблъскаха напред със силни удари в гърба.

— Вземи си дървен меч или копие и се бий!

Хийоши се заклатушка напред като едва се държеше на краката си, но не си взе оръжие.

— Какво чакаш? — един от мъжете го удари рязко по гърдите с копието. — Ще те пообучим, така че взимай си оръжие!

Хийоши отново се олюля напред, но не пожела да се бие. Само прехапа упорито устни.

Двама от мъжете на Шохаку, Джинго Горокуро и Сакаки Ичиноджо, си мереха силите с истински копия по молба на хората на Мацушита. Горокуро, с превръзка на главата, намушкваше стокилограмови чували с ориз и ги мяташе във въздуха, за да покаже наглед свръхчовешката си сила.

— С такова майсторство сигурно е лесно да се справиш с някого на бойното поле. Силата му е удивителна! — се обади един от гледащите.

Горокуро го поправи:

— Ако вие си мислите, че това е въпрос на сила, жестоко се лъжете. Приложиш ли сила при този удар, дръжката на копието ще се пречупи и ръцете ти бързо ще се уморят. — Той остави настрана копието си и почна да обяснява: — Правилата на меча и копието са едни и същи. Тайната на всички бойни изкуства е в чи — скритата енергия на тантен, областта на две педи под пъпа. Това е сила без сила. Трябва да имаш умствената способност да надхвърлиш необходимостта от сила и да овладееш потока на чи — разясняваше подробно и с въодушевление.

Силно впечатлени, слушателите му го следяха с внимание, докато някакъв шум зад тях не ги смути.

— Упорита маймуна! — младият самурай замахна с дръжката на копието си и удари Хийоши по хълбока.

— Ооо! — извика Хийоши с плачлив глас.

Ударът явно го бе наранил. Той сгърчи лице и се преви на две, като триеше страната си. Множеството се разпръсна и се събра наново около Хийоши.

— Мързелив некадърник! — извика мъжът, който бе ударил момчето. — Казва, че не го бивало и не иска да дойде да се обучава.

Хийоши се озова в средата на недоволно мърмореща тълпа, която го обвиняваше в наглост и нахалство.

— Е, добре, добре — обади се Шохаку, като излезе напред и ги успокои. — Като го гледам отвън, все още е само сукалче, а това е възрастта, когато безочието процъфтява. Нещастието на младока е в това, че е попаднал в дом на воин, където нарушава правилата и не проявява вкус към бойните изкуства. Аз ще го поразпитам. Останалите мълчете.

— Младежо, — обърна се той към Хийоши.

— Да — докато отговаряше, момчето гледаше право към Шохаку. Тонът на гласа му обаче се промени — погледът в очите на човека срещу него сочеше, че Шохаку е от тези, с които може да разговаря свободно.

— Изглежда, че макар да служиш във войнишки дом, не харесваш бойните изкуства. Истина ли е?

— Не — Хийоши поклати глава.

— Тогава защо, когато тези служители любезно ти предлагат да те поупражнят в бойно изкуство, ти не приемеш?

— Ами, има причина за това. Ако трябваше търпеливо да следвам пътя на копието и меча и да ги овладея, това навярно щеше да отнеме целият ми живот.

— Да, такъв трябва да си по дух.

— Не че не харесвам нито меча, нито копието, но като си помисля, че няма да мога да живея повече, отколкото е дадено на всички други, смятам, че е достатъчно човек да познава само духа на тези неща. Причината е, че има толкова още много, което бих искал да изуча и правя.

— А какво би искал да изучиш?

— Книги.

— Какво би искал да узнаеш от тях?

— Всичко за целия свят.

— И какво искаш да вършиш?

Хийоши се усмихна.

— Това няма да ви кажа.

— Защо не?

— Искам да направя едно или друго, но преди да съм го направил, да говоря за него ще звучи като хвалба. А и ако приказвах за това на висок глас, всички щяхте само да се смеете.

Шохаку впери очи в Хийоши. „Колко е необикновен“, помисли си той.

— Мисля, че донякъде разбирам това, което казваш, но грешиш, че бойните изкуства са само упражняване в дребни хватки.

— А какво са тогава?

— Според една от школите, ако някой изучи един-единствен похват, ще е овладял всички изкуства. Бойните изкуства не са просто похвати — те са свързани с ума. Ако човек дълбоко овладее своя ум, ще може да проникне във всичко, включително и уменията на науката и управлението, да види света такъв, какъвто е и да съди за хората.

— Обзалагам се обаче, че хората тук за най-добро изкуство смятат това да удряш и пронизваш противника си. Това трябва да е от полза за пешака или обикновения войник, но дали ще е толкова важно за големия пълководец, който…

— Внимавай какво приказваш! — го скастри единият от самураите и зашлеви бузата на Хийоши с една здрава плесница.

— Ооо! — Хийоши сложи двете си ръце пред устата, като че ли челюстта му бе счупена.

— Не може да оставим така тези обидни бележки. Това вече му става навик. Моля, отдръпнете се, господарю Шохаку. Ще се погрижим за този тук.

Недоволството ги бе обхванало до един. Почти всички, които бяха чули Хийоши, имаха какво да отвърнат.

— Той ни обиди!

— Това е все едно да си прави подбив с правилата на този дом!

— Безочливо магаре!

— Я го заколете! Господарят няма да ни вини за това.

Изглеждаше, че в гнева си може и да изпълнят тази закана, да го повлекат към гъсталака и там на място да му отсекат главата. На Шохаку не му беше лесно да ги спре. Трябваше да положи всички усилия, за да ги успокои и да спаси живота на Хийоши.

Същата вечер Нохачиро дойде в стаите на прислугата и тихо повика Хийоши, който седеше съвсем сам в един ъгъл, с такова изражение, сякаш имаше зъбобол.

— Да. Какво има — лицето му бе силно отекло.

— Боли ли?

— Не, не много — излъга той. Притисна мократа кърпа към лицето си.

— Господарят поиска да те види. Мини през задната градина, за да не те забележат.

— А? Господарят ли? Е, предполагам, че е чул за станалото днес.

— Безочливите ти думи така или иначе щяха да стигнат до ушите му. А и господарят Хита дойде да го посети преди малко, така че трябва да е научил. Може би сам той ще изпълни наказанието.

— Така ли мислиш?

— Желязно правило на рода Мацушита е техните слуги да не изостават с упражняването с бойни изкуства, денем или нощем. Ако господарят е решил особено строго да защити достойнството на домашния ред, то можеш да смяташ главата си вече за изгубена.

— Ами тогава по-добре да бягам оттук. Не искам да умра заради нещо такова.

— Говориш глупости! — слугата сграбчи китката на Хийоши. — Избягаш ли, ще трябва да си направя сепуку. Наредено ми е да те доведа.

— Не мога дори да избягам ли? — попита невинно Хийоши.

— Наистина ти е твърде голяма устата. Мисли малко, преди да си я отваряш. Като чух какво си казал днес, дори аз не те сметнах за нещо повече от надута маймуна.

Нохачиро накара Хийоши да върви пред него и здраво стисна дръжката на меча си. Сред сгъстяващия се мрак се носеха ята комари. Светлината от лампите навън се простираше до терасата на библиотеката, току-що напръскана с вода.

— Доведох Маймунката — при тези думи Нохачиро коленичи.

Кахей се появи на терасата.

— Той е тук, така ли?

Като чу гласа над главата си. Хийоши се поклони толкова ниско, че челото му се допря до градинския мъх.

— Маймунке.

— Да, господарю.

— Изглежда, че в Овари правят нов вид доспехи. Казват се домару. Иди и ми купи един чифт. Това е родната ти област, затова предполагам няма да имаш трудност да се придвижваш свободно.

— Господарю?

— Тръгни тази вечер.

— За къде?

— За там, където можеш да купиш от доспехите домару.

Кахей извади пари от една кутия, уви ги и ги хвърли пред Хийоши. Хийоши местеше поглед от Кахей към парите и обратно. Очите му се наляха със сълзи, които се затъркаляха по страните и закапаха по ръцете.

— Най-добре ще е да тръгнеш без да се бавиш, но няма нужда да бързаш да донесеш доспехите. Дори и няколко години да отнеме, намери ми най-добрия възможен чифт. — После се обърна към Нохачиро: — Пусни го тихо пред задната порта, преди да е минала нощта.

Що за рязък обрат! Хийоши усети как го полазват тръпки. Бе очаквал да бъде убит, задето е нарушил правилата в дома, а сега… тръпките идваха в отговор на съчувствието от страна на Кахей, което го изпълни с признателност и проникнаха чак до мозъка на костите му.

— Много ви благодаря.

Макар Кахей да не бе казал ясно това, което мисли. Хийоши вече го бе разбрал.

„Бързината на неговия ум удивява хората наоколо му, помисли си Кахей. Съвсем естествено е това да поражда недоволство и завист.“ Усмихна се тъжно и попита на глас:

— За какво ми благодариш?

— Затова, че ме пускате.

— Така е. Но, Маймунке…

— Да, господарю.

— Ако не прикриваш този твой ум, никога няма да успееш.

— Знам.

— Щом знаеш, защо си приказвал днес така грубо и си разсърдил всички?

— Неопитен съм… Сам се ударих по главата с юмрук, след като го бях казал.

— Няма да говоря повече. Ще ти помогна, понеже умът ти е нещо ценно. Сега мога да ти кажа, че тези, които не те обичаха и ти завиждаха, и при най-малък повод те обвиняваха в кражба. Ако се изгубеше някоя игла или се затулеше нож или кутийка, винаги те сочеха с пръст и казваха: „Маймунката беше.“ Злостните им приказки нямаха край. Ти лесно предизвикваш недоволство у другите. Трябва да знаеш това за себе си.

— Да, господарю.

— Днес нямах никаква причина да ти помогна. Служителите ми бяха в правото си. Тъй като господарят Шохаку ме осведоми насаме за това, което е станало, все едно, че не съм чул за него и те пращам надалеч с някакво поръчение. Разбираш ли?

— Разбирам много добре. Това ще се запише в сърцето ми.

Носът на Хийоши се бе запушил. Той отново и отново се кланяше на Кахей.

Тази вечер напусна дома Мацушита.

Когато се извърна, за да погледне назад, се закле: „Няма да забравя. Няма да забравя.“

Обгърнат от голямата доброта на този човек, Хийоши се питаше как най-добре би могъл да му се отблагодари. Само някой, вечно заобиколен от грубост и подигравки, може така силно да усети чуждото съчувствие.

„Един ден… един ден.“ Винаги, когато нещо го впечатлеше или преживееше нещо особено вълнуващо, си повтаряше тези думи като поклонническа молитва.

Сега отново скиташе като бездомно куче, без посока и без работа. Тенрю бе придошла. Щом стигна далеч от всички хорски жилища, му идеше да се провикне в самотата си срещу неизвестната съдба, която го очаква. Нито земята, нито звездите нито водата можеха да му дадат какъвто и да било знак за бъдещето.