Ейджи Йошикава
Тайко (57)

Воинът с качулката

Икеда Шоню бе известен с три неща — нисък ръст, смелост и умение да танцува с копие. Беше на четиридесет и осем — възрастта на Хидейоши.

Хидейоши нямаше синове, докато Шоню можеше да се гордее с трима, всичките вече възмъжали. Най-големият, Юкисуке, беше на двадесет и пет и държеше крепостта Гифу; вторият, Терумаса — на двадесет и началник на Икеджири; най-малкият тази година навършваше четиринадесет и продължаваше да живее при баща си.

Шоню познаваше Хидейоши още от времето, когато този се наричаше Токичиро. Оттогава насетне обаче между двамата се беше отворила голяма пукнатина. Шоню обаче също живееше с грижите на времето — след смъртта на Нобунага той, заедно с Кацуие, Нива и Хидейоши, бе един от четиримата определени да се грижат за управлението на Киото. Макар и временна, тази длъжност му даваше високо положение. Освен това в Мино бащата и синовете му владееха три крепости, докато зет им Нагайоши бе началник на крепостта Канеяма.

Не можеше да се каже, че Шоню се справи зле със задачите си. Нямаше и причина да изпитва безпокойство. Хидейоши винаги проявяваше необходимото внимание към своя стар приятел и дори сгоди племенника си Хидецугу за Шонювата дъщеря.

Така в мирно време Хидейоши предвидливо укрепваше връзките си с рода им, в случай, че се наложи да поиска подкрепа, но тази година, когато решаващата битка започваше да изглежда все по-неизбежна, Шоню наистина стана много важен за него като основен съюзник. Сега Хидейоши изпроводи в Огаки вестоносец с предложение да осинови зетя Нагайоши и да му даде областите Овари, Мино и Микава.

На два пъти праща собственоръчно написани писма. Това че Шоню не отговори бързо, не значеше, че не одобрява или просто проявява малодушие. Добре разбираше, че съюзът с Хидейоши ще е по-ползотворен от всеки друг. Освен това знаеше, че както Хидейоши се стреми към много, така и той самият ще получи големи облаги.

Но за Шоню бе трудно да даде отговор, тъй като пред него стоеше въпросът доколко въобще ще е нравствена една битка между войските на запада и изтока. Токугава обвиняваха Хидейоши, че е изменник и че, вече убил един от синовете на своя предишен господар, сега се готви да се справи и с наследника му Нобуо.

„Ако се съюзя с Хидейоши, мислеше си Шоню, няма да постъпя достойно по отношение на моя дълг. Ако пък помогна на Нобуо, ще запазя наистина честта си, но пък изгледите ми за бъдещето ще бъдат съвсем неясни.“

Имаше и друго едно притеснение. На времето беше в много близки отношения с Нобунага и сега, дори и след смъртта му, не можеше лесно да изостави Нобуо. Още по-лошо — най-големият му син беше заложник в Исе и Шоню естествено не възнамеряваше просто да го обрече на смърт там. Така при всяко от писмата на Хидейоши той за пореден път изпадаше в объркване. Щом събереше своите служители, за да обсъди въпроса с тях, получаваше съвети от две противоположни страни — едните настояваха на почтеността и дълга, другите възразяваха, че сега е времето, когато родът ще може да спечели големи облаги.

Как да постъпи? Тъкмо когато объркването му все повече нарастваше, неговият син се върна от Нагашима у дома. Нобуо бе сметнал, че Шоню му е дотам задължен, та никога да не му измени. Такава примамка можеше и да подейства на някого другиго, но повелителят на рода Икеда беше по-проницателен от повечето хора. За него тази постъпка не беше нищо друго, освен съчетание от детинщина и опит за политически сметки.

— Взех решение. Насън Буда ми внуши да се присъединя към западната войска — обяви той пред своите служители.

Още същия ден прати на Хидейоши писмо, че става негов съюзник.

Сънят с Буда разбира се беше измислица, но съвсем наскоро един разговор с най-големия син на Шоню възпламени бойния дух на военачалниците.

Юкисуке спомена, че скоро след като той самият бил освободен от Нагашима, началникът на Инуяма, Накагава Канемон, получил нареждане да се върне в крепостта си.

Досега Шоню не можеше да определи дали Инуяма, разположена точно срещу неговите владения, ще му бъде неприятел или съюзник, но сега, след като недвусмислено се обяви на страната на Хидейоши, крепостта се превръщаше в опасен враг. Освен това укреплението беше разположено на важно и естествено защитено място и явно Иеясу и Нобуо смятаха Канемон достатъчно способен, за да го натоварят със защитата на най-предната своя позиция. Очевидно такава бе причината да го отделят от войската на Исе и да го пратят да се грижи за собствената си крепост.

— Повикайте началника на Сините чапли — нареди Шоню на един от служителите си.

В една долина зад крепостта се бяха скупчили хижите на наемници, които не се числяха към рода. Наричаха ги Отряда на сините чапли. Оттук служителят на Шоню повика един нисък, добре сложен младеж на около двадесет и пет години. Беше Сандзо, предводителят на Чаплите. След като получи указания от човека, той влезе през задната порта на крепостта и мина във вътрешната градина.

Шоню стоеше под сянката на едно от дърветата и му направи с брадичка знак да се приближи. Сандзо се просна по очи в нозете на господаря си и този му даде лично своите заповеди.

Името на Отряда на сините чапли идваше от цвета на тяхната памучна униформа. Всякога, когато се случеше нещо непредвидено, те първи отлитаха в неизвестна посока, също като ято сини чапли.

След три дни Сандзо се върна от мястото, където бе ходил и което така и остана неизвестно. Бързо влезе през задната порта и също както преди, намери Шоню във вътрешната градина. Сандзо се поклони, извади една увита в навосъчена хартия и покрита с още прясна кръв сабя и я подаде на своя господар, който я разгледа внимателно.

— Това е, със сигурност — отбеляза с кимване Шоню и след това добави за похвала: — Добре сте се справили.

Като награда Сандзо получи няколко златни монети.

Почти не можеше да има съмнение, че сабята бе същата, която носеше Накагава Канемон, началникът на крепостта Инуяма. На ножницата беше изрисуван с лак неговият родов герб.

— Благодаря ви за щедростта, господарю — рече Сандзо и понечи да се оттегли, но Шоню му каза да почака.

Повика отново един от служителите си и накара да изсипят пред наемника толкова много пари, че трябваше да ги натоварят на гърба на кон. Докато Сандзо стоеше, зинал от изненада, едни чиновник се разпореди да увият монетите в няколко камъшени рогозки.

— Искам да свършите още нещо, Сандзо.

— Да, господарю.

— Описал съм всички подробности на трима от най-доверените ми служители. Искам да се преоблечете като керванджия, да натоварите парите на кон и да тръгнете след тези трима души.

— А накъде ще вървим?

— Не ме питайте.

— Да, господарю.

— Ако всичко мине успешно, ще ви направя мой самурай.

— Благодаря ви, господарю.

Сандзо беше дързък и безстрашен, но видът на огромното количество монети го стресна повече от този на локва кръв. Просна се отново по очи и почти прекалено старателно притисна чело към земята. Щом вдигна поглед, видя един приличен на селски самурай старец и двама набити младежи да товарят парите върху самара на коня.

 

 

Шоню и Юкисуке пиеха сутрешен чай в чайната. Макар да изглеждаше, че просто закусват заедно след дълга раздяла, те всъщност водеха таен разговор.

— Веднага тръгвам за Гифу — завърши накрая Юкисуке.

Щом излезе от стаята, той бързо нареди на своите служители да му приготвят коня. Възнамеряваше веднага да се върне в Гифу, но сега тези планове бяха за два-три дни отложени.

— И внимавай да не сбъркаш нещо утре вечер — предупреди го тихо Шоню.

Юкисуке кимна с разбиращо изражение. В очите на баща си обаче този дързък младеж още приличаше просто на дете.

На вечерта на следващия ден — тринадесето число от месеца — вече всички в крепостта Огаки знаеха какво е замислил Шоню и защо прати предишния ден сина си в Гифу.

Внезапно дойде нареждане за свикване на войската. Това бе голяма изненада дори за Шонювите служители.

Посред цялото объркване един от офицерите влезе в стаята на войниците от прислугата, където няколко млади самураи се суетяха оживено. Той предизвикателно завърза кожените връзки на ръкавиците си, погледна хладно към бойците и каза:

— Преди да е изгряло слънцето, вече ще сме превзели крепостта Инуяма.

Както и можеше да се очаква, единственото място, където не цареше объркване, бе стаята на върховния предводител — Шоню. Двамата с втория му син Терумаса пиеха саке, седнали бяха на походните си столчета и чакаха часа на заминаването.

Обикновено при потегляне в поход се надуваше раковина, развяваха се знамена и се биеха барабани, а отрядите преминаваха величествено през града под крепостта. Този път обаче конниците потеглиха на малки групи от по двама-трима, пехотинците останаха в първите и последните редици, знамената бяха свити, а пушките — скрити. Ако се сетеха да погледнат навън в омарата на пролетната нощ, градските жители сигурно биха се почудили какво става и никой не би си и помислил, че войниците тръгват в сражение.

Само на три часа път извън Огаки отрядите се събраха в строй и Шоню се обърна към тях с думите:

— Нека до изгрев-слънце да свършим с тази битка и да се приберем преди края на деня. Вървете колкото се може по-бързо.

 

 

Градът и крепостта Инуяма бяха право на отсрещния бряг по горното течение на река Кисо. Въздухът кънтеше от шума на водата, която се разбиваше в облите камъни и се плискаше по плитчините. В омарата луната, планините и водата приличаха на гледани през слюда. От брега се виждаше единствено мътната светлина на лампите отсреща.

— Слезте от седлата.

Шоню сам скочи от коня си и постави на брега своето походно столче.

— Господарят Юкисуке е дошъл навреме. Отрядите му са ето там — посочи един от служителите.

Шоню се изправи и погледна в посока нагоре по течението.

— Съгледвачите! — извика той веднага.

Един от мъжете изтича, за да провери кои са там. След съвсем кратко време към шестстотинте души на Икеда Шоню се присъедини отряд от още четири-петстотин. Очертанията на хилядата души се сляха като две рибни стада под водата.

Най-сетне след хората на Юкисуке се появи и Сандзо. Стражите, които охраняваха тила, го наобиколиха с копията си и го отведоха пред походното столче на Шоню.

Господарят не остави наемника да говори излишно, а направо го разпита за най-важното от задачата му.

По същото време доста на брой плоскодънни рибарски лодки, разпръснати досега покрай брега, започнаха да преминават от другата страна на реката. Дузини лековъоръжени войници скочиха от тях и един след друг се изкатериха по отсрещния бряг. После лодките бързо се върнаха, за да превозят нов товар хора.

Само след миг единственият човек, останал на отсамния бряг, бе Сандзо. Накрая влажното нощно небе се разтресе от бойните възгласи на бойците, достигнали чак до подножието на самата крепост. В същата минута един от краищата на небето почервеня и над града под укреплението заблестя и затанцува порой от искри.

Хитрият план на Шоню проработваше безпогрешно. Крепостта Инуяма падна само за един час, след като защитниците й бяха не само изненадани, но и предадени отвътре. Тази измяна определено бе една от причините така непристъпната твърдина да бъде превзета за толкова кратко време. Имаше обаче и още нещо — на времето Шоню сам беше началник на Инуяма и градските жители, старейшините на околните села и дори самите селяни добре си спомняха своя предишен повелител. Макар служителите с парите да бяха пратени тъкмо за да подкупят тези хора, сегашният успех се дължеше не толкова на подкупа, колкото на миналото на Шоню.

 

 

Хората от някога издигнати, но сега западащи родове привличат около себе си странна смесица от характери. Проницателните, лекомислените, онези, които виждат злината, но не могат да дадат собствено мнение или съвет всички те бързо напускат сцената. Тези, които по-неясно долавят какво става, но и те нямат силата и възможностите да спрат упадъка, също по някое време изчезват.

Остават единствено два вида хора — такива, които не са достатъчно надарени, за да си намерят препитание на друго място и онези истински верни служители, които не напускат своя господар до самия край, през време на бедност и слабост, живот и смърт, щастие и скръб.

Но кои от тези са истински самураи? Кои живеят честно или кои остават просто заради облагите? Трудно е да се разбере това, понеже всички до един прилагат цялата своя изобретателност, за да убедят своите господари в незаменимостта си.

Макар и човек на риска, Иеясу напълно се различаваше от вдетинения Нобуо, който не знаеше нищо за света наоколо. Той държеше сина на Нобунага в длан, както играч на шах — фигура.

— Е, направили сте си прекалено много труд заради мен, господарю Нобуо — обърна се към него. — Аз всъщност бих си взел само още малко ориз. Израснал съм в скромни условия и тази вечер небцето и стомахът ми не могат вече да издържат на толкова много изискани ястия.

Беше вечерта на тринадесето число от месеца. Щом Иеясу пристигна същия следобед в Кийосу, Нобуо го заведе в един от храмовете, където в продължение на няколко часа двамата имаха таен разговор. Вечерта в стаята за гости на крепостта бе устроено угощение.

Дори след случката в храма Хоно Иеясу остана някак встрани от събитията. Сега обаче той залагаше цялата сила на рода Токугава — сила, на чието укрепване бе посветил толкова години — и лично дойде в Кийосу. Нобуо гледаше на него като на спасител. Правеше всичко възможно да му угоди и сега го гощаваше с най-изискани ястия.

От гледна точка на Иеясу обаче цялото това показно гостоприемство бе просто проява на наивност и той можеше само да съжалява своя домакин. На времето, когато Нобунага се прибираше победоносно от Кай и под предлог, че иска да види връх Фуджи, спря при Иеясу, този му оказа прием в продължение на седем дни. Като си спомнеше за тогава, Иеясу само можеше да съжалява сегашния си домакин.

Естествено, господарят не беше чужд на състраданието към по-слабия — в случая Нобуо — но също и знаеше, че същината на този свят е в промяната. Ето защо, макар и през време на угощението да изпита съжаление и съчувствие, съвестта изобщо не го гризеше заради намерението просто да използва наивния и изнежен благородник като своя играчка. Няма човек, който с по-голяма сигурност да предизвика нещастие, от неспособния наследник на бляскав род, получил власт и славно име. Колкото повече се оставя да го използват, толкова по-опасен става такъв човек.

Хидейоши най-вероятно си мислеше същото като Иеясу. Но докато той виждаше в Нобуо пречка за постигане на своите цели и търсеше начин да го отстрани. Иеясу пък се опитваше да го използва. При все това разминаване, плановете и на двамата бяха в основата си еднакви. Който и да спечелеше, съдбата на Нобуо щеше да е същата, тъй като той просто отчаяно бе прегърнал идеята, че е единствен наследник на Нобунага.

— Как така? — възрази Нобуо. — Та празненството едва сега започва. В такава хубава пролетна нощ ще е срамота да си легнете рано.

Нобуо правеше всичко възможно да забавлява Иеясу добре, но истината бе, че госта го чакаше работа.

— Не, господарю Нобуо. Негово Височество не бива да пие повече саке — поне така сочи цветът на лицето му. Подайте чашата насам към нас.

Нобуо обаче не беше забелязал отегчението на своя почетен гост и настоятелността му беше предизвикана от погрешния начин, по който схвана сънливия поглед в очите на Иеясу. Прошепна нещо на служителите и плъзгащите се хартиени врати в дъното на залата бяха веднага изтикани настрана, за да се покажат музиканти и танцьори. За Иеясу тази гледка не беше особено забавна, но той с търпелив израз проявяваше от време на време интерес, позасмиваше се и когато представлението свърши, запляска с ръце.

Служителите му се възползваха от възможността да го дръпнат за ръкава и да му направят знак, че е време за лягане. В същия миг обаче под шумния звук на оркестъра се появи един комедиен артист.

— Тази вечер ще покажем на почитаемия гост едно представление Кабуки, играно наскоро в столицата…

Последва невероятен поток от думи. След това мъжът изпя въведението към пиесата, а друг един изпълнител го допълни с припев и с няколко мелодии от християнското богослужение, добили напоследък известност между местните господари в западните области. Свиреше на инструмент, подобен на виолата, използвана при църковни служби, а дрехите му бяха извезани със западна украса и поръбени с дантела — всичко това в чудесно съчетание с обичайно японско кимоно.

Зрителите бяха завладени от видяното. Явно онова, което се харесва на човека от простолюдието, доставяше удоволствие и на големите господари и самураите им.

— Господарю Нобуо, господарят Иеясу каза, че вече му се доспива — прошепна Окудайра на Нобуо, когото пиесата погълна напълно.

Домакинът бързо стана да изпрати своя гост и стигна с него чак до спалнята. Представлението Кабуки още не беше свършило и виолата, флейтите и барабаните продължаваха да се чуват.

На следващата сутрин Нобуо се събуди в извънредно ранен за него час и тръгна към покоите на Иеясу. Там го завари вече станал и да обсъжда някакъв въпрос със служителите си.

— А закуската на господаря Иеясу? — попита Нобуо.

Когато някой му отвърна, че закуската вече е минала, домакинът доби малко объркан вид.

В този миг един от самураите на стража в градината и някакъв войник от наблюдателната кула си подвикнаха, че в далечината нещо ставало. Това привлече вниманието и на Иеясу, и на Нобуо. Не след дълго се появи един самурай, който да извести какво се е случило.

— Далеч в небето на северозапад от известно време се вижда черен пушек. Първо помислихме, че може да е горски пожар, но мястото, откъдето се вдига димът, започна да се мести и след това се появиха и още няколко облака.

Нобуо сви рамене. Ако ставаше дума за югоизток, можеше да се сети за Исе или някое друго място, където да има сражение, но сега изражението му сочеше, че изобщо не разбира какво може да бъде.

— Не е ли това от посоката на Инуяма? — обади се Иеясу, който вече знаеше за смъртта на Накагава преди два дни.

Без да чака отговор, даде нареждане:

— Окудайра, идете да видите.

Окудайра се затича по коридора заедно със служителите на Нобуо и се изкачи на наблюдателницата.

По стъпките на хората, които почти веднага слязоха надолу, ясно пролича, че се е случило нещо много тревожно.

— Може да е от Хагуро, Гакуден или Инуяма, но при всички случаи — от тази околност — съобщи Окудайра.

Крепостта заприлича на врящ чайник. Навън вече се чуваше тръбенето на раковината, но повечето войници, които веднага се втурнаха да вземат оръжието си, така и не забелязаха, че наблизо е Иеясу.

Щом разбра, че пламъците със сигурност идват от Инуяма, той се разбърза по съвсем необичаен за него начин.

— Сега стана лошо! — извика.

Пришпори коня си в галоп и препусна на североизток, в посока към дима. Служителите го следваха от двете страни, като се опитваха да не изостават. От Кийосу до Комаки нямаше много път, както и оттам до Гакуден. От Гакуден до Хагуро пеш се стигаше за един час, накрая — от Хагуро до Инуяма разстоянието бе същото. Щом пристигнаха в Комаки, вече разбраха какво точно се е случило. В ранните утринни часове крепостта Инуяма е била превзета. Иеясу дръпна поводите на коня си и се втренчи в дима, който се издигаше на няколко места между Хагуро и околността на Инуяма.

— Закъснях — прошепна той на себе си. — Не бива да допускам грешки като тази.

Почти виждаше в облака от черен дим очертанията на лицето на Шоню. Щом чу слуха, че Нобуо пуснал сина на Шоню да се върне при баща си, веднага се замисли за последствията от тази доброжелателна постъпка. При все това не бе и предполагал, че повелителят на Такеда може да се окаже дотам двуличен, та да действа толкова коварно и бързо.

„Не че не знаех каква хитра стара лисица е той“, помисли си Иеясу. Нямаше смисъл да си припомня колко важно е местоположението на Инуяма. Близостта до Кийосу само увеличаваше важността й във войната с Хидейоши. Крепостта владееше подстъпите към горното течение на река Кисо, границата между Мино и Овари и извънредно важния брод на Унума. Това укрепление, което струваше колкото сто други, сега бе загубено в полза на врага.

— Да се връщаме — каза Иеясу. — Ако се съди по това, как се издигат пламъците, Шоню и синът му сигурно вече са се върнали в Гифу.

В мига, в който рязко дръпна поводите на другата страна, Иеясу си възвърна обичайното изражение на лицето. Сигурен беше, че ще си отмъсти двойно за тази загуба. Хората около него шумно се оплакваха от неблагодарността на Шоню, хулеха го заради страхливото нападение изневиделица и заплашваха при следващата битка да му дадат добър урок, но Иеясу сякаш не ги чуваше. Засмя се мълчешком и насочи коня си към Кийосу.

На връщане срещнаха Нобуо, тръгнал от крепостта доста по-късно начело на своята войска. Този впери поглед в Иеясу, сякаш връщането му е нещо напълно неочаквано.

— Всичко наред ли е в Инуяма? — попита.

Преди този да е успял да отговори, от служителите зад него се чу смях. Той обаче наистина търпеливо и любезно обясни на Нобуо какво точно е станало. Синът на Нобунага съвсем посърна. Иеясу спря коня си до неговия и се зае да го успокоява.

— Не се тревожете. Ако сега ние понасяме поражение, на Хидейоши ще му се върне двойно. Погледнете натам.

Посочи с очи към възвишението Комаки.

Преди много време Хидейоши проницателно бе препоръчал на Нобунага да се премести от Кийосу в Комаки. Ставаше дума само за един объл хълм, не по-висок от двеста и осемдесет лакти, но той властваше над околната долина и бе удобен за започване на нападение във всяка една посока. Ако Комаки бъде укрепен, при едно сражение в равнината на Овари и Мино западната войска нямаше да може да настъпи, без да е превзела преди това върха. Мястото бе отлично и за настъпление, и за отбрана.

Нямаше време да се обяснява всичко това на Нобуо, така че Иеясу просто се обърна и заговори този път на своите служители:

— Веднага да започне строеж на укрепления на връх Комаки.

Веднага след като даде това нареждане, настигна отново Нобуо и се прибра с бавен ход заедно с него до Кийосу. По пътя двамата водиха приятен разговор.

 

 

По това време всички смятаха, че Хидейоши е в крепостта Осака, но от тринадесетия ден на месеца, когато Иеясу разговаряше с Нобуо в Кийосу, той се намираше в Сакамото. Такова бавене не му беше присъщо.

Иеясу вече действаше с пълна сила, за да изпълни плана си за настъпление от Хамамацу през Окадзаки към Кийосу, но Хидейоши, често изумявал всички със своята светкавичност, този път никак не бързаше. Или поне така изглеждаше отстрани.

— Някой да дойде! Не са ли оръженосците ми тук?

Беше гласът на господаря, гръмък както обикновено.

Младите оръженосци, нарочно отделили се в своята стая, бързо изоставиха играта на сугуроку, с която крадешком се занимаваха. Тринадесетгодишният Набемару се затича с всички сили натам, откъдето се чуваше пляскането с ръце на господаря му.

Хидейоши вече бе излязъл на терасата. През предната порта се виждаше малката фигура на Сакичи, който бързо изкачваше склона от града към крепостта. Без да се обръща назад, за да види чии са стъпките, даде заповед да пуснат младежа вътре.

Сакичи влезе и коленичи пред своя господар.

След като изслуша разказа му за положението в крепостта Осака, Хидейоши попита:

— А Чача? Чача и сестрите й също ли са добре?

За миг Сакичи се напрегна, сякаш не можеше да се сети за тях. Да отвърне на въпроса веднага само щеше да направи Хидейоши подозрителен („Този проклет Сакичи е разбрал!“) и без съмнение щеше да го накара и да се почувства неудобно. Доказателство за всичко това бе, че в мига, в който попита за Чача, господарското изражение на Хидейоши сякаш се стопи и по лицето му се разля руменина. Изведнъж доби извънредно стеснителен вид.

Сакичи добре разбираше причината господарят му да е неспокоен и не можеше скришом да не се забавлява.

След падането на Китаношо Хидейоши се грижеше за трите дъщери на Оичи, сякаш са негови собствени. При строежа на крепостта Осака нареди един малък и светъл вътрешен двор да бъде отделен заедно с околните помещения нарочно за тях. От време на време отиваше да посети и да си поиграе с момичетата, сякаш отглеждаше в златна клетка някакви редки птички.

— На какво се усмихвате, Сакичи? — сепна го Хидейоши.

Той самият обаче намираше всичко това за леко забавно. Явно Сакичи вече е разбрал всичко.

— Не, няма нищо. Другите задължения ме разсеяха и пропуснах да посетя стаите на трите княгини.

— Така ли? Е, нищо.

И Хидейоши бързо смени темата с друга.

— Докато пътувахте, какви слухове чухте покрай река Йодо и в Киото?

Винаги задаваше подобни въпроси, когато е пратил човек на някое по-отдалечено място.

— Навсякъде всички говореха само за война и нищо друго.

Като поразпита Сакичи по-подробно за настроенията в Киото и Осака, Хидейоши разбра, че според хората битката за властта нямало всъщност да се води между него и Нобуо, а между него и Иеясу. След смъртта на Нобунага мнозина сметнаха, че Хидейоши най-сетне ще въдвори мир, но сега страната отново бе разделена на две враждуващи половини и сърцата на японците се изпълваха с тревога при мисълта за големия сблъсък, който сигурно нямаше да остави никоя област незасегната.

Сакичи се оттегли и на негово място се появиха двама от военачалниците на Нива Нагахиде — Канамори Кинго и Хачия Йоритака. Хидейоши полагаше големи усилия да привлече Нива на своя страна, тъй като знаеше, че никак няма да е добре, ако го тласне в лагера на противниците. Освен че щеше да значи загуба на военна сила, такава постъпка на Нива щеше и да убеди хората, че правото е на страната на Нобуо и Иеясу. Между служителите на Нобунага този човек бе стоял по-долу само от Кацуие и се ползваше с голямо уважение като извънредно откровен и достоен мъж.

Сигурно бе, че Иеясу и Нобуо също опитват всички средства, за да накарат Нива да се присъедини към тях. Може би завладян в крайна сметка от въодушевлението на Хидейоши, Нива обаче прати Канамори и Хачия при него като първо подкрепление от север. Хидейоши се поуспокои, но още не беше напълно уверен в изхода.

Преди да мръкне, на три пъти пристигаха вестоносци с новини за положението в Исе. Хидейоши прочете писмата и лично разпита хората, нареди им да предадат устни отговори и докато ядеше вечерята си, издиктува и писма в отговор на получените.

В ъгъла на стаята имаше поставен голям сгъваем параван. На двете му крила със златна боя беше изрисувана карта на Япония. Хидейоши погледна натам и попита:

— Нищо ли още няма от Ечидзен? А какво стана с пратеника, когото пратих при Уесуги?

Докато служителите започнаха да се оправдават с голямото разстояние, господарят им пресметна нещо на пръсти. Беше пратил вестоносци при Кисо и Сатаке. Опитваше се да разпъне мрежата от свои съюзи надлъж и нашир през страната, която сега виждаше изрисувана на картата. Нравът на Хидейоши беше такъв, че той смяташе войната само за последно средство. За него от само себе си се разбираше, че изкуството на преговорите също е битка. Това изкуство обаче не се упражнява заради самото себе си, нито пък се корени във военна слабост. При Хидейоши съюзите се сключваха само след като тилът му е достатъчно подсигурен с оръжие и отрядите му са достатъчно силни. С Иеясу обаче до съюз така и не се стигна. Никой не знаеше за това, но дълго преди да се е стигнало до настоящото положение, Хидейоши прати в Хамамацу вестоносец със следното послание:

Ако си спомните за миналогодишната ми молба към Императора да Ви удостои с по-висок сан, ще разберете моите топли чувства към Вас. Има ли въобще причина да вдигаме оръжие един срещу друг? Цялата страна добре знае, че господарят Нобуо е надарен с посредствен ум. Колкото и да развявате знамето на дълга и да се опитвате да поддържате остатъците от рода Ода, никой няма да намери усилията Ви достойни за възхищение. В крайна сметка няма и да има полза и от сблъсъка между двама ни. Вие сте умен мъж. Успеем ли да се спогодим, ще прибавя към Вашите владения областите Овари и Мино.

Бъдещето на такива предложения зависи обаче от другата страна, а отговорът, който Хидейоши получи, бе определено отрицателен. Дори и след като прекъсна отношенията си с Нобуо, той въпреки това продължи да праща писма с още по-благоприятни условия, като се опитваше да убеди Иеясу. Посланиците обаче само си навличаха гнева на господаря и се връщаха съвсем обезсърчени.

— Господарят Иеясу отвърна, че господарят Хидейоши е този, който не го разбирал — съобщи един от тях.

Хидейоши се усмихна пресилено и отговори:

— Иеясу е този, който не разбира какво всъщност мисля.

Във всеки случай времето, прекарано от него в Сакамото, бе изцяло посветено на работа. Крепостта беше едновременно средище на войските му в Исе и южна Овари и място, от което се разклоняваше мрежата за разузнаване и преговори, покрила цялото пространство от севера до западните области. Сакамото бе много по-удобна за тайни планове от Осака. Вестоносците освен това можеха да влизат и излизат оттам, без да привличат прекалено много внимание.

На пръв поглед двете области на влияние изглеждаха ясно разграничени — на изток и североизток — Иеясу, в столицата и западно от нея — Хидейоши. Дори в Осака, седалището на Хидейоши, имаше обаче много хора, които поддържаха Токугава. Не можеше да се каже, че и при двора няма такива, които чакат сгромолясването на Хидейоши.

Даже в самурайските родове се случваше бащите и майките да са на служба при областните управители на Осака и Киото, а синовете — във войската на пълководците на изтока. Братя се оказваха разделени между двете враждуващи страни. Така кървавата разпра не пощади и отделните семейства.

Хидейоши познаваше горчивите изпитания, които носи със себе си войната. Сраженията бушуваха още от времето, докато растеше в старата къща на майка си в Накамура. През всичките години на неговите странствания положението остана същото. С появата на Нобунага за известно време страданията на народа станаха дори още по-тежки, но управлението му донесе на обикновените хора и много радост и надежда. Всички вярваха, че Нобунага ще сложи началото на траен мир в страната. Той обаче бе погубен, преди да е довършил и наполовина делото си.

Хидейоши се беше зарекъл да продължи онова, което смъртта на Нобунага прекъсна. Усилията му, плод на толкова дни без отдих и безсънни нощи, го доведоха на една крачка от целта. Сега предстоеше да направи именно тази последна стъпка. Можеше да се каже, че все едно е изкачил деветстотин от хилядата разкрача по пътя си. Последните сто обаче бяха най-трудните. По начало му бе ясно, че ще дойде време, когато ще срещне последната пречка преди целта — Иеясу — и ще се наложи или да го отстрани, или направо да го погуби. Когато мигът настъпи обаче, Хидейоши откри, че трудностите надминават очакванията му.

През време на десетте дни, които той прекара в Сакамото, Иеясу на свой ред доведе войската си чак до Кийосу. Ясно беше, че намерението му е да разбуни Исе, Ига и Кюшу подобно на гнездо на оси и после да настъпи на запад, да влезе в Киото и с един удар, като буреносен вятър, да обсади Осака.

Но и Иеясу не смяташе, че напредъкът му ще бъде лесен. Също като Хидейоши, той очакваше по пътя към Осака да бъде въвлечен в решаващото голямо сражение. Къде обаче ще се състои то? Единственото място, което осигуряваше достатъчно простор за този двубой на изтока и запада, беше широката равнина на Ноби, покрай брега на река Кисо.

По-дейната от двете страни щеше да си спечели преимущество, като първа построи укрепления по високите места. Докато Иеясу вече се бе погрижил за това и добре се беше подготвил, за Хидейоши можеше да се каже, че се окопити малко късно. Дори на вечерта на тринадесетия ден от месеца той още не се бе помръднал от Сакамото.

Тази привидна бавност обаче не беше, както изглеждаше на пръв поглед, следствие от невнимание. Хидейоши знаеше, че Иеясу не може да бъде сравняван нито с Мицухиде, нито с Кацуие. Забавянето му беше нужно, за да завърши приготовленията си. Чакаше да спечели на своя страна Нива Нагахиде, чакаше да се увери, че Мори в западните области няма да предприемат нищо против него, чакаше да се справи с опасните остатъци от монасите-воини на Шикоку и Кюшу, чакаше, най-сетне, за да преодолее съпротивата на пълководците в близките Мино и Овари.

Потокът от вестоносци нямаше край и Хидейоши ги приемаше дори по време на хранене. Тъкмо бе свършил с обяда и оставяше клечките за ядене, когато пристигна ново съобщение. Протегна ръка, за да вземе кутията с писмото.

Беше нещо, което отдавна чакаше — отговор от Бито Джинемон, пратен по-рано като втори пратеник в крепостта на Икеда Шоню в Огаки. Дали новината е добра или лоша? От посланиците в други крепости още нямаше никакво съобщение. Хидейоши отвори писмото с чувството, че отваря оракулско предсказание и го зачете.

— Добре — бяха само думите му.

Късно същата нощ, след като вече си беше легнал, стана от леглото, като че внезапно се е сетил за нещо и повика самураите от нощната стража.

— Утре сутрин ли се връща вестоносецът на Бито?

— Не — отвърна войникът. — Времето не му стигаше, почина си за малко и веднага тръгна обратно за Мино, да пътува през нощта.

Хидейоши седна върху завивките, извади четка и написа на Бито следното писмо:

Благодарение на вашите големи усилия Шоню и неговите синове обещаха да ме поддържат. Нищо не може да ми достави по-голяма радост. Има обаче нещо, за което веднага трябва да ви известя: Ако Нобуо и Иеясу разберат, че Шоню ще бъде на моя страна, те ще започнат да сипят всякакви заплахи. Не отвръщайте на никоя. Не правете нищо прибързано. Икеда Шоню и Мори Нагайоши винаги са били смели и горди и са презирали врага.

Веднага щом остави четката, накара да пратят писмото в Огаки.

След два дни обаче, на петнадесети вечерта, оттам пристигна ново известие.

Инуяма бе паднала. Едновременно с взетото решение Шоню и синът му предлагаха на Хидейоши и крепостта с най-добро местоположение по цялата река Кисо. Новината беше добра.

Хидейоши остана доволен, но го обзе и тревога.

На следващия ден се пренесе в крепостта Осака. За няколко дни лошите признаци се умножиха. Узна се, че след голямата победа при Инуяма Шонювият зет Нагайоши поискал да събере военна слава за себе си и замислил изневиделица да нападне укрепленията на Токугава на връх Комаки. Войската му обаче попаднала на вражеска засада при Хагуро. Говореше се, че заедно с много от войниците загинал и самият той.

— Загубихме човека, защото имаше прекалено желание да се бие. Непростимо неблагоразумие!

Укорът на Хидейоши беше насочен срещу самия него.

 

 

Тъкмо когато на деветнадесети Хидейоши се готвеше да напусне крепостта си, от Кюшу пристигна друга лоша новина. Хатакеяма Садамаса се разбунтувал и настъпвал по море и суша към Осака. Зад това най-вероятно стояха Нобуо и Иеясу, но дори и да не бе така, остатъците от монасите-воини от ордена Хонганджи винаги дебнеха възможност да нападнат. Хидейоши се видя принуден да отложи деня на своето заминаване, за да се погрижи за отбраната на Осака.

Дойде ранната сутрин на двадесет и първия ден от третия месец. В храсталаците край крепостта мушитрънчетата пееха пискливите си песни. Черешовите цветове падаха и се носеха във въздуха покрай дългото шествие от коне и въоръжени мъже, сякаш самата природа ги изпровожда преди битката. Събралите се да гледат градски жители образуваха покрай улицата безкрайна върволица.

Войската, която Хидейоши поведе този ден в поход, наброяваше тридесет хиляди души. Всички се напрягаха да различат в множеството самия господар, но той бе толкова дребен и обикновен на вид, че лесно убягваше от погледа между останалите военачалници, качени на седлата си.

Хидейоши обаче наблюдаваше множеството и тайно се усмихваше със задоволство. „Осака ще процъфти, мислеше си. Това е най-добрият знак за бъдещето.“ Наистина, хората в тълпата бяха облечени в ярки цветове и шарки и нямаха вид на обитатели на западащ град. Дали това беше, понеже се уповаваха на новата крепост, под чиято закрила живееха?

„Ще победим. Този път ще успеем.“ Ето какво Хидейоши очакваше от бъдещето.

Тази нощ войската се разположи на стан в Хираката и рано следващата сутрин продължи на изток, по пълния със завои път покрай река Йодо.

Щом пристигнаха във Фушими, на речния брод насреща им излязоха към четиристотин души.

— Чии са тези знамена? — попита Хидейоши.

Военачалниците присвиха очи с подозрение. Никой не можеше да определи на кого са големите бойни знамена с черни китайски йероглифи на червено поле. Имаше също пет златни хоругви и военачалнически флаг с нарисувани един голям кръг и осем по-малки около него. Под тези отличителни знаци в съвършено правилен строй се бяха подредили тридесет въоръжени конника, тридесет копиеносци, също толкова стрелци с пушка, двадесет стрелци с лък и един отряд от пехотинци. Речният вятър развяваше краищата на яркото им облекло.

— Идете да разберете кои са — нареди Хидейоши на един от своите служители.

Човекът се върна скоро с думите:

— Това е Ишида Сакичи.

Хидейоши тупна леко по седлото си.

— Сакичи ли? Е, това и трябваше да се очаква — каза той радостно, сякаш току-що се е сетил за нещо приятно.

Сакичи се приближи до коня на Хидейоши и поздрави своя господар.

— Преди време ви бях дал обещание и сега поставям на ваше разположение един отряд, който въоръжих с парите, спечелени от разчистването на малко пустеещи земи наблизо.

— Е, елате тогава с нас, Сакичи. Тръгнете след обоза отзад.

Цената на тези хора и коне беше повече от десет хиляди крини ориз и Хидейоши остана твърде впечатлен от предприемчивостта на Сакичи.

Същия ден мнозинството от войниците мина през Киото и пое по пътя за Оми. На Хидейоши всяко дърво и стръкче тук навяваше спомени за превратностите на неговата младост.

— Ето го и връх Бодай — промълви той сам на себе си.

Вдигна поглед към възвишението и си спомни за неговия господар, Такенака Ханбей, отшелника от връх Курихара. Сега, като размислеше, бе благодарен, че през време на тази своя младост не е пропилял и един ден напразно. Тъкмо превратностите и борбите от онова време го бяха направили това, което е сега. Този тъмен свят със своите подмолни течения всъщност бе благословия за него.

Ханбей, който прие Хидейоши като свой господар, бе от онези верни приятели, които не можеш да забравиш. Дори и след смъртта му, Хидейоши винаги, когато срещнеше някаква трудност, си помисляше: „Защо само Ханбей не е тук?“. Въпреки това остави човека да умре, без да е получил каквото и да било в отплата. Клепките на Хидейоши внезапно овлажняха от сълзи на тъга, които замъглиха вида на връх Бодай пред очите му.

Спомни си и за сестрата на Ханбей, Ою…

В същия миг забеляза под сянката на боровете край пътя качулката на будистка монахиня. Погледът й за миг се срещна с този на Хидейоши. Той дръпна поводите на коня и изглежда се приготви да даде заповед за спиране, но жената под дърветата вече беше изчезнала.

Същата вечер получи в стана си чиния с оризови сладки. Един оръженосец ги донесе и каза, че му ги дала някаква монахиня, която не казала името си.

— Много са вкусни — похвали ги Хидейоши, след като си взе две, въпреки че вече бе вечерял.

Докато казваше това, в очите му се появиха сълзи. По-късно наблюдателният младеж спомена пред пълководците за необичайното настроение на господаря си. Всички изглеждаха изненадани и явно не можеха дори да се догадят за причината той да се държи така. Тъгата му ги разтревожи, но веднага щом постави глава върху възглавницата, Хидейоши захърка шумно, както обикновено. Спа само четири часа. На сутринта стана и тръгна на път, преди още да се е развиделило. До, края на деня първото и второто поделение на войската бяха пристигнали в Гифу. Тук Хидейоши бе посрещнат от Шоню и сина му; в скоро време крепостта се препълни с хора от огромната войска.

Факли и огньове огряха нощното небе над река Нагара. Надалеч можеше да се видят как четвъртият и петият отряди продължават пътя си на изток през цялата нощ.

— Колко време мина! — възкликнаха в един глас Хидейоши и Шоню, веднага щом се зърнаха.

— Наистина се радвам, че вие и синът ви сте този път с мене. Не мога дори да ви опиша какво сте направили за мен с победата си при Инуяма. Не, дори аз бях впечатлен от бързината и ловкостта ви.

Хидейоши открито похвали заслугите на Шоню, а не каза нищо за неотдавнашното поражение на неговия зет. Въпреки че не стана дума за това обаче, Шоню бе засрамен от станалото. Явно много го притесняваше, че победата при Инуяма не може да изкупи понесената от Нагайоши загуба. Писмото, което Хидейоши му бе пратил по Бито Джинемон, изрично предупреждаваше да внимават с Иеясу, но просто дойде твърде късно.

Сега Шоню пръв заговори за станалото.

— Направо не зная как да се оправдая за нашето поражение. Всичко е заради глупостта на моя зет.

— Прекалено много се тревожите за това — отвърна засмян Хидейоши. — Такова нещо не подобава на онзи Икеда Шоню, когото познавам.

„Трябваше ли да упрекна Шоню или просто да оставя всичко настрана?“, запита се Хидейоши, когато се събуди на следващата сутрин. Оставаше обаче огромното предимство, че преди наближаващата битка той ще има в свои ръце крепостта Инуяма. Продължи отново и отново да благодари на Шоню за това постижение, и то не само за да го утеши.

На двадесет и пети бе обявена почивка и Хидейоши събра войската си на едно място. Сега тя наброяваше над осемдесет хиляди души.

Следващата сутрин напуснаха Гифу и на обед вече бяха в Унума, където господарят веднага нареди да направят през река Кисо плаващ мост от лодки. След това войската се разположи на стан за през нощта. На сутринта на двадесет и седми вдигнаха палатките и се отправиха към Инуяма. Хидейоши влезе в крепостта точно по пладне.

— Доведете ми някой кон със здрави крака — нареди той, веднага щом свърши с обеда.

След това препусна нанякъде, придружен само от няколко лековъоръжени ездачи.

— За къде тръгвате, господарю? — попита един от военачалниците, който го настигна с бесен галоп.

— Искам с мен да дойдат само няколко души — отвърна Хидейоши. — Ако сме твърде много, ще ни забележи врагът.

Минаха бързо през селото Хагуро, където се твърдеше, че бил убит Нагайоши и изкачиха връх Ниномия. Оттам Хидейоши можеше да огледа главното вражеско укрепление на Комаки.

Обединените сили на Нобуо и Иеясу наброяваха според сведенията около шестдесет и една хиляди. Хидейоши присви очи и впери поглед в далечината. Обедното слънце светеше ослепително ярко. Мълчаливо сложи ръка над челото си и се загледа неподвижно към Комаки, покрит с неприятелски отряди.

Този ден Иеясу още беше в Кийосу. По-рано бе отишъл до върха, даде указания за подреждането на войските и бързо се върна. Сякаш някой майстор на играта го изключително внимателно придвижваше по дъската един-единствен пул.

Вечерта на двадесет и шести Иеясу получи потвърждение на слуха, че Хидейоши е вече в Гифу. Седеше в една от стаите заедно със Сакакибара, Хонда и няколко други служители. Тъкмо им докладваха, че строежът на укрепленията на връх Комаки е завършил.

— Значи Хидейоши се е появил? — промълви на себе си Иеясу.

Спогледа се с останалите мъже и се усмихна. Кожата под очите му се набръчка като на костенурка. Всичко вървеше точно според предвижданията му.

Хидейоши винаги се бе показвал бърз и това, че сега не действаше с обичайната припряност, отначало създаде на Иеясу доста грижи. Дали ще се укрепи в Исе или ще излезе източно от равнината на Ноби? Докато още бе в Гифу, той можеше да поеме и в двете посоки. Иеясу зачака следващото известие. Когато то пристигна, разбра, че противниците са построили мост през река Кисо и сега са при крепостта Инуяма.

Повелителят на Токугава получи тези последни сведения привечер на двадесет и седмо число от месеца. По изражението на лицето му всички присъстващи разбраха, че времето за действие е дошло. През нощта направиха последни приготовления за битката. На двадесет и осми, под ударите на барабаните и с развети знамена, войската на Иеясу настъпи към връх Комаки.

Нобуо се беше върнал в Нагашима, но известен за положението, незабавно забърза към Комаки, за да се присъедини към своя съюзник.

— Чух, че само силите на Хидейоши наброявали осемдесет хиляди, а заедно с тези на съюзниците му стават над сто и петдесет хиляди — отбеляза синът на Нобунага, сякаш въобще не съзнаваше, че тъкмо той даде повод за това голямо сражение.

Трепкането на погледа му говореше за чувства, които не успява да запази скрити в гърдите си.

 

 

Докато минаваше вечерта през крепостната порта, Шоню сбърчи нос от дима на кухненските огньове.

Само като видяха лицето му, войниците на Икеда получиха лоши предчувствия. Всички знаеха, че недоброто настроение на Шоню се дължи на поражението на Нагайоши. Заради неговата грешка съюзниците получиха тежък удар още в началото на войната, преди главнокомандващият Хидейоши да се е появил на бойното поле.

Икеда Шоню винаги бе живял със самочувствието, че никой няма за какво да го укори и сега, след четиридесет и осем години като воин, този неуспех идваше най-малкото неочаквано.

— Ела насам, Юкисуке. Терумаса, ела и ти. И старшите служители също.

Беше седнал с кръстосани крака в залата на главното укрепление и викаше двамата си синове заедно със служителите.

— Бих искал да чуя от вас откровени мнения. Погледнете първо това — и той извади от кимоното си една карта.

Мъжете си запрехвърляха листа от ръка на ръка. Всички разбраха какво предлага Шоню.

Върху картата с червено мастило беше нанесена права линия — от Инуяма, през планините и реките, до Окадзаки и Микава. След като я погледнаха, присъстващите мълчаливо зачакаха какво още ще им каже техният господар.

— Ако за известно време оставим настрана Комаки и Кийосу и направо настъпим с хората си към главната крепост на Токугава в Окадзаки, без съмнение дори Иеясу няма да знае какво да прави. Единственото, за което трябва да се погрижим, е войската ни да остане незабелязана от противника на връх Комаки.

Никой не бързаше да отговори. Замисълът беше съвсем необичаен. Ако допуснат и една грешка, тя можеше да свърши с такова поражение, от което съюзниците им да не успеят да се оправят.

— Възнамерявам да предложа този план на господаря Хидейоши. Ако всичко мине успешно, и Нобуо, и Иеясу сами ще паднат в ръцете ни.

Шоню искаше да се отличи с нещо, за да изкупи поражението на своя зет и да затвори устата на хората, които сега пръскаха за него недоброжелателни слухове. Макар присъстващите да разбираха тези му намерения, никой не успяваше да открие слабо място и в самия план. Никой не беше готов да заяви:

— Не, прекалено хитрите замисли рядко са успешни. Това тук е опасно.

В края на съвещанието замисълът на Шоню получи единодушно одобрение. Всички военачалници замолиха да бъдат сложени в първите редици, които ще проникнат на вражеска земя, за да ударят Иеясу в самото сърце на неговата област.

Подобен план изпробва при Шидзугатаке племенникът на Шибата Кацуие, Генба. При все това Шоню бе готов да се застъпи за идеята си пред Хидейоши и заяви:

— Утре отиваме в главния лагер в Гакуден.

Цяла нощ прехвърля замисъла през главата си. Призори обаче от Гакуден пристигна вестоносец, който му съобщи:

— Днес господарят Хидейоши ще прави обиколка на частите и най-вероятно ще спре по обяд в Инуяма.

Хидейоши наистина излезе от Гакуден, придружаван от десет оръженосци и приближени служители. Лекият ветрец на четвъртия месец повяваше над главата му. Огледа внимателно стана на Иеясу на връх Комаки и вражеските укрепления в околността и после тръгна по пътя за Инуяма.

При срещите си с Шоню Хидейоши се отнасяше към него като към стар приятел. По времето, когато бяха млади самураи в Кийосу, Шоню, Хидейоши и Инучийо често излизаха да си пийнат заедно.

— Между другото, как е Нагайоши? — попита той сега.

Първоначалната вест беше, че Нагайоши е убит, но той всъщност бе само тежко ранен.

— С прибързаността си моят зет съвсем обърка нещата, но поне възстановяването му също мина бързо. Иска само да излезе възможно най-скоро на бойното поле, за да очисти името си от срама.

— От всички вражески укрепления на връх Комаки днес кое ви се видя най-силно, Ичимацу? — обърна се Хидейоши към един от служителите си.

Обичаше да задава такива въпроси, за да слуша после как младите воини изказват своите мнения.

В случаи като този всеки от приближените служители около него бързаше да заяви какво мисли. Щом спорът се разгорещеше, Хидейоши също влизаше в него и за външен човек ставаше трудно да каже дали спорят господар и служителите му или просто приятели. Щом Хидейоши обаче приемеше отново сериозен вид, всички веднага се укротяваха.

Сега Шоню седеше до него и най-сетне се намеси в разговора.

— И аз имам нещо, за което много бих искал да поговоря с вас.

Хидейоши се наведе на другата страна, за да го изслуша и кимна. После нареди на всички да се оттеглят.

Ветре останаха само Шоню и Хидейоши. Това беше залата на главното укрепление и тъй като наоколо им имаше много празно място, нямаше нужда да се пазят от подслушване.

— За какво става точно дума, Шоню?

— Днес сте обиколили частите и предполагам, имате доста наблюдения. Смятате ли, че укрепленията на Иеясу на връх Комаки нямат слабо място?

— Е, построени са превъзходно. Не мисля, че друг освен Иеясу би успял за толкова кратко време да издигне такива укрепления.

— И аз излизах неведнъж да ги огледам и не виждам как можем да нападнем — отбеляза Шоню.

— При това положение просто ще стоим едни срещу други — отвърна Хидейоши.

— Иеясу разбира кого има насреща и затова действа предпазливо — продължи Шоню. — От друга страна и нашите войници знаят, че сега за първи път влизаме в битка с прочутите отряди на рода Токугава. Естествено, че ще се стигне до това само да се гледаме.

— Наистина, от доста дни не са се чували дори изстрели. Едно много тихо сражение е това.

— Е, ако мога…

И Шоню приседна по-наблизо, разтвори своята карта и с въодушевление се зае да разяснява плана си.

Хидейоши го слушаше също така жадно и постоянно кимаше. Изражението на лицето му обаче не показваше, че лесно би дал съгласието си.

— Ако получа позволението ви, ще вдигна на крак целия си род, за да нападнем Окадзаки. Щом Иеясу веднъж научи, че конете ни тъпчат земята на неговата родна област, надали ще е вече от значение колко добре се е укрепил на връх Комаки и какъв голям пълководец е той. Позициите му ще се срутят отвътре, дори без да сме го нападали.

— Ще обмисля това — каза Хидейоши, избягвайки да отговори направо. — Но вие обмислете всичко още една вечер — вече не като ваш собствен замисъл, а погледнато отстрани. Самата дързост на плана го прави опасен.

Хрумването на Шоню наистина беше неочаквано и добро. Явно бе, че дори предпазливият Хидейоши е впечатлен от него. Неговите собствени замисли обаче бяха по-различни.

По начало Хидейоши не отдаваше предпочитание на хитростите и изненадите в боя. Вместо военни ходове предпочиташе преговори; вместо леко постигнати, но нетрайни победи, искаше, дори това да му струва повече време, да владее положението изцяло.

— Е, да не бързаме — завърши той.

Изражението му се поотпусна.

— До утре ще съм взел решение. Елате сутринта при мен в стана.

Спътниците на Хидейоши го бяха изчакали в коридора и сега се приближиха към него. Щом стигнаха до входа на укреплението, видяха един самурай в необичайно облекло да стои приведен в поклон доземи близо до мястото, където връзват конете. Главата и едната му ръка бяха увити в превръзки, а наметката над доспехите му бе от брокат със златни шарки на бяла основа.

— Кой е това?

Мъжът повдигна омотаната си глава.

— С голямо неудобство трябва да кажа, че съм аз — Нагайоши, господарю.

— Е, Нагайоши? Чувах, че сте на легло. Как са сега раните ви?

— Днес бях решил да изляза вече от постелята.

— Не се напрягайте толкова. Стига само да оставите силите ви да се възвърнат и по всяко едно време ще можете да прославите отново името си.

Думата „отново“ накара Нагайоши да се разплаче.

Извади от дрехата си едно писмо, подаде го на Хидейоши и пак се просна по очи на земята.

— Ще ми окажете голяма чест, ако прочетете това, господарю.

Хидейоши кимна, изглежда, в израз на съчувствие.

След като свърши с обиколката на бойното поле за този ден, привечер той се върна в Гакуден. Станът му не беше на издигнато място като този на противниците на връх Комаки, но горите, полята и потоците бяха използвани като естествена защита в най-голяма възможна степен. Освен това палатките на войниците бяха заобиколени от два реда окопи и дървени огради.

Като още една предохранителна мярка, светилището в съседното село бе преустроено така, та да изглежда, че това е мястото, където е отседнал Хидейоши.

За Иеясу така и оставаше неясно къде точно се намира неговият противник. Можеше да е или в стана в Гакуден, или в крепостта Инуяма. Охраната по бойната линия беше толкова строга, че от другата страна не можеше да се процеди дори вода, с други думи, беше невъзможно да се пратят разузнавачи, които да огледат всичко отблизо.

— Откакто тръгнахме от Осака, не съм успял да се изкъпя. Нека днес поне се измия както трябва — заяви Хидейоши.

Веднага му приготвиха една баня на открито. Служителите изкопаха дупка в земята и наредиха в нея големи листа навосъчена хартия. Напълниха дупката с вода, нагряха едно парче ненужно желязо на огъня и го хвърлиха вътре, за да я затопли. После подредиха наоколо дъски и разпънаха една завеса.

— А-а, водата е чудесна.

Господарят изтегна не особено внушителното си тяло в откритата баня и вдигна поглед към звездите във вечерното небе. „Това е най-голямото удоволствие на този свят“, помисли, докато си търкаше мръсотията от кожата.

От миналата година разчистваше земя около Осака и подготвяше строежа на невиждано величествена крепост. Въпреки това най-голямо наслаждение му доставяха не позлатените стаи и разкрасените кули на някое разкошно жилище, а тъкмо места като това тук. Изведнъж му домъчня за къщата в Накамура, където неговата майка му миеше гърба, докато беше малък.

От дълго време Хидейоши не си беше почивал така добре. Влезе в шатрата си в отлично настроение.

— А, вие вече всички сте тук! — възкликна, като видя военачалниците, които бе повикал при себе си тази вечер.

— Погледнете това.

Подаде им карта и писмо, които извади от дрехата си. Писмото бе написана с кръв молба от Нагайоши. Картата беше онази на Шоню.

— Какво мислите за този план? — попита господарят. — Искам да чуя откровеното мнение на всеки от вас.

Известно време никой не обели дума. Всички изглеждаха потънали в размисъл.

Накрая един от военачалниците се обади:

— Намирам плана забележителен.

Половината от мъжете се изказаха одобрително, но другата половина им възрази с думи като:

— Хитрите замисли винаги са и рисковани.

Съвещанието попадна в задънена улица. Хидейоши само слушаше усмихнат. Предметът на спора беше от такава важност, че нямаше да може лесно да се стигне до общо решение.

— Ще трябва да оставим това на вашата мъдра преценка, господарю.

По залез-слънце военачалниците се върнаха в своите лагери.

Истината беше, че Хидейоши взе решение още на връщане от Инуяма. Свика съвета, не защото не можеше сам да даде отговор на Шоню. Всъщност, повика военачалниците при себе си, тъкмо понеже вече бе решил — просто държеше хората да разберат, че иска да чуе и техните мнения. В крайна сметка пълководците се върнаха по местата си с впечатлението, че планът надали ще бъде приведен в изпълнение.

Вътре в себе си обаче Хидейоши вече бе готов да действа. Ако не приеме предложението на Шоню, положението ще се окаже извънредно неудобно за него и за зет му Нагайоши. Освен това беше сигурно, че ако сега не се съобрази с тях, огорчението непременно ще излезе по-късно наяве.

Във военно отношение това можеше да се окаже изключително опасно. Хидейоши направо се боеше, че недоволството на Шоню може да даде на Иеясу повод да изкуши този човек да мине на негова страна.

„Икеда Шоню е сега под мое началство. Прибързаността му не е неоправдана при условие, че усеща честта си засегната“, помисли си Хидейоши.

Така или иначе се бе стигнало до задънена улица. По някакъв начин трябваше да се предизвика промяна.

— Така — каза на глас Хидейоши. — Няма нужда да чакам Шоню да идва утре сутринта. Ще пратя човек при него още тази вечер.

Получил писмото, Шоню направо се понесе към стана на своя господар. Беше четвъртият час на нощта и съвсем тъмно.

— Взех решение, Шоню.

— Чудесно! Ще ми окажете ли честта да възложите на мен изненадващото нападение над Окадзаки?

До изгрев-слънце всички подробности бяха вече уговорени. Шоню закуси заедно с Хидейоши и се върна след това в Инуяма.

На следващия ден бойното поле изглеждаше все така заспало, но всъщност се забелязваха слаби признаци на някакво неясно раздвижване.

Откъм Онавате в небето отекна стрелба и от двете страни. По пътя за Увацу в далечината се виждаха облаци прах и пясък. Две-три хиляди бойци от западната войска започваха атака на вражеските укрепления.

— Напред!

Военачалниците погледнаха в далечината и усетиха в гърдите им да се надига силна възбуда. Този миг наистина можеше да стане повратна точка в историята на страната. Бъдещето щеше да принадлежи на този от двамата противници, който сега спечели победата.

Иеясу знаеше, че Нобунага бе някога човекът, от когото Хидейоши се боеше най-много и когото уважаваше повече от всички. Сега обаче на първо място при него в това отношение бе излязъл самият Иеясу. Тази сутрин в целия стан на връх Комаки не се помръдна и едно знаме. Сякаш беше дадена най-строга заповед да не се отвръща на малките дружини нападатели от западната войска, които просто проверяват състоянието на вражеската защита.

Дойде вечерта. Един от отрядите на Хидейоши, оттеглящ се след нападение, донесе със себе си сноп вражески позиви, събрани по пътя за главния лагер.

След като прочете един от тях, господарят направо побесня.

Хидейоши предизвика самоубийството на господаря Нобутака, сина на неговия предишен повелител — Нобунага, комуто дължеше толкова много. Сега той вдига ръка срещу господаря Нобуо. Този човек постоянно предизвиква раздори във военното съсловие, докарва беди на простолюдието и стана главната причина за сегашната война, в която с всички средства преследва свои лични цели.

Листчето продължаваше с обяснение, че Иеясу имал пълното оправдание да вдигне оръжие, тъй като така му повелявал нравственият дълг.

Рядък за Хидейоши гняв се изписа по лицето му.

— На кой от противниците е дело това писание? — попита той.

— На Ишикава Кадзумаса — бе отговорът.

— Писар! — провикна се Хидейоши. — Наредете навсякъде да се поставят стълбове със следното известие: „Който вземе главата на Ишикава Кадзумаса, получава награда от десет хиляди крини ориз“.

Дори след като даде това нареждане, гневът на Хидейоши не стихна. Повика присъстващите наблизо военачалници и сам им даде заповед за нападение.

— Значи така действа този проклетник Кадзумаса! — възмути се. — Вземете някой от запасните отряди и помогнете на нашите, които атакуват поделението на Кадзумаса. Нападайте го през цялата нощ и не му давайте време да си поеме дъх.

Накрая поиска ориз и настоя веднага да му донесат вечерята. Никога не забравяше да се нахрани. Дори и докато ядеше обаче, между Гакуден и Инуяма продължаваха да сноват вестоносци.

Накрая пристигна окончателното съобщение от Шоню. Хидейоши промърмори нещо на себе си и бавно обра супата от дъното на купичката. Същата вечер някъде далеч зад лагера се дочу стрелба от мускети. Гърмежите отекваха на различни места и продължиха до следващия ден. От другата страна продължаваха да смятат това за начало на общо нападение на западната войска.

Всичко предишния ден обаче всъщност беше само заблуждаващ ход на Хидейоши. Същинските приготовления — за изненадващото нападение на Шоню над Окадзаки — ставаха в Инуяма.

Замисълът беше да отвлекат вниманието на Иеясу, докато отрядите на Шоню настъпят по задни пътища и нанесат удар по неговата главна крепост.

Тази войска бе съставена от четири поделения: първото — шест хиляди начело с Икеда Шоню; второто — три хиляди, предвождани от Мори Нагайоши; третото — също три хиляди, възглавени от Хори Кютаро и четвъртото — осем хиляди на Мийоши Хидецугу.

Естествено, челните първи и втори отряд съставляваха главната сила на нападението. Бойците в тях бяха решени на победа или смърт.

Беше шестият ден от четвъртия месец. Двадесетте хиляди войници на Шоню изчакаха да се смрачи напълно и тръгнаха от Инуяма при най-строга тайна. Знамената им бяха наведени надолу, а копитата на конете — увити с парцали. Яздиха през цялата нощ и посрещнаха утрото при Моногуруидзака.

Мъжете ядоха от припасите си и спряха за кратка почивка, после продължиха и се разположиха на стан при село Камиджо. Оттам пратиха група разузнавачи до крепостта Отеме.

От по-рано Шоню бе изпроводил при началника на крепостта Морикава Гонемон предводителя на Сините чапли, Сандзо. Тогава този обеща да измени на Иеясу, но сега, просто за да е сигурен, господарят прати Сандзо отново.

Шоню вече бе навлязъл дълбоко в земите на врага. Войската с всеки изминат час наближаваше главната крепост на Иеясу. Там, разбира се, отсъстваха и господарят на укреплението, и всичките му пълководци и войници, отишли да се сражават при връх Комаки. Сега Шоню щеше да насочи своя смъртоносен удар срещу един пуст дом — родната област на рода Токугава се бе превърнала в подобие на празен пашкул.

На началника на крепостта Отеме, който се готвеше да премине от страната на Иеясу на тази на Шоню, Хидейоши вече беше обещал владения на стойност петдесет хиляди крини ориз.

Портите на укреплението бяха отворени и предводителят на защитниците сам излезе да посрещне своите нови съюзници. Поведе ги напред към вътрешността. През време на стария шогунат самурайското съсловие съвсем не беше в завидно положение. Също и при управлението на Иеясу много от подчинените му господари и служители не само се сражаваха в битки, но и работеха по полето, копаеха нивите и вършеха друга черна работа, за да се прехранват. Ядяха студен ориз и проста каша. Най-сетне, след толкова преодолени трудности, станаха достатъчно силни, за да се противопоставят на Хидейоши. Въпреки всичките тези изпитания, дори и сред тях имаше самураи като Морикава Гонемон.

— Генерале Гонемон — започна Шоню с грейнало от щастие лице, — благодарен съм ви, че удържахте на дадената дума и излизате днес да ни посрещнете. Ако успеем в замислите си, веднага ще получите от господаря Хидейоши обещаните имения.

— Господарят Хидейоши вече ми прати снощи писмо, с което ми ги дарява.

Този отговор на Гонемон още веднъж накара Шоню да се изненада от бързината и ловкостта на Хидейоши.

Войската се раздели на три части и се отправи към равнината на Нагакуте. Минаха покрай друга една крепост — Ивасаки. Защитаваха я само двеста и тридесет души.

— Оставете ги. Такова малко укрепление надали си заслужава усилията за превземането. Да не си губим времето по пътя.

Шоню и Нагайоши погледнаха настрана към стените, сякаш това не е нищо повече от прах в очите им. Тъкмо когато подминаваха обаче, отвътре ги засипаха с пушечен огън. Един от куршумите одраска задницата на Шонювия кон. Животното се изправи на задни крака и едва не хвърли ездача си от седлото.

— Що за дързост!

Господарят вдигна камшика си и се провикна към войниците от първия отряд:

— Веднага довършете тази жалка крепост!

Отрядите получиха заповед за първото си нападение. Цялата ярост, която бяха трупали, сега намери излаз навън. Двама от офицерите поведоха всеки по хиляда души и атакуваха крепостта. Дори много по-силно укрепление не би могло да устои на напора им, а това се защитаваше от съвсем малко хора.

Само за едно мигване на окото каменните стени бяха изкатерени, ровът — преминат и постройките — подпалени. Черен пушек затъмни слънцето. Тогава самият началник на крепостта излезе да се сражава и падна в битката. Всички защитници загинаха, с изключение на един, който избяга и се завтече към връх Комаки да съобщи на Иеясу за станалото. Докато траеше битката, вторият отряд на Нагайоши доста изпревари първия. Сега хората си починаха и ядоха от припасите си.

Докато се хранеха, се случи някои да погледнат нагоре. Запитаха се каква може да е причината за вдигащия се в небето дим. Много скоро обаче пристигна едни вестоносец от предните редици, който съобщи за падането на крепостта Ивасаки. Радостен смях отекна в равнината. Конете продължаваха безгрижно да пасат.

Щом получи същата новина, и третото поделение, естествено, спря при Канахагивара, за да могат хората и животните да си отдъхнат. Най-отзад четвъртото също слезе от конете и зачака останалите три да продължат отново напред.

В планините пролетта вече си отиваше и наближаваше лятото. Небето бе лазурно синьо и цветът му — дори по-ярък от този на морето. Скоро след като спряха на едно място, конете бяха обзети от леност. От овесените ниви и гората се чуваха пронизителните песни на чучулигите.

Два дни по-рано, на вечерта на шестия ден от четвъртия месец, двама селяни от Шиноки пропълзяха през полята и запритичваха от дърво към дърво, за да избягнат погледа на хората от западната войска.

— Имаме да кажем нещо на господаря Иеясу! Много е важно! — завикаха те, щом пристигнаха бежешком в главния лагер на връх Комаки.

Ии Хьобу ги заведе пред шатрата на Иеясу. Допреди няколко минути този разговаряше с Нобуо, но сега бе взел от сандъка си за доспехи един ръкопис на „Изречения“-та на Конфуций и се беше зачел мълчаливо, без да обръща внимание на шума от стрелба в далечината.

Беше пет години по-млад от Хидейоши и тази година навършваше четиридесет и две — воин в разцвета на силите си. На външен вид изглеждаше извънредно добронравен и нежен — плътта му бе необичайно мека, кожата — бледа. Външен наблюдател можеше да се усъмни, че този човек е познал вече всички превратности на живота и е влизал в битки, в които само с един поглед е събирал около себе си хиляди воини.

— Кой е? Наомаса ли? Влезте, влезте.

Иеясу затвори „Изречения“-та и се обърна със стола си на другата страна.

Двамата селяни съобщиха, че същия ден сутринта няколко отряда от войската на Хидейоши били тръгнали от Инуяма в посока към Микава.

— Добре сте постъпили, че идвате тук — похвали ги Иеясу. — Ще получите награда!

Веждите му се сбърчиха. Ако Окадзаки бъде превзета, той няма да може да направи нищо. Дори той не бе помислял, че неприятелят може да пренебрегне връх Комаки и да нападне направо родната му област Микава.

— Веднага повикайте Сакай, Хонда и Ишикава — нареди той със спокоен глас.

След това заповяда на тримата военачалници да охраняват Комаки в негово отсъствие. Щеше сам да поведе основната част от войската си и да тръгне да преследва отрядите на Шоню.

Приблизително по същото време в стана на Нобуо пристигна с известие едни селски самурай. Докато Нобуо доведе мъжа при Иеясу, този вече беше събрал всички свои пълководци на съвещание.

— Ето ви и вас, господарю Нобуо! Явно преследването на врага ще завърши с голяма битка. Ако ви нямаше, тя щеше да загуби от значимостта си!

Частите на Иеясу щяха да се разделят на две. Общото им число беше петнадесет хиляди и деветстотин души. Четирите хиляди на Мидзуно Тадашиге щяха да образуват предния отряд.

До вечерта на осмия ден от месеца главните сили, предвождани от Иеясу и Нобуо, бяха напуснали връх Комаки. Накрая пресякоха река Шонай. Войниците на Нагайоши и Кютаро бяха разположени на стан само на две левги, до село Камиджо.

Бледата светлина над наводнените оризища и вадите сочеше, че скоро ще се разсъмне. Въпреки това всичко наоколо тънеше в тъмни сенки, а над земята бяха надвиснали черни облаци.

— Хей! Ето ги!

— Прикрийте се! Залегнете!

Преследвачите бързо се скриха в оризища, храсталаци, в сенките на дърветата и падинките в земята. Щом напрегнеха слух, можеха да чуят как западната войска крачи в черна редица по пътя към една близка гора.

Разделиха се на две части и крадешком се запримъкваха зад гърба на врага — четвъртото поделение на западните сили, водено от Микоши Хидецугу.

Така завари двете войски утрото на деветия ден от месеца. При това човекът, когото Хидейоши бе избрал да ръководи такова важно начинание — неговият племенник Хидецугу — призори още не беше наясно какво е станало.

Макар Хидейоши да повери началството при нападението над Микава в ръцете на доверения му Хори Кютаро, той все пак определи за главнокомандващ Хидецугу. Този обаче все още беше само на шестнадесет години и господарят избра двама възрастни военачалници, на които нареди да надзирават момчето.

Слънцето мирно се издигна на небосклона и отбеляза началото на деветия ден от месеца. Войниците още бяха уморени. Хидецугу реши, че хората му трябва да са гладни и даде заповед да спрат. Щом получиха позволение, военачалници и войници седнаха и закусиха.

Бяха спрели в гората на Хакусан, наричана така заради едноименното светилище, което се издигаше на едно малко възвишение. Хидецугу постави на този хълм своето походно столче.

— Няма ли вода за пиене? — попита той един от служителите. — В манерката ми не е останало нищо. Гърлото ми пресъхна.

Вдигна съда и пресуши последните капки.

— Не е добре да се пие много течност, докато се придвижваме. Потърпете малко, господарю — посъветва го служителят.

Хидецугу обаче дори не се обърна да погледне към него. Мъжете, на които Хидейоши заръча да му помагат, само го дразнеха. Шестнадесетте години естествено го правеха непримирим и войнствен.

— Кой тича насам сега?

— Хотоми е.

— Какво прави той тук?

Хидецугу присви очи и се поизправи, за да вижда. Началникът на копиеносците Хотоми пристъпи към него и коленичи. Беше останал почти без дъх.

— Стана нещо неочаквано, господарю Хидецугу.

— Така ли?

— Моля ви, качете се малко по-нависоко до върха на хълма.

— Ето там — Хотоми посочи един облак прах. — Още са далеч, но се движат от подножието на планината към онези ниви.

— Да не е вихрушка? Не — прилича повече на войска.

— Трябва да решите какво да се прави, господарю.

— Това противникът ли е?

— Не мисля, че може да е някой друг.

— Почакайте, все пак се питам дали е наистина врагът.

Хидецугу продължаваше с нерешителността си. Изглежда просто не искаше да повярва на онова, което вижда.

Веднага щом стигнаха върха на хълма обаче, всичките му служители изругаха в едни глас:

— По дяволите!

— Мислех си, че врагът може да започне да ни преследва. Пригответе се!

Без дори да дочакат заповедите на самия Хидецугу, всички се затичаха да се готвят за отбрана. Изпод краката им захвърчаха парченца трева и пръст. Земята се затресе, конете зацвилиха, офицери и войници завикаха с пълен глас. Почиващите за закуска бойци за миг се настроиха за битка. В същото време обаче предводителите на войската на Токугава вече даваха заповед отрядите на Хидецугу да бъдат засипани с дъжд от куршуми и стрели.

— Огън! Опъвайте тетивата!

— Покосете ги!

При вида на объркването сред противника конниците и копиеносците внезапно се спуснаха в нападение.

— Не им давайте да се приближат до Негово Височество!

Сега всички около Хидецугу се опитваха само да запазят живота му.

Отвсякъде покрай пътя — дървета, храсти и падинки — изникваха рояци вражески войни. Единствените, които не можаха да си отворят път за бягство, бяха малката група хора около Хидецугу и неговите служители.

Младежът беше леко ранен на две-три места и сега яростно мушкаше с копието си.

— Още ли сте тук, господарю?

— Бързо! Отстъпвайте! Отдръпнете се!

Щом го видяха, служителите едва ли не започнаха да му се карат. Всички до един паднаха после в битката. Киношита Кагею забеляза, че Хидецугу вече е загубил своя кон и се сражава пеш.

— Ето! Вземете този! Ето ви камшик — бягайте оттук и не се обръщайте!

Кагею подаде своя собствен кон на господаря си, заби в земята пълководческото знаме и си запроправя път със сабята през вражеските редици. Накрая и той бе убит. Хидецугу посегна към коня, но преди да е успял да го възседне, един куршум удари животното.

— Дайте ми коня си!

Побягнал отчаяно между сражаващите се, забеляза към него да се приближава някакъв ездач и извика, за да привлече вниманието му. Мъжът дръпна рязко поводите, обърна се и погледна надолу към господаря.

— Какво има, млади господарю?

— Отстъпете ми коня си.

— Все едно искате от някого чадър по време на дъжд, а? Не, няма да ви го отстъпя, дори и да ми заповядвате.

— Защо не?

— Вие бягате, а аз съм от тези, които още нападат врага.

След този отказ воинът се понесе отново напред. На гърба му вятърът развяваше едно стръкче бамбук.

— По дяволите! — изруга Хидецугу, докато го гледаше как се отдалечава.

В очите на този човек той изглежда не бе нищо повече от бамбуково стъбло покрай пътя. Хидецугу се огледа назад и забеляза как враговете се приближават сред облак прах към него. Една група войници от различни отряди, въоръжени с копия, пушки и дълги саби, го забелязаха и завикаха, за да го спрат.

— Господарю! Ако бягате така, ще попаднете на още някой вражески отряд!

Наобиколиха го и го поведоха със себе си към река Канаре, в безопасност.

Пътьом хванаха едни избягал кон и Хидецугу най-сетне се озова отново на седлото. Щом обаче спряха да починат за малко на някакво място, наречено Хосогане, врагът ги нападна отново и пак ги обърна в бягство. Отправиха се в посока към Инаба.

Така четвъртото поделение беше разгромено. Третото, начело с Хори Кютаро, се състоеше от около три хиляди души. Отделените части на войската поддържаха помежду си разстояние от час-час и половина път и помежду им постоянно сновяха хора за свръзка, тъй че ако хората най-отпред спрат за почивка, онези по-назад също да прекъснат ход.

Внезапно Кютаро сви ръка до ухото си и се заслуша.

— Това е стрелба, нали?

В същия миг при тях връхлетя на кон едни от Хидецугувите служители.

— Нашите са напълно разбити. Хората на Токугава пометоха всичко по пътя си и дори съдбата на господаря Хидецугу е неясна. Веднага се връщайте! — почти изпищя той.

Кютаро остана изненадан, но успя да задържи израза на лицето си както обикновено.

— Вие в отряда на вестоносците ли сте?

— Защо питате за това сега?

— Ако не сте от вестоносците, какво сте се разбързали насам? Да не сте избягали от битката?

— Не! Идвам да ви предупредя за положението. Не знам дали и това е проява на страхливост, но сега искам колкото може по-бързо да предупредя господарите Нагайоши и Шоню.

С тези думи за довиждане мъжът шибна коня си и се изгуби в посока към следващия отряд по-напред.

— След като вместо вестоносец пристига служител, може само да предполагаме, че нашите в тила са напълно разбити.

Кютаро потисна нетърпението си да действа и остана още за миг седнал на своето походно столче.

— Всички да дойдат тук!

Вече разбрали какво е станало, офицерите и войниците се събраха наоколо му с пребледнели лица.

— Хората на Токугава се канят да ни нападнат. Не хабете напразно куршуми. Преди да стреляте, изчакайте врагът да се приближи на шейсет разкрача.

После обясни как да се разположат отделните части и накрая завърши:

— За всеки убит неприятел давам по сто крини ориз.

Очакванията му бяха съвсем правилни. След като помете отряда на Хидецугу, войската на Токугава сега връхлиташе и върху неговия. Самите неприятелски предводители бяха стреснати от яростта на своите хора.

Устата на конете бяха целите в пяна, човешките лица — изопнати от напрежение, а оръжието — покрита с кръв и прах. Докато войниците на Токугава все повече и повече се приближаваха до обсега на пушките, Кютаро само ги наблюдаваше внимателно. Накрая даде заповед:

— Огън!

В същия миг се разнесе страхотен гръм и всичко потъна в облак дим. За мускетите с фитил времето за презареждане, дори при опитни стрелци, беше някъде към пет-шест вдишвания. Заради това залповете се изстрелваха на смени. Така куршумите се изсипваха върху противника нагъсто и начесто. При този отпор нападателите изпаднаха в объркване и голям брой от тях изпопадаха на земята под облаците от барутен дим.

— Предупредени са били!

— Спрете! Отстъпвайте!

Предводителите на Токугава даваха заповеди за оттегляне, но устремът на техните войници не можеше да бъде спрян толкова лесно.

Кютаро видя, че сгодният миг е настъпил и извика на хората си да минат в нападение. Вече беше ясно на чия страна ще бъде победата. Доскорошните победители сега сами преживяха онова, което преди малко се случи на Хидецугу.

Отрядът копиеносци на Хори Кютаро беше прочут в цялата войска на Хидейоши със своята бързина и сила. Сега конете на опитващите се да избягат военачалници се запрепъваха в труповете на хора, пронизани от оръжията на този отряд. В крайна сметка пълководците на Токугава спасиха живота си, тичайки пред насочените към тях копийни остриета. Сабите безпомощно се мятаха зад гърбовете им.