Ейджи Йошикава
Тайко (22)

Странстващия шогун

След като шогунът и спътниците му намериха убежище при Нобунага, ги настаниха в един храм в Гифу. Каквито бяха суетни и тесногръди, служителите на шогуна искаха само и единствено да излагат на показ собствената си власт. Те не разбираха размера на промените, които стават сред обикновените хора и веднага щом се нанесоха на новото място, започнаха да се държат като високомерни благородници и да се оплакват на служителите на Нобунага:

— Тази храна не е съвсем добра на вкус.

— Постелките са прекалено груби.

— Знам, че този тесен храм е само временно жилище, но това зле се отразява на достойнството на шогуна.

И продължаваха:

— Бихме искали да видим подобрения в отношението към шогуна. Сега засега, може да изберете някое живописно място за новия шогунски дворец и да почнете строежа му.

Щом чу техните искания, Нобунага намери тези хора достойни за съжаление. Той веднага повика служителите на Йошиаки и им каза:

— Чух, че искате от мен да построя дворец за шогуна, понеже сегашното му жилище е прекалено тясно.

— Точно така! — отвърна един, от името на всички. — Сегашното негово обиталище е толкова неуютно. Лишено е дори от основни удобства като за жилище на един шогун.

— Е, добре — отговори Нобунага с известно пренебрежение. — А вие, благородни господа, не мислите ли твърде бавно? Причината, по която шогунът се обърна към мене, бе да прогоня Мийоши и Мацунага от Киото, да освободя земите му и да го възвърна на по право полагащото му се място.

— Точно така е.

— При все, че съм тъй недостоен, аз се съгласих да поема върху себе си тази голяма отговорност. И нещо повече — мисля, че ще съм в състояние да осъществя надеждите на шогуна в съвсем близко бъдеще. Как ще мога да имам свободно време да му издигна дворец? И вие, благородни господа, наистина ли искате да се откажете от надеждата да се върнете в Киото и да възобновите там върховното държавно управление? Бихте ли били доволни спокойно да прекарате живота си на някое живописно място в Гифу и да станете отрано отшелници в един голям дворец, където храната ви ще е за сметка на домакина?

Придружителите на Йошиаки се оттеглиха, без да кажат и дума повече. След това вече не се оплакваха толкова много. В тържествените думи на Нобунага нямаше нищо неискрено. Щом лятото премина в есен, той разпореди обща мобилизация на Мино и Овари. До петия ден на Деветия месец близо тридесет хиляди войници бяха готови за поход. На седмия те вече излизаха в строй от Гифу на път за столицата.

На голямото угощение в крепостта вечерта преди потеглянето на войската Нобунага бе казал на военачалниците и хората си:

— Безпокойството в страната, което е следствие от споровете за земя между съперничещи си господари, причинява на хората безкраен тормоз. Надали има нужда да се споменава, че несгодата на целия народ е крайно болезнена за Императора. Желязно правило на рода Ода винаги, от времето на моя баща Нобухиде до днес, е било, че дълг на самурая преди всичко останало трябва да бъде защитата на Императорския дом. Така, със сегашния си поход към столицата вие не сте войска, която ще се бие за мен, а такава, която ще се сражава от името на Императора.

При даването на заповед за тръгване пълководците и мъжете до един бяха с висок дух.

Токугава Иеясу от Микава, който наскоро се обвърза във военен съюз с Нобунага, също прати хиляда души от своите отряди за това голямо начинание. При потеглянето на цялата войска някои изразиха неодобрение.

— Господарят на Микава не е пратил много хора. Лукав е, досущ както винаги сме слушали за него.

В отговор на това Нобунага сви рамене и се засмя.

— Микава провежда преобразувания в управлението и стопанството си. Там нямат време за други съображения. За него би означавало големи разходи да прати точно сега много на брой войници. Дори и да го упрекват, ще бъде пестелив, но той не е обикновен пълководец. Допускам, че частите, които праща, са от неговите най-добри хора.

Тъкмо както очакваше Нобунага, хилядата войници от Микава начело с Мацудайра Канширо никога не бяха надминати в сражение. Винаги се биеха в първите редици и проправяха път за съюзниците си, така че тяхната храброст донесе още повече слава за името на Иеясу.

Всеки ден времето оставаше чудесно. В черни редици тридесетте хиляди маршируваха под ясното есенно небе. Колоната бе толкова дълга, че докато първите достигаха Кашивабара, тилната стража още минаваше през Таруи и Акасака. Знамената им скриваха небето. Щом минаха граничния град Хирао и влязоха в Такамия, някъде напред се чуха викове.

— Пратеници! Има пратеници от столицата!

Трима пълководци излязоха на коне да ги посрещнат.

— Искаме да се срещнем с господаря Нобунага.

Носеха със себе си писмо от Мийоши Нагайоши и Мацунага Хисахиде.

Щом предадоха това в щаба, Нобунага отвърна:

— Доведете ги тук.

Пратениците незабавно бяха въведени, но Нобунага се присмя на помирителното послание в писмото като на вражеска уловка.

— Кажете им, че ще дам отговора си, когато стигна в столицата.

Щом слънцето изгря на единадесетият ден, предните редици прекосиха река Аичи. На следващата сутрин Нобунага потегли към две от твърдините на Сасаки — Канонджи и Мицукури. Крепостта Канонджи бе в ръцете на Сасаки Джотей. Синът на Джотей, Сасаки Рокаку, подготви крепостта Мицукури за обсада. Родът Сасаки от Оми бе в съюз с Мийоши и Мацунага и когато по време на бягството си Йошиаки подири при тях убежище, те се бяха опитали да го убият.

Оми бе ключова област покрай брега на езерото Бива на пътя за юг. И Сасаки чакаха тук, като се хвалеха, че ще сразят Нобунага досущ както той бе унищожил Имагава Йошимото — с един удар. Сасаки Рокаку напусна крепостта Мицукури, съедини се с бащините си сили в Канонджи и разпредели своите отряди по осемнадесетте укрепления на Оми.

Нобунага засенчи очите си с ръка, погледна отвисоко и се засмя.

— Нали е чудесен този вражески строй? Също като в класически военен трактат.

Нареди на Сакума Нобумори и Нива Нагахиде да превземат крепостта Мицукури, като най-отпред постави отрядите от Микава. После продължи:

— Както ви казах нощта преди да потеглим, този поход към столицата не е лично отмъщение за пролята кръв — искам всеки войник в армията да разбере, че се бием за Императора. Не убивайте онези, които бягат. Не палете хорските домове. И доколкото е възможно, не изпотъпквайте полята, където още не е ожънато.

 

 

Водите на езерото Бива още не се виждаха от утринната мъгла. Като черна сянка, която проряза тази мъгла, тридесет хиляди мъже тръгнаха напред. Щом Нобунага видя сигналния огън, който даваше знак, че отрядите на Нива Нагахиде и Сакума Нобумори са нападнали крепостта Мицукури, той заповяда:

— Преместете щаба в крепостта Вада.

Крепостта Вада бе вражеско укрепление, тъй че нареждането на Нобунага означаваше да я нападнат и превземат. Той я изрече обаче така, сякаш заръчваше на хората си да заемат свободно от противници място.

— Самият Нобунага идва да ни нападне! — извика военачалникът начело на крепостта в отговор на съгледвачите от наблюдателната кула. Удари дръжката на сабята си и извика пред гарнизона:

— Самото небе ни праща това! И Канонджи, и Мицукури щяха да са в състояние да издържат поне месец, а през това време силите на Мацунага и Мийоши заедно със съюзниците им на север от езерото щяха да отрежат пътя на Нобунага за отстъпление. Но с нападението си над тази крепост Нобунага сам ускори своята гибел. Наистина превъзходна възможност! Не оставяйте такова военно щастие да ни убегне. Вземете главата на Нобунага!

Цялата войска изкрещя в знак на одобрение. Бяха уверени, че железните стени на рода Сасаки ще издържат един месец, ако и Нобунага да е начело на войска от тридесет хиляди души и да има много способни пълководци. Могъщите области, които ги заобикаляха, също вярваха в това. Но крепостта Вада падна за половин ден. След сражение, продължило малко повече от четири часа, защитниците бяха разгромени и побягнаха в планината или по бреговете на езерото.

— Не ги преследвайте! — нареди Нобунага от върха Вада.

Бързо вдигнатите там знамена ясно се различаваха под пладнешкото небе. Покрити с кръв и кал, мъжете постепенно се събраха под флаговете на своите военачалници. После, след като нададоха победен вик, изядоха обедните си дажби. Откъм Мицукури продължаваха да пристигат многобройни съобщения. Точно по същото време силите на Токугава от Микава, разположени на предната линия за настъпление към Нива и Нобумори, храбро се биеха, окъпани в кръв. Минута след минута в ръката на Нобунага се събираха известия за победа.

Новината за падането на Мицукури стигна до него, преди слънцето да е залязло. С наближаването на вечерта откъм крепостта в Канонджи се заиздига черен дим. Силите на Хидейоши вече правеха пробив. Бе дадена заповед за общо нападение. Нобунага премести стана си и цялата войска на Мицукури и съюзниците беше изтласкана към крепостта Канонджи. До падането на вечерта първите вече бяха проникнали зад стените на вражеските укрепления.

Звезди и искри изпълниха ясното есенно нощно небе. Силите на нападателите връхлетяха вътре. Подеха се победни песни и за тези, които се бяха съюзили със Сасаки, те трябва да са прозвучали като нерадостния глас на есенния вятър. Никой не бе очаквал, че тази твърдина ще падне само за един-единствен ден. Крепостта на връх Вада и осемнадесетте ключови укрепления не се оказаха никаква защита срещу бушуващите вълни на нападателите.

Целият род Сасаки, от жените и децата до предводителите му Рокаку и Джотей, с препъване и бой в тъмнината избяга от пламъците на завладените им крепости в укреплението в Ишибе.

— Останете бежанците да се крият, където поискат — утре пред нас отново ще има врагове.

Нобунага не само пощади живота им, но и пренебрегна голямото количество съкровища, което бяха понесли със себе си. Не бе в навиците му да се бави по пътя. Неговият ум вече бе в средата на бойното поле, в Киото. Пламъците затихнаха в централното укрепление на крепостта Канонджи. Веднага щом Нобунага влезе в това, което бе останало от нея, показа на отрядите си как ги цени с думите:

— Конете и хората трябва да отпочинат добре.

Самият той обаче не почива много. Тази нощ спа в доспехи и с пукването на зората събра своите старши служители на съвет. Отново заповяда из цялата област да бъдат окачени нареждания и незабавно прати Фува Кавачи със заповед да доведе Йошиаки от Гифу в Морияма.

Вчера се бе сражавал начело на войската — днес поемаше юздите на управлението. Такъв бе Нобунага. След като временно натовари четирима от своите военачалници с отговорностите на управлението и съда в пристанищния град Оцу, два дни по-късно той пресече езерото Бива. Докато издаваше заповед след заповед, почти забрави да яде.

Бе дванадесетият ден на месеца, когато Нобунага влезе внезапно в Оми и нападна Канонджи и Мицукури. После, до двадесет и пети, войската му бе преминала от завършека на сражението към разгласяване на известия относно новите закони на областта. Път към върховната власт, към средата на бойното поле! След това бойните кораби от източния бряг на езерото Бива бяха подредени в редица и отплаваха за Оми. Всичко, от подготовката на корабите до товаренето на дажбите за войската и храната за конете, бе свързано с помощта на обикновените хора. Естествено, те се свиваха от страх пред военната сила на Нобунага. Но в по голяма степен от това обстоятелството че простолюдието на Оми се обедини в подкрепата си за него, се дължеше на одобрението за начина му на управление, на който се доверяваха като на сигурен.

Нобунага бе единственият, спасил простите хора от пламъците на войната и открито обвързал се със съдбата им. Когато се запитаха какво ще стане с тях, той ги успокояваше. При такива обстоятелства нямаше време за утвърждаване на подробна и добре обмислена политика. Тайната на Нобунага не бе в нищо друго, освен в това да действа бързо и решително. Това което обикновените хора в тази разкъсана от междуособни войни страна искаха, очевидно не бе надарен властник или мъдрец. Светът беше в безпорядък. Щом Нобунага е в състояние да го ограничи, те биха преживели известно количество несгоди заради него.

Вятърът на езерото напомняше за това, че е есен и водата чертаеше красиви разтеглени рисунки по дирите на рояка от лодки. На двадесет и пети лодката на Нобунага прекоси водите на езерото от Морияма и спря близо до храма Мии.

Вече слязъл на брега, господарят очакваше нападение от Мийоши и Мацунага, но то така и не последва. Той поздрави Йошиаки пред храма с думите:

— Все едно, че вече сме влезли в столицата.

На двадесет и осми Нобунага най-сетне преведе отрядите си до Киото. Щом стигнаха Аватагучи, войската спря. Хидейоши, който стоеше редом с Нобунага, препусна напред в същото време, когато Акечи Мицухиде бързешком се връщаше от покритата кола.

— Какво има?

— Императорски вестоносци.

Нобунага също бе изненадан и бързо слезе от седлото. Двамата куриери идваха с писмо от Императора.

Нобунага се поклони ниско и с почит отвърна:

— Като местен воин аз нямам други заложби, освен да размахвам оръжията на войната. От времето на моя баща дълго оплаквахме печалното състояние на Императорския дворец и безпокойството в сърцето на Императора. Днес обаче аз идвам в столицата от един далечен край на страната, за да браня Негово Императорско Величество. Никоя друга отговорност не би била по-голяма чест за един самурай или по-голяма радост за моя род.

Тридесет хиляди войници мълчаливо и тържествено се заклеха заедно с Нобунага да се покоряват на желанията Императора.

Нобунага разпъна стана си при храма Тофуку. На същия ден по цялата столица бяха поставени обръщения към жителите. Първо дойде ред на разполагането на патрули. Дневната стража бе поверена на Сугая Куемон, а нощната — на Хидейоши.

Един от войниците от армията на Ода бе излязъл да пийне, а след победа войникът лесно става надменен. Пил и ял до насита, той подхвърли няколко монети, които възлизаха на по-малко от половината от дължимото и си тръгна с думите:

— Това трябва да стигне.

Съдържателят изтича подире му с викове и щом се опита да улови войника, онзи го удари и после с клатушкане се отдалечи. Стигнал по средата на обиколката си, Хидейоши стана свидетел на произшествието и незабавно нареди мъжът да бъде задържан. Щом го доведоха в щаба, Нобунага похвали стражите, лиши войника от доспехи и заповяда да го завържат за едно голямо дърво пред храмовата порта. После сложиха табела с означение на провинението му и Нобунага нареди човекът да бъде изложен седем дни на показ и после обезглавен. Всеки ден пред храмовите порти в двете посоки минаваше огромно множество хора. Много от тях бяха търговци или благородници, а имаше също и вестоносци от други храмове и светилища, както и дюкянджии, които превозваха стоката си.

Минувачите се спираха да прочетат написаното и да погледнат вързания за дървото мъж. Така обикновените хора от столицата станаха свидетели и на справедливостта на Нобунага, и на суровостта на неговите закони. Видяха, че законът, окачен на табели из целия град — че кражбата дори и на една игла ще се наказва със смърт, — ще се прилага най-строго, и това като се започне от собствените войници на Нобунага.

Изразът „глава за петак“ стана често срещан сред хората като име на наказание от вида, който прилагаше управлението на Нобунага. От потеглянето на войската от Гифу бяха минали двадесет и един дена.

 

 

След като Нобунага уреди положението в столицата и се върна в Гифу, той изостави работите, които досега го бяха занимавали и откри, че Микава вече не е слабата и поразена от бедност област, която някога беше.

Не можеше тайно да не се почуди на бдителността на Иеясу. Господарят на Микава не се бе задоволил просто с това да бъде кучето-пазач на задната порта на Овари и Мино, докато съюзникът му Нобунага предприема поход до средата на бойното поле. Наместо да остави сгодния случай да му се изплъзне, той прогони отрядите на наследника на Имагава Йошимото, Уджидзане, от двете области Суруга и Тотоми. Това, разбира се, не стана само с негови собствени сили. Свързан от една страна с рода Ода, той бе в единодействие също и с Такеда Шинген в Кай и имаше с него споразумение да си поделят двете оставащи области на Имагава. Уджидзане прояви глупост даде и на Токугава, и на Такеда голям брой добри поводи да го нападнат.

При все че страната тънеше в безпорядък, всеки военен предводител разбираше, че не може да започне война без някаква причина и че ако постъпи тъй, в крайна сметка ще изгуби сражението. Уджидзане бе начело на управление, срещу което врагът можеше да има морални възражения тъкмо от такъв род и беше достатъчно плиткоумен да не вижда какво крие бъдещето. Всички знаеха, че той е недостоен приемник на Йошимото.

Областта Суруга стана собственост на рода Такеда, докато Тотоми премина във владение на Токугава. На Нова година през тринадесетата година на Ейроку Иеясу повери крепостта Окадзаки на сина си и сам се премести в Хамацу в Тотоми. На втория месец пристигна поздравително послание от Нобунага:

Миналата година самият аз споменах за дълго таеното желание и имах някои малки успехи, но нищо не може да бъде по-щастливо от прибавянето на плодородната земя Тотоми към Вашето владение. Заедно, ние ставаме още по-силни.

Рано през пролетта Иеясу отиде да придружи Нобунага в Киото. Разбира се, целта на пътуването беше да се порадват на столицата напролет и да отдъхнат под черешовите цветове, или поне така се смяташе. От гледище на политиката обаче светът наблюдаваше срещата на двамата държавни мъже в Киото и се питаше за какво всъщност става дума.

Но този път пътуването на Нобунага бе просто едно бляскаво и лениво придвижване към града. Двамата прекарваха по цели дни сами в полето на лов със соколи. Нощем Нобунага уреждаше пиршества в странноприемницата, където отсядаха и караше селяните да изпълняват своите обичайни песни и танци. В крайна сметка всичко не наподобяваше нещо повече от излет. В деня, когато Нобунага и Иеясу трябваше да пристигнат в столицата, Хидейоши, който отговаряше за защитата на Киото, излезе чак Оцу да ги посрещне. Нобунага го представи на Иеясу.

— Да, отдавна го познавам. За първи път го срещнах, когато посетих Кийосу и той бе сред самураите, подредени на входа да ме посрещнат. Това беше годината след битката при Окехадзама, значи преди доста време.

Иеясу погледна право към Хидейоши и се усмихна. Онзи се учуди колко е добра паметта на човека насреща му. Сега Иеясу бе на двадесет и осем години. Господарят Нобунага — на тридесет и шест. Хидейоши щеше да навърши тридесет и четири. Битката при Окехадзама бе станала преди цели десет години.

Щом се установиха в Киото, Нобунага отиде първо да огледа поправките, които правеха на Императорския дворец.

— Очакваме Дворецът да бъде завършен до догодина — го осведомиха двамата надзорници на строителството.

— Не скъпете разходите — отвърна Нобунага. — Императорския дворец от години лежи порутен.

Иеясу чу бележката му и се обади:

— Наистина завиждам на положението ви. Вие сте в състояние на дело да покажете своята вярност към Императора.

— Така е — отговори Нобунага без да скромничи и кимна сякаш в знак на самоодобрение.

Така Нобунага не само преустрои Императорския дворец, а също и направи преглед на дворцовите сметки. Императорът разбира се беше доволен и верността на владетеля на Овари впечатли хората. Като видя, че благородниците са спокойни, а по-низшите съсловия — мирни и доволни, Нобунага наистина се наслади на прекараното с Иеясу през втория месец време, съзерцаваше черешовите цветове, посещаваше чайни церемонии и слушаше музика.

Кой би могъл да знае, че по това време умът му се подготвяше да срещне с един удар нова поредица от трудности? Нобунага предприемаше действия в зависимост от развитието на обстоятелствата и дори докато спеше, не изоставаше с очертаването и изпълнението на своите планове. На втория ден на четвъртия месец всичките му военачалници внезапно получиха повиквания да се съберат в резиденцията на шогуна.

Голямата зала за съвети бе пълна.

— Става дума за рода Асакура от Ечидзен — започна Нобунага и разкри какво бе замислял от втория месец насам. — Господарят Асакура пренебрегна многобройните молби на шогуна и не е предложил дори едно парче дърво за строежа на Императорския дворец. Той е бил назначен от шогуна и има положението на императорски служител, но не мисли за нищо, освен разкоша и безделниченето на собствения си род. Бих искал сам да разследвам това провинение и да събера наказателен отряд войници. Какви са вашите мнения?

Сред тези, които упражняваха пряко влияние върху шогуна, имаше много, за които Асакура бяха стари приятели и които косвено поддържаха рода — никой обаче не изрази несъгласие. Но тъй като голям брой хора с готовност изказаха искрено одобрение, решението бе взето с неподправено мнозинство.

Да нападнат Асакура щеше да означава поход в северните области. Това бе сериозно начинание, но за много кратко време планът беше одобрен. Още на същия ден излезе призив, че ще се събира войска и до двадесетия ден на същия месец тя вече бе на стан в Сакамото. Към отрядите на Овари и Мино се присъединиха и осем хиляди войни от Микава, начело с Токугава Иеясу. Покрай брега на езерото Ниодори, в топлия четвърти месец на късната пролет, се точеше войска от близо сто хиляди души.

Докато правеше преглед на частите си, Нобунага посочи към планинската верига на север.

— Вижте! Снегът, който покриваше планините в северните области, се е разтопил. Скоро за нас ще разцъфне пролетта!

Хидейоши бе включен във войската му и водеше едно голямо поделение.

Той кимна сам на себе си, като мислеше: „Е, докато господарят Нобунага се забавляваше тази пролет в столицата заедно с господаря Иеясу, той е чакал и да се разтопят снеговете в планинските проходи, които водят на север.“

А още повече разсъждаваше за това, как същинското умение на Нобунага се прояви при поканването на Иеясу в столицата. Непряко бе показал собствената си сила и постижения, тъй че Иеясу да не се скъпи за отрядите, които праща. Такова е умението на Нобунага. Дори при безпорядъка, в който се намира сега светът, неговите способности ще го обединят наново. Хидейоши вярваше, че това е истина и повече от всеки друг разбираше, че значението на тази битка е в нейната абсолютна необходимост.

Войската настъпи от Такашима, мина през Кумагава във Вакаса и занапредва към Цуруга в Ечидзен. Вървеше все направо и направо, като опожаряваше вражеските крепости и гранични постове, прекосяваше планина след планина и преди да е свършил месецът, нападна Цуруга.

Асакура, които не бяха взимали вражеските сили кой знае колко на сериозно, бяха удивени, че онези вече са стигнали дотам. Само преди половин месец Нобунага се веселеше сред пролетните цветове на столицата. Макар да успяха да направят толкова бързо военните си приготовления, Асакура дори и в сънищата си не можеха да повярват, че сега виждат неговите знамена тук, в своята собствена област.

Древният род Асакура, в началото си от императорско потекло, се бе издигнал благодарение на своята помощ за първия шогун и по-късно бе получил цялата област Ечидзен.

Родът беше най-силният във всички северни области — така смятаха и те самите, и останалите. Асакура се нареждаха сред участниците в шогунското управление, земите им бяха щедро дарени от природата и можеха да се опрат на голяма военна сила.

Щом чу, че Нобунага вече е стигнал до Цуруга, Йошикаге почти избухна срещу този, който му донесе новината:

— Не си губи ума. Сигурно бъркаш.

Стичащата се към Цуруга войска на Ода устрои там главния си лагер и прати части да нападнат крепостите Канегасаки и Тедзуцугамине.

— Къде е Мицухиде? — попита Нобунага.

— Генерал Мицухиде е начело на предните отряди — отвърна един от служителите.

— Повикай го при мен! — бе заповедта.

— Какво има, господарю? — попита Мицухиде, след като бързешком се появи от предната редица.

— Ти дълго време си живял в Ечидзен, значи трябва особено добре да познаваш местностите от тук до главното укрепление на Асакура в Ичиджогадани. Защо се биеш с предните отряди заради дребни късчета земя, а не си измислил някой голям план? — поиска да узнае Нобунага.

— Простете — Мицухиде се поклони, сякаш Нобунага го бе засегнал някъде дълбоко навътре. — Ако ми дадете вашата заповед, ще ви нарисувам карта и ще ви я предоставя за оглед.

— Е, тогава ще ти дам официална заповед. Картите, които имам под ръка, са доста груби и изглежда има места, където може да са изцяло неверни. Сравни ги с тези, които имаш, поправи ги и ми ги върни.

Мицухиде притежаваше много точни карти, с които тези на Нобунага не можеха да се сравняват. Той се оттегли и после се върна със своите собствени карти, които представи на господаря си.

— Мисля, че трябва да огледаш низините и възвишенията. Може би е по-добре да те направя офицер в моя походен щаб.

Оттогава нататък Нобунага не оставяше Мицухиде да се отдалечава от стана му.

Тедзуцугамине, крепостта, защитавана от Хита Укон, скоро се предаде. Крепостта в Канегасаки обаче не падаше така бързо. В нея се бе укрепил Асакура Кагецуне — един военачалник на двадесет и шест години. Когато на младини той бе монах, имаше такива, които говореха, че ще е жалко за войн с неговото телосложение и дух да положи свети обети. Така бе насила върнат към светския живот и начело на крепост, бързо се отличи дори при рода Асакура. Заобиколен от повече от четиридесет хиляди войници, предвождани от такива стари и опитни военачалници като Сакума Нобумори, Икеда Шоню и Мори Йошинари, Кагецуне с невъзмутимо изражение погледна надолу от крепостната наблюдателница и по лицето му се яви усмивка.

— Каква показност.

Йошинари, Нобумори и Шоню предприеха общо нападение, покриха стените с петна от кръв и оставиха войниците си да се държат като мравки за нея през целия ден. Когато в края му преброиха телата, противникът бе загубил над триста души, но труповете на собствените им хора надхвърляха осемстотин. Тази вечер обаче крепостта в Канегасаки остана под огромната лятна луна, величествена и непристъпна.

— Тази крепост няма да падне. Дори и да успеем, за нас това няма да е победа — каза Хидейоши тази вечер на Нобунага.

Нобунага изглеждаше малко нетърпелив.

— Защо да не бъде победа, ако крепостта падне?

В такива случаи нямаше причина той да бъде в добро настроение.

— Ечидзен няма непременно да бъде сразен с падането тази единствена крепост. След превземането й вашата военна сила, господарю, няма със сигурност да нарасне.

Нобунага го прекъсна с въпроса:

— Но как можем да настъпваме, без да сме преодолели Канегасаки?

Хидейоши внезапно се извърна настрани. Иеясу бе влязъл и тъкмо стоеше пред тях. Щом го видя, Хидейоши бързо се оттегли с поклон. После донесе рогозка и предложи на господаря на Микава място за сядане до Нобунага.

— Прекъсвам ли ви? — попита Иеясу и след това седна на мястото, което му бе осигурил Хидейоши. Самия него обаче той не зачете дори с най-малък знак. — Изглежда, бяхте посред някакъв спор.

— Не.

Нобунага направи на Хидейоши знак с брадичка и като посмекчи малко тона си, обясни на Иеясу какво точно бяха обсъждали.

Иеясу кимаше и втренчено гледаше към Хидейоши. Бе осем години по-млад от Нобунага, но на Хидейоши му се струваше, че е тъкмо обратното. Щом Иеясу погледнеше към него, не можеше да си представи, че държанието и изразът му са на човек, ненавършил още тридесет.

— Съгласен съм с това, което ви е казал Хидейоши. Да пилеем по-нататъшно време и да жертваме още хора пред тази крепост не е добър начин на действие.

— Мислите ли, че трябва да отменим нападението и да се насочим към главната твърдина на противника?

— Нека първо чуем какво има да каже Хидейоши. Изглежда, че има нещо предвид.

— Хидейоши.

— Да, господарю.

— Кажи ни плана си.

— Нямам план.

— Какво?

Нобунага не бе единственият, в чийто поглед се четеше изненада. Изразът на лицето на Иеясу също бе малко озадачен.

— В крепостта има три хиляди войници, а стените й са закалени от тяхната воля да срещнат десетхилядната ни войска и да се бият до смърт. Макар да е малка, няма причина тя да падне лесно. Дори и да имахме план, се съмнявам, че щяхме да я разклатим. И тези войници също са хора, значи допускам, че трябва да се поддадат на искрени чувства и откритост…

— Пак ли почваш, а? — обади се Нобунага.

Не искаше Хидейоши да разпуска повече езика си. Иеясу бе неговият най-могъщ съюзник и той се отнасяше към него с извънредна учтивост, но в крайна сметка този човек беше господар на двете области Микава и Тотоми и не влизаше в доверения кръг на рода Ода. В добавък към това, Нобунага достатъчно добре познаваше мисленето на Хидейоши, за да трябва в подробности да чува какво точно смята, че да може да му се довери.

— Хубаво. Това е хубаво — каза Нобунага. — Ще ти дам пълномощия да направиш това, което си намислил, каквото и да е то. Тръгвай и го приведи в изпълнение.

— Благодаря, господарю.

Хидейоши се оттегли, сякаш въпросът не бе от особена важност. Тази нощ обаче той влезе сам във вражеската крепост и се срещна с нейния предводител Асакура Кагецуне. Хидейоши разтвори сърцето си и говори с младия господар на крепостта.

— И вие произхождате от самурайско семейство, значи навярно предвиждате крайния резултат на тази битка. По-нататъшна съпротива ще има за следствие само загубата на ценни войници. Аз в частност не желая да ви виждам да умирате от безполезна смърт. Наместо това, защо не отворите вратите на крепостта и не се изтеглите, както подобава, за да се присъедините към силите на господаря Йошикаге и да ни срещнете отново, на друго бойно поле? Аз лично ще гарантирам сигурността на всички скъпоценности, оръжия, жени и деца в крепостта и невредими ще ви ги пратя.

— Да сменим бойното поле и да ви срещнем наново някой друг ден би било интересно — отвърна Кагецуне й отиде да подготви отстъплението.

С пълно уважение като към самурай Хидейоши предостави на оттеглящия се противник всички удобства и ги изпрати на един час път от крепостта.

Уреждането на въпроса с Канегасаки отне ден и половина, но когато Хидейоши осведоми своя господар за направеното, единственият негов отговор бе:

— Така ли? — и той не изрази никаква голяма изненада.

По вида на лицето на Нобунага обаче си личеше, че изглежда мисли: „Прекалено добре се справи — за заслугите си има граница.“ Голямата полза от плана на Хидейоши обаче надали можеше да бъде отречена, независимо кой дава преценката.

А и ако Нобунага го бе похвалил твърде високо, това би създало положение, при което военачалниците Шоню, Нобумори и Йошинари щяха да са прекалено засрамени, за да погледнат господаря си отново в очите. В крайна сметка те пратиха на смърт осемстотин души и въпреки численото превъзходство не бяха успели да разгромят противника. Хидейоши бе дори още по-чувствителен за това, какво изпитват тези пълководци и когато докладваше за станалото, не спомена собственото си хрумване като първоизточник на своите усилия. Каза просто, че е следвал заповедите на Нобунага.

— Намерението ми беше да изпълня всичко според нарежданията. Надявам се да простите неумелите ми действия, както и внезапността и тайнствеността на всичкото това.

С това извинение той се оттегли.

По това време Иеясу се оказа заедно с останалите военачалници редом с Нобунага. Той изръмжа нещо на себе си и се загледа в излизащия Хидейоши. От този момент насетне осъзна, че има един страховит човек, не много по-възрастен от него, който се е родил през същото време, в което и той. Между това, изоставил Канегасаки и сега в разгара на отстъплението, Асакура Кагецуне бързаше напред, като си мислеше, че ще присъедини своите части към тези в главната крепост Ичиджогадани и отново, на друго бойно поле, ще премери силите си с войската на Нобунага. Още на път, той срещна двадесетхилядния отряд, който Асакура Йошикаге бе пратил в стремителен ход да помогне на обсадената Канегасаки.

— Значи сте успели! — възкликна Кагецуне, със съжаление, че е последвал съвета на врага. Беше обаче твърде късно.

— Защо изоставихте крепостта без битка? — извика разярен Йошикаге, но се видя принуден да обедини двете войски и да се върне в Ичиджогадани.

Хората на Нобунага проникнаха чак до прохода Киноме. Ако успееше да се вреже на това ключово място, право пред него щеше да е самото седалище на рода Асакура. Едно спешно известие обаче порази войниците на Ода.

Съобщението ги осведоми, че Асаи Нагамаса от Оми, чийто род от няколко поколения насам бе в съюз с Асакура, е повел войска на север от езерото Бива и отрязал пътя за отстъпление на Нобунага. Освен това Сасаки Рокаку, който вече бе вкусвал поражението от ръцете на Нобунага, действа в съгласие с Асаи и настъпва от планинския окръг Кога. Един подир друг те бяха повели войските си, за да ударят Нобунага отстрани.

Врагът бе отпред и отзад на нападащата войска. Навярно поради тази промяна в обстоятелствата духът на отрядите на Асакура сега бе висок и те бяха готови да излязат вън от стените на Ичиджогадани и да подемат яростно ответно нападение.

— В челюстите на смъртта сме — каза Нобунага.

Разбра, че все едно са търсели собствените си гробове на вражеска земя. Това, което внезапно предизвика страха му, не бе просто, че Сасаки Рокаку или Асаи Нагамаса са препречили пътя за отстъпление — това, от което Нобунага се боеше до самия мозък на костите си, бе възможността монасите-войни от Хонганджи, чиято крепост бе в околността, да нададат боен вик против нашественика и да развеят знамената си срещу него. Времето изведнъж се промени и сега нападащата войска бе като лодка, тръгнала срещу бурята.

Но къде има достатъчно голямо отверстие за изтегляне на десет хиляди войници? Майсторите на бойното изкуство предупреждават, че едно настъпление е по природа лесно, а оттеглянето — трудно. Допусне ли една грешка, военачалникът може после да претърпи нещастието от гибелта на цялата своя войска.

— Моля, позволете ми да застана начело на последните редици. Тогава господарят може да мине напряко през Кучикидани, без да го обременяват прекалено много хора и под прикритието на нощта да се измъкне от тази мъртвешка земя. Преди да стане пладне, останалите отряди могат да се оттеглят направо към столицата — предложи Хидейоши.

С всеки изминал миг опасността ставаше по-голяма. Тази вечер, придружаван от неколцина служители и отряд от само триста души, Нобунага последва непроходимите равнини и дефилета и цяла нощ язди към Кучикидани. Безброй пъти бяха нападани от монасите-войни от ордена Ико и от местни разбойници; два дни и две нощи вървяха без храна, вода или сън. Накрая стигнаха на вечерта на четвъртия ден Киото, но дотогава мнозина от тях бяха така уморени, че почти бяха осакатели. Те обаче бяха щастливците. Онзи, който трябваше да бъде съжаляван повече, бе човекът, поел доброволно в свои ръце отговорността за последните редици и след като главната част от войската се бе измъкнала, останал назад с мъничък отряд в самотната крепост Канегасаки.

Това бе Хидейоши. Останалите военачалници, които досега бяха завиждали на успехите му и тайно го бяха назовавали дърдорко и парвеню, сега се разделяха с него с искрени похвали, като го наричаха „опора на рода Ода“ и „истински воин“. На тръгване носеха в лагера му огнестрелно оръжие, барут и припаси. Щом оставеха провизиите и си тръгнеха, изглеждаше, сякаш слагат венци върху гроб.

После, от сутринта до обяд след среднощното измъкване на Нобунага, деветте хиляди войници начело с Кацуие Нобумори и Шоню успешно се изплъзнаха от врага. Щом отрядите на Асакура видяха това и се спуснаха да ги преследват, Хидейоши ги удари отстрани и застраши тила им. И когато силите на Ода най-сетне бяха в състояние да се изплъзнат от бедствието, Хидейоши и отрядите му се заключиха в крепостта Канегасаки и се зарекоха: „Тук ще се разделим с този свят“.

В доказателство за волята си да умрат в битка те здраво залостиха крепостната порта, хранеха се с каквото имаше за храна, спяха щом имаше време за сън и казаха своето сбогом на света. Начело на нападащите отряди на Асакура бе смелият военачалник Кея Шичидзаемон. Наместо да жертва много от собствените си хора, като ги праща напред срещу отряди, готови да умрат, той обсади крепостта и отряза на Хидейоши пътя за отстъпление.

 

 

— Нощно нападение!

Когато това предупреждение прозвуча на втората нощ, всички предварително направени приготовления бяха приложени без ни най-малко объркване. Войската на Кея се спусна върху движещия се в мрака противник и напълно разби малкия отряд на Хидейоши, който бързо побягна обратно в крепостта.

— Врагът е решен да умре и издава своя предсмъртен вик! Да използваме тази възможност и до сутринта крепостта ще е наша! — разпореди Кея.

Спуснаха се към ръба на рова, сглобиха салове и прекосиха водната преграда. Почти за никакво време хиляди войници се озоваха върху каменните стени.

После, точно както се бе зарекъл Шичидзаемон, Канегасаки падна с идването на утрото. Какво обаче завари отрядът вътре? В крепостта нямаше и един от защитниците. Знамената им стояха вдигнати. Към небето вече се виеше дим. Цвилеха коне. Хидейоши обаче не беше там. Нападението от предишната вечер изобщо не беше нападение.

Водена от Хидейоши, малката войска само се престори, че бяга обратно към крепостта, докато в действителност като вятър търсеше да избегне отнякъде сигурната смърт. При изгрев-слънце хората на Хидейоши бяха вече в подножието на планините, които се виеха по границата между двете области и правеха бягството им вече безопасно.

Разбира се, Кея Шичидзаемон и отрядите му не наблюдаваха тяхното отдалечаване в нямо изумление.

— Гответе се за преследване! — заповяда той. — След тях.

Отредите на Хидейоши поеха път за отстъпление дълбоко в планините, като продължиха бягството си през цялата нощ, без да спират, за да се хранят или да пият.

— Още не сме напуснали леговището на тигъра! — ги предупреди Хидейоши. — Не се отпускайте. Не почивайте. Не мислете за жаждата. Само запазете волята за живот!

И те продължаваха своя ход под напътствията на Хидейоши. Както се очакваше, Кея почна да ги настига. Щом чу зад себе си бойните викове на противника, Хидейоши първо нареди кратка почивка, а после заговори на своите войници:

— Не се плашете. Враговете ни са глупци. Надават боен вик, докато са в долината, а ние — нависоко. Всички сме уморени, но противникът ни преследва разгорещено и много от тях ще се изтощят. Щом стигнат достатъчно близо, обсипете ги със скали и камъни и ги промушете с копията си.

Хората му бяха уморени, но при яснотата и разумността на думите му си възвърнаха увереността.

— Елате ни хванете! — завикаха те и застанаха готови за нападението.

Подигравката на Кея над отрядите на Хидейоши му бе върната с позорно поражение. Безброй трупове изпопадаха под камъните и копията.

— Отстъпвайте!

Гласът, изкрещял тази заповед, накрая прегракна в долината, през която заотстъпваха Асакура.

— Сега е сгодният момент! Отдръпнете се! Отстъпвайте!

Хидейоши сякаш почти подражаваше действията на противника и като се обърнаха, неговите хора заотстъпваха към низините на юг. Кея повторно тръгна да ги преследва начело на оцелелите си войници. Хората му бяха наистина неумолими и при все че силата на техния наказателен отряд вече бе значително отслабена, монасите-воини от Хонганджи се присъединиха към нападението и когато войниците на Хидейоши се опитаха да преминат през планините надолу в Оми, им затвориха пътя. Щом онези поискаха да свърнат встрани, от блатата и горите вляво и вдясно полетяха стрели и камъни, придружени от викове:

— Не ги пускайте да минат!

Дори и Хидейоши почна да си мисли, че е ударил последният му час. Сега обаче бе моментът да сберат волята си за живот и да се противопоставят на изкушението да се предадат.

— Нека небето реши дали съдбата ни е добра или лоша и дали ще живеем или ще умираме! Тичайте през блатото на запад. Бягайте покрай планинските потоци. Водите им се вливат в езерото Бива. Тичайте бързо като самата вода. Спасението ви от смъртта е бързината!

Не им казваше да се бият. Това бе онзи Хидейоши, който така добре знаеше как да печели хората, но дори той не помисли да нареди на прегладнелите си войници, вървели две денонощия без сън или почивка, да тръгнат срещу засада от неизвестен брой въоръжени монаси. Всичко, което искаше, бе да помогне и на последния войник от изтощения отряд да се завърне в столицата. А няма нищо по-силно от волята за живот.

По заповед на Хидейоши уморените и мъчени от глад части с почти свръхестествена сила се спуснаха надолу по склона и си проправиха път до блатото. Това бе ход, който не можеше да се нарече нито военна хитрост, нито дори самоотрицание, тъй като скритите в дебрите на гората монаси-воини бяха подобни на комари. И въпреки това те продължаваха да тичат право пред вражеските редици. Това всъщност отвори в тях процеп и те успяха да разбият на части внимателно заложената засада. Докато бягаха, редът се превърна в безпорядък и всички мъже, като следваха планинските потоци, се заспускаха тичешком на юг.

— Езерото Бива!

— Спасени сме!

Те викаха от радост.

На следващия ден влязоха в Киото.

Щом Нобунага ги видя, възкликна:

— Слава на небето, че се връщате живи. Като богове сте. Наистина като богове.