Ейджи Йошикава
Тайко (30)

Залезът на Кай

Такеда Кацуйори бе посрещнал и изпратил тридесет пролети. Бе по-висок и по-широкоплещест от баща си Такеда Шинген и казваха, че е хубав мъж.

Беше на третата година след смъртта на Шинген четвъртият месец щеше да е краят на официалния период на траур.

Последната заповед на Шинген: „Три години крийте скръбта си“ — бе последвана дословно.

Всяка година в деня на смъртта му обаче, лампите на всички храмове в Кай, и особено тези на храма Ейрин, се запалваха за тайна заупокойна служба. За три дни Кацуйори изостави всякакви военни дела и остана затворен в храма Бишамон, потънал в съзерцание.

На третия ден нареди да отворят вратите на светилището, за да изпуснат навън дима от изгорения по време на възпоменателната служба за Шинген тамян. Веднага след като Кацуйори се преоблече, Атобе Ойносуке помоли спешно да бъде приет насаме.

— Господарю — започна Ойносуке, — моля ви, прочетете незабавно това писмо и ми дайте отговор. Може и устно — аз ще го напиша от ваше име.

Кацуйори бързо разгъна листа.

— А… от Окадзаки.

Явно очакваше писмото от известно време насам и изражението, което премина по лицето му докато четеше, не бе от обичайните. За миг, изглежда, не успяваше да стигне до някакво решение.

Сред младата зеленина на наближаващото лято се дочуваше песента на малка птичка.

Кацуйори се загледа през прозореца към небето.

— Разбирам. Това е отговорът ми.

Ойносуке вдигна поглед към своя господар.

— Достатъчно ли ще е това, господарю? — попита той, просто за да бъде сигурен.

— Достатъчно — отвърна Кацуйори. — Не трябва да пропускаме тази възможност, пратена свише. Вестоносецът трябва да е някой много доверен човек.

— Въпросът е извънредно важен. Няма нужда да се тревожите за това.

Не много време, след като Ойносуке излезе от храма, Държавната канцелария разпореди свикване на войската. През цялата нощ човек можеше да види сновящи войници, а в крепостта и навън постоянно кипеше работа. С пукването на зората на сборната площадка пред крепостта вече мълчаливо чакаха четиринадесет-петнадесет хиляди мъже, мокри от утринната роса. А идваха още нови войници. Преди да изгрее слънцето, раковината която възвестяваше потеглянето на отрядите, проеча няколко пъти над заспалите къщи на Кофу.

Кацуйори спа съвсем малко тази нощ, но сега бе в пълно бойно снаряжение. Не приличаше на човек, страдащ от липса на сън, а изключително доброто му здраве и мечтите му за величие сякаш блестяха по неговото тяло като паднала върху млади листа роса.

През трите години, откак умря баща му, не беше бездействал дори един ден. Планините и бързотечните реки образуваха около Кай здрава естествена защита, ала той не беше доволен от областта, която наследи. В крайна сметка, бе дарен с повече смелост и находчивост от баща си. За разлика от потомците на много големи самурайски родове, Кацуйори не би могъл да се нарече недостоен син. Напротив, може да се каже, че гордостта, чувството му за дълг и воинската му доблест бяха ненадминати.

Колкото и да се опитваше родът да пази това в тайна, до неприятелските области бяха достигнали отделни вести за Шингеновата смърт и много от тях бяха сметнали възможността за твърде добра, за да бъде пропусната. Уесуги предприеха внезапно нападение, Ходжо също промениха отношението си към тях. А и сигурно бе, че ако се яви удобен случай, Ода и Токугава ще нападнат от своите земи.

Като сина на всеки голям човек, Кацуйори се озова в трудно положение. И все пак, той нито веднъж не посрами името на баща си. Излизаше с победа от почти всяко сражение, което водеше. По тази причина се бяха пръснали слухове, че смъртта на Шинген е просто измислица, тъй като той изглежда се явява отново при всяка предоставила се възможност за завоевание.

— Генералите Баба и Ямагата помолиха да бъдат приети, преди да започнем похода — обяви един от служителите.

Войската почти бе потеглила, когато предадоха това известие на Кацуйори. И двамата — Баба Нобуфуза и Ямагата Масакаге — бяха висши служители от времето на Шинген.

— Те готови ли са да тръгнат? — попита в отговор Кацуйори.

— Да, господарю — отвърна вестоносецът.

Кацуйори кимна в отговор на думите му.

— Тогава въведи ги — каза той.

Минути по-късно двамата военачалници се явиха пред господаря си. Той вече знаеше какво се готвят да му кажат.

— Както виждате — започна Баба, — без да губим нито минута, побързахме да дойдем в крепостта след снощния призив на оръжие. Но станалото е необикновено — нямаше военен съвет и ние се питаме какви са изгледите за този поход. Положението ни понастоящем не позволява необмислени придвижвания на части.

Ямагата продължи след него:

— Вашият покоен баща, господарят Шинген, твърде често вкусва от горчивата чаша на поражението при своите нападения на запад. Микава е малка, но войните й са със здрав дух, а Ода досега са имали време да вземат голям брой отбранителни мерки против нас. Навлезем ли твърде надълбоко, може да се окаже, че в последствие не сме в състояние да се измъкнем.

Като говореха един през друг, двамата мъже очертаха общо своите възражения. Това бяха опитни стари бойци, обучени от самия Шинген и нямаха високо мнение нито за находчивостта, нито за храбростта на Кацуйори. Той, напротив, виждаше в тях заплаха. От известно време чувстваше това, а и неговият нрав не би му позволил да приеме назадничавите им съвети, че най-доброто засега е няколко години да се охраняват границите на Кай.

— Знаете, че не бих потеглил на прибързан поход. За подробностите попитайте Ойносуке. Този път обаче е сигурно, че ще превземем крепостите Окадзаки и Хамамацу. Ще им покажа, как се постига дълго лелеяна мечта. Трябва да пазим ходовете си в тайна. Не възнамерявам да кажа на хората ни какво правим, докато не притиснем отблизо врага.

Кацуйори ловко избегна протестите на двамата си военачалници, които добиха недоволен вид.

Съветът да се допитат до Ойносуке не им се нравеше, а и не бяха свикнали да се говори с тях по такъв начин. С едни и същи мисли в главата, двамата мъже се обърнаха един към друг и за миг останаха да се споглеждат така, в пълно изумление. Без никой да се допита до тях, старите Шингенови пълководци, такива като Атобе Ойносуке придвижваха отряди и взимаха решения.

Баба се опита още веднъж да говори на Кацуйори.

— По-късно ще изслушаме всичко, което има да ни каже господин Ойносуке, но ако бихте могли първо вие да ни споменете просто една-две думи за този таен план, двама стари военачалници като нас ще могат със собствените си очи да изберат добро място, където да загинат.

— Тук няма да ви кажа нищо повече — сряза го Кацуйори и погледна към хората наоколо си. — Доволен съм, че проявявате загриженост, но добре съзнавам от каква важност е настоящият въпрос. Освен това, сега не мога да се откажа от замисъла си. Рано тази сутрин положих клетва върху Михата Татенаши.

Щом чуха свещените имена, двамата пълководци се проснаха по очи и безгласно занареждаха молитви. Михата Татенаши бяха свещени предмети, които родът Такеда почиташе от поколения насам. Михата бе знамето на бога на войната Хачиман, а Татенаши — доспехите на основоположника на рода. За Такеда беше най-строг закон, че ако веднъж върху тези предмети е била положена клетва, тя не може да бъде нарушавана.

Че Кацуйори заяви, че е положил свещена клетва, означаваше че няма повече основания пълководците да му възразяват. В този момент раковината даде на отрядите знак да се подреждат и да се готвят за тръгване, което принуди двамата военачалници да се сбогуват. Все още разтревожени за съдбата на рода обаче, те отидоха да видят Ойносуке, който вече стоеше в строя.

Този накара останалите да се отдръпнат и с гордост им разказа за плана. В Окадзаки, която сега се управляваше от сина на Иеясу, Нобуясу, имало човек, ръководещ хазната, на име Ога Яширо. Преди известно време Ога прехвърлил предаността си към рода Такеда и сега бил доверен съюзник на Кацуйори.

Вестоносецът, който преди два дни пристигна в Цуцуджигасаки, носеше тайно писмо от Ога, който ги уведомяваше че времето е дошло. От началото на годината Нобунага е в столицата. А и още по-рано, когато Нобунага се опита да разгроми монасите-воини от Нагашима, Иеясу не му прати никакви подкрепления и съюзът между двете области като че се беше попропукал.

Щом войската на Такеда нападне с прословутата си бързина Микава, Ога ще намери начин да предизвика объркване в крепостта Окадзаки, да отвори крепостните порти и да пусне силите на Кай да влязат. После Кацуйори ще убие Нобуясу и ще вземе семейството Токугава за заложници. Крепостта Хамамацу ще е принудена да се предаде и нейните защитници ще се присъединят към войската на Такеда, което няма да остави на Иеясу друг избор, освен да избяга в Исе или Мино.

— Как мислите? Не звучи ли това като добра вест свише? — попита гордо Ойносуке, сякаш целият замисъл е само негов.

Двамата военачалници нямаха желание повече да го слушат. Оставиха младия пълководец и като се споглеждаха мълчаливо, се върнаха при собствените си поделения.

— Казват, Баба, че една област може и да падне, но планините и реките остават. Нито един от двама ни не иска да доживее да види планините и реките на една съсипана област — каза с искреност в гласа Ямагата.

Баба кимна и с тъжен поглед в очите добави:

— Краят на живота ни бързо наближава. Всичко, което ни е останало, е да си намерим добро място, където да загинем, да последваме предишния наш господар и да изкупим вината, че сме били недостойни съветници.

Името на Баба и Ямагата като най-храбри Шингенови пълководци се бе разнесло далеч отвъд границите на Кай. Докато Шинген бе жив, косите им вече сивееха, но след смъртта му бързо побеляха.

Преди още да е дошло тазгодишното палещо лято, листата по планините на Кай бяха млади и нежнозелени, а водите на река Фуефуки бълбукаха песента на вечния живот. Колко ли от войниците обаче се питаха дали отново някога ще видят тези планини?

Войската не беше това, което бе приживе на Шинген. В плющенето на знамената по вятъра и шума на равномерно ходещите нозе се долавяше тъжната нотка от несигурността на живота. Но петнадесетте хиляди удариха своите бойни барабани, развяха знамената си и прекосиха границата на Кай. Великолепието им се отразяваше в очите на хората със същия блясък, като в дните на Шинген.

Също както аленото на залязващото слънце напомня изгрева, където и да погледнеш — дали към ярките флагове и знамена на всяко поделение или пък към струпаната плътно около господаря си, облечена в доспехи конница — не се долавяше признак на упадък. Кацуйори бе напълно уверен в себе си и вече си представяше вражеската крепост в Окадзаки паднала в ръцете му. Златната инкрустация на забралото му хвърляше отражения по хубавите му страни и бъдещето на този млад пълководец изглеждаше бляскаво. А и в действителност, дори след смъртта на великия Шинген, той вече бе постигнал победи, които разбудиха бойния дух на Кай.

Като потеглиха от Кай на първия ден от петия месец, накрая те прекосиха планината Хира откъм Тотоми и навлязоха в същинска Микава. Вечерта разпънаха стан пред една река.

От отсрещния бряг към тях с плуване се приближиха неприятелски самураи. Стражите бързо ги плениха. Двамата бяха служители на Токугава, прогонени от своята собствена област. Помолиха да ги отведат при Кацуйори.

— Какво? Защо са избягали тук?

Кацуйори знаеше, че това може да значи само едно — измяната на Ога е била разкрита.

Могъщата му войска вече бе навлязла в Микава. „Дали да нападам или да отстъпя?“, питаше се той отново и отново. Беше силно объркан и обезкуражен. Планът му изцяло разчиташе на измяната на Ога и объркването, което тя ще причини в крепостта Окадзаки. Неговото разкриване и задържане бяха страхотен неуспех. След като обаче е стигнал чак дотук, няма да е много храбро да отстъпи, без да е постигнал нищо. От друга страна неправилно ще е да тръгне безразсъдно напред. Мъжественият нрав на Кацуйори бе сериозно смутен. А упоритата му природа се дразнеше при спомена, че на тръгване от Кай Баба и Ямагата го предупредиха да не прави нищо прибързано.

— Три хиляди войници да потеглят за Нагашино — заповяда той. — Самият аз ще нападна крепостта Йошида и ще опустоша цялата околност.

Кацуйори вдигна стана си преди да съмне и потегли към Йошида. Лишен от каква да е вяра в своя успех, той опожари няколко села, за да покаже силата си. Не нападна крепостта Йошида, може би защото Иеясу и неговият син Нобуясу се бяха освободили и от последния изменник и бързо придвижиха отряди чак до Хаджикамигахара.

Съвсем различни от войската на Кацуйори, която, неспособна сега нито да напредне, нито да отстъпва, можеше само да се опитва да запази достойнството си, силите на Токугава бързо изтребиха изменниците и стремително се впуснаха напред.

— Умира ли или крепне нашата област? — беше техният боен призив.

Може и числото им да беше малко, но техният дух напълно се отличаваше от този на дружините на Кацуйори.

На два-три пъти предните отряди на двете войски се срещнаха в малки сблъсъци близо до Хаджикамигахара. Силите на Кай обаче също не бяха наивни и като разбраха, че ще им е трудно да се мерят с бойното въодушевление на противника, внезапно се оттеглиха.

Поде се вик:

— Към Нагашино! Към Нагашино!

Бързо смениха посоката на похода си и показаха гръб на силите на Токугава, сякаш имат важна работа другаде.

Нагашино беше старо поле на битки и за крепостта му говореха че е непревземаема. През първата половина на века тя бе под властта на рода Имагава, по-късно Такеда я поискаха като част от Кай. После, в първата година на Теншо, беше превзета от Иеясу и сега бе поверена на Окудайра Садамаса от рода Токугава, с гарнизон от петстотин човека.

Заради своята стратегическа важност Нагашино, дори и в мирно време, бе средище на всякакъв род заговори, предателства и кръвопролития.

На вечерта на осмия ден от петия месец войската на Кай вече бе обсадила малобройните защитници на укреплението.

Крепостта се издигаше в една планинска местност на източна Микава, на мястото където се сливаха реките Таки и Оно. На североизток зад нея нямаше нищо освен планини. Ровът й, който черпеше вода от бързото течение на двете реки, на ширина се движеше между сто и осемдесет и триста лакти. На най-ниското място брегът беше висок деветдесет лакътя, а на най-високото — стръмнина от сто и петдесет лакти. Водата не бе по-дълбока от пет-шест лакътя, но течението бе бързо. А имаше също и няколко плашещо дълбоки места, където се вдигаха водни пръски от бързеите или бушуваха водовъртежи.

— Що за показност?! — възкликна началникът на Нагашино, като видя от наблюдателницата изпипаното разположение на отрядите на Кацуйори.

Откъм десети Иеясу почна по няколко пъти на ден да праща при Нобунага вестоносци, за да го известяват за положението в Нагашино. Опасността за Токугава се смяташе опасност и за Ода, а обстановката в крепостта Гифу вече бе необичайно напрегната.

Нобунага даде положителен отговор, но не изглеждаше че подготвя внезапното свикване на своите части. Военният съвет продължи два дни.

— Няма надежда за победа. Безполезно ще е да вдигаме на крак войската — предупреди Мори Кавачи.

— Не! Това ще значи да обърнем гръб на дълга си! — възрази някой от останалите.

Други, като Нобумори, взеха междинно становище.

— Както казва генерал Мори, нашата възможност да победим Кай очевидно е малка, но ако отложим свикването на отрядите, Токугава може да ни обвинят в невярност и не внимаваме ли, не е изключено те да минат на другата страна, да влязат в съглашение с войската на Кай и да се обърнат против нас. Намирам за най-добре да подготвим отбранително разположение на силите си.

Тогава, из средата на присъстващите на военния съвет, един глас извика:

— Не! Не!

Беше Хидейоши, пристигнал бързо от Нагахама и довел предвожданите от него отряди.

— Предполагам, в този момент крепостта в Нагашино не изглежда особено важна — започна той, — но стане ли тя опора за кайското нашествие, отбраната на Токугава ще заприлича досущ на пробита дига, а щом това се случи, те, ясно е, няма дълго да устоят на Кай. Ако сега дадем такъв род преимущество на Кай, как за в бъдеще ще можем да разчитаме на някаква сигурност за нашата крепост Гифу?

Говореше високо и гласът му кънтеше от вълнение. Присъстващите не можеха да сторят друго, освен да го гледат. Продължи нататък:

— Не познавам такова военно учение, което да препоръчва, след като отрядите са били свикани, те да се разполагат на отбранителни позиции. Не трябва ли наместо това незабавно и уверено да тръгнем в бой? Нима Ода няма да успеят? И ще спечелят ли Такеда?

Всички военачалници мислеха, че Нобунага ще прати шест-седем, във всеки случай не повече от десет хиляди души, но на следващия ден той даде заповед да започне свикването на голяма тридесетхилядна армия.

Макар да не бе казал по време на съвета, че е съгласен с Хидейоши, сега показваше това с действията си. Решението му бе сериозно и той сам щеше да поведе частите.

— Може да казваме на тези хора подкрепления — каза той, — но сега става дума за съдбата на рода Ода.

Войската излезе от Гифу на тринадесети и на следващия ден стигна в Окадзаки. Почиваха само един ден. На сутринта на шестнадесетия ден на месеца вече бяха на полето на боя.

Щом се показаха утринните облаци, из цялото село се зачу конско цвилене. Знамената заплющяха на вятъра, а раковината отекна надлъж и нашир. Числото на частите, които потеглиха тази сутрин от града под крепостта Окадзаки, бе наистина огромно. Хората от малката област се изпълниха със страхопочитание. Видът на многобройните отряди и въоръжение, събрани от могъщата област-съюзник, предизвикваше и облекчение, и завист. Когато тридесетте хиляди войници на Ода преминаха в боен ред с различните си знамена, отличителни знаци и военачалнически флагове, бе трудно да се определи броя на частите, на които те са разделени.

— Погледнете колко много пушки имат! — възкликваха изненадано хората покрай пътя.

Войниците на Токугава не можеха да скрият своята завист — близо десет от общо тридесетте хиляди на Нобунага бяха въоръжени с пушки. Теглеха след себе си и големи чугунени оръдия. Най-странно от всичко обаче беше, че почти всеки пехотинец, който не носеше пушка, бе нарамил вместо това прът като тези, от които се правят дървени огради, и дълго въже.

— Какво, мислите, ще правят Ода с всичките тези колове? — чудеха се зяпачите.

Войската на Токугава, която потегли тази сутрин в битка, наброяваше по-малко от осем хиляди души. И това бе основната част от тяхната армия. Единственото, което не им беше в недостиг, бе бойният дух.

За Ода това бе чужда земя — място, където идваха да помогнат на другиго. За войните от рода Токугава обаче, това бе земята на техните предци. Това бе земя, на която врагът не трябва и да пристъпи и от която въобще нямаше накъде да се отстъпва. От времето на потеглянето им, дори пехотинците бяха преизпълнени с това убеждение. Обединяваше ги някакво трагично усещане. Като сравняваха своето въоръжение с това на войската на Ода, добре разбираха, че са жалко изостанали; всъщност място за сравнение изобщо нямаше. Но те не се чувстваха малоценни. Щом се отдалечиха на няколко часа от града, дружините на Токугава ускориха крачка. Когато наближиха селото Ушикубо, смениха посоката си, бързо потеглиха встрани от частите на Ода и се понесоха към Шидарагахара като буреносни облаци.

 

 

Връх Гукоракуджи се издигаше право над равнината на Шидарагахара и от него човек можеше да посочи с пръст позициите на Такеда в Тобигасу, Кийоида и Арумигахара.

Нобунага разпъна стана си на това място, докато Иеясу избра връх Данджо. Тридесет и осем хилядните отряди на Токугава и Ода, разположени на двете възвишения, вече бяха готови с приготовлението за предстоящата битка.

Небето се изпълни с облаци, но нямаше и помен от светкавица или вятър.

Военачалниците на двата рода се събраха в един храм на върха на Гукоракуджи за общо военно съвещание. Посред обсъжданията съобщиха на Иеясу, че съгледвачите му са се върнали.

Щом чу това, Нобунага се обади:

— В добро време идват. Доведете ги тук и всички ще можем да чуем накъде се придвижва неприятелят.

Двамата съгледвачи доложиха за видяното по доста превзет начин.

— Господарят Кацуйори е разположил своя стан на запад от Арумигахара — започна първият. — Служителите и конницата му наистина са твърде мощни. Изглежда, наброяват близо четири хиляди души и ми се сториха твърде спокойни и самоуверени.

— Обата Нобусада и неговата бойна част оглеждат полето на битката от един нисък хълм малко по на юг от Кийоида — продължи вторият. — Забелязах, че основната част на войската от около три хиляди души, начело с Найто Шури, станува между Кийоида и Асаи. Лявото крило, което също наброява около три хиляди, е под знамената на Ямагата Масакаге и Оямада Нобушиге. И най-сетне, дясното крило се предвожда от Анаяма Байсецу и Баба Нобуфуза. Имат изключително внушителен вид.

— А отрядите, които обсаждат крепостта Нагашино? — попита Иеясу.

— Около крепостта са останали около две хиляди души, които я държат здраво обкръжена. Изглежда, че на един хълм източно оттам има и разузнавателен отряд, и възможно е към хиляда войници да са скрити в укрепленията около Тобигасу.

Докладите на двамата мъже бяха, в по-голямата си част, доста непълни. Военачалниците на споменатите от тях поделения обаче бяха повече от известни със своята свирепост и храброст, а Баба и Обата и двамата бяха майстори на бойното изкуство с огромна известност. Докато слушаха разказа на съгледвачите за разположението на противника, за силата на желанието му да се сражава, и за неговото самообладание и самоувереност, кръвта се отдръпна от лицата на военачалниците на Ода и Токугава.

Всички замлъкнаха, като хора, погълнати от уплаха точно преди битката. Внезапно Сакаи Тадацугу се обади с такъв висок глас, че изненада хората наоколо си.

— Изходът е вече ясен. Няма нужда от повече обсъждане. Как толкова малък на брой противник ще може да излезе насреща на голямата ни войска?

— Стига сме се съвещавали! — съгласи се Нобунага и плесна по коляното си. — Тадацугу каза всичко. В очите на страхливеца жеравът, който лети над оризищата, прилича на вражеско знаме и го кара да трепери от страх — изсмя се той. — Чувствам се много облекчен след казаното от тези двама души. Трябва да празнуваме, господарю Иеясу!

Похвален, Сакаи Тадацугу малко се позабрави и допълни:

— Собственото ми мнение е, че най-слабото място на противника е при Тобигасу. Ако заобиколим и ги ударим с известно число лековъоръжени войници в гръб, ще хвърлим духа на цялата им войска в объркване и нашите хора…

— Тадацугу! — сряза го Нобунага. — Каква полза от такива хитрости в тази голяма битка? Най-добре, мисля, всички да се оттеглят!

Като взе това смъмряне за повод, Нобунага прекрати съвещанието. Тадацугу си тръгна посрамен заедно с останалите.

Щом обаче всички излязоха, Нобунага се обърна към Иеясу:

— Простете ми, че пред всички скастрих така остро храбрия Тадацугу. Намирам плана му за отличен, но се боях той да не стигне до ушите на неприятеля. Бихте ли го утешили по-късно?

— Не, отстрана на Тадацугу беше очевидно непредпазливо да разкрива нашите замисли, макар и да беше сред свои. Това бе за него добър урок. А и аз научих нещо.

— Толкова остро го смъмрих, че се съмнявам дали и собствените ни хора ще си помислят, че ще използваме замисъла. Повикайте Тадацугу, и му дайте позволение да нападне изненадващо Тобигасу.

— Сигурен съм, че да чуе точно това е неговото най-съкровено желание.

Иеясу прати да доведат Тадацугу и му предаде желанието на Нобунага.

Военачалникът не се нуждаеше от нови подкани за действие. При пълна тайна той завърши приготовленията на своята част и после се срещна насаме с Нобунага.

— Тръгвам по залез-слънце, господарю — бяха единствените негови думи.

Нобунага също говори малко. При все това той повери на Тадацугу петстотин от своите стрелци с пушка. Целият отряд обхващаше над три хиляди души.

Излязоха от лагера с падането на нощта, в пълната тъмнина на петия месец. Някъде по времето, когато потегляха, мракът бе прорязан напречно от бели пръски дъжд. Докато вървяха мълчаливо напред, пороят ги измокри до кости.

Преди да изкачи връх Мацу, цялото множество се скри в сградите на един храм в подножието му. Войниците съблякоха доспехите, оставиха конете си настрана и нарамиха всичко, което щяха да взимат със себе си.

Изтощително стръмният склон се бе разкалял от поройния дъжд. При всяка нова крачка мъжете се плъзгаха обратно назад. Като се опираха на дръжките на копията и се хващаха за ръцете на другарите си отпред, те изкатериха триста и петдесетте разкрача до върха.

В нощното небе вече се появяваше бледа светлина, предвещаваща идването на утрото. Облаците постепенно се разтвориха и утринното слънце проряза с великолепието си гъстото море от мъгла.

— Прояснява се!

— Щастие свише!

— Условията са превъзходни!

На върха на планината мъжете облякоха доспехите и се разделиха на две. Първата група щеше да нападне призори вражеското укрепление в планината, а останалите — да настъпят към Тобигасу.

Такеда бяха подценявали опасността и сега се събудиха с викове на объркване. Подпалените от частите на Тадацугу пожари вдигнаха черен дим над планинската крепост. Разгромени, Такеда побягнаха в безредие към Тобигасу. Дотогава обаче вторият отряд на Тадацугу вече бе проникнал през крепостните стени.

Предишната вечер, преди пълководецът да потегли, цялата войска на Нобунага получи заповед за настъпление. Това обаче нямаше да е начало на битка.

Без да обръща внимание на плющящия дъжд, войската се придвижи към околността на връх Чаусу. От тогава до сутринта войниците забиваха в земята донесените от тях колове и ги завързаха с въжетата, като направиха така ограда, прилична на извита стоножка.

Утрото наближаваше и Нобунага огледа укреплението от седлото на коня си. Дъждът бе спрял, а издигането на оградата — привършено.

Обърна се към пълководците на Токугава и през смях им извика:

— Чакайте и ще видите! Ще оставим днес войската на Кай да се приближи и после ще ги изловим като голишарчета.

„Дали?“, помислиха си всички. Подозираха, че просто се опитва да им вдъхне увереност. Съвсем добре виждаха обаче, че войниците от Гифу, онези отряди, които бяха носили коловете и въжетата чак от Окадзаки, сега са на бойното поле. А тридесетте хиляди кола бяха превърнати в дълга, извита като змия ограда.

— Нека отбраните отряди от Кай само дойдат!

Самото съоръжение обаче не можеше да бъде използвано за нападение над врага. И за да унищожат противниците по начина, който бе описал Нобунага, трябваше да ги примамят към оградата. С такава цел един от отрядите на Сакума Нобумори и стрелците на Окубо Тадайо бяха пратени да ги причакат вън от ограждението.

Внезапно хор от гласове се вдигна към небето. Такеда бяха подценявали своите неприятели и сега, когато видяха черния дим откъм Тобигасу зад тях, нададоха смутени викове.

— Врагът е и зад нас!

— Притискат ни в гръб!

Смущението им почна да преминава в паника и Кацуйори даде заповед за нападение.

— Не се бавете нито миг! Да чакаме врага само ще му даде предимство!

Собствената му самоувереност и вярата на войската, която се основаваше на нея, се свеждаше до това: „Никога не се съмнявайте в мен! Доверете се на военната доблест, която от времето на господаря Шинген никога не е познала поражението.“

Историята обаче се движи като лудо препуснал кон. Южните варвари, португалците, бяха преобразили военното дело с внасянето на огнестрелните оръжия. Колко тъжно, че Такеда Шинген не се оказа достатъчно мъдър, за да предвиди това. Защитена от планините, дефилетата и реките си, Кай бе откъсната от средището на държавния живот и от външни влияния. В добавък към това, самураите там бяха в плен на присъщите на хората от планински области упорство и горделивост. Много малко се бояха от собствените си недостатъци и нямаха желанието да изучават новото от другите земи. Следствие от всичко това бе че изцяло разчитаха на конницата и отбраните си части. Дружините начело с Ямагата нападнаха яростно отрядите на Сакума Нобумори пред оградата. Нобунага, напротив, беше подготвил добре обмислени ходове, с използване на нова тактика и въоръжение.

Дъждът току-що бе спрял; земята беше разкаляна.

Лявото крило на войската на Кай — двете хиляди под началството на Ямагата получиха от своя пълководец заповед да не нападат оградата. Тръгнаха в обход, за да я заобиколят. Калта обаче беше ужасна. Пороят предишната нощ бе изкарал потока от бреговете му. Това природно бедствие остана непредвидено дори и от Ямагата, който предварително изцяло бе проучил разположението на местността. Войниците затъваха до глезени в калта. Конете не можеха да се движат.

На всичко отгоре, стрелците на Ода начело с Окубо откриха огън по фланга на Ямагата.

— Към тях! — заповяда той.

При тази кратка команда окаляната войска отново смени посоката си и настъпи към стрелците на Окубо. По двете хиляди мъже сякаш пръскаха малки струйки кал. Падаха и викаха, улучени от изстрелите на пушките, а от телата им струеше алена кръв. Собствените им коне стъпваха по тях и хората крещяха в жалко объркване.

Най-сетне двете части се срещнаха. Начинът за водене на война от десетилетия се променяше. Старият боен обичай всеки самурай да казва на висок глас името си и да обявява, че е потомък на еди-кого си и че господарят му е повелител на еди-коя си област, бързо изчезваше.

И така, веднага след избухването на ръкопашен бой едно голо острие се впи в друго, воин се вкопчи във война и ужасът не можеше да се опише с думи.

Най-добрите оръжия бяха първо пушката, а след нея — копието. То не се използваше за промушване, а по-скоро за размахване и удари и такива бяха похватите, на които обучаваха младите бойци. Ето защо дължината се смяташе за предимство и имаше копия с дръжки, дълги от дванадесет до осемнадесет педи.

Обикновените войници бяха лишени и от подготовката, и от смелостта, които това положение изискваше, и всъщност знаеха само как да нанасят удари с копията си. Имаше обаче много случаи, когато някой опитен воин се втурваше посред тях с късото си копие, почваше да мушка във всички посоки и почти с лекота си спечелваше славата на сам герой, повалил дузини от неприятели.

Нападнати от рояци такива мъже, силите и на Токугава, и на Ода се оказаха безпомощни. Отрядът на Окубо бе пометен почти за един миг. Причината той и силите на Сакума да са вън от оградата, обаче, бе да привлекат частите на противника, а не да спечелят. Поради това нямаше да е грешно, ако се бяха обърнали и побягнали. Веднага, щом видяха пред себе си лицата на войниците от Кай обаче, те вече не бяха в състояние да спрат пламналата в душите им многогодишна вражда.

— Елате ни победете! — завикаха.

Нито пък можеха да устоят на подигравките и присмеха на кайските воини. Сред всичката тази кръв хората от Ода неизбежно захвърлиха предпазливостта настрани. Мислеха само за областта и за доброто си име.

Докато се разиграваше това, навярно Кацуйори и военачалниците му бяха сметнали че времето е назряло, тъй като централните части на петнадесетхилядната войска на Кай застъпваха напред, подобни на грамаден облак. Стройните им редици се разпиляха като гигантско ято птици, които се вдигат в полет и щом накрая наближиха оградата, всяка от частите закрещя едновременно своя боен вик.

В очите на Такеда дървената ограда явно бе просто нищо. Мислеха, че лесно ще си пробият път, ще я разрушат с един само пристъп и като свредел ще се врежат право в сърцето на войската на Ода.

Силите на Кай нададоха боен вик и се устремиха към оградата. Бяха пълни с решимост: някои се опитаха да се покатерят, други — да я съборят с големи чукове и железни пръти, трети — да я прережат с триони, а други още — да я полеят с масло и да я запалят.

Досега Нобунага остави отрядите на Сакума и Окубо да се бият сами вън от оградата и редиците на връх Чаусу мълчаха. Но изведнъж…

— Сега!

Златното военно ветрило на Нобунага проряза въздуха и началниците на стрелковите поделения се занадпреварваха да викат заповедта:

— Огън!

— Огън!

Земята затрепери от пушечните залпове. Планината се разцепи на две и облаците се разпокъсаха. Барутен дим покри дървената ограда, хората и конете на Кай като комари западаха на купища, мъртви.

— Не отстъпвайте! — настояваха предводителите им. — След мен!

Войниците се втурнаха безразсъдно към оградата, като прескачаха телата на убитите си другари, но не можеха да избягат от сипещия се дъжд куршуми. С жални писъци само свършваха като трупове.

Най-сетне войската на Кай не можеше повече да удържа позициите си.

— Назад! — изкрещяха четирима от петимата военачалници. Дори сред тази паника, заповедта се откъсна някак от гърлата ми.

Дръпнаха поводите на конете си. Единият падна покрит с кръв, а друг бе хвърлен от жребеца, който с уплашен пръхтеж препусна под града от куршуми.

Колкото и тежко да бяха разбити обаче, духът им не беше сломен. Загубиха при първия пристъп повече от една трета от хората си, но в мига в който отстъпиха, към оградата се понесоха нови отряди. Пръските кръв по тридесетте хиляди колове още не бяха засъхнали.

Идещият от оградата пушечен огън отвърна веднага на пристъпа им, сякаш с думите: „Чакахме ви.“

Вперили очи в почервенялата от кръвта на техните другари стена, свирепите войници на Кай се спуснаха напред с крясък, окуражаваха се взаимно и се заричаха, че никога не ще отстъпят дори на една педя.

— Време е да умираме!

— Напред към смъртта ни!

— Да направим преграда от трупове — другите ще минат върху нас!

Тази преграда бе последният възможен ход, при който войниците от предните редици щяха да се жертват, за да подсигурят настъплението на идещите след тях. После тези на свой ред щяха да станат щит на следващите ги отряди и така, стъпка по стъпка да притиснат противника. Това бе ужасяващ начин да се напредва на бойното поле.

Мъжете бяха наистина смели, но този пристъп със сигурност не беше нищо повече от празен показ на груба сила. И все пак между предвождащите нападението военачалници имаше способни.

Кацуйори, разбира се, беше в тила и подканяше хората си да вървят напред, но ако пълководците му бяха знаели, че победата е съвършено невъзможна, то нямаше да има причина да искат такива големи жертви и неколкократно да тласкат така надалеч отрядите си.

— Тази стена трябва да бъде пробита!

Трябва да са вярвали, че това може да бъде сторено. След като тогавашните пушки бъдеха веднъж изпразнени, презареждането с олово и натъпкването на барута отнемаха време. Така, след изпращането на един залп шумът на пушките за известно време пресекваше. Тъкмо този промеждутък военачалниците на Кай смятаха за прозорец, от който трябва да се възползват, затова и не скъпяха своята „жива преграда“.

Обаче Нобунага бе взел предвид тъкмо тази слабост и за новите оръжия бе замислил нова тактика. В случая той раздели стрелците си на три части. Щом първите хиляда души изпразнеха оръжието си, всеки от тях бързо отстъпваше встрани и между редиците им излизаше втората дружина, която незабавно изпращаше своя собствен залп. После и те също се отместваха и незабавно биваха замествани от третите. Така противникът през цялата битка не получи промеждутъка, на който така се надяваше.

И още, на места в оградата имаше отвори. Като преценяваха времето между отделните приливи на нападащите, отрядите от копиеносци на Ода и Токугава се втурваха навън от нея и нанасяха бързи удари по двете крила на войската на Кай.

Спирани от защитната ограда и стрелбата на пушките, войниците на Кай не бяха в състояние да настъпват. Щом се опитаха да отстъпят, станаха жертва на преследването на противника и двойно странично нападение. Сега тези воини, които така се гордееха с дисциплината и подготовката си, не разполагаха нито с миг за да покажат своята храброст.

Отрядът Ямагата изцяло отстъпи, като остави зад себе си голям брой мъже пожертвали живота си. Само Баба Нобуфуза не попадна в клопката.

Той се сблъска с отрядите на Сакума Нобумори, но тъй като последният бе на мястото си първоначално само като примамка, частите на Ода престорено отстъпиха. Дружината на Баба се спусна подире им и завладя укрепения стан в Маруяма, но заповедта на генерала бе да не се прониква по-навътре и оттук нататък той не прати напред и един войник.

— Защо не настъпвате?! — питаха постоянно Баба и от щаба на Кацуйори, и собствените му помощници.

Но пълководецът не искаше да се помръдне.

— Имам си причина да обмисля за момент нещата и е по-добре да се спра тук, за да видя какво става наоколо. Нека останалите тръгнат напред и настъпят. Спечелете слава за себе си.

Всеки от военачалниците, който се приближеше достатъчно, за да нападне оградата, претърпяваше все същото поражение. А после Кацуие и Хидейоши пратиха своите поделения далеч на север по селата и заплашиха да откъсват предните редици на кайската войска от стана им.

Бе почти пладне и слънцето, високо в небето, обещаваше край на дъждовния сезон. Гореше земята с неочакван зной и с цвета си вещаеше жежко лято.

Сражението бе започнало призори, през втората половина на Часа на тигъра. Въпреки постоянния приток на нови отряди, мъжете от войската на Кай вече се къпеха в пот и дишаха тежко. Пролятата сутринта кръв като лепило бе засъхнала по доспехите, косите и кожата им. А сега, накъдето и да погледнеш, се лееше нова.

Зад гърба на централните части, Кацуйори ревеше като демон. Накрая прати в боя всички поделения, включително и резервното, което обикновено се пазеше за особено опасни случаи. Ако бе схванал по-бързо положението, можеше да приключи всичко само със съвсем малка част от щетите, които търпеше сега войската му. Наместо това обаче, той минута след минута сам превръщаше една малка грешка в чудовищна. Накратко, битката не беше въпрос просто на боен дух и смелост. Като че силите на Нобунага и Иеясу бяха заложили ловджийски клопки и очакваха идването на диви патици или глигани. Отрядите на Кай, който нападаха така яростно, не постигнаха нищо повече от загуба на ценни воини в безполезни пристъпи.

Уви, говореше се, че дори Ямагата Масакаге, който така добре се бе сражавал от сутринта в лявото крило, бил покосен в битката. Други прочути пълководци, хора с голяма смелост, един подир друг изпопадаха на земята, докато накрая убитите и ранените наброиха над половината от цялата войска.

— Очевидно е, че противникът ще бъде разбит. Не е ли сега подходящият момент?

Военачалникът, казал това, бе Саса Наримаса, който от сутринта наблюдаваше битката заедно с Нобунага.

Нобунага незабавно му нареди да предаде неговите заповеди на отрядите зад оградата.

— Оставете оградата и нападайте — каза той. — Разгромете ги до един!

Дори и шатрата на Кацуйори падна под напора на нападателите. Токугава притиснаха отляво. Ода разкъсаха предните редици на Такеда и яростно връхлетяха върху централните части. Заклещени по средата, многобройните знамена, военачалнически флагове, цвилещи коне, лъскави доспехи, мечове и копия, които като съзвездия блестяха около Кацуйори, бяха потопени в кръв и паника.

Само останалите в Маруяма сили на Баба Нобуфуза още бяха невредими. По един самурай военачалникът прати на своя господар бележка, в която настояваше за отстъпление.

Кацуйори раздразнено заудря с крак по земята. Не можеше обаче да отрича очевидното. Централният отряд отстъпваше разгромен и покрит с кръв.

— Трябва временно да отстъпим, господарю.

— Преглътнете гнева си и помислете какво ни предстои.

Пълководците на Кацуйори отчаяно поведоха хората вън от главния лагер и някак си се измъкнаха от капана, в който бяха попаднали. За противника бе ясно, че основната войска на Кай е в безредно отстъпление.

След като придружиха Кацуйори до един близък мост, военачалниците се обърнаха назад и образуваха преграда, която да посрещне отрядите на преследвачите. Всички паднаха геройски в битката. Баба също изпроводи бягащия Кацуйори и жалките останки от войската му чак до Мияваки. Накрая обаче старият пълководец обърна коня си на запад. Гърдите му бяха изпълнени с хиляди мисли.

„Живях един дълъг живот. А не може ли да се каже, че е бил и кратък? Същински дълъг или същински кратък, само този единствен миг, предполагам, е вечен. Мигът на смъртта… Може ли вечният живот да бъде нещо повече от това?“

После, точно преди да се спусне посред неприятелите, се закле: „Ще поискам прошка от господаря Шинген на онзи свят. Бях недобър съветник и пълководец. Сбогом, планини и реки на Кай!“

Обърна се назад, проля една сълза за своята област, после внезапно пришпори коня.

— Смърт! Не ще посрамя името на господаря Шинген!

Гласът му потъна в морето на огромната вражеска войска. Надали трябва да се добави, че неговите служители до един го последваха и доблестно паднаха в боя.

От самото начало никой не бе успял така добре да схване това сражение, както Баба. Без съмнение той предвиждаше, че след него Такеда ще паднат и дори ще бъдат изтребени, и че такава е съдбата им. Въпреки всичко, въпреки своята проницателност и вярност, не бе в състояние да спаси рода от това бедствие. Силите на новото просто ги премазваха.

Заедно с около дузина ездачи от служителите си, Кацуйори прекоси плитчините на Комацугасе и накрая потърси убежище в крепостта Бусецу. Той беше храбър мъж, но сега, досущ като глухоням, бе загубил дар слово.

Когато слънцето тръгна към залез, цяла Шидарагахара бе покрита в плътно, наситено червено. Голямата битка този ден започна към пладне и продължи до късния следобед. Не се чуваше вече конски пръхтеж или войнишки вик. Напълно опустяла, широката равнина бързо потъна в мрака.

Нощната роса падна, преди да са успели да отнесат убитите. Само за жертвите от страна на Такеда казаха, че наброявали повече от десет хиляди.