Ейджи Йошикава
Тайко (18)

Крепост върху водата

В онези дни улиците на града под крепостта Кийосу кипяха от гласовете на деца, пеещи едно стихче за служителите на Нобунага:

Токичи е от памук,

Городза — от ориз,

Кацуие — потаен,

Нобумори — навън студува.

„Памучният Токичи“ — Киношита Токичиро — сега яздеше начело на малка войска. Макар да би трябвало войниците да маршируват във великолепен строй, духът им бе нисък и им липсваше въодушевление. Когато Шибата Кацуие и Сакума Нобумори тръгваха за Суномата, войската им потегли под звука на барабаните и с развети знамена. В сравнение с тих Токичиро имаше вид на водач на инспекционна обиколка из областта, или може би на помощен отряд за фронта.

На около два часа път пеша от Кийосу ги настигна самотен ездач от крепостта, който им извика да почакат.

Човекът, който караше кервана на товарните коне, се обърна и каза:

— Това е господин Маеда Инучийо.

Прати едного в началото на колоната да съобщи на Токичиро.

Предадоха по редиците заповедта за почивка. Надали бяха извървели достатъчно, за да се изпотят както трябва, но началниците и мъжете не бяха особено въодушевени относно цялото начинание. Това бе войска без вяра във възможността за победа. Ако погледнеше лицата на редовите войници, човек можеше да забележи безпокойството и отсъствието на желание да се бият.

Инучийо слезе от седлото и мина през редиците, заслушан във войнишките разговори.

— Хей! Можем да починем.

— Вече?

— Не говори така. Почивката винаги е добре дошла.

— Инучийо?

Веднага щом Токичиро видя приятеля си, той слезе от коня и се спусна да го поздрави.

— Битката, в която сте се отправили, ще е повратна точка за рода Ода — започна внезапно Инучийо. — Имам пълна вяра в теб, но походът не е желан от служителите и в града цари извънредно безпокойство. Настигнах ви, за да се сбогуваме. Но слушай, Токичиро, да станеш пълководец и да си начело на войска е много различно от предишните ти длъжности. Хайде, подготвен ли си наистина за това?

— Не се тревожи — Токичиро кимна отсечено с глава в знак за решимостта си и добави: — Намислил съм нещо.

Щом Инучийо обаче научи какво точно е намислил, се намръщи.

— Чул бях, че веднага след като си получил заповедите на Негово Височество, си пратил по Гондзо послание в Хачисука.

— Знаеше ли? Беше съвършено тайно.

— Истината е, че го чух от Нене.

— Женските уста все изпускат нещо, а? Това ме плаши малко.

— Не. Тъкмо когато поглеждах през портата да те поздравя за назначението, чух Нене да говори с Гондзо. Точно се връщаше от посещение в храма Ацута да се помоли за твоя успех.

— В такъв случай имаш някаква представа какво се готвя да направя.

— Е, мислиш ли, че на тези разбойници, които молиш да ти станат съюзник, може да се разчита? Какво ще се получи, ако сметките ти не излязат?

— Ще излязат.

— Е, не знам какво използваш като примамка, но даде ли предводителят им някакъв знак, че е съгласен с твоето предложение?

— Не искам другите да слушат.

— Тайна е, така ли?

— Виж това.

Токичиро извади изпод доспехите си едно писмо и мълчаливо го подаде на Инучийо. Беше отговорът от Хачисука Короку, който Гондзо бе донесъл предишната вечер. Инучийо го прочете, без да каже нищо, но погледна изненадано Токичиро, докато му го връщаше. За кратко време не знаеше какво да каже.

— Предполагам, разбираш.

— Та това не е ли отказ, Токичиро? Тук пише, че родът Хачисука поколения наред е бил свързан с рода Сайто и да скъсат сега с тях, за да подкрепят Ода, би било безчестно. Това е ясен отказ. Ти какво си прочел?

— Точно това, което пише — главата на Токичиро изведнъж клюмна. — Трудно ми е да говоря толкова рязко, когато си ми показал приятелството си, като си дошъл чак до тук. Ако имаш обаче и най-малко чувство, моля те, просто изпълнявай задълженията си в крепостта, докато ме няма и не се тревожи.

— Щом можеш да кажеш това, трябва да имаш вяра в себе си. Е, тогава пази се.

— Длъжен съм.

Токичиро нареди на самурая до себе си да докара коня на Инучийо.

— Не, остави добрите обноски. Тръгвай напред.

Докато Токичиро се качваше отново на седлото, доведоха и жребеца на Инучийо.

— До нова среща.

Токичиро още веднъж помаха от гърба на коня и го подкара право напред.

Пред погледа на Инучийо минаха няколко червени знамена без отличителни знаци. Токичиро се обърна и се усмихна. В синьото небе мирно пърхаха червени водни кончета. Без нито дума повече Инучийо обърна коня си в посока към крепостта Кийосу.

 

 

Мъхът беше учудващо гъст. Човек можеше да погледне в толкова приличния на забранените за влизане храмови градини обширен двор на жилището на рода Хачисука и да се зачуди на колко всъщност века е зеленият мъх. Под сянката на големите скали се гушеха бамбукови гъсталаци. Беше точно посред следобеда и цареше пълна тишина.

„Тя със сигурност е оцеляла,“ размишляваше Хачисука Короку винаги щом влезеше в градината. Напомняше му за връзката с предците, които от поколения бяха живели в Хачисука. „Дали и моето поколение ще отмре, без да е успяло да издигне на почит името на рода ни? От друга страна, утешаваше се той, във времена като тези предците ми сигурно щяха да оценят, че запазвам това, което имаме.“ Но винаги една част от съществото му отказваше да бъде убедена.

В такива спокойни дни, щом човек се вгледа в старата къща, която изглеждаше досущ като крепост, заобиколена от четирите си страни от гъста, разкошна зеленина, му бе невъзможно да повярва, че господарят на това място е просто предводител на дружина ронини и стои начело на няколко хиляди воини, които като вълци скитат по затънтените пътища на една неспокойна земя. С тайни усилия в Овари и в Мино едновременно Короку бе успял да си създаде опора и достатъчно влияние, за да се противопостави на волята на Нобунага.

Както вървеше през градината, той внезапно се обърна към главната къща и извика:

— Камейчи! Приготви се и ела тук.

Най-големият син на Короку, Камейчи, бе на единадесет години. Щом чу гласа на баща си, той взе две дървени копия и излезе в градината.

— Какво правеше?

— Четях.

— Ако се пристрастиш към четенето на книги, ще пренебрегваш бойните изкуства, нали тъй?

Камейчи отмести поглед. Момчето се различаваше от своя здраво сложен баща и нравът му клонеше към замисленост и кротост. Доколкото можеха да преценят другите, Короку имаше достоен наследник, но всъщност синът му го правеше нещастен. Над двете хиляди ронини под негово предводителство бяха повечето необразовани и диви селски воини. Ако водачът на рода не е в състояние да ги обуздава, Хачисука щяха да изчезнат. Сред дивите животни от само себе си се разбира, че слабите стават плячка на силните.

Всеки път, щом погледнеше сина си, който толкова малко прилича на него, Короку се боеше, че това е завършекът на неговата родова линия и оплакваше кроткия нрав и наклонностите към учение на Камейчи. Винаги, когато имаше дори малко свободно време, повикваше момчето в градината и посредством бойните изкуства се опитваше да му влее поне малко от своя собствен яростен боен дух.

— Вземи си копие.

— Да, господине.

— Сега заеми обичайната поза и удряй, без да си мислиш за мен като баща.

Короку насочи своето копие и се спусна към сина си като срещу възрастен.

Плашливият поглед на Камейчи трепна от ужасяващия глас на баща му и той отстъпи. Безмилостното копие на Короку здраво удари рамото на момчето. То изписка и падна в несвяст на земята.

Мацунами, съпругата на Короку, извън себе си изтича от дома.

— Къде те удари? Камейчи! Камейчи!

Явно ядосана от грубото отношение на мъжа й към техния син, тя рязко извика на слугите да донесат вода и лекарства.

— Глупачка такава! — скара й се Короку. — Защо плачеш и го утешаваш? Камейчи е слабоват понеже ти така си го възпитала. Няма да умре. Махни се от него!

Слугите, които бяха донесли вода и лекарство, само гледаха с безизразни лица яростното изражение на Короку и стояха на почетно разстояние.

Мацунами избърса сълзите си. Със същата кърпичка попи кръвта, която течеше от устната на Камейчи и го сгуши в ръцете си. Или си бе прехапал устната, когато баща му го удари, или я бе порязал на някой камък при падането.

— Трябва да те боли. Удари ли се някъде на друго място?

Никога не се караше със съпруга си, колкото и недоволна или раздразнена да беше. Също като на всички жени по това време, единственото й оръжие бяха сълзите.

Накрая Камейчи дойде в съзнание.

— Нищо ми няма, мамо. Добре съм. Иди си.

И той хвана копието, стисна зъби от болка и отново стана, като за пръв път показа мъжество, каквото трябва да е зарадвало бащата.

— Готов съм! — извика той.

Усмивка огря бащиното му лице.

— Сега с този дух ме нападни — го окуражи той наново.

В този миг през портата тичешком влезе един от служителите. Обърна се към Короку и обяви, че някакъв мъж, който се представя за пратеник на Ода Нобунага, току-що вързал коня си на главната порта и казал, че трябва обезателно да говори с Короку насаме. Какво да правят с него, питаше служителят.

— А е и малко необикновен — добави той. — Небрежно влезе сам през портата, без да се церемони, оглеждаше се, сякаш вече познава това място и говореше неща като: „А, досущ като у дома е“, „Гургулиците както винаги гукат“ и „Пораснало е това сливово дърво“. Някак си е трудно да се повярва, че е пратеник на Ода.

Короку наклони главата си на една страна и след малко попита:

— Как му е името?

— Киношита Токичиро.

— А! — Съмненията му сякаш отведнъж се стопиха. — Така ли? Сега разбирам. Това трябва да е човекът, който прати онова послание по-рано. Няма нужда да се срещам с него. Отпратете го!

Служителите се завтекоха да изхвърлят Токичиро навън.

— Имам една молба — каза Мацунами. — Моля те, само за днес освободи Камейчи от обучението. Още ми се вижда малко бледен. И устната му е отекла.

— Хм. Добре, отведи го — Короку остави на жена си копието и своя син. — Не го глези прекалено много. И не му давай много книги, като си мислиш, че му правиш добро.

Короку тръгна към къщата и се канеше да си развърже сандалите на камъка пред вратата, когато служителят отново се приближи с бяг към него.

— Този човек става все по-странен и по-странен, господарю. Отказва да си тръгне. И не само това, но и влезе през страничната порта, отиде право в конюшнята, спря един коняр и един метач в градината и разговаря с тях, като че ги познава от дълго време насам.

— Изхвърлете го. Защо сте така меки с някой, който идва при нас от рода Ода?

— Не сме. Дори надминахме това, което ни казахте, но когато мъжете наизлязоха от спалните и заплашиха да го изхвърлят през кирпичената стена, той ме помоли още веднъж да поговоря с вас. Каза, че ако ви спомена, че той е онзи Хийоши, когото сте срещнали преди десет години на река Яхаги, със сигурност ще си спомните. После застана тъй, сякаш с лост не можеш го помръдна.

— Река Яхаги ли? — Короку не можеше изобщо да се сети.

— Не си ли спомняте?

— Не.

— Е, тогава значи този момък трябва да е наистина чалнат. Просто бъбри отчаяно глупости. Да му дам ли да се разбере, да му плесна коня и да го прогоня обратно към Кийосу?

Очевидно мъжът бе почнал да се дразни от това, няколко пъти поред да бъде пратеник. С вид, който казваше: „Почакайте само и ще видите“, той се обърна и вече бе изтичал чак до дървената порта, когато Короку, застанал на стъпалата на къщата, извика и го спря.

— Чакай!

— Да, още нещо ли има?

— Чакай малко. Дали не смяташ, че може да е Маймунката?

— Знаете ли това име? Каза ако не се сетите за Хийоши, да ви кажа за Маймунката.

— Значи е Маймунката все пак — каза Короку.

— Познавате ли го? — попита служителят.

— Беше един досетлив хлапак, когото държахме известно време тук. Метеше градината и се грижеше за Камейчи.

— Но не е ли необичайно, че идва тук като пратеник от Ода Нобунага?

— И аз не го разбирам това, но как е той на вид?

— Достопочтен.

— О?

— Над доспехите си носи късо наметало и изглежда, пътува доста отдалеч. И седлото, и стремената му са покрити с кал и има на седлото плетена кошница за храна и други припаси за из път.

— Е, пусни го и ще видим.

— Да го пусна ли?

— Нека, само за да проверя, му погледна лицето.

Короку седна на терасата и зачака.

Разстоянието от крепостта на Нобунага до Хачисука бе само няколко часа път пеша. По право селото трябваше да е част от владенията на рода Ода, но Хачисука не признаваха Нобунага, нито пък получаваха издръжка от Ода. Бащата на Короку и Сайто от Мино се бяха поддържали взаимно, а чувството за дълг бе силно сред ронините. Всъщност, в тези тревожни времена верността и мъжеството, редом с честта, се ценяха при тях дори повече, отколкото в самурайските домове. Макар да им бе съдено да живеят от див грабеж, тези ронини бяха обвързани помежду си като баща и деца и не прощаваха неверността и безчестието. Короку бе все едно глава на голямо семейство и той беше самото средище, което свързва в едно техните железни правила за поведение.

Убийството на Досан и смъртта на Йошитацу миналата година бяха създали ред грижи в Мино. За Короку това също имаше своя отзвук. Издръжката плащана на рода Хачисука, докато Досан бе жив, пресекна, след като Ода затвориха всички пътища от Овари за Мино. Въпреки това обаче, той нямаше да забрави своя дълг. Обратно, враждебното му чувство към рода Ода се засили и в последните години той косвено бе подпомагал изменниците в лагера на Нобунага и бе един от главните подстрекатели на враждебната пропаганда във владенията на Ода.

— Доведох го — обади се служителят от дървената порта.

За всеки случай, пет-шест от хората на Короку наобиколиха Токичиро, докато влизаше.

Короку го изгледа свирепо.

— Няма спор. Маймунката е. Не ти се е променило много лицето.

В противоположност на лицето обаче, Короку не можеше да не се изненада от преображението в дрехите на Токичиро. Сега ясно си спомни онази нощ преди десет години край река Яхаги, когато Хийоши спеше на речния бряг, облечен в мръсна памучна наметка и с врат, ръце и крака, покрити с мръсотия. Когато един войник го раздруса и събуди, отвърна с такива големи думи и така войнствено, че всички се почудиха кой ли може да е. На светлината на войнишките фенери се оказа, че не е нищо повече от странно на вид момче.

Токичиро заговори смирено, на пръв поглед без изобщо да съзнава разликата между предишното и сегашното си положение.

— Е, откак си тръгнах, доста ви пренебрегвах. Радвам се да ви видя в обичайното ваше добро здраве. Господарят Камейчи, обзалагам се, е вече пораснал. И нали и жена ви е добре? Знаете ли, като идвам тук да ви посетя, десет години ми се струват като един миг.

После огледа с живо чувство дърветата в градината, впери очи в покривите на сградите и заговори за това, как си спомня, че всеки ден е вадил вода от онзи каменен кладенец, че господарят му се бил скарал навярно край онзи камък, че е носил Камейчи на гърба си и му е ловил цикади.

Но такива спомени изглежда ни най-малко не вълнуваха Короку. Вместо това той внимателно следеше всяко движение на Токичиро и накрая остро каза:

— Маймунке, — обръщаше се към Токичиро както преди много време, — самурай ли си станал?

Но по вида на Токичиро ясно личеше, че е такъв. Това обаче не го смути никак.

— Да. Както сам виждате, все още получавам само незначителен доход, но съм, така да се каже, почти самурай. Надявам се да сте доволен. Всъщност, днес с препускане изминах целия път от моя пост в лагера в Суномата, отчасти, понеже си мислех, че издигането ми може да ви зарадва.

Короку пресилено се усмихна.

— Има и добри времена, а? Има дори и хора, които ще наемат за самураи мъже като теб. Кой ти е господар?

— Господарят Ода Нобунага.

— Този злосторник…

— Впрочем… — Токичиро попромени тона на гласа си. — Малко се отклоних за свои лични работи, но днес съм дошъл като Киношита Токичиро по заповед на господаря Нобунага.

— Така ли? Пратеник ли си?

— Ще вляза. Прощавайте.

С тези думи Токичиро си свали сандалите, качи се по стъпалата на терасата, където седеше Короку и като зае почетното място в помещението, седна.

— Хъ! — промърмори Короку и остана да седи неподвижно на предишното си място.

Не бе поканил Токичиро да влезе, но все пак този без колебание прекрачи прага и седна. Короку се обърна към него и започна:

— Маймунке?

Макар преди Токичиро да бе отговарял на това име, сега отказа да го стори. Просто впери неподвижен поглед в Короку, който го подразни за детинщината му:

— Е, хайде сега. Маймунке. Внезапно си промени отношението, но досега говореше с мен като обикновен човек. Искаш да преминем отсега нататък към официалността да се обръщат към тебе като към пратеник на Нобунага ли?

— Точно така.

— Е, тогава си тръгвай веднага оттук. Махай се, Маймунке!

Короку се изправи и слезе в градината. Гласът му доби оттенък на грубост, а в погледа му имаше нещо опасно.

— Твоят господар Нобунага може да си мисли, че Хачисука е в границите на земите му, но почти цяло Кайто е под мое управление. Не си спомням аз или кой да е от предците ми да сме получили и едно просено зърно от Нобунага. Да гледа на мен с важностите на господар на област е връх на нелепостта. Върви си, Маймунке. И кажеш ли нещо нелюбезно, ще те убия!

Впери в него яростен поглед и продължи:

— Когато се върнеш, кажи на Нобунага това: той и аз сме равни. Ако има нещо да урежда с мене, може да дойде сам. Разбра ли, Маймунке?

— Не.

— Какво?!

— Срамота е. Нима наистина не сте нищо повече от главатар на шайка невежи грабители?

— Ка-какво?! Как смееш?!

Короку с един скок се озова обратно в стаята и се извърна към Токичиро с ръка върху предпазителя на сабята си.

— Повтори това, Маймунке.

— Седни.

— Млък!

— Не, седни. Имам да ти казвам нещо.

— Дръж си езика!

— Не, ще ти покажа твоето собствено невежество. Имам да те науча на нещо. Седни!

— Ах, ти…

— Чакай, Короку. Ако се каниш да ме убиеш, това е мястото и ти си човекът за това, значи не вярвам да има защо да бързаш. Ако ме посечеш обаче, кой ще ти даде урок?

— Ти… ти си луд!

— Както и да е, седни. Хайде, сядай. Остави твоите дребни сметки настрана. Това, което искам да ти кажа, не засяга само господаря Нобунага и отношенията му с рода Хачисука. То има за начало, че и двамата сте се родили в тази страна, наречена Япония. Според тебе Нобунага не е господарят на тази област. Е, това са доста разумни думи и аз съм съгласен с теб. Но намирам за безочливо твърдението ти, че Хачисука е твое собствено владение. Тук бъркаш.

— И как така?

— Всяко парче земя, което наричаме лична собственост, било това Хачисука, или Овари, или кой да е залив или приточе, или дори една само бучка пръст, вече не е част от Империята. Вярно ли е това, Короку?

— Хъм.

— С цялото ми уважение, да се говори по този начин за Негово Императорско Величество — същинският собственик на всички земи… нещо повече — да се надвесваш над мене и докато ти казвам тези неща, да стискаш пред мен сабя, е проява на най-грубо незачитане, нали? Дори и човек от простолюдието не би се държал по този начин, а ти си водач на три хиляди ронина, нали тъй? Седни и слушай!

Последните извикани думи звучаха не толкова като израз на храброст, а като че наведнъж избликнали от цялото негово същество. В същия миг някой се провикна от вътрешността на къщата:

— Сядайте, господин Короку! Нямате избор!

„Кой ли е това?“, се запита Короку, докато се обръщаше. Изненадан, Токичиро също погледна натам, откъдето дойде гласът. Един човек се виждаше да стои на входа към вътрешния коридор, под зелената светлина, която идеше от централната градина. Половината от тялото му бе скрита в сянката на стената. Не можеха да разберат кой е, но на пръв поглед изглеждаше, че носи свещенически одежди.

— О, това е господин Екей, нали? — обади се Короку.

— Точно така. Грубо беше от моя страна да викам отвън, но съм загрижен за това, за което двамата тъй шумно спорехте — каза Екей, все още застанал там с нещо подобно на полуусмивка върху лицето си.

Короку заговори спокойно:

— Сигурен съм, че ужасно сме ви обезпокоили. Моля, простете ми Ваше Преподобие. Още сега ще изхвърля този нагъл младеж навън.

— Чакайте, господин Короку — и мъжът пристъпи в стаята. — Груб сте.

Екей беше пътуващ монах на около четиридесетгодишна възраст, който бе спрял тук като гост. Имаше телосложение на широкоплещест войн. Особено поразяваше голямата му уста. При възможността този свещеник, който пребиваваше като гост в неговия собствен дом, да вземе страната на Токичиро, Короку го изгледа право в лицето.

— И по какъв начин съм груб?

— Ами ето. Има причина да не обръщате гръб на думите на този тук пратеник. Господин Токичиро заяви, че нито тази околност, нито областта Овари принадлежат на Нобунага или на рода Хачисука, а по-право на Негово Величество Императора. Нима можете да твърдите уверено, че това не е истина? Не можете. Да изразяваш несъгласие с държавното устройство е все едно да замисляш измяна към Негово Величество и този човек казва точно това. Така че седнете за миг, приемете смирено истината и внимателно изслушайте, какво има да ви казва този пратеник. После може да решите дали е правилно да го прогоните или пък да отстъпите пред молбите му. Това е моето скромно мнение.

Короку в никакъв случай не бе необразован и невеж разбойник. Имаше зачатъците на начетеност в японската литература и познаваше японските традиции и това от какво потекло е собственият му род.

— Моля ви за извинение. Без значение кой говори, глупаво е от моя страна да вървя против началата на благовъзпитаността. Ще изслушам какво има да каже пратеникът.

Щом видя, че Короку се успокои и седна на мястото си, Екей остана доволен.

— Е, тогава от моя страна би било неучтиво да оставам тук, значи ще се оттегля. Но преди да дадете отговор на този пратеник, господин Короку, бих искал само за миг да се отбиете в моята стая. Има едно нещо, което бих искал да ви кажа — и с тези думи той напусна.

Короку му кимна и после отново се обърна към пратеника — към Токичиро — и се поправи:

— Маймунке… не, искам да кажа, многопочитаеми пратенико на господари Ода, по каква работа идвате при мен? Да я чуем накратко.

Токичиро несъзнателно облиза устни и си помисли, че това е повратният момент. Ще успее ли с красноречив език и хладен ум да убеди този човек? Строежът на крепостта в Суномата, продължението на неговия живот и на свой ред — възходът или падението на рода на господаря му — всичко опираше до това, дали Короку ще каже да или не. Токичиро бе напрегнат.

— В действителност това не е нещо ново. Във връзка е с предишното ми запитване, пратено по моя слуга Гондзо, относно вашите намерения.

— Относно този въпрос, точно както писах вече, аз решително отказвам. Видяхте ли моя отговор или не? — го сряза Короку.

— Видях го.

Щом разбра колко непреклонен е събеседникът му, Токичиро кротко увеси глава.

— Гондзо обаче донесе писмо само от мен — продължи той. — Днес предавам молбата на господаря Нобунага.

— Без значение кой ме моли, аз нямам намерение да подкрепям рода Ода. Няма нужда да пиша два отговора.

— Е, тогава да не възнамерявате да отведете оставеното ви от предците родово дърво до жалка погибел, през време на вашето собствено поколение, на същата тази земя?

— Какво?

— Не се сърдете. Самият аз преди десет години бях даряван тук с постеля и храна. В по-широк смисъл, много жалко е, че хора като вас са заровени в този пущинак и не са от полза за никого. Като си помисля за това от гледище и на обществения интерес, и на мой личен, сметнах, че би било много жалко, ако Хачисука стигнеха до самоунищожение, в откъснатост от всички. И дойдох тук като последно средство, за да ви върна услугата, за която отдавна съм ви длъжник.

— Токичиро.

— Да?

— Още си млад. Нямаш способността да изпълняваш заръките на твоя господар с красноречие. Само ядосваш събеседника си, а аз наистина не искам да се ядосвам на младок като тебе. Защо не си тръгнеш, преди да си отишъл твърде далеч?

— Няма да си тръгна, докато не съм казал всичко.

— Оценявам старанието ти, но това е настойчивостта на глупец.

— Благодаря. Нали големите постижения, свръхчовешките сили, като цяло са подобни на настойчивостта на глупеца? При все това мъдрите хора не поемат по пътя на мъдростта. Допускам, например, че вие се смятате за по-мъдър от мене. Погледнато трезво обаче, вие сте досущ като глупеца, който седи на покрива и наблюдава как гори неговата собствена къща. Още упорствате, макар огънят да се разпространява и от четирите страни. А имате само три хиляди ронина!

— Маймунке! Тънкият ти врат все повече доближава сабята ми!

— Какво? Точно моят врат ли е заплашен? Дори да останете верен на Сайто, то що за хора са те? Извършили са какви ли не предателства и жестокости. Мислите ли, че има друга област с толкова западнали нрави? Та нямате ли син? Нямате ли семейство? Погледнете Микава. Господарят Иеясу вече се свърза с рода Ода в нерушим съюз. Пропадне ли родът Сайто, ако разчитате на Имагава, ще паднете в ръцете на Токугава, поискате ли помощ от Исе, ще бъдете обградени от Ода. Без значение кой род си изберете за съюзник, как ще защитите семейството си? Остават само откъснатост и саморазрушение, не е ли тъй?

Сега Короку мълчеше, почти като внезапно онемял, сякаш завладян от красноречието на пратеника. Но макар искреността на Токичиро да се четеше по лицето му, докато говореше, той никога не гледаше сърдито своя противник в спора и не ставаше надменен. А дори и изказано със заекване, искреното слово, щом е вдъхновено, звучи красноречиво.

— Още веднъж ви моля да премислите. Под слънцето няма разумен човек, който да не гледа с лошо око на покварата и произвола в Мино. Като влизате в съюз с неверни и беззаконни управници, сам подготвяте своята гибел. Веднъж постигнал това, мислите ли, че някой ще ви възхвали като мъж, умрял от мъченическа смърт по истинския Път на самураите? По-добре би било да се сложи край на този съюз без стойност и да се срещнете с моя господар Нобунага. Макар в наше време да се говори, че цялата страна била пълна с войни, в нея няма и един с таланта на господаря Нобунага. Мислите ли, че нещата ще продължават постарому? Непочтително е да се говори така, но шогунатът е на края на своя път. Никой не се покорява на шогуна и подчинените му не са в състояние да управляват. Всяка област се е затворила в себе си, всяка укрепва своите собствени земи, издържа своите собствени воини, точи мечовете си и трупа запаси от огнестрелно оръжие. Единственият начин да оцелееш днес е да знаеш, кой между тези многобройни и враждуващи военни господари се опитва да установи нов ред.

За първи път Короку с неохота кимна веднъж в знак на съгласие.

Токичиро дойде по-близо до него.

— Този човек е сега сред нас и той е човек, способен да гледа надалече. Само посредствените не могат да забележат това. Вие сте избрали пътя на верността към рода Сайто, но сте толкова загрижен за дребната вярност, че не виждате по-голямата от нея. Това е жалко и заради вас, и заради господаря Нобунага. Отмахнете с ръка дребните неща от ума си и помислете за по-големия замисъл. Времето вече е дошло. При все че съм недостоен, ми бе наредено да построя крепостта в Суномата и с нея като опора, бях сложен начело на предните отреди, които ще нанесат удара върху Мино. Родът Ода няма недостиг на умни и смели пълководци и е дръзко от страна на господаря Нобунага да назначи сред тях човек с нисък чин като мене. Това сочи, че той не е обикновен владетел като останалите. Заповедите на господаря Нобунага предполагат, че крепостта Суномата ще бъде под началството на човека, който я е построил. Има ли за хора като нас друго сгодно време да се издигнат, освен сега? Казвам това, но няма нищо, което да може да се постигне със силите само на един човек. Не, няма да разкрасявам думите си. Мислех, че мога да се възползвам от тази възможност и заложих живота си на карта, за да дойда тук и да ви привлека. Ако съм грешал, то готов съм да умра. Но не съм дошъл тук с празни ръце. Не е много, но засега съм довел три коня, натоварени със злато и сребро, като възмездие и за военни разходи за вашите хора. Ще съм благодарен, ако ги приемете.

Щом Токичиро свърши да говори, от градината някой се обърна към Короку.

— Чичо.

С тези думи един самурай се просна по очи на земята.

— Кой е този, който ме нарича „чичо“?

Короку намери това за странно и внимателно се вгледа във война.

— Дълго време мина — каза мъжът и вдигна поглед.

В изненадата на Короку не можеше да има съмнение. Проговори, без да е имал намерение да го прави.

— Тендзо?

— Със срам трябва да кажа, че съм аз.

— Какво правиш тук?

— Не мислех, че ще ви видя някога повече, но благодарение на състраданието на господин Токичиро ми бе наредено да го придружа в днешното негово пратеничество.

— Какво? Заедно ли дойдохте?

— След като се обърнах срещу вас и избягах от Хачисука, много години останах при рода Такеда в областта Кай и работих там като нинджа. После, преди около три години, ми бе наредено да шпионирам рода Ода и отидох в града под крепостта Кийосу. Там бях открит от полицията на господаря Нобунага и хвърлен в затвора. Освободиха ме заради любезното застъпничество на господин Токичиро.

— И сега си прислужник на Токичиро?

— Не, след като ме пуснаха от затвора — и с помощта на господин Токичиро — работих с нинджите на Ода. Но когато той потегли за Суномата, помолих да го придружа.

— О?

Короку разсеяно се взираше в своя племенник. Нравът на Тендзо се бе променил дори повече от външността му. Този необуздан племенник, жесток и безчовечен дори по мерките на рода Хачисука, сега не можеше да се познае. Беше любезен и с кротък поглед. Съжаляваше и се извиняваше за някогашните свои престъпления. Преди десет години — наистина десет години бяха — Короку бе в състояние да разкъса тялото му на части!

Разярен от злодеянията на Тендзо, той го бе преследвал чак до границата с Кай, за да го накаже. Сега обаче, като виждаше честния поглед на племенника си, трудно можеше дори да си спомни за своя гняв. Това не бяха просто чувства към кръвен родственик — самият Тендзо определено се бе променил.

— Е, не казах нищо за това, понеже си мислех, че ще говорим за него по-късно — обади се Токичиро, — но като се изключат всякакви сметки от моя страна, бих искал да простите на племенника си. Сега Тендзо е безупречен служител на рода Ода. Той сам поиска прошка за предишните си престъпления. Често ми е казвал, че иска да се извини лично, но прекалено се срамува от своите някогашни постъпки, за да дойде тук. И тъй като в Хачисука имаше други въпроси за решаване, аз си помислих, че това може би е най-добрата възможност. Моля ви, нека отношенията между чичо и племенник дойдат в съгласие като преди.

При това посредничене на Токичиро отстрани, дори и на Короку не му се искаше да тормози своя племенник заради престъпленията му от преди десет години. И щом той почна да разтваря сърцето си, Токичиро не остави този миг да отмине напразно.

— Донесе ли златото и среброто, Тендзо?

Когато говореше с Тендзо, това разбира се, бе със заповеден тон.

— Да, господине.

— Е, нека го погледнем заедно с описа. Накарай някой слуга да го донесе тук.

— Да, господине.

Щом Тендзо тръгна да изпълни заръката, Короку бързо извика след него:

— Чакай, Тендзо. Не мога да приема това. Направя ли го, би означавало, че обещавам да служа на рода Ода. Почакай докато повторно обмисля нещата.

Зачервеното лице свидетелстваше за раздвоението му. И при тези думи рязко се изправи и влезе вътре.

След като се върна в спалнята си, Екей се зае да пише в своя пътен дневник, но сега внезапно се изправи.

— Господин Короку? — обади се той и погледна към стаята на стопанина.

Той обаче не се виждаше. Отиде до параклиса и надникна вътре — Короку бе там, седнал със скръстени ръце пред погребалната плочка на прадедите си.

— Дадохте ли отговор на пратеника на господаря Нобунага?

— Още не си е отишъл, но колкото повече говореше, толкова по-тревожно ми ставаше, така че просто ще го оставя да си стои така.

— Сигурно няма да си тръгне.

Екей свърши да говори, но Короку продължаваше да мълчи.

— Господин Короку — каза накрая той.

— Какво?

— Чух, че днешният пратеник бил някога тук като слуга.

— Познавах го само като „Маймунката“ и нямах представа откъде произхожда. Намерих го край реката Яхаги и му дадох работа.

— Това не е хубаво.

— Не е ли?

— Споменът за времето, когато ви е служил, се е превърнал в пречка и днес не можете да видите истинските черти на този човек.

— Мислите ли, че това е вярно?

— Никога не съм бил така изненадан като днес.

— Защо?

— Просто като гледах изражението на този пратеник. Лицето му е от тези, на които хората казват „доста необикновено“. Да изучаваш чертите на хората е само празно занимание и когато преценявам нрава на един човек единствено по неговата външност, обикновено премълчавам своите изводи. Но в този случай бях изумен. Някой ден този човек ще направи нещо изключително.

— Тоя песоглавец ли?

— Да, точно така. Този човек може един ден да раздвижи цялата страна. Ако не беше се родил в тази Империя на изгряващото слънце, може би щеше да стане цар.

— Какво говорите?

— Помислих си, че няма да приемете неговата молба на сериозно и ви казвам това, преди да сте решили. Оставете настрана предвзетите си мнения. Когато гледате един човек, гледайте го със сърцето, а не с ума си. Ако този човек си тръгне днес с вашия отказ, ще съжалявате за това сто години напред.

— Как можете да говорите така за човек, когото дори не сте срещали преди?

— Не говоря това, просто защото съм го погледнал в лицето. Изненадан бях, когато чух неговите обяснения за пътя на справедливостта и правдата. А отказът му да се поддаде на вашите подигравки и заплахи, като ви се противопоставяше с искреност и доверие, го разкриват като страстен, правдив човек. Без съмнение вярвам, че един ден той ще бъде мъж с голяма слава.

Короку незабавно се просна по очи пред Екей и с твърд глас каза:

— Смирено се покорявам на вашите думи. Съвсем искрено, като сравня собствения си характер, с неговия, то моят явно стои по-долу. Ще отхвърля своята дребнава себичност и веднага ще му дам положителен отговор. Извънредно съм ви благодарен за съвета.

Излезе с блеснали очи, сякаш сам бе станал свидетел на раждането на нова епоха.

Часове след пристигането на Токичиро в Хачисука, двама конници бързо препуснаха през нощта към Кийосу. Засега никой не знаеше, че това са Короку и Токичиро. По-късно същата нощ Нобунага разговаря с двамата мъже в една малка стая на крепостта. Тайната им беседа продължи няколко часа. Само малцина избрани, в това число и Тендзо, знаеха причината за тяхното посещение.

На следващия ден Короку свика военен съвет. Всички които отвърнаха на призива му, бяха ронини. Короку ги водеше от много години и те признаваха властта му по същия начин, по който големите областни господари се покоряват на заповедите на шогуна. Всеки от главатарите стоеше в собственото си село или планинска твърдина начело на шайка воини и очакваше деня, когато ще има нужда от него. Всички до един бяха изненадани от присъствието на Ватанабе Тендзо от Микурия, който преди десет години се разбунтува против техния предводител.

Щом мъжете насядаха по местата си, Короку ги извести за своето решение да изостави съюза с рода Сайто и да прехвърли верността си към Ода. Същевременно изясни обстоятелствата около завръщането на неговия племенник. В края на обръщението каза:

— Допускам, че някои от вас не ще са съгласни с това, а други може да са тясно свързани със Сайто. Няма да ви насилвам. Можете без колебание да си тръгнете и няма да се сърдя на никого, който се пренесе отвъд границата с Мино.

Никой обаче не стана да си върви. Всъщност, никой не показа какво изпитва в действителност. В тази минута Токичиро помоли Короку за разрешение и заговори пред хората.

— Получих от господаря Нобунага нареждане да построя крепост в Суномата. Допускам че досега всеки от вас е живял по своя воля, но обитавали ли сте някога крепост? Светът се променя. Планините и долините, където можете да живеете на свобода, изчезват. Ако не бе така, нямаше да има напредък. Били сте в състояние да живеете като ронини, понеже шогунът е безсилен. Но мислите ли, че шогунатът ще успее да преживее още дълго? Страната ни се променя и изгрява нова епоха. Вече няма да живеем заради нас самите, а по-скоро за децата и внуците си. Имате възможността да си създадете собствени домове, да станете истински воини, които да следват истинския Път на самураите. Не оставяйте този миг да отмине покрай нас.

Щом свърши, цялата стая замлъкна. Нямаше обаче следи на недоволство. Тези мъже, които обикновено живееха без да се замислят много за бъдещето, разсъждаваха сега върху неговите думи.

Един от тях наруши тишината:

— Аз не възразявам.

Последван бе от другите, които дадоха същия отговор и така всички гласове в стаята се обадиха в израз на съгласие. Знаеха, че като се обвързват с Ода, залагат живота си и яростна решимост гореше в очите им.

 

 

Шум от отсичаща дърво брадва… после плясък, докато дървото се сгромолясва в река Кисо. Свързват трупите на сал и ги пускат по течението, което отива надолу да срещне водите на Иби и Ябу, които идват от север и запад и накрая стига до широка наносна ивица, осеяна с водни пътища — Суномата. Границата между Мино и Овари. Мястото за крепостта, на което Сакума Нобумори, Шибата Кацуие и Ода Кагею се сблъскаха с един и същ неуспех.

— Що за глупаво пилеене на време! Все едно, че са потопени в каменен кораб на дъното на морето!

От отсрещния бряг, заслонили с ръка очите си, войниците на Сайто гледаха през реката и се шегуваха.

— Това е за четвърти път.

— Още не им е дошъл умът.

— И кой сега е Предводител на мъртвите? Някак тъжно е, макар че ни е враг. Ако не друго, ще запомня името му.

— Казва се нещо от рода на Киношита Токичиро. Никога не съм го чувал.

— Киношита… това е онзи, на който викат „Маймунката“. Просто офицер с нисък чин. Надали струва повече от петдесет-шейсет кан.

— И ги оглавява глупец с нисък чин като този? Противникът не може тогава да е наумил нещо сериозно.

— Може да е уловка.

— Възможно е. Може да имат план да привлекат тук вниманието ни и после да пресекат реката на някое друго място.

Колкото повече войниците на Мино гледаха строежа на отсрещния бряг, толкова по-малко го вземаха на сериозно. Мина се около месец. Токичиро водеше въодушевените ронини от Хачисука, които бяха почнали работа начаса след пристигането си. На два-три пъти бе валял проливен дъжд, но това само още повече улесняваше пускането на трупи по водата. Дори когато една нощ реката преля през напоената ивица, мъжете се събраха, все едно това е нищо. Ще дойдат ли дъждовните облаци, преди да са успели да довършат пръстения насип наоколо? Природата ли ще победи или човекът?

Ронините работеха, сякаш са забравили как се яде и спи. Докато стигнат целта си, двете хиляди, тръгнали от Хачисука, нараснаха на пет или шест.

Токичиро малко се нуждаеше от своя военачалнически чин. Хората бяха будни, работеха здраво и работата ден след ден напредваше право пред очите му.

Ронините бяха привикнали да пътуват през планини и равнини. И далеч по-добре от Токичиро разбираха изискванията за разпределяне на храната и строеж на насипи.

Целта им бе да направят това място свое. Чрез тази работа с един разкрач оставяха предишния си живот в грабителство и безделие. Изпитваха удовлетворението и радостта от това да знаеш, че правиш нещо истинско.

— Е, този насип няма да мръдне, дори ако има наводнение или реките се слеят в една — заяви гордо един от тях.

Преди да е минал и месец, бяха подравнили участък, по-голям от двора на крепостта и дори вдигнаха насип за минаване до брега.

На отсрещния бряг хората от Мино вдигаха погледи към строежа.

— Изглежда, малко е попридобил вид, а?

— Още не са издигнали никакви каменни стени и не прилича на крепост, но основите вече са прокарани.

— Не виждам никакви дърводелци или мазачи.

— Обзалагам се, че до това им остават още стотина дни.

Войниците лениво надзъртаха към отсрещния бряг за да разсеят скуката си. Реката бе широка. При слънчево време от повърхността на водата се вдигаше лека мъгла. От другата страна трудно се виждаше ясно, но от време на време имаше дни когато вятърът подемаше и донасяше от отвъд шум от трошене на камъни и викове от мястото на строежа.

— Изненадващо ли ще нападнем този път? Точно посред строителните работи?

— Изглежда, не. Има строга заповед от генерал Фува.

— И каква?

— Да не се дава и един изстрел. Нека врагът си работи, колкото му душа иска.

— Наредено ни е просто да ги гледаме, докато довършат крепостта ли?

— Първият път бяха замислили, щом врагът започна строежа, да го сразят с едно-единствено изненадващо нападение; на втория — да нападнем, когато крепостта е наполовина построена и да я изравним със земята. Този път, обаче, заповедта е просто да стоим тук със скръстени ръце и да гледаме, докато си свършат работата.

— И после?

— Да превземем крепостта, разбира се.

— А-ха! Ще оставим врага да я построи и после ще му я отнемем.

— Изглежда, такъв е планът.

— Хей, че това е умно. Предишните пълководци на Ода бяха малко трудни да се справиш с тях, но този нов началник Киношита не е нищо повече от пехотинец.

Докато мъжът мърдаше език и продължаваше весело да дърдори, един от останалите го погледна укорително.

В стражевата постройка бързешком влезе трети мъж. Една лодка с прът спря до брега откъм Мино. На него стъпи военачалник с щръкнали мустаци, следван от неколцина служители. След тях свалиха от лодката един кон.

— Тигъра пристига! — обади се един от стражата.

— Унумския тигър е тук!

Помежду им бързо се заразнасяха шепот и споглеждания. Беше управителят на крепостта Унума нагоре по течението; казваше се Осава Джиродзаемон и бе известен като един от най-свирепите военачалници в Мино. Толкова страшен бе този мъж, че за да накарат своите разплакани деца да млъкнат, майките в Инабаяма ги плашеха: „Тигъра иде!“ Сега Осава се появяваше лично, с щръкнали над тигроподобните му големи мустаци очи и нос.

— Тук ли е генерал Фува? — попита Осава.

— Да, господине. В лагера е.

— Не бих възразил да се отбия при него в лагера му, но това място е по-добро за разговор. Повикайте то тук незабавно.

— Да, господине.

Войникът се затича натам.

Много скоро Фува Хейширо, следван от войника и пет-шест офицери, се приближи с бърза крачка към речния бряг.

— Тигъра! Какво ли иска? — мърмореше Фува и нервната му походка сочеше, колко отегчителна смята, че ще бъде тази беседа.

— Генерал Фува, благодаря, че си направихте труда да дойдете.

— Изобщо никакъв труд. Как мога да ви бъда в помощ?

— Ето там — Осава посочи към отсрещния бряг.

— Врагът в Суномата ли?

— Точно така. Сигурен съм, че денонощно ги държите под око.

— Разбира се! Моля ви, бъдете уверен, че ние винаги сме нащрек.

— Е, макар крепостта, за която отговарям, да е нагоре по реката, аз съм загрижен не само и единствено за отбраната на Унума.

— Да, естествено.

— От време на време се качвам на лодка или тръгвам по брега, за да видя как стоят нещата по-надолу и днес, когато дойдох, се изненадах. Допускам че е твърде късно, но като погледна този лагер, той ми се струва доста безгрижно настроен. Какво сте намислили за момента?

— Как да разбирам това „твърде късно“?

— Искам да кажа, че строежът на вражеската крепост е напреднал изненадващо много. Изглежда, че докато сте седели и сте гледали небрежно от отсамния бряг, врагът е успял да издигне и втори ред насипи, да прокара основи и да завърши към половината от каменните стени.

Фува изръмжа раздразнено.

— Та не е ли възможно в планините отвъд Суномата дърводелци вече да напасват гредите за кулата? И не би ли могло вече да са довършили почти всичко — от подвижния мост до вътрешното обзавеждане, да не говорим за рова и стените? Така гледам аз на положението.

— Хм… разбирам.

— По това време трябва нощем врагът да е уморен от свършената през деня работа по строежа и те са пропуснали да сложат какви да било стражеви постове. И не само това, а и работниците и занаятчиите, които ще са само пречка през време на битката, живеят заедно с войниците. И сега, ако предприемем общо нападение, пресечем реката под прикритието на мрака, нападнем ги странично от горната и долната страна и челно — от този бряг, ще можем да изтръгнем всичко това право от корен. Ако сме небрежни обаче, скоро ще се събудим някоя сутрин и ще открием, че за една нощ изведнъж е изникнала твърде здрава крепост. Не трябва да се оставаме да ни изненадат.

— Така е.

— Значи сте съгласен тогава?

Фува избухна в смях.

— Но наистина, генерале Осава! Наистина ли ме повикахте чак дотук, понеже се тревожихте за това?

— Бях почнал да се питам дали имате очи, затова исках право тук, на брега на реката да ви обясня как стои положението.

— Е вие вече отивате твърде далеч! За войскови пълководец сте забележително плиткоумен. Този път оставям врага да построи своята крепост точно както пожелае. Не виждате ли това?

— То е очевидно. Допускам, че имате намерение да ги оставите да довършат крепостта, после да нападнете и да я използвате като опора за преимущество на Мино над Овари.

— Точно така.

— Сигурен съм, че така ви е било наредено, но когато не знаем кого имаме насреща си, това е опасна стратегия. Не мога просто да стоя настрана и да гледам как собствените ни части погиват.

— Защо това трябва да значи гибел на нашите части? Не ви разбирам.

— Отпушете си ушите, заслушайте се внимателно в шумовете, които идват от онзи бряг и ще разберете колко е напреднал строежът на крепостта. Там има достатъчно работа дори и за войниците. Не е същото като при Нобумори и Кацуие. Този път ръководството е с по-друг дух. Ясно е, че се е паднало на човек с характер, бил той и на страната на Ода.

Фува се хвана с две ръце за корема, закикоти се и се заприсмива на Осава за това надценяване на противниците им. Макар да бяха свои и да се биеха на една и съща страна, двамата мъже мислеха съвсем различно. Под тигровите си мустаци Осава шумно изцъка с език.

— Няма какво да се прави. Е, хайде, смейте се. Сам ще разберете.

След този последен изстрел той повика да му доведат коня и възмутен си тръгна заедно със своите служители.

Изглежда в Мино имаше и проницателни хора. Преди да минат и десет дни, предвиждането на Осава Джиродзаемон се сбъдна. Само за три нощи строежът на крепостта в Суномата бързо напредна.

Щом на сутринта на четвъртия ден стражите станаха и погледнаха през реката, крепостта вече бе пред завършване.

Фува потри ръце и заяви:

— Да идем ли да ги примамим навън?

Отрядите му бяха с опит в нощните нападения и преминаването на реки. Както и преди, сега те обкръжиха Суномата посред нощ с намерение изненадващо да я превземат.

Този път обаче ги посрещнаха доста по-иначе. Токичиро и неговите ронини бяха готови и ги очакваха. Построиха тази крепост с кръв и въодушевление. Нима Сайто мислят, че ще се откажат от нея? Ронините се сражаваха по съвсем неочакван начин. За разлика от войниците на Нобумори и Кацуие, тези мъже бяха като вълци. Докато траеше битката, лодките на отрядите от Мино бяха залети с масло и подпалени. Щом Фува разбра, че хората му не са в изгодно положение, даде заповед за оттегляне. Но докато изкара думите от прегракналото си гърло, вече бе твърде късно.

Подгонени от каменните стени на крепостта към речния бряг, войниците от Мино едва спасиха живота си и оставиха почти хиляда убити. Голям брой от тези, чиито салове бяха разрушени, се принудиха да побегнат нагоре или надолу покрай брега, но хората от Хачисука нямаха намерение да ги оставят да се измъкнат. Как можеха отрядите от Мино да избягат от ронините, които бяха в тази неравна местност като у дома си?

За тази нощ нападението спря. Фува удвои своите сили и повторно нападна Суномата. Наносната ивица и реката се обагриха в червено от кръвта. Но с изгрева на слънцето защитниците подеха победна песен.

— Тази сутрин закуската ще ни е още по-сладка!

Фува бе обзет от отчаяние и в очакване на тазвечерната буря замисляше последното си решително нападение. Отрядите на Сайто нападнаха и от двете посоки. Войниците на Осава Джиродзаемон горе в крепостта Унума бяха единствените, които не се отзоваха на призива за общо настъпление. Битката бе толкова опустошителна, че дори ронините дадоха тази нощ тежки жертви сред буйните и мътни води на реката, но противникът трябваше да отпише сражението като пълна загуба.