Ейджи Йошикава
Тайко (7)

Пушката на Короку

На няколко мили от Кийосу и на по-малко от десет от Нагоя беше селото Хачисука. Откъдето и да влезе човек в него, почти отвсякъде се виждаше един хълм с формата на шапка. По пладне в летния гъсталак се чуваше само песента на цикадите; нощем силуетите на големи летящи прилепи прорязваха лицето на луната.

— Йо!

— Йо! — се чу в отговор като ехо от вътрешността на гъсталака.

Ров, пълен с вода от река Кание, опасваше високите скали и големите дървета на хълма. Ако не се загледаш, сигурно нямаше да забележиш, че водата гъмжи от тъмни синьо-зелени водорасли, каквито обикновено има в застоялите естествени водоеми. Те никнеха по потъмнелите от времето каменни стени и насипите, цяло столетие защитавали това място, а заедно с него — наследниците на господарите на областта и техния имот и власт.

Отвън погледнато, беше почти невъзможно да се отгатне колко хиляди и дори десетки хиляди акра обитаема земя имаше върху хълма. Домът принадлежеше на един могъщ местен род от село Хачисука и стопаните му от много поколения насам бяха известни с детското си име Короку. Сегашният господар се казваше Хачисука Короку.

— Йооо! Отворете портата!

От другата страна на рова се донасяха гласовете на четирима или петима мъже. Единият беше Короку.

Истината бе, че нито той, нито предците му бяха от благородното потекло, с което се хвалеха, нито пък имаха права върху земята и управлението й. Бяха един могъщ местен род, но нищо повече. Макар Короку да бе наричан господар, а тези мъже — негова свита, всъщност в целия му дом имаше нещо делово и простовато. Между главата на домакинство и обкръжението му е естествено да се държат свойски помежду си, но отношенията между Короку и неговите мъже по-скоро наподобяваха такива между главатаря на шайка и хората, които го следват.

— Какво ли прави? — промърмори Короку.

— Какво се моткаш, пазачо? — провикна се не за първи път един от свитата.

— Йооо!

Този път се чу отговорът на пазача и дървената порта с тъп звук се отвори.

— Кой е?

От ляво и от дясно ги наобиколиха мъже с металически фенери, прилични на закачени на тънки пръчки камбани. Такива фенери могат да бъдат носени на бойното поле или в дъжд.

— Короку е — отвърна той, облян от светлината на лампите.

— Добре дошъл.

При преминаването си през портата хората се назоваваха по име.

— Инада Ойносуке.

— Аояма Шиншичи.

— Нагай Ханоджо.

— Мацубара Такуми.

С тежки стъпки продължиха надолу по един широк, тъмен коридор към вътрешността на къщата. По цялото му протежение лицата на слугите, жените, съпругите и децата — множеството, което съставляваше това голямо семейство — кимаха за поздрав на главата на рода, върнал се от външния свят. Короку отвръщаше на поздравите на всеки поне с поглед. Като стигна в централното помещение, той седна тежко на една кръгла сламена постелка. Малка лампа осветяваше ясно бръчките по лицето му. „Да не е в лошо настроение?“, зачудиха се притеснени жените, докато носеха вода, чай и питки от черен фасул.

— Ойносуке? — обади се Короку след малко и се обърна към този от свитата, който седеше най-далеч от него. — Добре ни посрамиха тази вечер, а?

— Така е — съгласи се Ойносуке.

Четиримата мъже, седнали редом с Короку, имаха огорчен вид. Той самият сякаш не можеше да намери отдушник за лошото си настроение.

— Такуми, Ханоджо, а вие какво мислите?

— За кое?

— За това, дето стана тази вечер! Не беше ли името на рода Хачисука срамно опетнено?

Четиримата мъже потънаха в дълбоко мълчание. Нощта беше душна, нямаше и помен от вятър. Димът от кадилницата за прогонване на комарите влизаше в очите им.

По-рано днес Короку бе получил покана от един от важните придворни на Ода да посети чайна церемония. Никога не беше имал вкус към подобни неща, но всичките гости щяха да бъдат именити хора от Овари и това щеше да е добра възможност да се срещне с тях. Ако беше отказал поканата, би предизвикал присмех. Щеше да почне да се говори: „Колко са надути и каква важност си придават. Че той не е нищо повече от главатар на банда ронини. Сигурно го е страх да не се види, че нищо не разбира от чайна церемония.“

Короку и четирима от приближените му се появиха на приема по много достолепен начин. По време на церемонията един чайник от акайски порцелан привлече погледа на едного от гостите и в хода на разговора от устата му се изплъзна невнимателната забележка:

— Колко странно, сигурен съм, че съм виждал този чайник в дома на Сутеджиро, търговеца на съдове. Да не би да е известният съд, дето бил откраднат от разбойници?

Домакинът, необикновено привързан към своя чайник, естествено изпадна в силен смут.

— Та това е нелепо! Че аз съвсем наскоро го купих в един магазин в Сакай за почти хиляда златни монети! — и той дори си направи труда да покаже разписката.

— Е — продължи да настоява гостът, — крадците трябва да са го продали на сакайския търговец и през няколко ръце той най-сетне е стигнал до почитаемия ваш дом. Онзи, който нахлу в къщата на търговеца, беше Ватанабе Тендзо от Микурия. В това няма никакво съмнение.

Тръпка полази събраните гости. Явно говорещият не знаеше нищо за родословието на един друг от присъстващите — Хачисука Короку. Домакинът обаче и мнозина заедно с него бяха наясно, че Ватанабе Тендзо е племенник на Короку и един от главните негови съюзници. Преди да си тръгне, Короку се зарече да проучи докрай как стоят нещата. Беше почувствал честта си засегната и се върна у дома ядосан и засрамен. Никой от угрижените му другари не можеше да измисли какво да се прави. Ако се отнасяше до собствените им семейства и свити, биха могли да оправят нещата, но въпросът опираше до Тендзо, който пък бе племенник на Короку. Тендзовият дом в Микурия беше свързан с този в Хачисука и там постоянно живееха двадесетина, до тридесет ронина.

Короку беше още по-ядосан, понеже Тендзо му бе роднина.

— Това е нетърпимо — изръмжа той с презрение към безпътството на племенника си. — Глупав бях да не му обръщам внимание какви ги върши напоследък. Почнал е да се облича в хубави дрехи и си е взел много наложници. Посрами семейното име. Ще трябва да се отървем от него. Иначе така ще почнат да смятат рода Хачисука за нищо по-различно от банда крадци или шайка безпътни ронини. Печално положение за семейство, което се ползва с името на един от първите местни родове. Дори и аз, Хачисука Короку, чувам на всеослушание, че съм бил главатар на разбойници.

Ханоджо и Ойносуке сведоха погледи надолу, смутени от сълзите на огорчение, които внезапно забелязаха в очите на Короку.

— Слушайте всички! — Короку премери хората си с поглед. — Керемидите на този дом са изрисувани с един знак — кръста-манджи. Макар сега да е покрит с мъх, този знак се е предавал от времето на моя далечен предшественик — господаря Минамото Йоримаса, комуто е бил присъден от княз Такакура, задето този му събрал вярна войска. Нашето семейство е служило някога на шогуните, но от времето на Хачисука Таро сме загубили влиятелността си. И сега сме само един от местните родове. Знае се, че няма да изгнием в това село, без да сме се опитали да направим нещо по-добро. Не — аз, Хачисука Короку, се зарекох, че времето е дошло! Отдавна чакам деня, в който да измия името на семейството ни и да покажа нещо на света.

— Винаги така си говорил.

— И преди съм ви казвал, че преди да сторите нещо, трябва да мислите и че трябва да закриляте по-слабите. Моят племенник не се е поправил. Нахлул е в къщата на този търговец и нощем е направил онова, което вършат крадците — Короку прехапа устна. Ясно му беше, че не може да остави това така. — Ойносуке, Шиншичи. Идете двамата в Микурия, още тази нощ. Доведете ми Тендзо, но не му казвайте за какво. Той има доста въоръжени мъже при себе си. Както казват, не е човек, който ще се остави да го хванат с една само връв.

Следващото утро дойде с чуруликането на птиците в гората по хълмовете. Една от къщите в укреплението първа бе огряна от утринното слънце.

— Мацу, Мацу!

Мацунами, съпругата на Короку, надникна в спалнята. Мъжът й беше буден и лежеше настрана под мрежата за комари.

— Върнаха ли се вече хората, които пратих снощи в Микурия?

— Не, още не са.

— Хм — изръмжа Короку със загрижен вид на лицето.

Макар племенникът му да бе злосторник, който само лошо знаеше да върши, умът му беше остър. Ако нещо стане, дали би се усетил и опитал да избяга? „Доста закъсняват“, помисли си той отново.

Жена му събра мрежата. Синът им Камейчи си играеше с края на плата. Още нямаше две години.

— Хей! Я ела тук! — Короку прегърна детето и протегна ръце напред. Пълничко като децата от китайските картини, момчето тежеше дори и на баща си.

— Какво има? Клепачите ти са зачервени и подпухнали — Короку близна очите на Камейчи.

Момчето се раздразни, замаха и почна да драска срещу лицето на баща си.

— Трябва да са го изпохапали комарите — отвърна майка му.

— Ако са само комари, няма за какво да се притесняваме.

— Толкова е немирен, дори когато спи. Все се измъква изпод мрежата.

— Не го оставяй да простине, докато спи.

— Няма, разбира се.

— И внимавай за дребна шарка.

— По-добре не я споменавай.

— Той ни е първото дете. Може да се каже — награда от първия наш поход.

Короку беше млад и набит. Отърси се от мимолетното удоволствие и излезе от стаята с широки крачки, като човек, който си е поставил някаква голяма цел. Не беше от тези, които мирно си седят у дома и си сърбат сутрешния чай. След като се преоблече и изми лицето си, той влезе в градината и бързешком се насочи натам, откъдето идваше шум от удари.

Встрани от тясната пътечка имаше две малки ковачници, построени доста наскоро на мястото на две отсечени грамадни дървета. Беше посред гората, където досега брадвата не беше докосвала ствол още от времето на Корокувите прадядовци.

Майсторът на пушки Кунийоши, когото Короку тайно беше повикал от Сакай, работеше заедно с чираците си.

— Как върви? — попита самураят. Кунийоши и хората му се проснаха по очи върху пръстения под. — Все още без успех, а? Още ли не можете да изкопирате пушката, която имате за образец?

— Все опитвахме и опитвахме. Останахме без сън и ядене, но…

Короку кимна. Тъкмо в този момент един от по-низшите служители дойде при него и каза:

— Господарю, двамата мъже, които пратихте в Микурия, току-що се върнаха.

— Дойдоха? Сега ли?

— Да, господарю.

— Довели ли са Тендзо?

— Да, господарю.

— Добре! — Короку закима доволно. — Накарайте го да почака.

— Вътре ли?

— Да. Ще се върна скоро.

Короку беше далновиден — от това зависеше целият му род, но освен това неговият характер имаше и друга страна — склонност към мекосърдечие. Можеше да бъде суров, но сълзите бяха в състояние да го трогнат, особено когато се отнасяше за човек от неговата плът и кръв. И все пак бе решил — тази сутрин трябва да приключи с племенника си. Въпреки това се колебаеше и доста дълго остана да погледа Кунийоши как работи.

— Ами естествено — каза. — В крайна сметка оръжията с барут се появиха тук само преди седем-осем години. Оттогава самурайските родове по всички области се надпреварват да ги правят или да ги купуват от корабите на европейските варвари. Тук в Овари сме с преднина. На север и на изток трябва да има много местни самураи, които дори не са виждали пушка. И вие не сте правили такова нещо преди, така че недейте бърза и работете внимателно — човек се учи от грешките си. Можете ли да направите една, ще направите още сто и те ще са ни под ръка за по-късно.

— Господарю! — служителят се върна и падна на колене върху покритата с роса земя. — Чакат ви.

Короку го изгледа.

— Скоро ще дойда. Могат да почакат още малко.

Макар и решен на скъпата жертва да накаже племенника си в името на справедливостта, Короку беше раздвоен между морала и чувствата си. Канеше се да тръгва, когато отново се обърна към Кунийоши:

— До края на годината ще можеш да направиш десет-двайсет годни оръжия, нали?

— Да — отвърна ковачът и понеже беше наясно със своята отговорност, доби сериозно изражение на осажденото си лице. — Мога ли да направя една, която намирам за добра, ще мога да направя четирийсет и дори сто.

— Първата е трудната, а?

— Толкова пари харчите за мен.

— Не се грижи за това.

— Благодаря ви, господарю.

— Не вярвам боевете да свършат следващата година, или по-следващата, или тези след нея… Когато тревата на това място изсъхне и пъпките почнат отново да се разтварят — е, тогава направи всичко, за да свършиш по-бързо.

— Ще вложа всичките си сили.

— И запомни — трябва да се работи тайно.

— Да, господарю.

— Шумът от чука е малко силен. Можеш ли да ковеш така, че да не се чува вън от рова?

— Ще внимавам и за това.

На излизане от ковачницата Короку видя една подпряна до духалото пушка.

— А тази? — попита той. — Образецът ли е или вие сте я направили?

— Чисто нова е.

— Я, нека да я видя.

— Боя се, че още не е съвсем готова за показване.

— Няма значение. Имам добра мишена за нея. Ще стреля ли?

— Сачмата излита, но както и да се опитвам, не мога да направя механизмът да захапва като в образеца. Ще опитам да измисля нещо по-добро.

— Пробата също е важно нещо. Нека да я взема.

Короку я пое от ръцете на Кунийоши, опря цевта на свития си лакът и се направи, че се прицелва. Тъкмо в този миг на вратата на ковачницата се появи Инада Ойносуке.

— О, още не сте свършили.

Притиснал приклада към ребрата си, Короку се обърна към Ойносуке.

— Е?

— Мисля, че трябва да дойдете бързо. Успяхме да придумаме Тендзо да дойде с нас, но той изглежда намира всичко това за странно и почна да нервничи. Ако нещата се объркат, може да се превърне в разбилия клетката си тигър от приказката.

— Добре, идвам.

Короку подаде пушката на Ойносуке и с широки крачки тръгна по пътеката през гората.

Ватанабе Тендзо седеше тъкмо пред входа на стаята за писане и се чудеше какво става. Заради какво ли извънредно произшествие го повикаха тук? Аояма Шиншичи, Нагай Ханоджо, Мацубара Такуми и Инада Ойносуке — верните служители на рода Хачисука — седяха заедно до него и през цялото време внимателно го наблюдаваха. Тендзо почна да усеща безпокойство от мига на идването си. Мислеше да си намери оправдание и да си тръгне, когато забеляза в градината Короку.

— А, чичо — поздравът му беше придружен с насилена усмивка.

Короку изгледа своя племенник с безразличие. Ойносуке опря приклада на пушката на земята.

— Тендзо, ела навън в градината, а? — обади се той.

Видът му не беше по-различен от обикновено. Тендзо се поуспокои.

— Казаха ми да дойда бързо — имало някаква важна работа за уреждане.

— Така е.

— И каква работа?

— Ела тук по-добре.

Тендзо обу чифт сламени сандали и излезе в градината. Ханоджо и Такуми го придружиха.

— Стойте — изкомандува Короку, седна на един голям камък и вдигна пушката.

Тендзо след миг осъзна, че чичо му ще се премери в него, но нямаше какво да направи. Другите мъже стояха наоколо му, безучастни като пулове върху дъска за го. Главатарят на микурийските разбойници беше хванат натясно. Лицето му поморавя. От Короку излизаха невидими пламъци на ярост. Изразът на лицето му убеди Тендзо, че думите ще бъдат безполезни.

— Тендзо!

— Да?

— Ти сигурно не си забравил какво съм ти говорил толкова пъти поред?

— Добре съм го запомнил.

— Родил си се човек в един свят на безпорядъка. Най-недостойните неща са суетността в облеклото, неумереността в яденето и потискането на простите, мирни хора. Тъй наречените големи местни родове, също както и ронините, правят това. Семейството на Хачисука Короку не е като тях и аз, вярвам, вече съм те предупредил за това.

— Да, така е.

— Нашето семейство единствено се е зарекло да се стреми към нещо по-голямо и да го постигне. Зарекли сме се да не потискаме земеделците, да не вършим разбойничества и ако поемем в тази област властта, да се погрижим нейното благоденствие да бъде споделяно от всички.

— Така е.

— И кой наруши този обет? — попита Короку. Тендзо мълчеше като онемял. — Тендзо! Ти злоупотреби с военната сила, която ти бях поверил. Употреби я за зли цели и нощно време направи това, което вършат крадците. Нахлул си в дома на търговеца в Шинкава и си откраднал акайския чайник, нали?

Тендзо имаше вид, като че се кани да побегне.

Короку се изправи и гласът му прогърмя:

— Сядай, свиньо! Да не искаш да избягаш?

— Не… няма — гласът му трепереше. Свлече се върху тревата и седна, сякаш го бяха приковали към почвата.

— Вържете го! — изръмжа Короку на приближените си.

Мацубара Такуми и Аояма Шиншичи в същия миг се намериха върху Тендзо. Извиха ръцете му зад гърба и ги завързаха с шнура на сабята му. Щом Тендзо ясно осъзна, че неговото престъпление е разкрито и че е в опасност, бледото му лице доби малко по-решителен и дързък израз.

— Ъ-ъ чичо, какво ще правиш с мене? Знам, че си ми по-стар роднина, но това е невъобразимо.

— Млък!

— Кълна се, не си спомням да съм вършил онова, за което говориш.

— Млъквай!

— Кой ти е казал такова нещо?

— Ще замълчиш ли или не?

— Чичо… ти си ми роднина, нали така? Щом се носят такива слухове, не можеше ли да ме попиташ дали са верни?

— Остави тези страхливи извинения.

— Но главата на един голям род не може да действа по слухове, без да ги е проверил…

Не ще и дума, това хленчене беше противно на Короку. Той вдигна пушката и я опря на свивката на лакътя си.

— Негодник такъв. Ти си просто живата мишена, нужна ми, за да изпробвам това ново оръжие, което Кунийоши току-що направи за мен. Вие двамата, заведете го до оградата и го вържете за някое дърво.

Шиншичи и Такуми блъснаха Тендзо и го сграбчиха за врата. Изтикаха го до долния край на градината, който беше достатъчно далеч, та слаб стрелец да не може да прати чак дотам стрелата си.

— Чичо! Искам само да кажа нещо. Изслушай ме, поне сега! — извика Тендзо. Всички ясно чуха гласа му и доловиха отчаянието в него.

Чичото не му и отвърна. Ойносуке донесе фитил. Короку го взе и след като зареди сачма в мускета, се премери в своя безпомощно пищящ племенник.

— Признавам, съгреших! Моля те, чуй ме!

Безучастни също колкото господаря си, мъжете стояха мълчаливо изопнати и гледаха. След няколко минути Тендзо млъкна. Главата му клюмна надолу. Може би вече предвкусваше смъртта. Или навярно бе окончателно съкрушен.

— Не го бива! — промърмори Короку. Отмести очи от мишената. — Дори и щом дръпна спусъка, сачмата не излита. Ойносуке, изтичай до ковачницата и ми доведи Кунийоши.

Щом ковачът се появи, Короку му подаде пушката с думите:

— Току-що се опитах да стрелям, но не става нищо. Поправи я.

Кунийоши огледа мускета.

— Не може да се поправи лесно, господарю.

— Колко време ще отнеме?

— Може би ще успея до тази вечер.

— Не можеш ли по-рано? Живата мишена, на която ще го пробвам, чака.

Едва сега ковачът разбра, че Тендзо е бил предназначен за мишена.

— П… племенникът ви ли? — заекна той.

Короку остави това без внимание.

— Сега си оръжейник. Добре ще е да се посветиш на направата на пушка. Успееш ли да я завършиш дори един ден по-рано от очакваното, ще бъде добре дошло. Тендзо може да е злодей, но все пак ми е роднина и наместо да умре като куче, би донесъл полза, ако го употребим за изпробване на оръжието. А сега продължавай с работата си.

— Добре, господарю.

— Тогава какво чакаш? — очите на Короку пламнаха като сигнални огньове. Дори без да вдига поглед, Кунийоши усети горещината им. Взе пушката и се завтече бързешком към ковачницата.

— Такуми, дай малко вода на мишената ни — нареди Короку. — Остави поне трима души да го пазят, докато пушката бъде поправена — и той се упъти към голямата къща да закуси.

Такуми. Ойносуке и Шиншичи също излязоха от градината. Нагай Ханоджо щеше този ден да си ходи у дома при семейството и скоро се обади, че тръгва. Горе-долу по същото време Мацубара Такуми отиде да свърши някаква работа, така че на хълма останаха само Инада Ойносуке и Аояма Шиншичи.

Слънцето се изкачи по небето. Сгорещи се. Цикадите забръмчаха монотонно и единствените живи същества, които се движеха под палещата жега, бяха мравките, пълзящи по нажежените камъни в градината. Яростен шум от удари на чук се носеше на вълни от ковачницата. Как ли отекваше той в ушите на Тендзо?

— Още ли не е готова пушката? — всеки път, щом суровият глас прозвучеше от стаята на Короку, Аояма Шиншичи тичаше до работилницата под изгарящата жега. И всеки път се връщаше на терасата с думите:

— Още малко време им трябва — и съобщаваше как напредва работата.

Протегнал встрани ръце и крака, Короку подремваше на пресекулки. Накрая и Шиншичи, уморен от вчерашните вълнения, потъна в лек сън.

Вдигна ги гласът на един от стражите, който викаше:

— Избягал е!

— Господарю Шиншичи! Избягал е! Елате бързо!

Шиншичи изтича бос в градината.

— Племенникът на господаря е убил двама стражи и е избягал! — лицето на мъжа беше с цвят досущ като на хума.

Шиншичи затича редом със стража, като викаше назад през рамо:

— Тендзо е убил двама стражи и избягал!

— Какво? — кресна Короку, внезапно събуден от дрямката си.

Цикадите все така продължаваха своята песен. Почти с едно-единствено движение той се изправи на нозе и препаса сабята, която винаги стоеше до него, докато спи. Скочи от терасата и не след дълго догони Шиншичи и стража.

Щом стигнаха дървото, Тендзо се беше изгубил от поглед. До ствола лежеше само едно развързано конопено въже. Около десет крачки по-надолу с лице към земята се виждаше труп. Намериха другия страж подпрян в подножието на стената, с глава, цепната на две като узрял нар. Двете тела бяха напоени с кръв, сякаш някой ги бе облял целите. В горещия ден кръвта по тревата бързо бе засъхнала и добила черния цвят на лакирано дърво, а миризмата беше привлякла рояци мухи.

— Пазачо!

— Да, господарю — мъжът се хвърли в нозете на Короку.

— Двете ръце на Тендзо бяха вързани с шнура на сабята му, а за дървото го държеше конопено въже. Как е успял да се измъкне от тях? Доколкото виждам, въжето не е прерязано.

— Ами… ние го развързахме.

— Кой?

— Един от убитите стражи.

— Защо го развързахте? И с чие позволение?

— Отначало не го слушахме, обаче вашият племенник каза, че искал да се облекчи. Каза, че не издържал повече и…

— Глупак! — кресна Короку на стража, като едва се сдържаше да не заудря с крак в земята. — Как си могъл да се хванеш на изтъркана хитрост като тази? Пън такъв!

— Моля ви, простете ми, господарю. Вашият племенник ни каза, че имате добро сърце и попита дали наистина вярваме, че ще убиете свой собствен роднина. Каза, че го наказвате само за назидание и понеже в момента сте правели пълно разследване, до залез-слънце ще му просите. После продължи, че ако не го послушаме, ще си изпатим, задето сме го накарали да се измъчва така много. Накрая един от тези тук го развърза и отиде заедно с него и другия страж, за да може да се облекчи под сянката на онези дървета.

— И?

— После чух писък. Уби и двамата и аз изтичах до къщата да ви кажа какво е станало.

— Накъде тръгна?

— Последно го видях да се хваща за ръба на стената, така че предполагам, прескочил я е. Стори ми се, чух нещо да пада във водата на рова.

— Шиншичи, догони го. Веднага излез с още мъже на пътя за селото.

След като даде тези заповеди, той самият със страховита бързина се втурна към предната порта.

Покрит с пот, Кунийоши така и не разбра какво е станало и колко време е минало. За него не съществуваше нищо друго освен пушката. Наоколо му хвърчаха искри от пещта. Най-сетне бе успял да оформи от железни стърготини необходимата част. С облекчение от свършената работа той нежно хвана в ръцете си мускета. И все пак още не беше напълно сигурен, че сачмата ще изхвърчи от дулото. Насочи празното оръжие към стената и го изпробва. С дърпането на спусъка се чу приятно прищракване.

„Ох, изглежда, че е наред“, помисли си той. Щеше обаче да е страшно неприятно, ако го даде на Короку и онзи намери още някакъв недостатък. Натъпка цевта с барут и сачма, зареди резервоарчето за палене на фитила, насочи дулото към пода и стреля. Разнесе се гръмък изстрел и сачмата издълба малко отверстие в пръстта.

„Успях!“

Като си мислеше за Короку, зареди наново пушката и се забърза по пътеката между гъстите дървета, която водеше от малката постройка към градината.

— Хей, ти! — извика някой, който едва се виждаше в сянката на едно дърво.

Кунийоши спря.

— Кой е? — попита той.

— Аз.

— Кой си?

— Ватанабе Тендзо.

— А? Племенникът на господаря ли?

— Какъв си такъв изненадан? Всъщност, разбирам защо. Сутринта бях вързан за онова там дърво и се канеха да изпробват върху мен тази пушка. А ето ме сега тук.

— Какво се е случило?

— Не те засяга: Разправия между чичо и племенник. Добре ми се поскара той.

— Знаех си аз.

— Слушай. Тъкмо сега до езерото Ширахата в селото става сбиване между селяни и самураи от околността. Чичо ми, Ойносуке, Шиншичи и техните хора отидоха натам. Очакват и аз веднага да ги последвам. Успя ли да свършиш с пушката?

— Да.

— Дай ми я тогава.

— Това нареждане на господаря Короку ли е?

— Да. Дай ми я. Ако враговете избягат, няма да можем да я изпробваме.

Тендзо сграбчи пушката от ръката на Кунийоши и изчезна в гората.

— Странно — помисли си ковачът.

Впери поглед в гърба на Тендзо, който си проправяше път между дърветата покрай външната стена. Видя го как се изкатери по нея, прескочи я и падна малко преди да стигне другия край на рова. Потънал до гърди във вонящата вода, той без да губи време прецапа като диво животно до брега.

— А! Той бяга! Помощ! Ето го! — завика Кунийоши колкото му глас държи от върха на стената.

Тендзо изпълзя от водата с вид на изкалян плъх и се извърна към ковача. Прицели се с пушката и стреля.

Оръжието издаде страховит звук. Тялото на Кунийоши се строполи от пръстената стена. Със скокове на бягащ леопард Тендзо претича през полето.

 

 

„Елате всички!“

Известието носеше подписа на главата на рода — Хачисука Короку. До вечерта домът се бе напълнил със самураи и някои даже стояха навън от портата.

— Битка ли?

— Какво мислите, че се е случило? — питаха се те един другиго, развълнувани от изгледите за сражение.

Макар досущ като обикновените земеделци и търговци да оряха своите ниви, да продаваха копринени пашкули, да отглеждаха коне и да ходеха на пазара, в основата си те бяха твърде по-различни от тях. Гордееха се с пролятата в битки кръв и недоволстваха от участта си. Предоставеше ли се възможност, не биха се поколебали да вдигнат оръжия, да предизвикат съдбата и да завихрят истинска буря. Поколения наред мъже като тези бяха опората на рода.

Ойносуке и Шиншичи стояха отвън до стената и даваха нареждания.

— Иди до градината.

— Не вдигайте толкова шум.

— Влез през главната порта.

Всички мъже бяха препасани с дълги бойни саби; като членове на местен род обаче те не бяха в пълно снаряжение, а носеха само железни ръкавици и наколенници.

— Отиваме в битка — догади се един от хората.

Границите на владението на Хачисука не бяха строго определени. Тези мъже не се числяха към никоя крепост и не се бяха клели във вярност на никой господар. Нито съюзниците, нито враговете им бяха постоянни. От време на време обаче, ако земите на рода бъдат нападнати, ако той влезе в съюз с местния господар или пък ако даде от своите хора за наемници и подбудители на размирици на господарите на далечни области, отиваха да се бият. Главите на някои родове свикваха своите отряди за пари, но личната облага никога не беше изкушавала Короку. Неговите съседи Ода признаваха това, също както и Токугава от Микава и Имагава от Суруга. Хачисука беше само едно от няколкото могъщи местни семейства, но имаше достатъчно престиж за това никой друг род да не застрашава земите му.

Известени, хората от целия род се появиха отведнъж. Събрани в обширния двор, те вдигнаха поглед към своя предводител. Мълчалив като каменна статуя, той беше застанал на едно изкуствено възвишение под увисналата от стъмващото се небе луна. Доспехите му бяха от черна кожа, а отстрани беше препасал дълъг меч. Макар снаряжението да изглеждаше леко, човек не можеше да не познае по него предводителя на един войнски род.

Пред замлъкналото множество от близо двеста души Короку обяви, че Ватанабе Тендзо вече не се числи към техния род. След като ясно изложи случилото се, той се извини за своята собствена неблагоразумност:

— За сегашното ни положение е виновна нашата немарливост. Тендзо трябва да бъде наказан за бягството си със смърт. Ще обърнем всеки камък и ще повдигнем всяко стръкче трева. Оставим ли го жив, Хачисука още сто години поред ще носят клеймото на крадци. Заради нашата чест, заради предците и потомците ни трябва да открием Тендзо. Не го смятайте вече за мой племенник. Той е изменник!

Речта тъкмо свършваше, когато един задъхан разузнавач се върна бежешком.

— Тендзо и хората му са в Микурия — съобщи той. — Очакват нападение и укрепяват селото.

Когато разбраха, че техен противник е Ватанабе Тендзо, мъжете донякъде се обезкуражиха, но щом чуха какво е станало, се сплотиха в защита на родовата чест. С решителна крачка слязоха до военния склад, където ги очакваше удивителен избор на въоръжение. В миналото оръжията и доспехите често биваха изоставяни на бойното поле след всяко сражение. Сега, когато края на междуособната война не се виждаше и страната бе потънала в мрак и безредие, оръжията се бяха превърнали във високо ценени предмети. Можеше да бъдат открити в дома на всеки един селянин и с изключение единствено на храните, най-лесно се продаваха срещу пари в брой.

Значителна част от въоръжението в склада беше там още почти от основаването на рода, а по времето на Короку запасът бързо бе нараснал, но в него все така нямаше огнестрелно оръжие. Това, че Тендзо избяга с неговата единствена пушка, дотолкова разгневи самурая, че само действие можеше да уталожи гнева му. Смяташе племенника си за животно — да бъде нарязан на парчета беше твърде леко за него наказание. Зарече се да не сваля доспехите и да не заспива, докато не вземе главата на Тендзо.

Начело на отрядите си Короку потегли за Микурия.

С приближаването към селото колоната спря. Изпратиха напред съгледвач и с връщането си той съобщи, че червения цвят на нощното небе е причинен от пожарите, запалени от Тендзо и хората му, които плячкосват селото. Щом продължиха, по пътя ги срещнаха бягащи жители, понесли деца, болни и покъщнина и водещи добитъка си. При срещата с хората от Хачисука те дори още повече се изплашиха.

Аояма Шиншичи ги успокои:

— Не идваме да грабим. Дойдохме да накажем Ватанабе Тендзо и главорезите му.

Селяните се наредиха и се заеха да изприкажат недоволството си от безчинствата на Тендзо. Престъпленията му не свършваха с кражбата на Сутеджировия чайник. Освен че събирал годишния поземлен данък за господаря на областта, въвел свой закон и почнал да взима свой данък върху оризищата и нивите, уж заради защитата, която им оказвал. Сложил ръка върху бентовете на реките и водоемите и засъбирал „воден данък“. Ако някой посмеел да изрази недоволство, Тендзо пращал хора да опустошат нивите и ориза му. Със своите заплахи да изколи цели домове спирал и всеки план тайно да съобщят на господаря на областта за ставащото. Във всеки случай той и така бил твърде зает с военни дела, та да се занимава с подробности като ред и законност.

Тендзо и събратята му вършели каквото си пожелаят — играели комар, колели и ядели крави и пилета в двора на храма, отвличали жени и превърнали светилището в оръжеен склад.

— И какво е намислила шайката на Тендзо тази вечер? — попита Шиншичи.

Селяните заговориха един през друг. Оказа се, че негодниците първо взели копия и алебарди от светилището. Пиели саке и крещели, че ще се бият до смърт, после изведнъж почнали да плячкосват къщите и да ги палят. Най-сетне се събрали отново и избягали някъде с оръжието, храната и всичко ценно, което имали. Изглежда, като вдигали толкова шум, че ще се бият до смърт, искали да се отърват от всякакви възможни преследвачи.

„Дали съм бил надхитрен?“, попита се Короку. Тупна с крак по земята и заповяда на селяните да се върнат по домовете си. Хората му ги последваха и заедно с тях се опитаха да обуздаят огъня. Короку очисти оскверненото светилище и по изгрев-слънце сведе глава за молитва.

— При все че Тендзо е част само от един клон на нашето семейство, злините му сега са престъпления на целия род Хачисука. Моля за прошка и се кълна, че той ще бъде наказан със смърт, че жителите на това село ще намерят спокойствие и че ще принеса богати дарове на боговете на това светилище.

Докато се молеше, войниците му стояха чинно от двете страни.

— Може ли това да бъде главатарят на шайка разбойници? — питаха се един другиго селяните.

Бяха не без основание объркани и подозрителни — в името на рода Хачисука Ватанабе Тендзо извърши множество престъпления. И тъй като той бе племенник на Короку, те вкупом потрепериха при мисълта, че този мъж е началник на Тендзо и значи — такъв като него. Короку от своя страна знаеше, че няма ли на своя страна боговете и хората, непременно ще загуби.

Най-сетне мъжете, пратени да преследват Тендзо, се върнаха.

— Силите на Тендзо възлизат на около седемдесет души — съобщиха те. — Следите им показват, че при Хигаши Касугай са тръгнали през планината и бягат към пътя за Мино.

Короку даде нареждания:

— Половината от вас да се върнат да охраняват Хачисука. Половината от останалите ще стоят тук да помагат на селяните и да поддържат реда. Другите да дойдат с мен.

След като раздели така силите си, за преследване на Тендзо не му останаха повече от четиридесет-петдесет души. Минаха през Комаки и Кубошики и тогава настигнаха част от шайката. Тендзо беше поставил съгледвачи по разните пътища и щом видяха, че са по петите им, неговите хора тръгнаха по заобиколен път. Дойде вест, че се спускат по връх Сето към селото Асуке.

 

 

Наближаваше пладне на четвъртия ден след опожаряването на Микурия. Беше горещо. Пътищата бяха стръмни, а хората на Тендзо не трябваше да свалят доспехите си. Групата явно бе уморена от ходене. Бяха изоставили покрай пътя торби и коне и така постепенно бяха облекчили товара си, но докато стигнат пролома на река Додзуки, вече бяха прегладнели, изтощени и окъпани в пот. Тъкмо докато пиеха, малките сили на Короку се спуснаха от двете страни на клисурата и ги затиснаха като в клещи. Камъни и канари се посипаха по бегълците и скоро водите на реката почервеняха от кръв. Някой бяха прегазени, други — пребити до смърт, трети — хвърлени в реката. Обикновено тези мъже не бяха противници помежду си и враждата сега разделяше чичо от племенника и братовчед от братовчеда. Родът нападна сам себе си, ала това беше неизбежно. Всички те наистина бяха едно цяло и поради това коренът на злото трябваше да бъде изтръгнат докрай.

Короку, ненадминат в смелостта си, беше покрит с прясната кръв на своите родственици. Напразно предизвикваше Тендзо да се покаже. Десет от неговите хора бяха паднали, но за другата страна бе настанало почти поголовно клане. Тендзо обаче не се намери между мъртвите. Изглежда бе изоставил хората си и успял да избяга по планинските пътечки.

„Свиня такава!“, помисли си Короку и скръцна със зъби. „Тръгнал е за Кай“.

Самият той стоеше на един от върховете, когато изневиделица екотът на един-единствен изстрел се разнесе и прокънтя сред планините. Звучеше като присмех. Сълзи се стекоха по бузите му. В този миг се замисли, че той и неговият племенник, който не бе нищо друго, освен въплъщение на злото, в крайна сметка са от една и съща кръв. Сълзите му бяха сълзи на съжаление за собствената недостойност. Горчиво разочарован, той се опита отново да премисли всичко и осъзна, че дните, в които можеше от родов предводител да се издигне до управител на област, са отдавна минали. Трябваше да признае, че се е оказал неспособен на това. „Щом дори не знам как да обуздая един от собствените си роднини… Простата сила не е достатъчна, ако нямаш ред у дома и умение да управляваш.“ Съвсем неочаквано през сълзите му просветна горчива усмивка. „Това копеле в крайна сметка ме научи на нещо“, помисли си. После даде заповед за оттегляне.

Отрядът, сега на брой малко повече от тридесет мъже, се престрои и заслиза от клисурата на Додзуки към Коромо. Устроиха бивак досами града и на следващия ден пратиха вестоносец до крепостта в Окадзаки. Получиха позволение да преминат, но понеже потеглиха късно, наближаваше полунощ, когато стигнаха Окадзаки. Покрай главния път, водещ към дома им, се редяха нагъсто големи и по-малки крепости и дървени укрепления. На най-важните места имаше и постове, които не пропускаха групи от въоръжени хора. Пътуването по суша щеше да отнеме много дни и те решиха да се придвижат с лодка по река Яхат и после от Охама да стигнат до Ханда. От Токонаме отново щяха да вземат лодка по морето и после нагоре по река Кание до Хачисука.

Беше полунощ, когато стигнаха в Яхаги и никъде не се виждаше лодка. Течението бе бурно, а реката — широка. Раздразнени, Короку и хората му се спряха под няколко дървета. Всеки даваше мнението си:

— Ако няма лодка, с която да слезем по реката, може да я прекосим на сал и да тръгнем по другия бряг.

— Много късно е. Да изчакаме до сутринта.

Това, което най-много притесняваше Короку, бе, че за да могат да бивакуват тук, трябваше да отидат до крепостта Окадзаки да искат ново позволение.

— Огледайте се за сал — нареди той. — Ако успеем да намерим поне един и да преминем от другата страна, до изгрев-слънце ще сме изминали разстоянието, на което щеше да ни е откарала лодката.

— Но, господине, никъде не сме видели сал.

— Глупак! Трябва да има поне един наоколо. Как иначе хората ще пресичат денем толкова голяма река? При това в тръстиката или високата трева покрай брега със сигурност има скрити съгледвачески лодки. Или пък резервни, в случай, че боевете попречат на преминаването със сал. Отваряйте си очите и се оглеждайте!

Мъжете се разделиха на две групи и едните тръгнаха нагоре, другите — надолу по течението.

— А, ето една — провикна се някой от тях отгоре и се спря на място.

На едно свлачище по брега, където пръстта беше отнесена при наводнение, големи върби с оголени корени се привеждаха и скланяха клони над водата. Тя бе тиха и тъмна, като в дълбоко езеро. В сянката под дърветата беше вързана лодка.

— И става за плаване.

Мъжът скочи долу и протегна ръка да отвърже въжето, увито около корените на една от върбите, с намерението да закара лодката по-нагоре по течението. Ръката му застина и той втренчено се загледа в лодката — малък съд с плоско дъно, използван за пренасяне на багаж. Почти се разпадаше, цялата бе изпокаляна и заплашително се накланяше на една страна. Все пак можеше да се използва за преминаване. Това, което задържа вниманието на войника, беше някакъв човек, който бе заспал дълбоко под полуизгнила камъшена постелка и шумно хъркаше. Бе облечен в странни дрехи. Мръсната бяла риза му беше къса на ръкавите и кръста, а под нея носеше прилепнал панталон и нещо, което покриваше задната страна на дланите. На босите си нозе имаше сламени сандали. На възраст беше някъде по средата между детето и мъжа. Лежеше по гръб под открито небе и нощната роса полепваше по веждите и клепачите му. Имаше вид, сякаш никой на този свят не му е враг.

— Хей, ти! — войникът опита да го разбуди, а когато онзи въобще не се отзова, го повика отново и леко го потупа по гърдите с долния край на копието си.

— Хей, ти, събуди се!

Хийоши отвори очи, сграбчи с вик дръжката на копието и впери поглед във войника.

Бързотечащата покрай лодката вода почти нагледно представяше какъв бе в момента животът на Хийоши. В мразовитата нощ на първия месец от предишната година, когато се сбогува с майка си и сестра си, той им бе казал, че ще се върне, щом стане прочут мъж. Нямаше желание да се мести от работа на работа и като преди да се главява при търговци и занаятчии. Това, което най-много искаше, беше да служи на някой самурай. Възрастта обаче никак не му беше от полза, а и нямаше с какво да засвидетелства произхода и рода си.

Кийосу, Нагоя, Сумпу, Одавара — беше ги изходил всички. Понякога набираше кураж и заставаше пред портите на някой самурайски дом, но всички негови молби биваха посрещани със смях и подигравки. Веднъж дори го бяха прогонили с метла. Парите му бързо привършваха и сега разбираше, че светът е точно такъв, какъвто го описваше леля му в Ябуяма. И все пак не искаше да се откаже от своята мечта и вярваше, че това, което иска, е осъществимо. Не се срамуваше да разкаже на когото и да е за плановете си, дори и да трябваше да нощува на открито, върху тревата или както тази вечер — с вода за постеля. Мисълта как да направи майка си, която смяташе за най-нещастния човек на този свят, най-щастливата, го движеше напред. И какво може да стори за бедната си сестра, която си мисли, че никога няма да се омъжи?

А той имаше и своите собствени желания. Никога не усещаше корема си пълен, без значение колко е изял. Зърнеше ли големи господарски домове, пожелаваше да живее на такива места, а вида на изисканите самураи го хвърляше в размисъл относно собствената му външност; щом видеше хубави жени пък, благовонията им го завладяваха изцяло. Не че неговата главна цел се беше променила. На първо място стоеше щастието на майка му. За собствените си нужди можеше да се погрижи и по-късно. А засега се радваше на това, че обикаля от място на място, бореше се с глада си и учеше нови неща — за света наоколо, за човешките страсти, за обичаите на различните области. Опитваше се да разбере това, което става, сравняваше военната сила на отделните области и изучаваше навиците на хората от градове и села.

От началото на междуособиците до края на предишния век мнозина бяха изучили бойните изкуства. В продължение на година и половина Хийоши беше вървял по Пътя на войните, а такъв живот е труден. Той обаче не препаса сабята, за да усъвършенства бойните си умения. Всъщност, с малкото пари, които имаше, купи от един търговец на едро игли и стана странстващ продавач на стока. Стигна пеш чак до Кай и Хокуецу, а виковете на търговеца не слизаха от устата му:

— Търсите ли игли? Имаме игли за шиене от Киото. Няма ли да си купите? Игли за памук и игли за коприна. Шивашки игли от Киото.

Печалбите бяха оскъдни и едва му стигаха да се прехранва. Не стана обаче тесногръд, каквито обикновено биват търговците, склонни да виждат света чрез своята стока.

Родът Ходжо — в Одавара, Такеда — в Кай, Имагава — в Суруга. Минаваше през укрепените градове на север и усещаше как светът се раздвижва и преобразява. Дойде до извода, че предстоящите събития ще са по-различни от дребните битки, с които досега беше белязано вътрешното безредие. Това ще бъде голяма война и тя ще изцери недъзите на страната. „А ако е тъй, мислеше си, докато обикаляше да продава своята стока, то тогава дори аз… Светът почва да се уморява от разклатената власт на Ашикага. Навред наоколо цари безпорядък и светът очаква тези от нас, които са сега млади.“

Изминал пътя от северните области до Киото и Оми, беше понаучил нещо за живота. Беше преминал в Овари и дошъл в Окадзаки, понеже чу, че в този укрепен град живеел някакъв родственик на баща му. Не се канеше да обикаля роднини и познати с молби за храна и дрехи, но от началото на лятото беше залинял и страдаше от тежко стомашно разстройство. А и искаше да чуе вести от дома.

Два дни беше вървял под яркото, палещо слънце, но така и не успя да намери човека, когото търсеше. След като изяде една сурова краставица и пи вода от някакъв кладенец, усети остра болка в червата. Вечерта тръгна покрай брега на реката Яхаги, докато намери една лодка. Стомахът му пареше и се бунтуваше. Навярно понеже бе малко трескав, устата му бяха пресъхнали и сякаш пълни с бодли. Дори и сега мислеше за майка си и тя му се явяваше насън. После потъна в още по-дълбока дрямка и нищо — нито майката, нито болката в стомаха, нито дори небето и ада — не съществуваше вече за него. Поне до мига, в който войникът го заудря по гърдите с копието си.

Викът, който Хийоши нададе при пробуждането, бе несъразмерен с дребното му тяло. Инстинктивно той се вкопчи в копието. По онова време вярваха, че гърдите са обиталище на душата, своего рода светилище за цялото тяло.

— Ставай, дребосъко!

Войникът се опита да изтегли копието си. Хийоши продължи да го стиска и наполовина се изправи.

— Да стана ли? Че аз съм станал.

Мъжът, усетил силата, с която Хийоши стискаше копието, се смръщи и рече:

— Излизай от лодката!

— Да изляза?

— Да, начаса! Тази лодка ни трябва, тъй че изчезвай. Да те няма!

Хийоши с ядно изражение седна отново.

— Ами ако не искам?

— Какво?

— Ами ако не искам?

— Какво ми говориш?

— Не искам да изляза от лодката.

— Копеленце такова!

— На кого викаш копеле? Будиш дълбоко спящ човек, като го удряш с копието си и после му казваш да става и да изчезва?

— По дяволите! Я по-добре си мери приказките. За кого ме вземаш?

— За мъж някакъв.

— Това си личи отдалече.

— Ама понеже ме попита все пак.

— За дребосък като теб имаш доста голяма уста, а? Ей сега ще я накарам да ти се смали. Ние сме хора на рода Хачисука. Водач ни е Хачисука Короку. Дойдохме дотук посред нощ и ни трябва лодка да прекосим реката.

— Може да си намерил лодката, но не и човека. Така или иначе, сега я използвам аз.

— Видях те, събудих те. А сега се махай и да те няма.

— Ама си досадник, няма що.

— Я повтори?

— Колкото пъти поискаш. Не искам да се махам. Няма да ви оставя тази лодка.

Мъжът дръпна силно дървото на копието с намерение да измъкне Хийоши на брега. Усетил подходящия момент, Хийоши го пусна. Копието проряза върбовите клони и войникът се преметна презглава назад. Той обърна оръжието и го насочи с острието напред срещу момчето. Насреща му захвърчаха гнили дъски, едно ведро за изгребване на вода и тръстиковата постелка.

— Глупак! — присмя му се Хийоши.

Дотичаха още войници.

— Я чакайте! Какво става там? — провикна се един от тях.

— Кой е? — попита друг.

Събраха се накуп и почнаха да вдигат такъв шум, че не след дълго се появиха Короку и останалите мъже.

— Намерихте ли лодка? — попита Короку.

— Тук има една, обаче…

Короку спокойно излезе напред. Като се досети, че това трябва да е предводителят, Хийоши застана малко по-стегнато и го изгледа право в лицето. Погледът на Короку беше прикован в момчето. Никой от двамата не проговори. Самураят така и не забеляза странната външност на Хийоши, беше твърде изненадан от начина, по който той го гледаше. „По-дързък е, отколкото изглежда“, помисли си Короку. Колкото повече се взираха един в друг, толкова очите на Хийоши заприличваха на тези на нощно животно, вперило светещи зеници в тъмнината. Най-сетне Короку отмести поглед.

— Дете някакво — каза той спокойно.

Хийоши не отвърна. Очите му, подобни на стрели от лък, все така се целеха в лицето на мъжа.

— Той е дете — повтори Короку.

— За мен ли говорите — попита недоволно Хийоши.

— Естествено. Има ли друг освен теб там долу?

Хийоши сви леко рамене.

— Не съм дете. Вече съм минал през обредите на пълнолетието.

— Тъй ли? — гърдите на Короку се затресоха от смях. — Щом си възрастен, ще се отнеса с теб като с такъв.

— И сега след като си ме заобиколил — сам — с цяло множество хора, какво се каниш да правиш с мене. Ти навярно си ронин.

— Много си ми смешен.

— Въобще не съм. Бях заспал здраво. Освен това ме боли стомахът. Както и да е, не ме е грижа кои сте. Не искам и да се помръдна.

— Хм, стомахът ли те боли?

— Да.

— И какво мислиш, че му има?

— Сигурно е от храната или от жегата.

— Откъде си?

— От Накамура в Овари.

— Накамура ли? Така, така. И как ти е родовото име?

— Няма да ви го кажа, но кръщелното ми е Хийоши. Но я почакай — каква е тази работа, да будите човека от сън и да го разпитвате за родителите му? А вие откъде сте и какъв ви е произходът?

— И аз като теб съм от Овари, от село Хачисука в окръг Кайто. Казвам се Хачисука Короку. Не знаех, че хора като теб живеят толкова близо до нашето село. С каква работа се занимаваш?

Наместо отговор Хийоши продължи:

— А, значи сте от Кайто? Това е недалеч от моето село.

Изведнъж стана по-разговорлив. Ето възможност да попита за новини от Накамура.

— Е, като разбрах, че сте от същата област като мен, ще си променя мнението. Можете да вземете лодката.

Взе вързопа със стока, който използваше като възглавница, метна го през рамо и се изкатери на брега. През цялото време Короку мълчаливо го наблюдаваше. Най-напред забеляза у момчето външността на амбулантен търговец и резкия, остър език на обиколилия много места юноша. С въздишка на примирение и натежало сърце Хийоши се приготви да си тръгва.

— Хийоши, почакай. Накъде отиваш оттук?

— Взехте ми лодката, така че нямам къде да нощувам. Ако спя в тревата, росата ще ме намокри и стомахът ще ме заболи още повече. Няма какво друго да правя, освен да тръгна нанякъде, докато се разсъмне.

— Ако искаш, ела с мен.

— Къде?

— В Хачисука. Остани при мене у дома. Ще те храним и ще се грижим за теб, докато оздравееш.

— Благодаря — Хийоши направи скромен лек поклон. Вперил поглед в нозете си, той сякаш размисляше какво да прави сега. — Значи ли това, че ще ми позволите да живея там и да работя за вас? — попита.

— Харесва ми държанието ти. Даваш добри надежди. Ако искаш да ми служиш, ще те взема при себе си.

— Не искам — Хийоши изрече думите много ясно, с високо вдигната глава. — Понеже имам за цел да служа на някой самурай, обикалях и сравнявах самураите и местните господари в отделни области. Решил съм, че най-важното, когато служиш на самурай, е да избереш подходящия. Човек не си избира повелител току-така.

— Ха-ха! Взе да става все по-интересно. Аз, Короку, не съм ли достатъчно добър да ти бъда господар?

— Не бих могъл да знам, преди да сте ме наели, но в моето село не се говори добре за рода Хачисука. А и стопанинът на дома, в който служих преди, беше ограбен от едного, за който казваха, че бил от този род. Майка ми би се наскърбила, ако работя за крадец, тъй че не мога да отида в дома на такъв човек и да му служа.

— Предполагам, че си работил за търговеца на съдове Сутеджиро.

— Откъде знаете?

— Ватанабе Тендзо беше част от рода Хачисука. Самият аз обаче се отказах от родството си с този негодник. Той избяга, но ние разбихме шайката му и сега сме на път обратно за дома. Дори и до твоите уши ли е достигнала лошата слава на името Хачисука?

— Хм, вие нямате вид на човек като него — заяви много откровено Хийоши, като се взираше право в Короку. После, сякаш внезапно си беше спомнил нещо, добави: — Добре, господине, без каквито и да е задължения, бихте ли ме взели до Хачисука? Бих искал да посетя дома на един роднина във Футацудера.

— Футацудера е точно до Хачисука. Кого познаваш там?

— Бъчварят Шиндзаемон е родственик на семейството ми по майчина линия.

— Шиндзаемон има самурайска кръв. Значи тогава и майка ти трябва да е потомка на самураи.

— Сега може да съм дребен търговец, но баща ми беше самурай.

Мъжете се бяха качили в лодката, изправили мачтата и сега чакаха Короку да ги последва. Той обгърна с ръка раменете на Хийоши и двамата слязоха в лодката.

— Ако искаш да идеш до Футацудера, иди, Хийоши. Ако искаш да останеш в Хачисука, също ще е добре.

Какъвто беше дребен, Хийоши се изгуби сред мъжете и копията им, които като гора стърчаха нагоре. Лодката навлезе в широката река, но течението беше бързо и докато стигнат до отсрещната страна, измина време. Хийоши се отегчи. Изведнъж видя отзад на едно от раменете на Короку светулка. Сви ръка в шепа, улови я и се загледа в нейното примигващо огънче.