Ейджи Йошикава
Тайко (37)

Божи хора

Макар да бе разделен от Нобунага, Хидейоши смяташе за част от своите военни задължения да праща редовно вести в Адзучи. Така неговият господар можеше като от високо да следи какво става на запад и не се безпокоеше за събитията там.

След като изпрати Хидейоши в западните области, Нобунага посрещна Новата година в Адзучи. Беше десетата година на Теншо. Тези празненства бяха дори по-пищни от предишните и не минаха без произшествие. В „Летописът на Нобунага“ е записана следната случка:

Когато съседните господари, сродници и други надойдоха в Адзучи, за да приветстват Негово Височество за Новата година, стана такава навалица, че една от стените се срути и много хора бяха убити от падащите камъни. Бъркотията беше огромна.

— От всекиго от гостите, които идват за посещение на първия ден от Новата година, който и да бил той, вземете по сто мон — разпореди този път Нобунага в навечерието на празника. — Такъв „входен данък“ не е много за някой, който ще се радва на свещената привилегия да ме посети и да ми поднесе новогодишните си пожелания.

Но това не беше всичко. Като възмездие за събирания „входен данък“ Нобунага даде също разрешение да бъдат отворени за посетители части от крепостта, където обикновено не се допускаха външни хора.

Още отрано странноприемниците в Адзучи се бяха препълнили с любопитни гости — военни, търговци, учени, лекари, художници, занаятчии и самураи от всякакъв ранг. Те нетърпеливо чакаха възможността да видят храма Шокенджи, да преминат през Външната порта и да се приближат до Третата врата, а оттам да влязат в жилищните покои и да пристъпят в градината с бял пясък, където да поднесат благопожеланията си.

Новогодишните гости преминаха през крепостта и разгледаха поред всички стаи. Възхитиха се на плъзгащите се врати, изрисувани от Капо Ейтоку, с широко отворени очи се взираха в поръбените с корейски брокат рогозки-татами и с изумление се втренчваха в гладките позлатени стени.

Стражите подкараха тълпата през вратите на конюшнята, където пътят им бе неочаквано преграден от Нобунага и неколцина прислужници.

— Не забравяйте за лептата си! От всеки по сто мон! — извика Нобунага.

Събираше парите със собствените си ръце и ги подмяташе зад гърба си.

Там бързо се натрупа купчина от монети. Войниците тъпчеха парите в торби, които после предаваха на чиновници, за да ги раздадат на бедните в Адзучи. Така Нобунага с радост си помисли, че в града през тази Нова година, няма и един, който да е гладен.

Щом после говори с чиновника, който отговаряше за събиране на входа и отначало се тревожеше, че господарят му сам ще се нагърби с такова недостойно задължение, служителят трябваше да признае:

— Хрумването беше наистина добро, господарю. Тези, които дойдоха в крепостта, ще има за какво да разказват до края на живота си, а бедните, които получиха „лептата“, ще разнесат вестта за станалото. Всички говорят, че тези монети не са просто пари, а са били докоснати от ръката на господаря Нобунага и значи не подобава да се харчат напразно. Хората казват, че ще ги пазят за черни дни. Дори и чиновниците са доволни. Мисля, че това добро дело е хубаво начало за идната Нова година и всички след нея.

За изненада на чиновника Нобунага хладно кимна с глава и каза само:

— Няма да постъпвам така отново. Не е хубаво човекът, който управлява, да прави така, че бедните да привикнат на подаяния.

 

 

Мина средата на първия месец. След като свалиха новогодишните украси от вратите на домовете си, обитателите на Адзучи усетиха, че нещо ще стане — толкова много кораби се товареха и отплаваха всеки ден от пристанището им.

Без изключение корабите тръгваха от южната страна на езерото в посока север. По крайбрежието на север тръгваха и хиляди бали ориз, натоварени на върволици от коне и каруци.

Както винаги улиците на града бяха препълнени с пътници и различни посетители. Не минаваше и ден, без да видят някой вестоносец да препуска по пътя или да не мине някой пратеник от друга област.

— Няма ли да дойдеш? — подвикна Нобунага весело на Накагава Себей.

— Къде, господарю?

— На лов със соколи?

— Това ми е любимото развлечение! Може ли да дойда наистина, господарю?

— Сансуке, ела и ти.

Нобунага тръгна от Адзучи в една ранна пролетна утрин. Беше подбрал спътниците си предишната вечер, но Накагава Себей, току-що пристигнал в крепостта, не беше поканен от по-рано. Сега към групата им се присъедини и синът на Икеда Шоню, Сансуке.

Нобунага обичаше ездата, борбата сумо, лова със соколи и чайните церемонии, но като че ли най-много му харесваше самата гонитба на дивеча.

До края на деня гончиите и стрелците с лък съвсем капваха. Това можеше да се нарече просто забавление, но Нобунага не правеше нищо половинчато. Например при борбата сумо — когато в Адзучи уредяха башо, той събираше над хиляда и петстотин борци от Оми, Киото, Нанива и други отдалечени области. Накрая различните благородници се събираха на големи тълпи да гледат, а самият Нобунага, колкото и късно да станеше, рядко се уморяваше да наблюдава състезанието. Напротив — избираше хора между собствените си служители и по няколко пъти поред им нареждаше да излизат да се борят.

Този излет на лов със соколи през първия месец обаче остана извънредно кратък. Беше просто една разходка и соколите така и не бяха пуснати. След къса почивка Нобунага каза на хората, че се връщат в Адзучи.

Щом влязоха в града, господарят дръпна юздите на коня си и го накара да извие към една чуждоземска на вид сграда, скрита зад група дървета. От прозорецът идваше звук на цигулка. Изведнъж слезе от коня и заедно с няколко от придружителите си влезе през вратата.

Двама-трима йезуити се разбързаха да го посрещнат, но Нобунага вече влизаше в дома им.

— Ваше Височество! — възкликнаха отците изненадани.

Това бе училището, построено до църквата „Възнесение“. Нобунага беше един от спомоществователите му, но всичко за самата сграда — от гредите до обзавеждането — бе дар от местни господари, приели християнството.

— Бих желал да видя как водите уроците тук — заяви Нобунага. — Предполагам, всичките деца са в стаята.

Щом чуха какво иска от тях Нобунага, отците изпаднаха във възторг и почнаха да си говорят каква чест е това посещение. Без да обръща внимание на дърдоренето им, Нобунага се заизкачва бързо по стълбите.

Почти в паника, един от свещениците се затича напред към класната стая и предупреди учениците за непредвиденото идване на високия гост.

Свиренето на цигулката внезапно спря и шепотът утихна. Нобунага застана за малко на подиума и огледа стаята. „Що за странно училище е това?“, помисли си той. Столовете и чиновете в стаята бяха всички с чуждоземска направа, а на всеки чин имаше поставен учебник. Както и можеше да се очаква, учениците бяха синове на местни управители и служители. Те тържествено се поклониха на Нобунага.

Децата бяха на възраст от десет до петнадесет години. Всички идваха от благородни семейства и цялата гледка, белязана от странността на чуждата европейска култура, беше като цветна градина, на която нито едно храмово училище в Адзучи не можеше да съперничи.

Изглежда обаче вътре в себе си Нобунага вече бе намерил отговор на въпроса кое от двата вида училища — християнското или будисткото — дава по-добро образование. Той не изпитваше и най-малко възхищение или учудване от това, което вижда. Взе един учебник от близкия чин, разгърна страниците, но после бързо го върна на притежателя.

— Кой свиреше преди малко на цигулка? — попита той.

Един от отците повтори въпроса на Нобунага и огледа учениците.

Господарят бързо разбра каква е работата — досега учителите не са били в стаята и учениците явно са се възползвали от отсъствието им, за да си посвирят, побъбрят и повеселят.

— Бил е Йероним — каза свещеникът.

Всички ученици се извърнаха към едно от момчетата помежду им. Нобунага проследи погледите им и очите му се спряха на един четиринадесет-петнадесетгодишен младеж.

— Да. Този е. Йероним е бил.

Щом свещеникът посочи към него, момчето се изчерви силно и сведе поглед. Нобунага не бе сигурен дали не е виждал това дете преди.

— Кой е този Йероним? Чий син е? — попита той отново.

Отецът се обърна строго към момчето:

— Йерониме, стани. Отговори на Негово Височество.

Детето стана и се поклони на Нобунага.

— Аз съм този, който свиреше преди малко на цигулката, господарю.

Говореше ясно и в погледа му нямаше раболепие; личеше, че е потомък на самурайски род.

Нобунага впери поглед в очите на детето, но то не се извърна.

— Какво свиреше сега? Трябва да е била някоя южноварварска мелодия.

— Да, така е. Беше един от Псалмите Давидови.

Детето доби израз на въодушевление. Говореше с такава увереност, сякаш е чакало деня, в който да може да отвърне на въпрос като този.

— Кой те е научил?

— Знам го от отец Валиняни.

— А, от Валиняни.

— Познавате ли го, господарю? — попита Йероним.

— Да, срещал съм го — бе отговорът. — Къде е сега той?

— За Нова година беше в Япония, но може би сигурно вече е тръгнал от Нагасаки и през Макао се е върнал в Индия. Според това, което ми писа моят братовчед, корабът му трябва да е отплавал на двайсети.

— Братовчед ти ли?

— Казва се Ито Анцио.

— Никога не съм чувал име Анцио. Няма ли си японско име.

— Племенник е на Ито Йошимасу. Казва се Йошиката.

— А, този ли бил? Роднина на Ото Йошимасу, господаря на крепостта Оби. А ти?

— Аз съм син на Йошимасу.

Нобунага изглеждаше странно развеселен. Гледаше този приветлив младеж, израснал в цветната градина на християнската образованост, но в ума му изникваше само фигурата на дръзкия, страховит баща на момчето — Ито Йошимасу. Укрепените градове по крайбрежието на Кюшу в западна Япония бяха под властта на господари като Отомо, Омура, Арима и Ито. Напоследък в тях силно се усещаше влиянието на европейската култура.

Каквото и да дойдеше от Европа — огнестрелно оръжие, барут, далекогледи, лекарства и лекарски инструменти, кожи, боядисани и тъкани платове и всякакви предмети за ежедневието — Нобунага приемаше с благодарност. Особено много го впечатляваха — и особено много желаеше да се сдобие с тях — новостите, свързани с медицината, астрономията и военното дело. Имаше обаче две неща, които въобще не му понасяха — християнството и християнското образование. Ако обаче проповедниците не получеха разрешение за тези двете, нямаше да идват и с оръжията, лекарствата и останалите си чудни предмети.

Нобунага разбираше, че е важно да се поощрява разнообразието и затова даде позволение за строежа на църква и училище в Адзучи. Сега обаче, когато фиданката, която бе разрешил да посадят, почваше да напъпва, той се разтревожи за бъдещето на учениците тук. Съзнаваше, че ако не се обърне внимание на това положение, след време то ще доведе до беда.

Господарят излезе от класната стая и бе отведен от свещениците в добре подредена гостна. Там седна да си почине на един ярко оцветен и лъскав стол, който пазеха за високи гости. После отците донесоха чуждоземски чай и тютюн, които така високо ценяха и предложиха от тях на госта си. Нобунага обаче не се допря до нищо от това.

— Преди малко синът на Ито Йошимасу ми каза, че този месец Валиняни щял да отплава от Япония. Тръгнал ли е вече на път? — попита той.

— Отец Валиняни придружава едно японско пратеничество — отвърна един от отците.

— Пратеничество ли?

Нобунага изглежда започна да става подозрителен. Кюшу още не беше под властта му и търговията на местните господари с Европа го тревожеше немалко.

— Отец Валиняни смята, че ако децата на влиятелните хора в Япония не видят поне веднъж културна Европа, никога няма да започнем същинска търговия и държавни отношения с вас. Той влязъл във връзка с европейските владетели и Негово Светейшество Папата и ги убедил да поканят едно пратеничество от Япония. Най-възрастният от избраните да отидат в Европа е на шестнадесет години.

И той изброи имената на младежите.

Почти всички бяха деца на големите родове от Кюшу.

— Доста е смело да тръгнат на път.

Всъщност Нобунага се радваше, че пратеничество от млади хора, всички под шестнадесетте, заминава за далечна Европа. Вътрешно си помисли, че би било добре да се срещне с тях и на изпращане да им поговори малко за собствените си замисли и надежди.

Но защо европейските царе и някой като Валиняни толкова искат децата на местни владетели от Япония да ги посетят? Нобунага разбираше подбудите им, но прозираше и техните скрити користни намерения.

— Когато потегляше от Киото за това пратеничество, Валиняни изрази съжаление… заради вас, господарю.

— Съжаление ли?

— Че се връща в Европа, без да ви е покръстил.

— Така ли? Това ли каза?

Нобунага се засмя. Стана от стола и се извърна към прислужника, който стоеше до него. Мъжът държеше един сокол върху ръката си.

— Много се забавихме. Да вървим.

Почти в същия миг вече слизаше с широки крачки по стълбите. Пред вратата бързо повика да доведат коня му. Ито Йероним — онзи, който свиреше на цигулка — и всички останали ученици, се бяха построили в двора на училището, за да го изпратят.

 

 

Крепостта в Нирасаки, новата столица на Кай, бе завършена чак до кухните и покоите на придворните дами.

Независимо, че беше двадесет и четвъртият ден на дванадесетия месец и самия край на годината, Такеда Кацуйори се пренесе от Кофу, старата областна столица на поколения негови предшественици, в новото си седалище. Дори сега, след края на Новата година, величието и хубостта на самото шествие при пренасянето още бе повод за разговори между селяните покрай пътя.

Като се започне от носилата за Йори, съпругата му и множеството им придворни дами и се свърши с тези на неговата леля и дъщеря й, покритите с лак паланкини трябва да наброяваха повече от стотина.

По средата на това безкрайно шествие от разкош — самураите и служителите, личната прислуга, чиновниците с позлатени и посребрени седла, седефените инкрустации, блясъкът на златния лак, разтворените чадъри, стрелците с лъковете и колчаните си, гората от боядисани в червено копия — погледът биваше привлечен най-напред от знамената на Такеда. Върху яркочервен плат, редом с останалите флагове, блестяха тринадесет написани със злато китайски йероглифа. До тях, върху продълговато тъмносиньо знаме, се четяха два реда позлатени букви:

Бързи като вятър,

тихи като лес,

жарки като огън,

непоклатими като планина.

Всички знаеха, че красивото писмо бе дело лично на Кайсен, първосвещеника на храма Ерин.

— Ах, колко е тъжно, че самия дух на това знаме напуска днес крепостта в Цуцуджигасаки и се пренася на ново място.

Всички хора в старата столица имаха тъжен вид. Всеки път, когато знамето със стиховете на Сун Цу и онова с тринадесетте йероглифа се развееше в битка, храбрите воини се бяха завръщали с победа. В такива дни войниците и обитателите на града прегракваха от дългите викове на обща радост. Така бе по времето на Шинген и сега всеки жалеше за отминалите времена.

И макар знамето с думите на Сун Цу да не се бе променило външно, на хората все им се струваше, че е по-различно от онова, което бяха виждали по-рано.

Когато обаче хората от Кай зърнаха огромните богатства и купищата въоръжение, които биват пренасяни в новата столица, заедно с паланкините и златните седла на целия род и просналата се на много километри върволица от волски коли, те с успокоение почувстваха, че областта им е още силна. Съхранено от дните на Шинген, старото чувство на гордост се събуди у войниците и дори у обикновените жители.

Не много време след като Кацуйори се премести в крепостта на новата си столица, червените и бели сливи в градините разцъфнаха. Безразлични към песните на пролетните птици, господарят и неговият чичо Такеда Шойокен крачеха през градината.

— Той дори не дойде на празненствата за Нова година. Каза, че бил болен. Не ви ли е пратил някаква вест, чичо? — попита Кацуйори.

Говореше за братовчед си, Анаяма Байсецу, управител на крепостта Еджири. Разположена на границата със Суруга, тя бе смятана за важна опора на рода Такеда на юг. Вече повече от половин година Байсецу не бе идвал да посети Кацуйори и винаги се оправдаваше с това, че бил болен. Кацуйори се тревожеше.

— Не, смятам, че наистина боледува. Байсецу е свещенослужител и честен човек; не мисля, че би се преструвал на болен.

Шойокен бе изключително добър по природа и отговорът му не донесе особено успокоение на Кацуйори.

Чичото замълча.

Кацуйори също не каза нищо повече и двамата продължиха да крачат мълчешком.

Между главната кула и вътрешното укрепление имаше тясна долчинка, обрасла с различен вид дървета. Едно птиче падна като покосено, изпърха с крила и изненадано политна настрани. В същия миг от един ред сливови дървета внезапно се дочу глас.

— Там ли сте, господарю? Имам важна вест за вас.

Лицето на служителя бе съвсем бледо.

— Овладейте се. Един самурай трябва да говори за важни неща с подобаващо хладнокръвие — смъмри го Шойокен.

Той не само съветваше младежа, а се опитваше да успокои и племенника си. Кацуйори, обикновено твърде решителен, сега бе пребледнял от изненада.

— Нещо много важно е. Наистина не е дреболия, господарю — отвърна Генширо и се просна по очи на земята. — Кисо Йошимаса от Фукушима ви е изменил.

— Кисо?

Гласът на Шойокен изразяваше изумление — наполовина изненада и наполовина отказ да приема станалото. Що се отнася до Кацуйори, той сигурно от по-рано подозираше, че това ще се случи. Просто прехапа устна и погледна към просналия се пред него служител.

Разтуптяното сърце на Шойокен нямаше да се успокои лесно и объркването му отекна в неговия треперещ глас.

— Писмото! Да видим писмото!

— Вестоносецът ми каза да предам на господаря Кацуйори, че въпросът е толкова важен, че не трябвало да се губи и минута — продължи служителят. — Писмо ще получите по следващия човек, който ще пратят.

Кацуйори се заотдалечава с широки крачки, почти прескочи проснатия на земята служител и извика на Шойокен:

— Няма да е нужно да четем писмото на Горо. През последните години Йошимаса и Байсецу даваха доста поводи за подозрение. Знам, че това не е лесно за вас, чичо, но отново ще сте ми нужен, за да застанете начело на войската. И аз ще дойда с вас.

Преди да са минали и два часа, от кулите на новата крепост се понесоха удари на голям барабан и зовът на раковината политна над града — призив на оръжие. Мирната пролетна вечер в планинската област свърши. Сливовите цветове бяха почти чисто бели. Войската потегли преди края на следващия ден. Пет хиляди мъже тръгнаха по пътя към Фукушима, в посока на залязващото слънце. На смрачаване от Нирасаки вече бяха излезли десет хиляди войници.

— Е, добре сега! Ясно е, че той открито се е разбунтувал. Ако това не беше се случило, можеше да не дочакам деня, в който да накажа този неблагодарен изменник. Този път ще трябва да очистим Фукушима от всички, които не са ни верни.

За да даде изблик на гнева, който му бе толкова трудно да овладее, Кацуйори си мърмореше сам, докато конят му го носеше по пътя. Но малко бяха сред спътниците му тези, които да са също така възмутени от измяната на Кисо.

Кацуйори бе уверен в себе си както винаги. Когато скъса своите отношения с Ходжо, той дори не се замисли над силата на съюзника, който изоставяше и който му бе давал преди такава здрава опора.

По предложение на някого от съветниците върна сина на Нобунага, когото Такеда държаха като заложник от много години, в Адзучи. Сърцето му обаче още бе пълно с презрение към повелителя на рода Ода, а дори повече — към Токугава Иеясу в Хамамацу. Тази враждебност се прояви още в битката при Нагашино.

Силата на духа му бе достойна за уважение. Беше крайно непоколебим. И със сигурност такава сила трябва догоре да изпълва съсъда на сърцето. През това време на войни между отделните области за самурайското съсловие като цяло можеше да се каже, че е дарено с точно такава сила. Но при положението, в което се е озовал Кацуйори, бе съвършено необходима определена сдържаност, която на пръв поглед би могла да се вземе за слабост. Необмисленото показване на сила нямаше да уплаши неприятеля. Напротив, щеше да го окуражи. Тъкмо по тази причина Нобунага и Иеясу от доста години не гледаха с уважение на мъжеството и смелостта на Кацуйори.

И това не бе така само с тези двама мъже, които му бяха врагове. Дори и в неговата собствена област Кай се чуваха гласове, които желаеха Шинген да е още жив.

Покойният господар настояваше на здрав военен ред в областта. И тъй като с присъствието си създаваше у своите служители и у хората от Кай чувство за съвършена сигурност, те бяха напълно зависими от него.

Дори и при Кацуйори военната служба, събирането на данъците и цялото останало управление се ръководеха според разпоредбите на баща му. Нещо обаче липсваше.

Самият Кацуйори не разбираше какво е това нещо: за жалост той дори не забелязваше отсъствието му. Това, от което бе лишен, бе чувството за ред и способността да вдъхва вяра в своята власт. И тъкмо предишното строго управление на Шинген, но лишено сега от тези две свои качества, започна да предизвиква разногласия в рода.

По времето на стария господар управляващи и подвластни имаха една обща вяра, с която се гордееха — на нито един враг не е било позволено да прекрачи дори границите на Кай.

Сега обаче изглежда навсякъде се зараждаха съмнения. Надали трябваше да се казва, че голямото поражение при Нагашино промени наведнъж много неща. Разгромът не беше само следствие на неуспеха във въоръжението и тактиката на кайската войска. Той бе доведен и от недостатъците на самия Кацуйори и сега тези около него — дори и обикновените жители, които го смятаха за опора на надеждите си — изпитаха ужасно разочарование. Кацуйори, разбраха те, не е Шинген.

Макар да бе Шингенов зет, Кисо Йошимаса заговорничеше против своя господар и не вярваше, че той ще може да се задържи още много на власт. Започваше да се замисля над изгледите за бъдещето на Кай. Вече от две години се намираше в тайна връзка с Нобунага посредством един посредник в Мино.

Кайската войска се раздели на няколко отряда и потегли в поход към Фукушима.

Войниците вървяха с увереност и често можеше да се чуе да говорят:

— Ще пометем отрядите на Кисо с един замах.

Но дните минаваха и вестите, които стигаха до командването, не предизвикваха у Такеда Кацуйори доволна усмивка. Напротив, те всички бяха тревожни.

„Кисо проявява упорство.“

„Местността е хълмиста, а отбраната им е добра, тъй че ще ни отнеме доста дни, докато стигнем до целта.“

Всеки път, когато чуеше нещо такова, Кацуйори прехапваше устна и промърморваше:

— Само да стигна дотам…

В нрава му бе да се ядосва и дразни, когато нещата на война не тръгнат на добре.

Месецът мина; сега бе четвъртия ден на втория месец.

До Кацуйори достигнаха ужасно обезпокоителни новини — Нобунага внезапно дал заповед всички отряди на Ода да се съберат в Адзучи, а сам вече бил пристигнал в Оми.

Друг съгледвач донесе още лоши вести:

— Силите на Токугава Иеясу са потеглили вече от Суруга; тези на Ходжо Уджимаса са тръгнали от Канто; Канамори Хида е излязъл от крепостта си. Всички потеглят към Кай и се говори, че Нобунага и Нобутада са разделили на две отрядите си и се готвят за нападение. Когато се изкачих на една висока планина и огледах наоколо, във всички посоки се виждаха стълбове дим.

На Кацуйори му се стори, че са го повалили на земята.

— Нобунага! Иеясу! И даже Ходжо Уджимаса!

Като се съди по тайните донесения, положението му бе горе-долу същото като на хваната в капан мишка.

Наближаваше смрачаване. Дойдоха нови сведения — през миналата нощ частите на Шойокен дезертирали.

— Не може да е истина! — сепна се Кацуйори.

Но спешните известия, които пристигаха едно след друго, даваха неоспоримо свидетелство, че това действително се бе случило през нощта.

— Шойокен! Та не ми е ли той чичо и старейшина на рода? Заради какво си тръгва на своя глава от бойното поле и побягва? И всички останали. Само мърся устата си, като говоря за такава невярност и неблагодарност.

Кацуйори се гневеше на небето и на хората, но всъщност трябваше да се ядосва на самия себе си. Обикновено не биваше толкова слабохарактерен. Дори и човек с огромна смелост обаче не можеше да не се стресне от такъв обрат на събитията.

— Не може да се направи нищо. Трябва да се разпоредите да вдигнем стана.

Посъветван така от Оямада Нобушиге и от останалите, Кацуйори внезапно се оттегли. Колко ли нещастен се е чувствал! Макар двадесетте хиляди войници, на които разчиташе, когато потегли в поход, да не влязоха и в едно-единствено сражение, служителите и мъжете, с които се връщаше сега в Нирасаки, не брояха повече от четири хиляди.

Може би в опит да намери излаз за чувствата, които надали знаеше как да преодолее, той нареди на монаха Кайсен да дойде в крепостта. Злините сякаш следваха накуп — дори след връщането си в столицата продължаваше да получава едно от друго по-обезсърчаващи съобщения. Най-лошото може би беше, че неговият сродник Анаяма Байсецу се е отметнал от него и — като че това не бе достатъчно — не само предал крепостта си в Еджири на врага, но и се съгласил да стане водач на Токугава Иеясу. Говореше се, че сега е в първите редици на войската, която навлиза в Кай.

Значи собственият му шурей открито му изменя и дори се опитва да го погуби. Сред общото разочарование тази вест го накара да се замисли малко за самия себе си. „Къде ли съм сбъркал?“, питаше се. От една страна гордият му дух стана още по-непреклонен и той разпореди повсеместно засилване на отбраната, но от друга, когато прие Кайсен в новата си крепост, показа готовност да разгледа грешките си. За него това бе доста необичайна проява на кротост. Изглежда обаче промяната беше закъсняла.

— Минаха само десет години, откакто почина баща ми, а от сражението при Нагашино — едва осем. Защо военачалниците на Кай изменят така внезапно на своя повелител? — попита Кацуйори монаха.

Кайсен обаче седеше и го гледаше мълчаливо. Кацуйори продължи:

— Преди десет години пълководците ни не бяха като сега. Всеки имаше чувство за порядъчност и държеше да запази доброто си име. Баща ми още не си бе отишъл от този свят, воините рядко изменяха на господарите си, а още по-малко пък изоставяха своя род.

Кайсен седеше със затворени очи и мълчеше. И докато монахът напомняше изстинала пепел, Кацуйори продължаваше да говори разпален като от огън.

— Но дори и мъжете, които стояха готови да сразят изменниците, се разпръснаха без нито едно сражение и без да дочакат заповедта на повелителя си. Нима това държание е достойно за рода Такеда и неговите пълководци — тези, които не позволиха на великия Уесуги Кеншин да пристъпи дори на крачка в Кай? Как можа бойният дух да слезе толкова ниско? Докъде могат да стигнат тези мъже? Много от военачалниците, които служеха на баща ми, като Баба, Ямагата, Оямада и Амакасу, вече са остарели или починали. Сегашните са съвсем други хора — или деца на старите пълководци, или бойци, които не са били пряко свързани с моя баща.

Кайсен още не бе казал нищо. В миналото монахът бе по-близък с Шинген от всеки друг. Сега трябва да беше на повече от седемдесет години. И докато косата му побеляваше, бе наблюдавал много внимателно Шингеновия наследник.

— Може би смятате, почитаеми учителю, че след като се е стигнало до тук, е вече твърде късно, но ако с нещо съм сбъркал в управлението си, то моля ви, покажете ми къде е то. Ако не съм успял да наложа правилен военен ред, то кажете ми как да го подобря. Желая да поправя грешките си. Чувал съм, че сте научили много от моя баща, който е бил ваш другар в Пътя. Не бихте ли могли да дадете някой съвет и на неговия недостоен син? Моля ви, не се скъпете на това, на което можете да ме научите. Погледнете на мене като на Шингенов наследник. Моля ви, съвсем откровено ми кажете какво не съм направил както трябва и как бих могъл да поправя стореното. Всъщност, нека сам го кажа. Дали не съм настроил хората против себе си, когато, за да подсиля отбранителната мощ на областта, след смъртта на баща си увеличих взиманията по бродовете и пътните постове?

— Не — отвърна Кайсен и поклати глава.

Кацуйори се развълнува още повече.

— Тогава трябва да не съм раздавал правилно наградите и наказанията.

— Няма нищо такова.

Старецът отново поклати побелялата си глава.

Кацуйори се просна по очи на земята. Бе готов да се разплаче. Пред Кайсен яростният воин, който така държеше на своето достойнство, можеше само да рони сълзи на отчаяние.

— Не плачете, Кацуйори — каза накрая Кайсен. — Вие определено не сте недостоен като управник, нито пък като син. Единствената ви грешка беше, че не виждахте какво става наоколо ви. Жестоко е това време, което ви изправя лице срещу лице с Ода Нобунага. В крайна сметка вие не сте негов враг. Планините на Кай са далеч от центъра на страната и Нобунага има преимуществото на благоприятното разположение, но и това не е главната причина за вашите трудности. Макар Нобунага да се би в много сражения и да пое в свои ръце управлението на държавата, в сърцето си той никога не е забравял Императора. Редом с всичко, което е направил, строежът на Императорския дворец е добро доказателство за това.

Кайсен и Шинген виждаха надълбоко в човешките сърца и почитта на Шинген към стария игумен бе изключително голяма. Но и Кайсен вярваше силно в Шинген, който бе като дракон между хората — легендарен огнен кон, слязъл от небесата. Но макар и да ценеше бащата така високо, той никога не го сравняваше със сина и не смяташе Кацуйори за недостоен в управлението.

Напротив, гледаше на него с доброжелателност. Ако някой го укореше за грешките му, Кайсен винаги отвръщаше, че е неразумно да се очаква нещо повече — бащата бе просто прекалено голям държавник. Единствено едно малко нещо може би не го удовлетворяваше — ако Шинген бе доживял досега, влиянието му сигурно нямаше да се ограничава само с областта Кай и той би използвал дарбата и големите си способности, за да постигне нещо повече. Сега Кайсен съжаляваше, че Шинген не живя по-дълго. Нобунага стана човекът, който да подеме по-големи начинания. Той издигна самурайското съсловие до участие в управлението на държавата. И сам се прояви като образцов служител. Сега Кайсен не възлагаше никакви очаквания на Кацуйори, който нямаше силния нрав на баща си. Монахът ясно виждаше, че дългата междуособна война вече приключва.

Ето защо беше невъзможно да помогне на Кацуйори да надвие отрядите на Ода или да подготви някакво спасително решение. Родът Такеда бе основан преди столетия, името на Шинген бе светило твърде ярко — Кацуйори не трябва да проси милост в нозете на Нобунага.

Такеда Кацуйори имаше силна воля и чувството за достойнство не му бе непознато. Сред простите хора в областта мнозина говореха, че от времето на Шинген насам управлението е в упадък и облагането с данъци се смяташе за основна причина на тези оплаквания. Но Кайсен знаеше, че Кацуйори не въвеждаше данъците заради собствено охолство или от тщеславие. Всички бяха предназначени за военни разходи. През последните няколко години въоръжението и военните умения в столицата и дори в съседните й области напредваха с широки крачки. Кацуйори обаче не можеше да си позволи да харчи за оръжие толкова пари като своите съперници.

— Моля ви, грижете се за себе си — каза Кайсен на Кацуйори и се приготви да си тръгва.

— Нима вече се връщате в храма?

Имаше още много въпроси, които Кацуйори искаше да зададе, но разбра, че каквото и да попита, отговорът ще остава все същият. Притисна почтително дланите си към пода.

— Навярно за последен път се срещам с вас — завърши той.

Кайсен докосна пода с опасаните си с молитвена броеница ръце и без да каже дума повече, си тръгна.