Ейджи Йошикава
Тайко (41)

„Тиквоглавец!“

Градът около крепостта Адзучи се бе превърнал в жизнено средище на новата култура. По улиците се тълпяха облечени в пъстри дрехи жители, а над тях се извисяваше главната кула на крепостта, на чиито изрисувани с бляскаво злато и в синьо стени новонапъпилите пролетни листа се открояваха като зелено везмо.

Всичко бе невероятно по-различно, отколкото на запад. През петия месец, докато Хидейоши и хората му полагаха денонощни усилия, за да успеят с превземането на крепостта Такамацу, улиците на Адзучи бяха обкичени с различни украси и в града цареше такова оживление, та на човек му се струваше, че обитателите празнуват наведнъж Нова година и Лятното слънцестоене.

Нобунага се готвеше да посрещне един доста важен посетител. Коя обаче, питаха се хората, може да бъде тази значителна личност? На петнадесетия ден от петия месец в Адзучи пристигна не друг, а господарят на Микава — Токугава Иеясу.

Преди по-малко от месец Нобунага се бе завърнал като победител от Кай. Тогава той мина през Иеясувата област Микава, тъй че това сега може би не бе нищо повече от връщане на посещението. Освен това Иеясу явно имаше причина да дойде в Адзучи — в тези времена на шеметни промени той не можеше да не обсъди със своя съюзник бъдещето. Така, макар за него да бе рядкост да прави официални гостувания в други области, сега Иеясу дойде в Адзучи с бляскава свита.

Бяха му отредени най-добрите жилища в града, а Акечи Мицухиде бе натоварен с отговорността да се погрижи за гостите. Освен това Нобунага нареди на сина си Нобутада, който тъкмо се готвеше да замине за западните области, да помогне с подготовката на замисленото пищно тридневно угощение.

Някои гласно се чудеха защо Нобунага устройва на Иеясу такова тържествено посрещане, след като този е осем години по-млад от него и владее област, която доскоро бе малка и слаба. Други им възразяваха, че в това въобще няма нищо необичайно. Съюзът на родовете Ода и Токугава траеше вече повече от двадесет години и не се бяха появили никакви подозрения, нарушени обещания или сблъсъци, които да го отслабят. В тези дни на измяна и вътрешни борби за власт това бе направо чудо.

Трети бяха на мнението, че причината за приготовленията не може да бъде просто това Нобунага да иска да се отблагодари на Иеясу за неговото гостоприемство. В бъдеще, настояваха те, господарят на Ода ще постигне още много големи неща. Западът осигурява достъп до най-западния японски остров Кюшу, а чрез него — до богатите земи на Южните морета. Иска ли Нобунага да успее със завоеванията си в тази посока, той ще трябва да повери японския север на съюзник, комуто да може да се доверява.

От известно време Нобунага наистина се готвеше да се отправи към западните области, за да ги постави, също като Кай, под своето пряко управление. Тъкмо сега бе започнал големи приготовления за поход. Въпреки това отложи всички тези важни дела, за да се срещне с Иеясу.

Посетителят, съвсем естествено, получи най-доброто, което можеха да му предложат в Адзучи — жилище, обзавеждане, различни предмети за ползване, храна и саке, всички от най-изисканите. Това, с което Нобунага искаше да го зарадва повече, отколкото с всичко друго, можеше обаче да се намери и у скромните хора от народа — приятелство и доверие.

Тези две неща осигуряваха издръжливостта на техните отношения. Иеясу от своя страна безброй пъти бе доказвал, че е верен съюзник. Той сам много добре разбираше, че интересите му са тясно свързани с тези на Нобунага, въпреки себичността и своенравието, които проявяваше от време на време повелителят на Ода. Ето защо, макар понякога да бе отпивал от твърде горчива чаша, той поддържаше Нобунага и се бе зарекъл да му остане верен до край.

Ако някой проницателен и безпристрастен наблюдател се вгледаше в съюза на Нобунага и Иеясу, за да установи кой от тях е спечелил и кой — загубил, той почти сигурно щеше да стигне до извода, че връзката е била от полза и за двете страни. Макар по онова време Иеясу да бе още млад и тепърва да даваше насока на живота си, без неговото приятелство Нобунага никога не би стъпил в Адзучи. А ако Иеясу не се бе ползвал от помощта на Нобунага, слабата и малка област Микава никога нямаше да устои на натиска на своите съседи.

Но не само приятелството и общите цели свързваха двамата мъже. Характерите им очевидно също се допълваха. Честолюбието на Нобунага — и волята да го задоволи — бяха недостъпни дори за въображението на човек като Иеясу. Но Иеясу, както пръв Нобунага би признал, имаше добри страни, от които той самият бе лишен — търпеливост, скромност и умение да пази силите си. А и самият Иеясу изглежда не кроеше големи планове за себе си. Грижеше се за ползата на своята област, но никога не даваше с това на своя съюзник причина за загриженост. Винаги осигуряваше на Нобунага твърда опора срещу общите им противници и като невидима крепост бранеше неговия тил.

С други думи, Микава бе идеалният съюзник, а Иеясу — надежден приятел. Като обърнеше поглед към трудностите и опасностите, които бяха посрещали през последните двадесет години, Нобунага винаги усещаше подтик да назове Иеясу „верен стар другар“. В него той виждаше човека с най-големи заслуги за това мечтата му за Адзучи да се превърне в действителност.

През време на угощението Иеясу на няколко пъти благодари на Нобунага за искреното гостоприемство, но не успяваше да се избави от усещането, че някой отсъства. Накрая попита Нобунага:

— Не беше ли господарят Мицухиде натоварен с подготовката на това празненство? Какво стана с него? Днес не съм го виждал изобщо, а и вчера не дойде на театралното представление.

— А, Мицухиде ли? — отвърна Нобунага. — Върна се в крепостта Сакамото. Трябваше да потегли така бързо, че не му остана време да дойде да се сбогува.

Гласът на Нобунага звучеше ведро и открито. В говора му не се долавяше никакво особено вълнение.

Иеясу обаче бе малко загрижен. В града се носеха тревожни слухове. Краткият и ясен отговор на Нобунага обаче изглежда ги опровергаваше и Иеясу реши да не отваря повече дума за това.

Въпреки това, когато се върна тази вечер в жилището си, той изслуша, каквото неговите служители бяха чули за заминаването на Мицухиде. Стана му ясно, че положението е достатъчно объркано, за да заслужава внимание. Чу различните разкази за станалото и по тях се опита да възстанови причината за внезапното заминаване на Мицухиде.

Всичко стана в деня на пристигането на Иеясу. Нобунага, без предварително предупреждение, направи оглед на кухните. Беше дъждовният сезон и влажният въздух тегнеше над Адзучи. Мирисът на сурова риба и мариновани зеленчуци дразнеше ноздрите. Освен това храните, които бяха докарали в големи количества от Сакай и Киото, стояха пръснати навсякъде в ужасен безпорядък. Над тях и пред лицето на Нобунага жужаха мухи.

— Тук вони! — изръмжа той сърдито.

Докато вървеше към стаята за готвене, продължи, без да се обръща към никого в частност:

— Що за работа е това? Цялата тази мръсотия! Това разхитителство! Нима ще готвите за нашия почитаем гост в това мръсно място? Развалена риба ли ще му поднасяте? Да се изхвърли всичко тук!

Гневът на Нобунага бе съвсем неочакван и прислужниците в кухнята се проснаха уплашени в нозете му. Гледката будеше съжаление. Мицухиде остана за няколко дни почти без сън и направи всичко възможно да бъдат купени най-добрите продукти и да бъдат приготвени най-изисканите ястия. Той постоянно надзираваше служителите и работниците в кухнята. Сега едва успя да повярва на ушите си. Изтича стреснат напред и се просна по очи пред своя господар. Неприятната миризма, започна да обяснява, със сигурност не е причинена от развалена риба.

— Не приемам оправдания! — сряза го Нобунага. — Всичко да се изхвърли! За угощението тази вечер пригответе нещо друго!

И без дума повече си тръгна.

За малко Мицухиде остана да стои мълчаливо, почти сякаш краката му се бяха вдървили. В този миг се появи някакъв вестоносец, който му подаде писмо. То съдържаше нареждане веднага да свика своите отряди и да се отправи към западните области.

Служителите на Акечи събраха многобройните хубави ястия, които бяха приготвили за Иеясу и ги изнесоха през задната врата. Изхвърлиха ги в рова, досущ както биха изхвърлили боклук или умряло куче. Само черната вода стана свидетел на сълзите им.

 

 

През нощта жабите край жилището на Мицухиде шумно крякаха. „За какво си се разтъжил?“, питаха сякаш те. Дали изразяват съчувствие или се присмиват на неговата глупост? Зависи с какви уши човек ги слуша. Мицухиде бе наредил да не пускат никого и сега седеше сам в една голяма и празна стая.

Макар лятото да беше едва в началото си, в мрака тихо повяваше разхлаждащ, нежен ветрец. Мицухиде бе ужасно бледен. Космите по неговите слепоочия сякаш настръхваха при всяко потрепване в пламъка на свещта. Тревогата ясно личеше по рошавината на косата и по неестествения цвят на лицето му.

Накрая бавно вдигна своята, както я наричаше Нобунага, „тиквена глава“ и насочи поглед към притъмнялата градина. В далечината между дърветата се виждаха пламъците на многобройни лампи. Празненството в крепостта започваше от тази нощ.

„Да тръгна ли веднага, както ми наредиха?, запита се Мицухиде. Или ще е по-добре да отида в крепостта да поднеса почитанията си на гостите?“ Такива положения винаги го бяха обърквали. Обикновено ясният му ум сега бе толкова помътнял от умората, че трябваше да напрегне мисълта си, за да не допусне някоя грешка.

Въпросът го затрудни дотолкова, че колкото и да размисляше, не можеше да реши как да постъпи. Огорчението от станалото се изля в неволна тъжна въздишка. „Има ли на този свят друг някой, когото да е толкова трудно да разбереш?, запита се той. Как трябва да постъпва човек, за да угоди на господар като моя? Никак не е лесно да го видиш доволен.“

Ако бе в състояние да забрави своя дълг на служителско покорство, сигурно би упрекнал Нобунага. Съдната способност на Мицухиде бе далеч над средната и той, само защото този човек бе негов господар, се предпазваше и всъщност — боеше от това да не одобрява постъпките му.

— Цумаки! Цумаки! — извика Мицухиде и погледна към плъзгащите се врати от двете му страни. — Денго? Денго, там ли си?

Но мъжът, който в крайна сметка отвори вратата и застана с поклон пред него, не беше нито Денго, нито Цумаки. Бе един от личните му служители, Йомода Масатака.

— И двамата са заети да изхвърлят храната, която щяхме да употребим за угощението. Освен това трябва да се готвим бързо и за път.

— Елате с мен в крепостта.

— В крепостта ли? Вие отивате в крепостта, така ли?

— Мисля, че съм длъжен, преди да заминем, да се сбогувам с господаря Нобунага и да му поднеса за последно почитанията си. Приготви се.

Мицухиде бързо се изправи и отиде да се облича. Изглежда бързаше, за да не се изпари решимостта му за действие.

Масатака изглеждаше озадачен.

— Когато тази вечер ви попитах, какво ще желаете да направите, си мислех, че тъкмо по тази причина може да поискате да отидете до крепостта. Но внезапното нареждане на Негово Височество не ни остави време за нищо. Освен това, тогава казахте, че ще си тръгнем, без да поднасяме почитания на господарите Нобунага и Иеясу. Сега всички служители и прислужници са заети да почистват кухните. Бих ли могъл да ви помоля да почакате за минута?

— Не, не. Нямам нужда от много придружители. Ти ще си ми достатъчен. Доведи ми коня.

Мицухиде тръгна към изхода. В стаите, през които мина, нямаше нито един служител. Последваха го само двама-трима оръженосци. Щом обаче прекрачи прага, веднага забеляза малки групички от служители, които разговаряха тихо в сянката на дърветата и конюшните. Съвсем естествено, всички те бяха разтревожени, че така внезапно са ги освободили от отговорността за угощението и още същия ден получиха нареждане да се отправят на запад.

Очите им бяха пълни със сълзи на огорчение и те не се уморяваха да изразяват негодуванието си. Също като излято върху жарава масло, недоволството им срещу Нобунага, което се бе засилило от времето на похода в Кай, сега намираше повод да се разгори особено силно.

По време на този поход Мицухиде бе изложен в лагера в Сува на нетърпимо унижение. Това не остана скрито от неговите служители. Защо Нобунага започна да тормози така техния господар?

Сегашната изненада обаче беше най-неприятната от всички. Гостите — господарят Иеясу и неговите служители, благородниците от Киото, останалите военачалници на рода Ода — до един ще разберат какво се е случило. Такава обида се равняваше на всенародно опозоряване.

И унижение като това бе непоносимо за един самурай.

— Конят ви, господарю — каза Масатака.

Служителите още не бяха забелязали, че някой извежда коня на Мицухиде. Поразени от станалото през деня, те продължаваха да обсъждат събитието.

Тъкмо когато Мицухиде се канеше да тръгва, някакъв конник спря пред портата и слезе от седлото си. Беше пратеник от Нобунага.

— Тръгвате ли, господарю Мицухиде? — попита той.

— Още не. Реших да отида повторно до крепостта и преди да потегля, да поднеса почитанията си на господаря Нобунага и господаря Иеясу.

— Господарят Нобунага се тревожеше да не решите да постъпите така. Прати ме тук да ви кажа, че при условие, че бързате толкова, както сега, няма да е нужно да отивате до крепостта.

— Какво? Ново нареждане ли ми носите? — учуди се Мицухиде.

Веднага влезе обратно в дома, седна и внимателно се приготви да изслуша поредното желание на своя господар.

Днешното ми нареждане да Ви освободя от Вашите задължения и да напуснете все още е в сила както преди, но имам да добавя нещо по повод на заминаването Ви за западните области. Отрядите на Акечи трябва да настъпят от Таджима в Инаба. Спокойно можете да навлезете в областта на Мори Терумото. Не бездействайте и не оставяйте времето да минава напразно. Върнете се веднага в Тамба, пригответе своите части за битка и прикрийте фланга на Хидейоши покрай пътя за Санин. Самият аз скоро ще потегля след вас на запад. Не губете време — може да пропуснем една добра възможност за военен успех.

Мицухиде се просна по очи на земята и заяви, че ще изпълни нареждането до последната буква. После, след като изглежда му се стори, че е прекалил с покорството си, той седна, вдигна поглед право към вестоносеца и добави:

— Моля ви, предайте на Негово Височество отговора ми така, както намерите за подходящо.

Отиде да изпрати посетителя до входа. Вятърът преминаваше със свистене през почти празните стаи и при всяка крачка го караше да потръпва.

„Допреди няколко години, всякога, когато се готвех да тръгна обратно, той, дори това да беше посред нощ, пожелаваше да ме види. Колко често ми е казвал: «Елате на чашка чай» или «Ако тръгвате утре рано, отбийте се при мен, преди да е съмнало». Защо сега ме е намразил толкова? Пратил е дори вестоносец, за да не трябва да се среща с мен лично.“

„Не мисли за това. Не мисли.“ Колкото по-старателно се опитваше да забрави какво се е случило, толкова повече негодуванието растеше и сърцето му се изпълваше с ропот. Думите на недоволство напираха навън като мехурчета в застояла вода.

— За какво са пък тези цветя? И те са безполезни.

Мицухиде протегна ръка към голямата ваза в нишата и изсипа цветята, които бяха красиво подредени в нея. Водата се разля шумно по пода.

— Да тръгваме! Време е за път! Готови ли сте? — извика той на служителите си.

Вдигна вазата над главата си, прицели се в един широк каменен праг и я хвърли с всичка сила към него. Съдът се разби сред фонтан, който опръска лицето и гърдите на Мицухиде. В звука от строшаването му имаше нещо успокоително. Господарят вдигна мокрото си лице нагоре, към пустото небе и се изсмя високо. Смехът му отекна самотно наоколо.

Беше късно през нощта. Над къщата се спусна мъгла, въздухът стана горещ и влажен. Служителите на Мицухиде вече се бяха приготвили за път и стояха строени пред портата. Конете цвилеха, вдигнали глави към ниските дъждовни облаци.

— Приготвили ли сте нещо за дъжд? — попита един от служителите и отново погледна към портата.

— Тази вечер не свети и една звезда. Ако завали, ще ни е трудно да се придвижим по пътищата. По-добре да си вземем няколко факли в запас — обади се на висок глас друг.

Лицата на самураите бяха мрачни досущ като нощното небе. Очите им бяха пълни с гняв, горчивина и разочарование. Много скоро чуха гласа на Мицухиде, който заедно с още няколко мъже излезе на кон от портата.

— Сакамото е почти на един хвърлей място — каза той. — Дори и да завали, трябва да пристигнем там скоро.

Щом чуха необичайно бодрия глас на господаря си, служителите останаха преди всичко изненадани.

По-рано вечерта Мицухиде се бе оплакал от лека треска и бе взел лекарство. Ето защо сега неговите служители се тревожеха да не би да завали. Той нарочно им отвърна на достатъчно висок глас, за да бъде чут и извън портата.

Щом се приближи, мъжете запалиха един от друг факлите си и броят им сякаш нарасна почти до безкрайност. После служителите излязоха в редица с високо вдигнати светилници и тръгнаха след конниците.

След като бяха вървели половин час, започна да вали и дъждовните капки угасиха пламъците на факлите.

— Изглежда, гостите в крепостта още не са си легнали. Сигурно ще пируват цяла нощ.

Мицухиде не забелязваше дъжда. Обърна се от седлото си и хвърли поглед назад през езерото. Голямата главна кула на крепостта Адзучи се издигаше в небето, което изглеждаше черно като мастило. Стори му се, че златните делфини, които украсяваха покрива, блестят по-ярко в тази дъждовита нощ. Роякът светлини, обгърнали многоетажната постройка, се отразяваше в езерото и сякаш потреперваше от студа.

— Господарю, господарю! Внимавайте да не се простудите! — обади се загрижено Фуджита Денго, приближи коня си до този на Мицухиде и прехвърли през раменете му сламена наметка против дъжда.

 

 

Бреговете на езерото Бива отново се губеха тази сутрин в мъглата, може би защото времето още не се бе прояснило след ранните летни дъждове. Вълните и гъстата мъгла се сливаха в едно и местността изглеждаше загърната в бяла пелена.

Пътят бе съвсем разкалян и конете се бяха опръскали чак до уши. Цялата дружина мълчаливо се опълчваше на времето и въпреки снощния дъжд, продължаваше упорито да настъпва към Сакамото. От дясната им страна оставаше брегът на езерото, от лявата — връх Хиеи. Вятърът, който духаше по склона на планината, правеше войнишките сламени наметала против дъжд да приличат на настръхнали таралежови бодли.

— Я, погледнете натам, господарю. Господин Мицухару е излязъл да ви посрещне — обърна се Масатака към Мицухиде.

Крепостта Сакамото стоеше право пред тях, на брега на езерото. Мицухиде кимна леко, сякаш вече бе забелязал новодошлия. Макар Сакамото да бе толкова близо до Адзучи, че двете крепости почти се виждаха една от друга, Мицухиде имаше вид, все едно е вървял поне хиляда часа. Застанал пред портите на крепостта, чийто началник беше неговият братовчед Акечи Мицухару, той се чувстваше така, сякаш се е измъкнал от леговището на тигър.

Кашлицата на Мицухиде, която от време на време се обаждаше, обаче тревожеше служителите му много повече от мислите, които го занимават. Те побързаха да изразят своята загриженост.

— Цяла нощ сте пътували под дъжда в този студ. Трябва да сте много уморен. Влезете ли в крепостта, побързайте да се стоплите и да си легнете в постелята.

— Да, сигурно трябва да го направя.

Мицухиде наистина бе внимателен към служителите си. Спокойно изслуша съветите им и добре разбра тяхната загриженост. Щом стигнаха до боровата горичка пред портите, Денго пое юздите на коня му и застана до седлото, готов да помогне на своя господар да слезе от него.

На моста, който пресичаше рова, се бяха строили няколко служители на Мицухару. Един от тях отвори чадър и с почтително изражение го предложи на посетителя. Масатака го пое и го вдигна над главата на Мицухиде.

Мицухиде мина по моста. Погледна през пречките от двете му страни и видя бели водни птици да плуват покрай подпорите подобно на захвърлени в синьо-зелената вода цветя.

Мицухару бе дошъл навън да посрещне братовчед си и сега излезе на няколко разкрача пред редицата войници и се поклони с уважение.

— Очакваме ви от изгрев-слънце — каза той и поведе Мицухиде през входа.

Десетината главни придружители на госта измиха калта от ръцете и нозете си, струпаха на купчина своите мокри сламени наметки и също влязоха в укреплението.

Другите останаха отвъд рова, където да измият конете и да се погрижат за багажа. Чакаха да им кажат къде ще бъдат настанени да нощуват. Цвилене и шум от човешки гласове се понесоха из околността.

Мицухиде смени пътните си дрехи с нови. В дома на Мицухару се чувстваше така спокоен, все едно е в собствената си къща. Всичките му стаи бяха с изглед към връх Хиеи и езерото. Вътрешното укрепление бе разположено на място, което на времето се славеше с хубостта си. Сега обаче никой не можеше да я оцени. След като Нобунага нареди да опожарят връх Хиеи, манастирите и храмовете се превърнаха в купчини пепелища. Едва наскоро селяните бяха започнали да възстановяват своите къщи в подножието на планината.

Наблизко стояха и развалините на крепостта на връх Уса, където намери края си бащата на Мори Ранмару. Също близо бе и полето на битката, в която войниците на Асаи и Асакура опитаха да дадат отпор на Ода, само за да покрият земята с труповете си. Замислеше ли се за тези развалини и отминали сражения, зад красотата на околната природа човек почти долавяше стенанията на духовете на убитите. Мицухиде седна, заслуша се в шума от ранния летен дъжд и потъна в спомени.

Между това Мицухару седна в малката стая за чай, където, загледан в пламъците на огнището, се заслуша в нежния звук на кипящата в чайника вода. Самият чайник бе отлят от майстора Йоджиро. В този миг чайната церемония бе погълнала домакина изцяло.

По времето, когато Мицухару бе юноша, двамата с Мицухиде отраснаха като братя. Заедно споделяха изпитанията на бойното поле и радостите на живота у дома. И вместо, както често става с братята, когато пораснат, да се отчуждят един от друг, те продължаваха и сега да бъдат близки.

Характерите им обаче си оставаха твърде различни. Ето защо тази сутрин останаха в различни помещения на крепостта, за да се посвети всеки на това, което е по вкуса му.

„Е, сигурно вече се е преоблякъл“, помисли си Мицухару. Стана от мястото си пред чайника. Прекоси мократа тераса и по засводения коридор стигна до стаите, в които бе настанен братовчед му. От съседната стая се чуваха гласовете на приближените служители на Мицухиде, но в тази той беше сам, седнал с изпънат гръб и загледан някъде над езерото.

— Бих искал да ти предложа малко чай — обади се Мицухару.

Мицухиде се обърна към братовчед си и тихо, сякаш се събужда от сън, повтори:

— Чай…

— Наскоро ми донесоха един съд, който бях поръчал при Йоджиро в Киото. Няма изисканите очертания на чайника от Ашия, но все пак не е съвсем неугледен. Казват, че новите чайници не стрували, но както и може да се очаква от Йоджиро, водата от този е също толкова добра на вкус, както онази от старите. Бях намислил да ти поднеса чай от този чайник, когато дойдеш следващия път при мене и щом тази сутрин ми съобщиха, че изведнъж си тръгнал да се връщаш от Адзучи, веднага запалих огъня в огнището.

— Това е много мило от твоя страна, Мицухару, но аз не искам сега чай.

— А след като се изкъпеш?

— Няма нужда да приготвят за мен и баня. Моля те, остави ме само да поспя малко. Това само искам.

Напоследък до ушите на Мицухару бе стигнало доста и той не бе изцяло в неведение за грижите на Мицухиде. При все това не му беше съвсем ясно защо неговият братовчед се връща така внезапно в Сакамото. Всички знаеха, че Мицухиде е натоварен да уреди пиршеството, което Нобунага дава в чест на Иеясу. Защо си е тръгнал така внезапно, точно преди посрещането? Сега Иеясу е сигурно вече в Адзучи. И въпреки това някой друг е заел мястото на Мицухиде, а на него самия е било наредено да си отиде.

Мицухару не знаеше още никакви подробности, но откакто чу какво се е случило в Адзучи и после, когато видя изражението на Мицухиде, той вече бе наясно, че е станало нещо, което е ядосало господаря Нобунага. Тайно съжаляваше своя братовчед.

Точно както се и боеше, откакто посрещна Мицухиде в крепостта си, неговият вид не се бе променил към по-добро. Сянката върху челото на госта обаче не изненада Мицухару чак дотам. Познаваха се отдавна и той вярваше, че никой не разбира нрава на Мицухиде така добре, както той.

— Да, прав си. На път от Адзучи дотук си яздил цяла нощ. Сега сме по на петдесет и не можем да правим същите неща, както на младини. Е, трябва да поспиш. Всичко е вече приготвено.

Мицухару не настоя и не се опита да се наложи на братовчед си. Мицухиде стана и се мушна под мрежата против комари. Утринното слънце се отразяваше в нишките й.

 

 

Амано Генемон, Фуджита Денго и Йомода Масатака чакаха Мицухару да излезе от стаята на Мицухиде. Тримата се поклониха.

— Простете, господарю — обади се Денго. — Много съжаляваме, че ви безпокоим, но се питахме дали ще можем да ви кажем нещо. Въпросът е доста важен.

Гласът на Денго звучеше необичайно.

Самият Мицухару сякаш вече ги очакваше.

— Защо не отидем всички в павилиона за чай? — предложи той. — Господарят Мицухиде си легна да поспи и аз тъкмо си мислех, че ще е жалко огънят под чайника да гори напразно.

— Отлично. Ако влезем в павилиона, няма да има нужда да се пазим от хорските уши.

— Тогава елате.

— Боя се, че и тримата сме отрасли далеч от столицата и не умеем да се държим добре по време на чайна церемония. Във всеки случай не бяхме подготвени за честта, която сега ни оказвате.

— Не приемайте нещата по този начин. Донякъде разбирам кое е това, което ви тревожи и чайният павилион ще е добро място, за да го обсъдим.

Седнаха под лъчите на бледата светлина, която влизаше през полупрозрачните хартиени врати на постройката. Водата в чайника вече кипеше от известно време и сега бълбукането й бе още по-приятно за ухото. На полето на боя Мицухару много пъти бе показвал своята воинска храброст, но тук пред огнището ставаше напълно различен човек.

— Е, да не се занимаваме сега с чая. Какво ви измъчва?

Подканени така да говорят, тримата мъже се заоглеждаха един другиго. Накрая Денго, който изглежда бе набрал най-много смелост, започна:

— Това е направо нетърпимо, господарю Мицухару… Трудно ми е изобщо да говоря за него…

И той прикри с ръкава на своята дясна ръка сълзите си.

Другите двама не заплакаха, но трудно можеха да скрият подпухналите си клепачи.

— Нещо случило ли се е?

Мицухару бе съвсем спокоен и тримата му събеседници бързо дойдоха на себе си. Сякаш бяха очаквали да преминат през огън, а сега срещаха само вода. Домакинът забеляза тревогата в погледите им, но остана безразличен.

— Истината е — продължи той, — че това внезапно завръщане означава, че господарят Нобунага се е обидил от нещо. Защо господарят Мицухиде бе освободен от задълженията си по подготовката на пиршеството?

Пръв отвърна Денго:

— Господарят Мицухиде е наш повелител, но ние не сме слепи и тесногръди, та да укоряваме господаря Нобунага безоснователно. Този път наистина много усилия положихме да разберем повода за постъпката на господаря, за да ни стане ясно по какви точно причини и заради каква вина бе отстранен господарят Мицухиде. Станалото е наистина крайно необичайно.

Гърлото на Денго толкова пресъхна, че той не можеше да продължи да говори. Йомода Масатака му се притече на помощ и продължи неговата мисъл.

— Опитахме се да намерим оправдание в предположението, че е имало някаква политическа подбуда, но както и да оглеждахме нещата, не успяхме да открием нищо такова. Явно господарят Нобунага е замислял приема доста отдавна. Защо в последния ден ще отстрани този, на когото е поверил подготовката му и ще постави на негово място някой друг? Изглежда, такава проява на вътрешни дрязги е била нарочно замислена, за да стане видна за госта му, господаря Иеясу.

Генемон продължи нататък:

— Като погледна станалото — така, както го представиха моите спътници — мога да открия само една причина за него и тя изобщо не е оправдана. Постоянната враждебност на господаря Нобунага през последните години го кара да гледа с неодобрение на всичко, което върши господарят Мицухиде. Накрая чувствата му съвсем открито излязоха наяве и така се стигна дотук.

Тримата мъже млъкнаха. Имаше още цял куп неща, за които биха искали да разкажат. След покоряването на Кай например, Нобунага блъсна Мицухиде на дървения под на коридора, нарече го „Тиквоглавец“ и му заповяда да напусне. Господарят им понесе тази обида пред всички, а в Адзучи бе на много пъти унижаван по същия начин. Случки като тази, чието изброяване можеше да продължи безкрайно, сочеха враждебността на Нобунага към Мицухиде и даваха храна за сплетни между служителите на останалите родове. Мицухару бе близък сродник на Мицухиде и по тази причина добре знаеше всичко, което се е случило.

Той изслуша посетителите без ни най-малка промяна в изражението на лицето си.

— Е, значи господарят Мицухиде е бил отстранен безпричинно, така ли? За мен е облекчение да чуя това. И други родове са печелили благоволението или враждебността на господаря Нобунага в зависимост от неговото настроение.

Израженията по лицата на тримата изведнъж се промениха. Устните на Денго неволно се сбърчиха и той с рязко движение се премести по-близо до Мицухару.

— И значи това е облекчение за вас?

— Трябва ли да се повтарям? Вината не е на нашия господар и ако това е станало, просто защото господарят Нобунага не е бил в настроение, господарят Мицухиде би трябвало да оправи нещата, щом господарят Нобунага дойде в по-добро разположение на духа.

Гласът на Денго ставаше все по-развълнуван.

— А не гледате ли на господаря Мицухиде като на някакъв човек, който трябва да раболепничи пред повелителя си, за да спечели неговото благоволение? И това ли трябва да мислим за господаря Акечи Мицухиде? Не намирате ли, че с тези обиди и унижения той е бил докаран до ръба на самоунищожението?

— Вените по слепоочията ви малко са се издули, Денго. Успокойте се.

— От две нощи не ме хваща сън. Не мога да остана спокоен като вас, господарю. Моят повелител и служителите му се затрупани с несправедливост, насмешка, обиди и всякакви укори.

— Ето защо ви моля да се успокоите и да се опитате две или три нощи да поспите.

— Та това е нелепо! — възкликна Денго. — За самураите казват, че опръскали ли са те веднъж с кал, вече е трудно да измиеш срама си. А колко пъти поред моят господар и неговите служители търпят унижения от онзи недостоен повелител на Адзучи? И вчера не ставаше дума само за това, че господарят Мицухиде е отстранен от празненството. След заповедта, която последва, целият род Акечи заприлича на ловни кучета, които биват насъсквани да гонят дивеча по време на хайка. Навярно сте чули, че незабавно трябва да се приготвим за потегляне на запад. От нас се иска да нападнем владенията на Мори в Санин, за да защитим лявата страна на господаря Хидейоши. Как бихме могли да излезем на бойното поле, след като са ни унижили по такъв начин? Ето още един пример за коварството на онова зло куче!

— Овладейте се! Кого наричате зло куче?!

— Господаря Нобунага, същия, който постоянно нарича нашия повелител „Тиквоглавец“. Погледнете Хаяши Садо или Сакума Нобумори и сина му. Те с години даваха своя принос за сегашното могъщество на Нобунага. После, почти веднага след като ги награди с титла и крепост, те бяха задържани заради някакви дребни провинения и единият — осъден на смърт, другият — пратен в изгнание. Този зъл господар винаги прогонва хората около себе си.

— Млъкнете! Как ще говорите така за господаря Нобунага?! Вървете си! Веднага!

Докато Мицухару се караше разгневен на мъжа пред себе си, в градината се чу някакъв звук. Трудно бе да се познае дали са нечии стъпки или само падането на есенни листа.

Ден и нощ се взимаха крайно строги мерки срещу възможни подслушвачи и това дори на места, където присъствието на неприятел едва ли можеше да се очаква. Дори и в градината пред чайния павилион стояха на стража самураи. Един от тях се бе приближил сега до постройката и с наведена за поклон глава стоеше пред вратата. Подаде на Мицухару някакво писмо, отдръпна се малко назад и остана да чака, неподвижен като камък.

Скоро отвътре се чу гласът на Мицухару:

— Ще трябва да дам писмен отговор. Ще го приготвя по-късно. Накарайте монаха да почака.

Стражът се поклони почтително и се върна на мястото си. Сламените му сандали почти не вдигаха шум по пътечката, сякаш не се докосваха до нея.

За миг Мицухару и тримата му посетители останаха да седят, обгърнати в ледено мълчание. От време на време някоя узряла слива тупваше на земята, подобно на удар от дървен чук. Това бе единственият звук, който нарушаваше тишината. Внезапно светъл слънчев лъч проряза хартиените стени на плъзгащата се врата.

— Е, време е да се сбогуваме. Вие имате сега спешна работа — каза Масатака, за да използва възможността да се оттеглят.

Мицухару, който по-рано разви писмото и го прочете пред погледите на тримата мъже, сега отново го сви на руло.

— Защо не поостанете? — попита той усмихнат.

— Не, ще тръгваме. Не искаме да ви се натрапваме повече.

Тримата затвориха плъзгащата се врата зад гърба си и стъпките им заглъхнаха в посока към засводения коридор. Звукът бе, сякаш вървят по тънък лед.

След няколко минути Мицухару също си тръгна. Когато минаваше по коридора, той се отби в стаята на самураите. Веднага помоли за хартия и четка и без колебание се зае с писане, сякаш вече е предварително готов със своя отговор.

— Занесете това на пратеника на игумена на Йокава.

Подаде писмото на един от прислужниците си. След това, сякаш този въпрос вече не го занимава, попита един от оръженосците:

— Още ли спи господарят Мицухиде?

— Когато минавах оттам, в стаята му беше съвсем тихо — отвърна момчето.

При тези думи погледът на Мицухару светна, сякаш за първи път през този ден е наистина спокоен.

 

 

Денят отмина. Мицухиде остана в крепостта Сакамото, без да прави нищо. Вече бе получил заповедта на Нобунага да замине за западните области и би трябвало възможно най-бързо да се върне у дома си, за да свика своите служители. На Мицухару му се искаше да му каже, че това да прекарва толкова дълго време в бездействие няма да възстанови неговото добро име в Адзучи. Когато обаче си помислеше как ли се чувства Мицухиде, не можеше да отвори уста да проговори. Огорчението, което така ясно пролича в думите на Денго и Масатака, трябва да е обзело и господарят им.

„Ако е така, помисли си Мицухару, няколко дни почивка и спокойствие ще са най-добрата подготовка за предстоящия поход.“ Той напълно вярваше в благоразумието и самообладанието на своя братовчед. Посети стаята му, за да види как той прекарва времето си. Мицухиде прерисуваше нещо от една отворена книга.

— Я, какво правиш?

Мицухару застана отстрани и се загледа, доволен от спокойствието в държанието на Мицухиде и от това, че ще има за какво да поговорят.

— Мицухару? Не гледай. Още не съм се научил да рисувам пред други хора.

Със срамежливо изражение, каквото не се среща често у хора над петдесетте, Мицухиде остави четката. Толкова се притесни, че скри изхвърлените преди това скици.

— Нима ти преча? — засмя се Мицухару. — А кой е рисувал в книгата, която използваш сега за модел?

— Юшо.

— Юшо ли? Какво прави този човек напоследък? Тук не се е чувало нищо за него.

— Една вечер в Кай неочаквано посети мястото, където бях отседнал. Тръгна си на следващата сутрин, преди изгрев-слънце.

— Странен човек е той.

— Не, не мисля, че може да се нарече просто странен. Той е твърд в намеренията си и сърцето му е непреклонно като жилав бамбук. Може да се е отказал от самурайството, но на мен още ми прилича на воин.

— Чувах, че е на служба при Сайто Тацуоки. Нима го хвалиш, защото до днес е останал верен на своя предишен господар?

— Когато се строеше Адзучи, той единствен отказа да вземе участие в украсата на главната крепост, макар лично господарят Нобунага да го покани за това. Нито славата, нито властта ще го накарат да измени на себе си. Изглежда гордостта не му е позволявала да рисува за неприятеля на своя по-раншен повелител.

В същия миг влезе един от служителите на Мицухару. Коленичи пред тях и двамата млъкнаха. Мицухару се обърна да попита мъжа за какво е дошъл.

Самураят изглеждаше объркан. В ръката си държеше писмо и нещо, написано на дебела хартия и прилично на някакво прошение. В думите му ясно личеше притеснение за това, как ще се отнесе към него Мицухару.

— Пред портите пристигна още един пратеник от игумена на Йокава, който настоятелно поиска от мене да предам повторно това писмо на господаря на крепостта. Отказах, но той отвърна, че изпълнява заповед и няма да си тръгне оттук. Как да постъпя, господарю?

— Какво? Пак същото ли? — учуди се Мицухару и цъкна леко с език. — Преди известно време вече пратих писмо до игумена и внимателно му обясних, че по никакъв начин не бих могъл да се съглася с това, което той иска от мен. Ненужно е значи да повтаря молбата си. Въпреки това той продължи да настоява и след това още на два-три пъти ми пращаше писма. Наистина упорит е този човек. Просто откажете да приемете писмото и отпратете вестоносеца.

— Да, господарю.

С тези думи самураят тръгна да се отдалечава, като все още държеше посланието в ръката си. Имаше вид, сякаш са смъмрили самия него.

Веднага щом мъжът излезе, Мицухиде се обърна към своя братовчед:

— Да не би това да е игуменът на Йокава на връх Хиеи?

— Точно така.

— Преди години ми бе заповядано да участвам при опожаряването на Хиеи. Тогава избивахме не само монасите-воини, но също и свети люде, жени и деца. Посичахме ги без разлика на пол и възраст и хвърляхме телата им в пламъците. Така опустошихме върха, че там не можеше да се очаква да поникнат дървета, какво остава да заживеят отново хора. А сега, изглежда, свещениците, оцелели от клането, са се върнали и се опитват да възстановят живота на това място.

— Така е. Според онова, което чувам, планината е все така покрита от руини, но там са се заселили хора с дълбока мъдрост. Те се опитват да съберат наново разпръснатите остатъци от вярващите и правят всичко, за да върнат планината към миналото й.

— Докато господарят Нобунага е жив, това ще стане трудно.

— Самите монаси добре разбират това. Насочили са всичките си усилия към двора и се опитват да измолят от Императора указ, който да склони господаря Нобунага да отстъпи. Изгледите за такова нещо обаче са слаби и напоследък те търсят опора в хората от народа. Обикалят областите до последната, измолват помощи, чукат на всяка една врата. Сега дори чух, че на мястото на старите храмове са издигнали временни светилища.

— Е, тогава значи вестоносецът, който праща при теб игуменът на Йокава, сигурно е имал нещо общо с тези техни усилия.

— Не.

Мицухару бързо отмести поглед и се вгледа кротко в лицето на Мицухиде.

— В интерес на истината — продължи той, — реших, че не си заслужава да те безпокоя заради нещо такова, тъй че сам го отпратих. Понеже сега обаче ме питаш за това, сигурно трябва да обясня за какво става дума. Игуменът на Йокава знаеше, че ще отседнеш тук и искаше поне веднъж да се срещне с тебе.

— Игуменът е поискал да се срещне с мен ли?

— Да. Освен това в своето писмо той моли за това, почитаемото име на господаря Мицухиде да бъде прибавено към тези на спомоществователите за възобновяването на връх Хиеи. Отговорих му, че и двете неща са напълно изключени.

— И въпреки че си му отказвал по този начин, той още на няколко пъти е пращал вестоносци до крепостта, така ли? От почит към господаря Нобунага не бих посмял да прибавя името си към тези на спомоществователите, но се питам дали е нужно такова колебание по въпроса просто за една среща.

— Намирам, че за теб е напълно ненужно да ходиш при този човек — възрази Мицухару. — Какъв ще е смисълът, ти, който водеше войските при разрушаването на връх Хиеи, да се срещаш днес с един оцелял от това разрушаване свещеник?

— По онова време той ни беше враг. Сега обаче връх Хиеи е напълно безпомощен и хората там са склонили глави и са се заклели във вярност към Адзучи.

— Да, поне привидно. Но как другарите и сродниците на избитите или пък монасите, чиито старинни храмове и манастири са били опожарени, ще забравят негодуванието, което толкова години са таили в сърцата си? Мъртвите трябва да бяха към десет хиляди, а постройките стояха на онова място от времето на свети Денгьо.

Мицухиде въздъхна шумно.

— Нямаше начин да заобиколя заповедите на Нобунага и през онази година трябваше и аз да се причисля към обезумелите подпалвачи на връх Хиеи. Сам пронизвах със сабята си и монаси-воини, и безброй невинни монаси и миряни, стари и млади. Щом днес си спомня за това, сърцето ми се къса като самата опожарена планина.

— Но ти винаги си казвал, че трябва да гледаме широко на нещата. Струва ми се, че сега не постъпваш по този начин. Погубил си едного, за да спасиш мнозина. Щом си опожарил един връх, но Законът на Буда засияе ярко на още пет и после на стотина след тях, то мисля, че извършените от нас самураите убийства не може да са били престъпление.

— Естествено, прав си. Но аз не мога да не пролея поне една сълза на състрадание заради връх Хиеи, Мицухару! Пред другите трябва да проявявам въздържаност, но сега, като обикновен човек, смятам, че никому не би навредила една молитва за планината. Не съм ли прав? Утре ще отида сам на върха, без да обявявам името си. Ще се срещна с игумена и веднага ще се върна.

Тази нощ, дори след като си легна в постелята, Мицухару не можа да заспи от притеснение. Защо Мицухиде е толкова привлечен от идеята да отиде на връх Хиеи? Дали той, Мицухару, да се опита да го спре или ще е по-добре да го остави да постъпи, както желае? Като се вземе предвид сегашното положение на Мицухиде, най-добре би било той изобщо да не се свързва с възобновяването на връх Хиеи. Нито пък ще е от полза за него да се среща с игумена.

Дотук за Мицухару всичко бе ясно. Защо обаче братовчед му изглеждаше така недоволен от това, че той отпрати на своя глава вестоносеца и отказа да изпълни молбата на игумена? В крайна сметка, Мицухиде изглежда не остана особено доволен от постъпката на Мицухару.

Какъв ли замисъл зрее в главата на Мицухиде и какво общо има тук връх Хиеи? Очевидно посещението му, когато бъде разкрито, ще даде добра храна за клевети, че заговорничи против Нобунага. Освен това тъкмо преди потеглянето на поход в западните области това със сигурност е само губене на време.

— Ще го спра. Каквото и да каже, ще го спра — пророни Мицухару.

Веднъж взел такова решение, той най-сетне затвори очи. Ако се противопостави открито, най-вероятно братовчед му ще го скастри или поне ще се ядоса. Въпреки това бе готов да направи каквото може, за да предотврати неговото посещение. С тази мисъл заспа.

На следващата сутрин стана по-рано от обикновено. Докато се миеше, чу от главния коридор, който водеше към входа, шум от бягащи нозе. Извика и спря един от самураите.

— Кой излиза?

— Господарят Мицухиде.

— Какво?!

— Така е, господарю. Облякъл е леки дрехи за планината. Придружава го само Амано Генемон. Искат да яздят чак до Хийоши. Поне така каза господарят Мицухиде, докато си обуваше сламените сандали преди малко на изхода.

Мицухару никога не пропускаше да каже своята утринна молитва в светилището на крепостта и пред семейния олтар. Тази сутрин обаче забрави и за двете. Бързо се облече, препаса дългата и късата си сабя и забърза към вратата. Мицухиде и неговият служител обаче вече бяха тръгнали. На прага, загледани в белите облаци над Шимейгатаке, стояха само изпращачите им.

 

 

— Изглежда, дъждовният сезон и тук е към края си.

Утринната мъгла в горичката зад крепостта още не се беше вдигнала и околността приличаше почти изглед от морското дъно. Двамата конници преминаха в тръс между дърветата. Над тях, махайки тържествено с крила, прелетя голяма птица.

— Времето е хубаво, нали, Генемон?

— Ако се задържи така, върхът скоро ще се види съвсем ясно.

— Отдавна не съм се чувствал така добре — добави Мицухиде.

— Само заради това си е заслужавало да дойдем дотук.

— Най-вече искам да се срещна с игумена на Йокава. Това е единствената ми цел.

— Смея да кажа, че той сигурно ще се изненада да ви види.

— Ако го бях поканил в крепостта Сакамото, щяха да плъзнат подозрения. Трябва да се видим насаме. Уредете нещата, Генемон.

— По-вероятно е да ви познаят в подножието на върха, отколкото на самия връх. Много неприятно ще е, ако по селата се разчуе, че господарят Мицухиде е излязъл да се разхожда някъде насам. Поне до Хийоши ще е добре да заметнете лицето си с качулката.

Мицухиде покри главата си така, че се виждаше само устата му.

— Дрехите ви са съвсем обикновени, а седлото ви е като на прост войник. Надали някой ще си помисли, че сте господарят Акечи Мицухиде.

— Но ако се отнасяте към мен така почтително, хората веднага ще заподозрат нещо.

— За това не бях помислял — засмя се Генемон. — Отсега нататък ще внимавам повече, но моля да не ми се сърдите, ако съм неучтив.

В подножието на връх Хиеи от две-три години напредваха възстановителни работи и улиците на Сакамото постепенно си връщаха предишния вид. Когато двамата ездачи прекосиха селото и завиха по пътеката, която водеше към храма Енряку, утринното слънце накрая огря водите на езерото.

— Какво ще правим с конете, когато тръгнем да се качваме пеш? — попита Генемон.

— На мястото на старото светилище са построили ново. Трябва наблизо да има селски къщи. Ако ли не, ще можем просто да ги оставим при някой от прислужниците в самия храм.

Някакъв самотен ездач пришпорваше коня си, за да ги настигне.

— Да не би някой да ни търси? — зачуди се Генемон с известна загриженост.

— Сигурен съм, че ако е зад нас, трябва да е Мицухару. Вчера изглежда искаше да ми попречи да дойда тук.

— Добросърдечие и искреност като неговите рядко се срещат у хората в наше време. Почти прекалено добър е за самурай.

— Точно Мицухару е, както и предполагах.

— Изглежда има намерение да ви спре, господарю.

— Е, каквото и да каже, няма да го отпращам. Може пък да не се опита да ми попречи. Ако бе така, сигурно щеше да сграбчи моя кон за юздите още на портата на крепостта. Вижте, и той е облечен като за планина.

В крайна сметка, преди да излезе от крепостта, Мицухару промени решението си. Сметна, че най-добре ще е да не се противопоставя на Мицухиде, а по-скоро да отиде с него и да го предпази от възможна грешка.

Настигна коня на братовчед си и му се усмихна широко.

— Много бърз сте за мен, господарю. Тази сутрин направо ме стреснахте. Не предполагах, че ще тръгнете толкова рано.

— Аз пък не мислех, че ще искаш да дойдеш с мен. Ако се бяхме уговорили снощи, нямаше да препускаш така подире ни.

— Грешката е моя. Дори и преоблечен, все пак смятах, че с вас ще бъдат поне още десетина души, които да носят храна и постелки. А и не очаквах да яздите толкова бързо.

— Бих искал да е така, но това не е обикновен излет — отвърна Мицухиде. — Единствената цел на днешното пътуване е да се помоля за онези, които преминаха преди години през пламъците на ада и да устроя поне една възпоменателна служба в тяхна памет. Не съм и помислял да взимам със себе си хубаво саке или ястия.

— Вчера може да съм казал нещо обидно за вас, но това е просто понеже съм предпазлив по природа. Не исках да направите нещо, което може да бъде разбрано криво в Адзучи. Като се вземе предвид как сте облечен и че намерението ви е да почетете паметта на мъртвите, дори и да чуе за това, господарят Нобунага, сигурен съм, няма да има в какво да ви упрекне. В интерес на истината, въпреки че живея в крепост, която е така близо до Сакамото, не съм ходил нито веднъж на върха. Ето защо сметнах днешния ден за добра възможност да посетя светилищата. Е, Генемон, водете.

Мицухару пришпори коня си и като вървеше успоредно с Мицухиде, продължи да поддържа разговора, сякаш от страх да не би братовчед му да се отегчи. Приказваше за растенията и цветята, които виждаха покрай пътя, обясняваше навиците на различните птици, които различаваше дори само по гласовете им и изобщо проявяваше загрижеността на добра болногледачка, която се опитва да разтуши своя болен.

Мицухиде не можеше да не отвърне на такава искрена проява на привързаност. Но докато Мицухару говореше само за природата, неговият собствен ум, дали спи, будува или просто държи четка за рисуване, бе погълнат от човешките дела. Живееше сред хората, между враждуващи демони и пламъци от гняв и завист. Макар над планината да се носеше песента на кукувица, горещата кръв, която пареше в слепоочията му откакто си тръгна от Адзучи, още не се беше охладила.

Докато изкачваше връх Хиеи, сърцето на Мицухиде дори за миг не намери покой. Колко пусто изглежда сега това място в сравнение с някогашното си благоденствие. По пътя покрай река Гонген към Източната пагода тримата не видяха и следа от жива душа. Само песента на птиците оставаше същата. От древни времена върхът се бе прочул като обиталище на редки птици.

— Не виждам и един монах — каза Мицухиде, застанал пред някакъв разрушен храм. Размерът на причинените от Нобунага разрушения направо го изненадваше. — Няма ли поне един жив човек на този връх? Нека погледнем в главния храм.

Изглеждаше съвсем разочарован. Може би бе очаквал, въпреки победата на Нобунага, да види на този връх признаци за възродената сила на монасите-воини.

Когато обаче най-сетне стигаха до мястото на някогашния храм и зала за беседи, там нямаше нищо освен купчини пепел. Само около стария манастир бяха издигнати прости хижи. От тях се носеше мирис на тамян и Генемон отиде да види кой е там. Завари петима планински отшелници да седят край гърне с оризова каша, която вреше на огъня.

— Казаха, че игуменът на Йокава не е тук — предаде Генемон.

— Щом него го няма, дали не можем да се срещнем с някой книжник или старейшина от старо време?

Генемон отиде повторно да попита, но отговорът му не беше насърчаващ.

— Изглежда на върха няма такъв човек. Не им е позволено да се връщат без изричното разрешение на Адзучи или управителя на Киото. Освен това и досега законът не признава постоянни жилища на този връх, освен за ограничен брой монаси.

— Законът си е закон — каза Мицухиде, — но вярата не е пламък, който да може да угасиш с вода. Като си помисли човек, старейшините най-вероятно са ни сметнали за войници от Адзучи и са се скрили. Игуменът и оцелелите старейшини сигурно са сега тук. Обяснете на тези хора, че не трябва да се боят от нас, Генемон, и ги попитайте отново.

Служителят понечи да се отдалечи, но Мицухару се обърна към Мицухиде:

— Ще отида аз. Генемон има навик да задава въпросите си така сурово, че надали ще му кажат още нещо.

Докато чакаше Мицухару обаче, Мицухиде срещна някого, когото изобщо не бе очаквал да види тук.

Мъжът бе облечен в зеленикавокафяво наметало и расо със същия цвят. Носеше тесен бял панталон и сламени сандали. Минаваше седемдесетте, но устните му бяха червени като на младеж. Веждите пък се открояваха чисто бели. Приличаше на жерав в монашески дрехи. С него вървяха двама прислужници и дете.

— Господарю Мицухиде? Е, изобщо не очаквах да ви срещна тук. Чух, че сте в Адзучи. Какво ви води днес на този опустошен връх?

Не говореше като старец; гласът му отекваше съвсем ясно, а устата непрекъснато се усмихваха.

Мицухиде, напротив, беше този, който изглеждаше объркан. Острият поглед в очите на стареца сякаш го смути и той отвърна колебливо:

— Доктор Манасе, нали? От няколко дни съм в крепостта Сакамото и си помислих, че малко разходка из планината може да ме поосвежи след този мрачен дъждовен сезон.

— За ума и тялото няма по добро лекарство от прочистването на чи. Хубаво с човек да се разхожда сред природата и да усеща връзката си с нея. От пръв поглед личи, че напоследък сте били преуморен. За да се лекувате ли се връщате в областта си? — попита докторът.

Очите му се свиха като иглички. По някаква причина за Мицухиде бе невъзможно да заблуждава някого с такива очи. Манасе лекуваше от времето, когато шогун беше Йошитеру, бащата на Йошиаки. Двамата с Мицухиде не се бяха срещали от доста време, но в Адзучи прочутият лекар бе доста чест посетител. Нобунага често го канеше да му гостува за чайни церемонии и го викаше незабавно винаги, когато се разболее. Имаше му повече доверие, отколкото на собствените си лекари.

Нравът на Манасе обаче бе такъв, че той не обичаше да става човек на никой властник. Живееше в Киото и пътуването до Адзучи, въпреки доброто му здраве, бе за него бреме.

Мицухару се върна, без да е стигнал до хижата. Генемон бе изтичал да го повика обратно.

— Случайно срещнахме един човек и положението стана неудобно — прошепна му той, докато крачеха назад.

Щом обаче позна Манасе, Мицухару с охота се включи в разговора. Явно от дълго време бе в приятелски отношения с лекаря.

— Каква приятна изненада! Та това е доктор Манасе. Винаги изглеждате по-здрав от мъж в разцвета на силите си. Днес ли пристигате от Киото? На излет в планината ли сте дошли?

Манасе обичаше да разговаря и сега се радваше на познатите, които е срещнал.

— Всяка година през пролетта или в началото на лятото се изкачвам на връх Хиеи. После правя същото наесен. Знаете ли, тук трябва да растат още много непознати за нас лечебни треви.

Манасе говореше, без видимо да обръща особено внимание на Мицухиде. Само от време на време го стрелваше с погледа на лекар. Най-сетне насочи разговора към здравето на господаря.

— От господаря Мицухару разбрах, че в скоро време ще си тръгнете оттук, за да се присъедините към похода на запад. Грижете се добре за здравето си. Мине ли петдесетте, човек, колкото и да е силен, не може вече да не мисли за възрастта си.

В думите му личеше искрена загриженост.

— Така ли? — усмихна се Мицухиде, сякаш става дума за някой друг. — Напоследък, струва ми се, бях малко понастинал, но все пак се чувствам достатъчно здрав.

— О, на ваше място нямаше да съм така сигурен. Добре е болният винаги да съзнава, че е болен и да взима необходимите мерки за своето лечение. Не бива от самоувереност да забравяме за здравето.

— Е, мислите ли, че ми има нещо сериозно?

— Само по цвета на лицето и по гласа ви мога да позная, че не сте така здрав както обикновено. Но това не нещо сериозно — навярно просто телесните ви органи са се преуморили и свързаните с тях сили не са в обичайното равновесие.

— Съгласен съм, че съм преуморен. През последните години, докато се сражавах в различни битки и служех по друг начин на господаря, много пъти подлагах това тяло на тежки изпитания.

— Да говоря такива неща на човек с вашите знания е сигурно все едно да обясняваш Дхарма на Буда, но все пак — грижете се за здравето си. Петте вътрешности — черният дроб, сърцето, жлъчката, дробовете и бъбреците — се проявяват чрез петте телесни течности, петте сили и петте шума. Ако например боледува черният ви дроб, ще имате обилни сълзи; ако не сте на ред със сърцето, то колкото и да сте храбър иначе, ще ви обземат страхове; ако се разстрои жлъчката, лесно ще се гневите; ако дробовете не работят както трябва, умът ви ще се мъчи от нещо, без сам да можете да разберете какво е то. А ако отслабнат бъбреците, настроението ви ще бъде менливо и непостоянно.

Манасе се загледа в цвета на лицето на Мицухиде. Но господарят бе уверен в доброто си здраве и нямаше намерение да се вслушва в съветите на лекаря. Направи всичко, за да прикрие с усмивка чувствата си, но го обзе някакво безпокойство. Накрая търпението му се изчерпа дотам, че като че ли вече само чакаше добър повод да се раздели със стареца.

Манасе обаче искаше докрай да каже това, което мисли. Добре разбираше смисъла на погледа, с който го гледа сега Мицухиде и продължи да го наставлява.

— Когато ви видях, най-напред ме впечатли цветът на кожата ви. Изглежда нещо много ви плаши или тревожи. Потискате гнева в очите си, но в тях аз долавям не само мъжка ярост, а и женски сълзи. Не ви ли се е случвало напоследък да ви побият нощем тръпки чак до краищата на пръстите? А имали ли сте непривичен шум в ушите? Не ви ли е пресъхвала устата и не сте ли усещали в нея вкус, сякаш дъвчете тръни? Имате ли някое от тези оплаквания?

— Имал съм безсънни нощи, но миналата спах добре. Благодарен съм ви за загрижеността. През време на похода особено ще внимавам за лекарствата и храната си.

И като намери повод да приключи разговора, Мицухиде даде на Генемон и Мицухару знак, че е време да си тръгват.

 

 

Същия ден служителят на Акечи Шинши Шикодзаемон потегли със закъснение от Адзучи за крепостта Сакамото, придружен от малка група хора. Господарят му Мицухиде си тръгна така бързо, че Шинши трябваше да остане да се погрижи за това, което другите не бяха успели да свършат на заминаване.

Веднага щом свали пътните си дрехи, в стаята му се насъбраха неколцина души и го заразпитваха.

— Какво стана, след като заминахме?

— Какви слухове се носят в Адзучи, след като Негово Височество си тръгна оттам?

Шинши отвърна със стиснати зъби.

— От заминаването на Негово Височество минаха само осем дни, но за хората, които служат на рода Акечи, това биха като три години, прекарани върху легло с пирони. Хората в Адзучи, до последния слуга и просяк, минаваха покрай празната зала за угощения и сипеха обиди: „Тук ли е бил господарят Мицухиде? Нищо чудно, че мирише на развалена риба. След такъв позор нищо вече не може да върне благоволението на нашия господар към този тиквоглавец.“

— И никой ли не упрекна господаря Нобунага в неблагоразумие и несправедливост?

— Трябва поне някои от служителите да са проявили разбиране. Какво казват те?

— След като Негово Височество си замина, празненствата за посрещането на господаря Иеясу продължиха. Цялата крепост се занимаваше само с това. Може господарят Иеясу да е намерил за необичайна тази внезапна смяна на човека, натоварен да отговаря за уреждането на угощенията; във всеки случай чух, че попитал господаря Нобунага защо господарят Мицухиде е изчезнал така неочаквано. Господарят Нобунага небрежно отговорил, че го е накарал да се върне у дома си.

Всички, които чуха тези новини, прехапаха устни. Шинши продължи с думите, че за повечето старши служители на рода Ода това изглежда е направо добре дошло. Освен това, възможно е Нобунага да е намислил да остави целия род Акечи в немилост и да го премести в някоя отдалечена област. Това наистина е само слух, но рядко има дим без огън. Любимият оръженосец на Нобунага Ранмару бе син на Мори Йошинари, служителя на Ода, който преди години падна в битката при Сакамото. Заради това Ранмару тайно желаеше крепостта в Сакамото за себе си. Носеше се даже слух, че тя с половин уста му е била обещана от Нобунага.

Имаше и още. Мнозина бяха на мнение, че най-вероятно Мицухиде е получил заповед да настъпи към пътя за Санин, за да бъде направен управител на тази област веднага след като я е заел с войската си. Тогава близката до Адзучи крепост Сакамото ще се падне на Мори Ранмару.

Като доказателство за това Шинши даде заповедта на Нобунага към Мицухиде от деветнадесети. После извърна разгневен лице. Нямаше нужда да обяснява. Тази заповед бе разгневила и Мицухиде, и всеки един от неговите служители. Тя гласеше:

Трябва да охранявате тила на войската при Бичу. Тръгнете от областта си в близките дни, за да бъдете на бойното поле преди мене. Там чакайте заповеди от Хидейоши.

Това писмо бе разпратено до всички военачалници и служители на рода Ода и явно написано под диктовката на Нобунага. Щом стигна до воините на Акечи, гневът им прерасна от сълзи в ярост. Родът Акечи по начало винаги бе смятан за по-високостоящ от Икеда и Хори и значи — на една степен с Хашиба (този на Хидейоши) и Шибата. Въпреки това името на техния господар стоеше сега по-долу от онези на предводителите на тези родове. Освен това го бяха поставили под началството на Хидейоши.

Незачитането на неговото положение в обществото бе за един самурай най-голямата възможна обида. Сега към срама от случилото се на угощението се прибавяше и тази военна заповед. Хората на Акечи отново бяха извън себе си. Бе привечер и залязващото слънце хвърляше по стените своите последни отблясъци. Никой не каза нищо, но сълзи се стичаха по бузите на мъжете. В същото време от коридора се чуха стъпките на няколко самураи. Помислили, че се връща господарят им, всички мъже скочиха на крака да го посрещнат.

Само Шинши остана на място, все така облечен в дрехите си за път. Чакаше да го повикат. Мицухиде, току-що върнал се от връх Хиеи, се изкъпа, вечеря и тогава го покани при себе си.

При него нямаше никой друг освен Мицухару. Шинши добави към новините си нещо, което не бе казал пред другите служители — Нобунага вече е взел решение и на двадесет и девети се готви да потегли от Адзучи. Ще прекара една нощ в Киото и после веднага ще продължи на запад.

Мицухиде внимателно слушаше. В погледа му личеше присъщата нему ясна и точна мисъл. При всяка дума на Шинши кимваше.

— Колко души ще го придружават? — попита.

— Няколко служители и около тридесет-четиридесет оръженосци.

— Какво?! С толкова малко хора ли ще тръгне за Киото?

Мицухару само мълчаливо ги слушаше, но сега, когато самият Мицухиде нямаше вече какво да каже, той помоли Шинши да си върви.

Служителят остави братовчедите насаме. Мицухиде сякаш искаше да довери нещо на Мицухару, но този така и не му даде възможност за това. Веднага заговори за вярност към Нобунага и подкани Мицухиде да побърза към западните области, за да не разгневи господаря си. През последните четиридесет години Мицухиде винаги бе разчитал на предаността и постоянството на своя братовчед и сега му се доверяваше като на най-сигурния човек в рода. Ето защо, макар мнението на Мицухару да не бе в съзвучие с това, което замисляше вътре в себе си, той не можеше да му се сърди или да се опитва да го подтикне към нещо друго.

След няколко мига на пълно мълчание Мицухиде изведнъж се обади:

— Да пратим тази вечер няколко души при моите служители в Камеяма. Нека се приготвят колкото се може по-бързо за поход. Ще уредиш ли това, Мицухару?

Мицухару се изправи с доволно изражение.

Тази нощ една малка група хора бързо потегли към крепостта Камеяма.

Някъде към четвъртия час на нощта Мицухиде внезапно се изправи в леглото си. Сънувал ли бе нещо? Или кроеше някакъв план, мисълта за който внезапно го бе стреснала? След малко пак придърпа завивките върху себе си, зарови лице във възглавницата и се опита отново да заспи.

Мъгла ли има навън или вали? Това шумът на вълните в езерото ли е или вятърът, който духа от връх Хиеи? Този вятър цяла нощ свири в улуците на дома. Макар течението да не успя да влезе вътре, пламъкът на свещта край възглавницата на Мицухиде потрепваше, сякаш някакъв зъл дух се опитва да го изгаси.

Мицухиде се обърна в постелята. Макар по това време на годината нощите да бяха къси, на него му се струваше, че утрото се бави необичайно дълго. Тъкмо дишането му се бе вече успокоило и той изведнъж отново отметна завивките и стреснат седна в леглото.

— Има ли някой? — извика към стаята на оръженосците.

Някъде далеч се отвори плъзгаща се врата. Оръженосецът, който пазеше нощна смяна, влезе тихо и се просна по очи на пода.

— Кажи на Матабей да дойде веднага тук — заповяда Мицухиде.

Всички в самурайските стаи спяха, но тъй като господарят бе пратил предния ден хора в Камеяма, служителите не знаеха кога самият той ще потегли на поход и бяха напрегнати. Всеки си бе легнал тази вечер с дрехи за път до възглавницата.

— Викали сте ме, господарю.

Йомода Матабей бързо се появи. Беше един от младите здравеняци, които на времето привлякоха погледа на Мицухиде и бяха взети на служба при него. Господарят му направи знак да се приближи и прошепна някаква заповед в ухото му.

При това, което чу, по лицето на младежа се изписа силна възбуда.

— Тръгвам веднага! — отвърна той, готов с цената на всичко да оправдае възложеното доверие.

— Ще те познаят като самурай на Акечи, така че върви бързо, преди да се е съмнало. И внимавай да не допуснеш някоя глупава грешка.

Матабей тръгна, когато до зазоряване оставаше още известно време. Едва сега Мицухиде успя да заспи истински. Противно на навиците си не напусна стаята, преди да се е развиделило напълно. Много от служителите му предполагаха, че рано този ден ще потеглят за Камеяма и вече очакваха такава заповед. Бяха твърде изненадани да открият, че господарят им спи до толкова късно.

Някъде по пладне в залата се чу ведрият глас на Мицухиде.

— Вчера цял ден се разхождах в планината и през нощта спах така добре, както не бях спал от дълго време насам. Може би затова днес се чувствам толкова бодър. Настинката изглежда напълно ми е минала.

Служителите се спогледаха с радостни погледи, сякаш сами са се оправили от някаква тежка болест.

— Тази вечер, през втората половина на Часа на петела, ще тръгнем от Сакамото. После пресичаме река Ширакава, минаваме през северно Киото и се връщаме в Камеяма. Дотогава пригответе всичко необходимо за път.

До Камеяма щяха да го придружат повече от три хиляди воини. Вечерта наближаваше. Мицухиде облече дрехи за път и отиде да потърси Мицухару.

— Тръгвам за западните области и нямам представа кога ще се върна оттам. Бих искал тази вечер да седнем да вечеряме заедно с теб, жена ти и децата.

Така, преди Мицухиде да замине, всички се събраха отново в семеен кръг.

Най-възрастният човек на масата бе своенравният чичо на Мицухиде — Чокансай. Преди време той бе положил монашески обет. Тази година навършваше шестдесет и шест, но здравето му оставаше безупречно. Обичаше много да пуска шеги. Седна до седемгодишния син на Мицухару и започна добродушно да се закача с него.

Общителният старец обаче бе единственият, който остана весел от началото до края на вечерта. Той дори не подозираше за подводните скали, които застрашават рода Акечи и просто бе поверил своите оставащи години живот на един кораб, който, струваше му се, се носи по пролетно и все така безметежно на вид море.

— Тук е така хубаво, сякаш вече съм се върнал у дома. Подай тази чаша на Мицутада, дядо.

Мицухиде вече бе пресушил две-три чаши и сега протегна поредната към Чокансай, който на свой ред я връчи на Мицутада.

Мицутада бе началник на крепостта Хачиджо и днес тъкмо бе пристигнал. Беше най-младият от тримата братовчеди.

Изпи сакето и като се протегна към Мицухиде, му подаде чашата. Съпругата на Мицухару вдигна бутилката, за да му налее отново и тъкмо в този миг ръката на Мицухиде стреснато затрепери. Обикновено не бе от тези, които ще се смутят от някакъв шум, но сега някой от войниците заудря барабан пред портите на крепостта и кръвта сякаш се отдръпна леко от лицето му.

Чокансай се обърна към Мицухиде и каза:

— Скоро ще е Часът на петела. Това трябва да е за вашите отряди, за да се съберат в строя.

Настроението на Мицухиде изглежда помръкна още повече.

— Знам — каза той с горчив глас и пресуши последната си чаша.

След кратко време вече бе на седлото. Под бледите нощни звезди трите хиляди мъже напуснаха крепостта край езерото. Извитата им редица се изгуби в полите на Шимейгатаке. Бе вечерта на двадесет и шести.

Мицухару наблюдаваше тяхното отпътуване от върха на крепостната кула. Щеше да събере служителите си от Сакамото и сам да се присъедини към главната войска по-късно, в Камеяма.

Отрядите на Мицухиде продължиха да вървят напред. Точно в полунощ мъжете заобиколиха Шимейгатаке и от южната му страна видяха заспалия Киото.

За да пресекат река Ширакава, трябваше да се спуснат по склона на връх Урию и да излязат на пътя южно от храма Ичиджо. Досега се бяха катерили все нагоре, а оттук нататък започваха да слизат.

— Починете си!

Мицутада предаде заповедта на Мицухиде на отрядите.

Мицухиде също слезе от седлото за кратка почивка. Ако беше ден, щеше да може да види какво става по улиците на столицата. Сега обаче очертанията на града бяха потънали в мрак и в него се различаваха само покривите на големите храмове и пагоди и течението на реката.

— Не ни ли е настигнал още Йомода Матабей?

— Не съм го виждал от снощи. Да не сте го пратили с някакво поръчение, господарю?

— Точно така.

— Къде е отишъл?

— Скоро ще разберете. Ако се върне, пратете го при мен. Дори и вече да сме на път.

— Да, господарю.

В този миг Мицухиде млъкна и погледът му отново затърси нещо между черните покриви на столицата. Може би защото нощната мъгла се поразреди или понеже очите му привикнаха с тъмнината, той постепенно успя да различи отделните постройки в града. Най-ясно се забелязваха белите стени на двореца Ниджо.

Естествено, това ярко петно веднага привлече взора на Мицухиде. Там бе отседнал синът на Нобунага, Нобутада. Там бе също и Токугава Иеясу, напуснал преди няколко дни Адзучи и пренесъл се в столицата.

„Господарят Иеясу може вече и да си е тръгнал“, помисли си Мицухиде.

Най-сетне се изправи бързо и с това накара всичките си военачалници да скочат на крака.

— Да вървим. Коня ми!

Недоумение се разпростря между неговите подчинени като вълна, предизвикана от внезапния пристъп на неспокойния му ум. През последните няколко дни често се беше отделял от служителите си и се бе държал повече като отшелник, отколкото като водач на самурайски род.

Макар да им бе трудно да намират пътя си в тъмното, войниците, които следваха Мицухиде, постепенно се спуснаха и наближиха покрайнините на столицата. Бяха наобиколили своя господар и с викове си сочеха един другиму пътя.

Щом редицата от три хиляди мъже и коне стигна до река Камо и спря за миг там, войниците всички се обърнаха и погледнаха назад. Мицухиде направи същото — по червените вълни на реката разбра, че утринното слънце изгрява над планинското било зад тях.

Офицерът, който отговаряше за храненето на войската, се приближи до Мицутада и го попита дали ще закусват.

— Тук ли ще посрещнем деня или ще продължим до Нишиджин?

Мицутада се канеше да попита Мицухиде какви са намеренията му, но в същия миг Йомода Масатака спря коня си до този на господаря. Двамата се загледаха съсредоточено към Ширакава, която бяха прекосили. Мицутада изчака, за да не прекъсва разговора им.

— Това Матабей ли е, Масатака?

— Изглежда, да.

Мицухиде и Масатака гледаха към един конник, който бързо приближаваше към тях през утринната мъгла.

— Матабей.

Мицухиде махна на мъжа, когото бе очаквал и се обърна към военачалниците наоколо си:

— Тръгнете напред и прекосете реката. След малко ще дойда и аз.

Предните редици вече бяха нагазили в плитката Камо и стигаха чак до отсрещния бряг. Останалите се пълководци отдалечиха от Мицухиде и конете им завдигаха бели пръски пяна в бистрата вода. Един по един пресякоха течението.

Мицутада се възползва от случая да попита:

— Къде ще закусим? Дали ще е удобно да спрем в Нишиджин?

— Трябва всички вече да са огладнели, но не бива да спираме в очертанията на града. Нека първо стигнем до Китано — отвърна Мицухиде.

На около петдесет разкрача Йомода Матабей слезе от седлото и омота поводите на коня си около някакъв в забит реката кол.

— Мицутада и Масатака, вие също прекосете реката и изчакайте на другия бряг. Ще дойда скоро.

След като и тези двамата се бяха отдалечили на известно разстояние, Мицухиде се първи път се обърна с лице към Матабей. Направи му знак с очи да се приближи още.

— Да, господарю.

— Какво става в Адзучи?

— Това, което ви е съобщил по-рано Амано Генемон, изглежда е съвсем вярно.

— Изпратих повторно теб, за да имам точни сведения за заминаването на господаря Нобунага на двадесет и девети за столицата. Исках да знам колко души ще вземе със себе си. Няма смисъл да ми казваш, че предишните сведения били верни. Кажи ми ясно — такова ли е числото на хората?

— Сигурно е, че ще тръгне от Адзучи на двадесет и девети. Не можах да науча имената на военачалниците, които ще го придружават, но стана ясно, че с него ще са четиридесет-петдесет оръженосци и лични прислужници.

— А къде ще отседне в столицата?

— В храма Хоно.

— Какво?! Хоно ли?

— Да, господарю.

— Не в двореца Ниджо?

— Според всички сведения ще нощува в Хоно — отвърна недвусмислено Матабей, за да не бъде смъмрен отново.