Ейджи Йошикава
Тайко (21)

„Бъди добър със съседа си“

Сега градът под крепостта Кийосу бе опустял. Имаше само няколко дюкяна и жилища на самураи. При все това през самото запустение се четеше радостта от отхвърлянето на една стара кожа. Такова е началото на всичко живо — веднъж изпълнила предназначението си, утробата е принудена да се примири със своето разложение и отмиране. И по същия начин за всекиго бе радост, че Нобунага няма вечно да е пленник на своя роден град, дори това и да значеше за града упадък.

И тук една раждала някога жена сега остаряваше. Майката на Хидейоши. Тази година навършваше петдесет. Засега спокойно гледаше старините си и живееше със своята снаха Нене в тяхната къща в самурайския квартал на Кийосу. До преди две-три години обаче бе земеделка и ставите на попуканите й от пръстта ръце още бяха отекли. Родила беше четири деца и много от зъбите й липсваха. Косата й обаче още не бе изцяло бяла.

Едно от писмата, които Хидейоши й писа от бойното поле, даваше представа за всички останали:

Как е хълбокът ти? Още ли използваш мокса? Докато живеехме на село, все казваше: „Не пилейте храна заради мене“, все едно каква храна беше. И тук даже се притеснявам, че не се храниш добре. Трябва да живееш още дълго. Тревожа се, че няма да имам време да се погрижа за теб, както бих искал, понеже съм такъв безумец. За щастие тук не съм боледувал. Изглежда, съдбата ми на воин е щастлива и Негово Височество много ме цени.

След нашествието в Мино би било трудно да се преброят писмата, които той пращаше.

— Прочети това, Нене. Винаги пише като дете — обърна се майката на Хидейоши към снаха си.

Всеки път тя й показваше своите писма и Нене на свой ред показваше на старата жена нейните.

— Писмата, които праща на мен, не са толкова нежни. Все неща от рода на „Внимавай с огъня“ или „Бъди прилежна съпруга, докато мъжът ти го няма“ или „Грижи се за майка ми“.

— Умно е това момче. Праща писмо на теб и писмо на мен — едното строго, другото нежно. Мисля си значи, че ако приемеш, че се отнасят еднакво и за двете ни, писмата му са добре разпределени.

— Трябва това да е — рече засмяна Нене.

Тя с преданост се грижеше за майката на своя съпруг. Правеше всичко възможно да й е от полза, сякаш, също като Оцуми, й бе родна дъщеря. Пред всичко друго обаче, радост на старата жена доставяха писмата на Хидейоши. Тъкмо когато се тревожеха, че не са получавали нищо от дълго време, дойде писмо от Суномата. Но по някаква причина това писмо беше само за съпругата и за майката нямаше нищо.

Понякога писмата от Хидейоши пристигаха само за майка му, без нищо за Нене. Посланията му към нея обикновено бяха само послеписи към писмата за майката. До днес не бе пращал нищо нарочно и само за жена си. Изведнъж Нене си помисли, че трябва нещо да не е наред или че има нещо, за което той не иска да тревожи своята майка. Влезе в стаята, разряза плика и намери необичайно дълго писмо:

От дълго време храня надеждата да мога да вземе теб и майка да живеете тук при мене. Сега, когато най-сетне станах господар на крепост и получих от Негово Височество военачалническо отличие, положението е достатъчно сносно, за да поканя майка си в Суномата. Питам се обаче, дали това няма да й създаде безпокойство. Преди тя бе загрижена, че присъствието й ще ме обремени в моето служене на Негово Височество. Винаги казва също, че е само селска старица и такъв живот далеч ще надвишава положението й. По тази причина, дори и да я помоля, тя със сигурност под някакъв предлог ще откаже.

„Какво да кажа?“ Нене нямаше представа. Помисли си, че скритата молба на нейния съпруг е наистина сериозна.

В същия миг гласът на старата жена я извика от задната част на къщата:

— Нене! Нене! Ела за малко и погледни!

— Ида!

И днес тя прекопаваше с мотика корените на есенните патладжани. Бе следобед и все още доста горещо. Дори бучките пръст в градината пареха. По ръцете й лъщеше пот.

— Боже мой! Ама жега! — възкликна Нене.

Но старицата винаги отвръщаше, че това е, което обичат да вършат хората от село и я молеше да не се тревожи. Колкото и пъти обаче да слушаше това, Нене, тъй като не бе отрасла в земеделско семейство и не познаваше същинския аромат на земята, винаги бе намирала това единствено за съсипваща работа. Все пак напоследък тя усети, че започва да разбира поне малко защо майката на нейния съпруг не е в състояние да престане да работи.

Старата жена често говореше за плодовете и зеленчука като за „даровете на земята“. Това, че бе успяла в голяма бедност да отгледа четири деца и сама не бе умряла от глад, беше един от тези дарове. Сутрин плясваше молитвено с ръце към слънцето, като обясняваше, че и това й е навик от времето в Накамура. Не искаше да забрави предишния си живот.

Понякога казваше, че ако отведнъж привикне с разкошни дрехи и разточителни ястия и забрави благословията на слънцето и земята, със сигурност ще бъде наказана и ще се разболее.

— О, погледни това, Нене!

Веднага щом видя снаха си, майката на Хидейоши остави мотиката на земята и радостно посочи към това, което вършеше.

— Виж колко много патладжани са узрели. Ще ги мариноваме, та да можем да ги ядем тази зима. Донеси кошницата и дай сега да откъснем няколко.

Щом се върна, Нене подаде една от двете кошници на свекърва си. Като започна да къса патладжани и да ги слага в кошниците, тя каза:

— Както усилено работите, ще имаме достатъчно зеленчук за всичката супа и туршия, от които ще се нуждаем в къщи.

— Предполагам, че в дюкяните, откъдето пазаруваме, ще се поразсърдят.

— Е, слугите казват, че това ви доставя удоволствие и че е добре за здравето ви. И със сигурност ни помага да пестим, значи трябва да е добре.

— Няма да е хубаво за името на Хидейоши, ако хората си помислят, че правим това просто от стиснатост. Трябва някак да се опитаме да купуваме нещо друго от търговците, за да не си мислят така.

— Да, така да направим. Е, майко, не ми е никак приятно да говоря за това, но тъкмо преди малко дойде писмо от Суномата.

— О? От сина ми ли?

— Да… но този път не беше пратено до вас — пристигна само за мене.

— За когото и да е, е добре. Е, всичко както обикновено ли е? Той добре ли е? От известно време нямаме вести от него и аз си мислех, че трябва да е заради преместването на Негово Височество в Гифу.

— Точно така. В писмото той ме моли да ви кажа, че Негово Височество го е направил управител на крепост и мисли, че това е добро време да се преместим при него. Моли ме да ви убедя да дойдете и казва, че до няколко дни непременно трябва да се преместим в Суномата.

— О… това е чудесна новина. Че е станал управител на крепост, е почти като сън, но не трябва да отива твърде надалеч и да надскача себе си.

Докато слушаше радостните новини за своя син, сърцето на майката се боеше да не би добрата му съдба да се окаже недълготрайна. Старата жена и снаха й продължиха да работят заедно в градината и да берат патладжани. Скоро кошниците бяха пълни с ярко виолетовите зеленчуци.

— Не ви ли боли гърбът, майко?

— Какво? Защо, тъкмо напротив. Ако работя така малко по малко всеки ден, тялото ми си запазва силата.

— И аз също се уча от вас. Откакто ме оставяте от време на време да помагам в градината, се научих да се радвам на брането на зеленчук за супа сутрин и на работата при краставиците и патладжаните. Дори след като се пренесем в крепостта Суномата, някъде в двора непременно ще има място, където да насадим леха със зеленчуци. Ще можем да отглеждаме всичко, каквото поискаме.

Старата жена скри уста с оцапаната си с пръст ръка и се засмя.

— И ти си една умна, досущ като Хидейоши. Още преди да разбера какво става, реши да се преместим в Суномата.

— Майко — Нене се просна по очи и притисна върховете на пръстите си към земята. — Моля ви, изпълнете желанието на моя съпруг!

Старицата бързо хвана ръцете на Нене и се опита да ги допре до челото си.

— Не прави това! Аз съм просто една старица, която гледа само себе си.

— Не, не сте. Много добре разбирам какво ви спира.

— Моля те, не се сърди на своенравието на една стара жена. Заради това момче не искам да отида в Суномата. Така няма да бъде отвличан в служенето си на Негово Височество.

— Моят съпруг добре разбира това.

— Дори и да е истина, което казваш, Хидейоши ще бъде сред хора, които ще му завиждат за бързото преуспяване и ако една одърпана селянка работи градина посред двора на крепостта, ще го наричат с имена като „Маймунката от Накамура“ или „селски син“. Дори и собствените му служители ще му се смеят.

— Не, майко. Без нужда се тревожите за бъдещето. Това може да стане с някой, който обича да се прави на какъвто не е и да се грижи за това, какво казват другите, но сърцето на моя съпруг не е подвластно на хорското мнение. А щом става дума за неговите служители…

— Чудя се. Майка на господар на крепост с моя вид — няма ли това да навреди на името му?

— Моят съпруг не е дотам дребнав.

Думите на Нене бяха така искрени, че старата жена се изненада и накрая очите й се напълниха със сълзи от радост.

— Казах непростими неща. Моля те, извини ме, Нене.

— Е, слънцето залязва, майко. Измийте си ръцете и краката.

Нене тръгна напред, като носеше двете тежки кошници.

Заедно със слугите тя взе една метла и помете. Особено се стараеше в стаята на старицата, която почисти сама. Запалиха лампите и приготвиха чиниите за вечеря. Освен места за двете им, всяка сутрин и всяка вечер едно място оставаше запазено за Хидейоши.

— Да ви разтрия ли хълбока? — попита Нене.

Старата жена имаше постоянни болки, които от време на време се засилваха. Щом рано наесен задухаха вечерните ветрове, тя често се оплакваше. Докато Нене разтриваше краката й, старицата привидно потъна тихо в сън, ала през това време трябва да е прехвърляла на ум нещо. Накрая се изправи в леглото и заговори на Нене:

— Слушай, скъпа. Ти искаш отново да си при своя съпруг. Съжалявам, че бях така себична. Кажи на сина ми, че майка му иска да се премести да живее в Суномата.

 

 

В деня преди очакваното пристигане на майката на Хидейоши пред портите на Суномата влезе нечакан, но много желан гост. Беше облечен в прости дрехи, с нахлупена над очите камъшена шапка и придружен само от двама спътници — млада жена и момче.

— Щом ме види, ще разбере — каза мъжът на стражата, която прати вест на Хидейоши.

Този бързешком излезе от крепостните порти да приветства гостите си — Такенака Ханбей, Кокума и Ою.

— Това са единствените ми последователи — му каза Ханбей. — В крепостта на връх Бодай имам доста голямо домочадие, но когато се оттеглих от този свят, прекъснах връзка с тях. Що се отнася до моето предишно обещание към вас, господарю, помислих, че времето навярно е дошло и затова напуснах планинското си убежище и слязох отново да бъда между хората. Ще приемете ли моля тези трима странници като ваши най-смирени слуги?

Хидейоши се поклони с ръце на колената и каза:

— Вие сте прекалено скромен. Ако ми бяхте пратили предварително просто една бележка, щях да дойда на планината да ви посрещна лично.

— Какво? Бихте дошъл да посрещнете един нищожен планински ронин, който идва тук да ви служи?

— Е, както и да е, моля, заповядайте вътре.

Той тръгна напред и направи на Ханбей знак с ръка да влезе. Щом Хидейоши се опита да му предостави почетното място за сядане, Ханбей решително отказа с думите:

— Това ще е противно на намерението ми да бъда ваш служител.

— Не, не — отвърна с най-дълбоко чувство Хидейоши. — Аз не съм дотам надарен, че да се поставям над вас. Мисля да ви препоръчам на господаря Нобунага.

Ханбей поклати глава и упорито отказа.

— Както от самото начало заявих, нямам и най-малко намерение да служа на господаря Нобунага. И това не е просто въпрос на вярност към рода Сайто. Ако трябваше да служа на господаря Нобунага, нямаше да се мине дълго и щях да се принудя да изоставя службата си при него. Като взема предвид несъвършенствата на моята собствена личност, ведно с това, което съм чувал за нрава му, усетът ми подсказва, че отношенията ни на господар и служител не биха били от взаимна полза. С вас обаче не трябва да потискам разположението на духа си. Вие можете да търпите присъщата ми себичност и своенравие. Бих желал да ме смятате за най-долния от служителите ви.

— Е, тогава, ще обучавате ли във военното изкуство не само мене, но и всички мои служители?

С това, изглежда, двамата мъже постигнаха взаимно съгласие и тази вечер до късен час разговаряха весело и пиха заедно саке, без да мислят за това кое време е. Утре бе денят на пристигането на майката на Хидейоши в Суномата. Придружен от прислуга, той пропътува малко повече от час, от крепостта до покрайнините на селото Масаки, за да посрещне носилото на майка си.

Небето бе лазурно, хризантемите по грубо сплетените огради на хорските къщи изпускаха своето благоухание, а свраките в клоните на гинковите дървета пееха пискливата си песен.

— Шествието на почитаемата ви майка вече се вижда в далечината — обяви един от служителите.

Лицето на Хидейоши засия от радост, която не бе в състояние да прикрие. Най-сетне носилата на неговата майка и съпруга пристигнаха. Щом съпътстващите самураи видяха господаря си да се приближава към тях, за да ги поздрави, те незабавно слязоха от седлата. Хачисука Хикоемон се приближи бързо отстрани до носилото на старата жена и я осведоми, че Хидейоши е дошъл да я посрещне.

От вътрешността на носилото се чу гласа на старицата, която молеше да я свалят долу. Спряха носилата и ги спуснаха на земята. Войните коленичиха от двете страни на пътя и се поклониха. Нене слезе първа, отиде до носилото на свекърва си и я хвана за ръка. Когато погледна към лицето на самурая, който бързо сложи на краката на старата жена сламени сандали, видя, че това е Хидейоши. Дълбоко развълнувана, без да има време да каже и дума, Нене поздрави своя съпруг с бързо кимване.

Като взе ръката на своя син, старицата я притисна с почитание към челото си и каза:

— За господар на крепост си прекалено любезен. Моля те, недей проявява такава загриженост пред служителите си.

— Отдъхвам си, като виждам, че имаш такъв здрав вид. Казваш ми да не проявявам загриженост, но майко, единствена моя майко, днес аз не съм излязъл да те посрещна като самурай. Не се грижи, моля те.

Старата жена пристъпи вън от носилото. Останалите самураи всички се бяха проснали по очи на земята и тя се почувства твърде зашеметена, за да върви.

— Трябва да си уморена — каза Хидейоши. — Почини си тук за малко. До крепостта няма повече от час път.

Като хвана майка си за ръка, той я поведе към ниско столче под стрехата на една къща. Старицата седна и се загледа в есенното небе, което се простираше над плътната жълта ивица на гинковите дървета.

— Досущ като насън е — прошепна тя.

Тези думи накараха Хидейоши да се замисли за изминалите години. Не можеше да почувства, че този миг е като сън. Много ясно виждаше стъпките, които свързваха сегашната действителност с миналото. И усещаше това сега като естествен завършек на един отрязък от своя път.

През следващия месец, след като майката и съпругата на Хидейоши се преместиха в Суномата, ги последваха двадесет и девет годишната му сестра Оцуми, двадесет и три годишният му природен брат Кочику и двадесетгодишната му природена сестра.

Оцуми още бе неомъжена. Отдавна Хидейоши беше обещал, че ако се грижи за майка им, той ще й намери съпруг. На следващата година Оцуми се омъжи в крепостта за един роднина на жената на Хидейоши.

— Всички са пораснали — каза Хидейоши на майка си, като гледаше доволството по лицето й. Това бе неговото щастие и големият му подтик за бъдещето.

 

 

Беше късна пролет. По облегалката, на която дремеше Нобунага, в изобилие падаше черешов цвят.

— А… точно така.

Като се сети за нещо, той нахвърли бързо една бележка и нареди на вестоносец да я отнесе до Суномата. Хидейоши стана господар на крепост и вече не бе подръка, за да отговаря винаги, когато го повика. Това изглежда правеше неговия господар малко самотен.

Вестоносецът на Нобунага прекоси река Кисо и на портите на крепостта предаде бележката на Хидейоши. И тук пролетта бе минала спокойно. Цветовете на планинската дива лоза се полюшваха в сянката на изкуственото хълмче в двора. Зад този хълм, на края на широката градина, имаше новопостроена зала и малка къща за Такенака Ханбей и Ою.

Залата бе една доджо, където служителите на Хидейоши можеха да се упражняват в бойните изкуства. Под ръководството на Такенака Ханбей сутрин те изучаваха тук китайските класици, а след обед се надпреварваха в умения за бой с копие и меч.

След това Ханбей до късно през нощта говореше за военните предписания на Сун Цу и Ву Чи. Той със страст се посвети на обучението на всички млади самураи, за да ги приучи към бойните навици и обичаи в крепостта — повечето от служителите на Хидейоши бяха диви ронини, които някога се числяха към отряда на Хикоемон.

Хидейоши знаеше, че трябва да работи постоянно за самоусъвършенстване, за да преодолее своите недостатъци и да увеличи способността си за самовглъбяване и бе решен, че от неговите самураи трябва да се изисква същото. Ако ще играе важна роля за в бъдеще, въоръжени само с груба сила служители няма да му бъдат от полза. Хидейоши много държеше на това. И така, освен че радушно прие Ханбей на служба, той му се поклони и като на учител и го смяташе за свой наставник във военната наука. Повери му също обучението на служителите си.

Военната дисциплина решително се подобри. Когато Ханбей говореше за Сун Цу или китайските класици, хора като Хикоемон можеше винаги да бъдат видени на издигнатото място за слушателите. Единствената пречка бе, че Ханбей не беше много издръжлив телесно. Заради това от време на време беседите биваха отлагани и служителите оставаха разочаровани. И днес той се бе пренапрегнал през деня и заяви, че отменя вечерните четения. С настъпването на нощта бързо нареди да затворят плъзгащите се врати на дома.

Макар сезонът да бе късна пролет, вечерният вятър от горното течение на река Кисо още повече простудяваше слабото телосложение на Ханбей.

— Постлала съм ти леглото вътре. Защо не спиш?

Ою остави до писалището някаква лечебна смес. Ханбей четеше — обичайното му занимание, когато имаше малко време за отдих.

— Не, не че толкова се чувствам зле. Отмених беседата, понеже мислех, че може да пристегне повикване от господаря Хидейоши. Наместо да ми оправяш леглото, подреди ми дрехите така, че ако дойде вест, да мога бързо да изляза.

— Това ли било? Съвет ли има в крепостта тази вечер?

— Нищо такова — Ханбей отпи от горещата отвара. — Преди малко, докато затваряше вратата, ти сама ми каза, че по реката е пресякла лодка със знаме на вестоносец от Гифу и че някой идва към крепостната порта.

— За това ли говориш?

— Ако вестоносецът идва при господаря Хидейоши, то не се знае колко далеч и докъде може да отведе цялата тази работа. Дори и да не бъда повикан, надали ще мога да си разхлабя пояса и да заспя.

— Началникът на тази крепост те почита като свой учител, а ти се прекланяш пред него като пред твой господар, тъй че надали знам чие уважение е по-голямо. Наистина ли си толкова решен да служиш на този човек?

Ханбей усмихнат затвори очи и обърна лице към тавана.

— Допускам, че най-сетне се е стигнало и дотам. За един е мъж е плашещо да има доверието на друг. Красотата на една жена никога не би могла да ме изкуши.

В мига, в който казваше това, от кулата пристигна вестоносец. Той донесе молбата на господаря, Ханбей бързо да дойде при него и си тръгна. След кратко време пред Хидейоши, който седеше сам в тих размисъл, се яви един оръженосец и обяви:

— Господин Ханбей дойде.

Вдигна поглед от унеса си и бързо излезе от стаята да посрещне Ханбей. Двамата се върнаха вътре и седнаха.

— Съжалявам, че ви повиках тук посред нощ. Как се чувствате?

Ханбей погледна в очите Хидейоши, който на свой ред явно се канеше до самия край да се отнася с него като с учител.

— Такова внимание е ненужно. Ако вие, моят господар, говорите така с мене, как ще съм в състояние да ви отвърна? Защо не кажете нещо като „О, ти ли си, Ханбей?“ Мисля, че такъв род загриженост към един служител е неуместна.

— Наистина ли? Е, смяташ ли, че това не е от полза за отношенията ни?

— Просто не мислех, че моят господар трябва да уважава някого като мен така, като правите това вие.

— А защо не? — засмя се Хидейоши. — Аз съм необразован, а вие сте твърде учен. Роден съм на село, а вие сте син на господар на крепост. Във всеки случай, мисля за вас като за по-високопоставен.

— Щом нещата стоят така, отсега нататък ще бъда по-внимателен.

— Добре, добре — рече с игрива нотка Хидейоши. — Постепенно ще станем господар и служител. Ако се издигна още по-високо от сега.

За господар на една крепост, той отиваше извънредно далеч в пренебрегването на своето достойнство. Всъщност, ако умът има нужда от дрехи, бе готов да застане пред Ханбей напълно гол по отношение на собствената си глупост и невежество.

— Е, добре, защо ме повикахте, господарю? — запита учтиво Ханбей.

— О, да — каза Хидейоши, като внезапно се сети за предмета на тяхната среща. — Току-що получих писмо от господаря Ода Нобунага. Ето какво пише той: „След малко отдих се отегчих дори от придобивката на Гифу. Вятърът и облаците са спокойни и бих искал отново да изляза на открито. Хубостите на природата още не са ми станали близки. Какво ще правим с плановете за тази година?“ Как допускате, че трябва да отговоря на това?

— Е, смисълът е ясен, така че би трябвало да сте в състояние да му отговорите с един ред.

— Хм. Разбирам, но как бих могъл да отговоря в един ред?

— „Бъдете добър със съседа си — кройте планове за бъдещето.“

— „Бъдете добър със съседа си — кройте планове за бъдещето“ ли?

— Това е.

— Хм. Разбирам.

— Подозирам, че след като господарят Ода Нобунага превзе Гифу, сега си мисли, че тази година е времето да сложи в ред своето вътрешно управление, да даде на войските си да отпочинат и да почака нов подходящ ден — заключи Ханбей.

— Сигурен съм, че точно такива са замислите му, но с неговите наклонности той не може просто да остави дните да минават в безделие. Ето защо е пратил това писмо с въпрос относно политиката.

— Кроене на планове за бъдещето, съюз със съседите — настоящето, мисля, е навярно чудесна възможност за такива неща.

— Значи? — попита Хидейоши.

— Това е просто моето скромно мнение, понеже по-скоро вие, а не аз съм този, за когото се говори, че е способен в толкова много области. Първо отговорете само с едни ред: „Бъдете добър със съседите си — кройте планове за бъдещето“. После при удобен случай идете в крепостта Гифу и лично обяснете своя замисъл.

— Защо всеки от нас не напише коя област смята, че е най-добре да стане съюзник на Ода и после да сравним и да видим дали мислим едно и също?

Ханбей написа пръв нещо и после Хидейоши също употреби четката върху парче хартия.

Щом си размениха листовете и ги разгънаха, видяха, че и двамата са написали „Такеда от Кай“ и избухнаха в смях, доволни, че мислите им вървят в еднаква посока.

Лампите в гостната светеха ярко. Вестоносецът от Гифу получи почетното място; присъстваха също майката и съпругата на Хидейоши. Щом последният седна, лампите сякаш загоряха още по-весело и стаята се оживи.

Нене си помисли, че поне в сравнение с миналото, в днешно време съпругът й изглежда пие доста повече саке. Наблюдаваше небрежното му държание по време на угощението, сякаш въобще нищо не е забелязала. Хидейоши забавляваше своя гост, караше майка си да се смее и изглежда сам се чувствуваше отлично. Дори и Ханбей, който никога не пиеше, приближи чашата със саке до устните си и отпи малко за здравето на своя господар.

Към веселието се присъединиха още хора и то скоро стана доста буйно. Щом майка му и Нене се оттеглиха. Хидейоши излезе навън да поизтрезнее. Цветовете на младите черешови дървета вече бяха изпокапали и нощта се изпълваше само от уханието на планинската лоза.

— А! Кой е там под дърветата? — извика Хидейоши.

— Аз съм — отвърна женски глас.

— Ою, какво правиш тук?

— Брат ми се забави толкова до късно, а е така слаб, че се разтревожих.

— Чудесно е да виждаш такива безупречни отношения между брат и сестра.

Хидейоши отиде до нея. Канеше се да се просне по очи, но той я хвана за ръцете.

— Да повървим долу до чаения павилион, Ою. Толкова съм пиян, че не съм сигурен къде стъпвам. Бих искал да ми приготвиш купичка чай.

— Господи! Ръцете ми! Не бива. Моля ви, пуснете ме.

— Всичко е наред. Не се тревожи.

— Не… не трябва да правите това.

— Наистина всичко е наред.

— Моля ви!

— Защо вдигаш толкова шум? Говори шепнешком, моля те. Жестока си.

— Не бива!

В този миг Ханбей извика отвън. Тръгваше си за дома. Щом го видя, Хидейоши незабавно пусна Ою. Ханбей го изгледа с изумление.

— Що за пиянско безумие е това, господарю?

Хидейоши се плесна с ръка по главата. После, като се смееше или на собствената си глупост, или на липсата на изисканост в държанието си, зина и рече:

— Добре де, какво не е наред? Това е да бъдеш добър със съседите си и да кроиш планове за бъдещето. Не се тревожи за това.

 

 

Лятото премина в есен. Един ден Хикоемон дойде при Ханбей с известие, което съдържаше молба Ою да стане придворна дама на майката на Хидейоши. Щом чу това, девойката се сви от страх. После избухна в сълзи. Това бе нейният отговор на поканата на Хидейоши.

За купичка за чай, която няма несъвършенства, казват, че не е достатъчно красива. Характерът на Хидейоши също не беше безукорен. Макар изяществото на чаената купичка и самото човешко непостоянство да са интересно зрелище, от гледище на една жена такъв недостатък не може въобще да бъде „интересен“. Щом сестра му избухна в сълзи при самото споменаване на въпроса, Ханбей сметна отказа й за разумен и го предаде на Хикоемон.

И есента мина без произшествия. В Гифу на дело прилагаха началата на „да бъдеш добър със съседа си и да кроиш планове за бъдещето“. За рода Ода Такеда от Кай винаги бяха оставали заплаха откъм гърба. Скоро бе уговорено дъщерята на Нобунага да се омъжи за сина на Такеда Шинген — Кацуйори. Младоженката беше момиче на тринадесет години, несравнима по хубост. Тя обаче бе осиновена и не беше от истинските дъщери на Нобунага. При все това след брачната церемония Шинген изглеждаше извънредно доволен от нея и скоро връзката бе благословена със син — Таро.

Поне засега северната граница на рода Ода изглеждаше сигурна, но докато раждаше Таро, младата невеста почина. Тогава, за да предотврати разхлабването на съюза между двете области, Нобунага сгоди своя най-голям син Нобутада за шестата по ред дъщеря на Шинген. Прати предложение за брачна връзка и до Токугава Иеясу в Микава. Така военният съюз, който вече съществуваше помежду им, бе подсилен със сродяване между семействата. По времето на годежа най-големият син на Иеясу, Такечийо и дъщерята на Нобунага бяха и двамата по на осем години. Тази политика бе приложена и към рода Сасаки в Оми. И така, през следващите две години в крепостта Гифу имаше непрестанни празненства.

 

 

Лицето на самурая бе скрито в сянката на широка, изплетена от камъш шапка. Бе висок и на около четиридесет години. Като се съди по дрехите и сандалите му, беше странстващ боец, който от доста време е на път. Дори и откъм гърба тялото му сякаш не оставяше уязвимо място за нападателя. Тъкмо бе привършил обедното си ядене и излизаше на една от улиците на Гифу. Обикаляше и се оглеждаше без някаква определена цел. От време на време си отбелязваше сам колко се е променило еди-кое си място.

От всяко едно място в града пътникът можеше да вдигне поглед и да види високите стени на крепостта горе. Прихвана ръба на ниската си конусовидна шапка и за кратко време с удивление се загледа в тях.

Внезапно една минувачка, навярно жена на търговец, се обърна и спря, за да го огледа. Прошепна нещо на придружаващия я помощник и двамата колебливо се приближиха до странника.

— Простете. Неучтиво е да ви спирам по този начин на улицата, но не сте ли вие племенникът на господин Акечи?

Хванат неподготвен, боецът отговори бързо:

— Не — и се отдалечи с големи крачки.

След като измина десетина стъпки, той обаче се обърна и погледна към жената, която още се взираше в него. „Това е дъщерята на оръжейника Шинсай, помисли си. Вече трябва да се е омъжила.“

Проправи си път през улиците. Два часа по-късно бе близо до река Нагара. Седна на тревистия бряг и се загледа във водата. Можеше да остане тук завинаги. Тръстиките шумоляха в самотен шепот под бледото и хладно есенно небе.

— Господин страннико?

Някой го потупа по рамото.

Щом се извърна, Мицухиде видя трима души — най-вероятно стража от самураи на Ода, които дежурят.

— Какво правите? — попита небрежно единият.

Лицата на тримата бяха обаче напрегнати и подозрителни.

— Уморих се да вървя и поспрях да почина малко — отвърна спокойно боецът. — Вие от рода Ода ли сте? — попита той, като стана и отърси тревата от дрехите си.

— Да — отвърнаха отсечено войниците. — Откъде идете и накъде сте тръгнали?

— От Ечидзен съм. Имам роднина в крепостта и търсех някакъв начин да се свържа.

— Служител ли?

— Не.

— Но не казахте ли току-що, че е някой от крепостта?

— Не е служител. От домашните е.

— Жена? И как се казва?

— Колебая се, дали да го кажа тук.

— А вашето име?

— И него също.

— Ще рече, че не искате да говорите на открито ли?

— Точно така.

— Е, тогава ще трябва да дойдете с нас до дома на стражата.

Навярно подозираха в него вражески съгледвач. Просто в случай, че окаже съпротива, един от мъжете извика в посока към пътя, където чакаха качен на кон самурай, който имаше вид на техен водач и още десетима пешаци.

— Точно на това се надявах. Водете.

С тези думи боецът бързо тръгна напред.

И в Гифу като във всяка друга област проверките при пресичане на реката, в града под крепостта и на границата бяха строги. Нобунага едва наскоро се бе пренесъл в крепостта Гифу и заради пълната промяна на управлението и законите сега държавните чиновници имаха многобройни задължения. Макар някои да се оплакваха, че охраната е прекалено строга, в града още имаше много бивши служители на сваления род Сайто, а заговорите във вражеските области често напредваха бързо.

Мори Йошинари добре подхождаше за поста на главен градски управител, но като всеки воин предпочиташе полето на боя пред гражданските задължения. Щом се върнеше вечер у дома, изпускаше въздишка на облекчение. И всяка вечер показваше на съпругата си все същото уморено от работа лице.

— Дойде писмо за теб от Ранмару.

Щом чу името Ранмару, Йошинари се усмихна. Новините от крепостта бяха едно от малкото му удоволствия. Ранмару бе неговият син, когото като дете прати да служи в крепостта. От самото начало беше ясно, че той няма да е от никаква същинска полза, но бе хубаво на вид момче и привлече погледа на Нобунага, като така стана един от личните му прислужници. Напоследък бе заедно с оръженосците и изглежда изпълняваше някакъв вид задължения.

— Какви са новините? — попита съпругата на Йошинари.

— Всъщност никакви. Всичко е спокойно и Негово Височество е в добро настроение.

— Нали не пише нещо за боледуване?

— Не, твърди, че е в отлично здраве — отвърна Йошинари.

— Това момче е по-умно от повечето. Сигурно внимава да не причини тревога на родителите си.

— Предполагам, че е така — каза Йошинари. — Но е още съвсем малък и за него трябва да е напрежение през цялото време да бъде до Негово Височество.

— Допускам, че от време на време би искал да се прибира у дома да го поглезим малко.

В този момент се появи един самурай и обяви, че скоро след като Йошинари се върнал в къщи, в службата му станало нещо и макар да е късно пред нощта, неколцина от неговите подчинени са дошли да се посъветват. Тримата военни чакаха на входа.

— Какво има? — попита ги Йошинари.

Водачът им доложи какво е станало:

— Към края на деня един от патрулите ни задържа близо до река Нагара подозрителен на вид странстващ боец.

— И?

— По целия път до дома на стражата се държа много кротко. Когато го разпитахме, упорито отказа да издаде името или родната си област и каза, че ще направи това, само ако говори с господин Йошинари. Продължи с думите, че не е вражески съгледвач и че негова роднина — жена — работи в домакинството на рода Ода от времето, когато Негово Височество пребиваваше в Кийосу. Не поиска обаче да каже нищо повече, освен ако не се срещне с този, който отговаря за всичко. Беше много упорит.

— Хубаво, хубаво. На колко е години?

— Към четирийсет.

— Що за човек е?

— Доста е внушителен. Трудно е да го вземеш просто за един от онези странстващи бойци.

След няколко минути въведоха задържания. Един възрастен служител го отведе в стая в задната част на дома. Възглавница и малко храна очакваха госта.

— Господин Йошинари скоро ще бъде с вас — каза старият служител и се сбогува.

Дим от благовония проникна в стаята. Боецът, с изпоцапани от пътя дрехи, усети, че благовонието е от такова качество, че ако посетителят няма достатъчно изтънчено обоняние, би било пропиляно. Мълчаливо зачака някакъв знак от стопанина на къщата.

Лицето, закрито днес от камъшената шапка, сега мълчаливо съзерцаваше трепкащата светлина на лампата. Без съмнение бе твърде блед, за да повярва стражата, че е странстващ боец. А и очите му бяха кротки и меки — не такива, каквито биха очаквали от човек, чието ежедневие е сабята.

Вратата се плъзна настрани и една жена, по чиито дрехи и държание личеше, че не е прислужница, изискано му поднесе купичка чай. Без нито дума сложи купичката пред него и после се оттегли, като затвори плъзгащата се врата след себе си. Отново, ако гостът не беше важен, не биха му показали такава учтивост.

След няколко минути домакинът Йошинари влезе и ведно с поздрава се извини, че е накарал госта си да чака.

Боецът се премести от възглавницата в по-официално положение. Коленичи.

— Честта да разговарям с господин Йошинари ли имам? Боя се, че със своето неблагоразумие създадох малко неприятности на вашите хора. Идвам с тайно поръчение от рода Асакура в Ечидзен. Казвам се Акечи Мицухиде.

— Значи това сте вие. Надявам се, ще извините нелюбезността на подчинените ми. Аз самият бях изненадан от това, което чух преди малко и побързах да се срещна с вас.

— Не бях назовал името или родната си област. Та как узнахте кой съм?

— Казал сте нещо за определена дама — ваша племенница, допускам — която от известно време служи в дома на Негово Височество. Щом ми съобщиха това, предположих, че трябва да сте вие. Племенницата ви е, вярвам, дамата Хагиджи. Тя служи на съпругата на господаря Нобунага, откакто придружи Нейно Височество от Мино в Овари.

— Наистина! Впечатлен съм, че сте запознат с такива подробности.

— Това е просто работата ми. Ние по начало проучваме такива неща като родното място, произхода и роднините на всекиго — от висшите придворни дами до прислужниците.

— Това е съвсем разумно.

— Проучихме семейството, откъдето произхожда и дамата Хагиджи. По времето, когато умря господарят Досан, един от нейните чичовци избяга от Мино и изчезна. Тя винаги с тъга говорела с Нейно Височество за някой си Мицухиде от крепостта Акечи. Толкова успях да узная. После, щом моите подчинени ме осведомиха за възрастта и външния ви вид и ми казаха, че от половин ден сте обикаляли града под крепостта, свързах всичко това и допуснах, че сте вие.

— Трябва да ви поздравя за силата на мисълта ви — каза Мицухиде с усмивка на облекчение.

Йошинари грейна от задоволство. Сега той попита по-официално:

— Но каква работа ви води така надалеч от Ечидзен, господин Мицухиде?

Изражението на Мицухиде стана сериозно и той бързо снижи глас.

— Има ли друг някой тук? — погледна той към плъзгащата се врата.

— Няма нужда да се притеснявате. Отпратих прислугата. Човекът от другата страна на вратата е най-довереният ми служител. Освен един мъж, който стои на стража при входа на коридора, тук няма никого другиго.

— Работата е в това, че ми бяха поверени две писма за господаря Ода Нобунага — едното от шогуна Йошиаки и другото от господаря Хосокава Фуджитака.

— От шогуна!

— Това на всяка цена трябваше да остане скрито от рода Асакура, тъй че оставям на вас да си представите колко беше трудно да стигна дотук.

Предната година шогунът Йошитеру бе убит от заместника си Мийоши Нагайоши и от неговия служител Мацунага Хисахиде, който узурпира шогунската власт. Йошитеру имаше двама по-млади братя. По-големият от тях, игумен на будистки манастир, бе убит от метежниците. По-младият, Йошиаки, по това време монах в Нара, разбра в каква опасност се намира и избяга с помощта на Хосокава Фуджитака. За кратко време се кри в Оми, отказа се от свещеничеството и на двадесет и шест годишна възраст прие титлата на четиринадесети шогун.

След това „странстващият шогун“ се обърна към Вада, Сасаки и различни други родове за подкрепа. От самото начало намерението му беше да не живее от чужди подаяния. Замислил бе да разгроми убийците на брат си и да възобнови властта и влиянието на семейството. Търсеше помощ, като пращаше вести до далечни родове.

Тъй като Мийоши и Мацунага бяха завладели централната власт, това обаче бе голям въпрос, който засягаше цялата страна. Макар на име Йошиаки да беше шогун, той в действителност не бе нищо повече от безпаричен изгнаник. Нямаше средства, а още по-малко пък собствена войска. Нито пък беше особено обичан сред народа.

Мицухиде започна разказа си от пристигането на Йошиаки в крепостта на Асакура Йошикаге в Ечидзен. Тъкмо по това време на служба при Асакура имало един злощастник, който не бил допуснат за пълноправен служител на рода. Това бил той самият, Акечи Мицухиде. Тъкмо така Акечи за пръв път срещнал Хосокава Фуджитака.

— Историята е малко дълга — продължи Мицухиде, — но ако бъдете така добър да ме изслушате, ще ви помоля с подробности да я разкажете на господаря Нобунага. Разбира се, трябва да предам писмото на шогуна до господаря лично.

После, за да разясни собственото си положение, той заговори за събитията, откакто е напуснал крепостта Акечи и от Мино избягал в Ечидзен. Повече от десет години Мицухиде вкусвал от несгодите на този свят. По природа човек на знанията, той лесно бивал привличан от книгите и учението. Благодарен е за претърпените неуспехи. Времето на странстванията му, отрязъкът на неговите изпитания, със сигурност е било дълго. Крепостта Акечи била разрушена през време на междуособната война в Мино и в Ечидзен избягали само той и братовчедът му Мицухару. В годините, откакто се изгуби от поглед, Мицухиде живял като ронин и си изкарвал оскъдна прехрана с учене на селските деца на четмо и писмо.

Единственото му желание било да намери един добър господар, комуто да служи и добра възможност за това. Докато търсел начин да се издигне в света, Мицухиде изучил бойните изкуства, стопанското дело и с вещо око — крепостите на различните области, като се готвел за някой бъдещ ден.

Пътувал нашир и надлъж и посетил всички области в западна Япония. За това имало добра причина. Западът винаги е този, който пръв приема чуждестранните нововъведения и тъкмо там имал най-добра възможност да добие нови знания по предмета, който превърнал в свое основно занимание — пушките. Познанията му върху огнестрелното оръжие довели до няколко произшествия в западните области. В град Ямагучи един служител на рода Мори на име Кацура задържал Мицухиде по подозрение, че е вражески съгледвач. По този повод той открито разказал за произхода, положението и надеждите си и дори издал как оценява във военно отношение съседните области.

Докато разпитвал Мицухиде, Кацура бил така впечатлен от дълбочината на познанията му, че по-късно препоръчал пътника на своя господар, Мори Мотонари:

— Мисля, че определено е необичайно надарен. Ако му дадем работа тук, подозирам, че впоследствие ще постигне нещо.

Навсякъде еднакво се търсеха надарени хора. Със сигурност такива, които са напуснали домовете си и служили в други области, един ден щяха да се окажат в крайна сметка врагове на своите предишни господари. Едва чул за Мицухиде, Мотонари пожела да се срещне с него. Един ден Мицухиде бе повикан в крепостта Мотонари. На следващия ден Кацура посети Мотонари насаме и го попита за неговото мнение за госта.

— Както казахте, много малко са надарените мъже. Дайте му малко пари и дрехи и любезно го отпратете по пътя му.

— Да, но не ви ли впечатли той по някакъв начин?

— Наистина. Има два вида големи хора — същински големите и злодеите. А ако един злодей е и учен, той най-вероятно ще донесе провал за себе си и вреда на своя господар.

— Във вида му има нещо, което убягва — продължил Мотонари. — Докато говори с такова самообладание и яснота в погледа, има много примамливо излъчване. Да, той наистина е завладяваща личност, но аз предпочитам твърдостта на нашите воини от западните области. Ако сложа този човек помежду собствените си войници, той ще стърчи нагоре като жерав сред ято пилци. Само по тази причина съм против него.

И така, Мицухиде не бил приет от рода Мори.

Пътувал през Хидзен, Хиго и владенията на рода Отомо. Пресякъл вътрешното море до остров Шикоку, където изучавал бойните изкуства при рода Чисокабе.

Щом се върнал в дома си в Ечидзен, Мицухиде открил, че съпругата му е заболяла и починала, братовчед му Мицухару отишъл да служи на друг род, а след шест години неговото положение не се е подобрило. Все още не можел да види дори искрица светлина по пътя, който лежал пред него.

В тази трудна минута Мицухиде отишъл при Ена, игумена на храма Шонен в Ечидзен. Наел къща пред храма и почнал да учителства на децата от околността. От самото начало не гледал на това като на работа за цял живот. След две години вече добре познавал управлението и проблемите на областта.

По това време окръгът бил редовно разтърсван от въстания на монасите-воини от ордена Ико. Веднъж, докато частите на Асакура зимували в полето през време на един поход срещу монасите, Мицухиде попитал Ена:

— Това е само моя скромна догадка, но бих искал да предложа един военен ход на рода Асакура. С кого предполагате, че ще е най-добре да се срещна?

Ена веднага разбрал какво е наумил Мицухиде.

— Човекът, който е най-вероятно да ви изслуша, е Асакура Кагеюки.

Мицухиде поверил храмовото училище на Ена и се отправил към стана на Кагеюки. Понеже нямало към кого да се обърне, просто влязъл в лагера, като носел плана си записан върху едно парче хартия. Бил задържан, без да узнае дали листът е бил предаден на Кагеюки и два месеца не чул нищо за това. При все че бил затворник, по движението в лагера и духа на войската Мицухиде заключил, че Кагеюки привежда неговия замисъл в изпълнение.

Отпърво Кагеюки се отнасял с подозрение към Мицухиде, заради което и бил задържан; тъй като обаче нямало начин да се разкъса безизходното положение, до което била стигнала битката, той решил да изпробва плана му. Когато двамата мъже най-сетне се срещнали, Кагеюки похвалил Мицухиде като воин с широки познания върху класиците и бойните изкуства. След това го пуснал на свобода в лагера и го викал от време на време при себе си. Изглеждало, обаче, че Мицухиде няма толкова лесно да се издигне до ранга на служител и така един ден, при все че не обичал да се хвали, той доста настоятелно казал:

— Ако ми дадете пушка, ще застрелям вражеския предводител посред стана му.

— Можеш да вземеш една — отвърнал Кагеюки, но понеже още таял някои съмнения, тайно назначил човек да наблюдава Мицухиде.

Това бе време, когато дори за рода Асакура едно огнестрелно оръжие беше изключително ценно. Като благодарил за честта, Мицухиде взел пушката, смесил се с отрядите и отишъл в предните редици. Щом започнало сражението, се изгубил дълбоко зад вражеския строй.

Щом чул за това изчезване, по-късно Кагеюки поискал да узнае защо мъжът, който наблюдавал Мицухиде, не го е застрелял в гръб.

— Може в крайна сметка да е бил вражески съгледвач и да е проучвал вътрешните условия тук.

Няколко дни по-късно обаче дошла вестта, че предводителят на противниците бил застрелян от неизвестен нападател, докато правел оглед на бойната линия. Вражеските духове внезапно изпаднали в объркване.

Скоро след това Мицухиде се върнал в лагера. Щом се явил пред Кагеюки, не се забавил да го попита:

— Защо не вдигнахте на крак цялата войска и не разгромихте противника? Нима след като със скръстени ръце оставяте такава възможност да ви се изплъзне, наричате себе си пълководец?

Мицухиде бил извършил обещаното — отишъл на вражеска земя, застрелял военачалника и дошъл обратно.

Щом Асакура Кагеюки се върнал в крепостта Ичиджогадани, разказал за станалото на Асакура Йошикаге. Йошикаге погледнал Мицухиде веднъж и го помолил да му служи. По-късно той наредил да сложат мишена в двора на крепостта и поискал онзи да му покаже умението си. Мицухиде, макар в никакъв случай да не бил много опитен в стрелбата, дал да се разбере какво може, като улучил мишената шестдесет и осем от общо стоте пъти.

Сега Мицухиде получил жилище в града под крепостта и доход от хиляда кан. Сто сина на служители му били дадени да ги обучава и той отново организирал стрелково поделение. Бил толкова благодарен на Йошикаге, задето го е спасил от тежкото положение, че няколко години неуморно работил без друго намерение, освен да му се отплати за благоразположението и добрата съдба.

Всеотдайността обаче накрая предизвикала възраженията на равните нему. Обвинили го в надменност и в това, че си придава важност. Какъвто и да бил предметът за разговор или работа, неговата изтънченост и ум ярко блясвали пред очите на всички.

Такова положение не се нравело на служителите на този местен род, които почнали да се оплакват от него:

— Без съмнение е много надменен.

— Не е нищо повече от самомнителен глупак.

Естествено, тези оплаквания стигнали до ушите на Йошикаге. Работата на Мицухиде също започнала да страда от това. Хладен по природа, сега той станал прицел на също тъй хладни погледи. Ако Йошикаге се бил застъпил за него, нещата можело и да се променят, но този бил възпрян от собствените си служители. Разпрата си проправила път дори между множеството любими наложници на Йошикаге и се разпространила из крепостта. Самият Мицухиде не бил свързан с никого тук и просто бил намерил временен подслон. Чувствал се нещастен, но нямало какво да се направи.

„Сгрешил съм“, помислил си той. Сега имал храна и облекло, но горчиво съжалявал за взетото решение. В бързината да избяга от тежката си участ изпълзял на грешния бряг. Такива били неговите тъжни мисли, след като прекарал само злощастни дни. „Пропилях целия си живот!“ Тази потиснатост изглежда се отразила на здравето му и той почнал да страда от подобно на струпеи кожно заболяване, което с течение на времето станало сериозно. Мицухиде помолил Йошикаге да му позволи да отсъства, за да отиде на лековития извор в град Ямаширо.

Докато бил там, пътници донесли вестта, че дворецът Ниджо е нападнат от метежници, които убили шогуна Йошитеру. Дори и в планината хората били стреснати и обезпокоени.

— Щом шогунът е убит, страната отново ще изпадне в безпорядък.

Мицухиде незабавно започнал приготовления за завръщането си в Ичиджогадани. Объркване в Киото значи объркване в цялата страна. Това събитие съвсем естествено ще даде отражение и в областите. Без съмнение в същата тази минута се правят бързи приготовления.

„Мога да се муся и да съм потиснат заради дребни неща, но това би било срам за един мъж в разцвета на силите си“, решил Мицухиде. На лековития извор кожното му заболяване се било разнесло и сега той бързо се представил пред своя господар. Йошикаге едва дал да се разбере, че е забелязал завръщането му и при такова безразличие Мицухиде се оттеглил. След това не го повикали. В негово отсъствие бил освободен от началството на стрелковото поделение и навсякъде изглежда царяла враждебност към него. Сега, когато предишното доверие на Йошикаге изчезнало, Мицухиде повторно станал жертва на душевно терзание.

Тъкмо тогава го посетил Хосокава Фуджитака, който можел да се нарече само пратеник свише. Мицухиде бил толкова изненадан, че стреснат от това, дето личност като Фуджитака е дошла в дома му, сам излязъл да го посрещне.

Нравът на Фуджитака много точно допаднал на Мицухиде. Той с положителност имал излъчването на благороден и учен мъж. Мицухиде отдавна жалел, че не може да се срещне с хора със същински качества и такъв един посетител естествено изпълнил сърцето му с радост. Изпитвал обаче съмнения относно целта на идването на Фуджитака.

Макар произходът му да бил благороден, по времето, когато тайно посетил дома на Мицухиде, той не бил всъщност нищо повече от изгнаник. Прогонен от Киото, шогунът Йошиаки бягал през различните области. Фуджитака бил човекът, който се обърнал към Асакура Йошикаге от името на шогуна. Той бил единственият, който страдал заедно с Йошиаки и обикалял областите, проповядвал вярност към законната власт, опитвал да подтикне към действие местните господари и така се стараел да превъзмогне тъжните неуспехи на своя господар.

— Родът Асакура със сигурност ще се обяви за негов съюзник. Ако към нас се присъединят и двете области Вакаса и Ечидзен, тогава всички северни родове ще се притекат под знамената ни.

Йошикаге клонял към отказ. Без значение за каква вярност му проповядва Фуджитака, той не бил склонен да се сражава заради един безсилен шогун в изгнание. Не ставало дума за липса на военна сила или резерви, а за това, че Йошикаге поддържал създаденото положение.

Фуджитака бързо схванал, че обстоятелствата не са в тяхна полза и като си припомнил за непотизма и вътрешните борби в рода Асакура, изоставил своите усилия дотам. Йошиаки и служителите му обаче вече били на път за Ечидзен.

Макар родът Асакура да се дразнел много от това, че сега шогунът е зависим от тях, не можели да се отнесат зле с него и му определили един храм за временно жилище. Не го закачали, но и се молели да си замине по-скоро.

И ето, съвсем внезапно Мицухиде бива посетен от Фуджитака. Той все още обаче не бил в състояние да отгатне причината за това посещение.

— Чувал съм, че имате склонност към поезията. Когато ходихте в Мишима, видях едно от вашите произведения — казал Фуджитака, за да започне разговора.

Нямал вид на човек, чието сърце страда. Изражението му било съвършено кротко и благосклонно.

— О, неудобно ми е да слушам това.

Мицухиде не просто скромничел — той бил искрено смутен. Разбира се, Фуджитака бил прочут със своите стихове. Този ден разговорът им тръгнал от поезията и преминал върху класическа японска литература.

— Боже, разговорът бе толкова интересен, че забравих, дето това е първото ми посещение тук.

Фуджитака се извинил за дългия си престой и си взел довиждане.

След като той си тръгнал, Мицухиде останал дори още по-озадачен. Фуджитака се отбивал още два-три пъти в дома му, но предметът на разговора никога не се отдалечавал от поезията и чайната церемония. Но ето, че един ден — ден, когато ръмяло и било така тъмно, че вътре в къщата се нуждаели от лампи — в една минута на спокойствие, Фуджитака станал по-официален от обикновено.

— Днес имам да обсъдим нещо много сериозно и тайно — започнал той.

Разбира се, Мицухиде вече очаквал от него да разчупи така леда и отвърнал:

— Ако ми се доверявате достатъчно, за да ми кажете тайна, то аз със сигурност обещавам да я запазя. Моля, говорете спокойно по кой да е въпрос.

Фуджитака кимнал.

— Уверен съм, че човек, проницателен като вас, вече бързо се е досетил защо ви посещавам по този начин. Работата е в това, че тези от нас, които придружават шогуна, дойдоха тук, като разчитаха на господаря Асакура като на единствения местен владетел, който би му станал съюзник. Досега неведнъж тайно сме преговаряли и сме се обръщали с призиви към него. Окончателният му отговор обаче от ден на ден бива отлаган и изглежда, че в скоро време не може да се очаква решение. Между другото ние проучихме вътрешното управление и работи на господаря Асакура и сега зная, че той няма волята да се бие за шогуна. Тези от нас, които го призоваваха за това, разбраха, че това е безполезно. Обаче… — Фуджитака говорел, сякаш е съвсем различен човек от този, който бил идвал преди на посещения тук. — Кой от областните владетели, освен господаря Асакура, е човек, на когото да можем да се опрем? Кой е най-сигурният военен предводител днес в страната? Съществува ли такъв човек?

— Съществува.

— Наистина ли? — очите на Фуджитака просветнали.

Мицухиде спокойно написал с пръст на пода едно име — Ода Нобунага.

— Господарят на Гифу ли?

Фуджитака затаил дъх. Вдигнал очи от пода към лицето на Мицухиде и за кратко време не казвал нищо. След това двамата мъже дълго обсъждали Нобунага. Някога Мицухиде бил служител на рода Сайто и докато служел на предишния си повелител, господаря Досан, бил наблюдавал характера на неговия зет. Така това, което казвал, имало известна меродавност.

Няколко дни по-късно Мицухиде се срещнал с Фуджитака в планината зад храма, който се бил превърнал в обиталище на шогуна. От него той получил лично писмо, написано от шогуна и адресирано до Нобунага. Същата вечер бързо напуснал Ичиджогадани. Естествено, изоставил и жилището, и служителите си, тъй като очаквал никога да не се върне. На следващия ден целият род Асакура бил на крак.

— Мицухиде е изчезнал! — се носело навсякъде.

Бил пратен наказателен отряд, който да го върне обратно, но вече не можели да го открият в границите на областта. Асакура Йошикаге бил дочул, че един от привържениците на шогуна, Хосокава Фуджитака, бил посещавал Мицухиде и сега се обърнал срещу шогуна, като заявил:

— Със сигурност той е подучил така Мицухиде и навярно го е пратил в друга област като вестоносец.

И Йошикаге прогони шогуна от областта.

Фуджитака предварително се бе догаждал за този изход. Така, като прие това по-скоро като сгоден случай, той отиде със свитата си от Ечидзен в Оми и намери подслон при Асаи Нагамаса в крепостта Одани. Там зачака добри новини от Мицухиде.

Ето защо Мицухиде идваше в Гифу. С писмото на шогуна в ръце той многократно по време на пътя излага на опасност живота си. Сега най-сетне беше изпълнил половината си задача. Добрал се бе до жилището на Мори Йошинари и още същата вечер седеше спокойно срещу самия Йошинари, в подробности му обясняваше целта на пратеничеството си и го молеше да изиграе ролята на посредник между него и Нобунага.

 

 

Бе седмият ден на Десетия месец на деветата година на Ейроку. Човек можеше навярно да нарече този ден съдбоносен. Мори се бе застъпил в полза на Мицухиде и подробностите за положението му бяха стигнали до Нобунага. Това бе денят, в който Мицухиде влезе в крепостта Гифу и за първи път се срещна с Нобунага. Той беше на тридесет и осем, шест години по-стар от владетеля.

— Внимателно прегледах писмата от господаря Хосокава и от шогуна — започна Нобунага — и разбрах, че те искат помощ от мене. При все, че съм тъй недостоен, ще им предоставя всичката сила, с която разполагам.

Мицухиде се поклони и в отговор на думите на Нобунага рече:

— Да заложа незначителния си живот в името на страната беше чест, която далеч надхвърля моя нисък ранг.

В думите му нямаше нищо неискрено.

Нобунага бе впечатлен от неговата откровеност, също както и от държанието и обноските му, от това, с какъв усет си служи с думите, от неговия възхитителен ум. Колкото повече се вглеждаше в него, толкова повече се впечатляваше. „Този човек трябва да се окаже от полза“, помисли си. Така Акечи Мицухиде попадна под крилото на рода Ода. Скоро той получи владение в Мино на стойност четири хиляди кан. И още, понеже шогунът и привържениците му бяха сега при рода Асаи, Нобунага прати голямо число хора начело с Мицухиде, които да ги съпътстват до крепостта Гифу. Нобунага сам отиде до областната граница, за да посрещне шогуна, когото бяха смятали за такъв нежелан посетител в другите области.

На портата на крепостта хвана поводите на шогунския кон и въведе Йошиаки като почетен гост. Истината е, че Нобунага държеше не само поводите на коня, а поемаше в ръцете си и тези на цялата страна. От този миг насетне, накъдето и да тръгнеше, буреносните облаци и ветрове на епохата бяха стиснати в юмрука, който сега така здраво държеше тези поводи.