Ейджи Йошикава
Тайко (31)

Кулите на Адзучи

Преди не много време Императорът бе назначил Нобунага на дворцовия пост Държавен съветник, а сега той получи и званието Пълководец на дясната страна. Поздравителната церемония по повод на последното му издигане бе проведена през единадесетия месец с пищност, която надминаваше всичко от предишните времена.

Столичното жилище на Нобунага бе в някогашния шогунски дворец Ниджо. В двореца всеки ден се тълпяха гости — придворни, самураи, учители по чайна церемония, поети и търговци от близките пазарни градове Нанива и Сакай.

Мицухиде възнамеряваше да остави Нобунага и да потегли за своята крепост в Тамба и докато бе още светло, дойде от жилището си в двореца Ниджо, за да си вземе довиждане.

— Мицухиде — поздрави го Хидейоши с широка усмивка.

— Хидейоши? — отвърна засмян Мицухиде.

— Какво ви води тук днес? — попита Хидейоши, като хвана Мицухиде за рамото.

— О, само това, че Негово Височество утре заминава — каза Мицухиде с усмивка.

— Така е. Къде предполагате, че ще се видим отново?

— Пиян ли сте?

— Няма ден, в който да не се напивам, докато съм в столицата. И Негово Височество пие повече, докато е тук. Всъщност, ако отидете сега при него, ще ви накара да си пийнете доста саке.

— Пак ли се е отдал на такива веселия?

Напоследък Нобунага със сигурност пиеше повече и един стар служител, който му служеше от много години, отбеляза, че никога преди не е пил в такова количество, както сега.

Хидейоши винаги участваше в тези веселби, но нямаше държеливостта на Нобунага. Този сякаш бе с по-крехко телосложение, но беше далеч по-силният от двамата. Вгледаше ли се човек внимателно, можеше да долови неговата вътрешна сила. Хидейоши беше пълната противоположност. На външност приличаше на здрав селянин, но нямаше истинска закалка.

Майка му още го мъмреше, че пренебрегвал здравето си:

— Хубаво е човек да се забавлява, но моля те, грижи се за здравето си. Откак се роди, си болнав и преди да направиш четири-пет годинки, никой от съседите не допускаше, че ще доживееш да пораснеш.

Загрижеността й оказваше влияние върху Хидейоши, тъй като той знаеше причината за слабостта си като дете. Докато майка му е била бременна с него, бедността им била толкова голяма, че понякога нямали храна на трапезата и това злочесто състояние със сигурност се е отразило на неговия растеж в утробата.

Това, че е могъл да оцелее, се дължеше почти единствено на майчината му преданост. И така, макар със сигурност да нямаше нищо против сакето, винаги, щом вземеше в ръцете си чаша, той си припомняше думите на своята майка. И надали можеше да забрави времето, когато тя така плачеше заради пияния си втори съпруг.

Никой обаче не би си помислил, че Хидейоши е толкова загрижен за пиенето. Хората говореха за него:

— Не пие много, но със сигурност обича веселията със саке. А пие ли, пие колкото може.

В действителност нямаше човек, по-благоразумен от Хидейоши. И относно пиенето, Мицухиде, когото сега срещна в коридора, беше този, който току-що доста се бе позанимал с нещо такова. При все това той имаше разочарован вид и бе ясно, че пиянството на Нобунага, преди малко потвърдено и от Хидейоши, доста тревожи неговите служители.

Хидейоши се засмя и отрече току-що казаното.

— Не, пошегувах се.

Мицухиде пресилено се усмихна. Търпеше закачките на Хидейоши, тъй като той не му бе неприятен. А и този нямаше някакви лоши чувства към Мицухиде. Винаги свободно се шегуваше с трезвомислещия си другар по служба, но в същото време го уважаваше, когато се изискваше уважение.

От своя страна Мицухиде изглежда признаваше, че Хидейоши е човек от полза. Последният стоеше съвсем малко по-нагоре по старшинство от него самия и на военните съвети седеше пред него, но като останалите стари пълководци, Мицухиде се гордееше с положението на семейството си, своето потекло и възпитание. Той със сигурност не гледаше с неуважение на Хидейоши, но някак си изразяваше снизхождение към по-високопоставения от него с бележки като:

— Симпатичен човек си ти.

Това снизхождение се дължеше, разбира се, на характера на Мицухиде. Даже и когато чувстваше, че гледат на него отвисоко, Хидейоши обаче не показваше обида. Напротив, смяташе за естествено такова отношение от страна на по-умен човек като Мицухиде. С готовност признаваше голямото превъзходство на Мицухиде по отношение на ума, възпитанието и произхода.

— А, ето. Забравих нещо — каза Хидейоши, сякаш изведнъж се е сетил. — Имам да ви поздравя. Това, че сега получавате областта Тамба, трябва да е радост за вас. А и мисля, че е естествено след толкова много години предана служба. Моля се това да бъде начало на по-добра участ и да благоденствате за много години напред.

— Не, всички милости на Негово Височество са почест свръх моите заслуги.

Мицухиде винаги с голяма сериозност отговаряше на любезността с любезност. После обаче допълни:

— Макар че ми е дадена област, тя бе владение на предишния шогун и дори и сега има доста могъщи местни родове, които са се залостили зад стените си и отказват да се предадат на моята власт. Тъй че поздравленията са малко преждевременни.

— Не, не, вие сте прекалено скромен — възрази Хидейоши. — Веднага щом навлязохте в Тамба с Хосокава Фуджитака и сина му, родът Камеяма се предаде, значи вече сте пожънали плодове, нали? С интерес наблюдавах вашето превземане на Камеяма и дори Негово Височество ви похвали за това, как надвихте врага и влязохте в крепостта му без да изгубите и един човек.

— Камеяма беше само началото. Истинските трудности тепърва предстоят.

— Животът си заслужава да се живее само когато имаме трудности пред себе си. Иначе няма какво да ни подтиква напред. А нищо не може да е по-радостно от това да възстановите мира в новодареното ви от Негово Височество владение и да го управлявате добре. Та вие сам ще бъдете там господар и ще можете да правите всичко, което пожелаете — завърши Хидейоши.

Изведнъж и двамата почувстваха, че случайната им среща е продължила твърде дълго.

— Е, до скоро — каза Мицухиде.

— Почакайте само за малко — помоли го Хидейоши и внезапно смени темата. — Вие сте учен човек и може би знаете това. Колко от крепостите в Япония имат понастоящем укрепени каменни кули и в кои области са те?

— Крепостта на Сатоми Йошихиро в Татеяма, област Ава, има триетажна кула, която се вижда от морето. В Ямагучи в областта Суо, Оучи Йошиоки също построи четириетажна кула в своята главна крепост. Тя е навярно най-внушителната в цяла Япония.

— И само тези двете ли са?

— Доколкото ми е известно. Но защо питате сега за това?

— Е, днес бях при Негово Височество, говорихме за различни крепостни постройки и господин Мори с жар обясняваше предимствата на каменните кули. Той определено препоръча да включим една в крепостта, която господарят Нобунага ще строи сега в Адзучи.

— А? Кой господин Мори?

— Оръженосецът на Негово Височество, Ранмару.

За миг Мицухиде сбърчи чело.

— И вие може би имате малки съмнения по това?

— Не особено.

Лицето на Мицухиде бързо си върна обичайния небрежен израз, той смени темата и те поговориха още няколко минути. Накрая се извини и забърза към вътрешността на двореца.

— Господарю Хидейоши! Господарю Хидейоши!

Големият коридор на двореца Ниджо бе пълен с хора, които отиваха или се връщаха от посещение при господаря Нобунага. Някой отново го повика по име.

— А, преподобният Асаяма — възкликна Хидейоши, щом с усмивка се обърна назад.

Асаяма Ничиджо бе мъж необикновено грозен. Араки Мурашиге, един от военачалниците на Нобунага, беше познат с грозотата си, но той поне имаше известно обаяние. Асаяма, от друга страна, бе просто един мазен на вид свещеник. Приближи се към Хидейоши и бързо сниши глас, сякаш е посветен в някаква особено важна работа.

— Господарю Хидейоши?

— Да, какво има?

— Тъкмо преди малко ми се стори, че обсъждахте нещо поверително с господаря Мицухиде.

— Нещо поверително ли? — засмя се Хидейоши. — Та това ли е мястото за поверителни обсъждания?

— Когато господарят Хидейоши и господарят Мицухиде дълго време си шепнат в коридора на двореца Ниджо, хората се стряскат.

— Надали.

— Не, така е!

— И Ваше Преподобие ли е малко пийнал?

— И то доста. Прекалено много пих. Но вие наистина трябва да сте по-внимателен.

— Искате да кажете — със сакето ли?

— Не ставайте глупав. Предупреждавам ви да бъдете по-внимателен в близките си отношения с Мицухиде.

— Защо?

— Малко по-умен е, отколкото трябва.

— Че защо, всички казват, че днес вие сте най-умният човек в Япония.

— Аз ли? Не, аз съм прекалено несхватлив — възпротиви се свещеникът.

— В никакъв случай — увери го Хидейоши. — Ваше Преподобие има забележителни познания почти във всичко. Най-слабите места на самурая са неговите отношения с благородниците или с влиятелните търговци, но сред хората на рода Ода никой не надминава по проницателност вас. Ами че дори господарят Кацуие е почти като поразен от вашите способности.

— Но аз от друга страна не съм се покрил с никакви военни подвизи.

— Но при строежа на Императорския дворец, в управлението на столицата, при уреждането на различни финансови въпроси, вие сте показали необикновена дарба.

— Хвалите ли ме или ме обезкуражавате?

— Ами, вие едновременно сте едно чудо и човек негоден в самурайското съсловие за нищо, тъй че, да ви кажа честно, и ви хваля, и ви обезкуражавам.

— Не мога да се меря с вас.

Асаяма се засмя гръмко и разкри празните места, където бе загубил два-три от зъбите си. Макар да беше много по-възрастен от Хидейоши — достатъчно възрастен, за да му бъде баща, той мислеше за него като за по-старши.

Асаяма не можеше толкова лесно да приеме Мицухиде. Признаваше че е способен, но се дразнеше от неговото суховато остроумие.

— Мислех си, че само така си представям — каза Асаяма, — но напоследък едно лице, известно със своята способност да познава човешкия характер по чертите, изрази същото мнение.

— Някой физиономист е дал един вид преценка за Мицухиде ли?

— Не е физиономист. Игуменът Екей е един от най-дълбоките умове на нашето време. Каза ми това под най-строга тайна.

— А какво ви каза?

— Че Мицухиде има вид на мъдър мъж, който може да се удави в собствената си мъдрост. Освен това има лоши предзнаменования, че той ще смени своя господар.

— Асаяма.

— Какво?

— Ако оставяте неща като тези да излизат от устата ви, няма да можете да се порадвате на старините си — каза рязко Хидейоши. — Чувал бях, че Ваше Преподобие е остър ум в политиката, но допускам, че това не бива да отива чак дотам да пръскате такива слухове за един от служителите на Негово Височество.

 

 

Оръженосците бяха разпънали в широката стая една голяма карта на Оми.

— Ето отсамната страна на езерото Бива! — обади се един.

— А ето храмът Соджицу! И храмът Джораку! — възкликна друг.

Те се скупчиха от едната страна и досущ като малки лястовички протегнаха напред вратове, за да видят. Ранмару се отдели от групата и скромно седна сам настрана. Още не бе навършил двадесет, но отдавна беше преминал възрастта за церемониално встъпване в пълнолетие. Ако перчемът му бе обръснат, щеше да има вид на хубав млад самурай.

— Остани си, както досега — бе казал Нобунага. — На колкото и години да станеш, искам да те имам като оръженосец.

По изящество на движенията Ранмару можеше да се мери с останалите момчета, а връзването на косата и копринените му дрехи бяха чисто детски.

Нобунага внимателно разгледа картата.

— Добре е начертана — каза той. — По-точна е дори от нашите военни карти. Как успя за толкова късо време да направиш такава подробна карта, Ранмару?

— Майка ми, която сега е положила свети обети, знаеше че в тайното хранилище на един храм се пазела такава карта.

Майката на Ранмару, която при замонашването прие името Миоко, бе вдовица на Мори Йошинари. Петимата й синове бяха приети от Нобунага като служители. Двамата по-малки братя на Ранмару, Бомару и Рикимару, също бяха оръженосци. Всички казваха, че помежду им има много малка прилика. Не че неговите братя бяха глупави младежи, но Ранмару просто изпъкваше с ума си. И не само в очите на Нобунага, чиято привързаност към него беше безкрайна. За всеки който го видеше, ставаше очевидно че по ум Ранмару стои далеч над останалите. Когато, както често правеше, посетеше военачалниците от полевия щаб или старшите служители, никога не се отнасяха с него като с дете, независимо как се обличаше.

— Какво? Получил си това от Миоко ли?

Внезапно Нобунага се загледа в Ранмару с необичаен поглед.

— Тя е монахиня и естествено е да снове между множество храмове, но не трябва да се оставя да я заблудят хората на монасите-воини, които още припяват проклятия срещу мен. Може би трябва да изчакаш подходящо време и тогава да я предупредиш.

— Тя винаги е била много предпазлива. Дори повече от самия мен, господарю.

Нобунага се наведе и внимателно изучи картата на Адзучи. Тъкмо тук щеше да построи крепост за свое ново жилище и седалище на управлението.

Нобунага бе почнал да говори за това съвсем отскоро и решението беше взето, тъй като крепостта Гифу вече не отговаряше на неговите цели.

Мястото, което всъщност предпочиташе, бе Осака. Там обаче се издигаше Хонганджи, твърдината на неговите заклети врагове — монасите-воини.

След като стана свидетел на глупостта на шогуна, той дори и не се замисли да съсредоточава управлението в Киото. Такова бе предишното положение на нещата. Адзуки стоеше по-близо до замислите му — оттам можеше да държи под око областите на запад, както и да спира напорите на Уесуги Кеншин от север.

— Господарят Мицухиде е в стаята за гости и казва, че би искал да разговаря с вас преди заминаването си — обяви един самурай от вратата.

— Мицухиде ли? — попита ведро Нобунага. — Въведете го тук.

И продължи да разглежда картата на Адзучи.

Мицухиде се появи с въздишка на облекчение. В крайна сметка вътре не се носеше мирис на саке и първата му мисъл бе: „Отново се хванах на Хидейоши“.

— Ела насам, Мицухиде.

Нобунага не обърна внимание на любезния поклон на своя служител и го повика с ръка към картата. Мицухиде почтително пристъпи напред.

— Чувам, че мислите само за планове за нова крепост, господарю — рече той приветливо.

Нобунага може да бе мечтател, но като такъв нямаше равен в способността да осъществява мечтите си.

— Как мислиш? Не е ли тази планинска местност срещу езерото тъкмо подходяща за крепост?

Изглежда Нобунага вече имаше постройката и размера на крепостта готови в главата си. Очерта с пръст една линия.

— Ще се простира оттук до ето там. Ще построим около крепостта град в подножието на планината, с търговски квартал, по-добре устроен от тези в коя да е област на Япония — заяви той. — Ще вложа в тази крепост всичките средства, които имам. Трябва това да е нещо достатъчно внушително, за да внушава страх и почит на всички останали господари. Няма да е нещо разточително, но ще бъде крепост, без равна на себе си в Империята. Крепостта ми ще съчетава хубост, полезност и внушителност.

Мицухиде разбираше, че този замисъл не е плод на суетността на Нобунага или пък на някаква прищявка, така че искрено изрази одобрението си. Прекалено сериозният му отговор се оказа обаче недостатъчен — Нобунага бе твърде свикнал с показни изражения на пълно съгласие и остроумни бележки, които просто да повтарят неговите собствени.

— Какво? Мислиш, не става ли? — попита той неуверено.

— Въобще не бих казал така.

— Мислиш ли, че времето сега е подходящо?

— Бих казал, че е съвсем навреме.

Нобунага се опитваше да укрепи своята собствена увереност. Нямаше друг, който така високо като него да цени ума на Мицухиде. Този човек не само имаше съвременно мислене, но и се бе справял с политически въпроси, които много трудно можеха да бъдат решени само с добри намерения. Ще рече, Нобунага, дори по-добре от Хидейоши, който така щедро го хвалеше, бе оценил дарбата на Мицухиде.

— Чух, че си добре запознат с науката за строеж на крепости. Ще можеш ли да оглавиш този?

— Не, не. Знанията ми не са достатъчни за строеж на крепост.

— Не са достатъчни ли?

— Да построиш крепост е като да влезеш в голяма битка. Онзи, който отговаря, трябва да може с лекота да използва и хората, и материала си. Наистина трябва да възложите това задължение на някой от вашите стари военачалници.

— И кой да бъде това? — попита Нобунага.

— Господарят Нива би бил най-подходящ, тъй като така добре се разбира с други хора.

— Нива ли? Да… той би бил добър.

Това мнение изглежда съвпадаше с намеренията на самия Нобунага и той енергично кимна с глава.

— Между впрочем, Ранмару предложи да построя каменна кула. Какво мислиш за това хрумване?

Мицухиде не отговори. Забелязваше Ранмару с крайчеца на окото си.

— За предимствата при постройката на кула ли ме питате, господарю? — повтори той.

— Точно така. Добре или зле ще е, ако имам такава?

— По-добре ще е, разбира се, да имате. Дори и само от гледна точка на внушителността на сградата.

— Трябва да има различни видове каменни кули. Чул съм, че като млад много си пътувал из страната и си добил обширни познания върху крепостното строителство.

— Познанията ми за такива неща всъщност са доста повърхностни — каза скромно Мицухиде. — От друга страна, Ранмару тук при вас трябва да е доста добре запознат с въпроса. Докато пътувах из страната, видях само две-три крепости с каменни кули и дори и тези бяха с крайно груб градеж. Щом предложението на Ранмару е такова, то той със сигурност трябва има нещо предвид.

Мицухиде изглежда се колебаеше да говори по-нататък.

Нобунага обаче дори и не се замисли за наранимото честолюбие на двамата мъже и безгрижно додаде:

— Ти не си по-малко учен от Мицухиде, Ранмару, и изглежда донякъде си проучил крепостното строителство. Какво мислиш за построяването на кула? А, Ранмару?

След смутено мълчание от страна на оръженосеца, той го попита:

— Защо не отговаряш?

— Объркан съм, господарю.

— И защо?

— Неудобно ми е — каза той и се просна на пода с опряно на двете длани лице, сякаш силно засрамен. — Господарят Мицухиде не е справедлив. Защо да трябва да имам някакво особено мнение относно строежа на кулата? За да кажа истината, господарю, всичко, което чухте от мен, дори и подробността, че крепостите на Оучи и Сатоми и двете имат каменни кули, ми бе казано от господаря Мицухиде, докато бях една нощ на пост.

— Е, значи в крайна сметка хрумването не е било твое.

— Мислех, че ще се подразните, ако си призная, че то от край до край принадлежи на някой друг, тъй че просто се разбъбрих и предложих да се построи каменна кула.

— Така ли? — засмя се Нобунага. — И в това ли е цялата работа?

— Господарят Мицухиде обаче не го е приел по този начин — продължи Ранмару. — Отговорът му преди малко прозвуча, сякаш съм откраднал нечий чужд замисъл. Самият господар Мицухиде ми каза, че имал няколко ценни рисунки на кулите на Оичи и Сатоми и дори рядка книга със скици. Защо тогава е толкова сдържан и оставя тежестта да падне върху някой, неопитен като мене?

Макар Ранмару да приличаше на дете, ясно бе, че вече е мъж.

— Истина ли е това, Мицухиде? — попита Нобунага.

Господарят му гледаше право към него и Мицухиде не можа да остане спокоен.

— Да — заекна той.

Не можеше да овладее негодуванието си срещу оръженосеца. Умишлено премълча своето собствено мнение и заговори за учеността на Ранмару, понеже познаваше привързаността на Нобунага към младежа и тайно изразяваше собственото си благоразположение към него. Не само, че бе оставил Ранмару сам да поднесе на господаря цветето, но и се постара да не го постави в неловко положение.

През свободните часове на една нощна стража Мицухиде бе разказал на Ранмару всичко, което знаеше за строежа на кули и крепости. Нелепо е Ранмару да е представил това на Нобунага, сякаш е негово собствено хрумване. Ако сега ясно заяви така, обаче, Ранмару ще се почувства още по-неудобно и Нобунага наистина ще се ядоса. Като си мислеше, че да избегне такова неприятно положение би било от негова собствена полза, той даде предимство на Ранмару. Последствията се оказаха точно обратни на онези, които предвиждаше. В този миг не успя да овладее една студена тръпка, която премина по гърба му при мисълта за безчестието на този облечен в детски дрехи възрастен.

Като видя объркаността на Мицухиде, Нобунага изглежда отгатна какво се разиграва в неговия ум. Изведнъж той се засмя шумно.

— Дори и Мицухиде може да бъде неуместно предпазлив. Във всеки случай, имаш ли под ръка тези рисунки?

— Имам няколко, но се питам дали ще са достатъчни.

— Ще са. Заеми ми ги за малко време.

— Веднага ще ви ги донеса.

Мицухиде се кореше, че е казал макар и най-дребна лъжа пред господаря си и при все въпросът сега да бе приключен, той не беше единственият потърпевш. Когато разговорът премина върху крепостите на различни области и други дреболии обаче, настроението на Нобунага остана добро. След поднасянето на вечерята Мицухиде се оттегли без лошо чувство.

На следващата сутрин, след като господарят напусна Ниджо, Ранмару отиде да види майка си.

— И от по-малкия ми брат, и от други служители чух, мамо, че господарят Мицухиде казал на Негово Височество, че тъй като все влизаш и излизаш от разни храмове, може да издадеш на монасите-воини някакви военни тайни. Затова вчера, докато бе при Негово Височество, пуснах на онзи една малка стрела за отмъщение. Във всеки случай, откакто почина баща ми, нашето семейство е получило от Негово Височество много повече милости от други и затова ме е страх, че хората завиждат. Бъди внимателна и не се доверявай на никого.

 

 

Веднага след новогодишните празненства за четвъртата година на Теншо строежът на крепостта в Адзучи започна. Заедно с нея бе замислен град с несрещани досега размери. В Адзучи се събираха занаятчии, заедно с чираците и помощниците си. Идваха от столицата и от Осака, от далечните западни области и дори от изток и от север — ковачи, каменоделци, мазачи, ключари и даже майстори на тапети — представители на всеки един занаят в страната.

Прочутият Кано Ейтоку бе избран да изрисува вратите, плъзгащите се прегради и таваните. За тази работа Кано не разчиташе само на традициите на своята собствена школа. Вместо това се посъветва с майстори от всяко едно направление и после създаде най-добрата работа на целия си живот, която като ярък лъч светлина огря света на западналото през дългите години междуособна война изкуство.

Черничевите полета за една нощ изчезнаха и се превърнаха в добре подредена, улична мрежа, а скелетът на кулата изникна на върха на планината още преди хората да успеят да забележат присъствието му. В главното укрепление, което представяше митичния връх Меру, около пететажната кула в средата стояха още четири, олицетворяващи Царете на четирите посоки. Под тях се издигаше голяма каменна сграда, а от нея се разклоняваха множество крила. Горе и долу имаше над сто свързани помежду си постройки и бе трудно да се каже колко етажа има всяка от тях.

В Стаята на сливовите дървета, Стаята с осемте прочути сцени, Стаята с фазаните и Стаята на китайските деца художникът прилагаше своите умения без време за сън и почивка. Майсторът-лакировчик, който мразеше дори самата дума прах, покриваше с лак яркочервените парапети и черните стени. Един родом от Китай глазировчик бе назначен за майстор на керамичните плочки. Неговата пещ край езерото ден и нощ пълнеше въздуха с дим.

Загледан в крепостта, самотен свещеник мълвеше нещо сам на себе си. Беше прост пътуващ монах, но широкото чело и голямата уста му придаваха необичаен изглед.

— Това не е ли Екей? — попита Хидейоши, като потупа човека по рамото, леко, за да не го стресне.

Беше се отделил от една група военачалници, застанали малко по-встрани.

— А, сега! Господарят Хидейоши!

— Не бих очаквал да ви намеря тук — каза с бодър глас Хидейоши.

Отново тупна Екей по рамото и се усмихна в израз на привързаност.

— Дълго време мина, откакто се срещнахме за последен път. Мисля, че бе в дома на господаря Короку в Хачисука.

— Да, така беше. Наскоро, мисля, в края на годината в двореца Ниджо, дочух господаря Мицухиде да казва, че сте дошъл в столицата.

— Пристигнах с един пратеник от господаря Мори Терумото и останах малко в Киото. Този вече се върна у дома, но тъй като аз съм просто селски свещеник, без бърза работа, се отбивам тук-там по храмовете в Киото и извън него. Помислих, че сегашният строеж на господаря Нобунага ще даде добра тема за разкази, когато се прибера у дома и се отбих да хвърля един поглед. Трябва да кажа, че съм много впечатлен.

— Ваше Преподобие, чувах, също е свързан с някакъв строеж — отбеляза внезапно Хидейоши.

Екей видимо се стресна, но Хидейоши се засмя и добави:

— Не, не. Не крепост. Разбрах, че издигате манастир на име Анкокуджи.

— А, манастирът.

Лицето на Екей се отпусна и той се засмя.

— Анкокуджи вече е завършен. Надявам се да намерите време да ме посетите там, при все че, боя се, като господар на крепостта Нагахама, времето надали ще ви позволи това.

— Може и да съм станал господар на крепост, но доходът ми е все още нисък, тъй че нито положението, нито думата ми тежат кой знае колко. Обзалагам се обаче, че изглеждам малко попораснал, откакто ме видяхте за последно в Хачисука.

— Не, не сте се променили ни най-малко. Млад сте, господарю Хидейоши, но пък и почти всички сред воините на господаря Нобунага са още в разцвета на силите си. От самото начало бях поразен от величието на замисъла за тази крепост и от духа на неговите пълководци. Той сякаш е дарен със силата на изгряващо слънце.

— Парите за Анкокуджи дойдоха от господаря на западните области Терумото, нали? Неговите владения са богати и силни и аз допускам, че родът на господаря Нобунага не може да се мери с тях, дори по отношение на даровити люде.

На Екей изглежда не му се искаше да се замесва в такъв разговор и той още веднъж похвали строежа на кулата и великолепния вид на всичко наоколо.

Накрая Хидейоши каза:

— Нагахама е на брега, право на север оттук. Лодката ми е вързана наблизо, тъй че защо не дойдете да ми погостувате за една-две вечери? Получих малко отпуск и мислех да се върна обратно в Нагахама.

Екей използва тази покана бързо да се оттегли.

— Не, може би ще се отбия при вас някой друг път. Моля, предайте поздравите ми на господаря Короку или по-скоро, искам да кажа, на господаря Хикоемон, сега, след като е вече един от служителите ви.

И той внезапно си тръгна.

Докато Хидейоши гледаше как Екей се отдалечава, двама монаси с вид на негови ученици излязоха от една проста къща и се затичаха след него.

Придружаван само от Мосуке, Хидейоши отиде на мястото на строежа, което приличаше досущ на бойно поле. Тъй като не му бяха поверили важни отговорности в строителната работа, нямаше нужда да пребивава постоянно в Адзучи, но въпреки това често пътуваше с кораб от Нагахама дотук.

— Господарю Хидейоши! Господарю Хидейоши!

Някой го викаше. Огледа се и видя към него да тича Ранмару, усмихнал се с два реда хубави бели зъби.

— А, господин Ранмару. Къде е Негово Височество?

— Цяла сутрин беше на голямата кула, но сега си почива в храма Соджицу.

— Ами да идем там.

— Този монах, с който току-що говорихте, господарю Хидейоши, не беше ли Екей, прочутият физиономист?

— Точно така. Чувал бях това от някого другиго. Чудя се дали един физиономист действително може да познае същинската природа на човека? — каза Хидейоши, като се преструваше, че темата малко го интересува.

Винаги, когато говореше с Хидейоши, Ранмару не си мереше думите като с Мицухиде. Това не значеше, че смяташе Хидейоши за лесна плячка, но понякога този по-възрастен човек се преструваше на глупав и за оръженосеца бе лесно да намира общ език с него.

— Физиономистите наистина познават! — възрази той. — Майка ми винаги казва така. Тъкмо преди баща ми да загине в сражение, един от тях предрекъл неговата смърт. А и работата е, че… ами, интересува ме нещо, което е казал Екей.

— Да не би той да ти е гледал по лицето?

— Не, не. Не става дума за това.

Огледа се в двете посоки на улицата и поверително добави:

— За господаря Мицухиде е.

— Господарят Мицухиде!

— Екей казал, че имало лоши предзнаменования — имал вид на човек, който ще се обърне против господаря си.

— Ако търсиш нещо такова, все ще го откриеш. Но не и у човек като господаря Мицухиде.

— Не, наистина! Екей е казал така.

Хидейоши слушаше усмихнат. Повечето хора биха се скарали на Ранмару, че безогледно разпръсква разни слухове, но докато говореше такива неща, той почти приличаше на пеленаче. След като се пошегува малко с него, Хидейоши го попита по-сериозно:

— От кого за бога си чул тези работи?

Ранмару веднага реши да му се довери и отвърна:

— Асаяма Ничиджо.

Хидейоши кимна с глава, като че вече бе очаквал това.

— Не самият Асаяма ти каза това, нали? Със сигурност трябва да си го научил от някого другиго. Я да видя дали мога да отгатна.

— Опитайте.

— Да не е била майка ти?

— Как познахте?

Хидейоши се засмя.

— Не, наистина. Как познахте? — настоя Ранмару.

— Миоко от самото начало би повярвала на нещо такова. Не, може направо да се каже, че тя обича такива работи. И добре се познава с Асаяма. Ако зависеше от мен обаче, бих казал, че Екей по го бива да се вглежда в лицето на една област, отколкото в тези на хората.

— Лицето на една област ли?

— Ако да съдиш за характера на човека, като гледаш чертите на лицето му, може да се нарече физиономика, то също така трябва да се казва и преценката на една област по този начин. Разбрах, че Екей е изучил това изкуство. Не трябва да отиваш твърде близо до хора като него. Може да не прилича на нещо повече от монах, но всъщност е на служба при Мори Терумото, господаря на западните области. Как мислиш, Ранмару? Не съм ли много по-добър от Екей в изучаването на лицата? — засмя се Хидейоши.

Пред погледите им изникнаха портите на храма Соджицу. Докато изкачваха каменните стъпала, двамата мъже още се смееха.

Строежът на крепостта видимо напредваше. В края на втория месец от тази година Нобунага вече бе напуснал Гифу и се пренесе да живее тук. Крепостта в Гифу получи неговият най-голям син — деветнадесетгодишният Нобутада.

Обаче, докато крепостта Адзучи се извисяваше над този важен кръстопът, несравнима по сила и като знак за началото на съвършено нова епоха в строежа на укрепления, имаше такива, които силно бяха разтревожени от нейната военна мощ. Сред тях бяха монасите-воини от Хонганджи, Мори Терумото от западните области и Уесуги Кеншин от Ечиго.

Адзучи се издигаше на пътя, който водеше от Ечиго в Киото. Разбира се, Кеншин също имаше планове по отношение на столицата. Стига да му се предоставеше подходящата възможност, той щеше да прекоси планините, да излезе северно от езерото Бива и с един удар да развее знамената си в Киото.

Прогоненият шогун Йошиаки, за когото известно време не се чуваше нищо, пращаше на Кеншин писма, с които се опитваше да го подтикне към действие.

 

 

Готова е само външната страна на крепостта Адзучи. Трезво погледнато, довършването на вътрешността й ще отнеме още две и половина години. Веднъж след като крепостта е построена, би могло направо да се каже, че пътят между Ечиго и Киото е заличен. Сега е времето да се нанесе удар. Ще обиколя областите и ще свържа в съюз всички враждебни на Нобунага сили, което значи господаря на западните области Терумото, Ходжо, Такеда и Вашия собствен род в Ечиго. Ако Вие обаче преди това смело не застанете начело на този съюз, не очаквам въобще никакъв успех.

Кеншин се усмихна пресилено и се замисли. Нима тази лястовичка смята да прехвърча насам-натам, докато той навърши сто години? Не беше от онези лековерни предводители, които биха оставили нещата така.

От Нова година до лятото той постепенно премести своите хора в Кага и Ното, откъдето те сега застрашаваха границите на рода Ода. От Оми със светкавична скорост бе пратена помощна войска. Оглавени от Шибата Кацуие, силите на Такигава, Хидейоши, Нива, Саса и Маеда подгониха врага чак до Канацу и опожариха селата, които би могъл да използва за прикритие.

От стана на Кеншин пристигна пратеник и високо обяви, че писмото, което носи, трябва да бъде прочетено само от Нобунага.

— Това без съмнение е личният почерк на Кеншин — каза Нобунага, докато сам разчупваше печата.

Дълго слушам за Вашата слава и съжалявам, че още не съм имал удоволствието да се запозная с Вас. Сега, изглежда, е най-добрата възможност за това. Ако пропуснем да се срещнем в битка, после и двамата дълги години ще съжаляваме. Двубоят е определен за утре сутрин в Часа на заека. Ще Ви чакам при река Канацу. Всичко ще се реши, когато се изправим лице в лице.

Беше официално предизвикателство за бой.

— Какво стана с пратеника? — попита Нобунага.

— Веднага си тръгна — отговори един от служителите.

Нобунага не успя да се сдържи да не потрепери. Тази нощ изведнъж обяви, че вдигат стана, и силите му се оттеглиха.

По-късно Кеншин много се смя на случката.

— Не е ли тъкмо това, което може да се очаква от Нобунага?! Ако бе останал на мястото си, на следващия ден всичко щеше да зависи от копитата на моя кон и заедно със срещата, можех да му окажа услугата да отрежа право там посред реката и главата му.

Нобунага обаче бързо се върна в Адзучи с една дружина свои войници. Като си помислеше за старомодното писмо-предизвикателство на Кеншин, не можеше да се сдържи да не се усмихне.

— Така сигурно е примамил Шинген при Каванакаджима. С положителност е безстрашен мъж. Много се гордее с тази негова дълга сабя, изкована от Адзуки Нагамицу — не мисля, че бих искал да я видя със собствените си очи. Колко тъжно, че Кеншин не се е родил в старите хубави дни, когато са носели доспехи с червени ресни и златни плочици. Чудя се, какво ли мисли за Адзучи, с нейната смесица от японски, южноварварски и китайски стил. Всички тези промени във въоръжението и способите за водене на битка през последното десетилетие ни доведоха в един нов свят. Как може човек да казва, че военното изкуство също не се е променило? Сигурно се присмива на отстъплението ми като на страхливост, но аз пък не мога да не се смея, че в закостенялото си мислене той отстъпва на всеки един от моите майстори и занаятчии.

Тези, които наистина се вслушаха в тези думи, разбраха много неща. Имаше обаче и такива, които никога не ще се научат на нищо ново.

След като Нобунага се върна в Адзучи, му казаха, че по време на северния поход между главнокомандващия Шибата Кацуие и Хидейоши се било случило нещо. Причината е неясна, но между двамата назрели разногласия относно начина за водене на войната. Вследствие на това Хидейоши събрал своите отряди и се върнал в Нагахама, докато Кацуие пък бързо се обърна към Нобунага с думите:

Хидейоши сметна за ненужно да се съобразява с вашите заповеди и се върна в крепостта си. Поведението му е непростимо и трябва да бъде наказано.

От Хидейоши не дойде никакво известие. Като мислеше, че той трябва да има някакво убедително извинение за своите действия, Нобунага реши да се занимае с въпроса, след като всички предводители на северния поход се върнат. Един след друг обаче се понесоха слухове.

— Господарят Кацуие е извънредно ядосан.

— Господарят Хидейоши си е малко буен. Това, да оттегли своите отряди по време на поход, не е нещо, което един голям пълководец да може да направи и да запази същевременно честта си.

Накрая Нобунага нареди на един от служителите да проучи станалото.

— Хидейоши наистина ли се е върнал в Нагахама? — попита той.

— Да, почти сигурно изглежда, че е там — отвърна онзи.

Това предизвика гнева на Нобунага и той прати вестоносец с остри укори.

Такова държание е нагло. Най-малкото, покажи, че съжаляваш за постъпката си!

Щом пратеникът се върна, Нобунага го попита:

— Какво беше лицето му, когато чу как съм му се скарал.

— Имаше вид, като че си мисли: „Разбирам“.

— И това ли е всичко?

— После каза нещо, че имало нужда човек да си почине малко.

— Това е направо дръзко и той започва да става безочлив.

Изражението на Нобунага не показваше истинско раздразнение от Хидейоши, при все че устно го беше смъмрил. Въпреки това, когато Кацуие и останалите предводители на северния поход най-сетне се върнаха, Нобунага наистина се разгневи.

На първо място, макар на Хидейоши да бе наредено да остане под домашен арест в крепостта Нагахама, той вместо да показва разкаяние всеки ден устройваше веселия със саке. Нямаше как Нобунага да не бъде ядосан и хората допускаха, че в най-лошия случай Хидейоши ще получи заповед да си направи сепуку, а в най-добрия, навярно ще бъде призован в крепостта Адзучи пред военен съд. След време обаче Нобунага изглежда съвсем забрави за станалото и повече дори не го спомена.

 

 

В крепостта Нагахама Хидейоши бе навикнал да спи до късно. Докато Нене видеше сутрин лицето на мъжа си, слънцето вече се бе изкачило високо в небето.

Даже майката изглежда се притесняваше и отбеляза пред Нене:

— Това момче направо не е на себе си тези дни, нали?

Нене трудно успя да се сети какво да отговори. Причината да спи до късно бе, че всяка вечер пиеше. Когато пиеше у дома, след четири-пет чашки вече беше почервенял и бързаше да свърши с вечерята. После събираше старите си воини, настроението на всички се вдигаше и те пиеха до късно през нощта, без да мислят кое време е. Завършекът бе, че той най-често заспиваше в стаята на оръженосците. Една вечер, докато минаваше с придворните си по коридора, жена му видя към нея бавно да се приближава някакъв мъж. Приличаше на Хидейоши, но тя извика:

— Кой е това там? — и се престори, че не го е познала.

Изненаданият й съпруг се обърна и опита да скрие смущението си, но успя само да създаде впечатление, като че се упражнява в някакъв вид танц.

— Загубих се.

Той политна към нея и за да се задържи, се хвана за рамото й.

— Ох, пиян съм. Поноси ме, Нене! Не мога да ходя!

Щом Нене го видя как се опитва да скрие състоянието си, избухна в смях. Заговори му с престорен гняв:

— Добре, добре, ще те понося. А къде всъщност отиваш?

Хидейоши се хвана за гърба й и почна да се кикоти.

— В твоята стая. Заведи ме в твоята стая! — замоли й се той и като дете зарита с крака във въздуха.

Гърбът на Нене се преви от тежестта и тя се пошегува с дамите:

— Я чуйте, къде да сложа този прашасал скитник, който намерих на пътя?

Момичетата така се развеселиха, че се хванаха за страните и сълзи потекоха от очите им. После, като празнуващи около увеселителна лодка, се събраха покрай мъжа, който Нене носеше и цяла вечер се забавляваха в стаята й.

Такива случаи бяха редки. Сутрин на Нене често й се струваше, че от нея се иска само да гледа киселото лице на мъжа си. Какво ли крие той? Бяха женени от петнадесет години. Нене вече минаваше тридесетте, а съпругът й бе на четиридесет и една. Не беше в състояние да повярва, че ежесутрешното раздразнено изражение на Хидейоши е просто въпрос на настроение. При все че се боеше от яда на своя мъж, това за което искрено се молеше, бе поне малко да успее да разбере тази негова болка и да облекчи страданието му.

В моменти като този майката на Хидейоши бе образец за Нене. Една сутрин свекървата стана рано и докато земята бе още покрита с гъста роса, отиде в зеленчуковата градина в северния вътрешен двор.

— Нене — обърна се тя към нея, — ще мине доста, докато господарят стане от сън. Хайде, докато имаме време, да наберем малко патладжани в градината. Вземи кошница!

Старицата се зае да къса патладжаните. Нене напълни една кошница и после донесе нова.

— Хей, Нене! И двете с майка ли сте там?

Беше гласът на съпруга й — този съпруг, който напоследък толкова рядко се будеше рано.

— Не знаех, че си станал — извини се Нене.

— Не, сепнах се изведнъж. Дори и оръженосците се стреснаха.

Хидейоши бе широко усмихнат — нещо, на което не бе ставала свидетел от доста време насам.

— Такенака Ханбей ми съобщи, че един кораб с пратеническо знаме е потеглил от Адзучи за насам. Веднага станах, поклоних се пред олтара в крепостта и сега идвам тук да се извиня, че последните дни така те пренебрегвах.

— А-ха! Извинил си се на боговете значи! — засмя се майка му.

— Точно така. А сега трябва да се извиня на майка си и дори, мисля, на съпругата — каза той много сериозно.

— И идваш чак дотук за това?

— Да, и ако можеш да разбереш как само се чувствам, няма да има нужда повече да прибягвам до такива извинения.

— Ама е хитро това момче — засмя се отново майката.

Макар внезапната бодрост на Хидейоши да събуди известни подозрения у нея, тя скоро разбра причината.

— Господин Маеда и господин Нономура току-що пристигнаха пред крепостната порта като официални пратеници от Адзучи. Господин Хикоемон веднага излезе и ги заведе в стаята за прием на гости — обяви Мосуке.

Хидейоши освободи оръженосеца и се зае да бере патладжани заедно с майка си.

— Наистина добре узряват, а? Ти сама ли си торила лехите, майко?

— Не трябва ли да побързаш да се срещнеш с пратениците на Негово Височество? — попита тя.

— Не, почти точно знам защо са дошли, значи няма за какво да се суетя. Мисля да набера малко патладжани. Добре би било да покажа на господаря Нобунага хубавият им смарагдов цвят, както са покрити с утринна роса.

— Нима ще дадеш такива неща на пратениците като подарък за господаря Нобунага?

— Не, не, ще ги отнеса тази сутрин сам.

— Какво?!

В крайна сметка, Хидейоши си бе навлякъл гнева на своя господар и от него се очакваше разкаяние. Майка му се изпълни с тревога за него и скоро почти й прилоша от притеснение.

— Господарю? Идвате ли?

Ханбей бе дошъл да подкани Хидейоши да побърза и той накрая си тръгна от лехата с патладжани.

Щом свърши с приготовленията за път, Хидейоши помоли пратениците да го придружат до Адзучи.

Изведнъж той спря.

— О! Забравих нещо! Подаръка за Негово Височество.

Прати един служител да донесе кошницата с патладжани. Бяха ги покрили с листа и утринната роса още стоеше по моравата им обвивка. Хидейоши взе със себе си кошницата и се качи на кораба.

Градът под крепостта Адзучи не беше навършил и година, но една цяла трета от него вече бе построена и преливаше от благополучие. Всички пътници, които се спираха тук, биваха поразени от кипящия в този смайващ нов град живот. Тук пътят, който водеше към крепостната порта, бе сякаш застлан със сребро, стъпалата бяха от големи каменни блокове, стените гладко измазани, а вратите — с излъскани метални обкови.

И ако гледката бе наистина зашеметяваща, то величавостта на пететажната каменна кула, гледана било от езерото, било от улиците на града под нея или дори от самия крепостен двор, надхвърляше всяко описание.

— Ти дойде, Хидейоши.

Гласът на Нобунага отекна иззад затворената плъзгаща се врата. Заобиколена от всичкото злато, синя боя и лак на Адзучи, стаята бе украсена с проста мастилена рисунка.

Хидейоши още беше на известно разстояние, проснат по очи в близкото преддверие.

— Предполагам, че си чул, Хидейоши. Отказах се да те наказвам. Влез.

Хидейоши пристъпи от съседната стая със своята кошница с патладжани.

Нобунага го изгледа подозрително.

— Какво е това?

— Е, надявам се да ви се понрави, господарю.

Приближи се още малко и остави пред него патладжаните.

— Майка ми и жена ми отгледаха тези патладжани в градината на крепостта.

— Патладжани ли?

— Може да сметнете това за глупав и странен подарък, но тъй като пътувах с бърз кораб, помислих, че може да успеете да ги видите, преди да е изсъхнала росата. Откъснах ги от градината тази сутрин.

— Подозирам, че това, което си искал да ми покажеш, Хидейоши, не са нито патладжани, нито тазсутрешна роса. Какво точно би искал от мен да опитам?

— Моля ви да отгатнете, господарю. Аз съм един недостоен слуга и заслугите ми са нищожни, но вие ме издигнахте от прост земеделец до служител, който държи владение от двеста и двайсет хиляди крини. И все пак старата ми майка никога не пропуска да вземе сама в ръце мотиката, да полива зеленчука или да слага тор на кратунките и патладжаните. Всеки ден благодаря за урока, който тя ми дава. Без думи дори, тя ми казва: „Няма нищо по-опасно от това един земеделец да се издигне нависоко и трябва да свикваш, че завистта и укорите на другите идват от тяхното високомерие. Не забравяй миналото си в Накамура и винаги помни милостите, с които те е удостоил твоят господар.“

Нобунага кимна и Хидейоши продължи:

— Нима мислите, че след като имам такава майка, бих замислил по време на похода нещо, което да не е във ваша полза, господарю? Смятам уроците й за свой талисман. Дори когато открито се карам с главнокомандващия, у мен няма притворство.

В този момент един седнал до Нобунага гост се плесна по бедрото и възкликна:

— Тези патладжани са наистина добър подарък. Ще ги опитаме по-късно.

Хидейоши за първи път забеляза, че в стаята има друг човек — самурай, на вид скоро минал тридесетте. Голямата уста на мъжа сочеше силата на неговата воля. Челото му бе изпъкнало, а горната част на носа — възширока. Трудно бе да се каже дали е от селски род или просто с набито телосложение, но блясъкът в очите и лъскавата тъмночервеникава кожа сочеха силна вътрешна жизненост.

— И на тебе ли се харесаха патладжаните на майката на Хидейоши, Канбей? Аз самият много им се радвам — каза Нобунага засмян и после, вече със сериозен глас, представи госта си на Хидейоши.

— Това е Курода Канбей, син на Курода Мутотака, главен служител на Одера Масамото в Харима.

Щом чу това, Хидейоши не можа да прикрие изненадата си. Курода Канбей бе име, което постоянно слушаше. Освен това често бе виждал писмата му.

— Бога ми! Значи вие сте Курода Канбей?

— А вие сте онзи господин Хидейоши, за когото толкова често научавам по нещо?

— Винаги в писма.

— Да, но не мога да погледна на това като на първата ни среща.

— И ето ме сега тук — засрамен моля господаря си за прошка. Боя се, че ще ми се смеете — ето го Хидейоши, онзи, дето господарят винаги му се кара.

И той се засмя със смях, който кара сякаш да забравиш всичко. Нобунага също се засмя сърдечно. С Хидейоши можеше да се смее и на неща, които всъщност не са много весели.

Бързо сготвиха донесените от Хидейоши патладжани и не след дълго тримата мъже весело си пийваха. Канбей беше девет години по-млад от Хидейоши, но с нищо не му отстъпваше в разбирането на съвременните събития или в догадките си кой ще поеме върховната власт в страната. Не беше нищо повече от син на един служител на влиятелен род в Харима, но имаше малка крепост в Химеджи и отрано в своя живот хранеше голяма амбиция. Освен това, сред живеещите в западните области той бе единственият, доловил посоката на времената достатъчно ясно, за да дойде при Нобунага и тайно да му предложи незабавното завоевание на тези земи.

Голямата сила на запад бе родът Мори, чието влияние се простираше над двадесет области. Канбей живееше сред този род, но не бе впечатлен от мощта му. Съзнаваше, че историята на страната тече в едно общо русло. Въоръжен с това прозрение, потърси човека Нобунага. Само по това, вече можеше да се каже, че той не е обикновен мъж.

Казват, че един голям човек винаги ще разпознае друг. При разговора им по време на тази единствена среща Хидейоши и Канбей почувстваха такава силна близост, като че се познават вече от сто години.