Ейджи Йошикава
Тайко (32)

Маймунката в поход на запад

Недълго след срещата с Курода Канбей, Хидейоши бе натоварен от господаря си с особена задача.

— Истината е — започна Нобунага, — че бих искал да включа в този поход цялата си войска, но положението още не позволява това. По тази причина избрах теб като човек, когото да облека с пълното си доверие. Трябва да поемеш три армии, да ги поведеш в западните области и да убедиш рода Мори да признае моето върховенство. Това е голяма отговорност, каквато знам, че само ти можеш да поемеш. Ще го направиш ли?

Хидейоши мълчеше. Беше така въодушевен и дотолкова изпълнен с благодарност, че не можа да отвърне веднага.

— Приемам — каза той накрая, дълбоко развълнуван.

Едва за втори път сега Нобунага събираше три армии и ги поверяваше на един от служителите си. Първият беше, когато постави Кацуие начело на похода в северните области. Това предишно начинание обаче не можеше да се сравни с навлизането на запад, толкова важно и трудно осъществимо.

Хидейоши се чувстваше, сякаш са сложили върху раменете му невероятна тежест. Като наблюдаваше неговото необичайно неуверено изражение. Нобунага изведнъж се поколеба и се запита, дали в крайна сметка такава отговорност не е прекалено голяма за неговия служител. „Има ли Хидейоши увереността да я поеме?“, попита се той.

— Ще се връщаш ли в крепостта Нагахама, преди да свикаш отрядите, Хидейоши? Или би предпочел да тръгнеш от Адзучи?

— С ваше позволение ще потегля от Адзучи още днес, господарю.

— И не съжаляваш, че напускаш Нагахама?

— Изобщо. Там са майка ми, жена ми и осиновеният ми син. За какво има да се тревожа?

Осиновен бе четвъртият син на Нобунага, Цугимару, когото Хидейоши отглеждаше при себе си.

Нобунага се засмя и после попита:

— Ако походът се проточи и сегашната ти област попадне в ръцете на твоя доведен син, къде ще се заселиш след това?

— След като покоря запада, ще помоля да ми го отстъпите.

— А ако аз не ти го дам?

— Вероятно бих могъл да завоювам остров Кюшу и да живея там.

Нобунага се засмя от сърце и забрави предишните си съмнения.

Хидейоши се върна въодушевен в жилището си и бързо извести Ханбей за нареждането на Нобунага. Той пък незабавно прати вестоносец при Хикоемон, който оглавяваше Нагахама в отсъствието на Хидейоши. През нощта Хикоемон потегли начело на една войска, за да се присъедини към господаря си. Между това, до всички военачалници на Нобунага бе разпратено спешно съобщение, което ги осведомяваше за назначението на Хидейоши.

Когато пристигна сутринта и надникна в жилището на господаря си, Хикоемон го завари да седи сам и да си маже прасците с мокса.

— Това добре предпазва по време на поход — отбеляза той.

— Още имам по гърба половин дузина белези от времето, когато като дете са ме лекували с мокса — отвърна Хидейоши, стиснал зъби заради силното парене. — Не обичам моксата понеже изгаря, но ако не направя това, майка ми ще се тревожи. Като пратиш вест в Нагахама, моля те, пиши й, че се мажа с мокса всеки ден.

Веднага щом привърши с мазането, Хидейоши се отправи за бойното поле. Отрядите, които този ден излязоха от града под крепостта Адзучи, будеха истински трепет. От високата кула Нобунага ги наблюдаваше как потеглят. „Далеч стигна тази Маймунка от Накамура“, помисли си той и безброй чувства се смесиха в гърдите му, докато гледаше как флага на Хидейоши със златната кратунка се губи в далечината.

Областта Харима бе нефритеното украшение в борбата между дракона на запада и тигъра на изтока. Дали щеше да се съюзи с новоиздигналите се сили на Ода? Или пък ще предпочете отдавнашната мощ на Мори?

И големите, и по-малките родове от западните области, които се простираха от Харима до Хоки, бяха изправени сега пред труден избор.

— Мори са опората на запада — казваха едни. — На тях със сигурност можеш да се опреш.

Други, не така уверени, им възразяваха:

— Не, не може да пренебрегваме внезапното издигане на рода Ода.

Хората правеха преценките си, като сравняваха силите на двамата противници — големината на земите им, броя на войниците и на съюзниците. В този случай обаче, като се вземе под внимание огромното влияние на Мори и големите владения на Ода, силите на двете страни изглеждаха приблизително равни.

На кой от двата рода принадлежеше бъдещето?

Тъкмо към тези западни области, блуждаещи между мрака и светлината и неспособни да изберат път за действие, потеглиха отрядите на Хидейоши на двадесет и третия ден от десетия месец.

На запад. На запад.

Отговорността бе тежка. Хидейоши яздеше под знака на златната кратунка и по лицето под забралото на шлема му се четеше загриженост. На четиридесет и една години е. Докато конят му равномерно чаткаше напред с копита, устата му се изкривиха в голяма безмълвна гримаса. Вятърът покриваше цялата войска с прах.

От време на време Хидейоши си напомняше, че настъпват към западните области. Той самият сигурно не би отдал толкова голямо значение на това, но на тръгване от Адзучи всички военачалници на Нобунага го поздравиха.

— Негово Височество най-сетне се реши да използва способностите ви. Вече стоите по-високо от всички, господарю Хидейоши. Ще трябва да оправдаете милостта на Негово Височество.

За разлика от тях, Шибата Кацуие имаше крайно недоволен вид.

— Какво? Него ли са направили главнокомандващ силите на запад?!

При самата мисъл за това се изсмя подигравателно.

Лесно бе да се разбере защо Кацуие говори така. Докато Хидейоши още бе слуга, носеше сандалите на Нобунага и живееше при конете в конюшните, той самият вече бе военачалник на рода Ода. Освен това беше женен за по-малката сестра на Нобунага и управляваше област от над триста хиляди крини. Най-сетне, когато Кацуие предвождаше северния поход, Хидейоши не се подчини на заповедите му и без предупреждение се върна в Нагахама. Като старши служител, сега Кацуие не си пестеше силите за какви ли не ходове, с които да омаловажи нападението над западните области.

Докато се друсаше на седлото на път за запад, Хидейоши непрестанно се подсмихваше.

Щом спокойният западен път му омръзнеше, в ума му все изникваха разни неща. Хидейоши избухна в смях; Ханбей, който яздеше редом с него, помисли, че може да не е чул нещо и за да се увери, попита:

— Казахте ли нещо, господарю?

— Не, нищо — отвърна Хидейоши.

Този ден войската му бе изминала прилично разстояние и вече наближаваха границата на Харима.

— Щом влезем в Харима, те очаква едно приятно преживяване, Ханбей.

— А, и какво ще е това?

— Не мисля, че преди си се срещал с Курода Канбей.

— Не, не съм, но от доста време чувам името му.

— Той е човек на нашето време. Когато се срещнете, мисля, че ще станете верни приятели.

— Слушал съм доста разкази за него.

— Син е на един старши служител на рода Одера и едва наскоро е навършил трийсет.

— Предложението за този поход не беше ли на господаря Канбей?

— Точно така. Умен мъж е и има проницателен поглед.

— Добре ли го познавате, господарю?

— Известен ми беше по писма, но преди не много време го срещнах за първи път в крепостта Адзучи. Половин ден разговаряхме съвсем открито. Да, чувствам се уверен. С Такенака Ханбей отляво и Курода Канбей отдясно, вече имам полеви щаб.

В същия миг нещо предизвика бурно безредие сред отрядите отзад. Някой в частта на оръженосците гръмко се смееше.

Хикоемон се обърна и даде нареждане на главния оръженосец Мосуке. На свой ред момчето извика на дружината си:

— Тихо! Една войска върви напред с достойнство.

Когато Хидейоши попита какво става, Хикоемон доби притеснен вид.

— Откакто позволих на оръженосците да яздят, те препускат през строя, все едно, че са на излет. Вдигат сума ти шум, пускат си шеги и дори Мосуке не може да ги обуздае. Може би в крайна сметка е най-добре да ги оставим да вървят пеш.

Хидейоши се засмя вяло и погледна назад.

— Весели са, понеже са толкова млади. Навярно ще е трудно да ги държим изкъсо, с тази тяхна веселост. Остави ги. Нали никой още не е паднал от коня?

— Изглежда най-младият от тях, Сакичи, още не е свикнал с ездата и някой си е помисли, че ще е много забавно да го бутне долу.

— Сакичи е паднал от коня си ли? Е, и това е добър урок.

Войската продължи ход. Пътят навлезе в Харима и вечерта, точно според предвиденото, те пристигнаха накрая в Касуя.

За разлика от мрачното водачество на Шибата Кацуие, който зачиташе само правилата и официалностите, или от строгата суровост на Нобунага, предводителството на Хидейоши се отличаваше на първо място с непринуденост. Каквито и трудности или военни злополучия да сполетяха отрядите му, от тях винаги се излъчваше бодрост и общото чувство, че цялата войска е като едно семейство.

Така, за тази дружина оръженосци, съставена от момчета от единадесет до шестнадесет години, беше лесно да нарушават военната дисциплина, но Хидейоши, като че глава на семейството, просто смигна и каза: „Остави ги“.

Докато първите редици мирно влизаха в Харима — съюзна на тях област посред земите на врага — почна да се стъмва. Притиснати от съседите си, хората от областта все пак запалиха сега големи огньове и посрещнаха отрядите на Хидейоши с „добре дошли“.

Така бе направена първата крачка към покоряването на западните области. Когато дългата колона от отряди почна да влиза в двойна редица вътре в крепостта, вечерта се изпълни със звън на оръжие. В първата част носеха знамената, втората бяха стрелците с пушка, третата — тези с лък, четвъртата — копиеносците и петата — войниците с мечове и алебарди. Централният отряд се състоеше от конници и пълководци, струпани около Хидейоши. Заедно с барабанчиците, знаменосците, военната стража, надзирателите, запасните и товарните коне и съгледвачите, тук имаше общо към седем хиляди и петстотин мъже и страничният наблюдател можеше само да заключи, че това наистина трябва да е страховита сила.

Курода Канбей стоеше пред портата на крепостта Касуя и ги посрещна с „добре дошли“. Щом го видя, Хидейоши бързо слезе от коня и с усмивка пристъпи към него. Канбей също излезе напред, извика за поздрав и протегна ръце. Като се прегърнаха, сякаш са дългогодишни приятели, двамата влязоха в крепостта и Канбей представи Хидейоши на неговите нови служители. Всеки от мъжете казваше името си и се заклеваше във вярност на Хидейоши.

Сред тези имаше един, който изглеждаше да е с превъзходен характер.

— Аз съм Яманака Шиканосуке — представи се той, — от малцината оцелели служители на рода Амако. Досега сме се сражавали редом, но в различни поделения и никога не сме се срещали. Сърцето ми обаче подскочи, щом чух, че настъпвате на запад и аз помолих господаря Канбей да каже някоя добра дума в моя полза.

При все че Шиканосуке бе коленичил с наведена глава, по ширината на раменете му Хидейоши можеше да познае, че е далеч по-висок и широкоплещест от обикновеното. Щом се изправи, мъжът надвиши шест лакътя. Изглеждаше на около тридесет години. Кожата му имаше цвят, подобен на желязо, а погледът пронизваше като на сокол. Хидейоши го погледна за миг, сякаш не успяваше точно да си спомни кой е.

Канбей му помогна:

— Това е човек, чиято вярност в наше време е рядка. Преди е служил на Ямако Йошихиса, един господар съсипан от Мори. От много години показва неизчерпаема преданост и вярност при най-тежки обстоятелства. През последните десет е участвал в различни сражения и бродил от място на място, като нападал Мори с един малък отряд, опитвайки се да възвърне на своя господар неговото предишно владение.

— Дори и аз съм чувал за верния Яманака Шиканосуке. Но какво имахте предвид, когато споменахте, че сме били в различни поделения? — попита Хидейоши.

— По време на похода срещу рода Мацунага, аз се сражавах при връх Шиги редом с отрядите на господаря Мицухиде.

— Били сте при връх Шиги?

Канбей отново се намеси в разговора:

— Тази дълга вярност при такива изпитания била сякаш обезсмислена, щом Амако бил разгромен от Мори. По-късно той тайно помолил господаря Нобунага за подкрепа, при любезното посредничество на господаря Кацуие. Точно в битката при връх Шиги Шиканосука е взел главата на свирепия Каваи Хидетака.

— Значи вие сте повалил Каваи — каза Хидейоши, сякаш съмненията му са се разсеяли и отново погледна към мъжа, този път широко усмихнат.

 

 

Хидейоши много бързо показа силата на своите отряди. Двете крепости Сайо и Кодзуки паднаха и до края на същия месец той разгроми съседния род Укита, съюзници на Мори. Такенака Ханбей и Курода Канбей бяха винаги редом с него.

Главният лагер бе пренесен в Химеджи. През това време Укита Наоие постоянно молеше рода Мори за подкрепления. В същото време, той повери на най-храбрия воин на Бидзен, Макабе Харуцугу, отряд от осем хиляди човека, с който този успешно му възвърна крепостта Кодзуки.

— Този Хидейоши в крайна сметка е едно нищо — хвалеше се Макабе.

Запасите на Кодзуки от барут и храна бяха попълнени и бяха пратени нови отряди за подкрепление.

— Предполагам, че не можем да оставим това така — предложи Ханбей.

— Мисля, че не — каза замислен Хидейоши.

След като дойде в Химеджи, той изцяло бе проучил положението в западните области.

— Кого мислиш да пратя? Струва ми се, битката ще бъде ожесточена.

— Шиканосуке е единствената възможност.

— Шиканосуке ли?

— Ти кой мислиш да бъде, Канбей?

Този изрази незабавно одобрение.

Шиканосуке получи заповедите на Хидейоши, подготви през нощта отрядите си и настъпи към крепостта Кодзуки. Краят на годината наближаваше и навън цареше остър студ.

Офицерите и хората на Шиканосуке бяха обзети от същия плам като своя предводител. Зарекли се да сразят Мори и върнат на власт Кацухиса, главата на рода Амако, те бяха хора с най-твърда преданост.

Щом военачалниците на Укита чуха от своите съгледвачи, че техен противник е родът Амако, оглавен от Шиканосуке, бяха поразени от страх. Само звука на това име предизвикваше у тях ужас, какъвто навярно изпитва птичката пред разярен тигър.

И няма съмнение, те се бояха от известията за настъплението на Шиканосуке много повече, отколкото биха се плашили от пряко нападение на самия Хидейоши.

По тази причина Шиканосуке бе най-подходящият човек, когото биха могли да пратят срещу крепостта Кодзуки. В крайна сметка с непоколебимата си преданост и храбростта си той предизвикваше пълно объркване и внушаваше страх, досущ като от разгневено божество. Дори и най-смелият военачалник на рода Укита, Макабе Харуцугу, изостави без бой крепостта Кодзуки, като си мислеше, че ако остане там да даде отпор на Шиканосуке, само напразно ще загуби прекалено много войници.

Докато хората на Шиканосуке влязат в крепостта и известят Хидейоши, че тя е била завладяна без всякакво кръвопролитие, Макабе вече беше поискал подкрепления. Като се обедини с една войска, предвождана от брат му, което правеше войниците им общо между хиляда и петстотин и хиляда и шестстотин души, Макабе потегли напред да отблъсне нападението. Спря сред облак прах на едно равно поле недалеч от крепостта.

Шиканосуке погледна от наблюдателницата.

— Не е валяло от повече от две седмици. Я да ги посрещнем с огън — засмя се той.

Раздели войниците си на две части. Късно вечерта те скришом излязоха от крепостта, като едната от тях накладе огньове откъм подветрената срещу противника страна и подпали сухата трева. Заобиколени от пожарите, силите на Укита бяха напълно разгромени.

Сега в действие влезе вторият отряд на Шиканосуке, който се спусна напред, за да ги доунищожи. Никой не узна колко от неприятелите са загинали при последвалото клане, но вражеският предводител Макабе Харуцугу и брат му и двамата паднаха в битката.

— Допускам, че сега смелостта им ще намалее.

— Не, ще продължат да нападат.

Отрядите на Шиканосуке поеха обратно към Кодзуки и запяха победна песен. От главният лагер в Химеджи, обаче, пристигна вестоносец със заповед от Хидейоши да изоставят крепостта и да се върнат там. Съвсем естествено, по всички редици се понесе вик на бурно недоволство, което завладя дори и главата на рода Амако Кацухиса. Защо да напускат крепост, за чието превземане са се сражавали така яростно — и то разположена на толкова важно място?

— Въпреки всичко, щом това е заповедта на нашия главнокомандващ… — започна Шиканосуке, от когото се искаше и да успокои господаря Кацухиса и отрядите, и да ги отведе обратно в Химеджи.

След връщането, той незабавно се посъветва с Хидейоши.

— Ако мога да говоря направо, офицерите и хората ми до един изпитват недоверие към вашите заповеди. Аз също споделям чувствата им.

— За да запазя нещата в тайна, преди не казах на пратеника причината за отстъплението, но сега ще я кажа на вас. Крепостта Кодзуки беше чудесна примамка, с която да привлечем Укита. Ако сега я изоставим, те със сигурност ще я заредят отново с припаси, оръжия и барут. Сигурно дори ще подсилят гарнизона. И тогава ще ги ударим!

Хидейоши се засмя. Като сниши гласа си до шепот, той се наведе от походното столче и посочи със своето военно ветрило в посока към Бидзен.

— Укита Наоие без съмнение очаква аз за пореден път да нападна Кодзуки. Само че този път той сам ще поведе голяма войска и ние ще го надхитрим. Не ми се сърдете, Шиканосуке.

 

 

Старата година свърши. Сведенията на съгледвачите бяха точно според очакванията — Укита вече превозват големи припаси в Кодзуки, началството на крепостта е поверено на Укита Кагетоши, а за защита на стените й са пратени отбрани части.

Хидейоши обкръжи крепостта и нареди на Шиканосуке с десетхилядния му отряд да се скрие в околността на река Кумами.

Между това Укита Наоие, който замисляше тайно да нападне съвместно с гарнизона на крепостта войската на Хидейоши, лично поведе от Бидзен армията си.

Примамката бе сложена. Щом Наоие нападна Хидейоши, Шиканосуке връхлетя върху него като вихър и разби войската му на късчета. Самият Наоие едва успя с бягство да спаси живота си. След като се справи с Укита, Шиканосуке се присъедини към Хидейоши за общо нападение на крепостта.

Хидейоши атакува укреплението с огън. В пламъците вътре намериха смъртта си толкова много хора, че следващите поколения нарекоха мястото „Адската долина“

— Този път няма да искам от вас да изоставяте крепостта — каза Хидейоши на Амако Кацухиса. — Пазете я добре.

След като очисти Таджима и Харима от противника, Хидейоши победоносно се завърна в Адзучи. Остана там по-малко от тридесет дни, след което през втория месец отново да потегли на запад.

През време на този промеждутък западните области бързо се подготвяха за война. Укита Наоие прати на Мори спешно известие:

Положението е тежко. Това не е въпрос, който да засяга само областта Харима. Понастоящем Амако Кацухиса и Яманака Шиканосуке с подкрепата на Хидейоши са заели крепостта Кодзуки. Победата им ще има сериозни последствия, които родът Мори не може да си позволи да пренебрегне. Какво друго може да е това, ако не първа стъпка на отмъстителния и разгневен Амако, който бе сразен от рода Мори, към възвръщане на неговите загубени земи? Не трябва да пренебрегвате онова, което става. Вместо това още сега пратете една голяма войска и ги унищожете. Ние, Укита, ще бъдем в първите редици и ще ви се отплатим за многото някогашни услуги.

Най-доверените военачалници на Мори Терумото бяха синовете на неговия дядо, великия Мори Мотонари. Бяха известни като „Двамата чичовци от рода Мори“. И двамата бяха наследили достоен дял от дарбите на баща си. Кобаякава Такакаге бе мъж с дълбока мъдрост, а Кикава Мотохару — твърд, добродетелен и даровит.

Докато бе жив, Мотонари поучаваше своите деца по следния начин:

— Най-общо казано, няма никой за който да е така сигурно че ще донесе нещастия на света, както човекът домогващ се до власт над страната, но лишен от способностите да управлява. Щом такъв човек се възползва от момента и наистина се опита да завладее Империята, няма как да не последва бедствие. Трябва да помните кои сте и да останете в западните области. Достатъчно ще е, ако сте решени да не оставате по-назад от другите.

Заветите на Мотонари се почитаха до ден-днешен. Ето защо Мори бяха лишени от амбициите на Ода, Уесуги, Такеда или Токугава. Затова и при все че дадоха убежище на бившия шогун Йошиаки, влизаха във връзка с монасите-воини от Хонганджи и дори бяха сключили таен съюз с Уесуги Кеншин, това всичко имаше за цел просто да подсигури западните земи. Изправени пред настъплението на Нобунага, те използваха крепостите в подвластните им външни области само като първа защитна линия за своето собствено владение.

Сега обаче бе яростно нападнат самият запад. Един от краищата на тази защитна линия вече се откъсна — доказателство, че дори западните области не са в състояние да останат встрани от вихъра на времената.

— Главната сила трябва да е съставена от обединените сили на Терумото и Такакаге и те заедно трябва да нападнат Кодзуки. Аз ще поведа войниците на Инаба, Хоки, Идзумо и Ивами, по пътя ще се слеем с тези на Тамба и Таджима, с един удар ще настъпим към столицата и в съюз с Хонганджи ще ударим право по седалището на Нобунага в Адзучи.

Този дързък план бе предложен от Кикава Мотохару, но нито Мори Терумото, нито Кобаякава Такакаге поискаха да го одобрят, със съображението че бил прекалено амбициозен. Всъщност, реши се първо да нападнат крепостта Кодзуки.

През третия месец на север потегли тридесет и пет хилядна войска на Мори. Малко преди това. Хидейоши бе заел крепостта Какогава в Харима, но частите му не възлизаха на повече от седем хиляди и петстотин души. Дори и да включеше харимските си съюзници, неговите отряди не можеха да се мерят с тези на Мори.

Външно Хидейоши поддържаше спокойствие и заявяваше, че при нужда ще пристигнат подкрепления. Неговите отряди и съюзници обаче бяха потресени от малобройността си в сравнение с Мори. Първите признаци на недоволство не закъсняха — Бесшо Нагахару, господарят на крепостта Мики и главният съюзник на Нобунага в източна Харима, премина на страната на врага. За да оправдае тази измяна, той разпръсна лъжливи слухове за Хидейоши, като в същото време покани Мори да влязат в крепостта му.

Някъде по това време Хидейоши получи неочаквана вест — Уесуги Кеншин от Ечиго бе починал. Добре се знаеше, че Кеншин пие много и се предполагаше, че може да е свършил от мозъчен удар. Имаше обаче някои, които изказаха предположението, че е бил убит. Тази вечер Хидейоши остана на връх Шоша с поглед, зареян в звездите и размишляваше за необикновения характер и живот на Кеншин.

Крепостта Мики имаше много съюзни укрепления в Ого, Хатая, Ногучи, Шиката и Канки. Всички последваха нейния пример и вдигнаха знамето на метежа. Началниците им се присмиваха на Хидейоши и неговата малка войска.

В този момент Канбей предложи на Хидейоши нов план.

— Ще ни се наложи навярно една по една да разбиваме тези малки крепости. Но мисля, че е най-лесно да превземем крепостта Мики, като извадим малките камъни около нея.

Първо Хидейоши превзе крепостта Ногучи, принуди Канки и Такасаго да се предадат и едно по едно опожари околните села. Вече наполовина бе подчинил рода Бесшо, когато от обсадената крепост Кодзуки пристигна бързо писмо от Шиканосуке.

Голяма войска на Мори обкръжи крепостта. Положението ни е отчайващо. Моля Ви, пратете подкрепления. Войниците на Кобаякава са над двадесет хиляди, а Кикава предвожда около шестнадесет хиляди души. Освен това, към тях се присъедини към петнадесетхилядната войска на Укита Наоие, тъй че общите сили не може да са по-малко от петдесет хиляди. За да прекъсне съобщенията между Кодзуки и съюзниците ни, вражеската войска копае през равнината дълъг ров и издига дървени огради и насипи. Имат също около седемстотин бойни кораба, които кръстосват морето край Харима и Сетцу и изглежда са готови да пратят тук подкрепления и припаси.

Известието не можеше да не прекъсне сегашните действия на Хидейоши. Това наистина бе тежка задача. И при това спешна. Изненадата обаче не беше пълна, тъй като той още от по-рано включваше в плановете си участието на Мори във войната.

Винаги когато Хидейоши бе притеснен, чувствата му намираха израз във вид на големи бръчки. Предвидил сегашното положение, той вече беше помолил Нобунага за подкрепления, но все още нямаше никаква вест от столицата. Нямаше представа дали вече са му били пратени отряди или пък не може да се очакват такива.

Крепостта Кодзуки, която сега Амако Кацухиса и Шиканосуке отчаяно отбраняваха, бе на границата на три области — Бидзен, Харима и Мимасака. Макар да беше само малко укрепление край едно планинско село, местоположението й бе ключово.

Поискаше ли някой да проникне в околността на Санин, Кодзуки беше преградата, която първа трябва да преодолее. Естествено бе Мори да отдават на това важно значение и Хидейоши беше впечатлен от проницателния поглед на противника върху положението. Нямаше обаче достатъчно сили, за да раздели войската си на две.

Нобунага не бе толкова тесногръд, че да не е в състояние да повери на подчинените си важни задачи. Общото правило обаче беше, че всичко трябва да бъде в неговите собствени ръце. Водещо начало за него бе, ако някой го заплашва с прекалено засилване на властта си, изобщо да не му оказва доверие. Хидейоши добре беше научил този урок. Макар и натоварен с отговорностите на главнокомандващ похода, той никога не вземаше по-важните решения сам.

Често пращаше писмени запитвания и винаги искаше съвета на Нобунага, дори и някому да можеше да се стори, че чака указания от Адзучи за всяка дреболия. Пращаше доверени служители като вестоносци, които подробно да долагат за положението, тъй че Нобунага да е наясно какво точно става.

Като взе решение по обичайния за него начин, Нобунага нареди незабавна подготовка за поход. Останалите военачалници обаче в един глас му възразиха. Нобумори, Такигава, Хачия, Мицухиде — всички бяха на едно и също мнение.

— Харима е бойно поле с опасни върхове и пътеки, пълно с планини и възвишения. Не е ли по-добре да пратите първо подкрепления и после да видите как ще постъпи противникът?

Друг един пълководец продължи мисълта:

— А ако походът на Негово Височество на запад неочаквано се проточи, Хонганджи могат да ни отрежат откъм гърба и да застрашат нашите хора едновременно по море и по суша.

Възраженията им убедиха Нобунага и той отложи заминаването. Не трябва обаче да се забравят и чувствата на военачалниците към Хидейоши при всяко свикване на военен съвет. Без да го казват открито, те сякаш питаха защо той е бил назначен за главнокомандващ и дори загатваха че задачата е била прекалено тежка за него. В основата на всички тези намеци стоеше също подозрението, че дори самият Нобунага да прати помощта, пак Хидейоши ще е този, който ще пожъне после славата от успеха.

Нобумори, Такигава, Нива и Мицухиде напуснаха столицата начело на около двадесет хиляди души и в началото на петия месец стигнаха в Харима. По-късно Нобунага прати сина си Нобутада да се присъедини към тях.

Между това, след като увеличи основните си части с първите пристигнали подкрепления водени от Араки Мурашиге, Хидейоши премести цялата войска, която сега стоеше на изток от крепостта Кодзуки, на връх Такакура. Като огледа тук отвисоко разположението на крепостта, той установи че би било извънредно трудно да влезе във връзка със затворените вътре техни съюзници.

Около възвишението, на което се издигаха стените, течаха река Ичи и притоците й. Освен това, и от северозапад, и от югозапад достъпът дотам бе затворен от непристъпните чуки на върховете Оками и Тайхей. До крепостта просто нямаше открит път.

Имаше само един, и той се пазеше от Мори. Освен това вражески укрепления и знамена се виждаха на всяка река, долина или връх. Защитена така от природата, крепостта можеше да бъде отбранявана, но самото естество на разположението й правеше пращането на подкрепления изключително трудно.

— Няма какво да направим — оплака се Хидейоши.

Бе все едно да признае, че като пълководец няма и най-малко понятие от това как се води битка.

Накрая, с падането на нощта нареди на хората си да накладат огньове. Да бъдат големи. Скоро от връх Такакура до към връх Микадзуки можеха да се видят гигантски пламъци, които се издигаха над хълмове и долини. През деня бяха окачили между дърветата по височините безброй флагове и знамена, колкото поне да покажат на врага, че войската на Хидейоши е тук и да окуражат малкия отряд вътре в крепостта. Така продължи до петия месец и пристигането на двадесетхилядното подкрепление начело с Нобумори, Нива, Такигава и Мицухиде.

Духът на всички се повдигна, но същинската промяна не оправдаваше такова въодушевление. Причината бе в това, че сега на едно място се събраха прекалено много бляскави пълководци. Изправени всички редом с Хидейоши, нито един от тях не искаше да бъде поставян в подчинено положение. Нива и Нобумори бяха и двамата по-старши от него, докато Мицухиде и Такигава не му отстъпваха по известност и ум.

Самите тези хора създадоха обстановка на съмнение в това, кой всъщност е главнокомандващ. Заповеди не могат да се издават дори и от две места, а сега те излизаха от няколко военачалници. Врагът бе в състояние да долови такива вътрешни затруднения. Отрядите на Мори бяха достатъчно бдителни, за да схванат неустойчивостта на положението. Една нощ частите на Кобаякава заобиколиха отзад подножието на връх Такакура и изненадващо нападнаха стана на Ода.

Хората на Хидейоши дадоха значителен брой жертви. След това отрядите на Кикава се придвижиха бързо от равнината зад тях нагоре към околността на Шикама и нападнаха изневиделица обоза на Ода, като изгориха корабите им и въобще направиха всичко по силите си, за да предизвикат объркване.

Една сутрин, щом погледна в посока към Кодзуки, Хидейоши видя, че през изминалата нощ наблюдателницата на крепостта е била изцяло разрушена. Като се осведоми за подробностите, разбра, че войската на Мори притежавала едно южноварварско оръдие и то навярно е разбило кулата на парчета, като я е ударило с някой голям снаряд. Впечатлен от тази проява на сила, Хидейоши тръгна за столицата.

 

 

Щом пристигна в Киото, с още прашни от пътя дрехи и набола по лицето брада, отиде право в двореца Ниджо.

— Хидейоши?

Нобунага трябваше да погледне Хидейоши повторно, само за да се увери, че това е той. Със сигурност не приличаше на човека, който потегли по-рано в поход, начело на неговите отряди. Погледът му бе празен, а около устата, като четина, бе поникнала рядка червеникава брада.

— Защо идваш с такъв потиснат вид, Хидейоши?

— Нямал съм и миг свободно време, господарю.

— Щом е така, защо си тук?

— Дойдох да помоля за указания.

— Що за дотеглив военачалник си ти?! Та нали те направих главнокомандващ? Ако все така искаш за всичко моето мнение, няма да има време да изпълниш плановете си в битката. И какво точно те въздържа сега? Не можеш ли да действаш сам?

— Раздразнението ви е изцяло оправдано, господарю, обаче вашите заповеди трябва да имат само един изпълнител.

— Щом съм те издигнал за главнокомандващ, съм ти дал и власт да действаш при всякакво положение. Разбираш ли желанията ми, значи твоите заповеди са и мои. Какво има толкова да те обърква?

— С цялото ми уважение към вас, точно това е мястото, където срещам известни трудности. Не искам и един войник заради мен да загине напразно.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не можем да победим, ако сегашното положение продължава.

— И защо твърдиш, че битката е загубена?

— Сега, когато, при все че съм тъй недостоен, съм начело на войската, не възнамерявам да поведа хората си към жалък разгром. Поражението обаче е неизбежно. Надали сега можем да се мерим с Мори по боен дух, снаряжение и благоприятни позиции.

— Първото, което трябва да се помни — възрази Нобунага, — е, че ако главнокомандващият очаква поражение, то няма начин той да победи.

— Но ако предвидим погрешно и си помислим, че може да спечелим, поражението ни може да се окаже пагубно. Ако вашите отряди се опетнят с едно поражение на запад, враговете които дебнат навсякъде и естествено — Хонганджи, ще решат, че господарят на Ода се е препънал и че е дошло време да го сразят. Ще ударят гонговете и ще закрещят своите напеви, и тогава дори северът и изтокът ще се надигнат срещу вас.

— Знам това.

— Не трябва ли обаче да вземем пред вид, че нападението над западните области, и без друго важно, може да се окаже съдбоносно за рода Ода?

— Разбира се, не съм забравял това.

— Тогава защо не дойдохте сам на запад, след като оправих към вас толкова много молби? Сега времето решава всичко. Ако сега пропуснем възможността, после няма да имаме никакъв изглед за успех в същинската битка. Почти глупаво е да споменавам това, но знам, че вие сте засега първият пълководец, който е забелязал тази възможност и не разбирам, защо след като ви пращах молба след молба, не направихте нищо. При все че се опитах да примамя врага вън от лагера му, те не могат да бъдат предизвикани така лесно. Сега Мори събраха голяма войска и нападнаха Кодзуки, като използват за опора крепостта Мики. Та не е ли това добра възможност, пратена свише? Ще се радвам да стана примамката, която да ги привлече още по-надалеч. Тогава не бихте ли могли вие, господарю, лично да дойдете и с един удар да сложите край на тази игра?

Нобунага се замисли дълбоко. Тъй като не беше от хората, които в мигове като този са нерешителни, Хидейоши разбра, че неговият господар няма да отвърне със съгласие на молбата му.

— Не, това не е време за прибързани действия — каза накрая Нобунага. — Първо искам да мога точно да определя силата на рода Мори.

Този път Хидейоши бе този, който доби замислен вид. Нобунага продължи, сякаш му се караше:

— Не си ли се поуплашил малко от силата на Мори, след като очакваш поражение още преди да си им дал истинска битка?

— Не смятам, че би било вярност към вас, господарю, да вляза в битка, за която знам че ще завърши с поражение.

— Толкова ли са силни отрядите на западните области? Толкова ли е висок духът им?

— Да. Те защитават границите, които са бранили от времето на Мотонари и се стараят да укрепят владенията си отвътре. С тяхното богатство не може да се сравнява дори това на Уесуги от Ечиго или на Такеда от Кай.

— Глупаво е да се смята, че една богата област е винаги силна.

— Силата зависи от качеството на богатствата. Ако Мори бяха едни надменни прахосници, нямаше да има нужда да се тревожим заради тях и дори, всъщност, бихме могли да се възползваме тъкмо от това тяхно богатство. Двамата военачалници Кикава и Кобаякава са от голяма помощ на Терумото и поддържат завещаното им от техния предишен господар; офицерите и войниците пък са добродетелни и следват Пътя на самураите. Малцината, които взимаме в плен живи, внушават страх със своята надъханост и горят от злоба. Като виждам всичко това, не мога да не се оплаквам, че нашето нападение ще бъде толкова трудно.

— Хидейоши, Хидейоши — прекъсна го Нобунага с недоволно изражение. — А крепостта Мики? Натам потегли Нобутада.

— Съмнявам се, че ще падне лесно, дори и при способностите на вашия син.

— Що за военен е Бесшо Нагахару, управителят на крепостта?

— Корав мъж.

— Знаеш ли, ти само хвалиш противниците.

— Първо правило за воина е да познава своя противник. Допускам, че не е хубаво да хваля и пълководците, и войниците им, но говорих откровено, тъй като смятам за свой дълг да ви представя една вярна оценка.

— Допускам, че си прав.

Изглежда, в крайна сметка, макар и с неохота. Нобунага призна силата на противника. При все това вътре в него все още тлееше решимостта за победа и след малко той каза:

— Предполагам, че всичко това е така, Хидейоши, но трябва да има още нещо, което да отнема смелостта на нашите отряди.

— Точно така е!

— Постът на главнокомандващия не е лесен. Такигава, Нобумори, Нива и Мицухиде всички са стари военачалници. Да не би случайно да не следват твоите указания?

— Изключително проницателен сте, господарю.

Хидейоши провеси глава и по умореното му от битките лице се появи червенина.

— Може това да е била прекалено голяма отговорност за по-младия от тях Хидейоши — довърши той.

Без съмнение, прозираше тънките сметки на старшите служители, които възпряха Нобунага сам да влезе в битката. Дори и голямата войска на Мори да не си струваше притеснението, трябваше постоянно да си напомня да внимава за опасността откъм своите.

— Ето какво трябва да направиш, Хидейоши. Временно изоставете крепостта Кодзуки. Свържете се към силите на Нобутада, настъпете към Мики и прогонете оттам Бесшо Нагахару. После изчакайте за малко да видите, как ще постъпи неприятелят.

Основна причина за потиснатостта на войската беше това, че е разделена на две — половината да нападат крепостта Мики, а другата — да помагат на Кодзуки. Това бе последица от раздвоението в мненията на досегашните военни съвети на Ода. А причината за това раздвоение бе ясна. Малкият отряд на Амако, укрепил се в крепостта Кодзуки, изцяло зависеше от рода Ода. Да ги изоставят заради добиване на бързо преимущество би предизвикало безпокойство у останалите западни родове и щеше да ги накара да се запитат, що за човек е Нобунага. Ода със сигурност биха си спечелили името на ненадеждни съюзници.

Този, който разположи Амако Кацухиса и отрядите на Шиканосуке в Кодзуки, бе Хидейоши и сега сърцето му бе изпълнено с чувство на жал, привързаност и почти непоносимо състрадание. Знаеше, че ще стане свидетел на тяхната гибел. При все това, веднага щом получи новите заповеди на Нобунага, отвърна с незабавно:

— Да, господарю — и се оттегли.

Потисна чувствата си и потънал в мисли по пътя, се върна в западните области. „Да се избягват трудните битки и да се жънат победи там, където е лесно — такъв е законът на военното изкуство, си каза той. Изглежда, предприемането на тази стъпка има малко общо с доверието между двама съюзници, но ние от самото начало се сражаваме за една по-голяма цел. Ще трябва значи да понеса това, което се понася най-трудно.“

Щом се върна в стана си на връх Такакура, Хидейоши повика останалите пълководци и дословно повтаряйки думите на Нобунага, ги осведоми за взетото решение. Веднага след това даде заповед да вдигнат лагера и да се присъединят към войската на Нобутада. След като оставиха частите на Нива и Такигава да пазят тила, главните сили на Хидейоши и Араки Мурашиге започнаха отстъпление.

— Върна ли се вече Шигенори? — попита на няколко пъти Хидейоши, преди да си тръгне от връх Такакура.

Такенака Ханбей, който много добре знаеше за какво си мисли господарят му, се обърна назад към крепостта Кодзуки, сякаш не желаеше да се отдели от нея.

— Още ли го няма? — попита отново Хидейоши.

Шигенори бе един от служителите на Хидейоши. Преди две нощи той получи от него нареждане да отиде сам да отнесе съобщение в Кодзуки. Сега Хидейоши се тревожеше и продължаваше да се пита дали пратеникът му е успял да се промъкне между вражеските редици. Как ще постъпи Шиканосуке? Носеното от Шигенори известие на Хидейоши осведомяваше хората от крепостта за променената насока на битката.

Ще можете ли да се решите да прекрачите от смъртта към живота и да опитате пробив, за да се присъедините към нашите отряди? Ще ви чакаме до утре.

Денят дойде и те с очакване загледаха към крепостта, но войниците вътре дори не помръдваха. Не се забелязваше и никаква промяна сред войската на Мори, която обкръжаваше стените. Хидейоши и хората му сметнаха своите съюзници за обречени и напуснаха връх Такакура.

Защитниците на Кодзуки бяха потопени в отчаяние. И да бранят крепостта, и да я напуснат значеше за тях смърт. Дори непоколебимият Шиканосуке бе като замаян. Нямаше представа как да постъпи.

— Никой не е виновен за това — каза той на Шигенори. — Можем да се сърдим само на небето.

След като обсъди въпроса с Амако Кацухиса и останалите служители, Шиканосуке даде на пратеника своя отговор:

— Въпреки любезното предложение на господаря Хидейоши, немислимо е този малък и изтощен отряд да разкъса обсадата и да дойде при него. Трябва да потърсим някакъв друг начин.

Щом прати вестоносеца обратно, Шиканосуке тайно написа една бележка, предназначена за предводителя на нападателите. Мори Терумото. Писмото обявяваше, че се предават. Към Кикава и Кобаякава поотделно бяха отправени молби за застъпничество. Целта, естествено, беше да се пощади живота на господаря Кацухиса и да се запазят тези на седемстотинте души в крепостта. Нито Кикава, нито Кобаякава обаче поискаха да се вслушат в неколкократно повторените предложения на Шиканосуке. Имаше само един начин двамата да бъдат задоволени.

— Отворете крепостта — настояваха те — и ни предайте главата на Кацухиса.

Безразсъдство бе да търсят милост, след като ги принуждаваха да се предадат. Като преглъщаше мъчителните си сълзи, Шиканосуке се просна по очи през Кацухиса.

— Вашият служител не може да стори нищо повече. Колко тъжно е, че сте имали нещастието да се сдобиете с недостоен слуга като мене. Неизбежно е, господарю трябва да се подготвите за умиране.

— Не, Шиканосуке — каза Кацухиса и се извърна настрани. — Това, че обстоятелствата ни доведоха дотук, не е защото моите хора са лишени от способности. Не можем обаче да се сърдим и на господаря Нобунага. По-скоро за мен е наистина голяма радост, че съм заслужил предаността на служителите си и съм стоял начело на един самурайски род. Ти беше този, който ми вдъхна волята да възстановя името на рода и ни даде възможността да се изправим против нашите заклети врагове. Дори да бъдем сега разбити, за какво мога да съжалявам? Мисля, че съм направил всичко, което като мъж съм бил в състояние да сторя. Сега мога да почивам в мир.

Призори на третия ден от седмия месец Кацухиса по мъжествен начин си направи сепуку. Враждата между родовете Мори и Амако трая цели петдесет и шест години.

Най-голямата изненада обаче още предстоеше. Яманака Шиканосуке, мъжът, който въпреки най-страшните трудности и страдания се бе сражавал против Мори и който току-що бе помогнал на господаря си да извърши сепуку, пожела да не го последва в смъртта. Наместо това се предаде, като обикновен пешак отиде в лагера на Кикава Мотохару и безславно стана военнопленник.

Непознаваемо е сърцето на човека. Шиканосуке беше укоряван и от враговете, и от съюзниците си, които говореха за него, че както и да се е кълнял във вярност, щом се стигнало до безизходно положение, не могъл да не покаже своето истинско лице.

След няколко дни тези същите обаче щяха да чуят нещо още по-неочаквано — новина, която предизвика у тях отвращение и недоверие. Яманака Шиканосуке станал служител на рода Мори и в замяна на бъдещата си вярност получил една крепост в Суо.

— Що за глупаво псе?!

— Този човек не е достоен да бъде сред самураи!

Скоро името на Яманака Шиканосуке не будеше друго освен презрение. От двадесет години насам и врагове, и свои еднакво го смятаха за воин с несломима преданост, останал непреклонен сред множество трудности. Сега обаче хората се срамуваха, че така лошо са се заблуждавали. Омразата им бе съизмерима с по-раншната слава на Шиканосуке.

Този видимо изобщо не даваше ухо за всеобщите укори. През най-горещото време на седмия месец, поведоха него, семейството и служителите му към новото им имение в Суо. Придружаваха ги няколкостотин войници на Мори, които на думи ги водеха, но всъщност ни повече, ни по-малко ги охраняваха. Шиканосуке бе като пленен тигър, който все още може по всяко време да се разбеснее. Преди да са го затворили в клетка и приучили да получава храна, новите му съюзници не се чувстваха същински уверени. След няколкодневен преход стигнаха брода на река Абе в подножието на връх Мацу.

Шиканосуке слезе от седлото и седна на една голяма скала с лице към речния бряг.

Амано Кии от рода Мори също слезе и се приближи към него.

— Жените и децата вървят бавно — каза той, — затова ще ги пуснем първи да пресекат реката. Починете си за малко тук.

Шиканосуке само кимна. Напоследък не искаше да пилее думите си и бе станал доста мълчалив. Кии отиде до брода и извика нещо на мъжете на брега. Имаше само една-две лодки. Съпругата, синовете и служителите на Шиканосуке се накачиха един след друг в тях, докато накрая лодките заприличаха на малки хълмове, и потеглиха за отсрещния бряг.

Като гледаше натам, Шиканосуке избърса потта от лицето си и помоли своя прислужник да натопи парче плат в ледените води на реката. Другият му останал слуга беше отвел надолу коня си на водопой.

Зеленокрили насекоми жужаха около Шиканосуке. Бледа луна се показваше в късното следобедно небе. По земята пълзеше разцъфнал глог.

— Шиндза! Хикоемон! Сега е възможността! — прошепна най-старият син на Кии, Мотоаки, на двама мъже, застанали в сянката на няколко дървета, под които бяха вързани десетина коне.

Шиканосуке не ги забеляза. Лодката със семейството му почти бе стигнала средата на реката.

Речният вятър изпълваше гърдите му и цялата гледка замайваше просълзения му поглед. Сега той тъжеше и жалеше. Като съпруг и баща, сърцето му се късаше при мисълта за неговото останало без дом семейство.

Дори и най-храбрият воин има чувства, а за Шиканосуке казваха, че е по-мек от повечето мъже. Смелостта и доблестният дух пареха сега в очите му по-силно от горещото лятно слънце. Бе изоставен от Нобунага, скъса с Хидейоши, предаде крепостта Кодзуки и след това поднесе главата на своя господар на враговете му.

А сега още е тук и упорито се е вкопчил за живота. Какви бяха надеждите му? Каква чест му бе останала? Обидите на околните му се струваха като свирукането на скакалците, които сега подскачаха около него. Но докато ги слушаше и хладният ветрец облъхваше гърдите му, той нехаеше.

Една мъка

подир предишната

ще изпита докрай силата ми.

Това стихотворение бе написал преди доста години. Сега си го каза наум. Спомни си, какво се бе клел на своята майка, която го окуражаваше като млад, на предишния си господар и на боговете и как заричаше новата луна в пустото небе, преди да влезе в сражение:

— Дари ме с всякаква трудност!

Една по една бе успявал да преодолее всички трудности досега. Шиканосуке смяташе, че това е най-голямата радост за един мъж и най-доброто удовлетворение за самия него.

Сто изпитания, сами по себе си, не са причина за тъга. Като вървеше с тази своя вяра през живота, при всичките премеждия Шиканосуке бе изпитал и голяма радост. Продължи да гледа така на нещата дори и когато вестоносецът на Хидейоши му съобщи, че Нобунага е променил плановете си. Истината бе, че за миг се обезкуражи, но не обвини никого. Нито пък почувства горчивина. Никога, дори и сега, не бе потъвал в отчаяние и не си бе мислил: „Това е краят“. Вместо това гореше от очакване. „Още съм жив и ще живея чак докато пресекне дъхът ми!“ Имаше една голяма надежда — да се приближи до своя смъртен враг Кикава Мотохару и да умре, пронизвайки го в сърцето. Веднъж отнел живота на Кикава, с радост ще срещне своя предишен господар в отвъдното.

При все че Шиканосуке се бе предал, Кикава не бе достатъчно глупав да се срещне с него очи в очи, а любезно му предостави една крепост и го отпрати. Сега Шиканосуке тъжеше и се питаше кога ли за в бъдеще ще му се даде такава възможност.

Лодката, натоварена със семейството и служителите му, спря на отсрещния бряг. За миг вниманието му бе погълнато от гледката на това, как неговите домашни стъпват, заобиколени от голяма тълпа, на сушата.

Без нито звук зад Шиканосуке изникна голо острие и се вряза в рамото му. В същото време друго острие се удари в скалата, на която бе седнал. Искри хвръкнаха във всички посоки. Дори мъж като Шиканосуке можеше да бъде сварен неподготвен. Макар сабята да се заби надълбоко, Шиканосуке скочи на крака и сграбчи неуспелия убиец за перчема.

— Страхливец! — извика той.

Преживя първата рана, но нападателят му имаше и съучастник. Като видя другаря си застрашен, вторият мъж се спусна към Шиканосуке с размахана сабя и завика:

— Готви се да умреш! Това е заповед на господаря ни!

— Копеле! — процеди ядно през зъби Шиканосуке.

Блъсна първия нападател върху другаря му, който падна на земята. Видял се за миг свободен, Шиканосуке побягна към реката, като вдигаше високи пръски пяна.

— Не му давайте да избяга! — извика един от началниците на отряда и сам се затича напред.

Запрати с все сила копието си от брега. То удари бягащия в гърба и го повали по лице в реката. Дръжката щръкна право нагоре в почервеняващата вода, като забит в кит харпун.

Двамата убийци нагазиха в реката. Извлякоха за краката ранения Шиканосуке, приковаха го към земята и го обезглавиха. Струйки кръв потекоха между камъчетата на речния бряг, а миещите брега вълни на река Абе поаленяха като пламък. В същото време от другия бряг се носеха викове и писъци.

— Господарю!

— Господарю Шиканосуке!

Двамата прислужници на Шиканосуке се затичаха към него, но Мори бяха предвидили и това. Преди още да извикат, мъжете бяха заобиколени от желязна преграда и не можаха да направят и крачка повече. Щом разбраха, че техният господар е намерил края си, се биха с всичката останала им сила, докато и те го последваха в смъртта.

Тялото на човека не може да живее вечно. Непоколебимата вярност и чувство за дълг обаче дълго се пазят в бойното предание. Воините от по-късно време често казваха, че винаги, когато вдигнат поглед и зърнат новата луна в индиговосиньото небе, си спомнят за непобедимостта на Яманака Шиканосуке и ги обзема чувство на благоговение. В сърцата им Шиканосуке щеше да живее вечно.

Сабята на Шиканосуке и кутията за чай „Големия океан“ бяха пратени заедно с главата му на Кикава Мотохару.

— Ако не те бяхме посекли — каза Кикава, докато гледаше главата, — един ден ти щеше да държиш моята глава в ръцете си. Такъв е Пътят на самураите. След като си постигнал приживе, каквото си могъл, трябва да се примириш и да намериш покой в отвъдното.

 

 

Когато седем хиляди и петстотинте мъже на Хидейоши тръгнаха от Кодзуки, изглеждаше че ще настъпят към Таджима, но те изведнъж завиха към Какогава в Харима и се сляха с тридесетте хиляди на Нобутада. Лятото клонеше към края си.

Нападнати от тази голяма войска, и двете крепости Канки и Шиката бързо паднаха. Единствената, която се държеше, бе Мики, твърдината на рода Бесшо. Сраженията в които влязоха Ода при настъплението си към тази крепост, бяха на пръв поглед твърде леки, но превземането на поредица от укрепления по предната отбранителна линия на Мори стана с цената на голям брой хора. Обединените сили на Ода наброяваха тридесетте и осем хиляди души, но бе ясно, че врагът ще окаже значителна съпротива.

Една от причините този поход да изисква време бе, че редом с напредъка във въоръжението, поврат беше настъпил и в начина за водене на война. Общо взето, оръжието на хората от западните области бе по-добро от това на противниците на Ода в Ечидзен или Кай.

За първи път силите им биваха изправени срещу толкова барут и оръдия.

За Хидейоши това беше противник, от който може да научи много. Навярно Канбей уреди покупката, но самият Хидейоши беше първият, който изостави старите китайски оръдия и се снабди с произведени от южните варвари. Постави ги на върха на една наблюдателна кула. Щом видяха това, останалите военачалници на Ода също се завтекоха да се сдобиват с най-новите оръдия.

Щом чуха за боевете в западните области, от Хирадо и Хиката в Кюшу надойдоха множество търговци на оръжие и като залагаха живота си, се промъкнаха между корабите на Мори, за да стигнат до пристанищата по крайбрежието на Харима. Хидейоши подпомогна тези хора и ги свърза с останалите военачалници, на които каза да купуват от новото оръжие, независимо от цената.

За пръв път изпробваха силата на новите топове при крепостта Канки. Ода издигнаха малко възвишение срещу мястото на нападението и построиха върху него наблюдателна кула от дърво. След това поставиха отгоре едно голямо оръдие и го насочиха към стените. Пръстеният насип и портата лесно бяха съборени. Истинският прицел обаче бяха кулите и вътрешното укрепление.

Но врагът също имаше артилерия, както и най-новите пушки и барут. Наблюдателната кула на няколко пъти бе разбивана на парчета и изгаряна до основи, само за да бъде издигната отново и отново разрушена доземи.

През време на тези тежки сражения сапьорите на Хидейоши запълниха рова с пръст и се приближиха плътно до каменните стени, като при това подкопаха основите им с тунели. Работата продължаваше без прекъсване ден и нощ и на войниците вътре не бе оставен и миг, за да поправят щетите. Тези мерки най-сетне доведоха до падането на крепостта. След като превземането на малките укрепления в Шиката и Канки бе изисквала такива усилия, изглеждаше, че обсадата на главната крепост в Мики ще бъде още по-трудна.

На около половин час път от Мики имаше възвишение, наричано връх Хираи. Хидейоши разпъна лагера си там и разположи из околността осем хиляди души.

Един ден Нобутада посети върха. Двамата излязоха и огледаха вражеските позиции. Южно от противника се издигаха планини и възвишения, свързани с хребета на западна Харима. На север течеше река Мики. На изток имаше бамбукови гъсталаци, ниви и пущинак. Най-сетне, по заобикалящите я от трите й страни хълмове, крепостта бе обкръжена от цяла редица малки укрепления. Тези на свой ред имаха за център главната твърдина, в съседство с която стояха още два заградени със стени участъка.

— Кара те да се питаш дали може да бъде превзета бързо, Хидейоши — каза Нобутада, вперил поглед в крепостта.

— Сериозно се съмнявам в това. Тази крепост е като прогнил зъб с дълъг корен.

— Прогнил зъб ли?

Нобутада неволно се усмихна на сравнението на Хидейоши. От четири-пет дни страдаше от зъбобол. Лицето му бе отекло и леко загрозено. Сега се хвана за бузата и при забележката на Хидейоши не можа да не се разсмее. Паралелът между непревземаемата Мики и неговия болен зъб бе и забавен, и болезнен.

— Разбирам. Също като прогнил зъб. За да го извадиш, трябва търпение.

— Може зъбът да е само един, но той вреди на цялото тяло. Бесшо Нагахару кара хората ни да страдат. Да го оприличим на прогнил зъб не е достатъчно. Ако се поддадем на раздразнението и без да мислим, се опитаме да превземем крепостта, може да повредим не само венците, а и да докараме смъртта на пациента.

— Е, какво да правим тогава? Какъв е твоят замисъл?

— Съдбата на този зъб е ясна. Хайде просто по естествен път да разхлабим корена. А ако прекъснем продоволствените пътища и после от време на време разклащаме зъба?

— Моят баща Нобунага ми каза, ако няма добри изгледи за бързо нападение, да се оттегля в Гифу. Вие може да се погрижите за тези ходове и за всичко останало, аз се връщам там.

— Бъдете спокоен, господарю.

На следващия ден Нобутада, придружаван от останалите пълководци, напусна бойното поле. Хидейоши разположи около Мики своите осем хиляди войници, назначи командир на всеки от постовете и издигна дървени огради. Постави стража и прекъсна всички пътища, които водеха към крепостта. Особено важен за него бе отрядът, който пазеше пътя южно от укреплението. Ако вървиш по този път, на около четири часа в западна посока се излизаше на крайбрежието. Флотата на Мори често пращаше на това място големи конвои от кораби и оттам пращаше оръжие и припаси за крепостта.

— Осмият месец така освежава! — възкликна Хидейоши, загледан във вечерната луна. — Ичимацу! Хей, Ичимацу!

Оръженосците се появиха бежешком от лагера в надпревара кой да пристигне пръв. Ичимацу не беше между тях. Докато останалите се опитваха да се засенчат един друг, Хидейоши им каза какво иска.

— Разпънете рогозки на връх Хираи, на някое място с добър изглед. Довечера ще се съберем да съзерцаваме луната. Стига сте се били. Това ще бъде празненство, а не сражение.

— Да, господарю.

— Тораносуке.

— Господарю?

— Помоли Ханбей, ако се чувства достатъчно добре, за да излезе навън нощем, да дойде при мен.

Двама от тримата оръженосци се върнаха бързо и съобщиха, че са приготвили рогозката. Бяха избрали място близо до самия връх, на малко път нагоре от лагера.

— Наистина превъзходен изглед — отбеляза Хидейоши.

После се обърна отново към оръженосците и каза:

— Идете да поканите и Канбей. Жалко би било, ако той не види луната.

И прати един да изтича до палатката на Канбей.

 

 

Мястото за съзерцаване на луната бе приготвено под един голям бор. В бутилки със закривени гърла имаше студено саке, а върху квадратни подноси от кипарисово дърво — храна. Макар че обстановката надали бе разкошна, това беше напълно достатъчно за кратък отдих през време на военен поход, особено като се вземе предвид греещата отгоре луна. Тримата мъже седнаха в редица на рогозката — Хидейоши по средата, Канбей и Ханбей от двете му страни.

И тримата се вглеждаха в едно и също светило, но у всекиго то събуждаше напълно различни мисли. Хидейоши се сети за полята на Накамура, Ханбей си припомняше вълшебната луна над връх Бодай, а Канбей разсъждаваше за дните, които ги очакват.

— Студено ли ти е, Ханбей? — попита Канбей приятеля си.

Може би от внезапна загриженост, Хидейоши също се обърна и погледна към него.

— Не, добре ми е.

Ханбей поклати глава, но тъкмо в този миг лицето му бе на вид по-бледо от луната.

„Този надарен мъж има крехко здраве“, въздъхна нерадостно Хидейоши. Тревожеше се за това далеч повече от самия Ханбей.

Веднъж, докато яздеха към Нагахама, той повърна кръв, а през време на северния поход често боледуваше. Щом потеглиха този път, Хидейоши се опита да спре приятеля си да дойде, като настоя, че това ще значи да се пренапрегне.

— За какво говорите? — отвърна безгрижно Ханбей и в крайна сметка дойде с тях на бойното поле.

За Хидейоши бе успокоение да има Ханбей до себе си. Той излъчваше и видима, и невидима сила — отношенията им бяха като между господар и служител, но дълбоко в сърцето си Хидейоши гледаше на този човек като на свой учител. Особено сега, когато стоеше пред трудностите на западния поход, войната се проточваше, а мнозина от останалите пълководци бяха изпълнени със завист срещу му. Наближаваше най-стръмния склон в своя живот и това правеше подкрепата на Ханбей още по-важна.

Откакто навлязоха в западните области обаче, Ханбей на два пъти вече се разболя. Хидейоши бе така разтревожен, че му нареди да отиде при лекар в Киото. Но Ханбей се върна съвсем бързо.

— Боледувам, откакто съм се родил, тъй че съм привикнал с всичко това. В моя случай лечението би било безполезно. Животът на боеца е на бойното поле.

С тези думи той заработи в щаба с не по-малко от предишното усърдие, без дори съвсем дребен признак на умора. Телесната му слабост обаче не изчезна и колкото и силен да беше духом, нямаше начин по който да надвие болестта.

Докато войската се местеше от Таджима ги заваля проливен дъжд. Навярно заради изпитанията през това пътуване, Ханбей заяви, че не се чувствува добре със здравето и след като разпънаха лагер на връх Хираи, два дни не се показа пред Хидейоши. За него това бе обичайно докато боледува; най-вероятно не искаше да дава на своя господар повод за притеснение. Но тъй като през последните няколко дни Ханбей имаше здрав вид, Хидейоши помисли, че ще могат да поседят под луната и да поговорят, както не бяха правили от дълго време насам. Както Хидейоши се опасяваше обаче, в цвета на лицето на Ханбей имаше нещо не съвсем нормално и то не идваше просто от лунната светлина.

Щом усети загрижеността на Хидейоши и Канбей, Ханбей умишлено насочи разговора към друга тема.

— Канбей, според новината, която получих вчера от един служител в родната ми област, синът ви Шоджумару е съвсем здрав и най-сетне и привикнал към своята нова среда.

— След като той е във вашата област, Ханбей, аз съм съвсем спокоен. Дори рядко си помислям за това.

За малко двамата разговаряха за Канбеевия син. Докато слушаше тази беседа между бащи, Хидейоши, който още нямаше собствени деца, не можеше да не изпита известна завист. Шоджумару беше наследник на Канбей, но когато този разбра какво крие бъдещето, прати сина си при Нобунага, като залог за благонадеждност.

Повериха младия заложник на грижите на Ханбей, който го настани в крепостта Фува и се отнасяше към него, сякаш му е собствен син. Така, свързани от своята служба на Хидейоши, Канбей и Ханбей бяха станали и приятели. И макар като пълководци да си съперничеха, помежду им нямаше и най-малка ревност. Поговорката, че „двама големи не могат да стоят под един покрив“ надали важеше в полевия щаб на Хидейоши.

Докато наблюдаваше луната, пиеше саке и разговаряше за великите хора на миналото и настоящето, за възхода и упадъка на области и родове, Ханбей сякаш успя да забрави болестта си.

Канбей обаче го върна на темата.

— Дори сутринта някой да предвожда огромна войска, той не знае дали вечерта ще бъде жив. Но щом имаш някаква голяма амбиция, колкото и голям човек да си, за да я осъществиш, ти трябва да живееш дълго. Имало е много славни герои и верни служители, които след кратък живот са оставили имената си във вечността, но какво щеше да е, ако бяха преживели дори повече време? Съвсем естествено е да изпитваме съжаление заради краткостта на живота. Разрушението, което придружава изтласкването на старото и сразяването на злото, не е единствената работа на големия човек. Делото му не е завършено, докато не е преобразил страната си.

Хидейоши закима енергично. После се обърна към замълчалия Ханбей:

— Ето защо трябва да ценим своя живот. И по тези също причини бих искал да се грижите за здравето си, Ханбей.

— И аз мисля същото — добави Канбей. — Вместо да се изтощавате до крайност, защо не се оттеглите в някой храм в Киото, не си намерите добър лекар и не се погрижите за себе си? Предлагам ви това като приятел и мисля, би могло да се каже, че ще е знак на вярност към нашия господар, ако по този начин го дарите със спокойствие.

Ханбей слушаше, пълен с благодарност към своите двама приятели.

— Ще постъпя както казвате и за известно време ще отида в Киото. Тъкмо сега обаче подготвяме нашите планове и бих искал да тръгна, след като ги видя привършени.

Хидейоши кимна. Досега основаваше своите ходове на предложенията на Ханбей, но още не бе станал свидетел на техния успех.

— Заради Акаши Кагечика ли се тревожите? — попита той.

— Точно така — отвърна Ханбей и кимна. — Ако ми дадете пет-шест дни, преди да се оттегля за възстановяване, ще отида на връх Хачиман и ще се срещна с него. Ще се опитам да го убедя да се присъедини към нас. Имам ли позволението ви?

— Разбира се, това би било голямо постижение. Но ако нещо стане? Трябва да разберете, че възможността за неблагоприятен изход е приблизително осем-девет на десет. Тогава какво?

— Само ще умра — отговори Ханбей, без да мигне.

От начина, по който говори, ясно личеше, че не се хвали пред никого.

След падането на Мики поредният враг на Хидейоши щеше да бъде Акаши Кагечика. Засега обаче той не бе в състояние да превземе крепостта. Но обсадата не запълваше изцяло мислите му. Мики бе само една част от похода за покоряване на целия запад. Имаше, значи, малък избор дали да приема плана на Ханбей за привличане на Акаши.

— Ще отидете ли? — попита Хидейоши.

— Ще отида.

Въпреки смелото си решение, Ханбей все още се колебаеше. Дори и да премине през множеството опасности по пътя и да се срещне с Акаши, ако преговорите завършат без разбирателство, не можеше да се допуска, че врагът ще го остави да се върне жив. А и Хидейоши не можеше да е сигурен, че Ханбей би пожелал да си дойде с празни ръце. Да не би истинското му намерение да е да намери смъртта си? Дали от болест или убит от врага, може да умре само веднъж.

В този миг Канбей предложи друг план. Има няколко познати в обкръжението на Укита Наоие. Докато Ханбей влезе във връзка с рода Акаши, самият той може да отиде при тези старши служители на Укита.

Щом чу за това, Хидейоши незабавно се поуспокои. Може би е възможно да подронят силата на рода Укита. След началото на нашествието в западните области, Укита сякаш се държаха настрана и чакаха да видят коя страна ще добие преимущество. Укита Наоие се обърна за помощ към Мори, но ако успеят да го убедят, че бъдещето принадлежи на Нобунага… Освен това, съюзът на Укита с Мори може да се окаже без стойност, ако не получат от тях военна подкрепа. Това би могло да значи гибел на рода. Укита бяха научили това след оттеглянето на войската на Мори, веднага подир повторното превземане на Кодзуки.

— Ако Укита влязат в споразумение с нас, Акаши Кагечика няма да има друг избор освен да направи същото — отбеляза Хидейоши. — А подчини ли ни се Кагечика, Укита незабавно ще поискат мир. Отлично хрумване е да проведем наведнъж преговорите и с двете страни.

На следващия ден Ханбей помоли пред всички да му бъде позволено да си тръгне поради болест и обяви, че отива в Киото да се възстановява. Под този предлог, придружаван само от двама-трима прислужници, той напусна лагера на връх Хираи. След няколко дни Канбей направи същото.

Ханбей се отби първо при по-младия брат на Кагечика, Акаши Канджуро. Не бе приятел с него, но го бе срещал на три пъти в храма Нандзен в Киото, където и двамата се бяха упражнявали в дзен-съзерцание. Канджуро проявяваше силен интерес към дзен. Ханбей реши, че ако се обърне към него изхождайки от началата на Пътя, бързо биха стигнали до разбирателство. След това можеше да продължи разговора с по-големия му брат Кагечика.

Преди да са се срещнали с него, и Канджуро, и Кагечика чакаха и се питаха що за политика ще защитава пред тях Ханбей и доколко красноречив ще бъде: В крайна сметка той бе и учител на Хидейоши, и прочут майстор на военното изкуство. Когато обаче говориха с него, го намериха противно на очакванията си, за открит в думите човек, сякаш напълно чужд на сабята и военната хитрост.

Убедеността и откровеността на Ханбей бяха така различни от ходовете, които обикновено се прилагат при преговори между отделните самурайски родове, че Акаши му повярваха. Те прекъснаха връзките си с рода Укита. Едва след като изпълни задачата си, Ханбей помоли най-сетне за кратка почивка. Този път той наистина остави военните задължения настрана и отиде да възстанови здравето си в Киото.

Хидейоши говори с него преди заминаването и го помоли да посети Нобунага. Трябваше да го осведомят, че с успех са убедили Акаши Кагечика да се присъедини към съюзниците на Ода.

Щом чу новината, Нобунага бе повече от радостен.

— Какво? Превзели сте връх Хачиман, без да пролеете и капка кръв ли? Много добре!

Частите на Ода, които бяха разположени в цяла Харима, сега за първи път навлязоха в Бидзен. Тази първа крачка бе от голямо значение.

— Виждаш ми се отслабнал. Грижи се хубаво за себе си — каза Нобунага, загрижен за недоброто здраве на Ханбей.

В знак на благодарност за неговите заслуги той го награди с двадесет мерки сребро.

На Хидейоши пък написа следното:

В това положение си проявил необичайна мъдрост. Ще чуя подробностите, когато се срещнем лично, но ето засега един знак за моята благодарност.

Прати му сто мерки злато. Когато е радостен, Нобунага не сдържаше радостта си. Взе в ръка аления си печат и назначи Хидейоши за военен управител на Харима.

 

 

Дългият престой на връх Хираи и продължителната обсада на Мики не доведоха до нищо. С преминаването на Акаши на тяхна страна, обаче, Ода постепенно се доближиха до осъществяване на своите замисли. Но както можеше пък да се очаква от такъв виден род, Укита не се влияеха така лесно при преговори, при все че Канбей използваше до последно в разговорите с тях своя ум и проницателност. Във владение на областите Бидзен и Мимасака, Укита бяха притиснати между Ода и Мори. Така, не беше преувеличение да се каже, че бъдещето на западните области изцяло зависеше от решението им.

Укита Наоие следваше съветите на четирима старши служители — Осафуне Кии, Тогава Хиго, Ока Ечидзен и Ханабуса Сукебей. От тези, Ханабуса бе в далечна връзка с Курода Канбей. Тъкмо към него той се обърна най-напред. Канбей говори цяла нощ, като обсъжда настоящето и бъдещето на страната. Описа замислите на Нобунага и личността на Хидейоши и успя да спечели Ханабуса на своя страна.

После този убеди Тогава Хиго да се присъедини към тях, а след като привлече тези двама мъже, Канбей бе в състояние да се срещне с Укита Наоие.

След като изслуша доводите им, Наоие каза:

— Трябва да се съобразяваме с това, че на изток се явява една голяма сила в тази страна. Ако бъдем нападнати от господаря Нобунага и господаря Хидейоши, целият род Укита ще загине в защита на Мори. Моите собствени трима синове с радост биха посрещнали смъртта като заложници на вражеска земя, стига да спасят живота на хиляди войници и да донесат полза на страната ни. Ако успея да защитя тези владения и да спася хиляди живота, моите молитви ще бъдат изпълнени.

Тези думи на Наоие сложиха край на спора между неговите служители. Съвещанието привърши и Канбей получи от рода Укита писмо с уверение в приятелство, което отнесе на връх Хираи. Така Хидейоши спечели победа в тила на войската си, без да употреби дори и една стрела. Без кръвопролитие, двете области Бидзен и Мимасака станаха съюзници на Ода.

Естествено, Хидейоши искаше да осведоми възможно най-бързо своя господар за това щастливо събитие, но си помисли, че едно писмо може да се окаже опасно. Това бе въпрос на най-голяма тайна — докато не се е предоставила подходяща възможност, трябваше да крият този съюз от рода Мори.

Прати Канбей в Киото, за да осведоми Нобунага.

Този незабавно се упъти към столицата. Щом пристигна, беше приет от Нобунага.

Докато слушаше доклада на Канбей, господарят сякаш изпита необяснимо недоволство. Преди това, когато Такенака Ханбей дойде в двореца Ниджо и го извести за подчиняването на рода Акаши, Нобунага бе повече от радостен и го похвали. Този път обаче държанието му бе съвсем различно.

— По чия заповед направи това? Ако е била на Хидейоши, то добре ще го поразпитам! Той да влиза в какъв да е съюз с двете области Бидзен и Мимасака е най-голяма дързост. Върни се и му кажи това!

После, сякаш тези укори не са били достатъчни, продължи:

— Според писмото на Хидейоши след няколко дни, той ще дойде в Адзучи заедно с Укита Наоие. Кажи му, че няма да се срещна с Наоие, дори ако наистина пристигне тук. Всъщност, не искам да виждам и самия Хидейоши!

Бе така ядосан, че дори Канбей не можеше да го успокои. Дошъл напразно, той се върна в Харима, изпълнен с чувства на недоволство.

Макар че, предвид всички трудности, през които бе преминал Хидейоши, той се срамуваше да му каже какво точно се е случило, надали можеше да запази станалото в тайна. Щом погледна крадешком към лицето на господаря си, Канбей забеляза как по изпитите му страни се появява вяла усмивка.

— Да, разбирам — каза Хидейоши. — Ядосал се е, понеже на собствена глава съм сключил един ненужен съюз.

Той изглежда не бе така обезкуражен като Канбей.

— Допускам, че господарят Нобунага е очаквал от нас да разгромим Укита, за да може да раздели земите им между своите служители.

После, като се опитваше да утеши падналия духом Канбей, добави:

— Щом нещата не тръгнат според замисъла, се стига до истинска битка. Плановете които си готвил предишната нощ, на сутринта се променят, а онези от сутринта до следобед са вече други.

От своя страна Канбей изведнъж осъзна, че може да посвети целия си живот на този човек. Дълбоко в сърцето си усещаше, че дори не би мигнал да умре заради Хидейоши.

Хидейоши виждаше право в сърцето на Нобунага. Щом наистина знае как да му служи, очевидно неговият начин на мислене му е ясен. При все това, Канбей ясно разбираше, че настоящето доверие и положение на Хидейоши са спечелени с двадесет години усърдна служба.

— Е, тогава значи ли това, че сте сключили съюза с Укита, макар и да сте знаели, че това ще бъде против желанието на господаря Нобунага? — попита Канбей.

— Като зная желанията на господаря, нямаше съмнение, че той ще се ядоса. Когато Такенака Ханбей съобщи за покоряването на Ашика, Негово Височество бе така радостен, че щедро възнагради и Ханбей, и мене. Със сигурност му е било ясно, че това обстоятелство ще улесни падането на Укита, а едно успешно нападение би му позволило да раздели тяхната област и да я раздаде в награда за различни заслуги. Сега обаче, когато накарах Укита да ни се подчинят, не можем току-така да отнемем земите им, нали?

— Когато обяснявате нещата по този начин, мога да разбера намеренията на господаря Нобунага. Той обаче бе толкова ядосан, че няма лесно да ви се даде възможност за откровен разговор с него. Каза, че ако Укита Наоие дойде в Адзучи или дори ако вие дойдете да се застъпите за него, няма да приеме нито единия от вас.

— Независимо колко е сърдит, аз ще трябва да говоря с него. Когато съпруг и съпруга са си сърдити, има начини да се заобиколи кавгата, но няма полза да избягваш гнева на своя господар. Нищо няма да му достави по-голямо удоволствие от това да отида да се извиня, дори и да си спечеля един бой и той да ми крещи, докато с глупав вид лежа проснат в нозете му.

Хидейоши държеше в ръцете си писмената клетва, изискана от Укита Наоие, но той бе само предводител на походна войска. Ако няма одобрението на Нобунага, договорът би станал безполезен.

Освен това, като чиста проява на учтивост, обичаят изискваше Укита Наоие да отиде в Адзучи, да положи клетва пред Нобунага и да се осведоми за неговите заповеди. В уречения предварително ден Хидейоши го придружи дотам. Гневът на Нобунага обаче още не се бе разнесъл.

— Няма да се срещна с тях — това бе всичко, което той пожела да каже на Хидейоши посредством един от прислужниците си.

Хидейоши не знаеше какво да прави. Можеше само да чака. Върна се в стаята за гости, където седеше Наоие и му съобщи за изхода.

— Негово Височество днес не е в особено добро настроение. Ще ме изчакате ли за малко в жилището си?

— Неразположен ли е той? — попита натъжен Наоие.

Когато помоли за мир, той не търсеше съжалението на Нобунага. Все още можеше да разчита на страховита войска. „Какво е станало? Защо е този хладен прием?“ Тези думи така и не излязоха от устата му, но не можеше да не си ги мисли с негодувание.

Наоие не беше в състояние да търпи по-нататъшни унижения. Започна да си мисли, че би трябвало да се върне в своята област и да прати тук повторно поздрави, каквито вече да подхождат между двама врагове.

— Не, не — настоя Хидейоши. — Щом сега има пречка, може да се срещнем с него по-късно. Засега да отидем в града под крепостта.

Хидейоши бе уредил Наоие да отседне в храма Соджицу. Двамата бързо се върнаха там и след като смени официалните си дрехи, господарят се обърна към своя домакин:

— Ще тръгна от Адзучи преди залез-слънце и ще пренощувам в столицата. После, мисля, би било по-добре да се върна в Бидзен.

— Сега, защо искате да постъпите така? Най-малко, защо искате да си тръгнете, преди да сме се срещнали с господаря Нобунага?

— Вече не ми се иска да се срещам с него.

За първи път и с израза, и с думите си Наоие показа наяве своите чувства.

— А и мисля, че господарят Нобунага също не желае да се среща с мене. Освен това тук е неприятелска област, с която нищо не ме свързва. Навярно и за двама ни ще е по-добре, ако веднага си тръгна.

— Това ще накърни моята чест.

— Някой друг ден ще дойда да ви благодаря както подобава за вашето отношение към мене, господарю Хидейоши. И няма да забравя добрината ви.

— Моля ви, останете още една нощ. Не мога да понеса да гледам как двата рода, които събрах на мирни преговори, изведнъж отново стават врагове. Господарят Нобунага отказа днес да ни приеме и той има своите основания за това. Нека се видим довечера отново и аз ще ви ги обясня. Сега точно се връщам в жилището си, за да сменя тези дрехи. Почакайте ме, преди да започнете вечерята си.

Наоие нямаше как да постъпи, освен да почака до вечерта. Хидейоши се преоблече и се върна в храма. Докато вечеряха, те разговаряха и се смяха и когато свършиха, Хидейоши отбеляза:

— Е, добре. Обещах да ви кажа защо господарят Нобунага е така недоволен от мене.

И той заговори, сякаш току-що се е сетил за това. В желанието си да чуе обяснението на Хидейоши, Наоие бе отложел своето заминаване. Сега бе цял в слух.

С непревзета искреност Хидейоши обясни защо самоволно сключеното от него споразумение е разсърдило Нобунага.

— Нелюбезно е да говоря така, но и двете области Бидзен и Мимасака рано или късно щяха да станат владение на рода Ода. Така че, в действителност не беше необходимо да сключваме сега с вас мирен договор. Но ако господарят Нобунага не срази рода Укита, той не би бил в състояние да раздели земите му между своите пълководци като награда за бойните им заслуги. Освен това, непростимо бе, че дори не попитах за разрешение Негово Височество. Ето защо той е толкова ядосан.

Докато говореше това, се смееше, но понеже в думите му нямаше и капчица лъжа, истината излизаше наяве дори иззад чистосърдечната му усмивка.

Наоие бе като потресен. Зачервеното му от сакето лице изведнъж пребледня и кръвта се отдръпна от него. Той обаче не се съмняваше, че Нобунага разсъждава точно по този начин.

— И сега господарят е в лошо настроение — продължи Хидейоши. — Не иска да ме приеме, нито пък иска да се срещне с вас. Веднъж взел такова решение, ще остане непреклонен. Безпомощен съм и се чувствам ужасно заради вас. Залогът, който ми дадохте, още не е получил одобрение и аз не мога да сторя нищо, преди той да е бил скрепен с червения печат на Негово Височество. Ще ви го върна, тъй че свободно да можете да прекъснете отношенията си с нас, да отмените договора и утре сутринта бързо да се върнете обратно в Бидзен.

С тези думи Хидейоши извади писмото на Наоие и му го подаде. Този обаче спокойно се взираше в трепкащата светлина на лампите и отказа дори да се докосне до документа.

Хидейоши продължи да мълчи.

— Не — каза Наоие, като внезапно наруши тишината.

В учтив жест той прилепи дланите си една към друга.

— Ще ви помоля отново да сторите всичко по силите си. Ако обичате, бъдете мой застъпник пред господаря Нобунага.

Този път държанието му беше като на човек, предал се в нечии чужди ръце с пълна смиреност. Досега, изглежда, отстъпваше единствено заради силните доводи на Курода Канбей.

— Добре. Щом имате такова доверие в рода Ода — каза Хидейоши, кимна отсечено и се съгласи да поеме задължението.

Повече от десет дни Наоие стоя в храма Соджицу в очакване на изхода. Хидейоши побърза да изпрати вестоносец в Гифу с мисълта, че Нобутада може донякъде да успокои баща си. Този по начало имаше някаква работа в столицата и скоро след това тръгна за Киото.

Тогава Хидейоши, придружен от Наоие, се срещна с Нобутада. Накрая, при застъпничеството на последния, Нобунага се смили. По-късно на същия ден клетвата бе скрепена с червен печат и като скъса напълно своите връзки с Мори, родът Укита стана съюзник на Ода.

Само седем дни по-късно обаче, дали просто по случайност или от страх да не пропусне удобното време, един от пълководците на Нобунага, Араки Мурашиге, измени на своя господар, премина в лагера на врага и право пред нозете на Ода развя знамето на метежа.