Ейджи Йошикава
Тайко (48)

Война с думи

Тази година Шибата Кацуие навършваше петдесет и две. Като военачалник бе преминал през много битки; като човек бе изпитал по житейския си път множество превратности. Беше от добро потекло и се бе издигнал в обществото; стоеше начело на могъща войска и беше надарен с телесно здраве. Никой не се съмняваше, че това е човекът на деня. Той самият с положителност вярваше в това. На четвъртия ден от шестия месец се разположи на стан при Уодзаки в Етчу. В мига, когато чу вестта за станалото в храма Хоно, си каза: „Сега е страшно важно какво ще направя. Трябва да го направя както подобава.“

По тази причина действията му се позабавиха. Беше предпазлив. Умът му обаче като вихър се понесе към Киото.

Като най-старши между служителите на рода Ода Кацуие беше военен управител на северните области. Сега, с трупаните цял живот опит и сила зад гърба си, той залагаше наведнъж всичко. Изостави сраженията на север и бързо тръгна към столицата. Макар и да можеше да се каже „бързо“, докато потегли от Етчу минаха няколко дни, а още няколко се задържа в своята крепост Китаношо в Ечидзен. На него самия настъплението не му се струваше бавно. Отправеше ли се човек като Кацуие с такава важна цел, всичко трябваше да се направи според правилата, а това изискваше необходимата предпазливост и благоразумие.

Бързината, с която войниците му се придвижваха, изглеждаше на Кацуие забележителна, но докато основната част от отрядите стигне до границата на Оми и Ечидзен, вече бе станало петнадесето число на месеца. Едва по пладне на следващия ден го настигнаха и задните поделения от Китаношо и цялата войска се спря за почивка в планинския проход. Погледнеха ли към долината долу, можеха да видят летните облаци високо в небето.

Кацуие узна за смъртта на Нобунага преди дванадесет дни. Истина беше, че Хидейоши, зает в битки с Мори в западните области, получи вест от Киото един ден преди него. Още на четвърти обаче той сключи мир с неприятелите, на пети тръгна на път, на седми беше в Химеджи, на девети зави към Амагасаки и на тринадесети срази Мицухиде в сражението при Ямадзаки. Докато Кацуие стигне до границата на Оми, Хидейоши вече беше очистил столицата от остатъците на вражеската войска.

Разбира се, пътят от Ечидзен до Киото бе по-дълъг и по-труден от този от Такамацу, но трудностите пред Кацуие не можеха и да се сравняват с онези пред Хидейоши. Първият определено имаше преимущество. Много по-лесно му беше да изтегли отрядите си от бойното поле и да ги насочи към Киото. Защо тогава закъсня толкова? Истината бе, че просто предпочете благоразумието и предпазливостта пред бързината.

Опитът, натрупан от участие в толкова много битки и получената вследствие на това самоувереност бяха вкостенили мисленето и способностите на разсъдъка му. Това всъщност му попречи да действа бързо в този повратен за страната момент и не му даде да надхвърли рамките на обичайните военни умения.

Планинското село Янагасе беше препълнено с хора и коне. На запад от него лежеше столицата. Войската щеше да тръгне на изток, да прекоси езерото Його и да излезе на пътя за крепостта Нагахама. Кацуие бе отседнал временно зад стените на едно малко планинско светилище.

Беше извънредно чувствителен към топлината и голямата горещина, особено след дългото катерене този ден, видимо го мъчеше. След като поставиха походното му столче под сянката на няколкото дървета, той нареди да прострат помежду им завеса, зад която свали доспехите си. После се извърна с гръб към своя приемен син и му каза:

— Избърши ми гърба, Кацутоши.

Двама оръженосци махаха с големи ветрила встрани от Кацуие, за да го разхлаждат. Потта засъхна и започна да го смъди.

— Търкай по-силно, Кацутоши. Още по-силно — настоя Кацуие.

Момчето още бе само на петнадесет. Твърде трогателна бе гледката на такава синовна привързаност през време на похода.

Кожата на Кацуие бе покрита с някакво подобие на обрив. Това лято той не беше единственият, пострадал от такова нещо. Много от войниците, които носеха доспехи от кожа и метал, получиха, изглежда от тях, кожно възпаление, но неговият случай бе особено тежък.

Казваше си, че отпадналостта му през лятото се дължи на това, дето прекара по-голямата част от изтеклите три години на своя пост в северните области. Неоспоримата истина обаче беше, че като остарява, започваше да слабее все повече и повече. Кацутоши затри по-силно, докато накрая по мазната кожа на Кацуие не се появиха капки кръв.

Пристигнаха двама вестоносци: единият — служител на Хидейоши, другият — на Нобутака. Носеха писма от господарите си, които заедно представиха на Кацуие.

Хидейоши и Нобутака, разположени на стан с отрядите си в храма Мии в Оцу, бяха написали своите писма лично. И двете носеха дата четиринадесети. Това на Хидейоши гласеше:

Днес огледах главата на метежника Акечи Мицухиде. С това душата на нашия покоен господар може да почива в мир. Искаме да известим за това бързо на всички служители на рода Ода в северните области и да им разкажем накратко за станалото. Кончината на Негово Височество без друго причини на всички ни непоносима скръб, отрядите на метежника сега са изтребени до последно, и това само единадесет дни след смъртта на нашия господар. Не изтъкваме това от гордост, а понеже вярваме, че това поне малко ще успокои душата на покойния в света на мъртвите.

В писмото си Хидейоши заключаваше, че краят на тъжните събития е все пак благополучен, но Кацуие ни най-малко не се радваше от това. Напротив, дори преди още да е свършил с четенето, на лицето му се появи коренно различно изражение. В отговора си обаче написа, че естествено нищо не може да го ощастливи повече от получената от Хидейоши вест. Освен това наблягаше на обстоятелството, че неговата собствена войска е стигнала чак до Янагасе.

Като размисли върху наученото от самите вестоносци и от съдържанието на писмата, Кацуие се заколеба какво да предприеме. Щом хората си тръгнаха, той избра няколко бързоноги младежи и ги прати от Оцу в Киото, за да проучат нещата на място. Изглежда имаше намерение да не се помръдне, преди да е напълно осведомен за положението.

— Има ли някакво основание да се съмняваме в писаното? — попита Кацуие.

Беше изненадан дори повече, отколкото в деня когато получи тъжната вест за смъртта на Нобунага.

Ако някой трябваше да застане в „погребална битка“ срещу войската на Мицухиде преди Кацуие, това би трябвало да са Нобутака или Нива Нагахиде, или пък дори някой от служителите на рода Ода в столицата, който да се съюзи с Токугава Иеясу. Та нали самият Иеясу по това време бе в Сакай. В такъв случай победата нямаше да бъде извоювана за едно денонощие. Нито един човек в рода Ода не стоеше по-високо от Кацуие и той добре разбираше, че ако бе присъствал на мястото на сражението, всички щяха да гледат на него като на главнокомандващ в борбата срещу Акечи. Това щеше да стане от само себе си.

Кацуие никога не бе смятал Хидейоши за толкова незначителен, колкото изглежда външно. Напротив, познаваше го доста добре и не подценяваше способностите му. При все това за него оставаше загадка как той е успял толкова бързо да потегли от западните области.

На следващия ден станът на Кацуие бе укрепен. Пътищата бяха затворени и стражата спираше всички идващи от столицата, за да ги разпита подробно, преди да ги остави да продължат.

Всяко ново сведение незабавно се предаваше от началниците на охраната в лагера горе. По всичко личеше, че не може да има никакво съмнение в пълния разгром на войската на Акечи и падането на крепостта Сакамото. При това, според някои от пътниците, от околностите на Адзучи през последните два дни се издигали пламъци и черен пушек, а друг добави, че господарят Хидейоши е повел част от войската си към Нагахама.

И на следващия ден умът на Кацуие остана все така неспокоен. Още го тревожеше мисълта как да постъпи. Обземаше го срам. Довел е войската си от север чак дотук, а остава настрана, докато Хидейоши все предприема нещо ново.

Какво да се прави? Най-естествено за старшия служител на рода Ода щеше да е да нападне рода Акечи, но тази работа вече бе свършена от Хидейоши. Какво тогава ще е от най-голяма важност при настоящите обстоятелства? Как да се противопостави на сегашното преимущество на Хидейоши?

Хидейоши не излизаше от ума на Кацуие. Неприятното му чувство към този човек започваше да граничи почти с открита омраза. Повика висшите си съветници и до късно през нощта обсъжда с тях положението. На следващия ден от стана му по всички страни се разбързаха вестоносци и тайни пратеници. В същото време лично Кацуие написа едно особено доброжелателно писмо до Такигава Кадзумасу.

Макар вече да бе изпроводил вестоносеца на Нобутака обратно при неговия господар с нарочно послание, сега прати на сина на Нобунага още едно писмо. Избра за приносител един от старшите си служители и прати заедно с него още двама доверени хора. Всичко това сочеше важността на начинанието.

Освен това двама писари изслушаха думите на Кацуие и после половин ден се занимаваха с писането на повече от двадесет писма до близките му служители. Общото във всички беше, че на първия ден от седмия месец трябва да се съберат в Кийосу и да обсъдят там кой ще наследи Нобунага и как ще бъдат разделени досегашните владения на рода Акечи.

Като даваше почин за това събиране, Кацуие щеше да възстанови отчасти достойнството си на старши служител на рода. Със сигурност всички смятат, че такива важни въпроси не могат да се решат без негово участие. Насърчен от тази си увереност, той смени посоката и се насочи към крепостта Кийосу в Овари.

Пътьом установи по това, което чуваше и по донесенията на своите разузнавачи, че мнозина от оцелелите служители на Ода са се упътили към Кийосу даже преди да са получили писмата му. Самбоши, синът на наследника на Нобунага — Нобутада — вече бе там и естествено повечето смятаха, че на това място ще се премести и седалището на рода Ода. Но Кацуие подозираше, че Хидейоши го е изпреварил и тук и е подготвил нещо зад гърба му.

 

 

Всеки ден крепостта Кийосу представяше пред очите на минаващите величествената гледка на шествия от конници, които се изкачваха по хълма до портата.

Мястото, откъдето Нобунага някога започна делото на живота си, сега се превърна в средище за обсъждане бъдещето на рода му.

Колкото за повод пристигащите служители на Ода казваха, че са дошли да изразят почитанията си към Самбоши. Никой не споменаваше, че е получил писмото на Шибата Кацуие или че идва по покана на Хидейоши.

Всички обаче знаеха, че скоро в крепостта ще започне съвещание. Общоизвестно бе и какво ще се обсъжда. Трябваше само да се обявят денят и часът на събирането. Щом поднесяха почитанията си на Самбоши, нито един от служителите нямаше да се върне в родната си област. Всеки бе довел със себе си доста на брой войници, които сега го чакаха настанени в града под крепостта.

Числото на обитателите на този град рязко беше нараснало и това, като се вземат предвид лятната жега и малкия брой на жилищата, създаваше необикновено объркване и шумотевица. По улиците бясно препускаха коне, между слугите често започваха сбивания и изобщо никой в града не се отегчаваше.

В края на месеца пристигнаха двамата живи синове на Нобунага — Нобутака и Нобуо — и предишните му пълководци, включително Кацуие и Хидейоши.

Само Такигава Кадзумасу още не се бе появил. По улиците често можеха да се чуят гласни упреци към него заради това отсъствие.

— Щом господарят Нобунага беше жив, Такигава с радост приемаше повишенията, докато стигна чак до върховен наместник на източна Япония. Защо сега се бави да пристигне в този важен момент? Това закъснение направо посрамва.

Други бяха дори по-невъздържани в укорите си.

— Той е хитър и верността не значи толкова много за него. Ето защо сигурно още не се е помръднал да дойде насам.

Така се говореше по гостилниците.

Скоро след това се чуха думи на недоволство и от закъснението на Кацуие да нападне Мицухиде. Естествено те бързо стигнаха до разположилите се в Кийосу родови предводители и служителите на Хидейоши също го известиха за общото настроение.

— Така ли? И това ли са започнали да говорят? Слуховете са толкова неблагоприятни за Кацуие, че никой не и си помисля, че ги пръска самият той. На мен обаче ми се струва, че това е опит от негова страна да предизвика несъгласия помежду ни — опит да ни изхитри преди големия общ съвет. Е, нека си похитруват малко. Такигава така или иначе е вече на негова страна.

Преди съвета всеки от участниците бе пълен с догадки какво го очаква и се опитваше да разбере какво мислят другите. В същото време вече се забелязваха обичайните в такива случаи негласни съюзи и противоборства, пръскаха се лъжливи слухове, правеха се опити за привличане на поддръжници и разединяване на противниците и се прилагаха всякакви възможни хитрости.

Връзката между Шибата Кацуие и Нобутака бе особено явна — единият беше най-старши от служителите на рода, а другият — трети син на Нобунага. Близостта им надхвърляше обичайното и не можеше да се запази в тайна.

Общото мнение беше, че Кацуие възнамерява да отстрани втория син на Нобунага, Нобуо и да направи Нобутака наследник на властта. Всички обаче бяха уверени, че Нобуо ще се противопостави на брат си.

Имаше малко основания за съмнение, че приемник на Нобунага ще стане един от двамата по-малки братя на Нобутада, който загина в крепостта Ниджо едновременно с баща си. Никой обаче не беше сигурен кой от двамата да поддържа.

И Нобуо, и Нобутака бяха родени през първия месец от първата година на Ейроку и бяха на по двадесет и четири. Макар да бе необичайно, след като са се явили на бял свят по едно и също време, да ги наричат по-голям и по-малък брат, обяснението за това бе, че бяха от различни майки. Макар Нобуо да се смяташе за по-големият, Нобутака всъщност бе роден двадесет дни преди него. Естествено щеше да е старшинството да се падне на Нобутака, но неговата майка бе жена от малък и неизвестен род и затова Нобуо бе предпочетен пред него.

Ето защо, макар и двамата да бяха братя, помежду им отсъстваше близостта на кръвни родственици. Нобуо по начало бе ленив и отпуснат и единственото му силно чувство бе постоянното недоволство от Нобутака, на когото гледаше като на „по-малкия“.

При едно сравнение всички се съгласяваха, че Нобутака далеч повече заслужава да стане приемник на Нобунага. На бойното поле бе много по-годен за пълководец от Нобуо, в думите и държанието му личеше решителност и най-важното — не беше плах като брат си.

Естествено, след появата си в Ямадзаки той внезапно започна да се показва войнствено настроен и се превърна в една от най-важните личности в стана на Хидейоши. Желанието да поеме властта в ръцете си ясно личеше по думите и държанието му, и като следствие от това скоро след битката при Ямадзаки той се изпълни с неприязън към Хидейоши.

За Нобуо, който така се бе уплашил при нападението на Акечи, че собствените му войници подпалиха крепостта Адзучи, Нобутака имаше само укори.

— Ако трябва да сме справедливи, ще трябва да му се поиска сметка за станалото. Нобуо е глупак.

Макар това да не беше казано открито, при напрегнатата обстановка в Кийосу някой със сигурност бе предал тези думи на засегнатия. В положение като това скритите кроежи изваждат наяве най-лошите страни на човешката природа.

Очакваше се съветът да започне на двадесет и седмия ден на месеца, но заради закъснението на Такигава Кадзумасу го отлагаха ден след ден, докато накрая, на първия ден от седмия месец, до всички важни служители в Кийосу разпратено съобщението: „Утре, през втората половина на Часа на дракона, всички да се съберат в крепостта. Ще се реши кой да управлява страната. Председател на големия съвет ще е Шибата Кацуие.“

Нобутака отстъпваше на Кацуие почетното място, докато този се задължаваше да го поддържа. И двамата бяха убедени, че на съвета ще надделеят над останалите. При това на откриването на събранието мнозина от присъстващите изглежда вече клоняха на тяхна страна.

Този ден всичките многобройни прозорци на крепостта Кийосу бяха отворени — слънцето продължаваше да пече и в противен случай горещината и задухът щяха да са непоносими. Това обаче означаваше, че се взимат и мерки да не бъдат позволени поверителни разговори на четири очи. Почти без изключение, стражите в крепостта бяха служители на Шибата Кацуие.

В Часа на змията всички господари вече бяха седнали в голямата зала.

Подредени бяха по следния начин:

Кацуие и Такигава седяха отдясно, срещу тях отляво — Хидейоши и Нива. По-нископоставените служители като Шоню, Хосокава, Цуцуи, Гамо и Хачия бяха разположени зад тях. Най-отпред, на най-важните места, седяха Нобутака и Нобуо. Отстрани пък Хасегава Тамба държеше в скута си едно малко момче.

Това, разбира се, бе Самбоши.

До тях скромно чакаше Маеда Гени — служителят, получил последната заповед от Нобутада, преди този да умре в крепостта Ниджо. Той очевидно не смяташе за чест, че е единственият оцелял от защитниците и присъства сега тук.

Самбоши бе само на две години и неговият възпитател го държеше право срещу събраните господари. Детето едва се сдържаше на мястото си и накрая протегна ръка, бутна брадичката на Тамба и се изправи в скута му.

Гени се опита да помогне на объркания Тамба и прошепна нещо на детето изотзад, за да се опита да го развесели. Самбоши обаче се пресегна през рамото на Тамба и дръпна Гени за ухото. Гени бе дотам озадачен, че дори не протестира. Кърмачката, която стоеше коленичила зад тях, бързо подаде на Самбоши един хартиен жерав и така ухото на Гени бе спасено.

Очите на всички събрани пълководци се събраха върху невинното дете. Някои леко се усмихваха, други скрито се просълзиха. Само Кацуие оглеждаше голямата зала със смръщено лице. Изглеждаше, сякаш е готов да скастри дори и безобидния малчуган.

Като председател на събранието Кацуие трябваше да го открие, заговаряйки пръв. Сега обаче всички бяха се разсеяли и той пропусна възможността да започне речта си. Напразните му усилия да привлече вниманието изглежда го измъчваха почти непоносимо.

Накрая отвори уста и каза само:

— Господарю Хидейоши.

Хидейоши го погледна право в очите.

Кацуие пресилено се усмихна.

— Как да постъпим? — започна той, все едно че открива преговори. — Господарят Самбоши е само невръстно дете. Трябва да го уморява да седи на колената на възпитателя си.

— Сигурно — отвърна небрежно Хидейоши.

Кацуие изглежда си помисли, че противникът му започна отстъпление и бързо се приготви да го притисне. Тялото му се изпъна под напора на неприязън, примесена с чувство за собствено достойнство и сега лицето му изразяваше голямо недоволство.

Е, господарю Хидейоши. Не сте ли вие този, който помоли за присъствието на господаря Самбоши? Не ми е много ясно, обаче…

— Прав сте. Аз бях, който по необходимост настоя за това.

— По необходимост?

Кацуие приглади гънките по кимоното си. Още нямаше пладне и жегата не беше така тежка, но от плътните дрехи и възпалението на кожата той изглежда започваше да се чувства доста неудобно. Това може и да беше дреболия, но повлия на тона на гласа и на мрачното му изражение.

След Янагасе Кацуие гледаше различно на Хидейоши. Дотогава го бе смятал за свой подчинен и намираше отношенията им за не особено сърдечни. Битката при Ямадзаки обаче отбеляза един вид поврат. Сега с всеки ден тежестта на името на Хидейоши нарастваше и то често се споменаваше във връзка с неизпълнените планове на Нобунага. За Кацуие бе непоносимо да наблюдава това спокойно. Неприязънта му се засилваше и от спомена, че Хидейоши бе този, който даде голямото сражение, с което отмъсти за смъртта на господаря им.

За него бе същинско нещастие да гледат на двама им с Хидейоши като на равни. Не можеше да понесе многогодишната му вярна служба на рода Ода да бъде засенчена от заслугите на този човек. Как е възможно Шибата Кацуие да остане по-долу от някой, който сега се пъчи с кимоно и вчесана по самурайски коса, но едно време в Кийосу не бе нищо повече от слуга, започнал с чистене на канавките и метене на тор. Гърдите на Кацуие приличаха на опънат до край лък, в тях се трупаха безброй чувства и зрееха безброй планове.

— Не зная какво мислите за днешния съвет, господарю Хидейоши, но като цяло седналите тук добре разбират, че сега за първи път родът Ода се събира, за да обсъди някои много важни въпроси. Защо непременно трябва при нас да стои едно двегодишно дете? — попита направо Кацуие.

И думите, и държанието му сякаш целяха да предизвикат разбирането не само на Хидейоши, но и на всички останали високопоставени присъстващи. Щом усети, че няма да получи ясен отговор, Кацуие продължи със същия тон:

— Нямаме време да се бавим. Защо преди началото на съвета да не помолим младия господар да се оттегли? Съгласен ли сте, господарю Хидейоши?

Дори и в тържественото си кимоно Хидейоши не изглеждаше особено представителен. Като го сравни с останалите, човек не можеше да не забележи ниския му произход.

Докато бе жив, Нобунага го удостои с няколко на брой важни звания. И по време на западния поход, и при победата край Ямадзаки той добре показа на какво е способен.

При вида на Хидейоши на живо обаче всеки би се поколебал дали в тези опасни времена да премине на негова страна и да заложи за него живота си.

Между мъжете имаше много твърде внушителни от пръв поглед. Например Такигава Кадзумасу с гордата осанка неоспоримо се налагаше като първи сред военачалниците. Нива Нагахиде бе надарен с изискана простота, а оредялата коса му даваше вид на опитен войн. Гамо Уджисато бе най-младият, но благородното потекло и сдържания нрав му подсигуряваха тежест между останалите. По държание Икеда Шоню стоеше дори по-долу от Хидейоши, но в очите му гореше някакъв неопределен пламък. И най-сетне — Хосокава Фуджитака, който изглеждаше така кротък и праволинеен, но чиято зрялост го правеше непроницаем.

Така че, макар да бе положил грижи за вида си, между тези мъже Хидейоши изглеждаше направо неугледен. Събраните на съвет в Кийосу бяха първите хора в страната. Маеда Инучийо и Саса Наримаса не пристигнаха, тъй като още водеха битки срещу врага на север. Ако се прибавеше и Токугава Иеясу, макар с него случаят да бе по-особен, можеше да се каже, че този ден в Кийосу се срещат най-могъщите японци. Въпреки външността си Хидейоши също бе сред тях.

Самият той съзнаваше високото положение на тези около него и стана мълчалив и спокоен. Нямаше и следа от някакво възгордяване след победата при Ямадзаки. От самото начало изглеждаше крайно сериозен. Дори в отговор на думите на Кацуие запази почтителна сдържаност. Сега обаче изглежда не можеше повече да избягва да отговори на настояванията му.

— Да, съвсем разумно е това, което казвате. Има основание господарят Самбоши да присъства на този съвет, но при неговата крехка възраст — а и разговорите обещават да продължат дълго — със сигурност ще му досади да стои тук. Щом така желаете, нека веднага го помолим да напусне.

След тези думи Хидейоши се извърна леко настрана и помоли възпитателят на момчето да го изведе.

Човекът кимна, взе Самбоши от скута си и го сложи в ръцете на кърмачката отзад. Детето изглежда беше привлечено от голямото множество в тържествени облекла и започна да се противи на жената, която се опитваше да го изкара оттук. Щом тя се изправи, то се провеси на ръката й и избухна в плач. После хвърли хартиения жерав между събраните господари.

Очите на всички изведнъж се наляха със сълзи.

Часовникът удари пладне. Напрежението в голямата зала стана съвсем доловимо.

Кацуие откри съвета с думите:

— Тъжната кончина на господаря Нобунага ни причини голяма мъка, но сега трябва да изберем достоен приемник, който да продължи делото му. Длъжни сме и след смъртта да му служим така, както приживе. Така повелява Пътят на самураите.

Кацуие запита хората кого ще предложат за върховен управител на страната. На няколко пъти се обръща към тях за предложения, но никой не искаше да е първият, който да изрази мнението си. Дори и да се бяха показали дотам нетърпеливи, че да разкрият какво мислят, събраните пак щяха да знаят, че ако предложеният от някого наследник на властта не бъде в крайна сметка одобрен при окончателното гласуване, животът на предложилия определено ще е в опасност.

Никой не се канеше да отвори непредпазливо уста и всички останаха смълчани. Кацуие търпеливо понасяше тишината в залата. Навярно бе предвидил, че нещата ще тръгнат тъкмо по този начин. Нарочно си придаде по-голяма тържественост и продължи:

— Ако никой от вас няма определено мнение, засега като старши служител ще предложа моето собствено.

В този миг лицето на Нобутака, който седеше на почетното място, внезапно промени цвета си. Кацуие погледна към Хидейоши, който на свой ред местеше очи от Такигава към Нобутака и после обратно.

Това леко раздвижване предизвика невидима вълна, която мигновено заля умовете на всички присъстващи. Крепостта Кийосу се изпълни с мълчалива тревога и животът в нея сякаш почти замря.

Накрая Кацуие заговори.

— Моето мнение е, че господарят Нобутака вече е навършил необходимата възраст и има съответните способности, както и произхода, необходим за да стане приемник на господаря ни. Аз поддържам господаря Нобутака.

Изказването му бе много добре обмислено и приличаше почти на вече готово общо решение. Ето обаче, че някой се обади:

— Не, това не е правилно.

Беше Хидейоши.

— Щом става дума за потекло — продължи той, — трябва господарят Нобутада като най-голям син на Нобунага да бъде наследен от своя син, господаря Самбоши. Такива са законите на областта и обичаите на рода.

Лицето на Кацуие потъмня.

— Но почакайте, господарю Хидейоши.

— Не — продължи този. — Знам, че ще кажете, че господарят Самбоши е още малко дете. Но нали целият род — като се започне от вас, господарю — е тук, за да го закриля? Не би трябвало никой да е недоволен от това. Нашата преданост не трябва да е свързана с определена възраст. Що се отнася до мен, смятам, че ако трябва да спазваме правилата за наследяване, то приемник на покойния господар трябва да стане господарят Самбоши.

Сварен неподготвен, Кацуие извади от кимоното си кърпичка и избърса потта по врата си. Хидейоши наистина защитаваше стария обичай на рода Ода. Не можеше в никакъв случай да се каже, че се опитва просто да се противи на предложението му.

Другият, по лицето на когото се беше изписало смайване, бе Нобуо. Той бе главен съперник на Нобутака — официално бе провъзгласен за по-големия от двамата, а и майка му бе от благороден произход. Нямаше съмнение, че и той тайно се надява да бъде определен за наследник на баща си.

Щом тези очаквания не се оправдаха, слабохарактерността му бързо излезе наяве и той сякаш не можеше вече да понася присъствието си в залата.

На свой ред Нобутака впери яден поглед в Хидейоши. Кацуие не можеше да каже нищо нито в подкрепа, нито в отпор на новото предложение, а само мънкаше нещо сам на себе си. Никой друг не се обади.

Даде да се разбере какво мисли и Хидейоши му отговори също така неприкрито. Двамата бяха сега един срещу друг и при това явно противоборство не беше лесно да вземеш страна. Тишината легна върху всички като плътно покривало.

— За наследник на господаря… да. Но сега нещата са по-различни, отколкото в мирно време. Делото на господаря Нобунага е завършено едва наполовина и ни остават още много трудности. Дори повече, отколкото докато той беше още на този свят.

Кацуие на няколко пъти прикани събраните да говорят и всеки път, щом отвореше уста, Такигава кимаше одобрително. Трудно беше обаче да се разбере какво мислят останалите.

Хидейоши отново се обади:

— Ако съпругата на господаря Нобутада беше още бременна и трябваше тепърва да се пререже пъпната връв, за да се разбере дали детето е момче или момиче, събрание като това щеше да е необходимо. Наследникът обаче е налице — къде е причината за несъгласие и обсъждания? Мисля, че веднага трябва да решим в полза на господаря Самбоши.

Настояваше на своето, без дори да поглежда към лицата на останалите. Съпротивата му бе насочена главно срещу Кацуие.

Макар останалите пълководци да не изразяваха гласно мнението си, те изглежда се впечатлиха от неговите думи и вътре в себе си бяха съгласни с него. В самото начало на съвета видяха беззащитното сираче на Нобутада, а нали всеки от тях имаше деца в дома си? Бяха самураи и това значеше, че днес може да си сред живите, но за утре не се знае нищо. Всички не можеха да не се развълнуват дълбоко от будещата съжаление фигура на Самбоши.

Чувствата им бяха поддържани от един добронамерен и силен довод. Макар и да държаха устата си затворени, военачалниците естествено се повлияха от думите на Хидейоши.

В противоположност на това, предложението на Кацуие, макар да изглеждаше до известна степен разумно, в основата си бе неоправдано. Породено от моментна нужда, то лишаваше Нобуо от старшинството му. Много по-вероятно бе последният да подкрепи Самбоши, вместо да се застъпи в полза на Нобутака.

Кацуие отчаяно се опитваше да намери довод, с който да се противопостави на Хидейоши. По начало не смяташе, че този ще се съгласи лесно с днешното му предложение, но не беше преценил доколко силна ще е неговата подкрепа за Самбоши. Не беше предвидил и колко от останалите военачалници ще се покажат склонни да защитят детето.

— Хм, добре, нека видим. Вашите думи може и да изглеждат добре обосновани, но има голяма разлика в това, дали човек ще се грижи сам за един двегодишен господар или ще се подчинява на мъж на зряла възраст и с доказани способности. Помнете, че ние, останалите живи служители, трябва да поемем отговорността за управлението и политиката ни в бъдеще. Имаме и много трудности с родовете Мори и Уесуги. Какво ще стане, ако господарят ни е още невръстен? Делото на предишния наш повелител може да остане свършено наполовина и при това положение владенията на рода Ода дори може да се смалят. Не, изберем ли това, противниците ни и от четирите страни ще сметнат, че сгодното време е настъпило и ще ни нападнат. Страната отново ще потъне в безпорядък. Смятам предложението ви за опасно. А вие всички, какво мислите?

Обиколи с поглед насядалите в залата мъже, търсейки между тях подкрепа. Не само че от никъде не му дадоха ясен отговор, но и внезапно един чужд поглед се кръстоса с неговия.

— Кацуие.

Гласът го извика по име и сякаш проряза с нож страната му.

— Е, какво ще кажете, Нагахиде?

Отговорът на Кацуие беше изпълнен с неприязън, почти сякаш в опит да се защити.

— От известно време слушам предпазливите ви разсъждения, но не мога да не бъда убеден от доводите на Хидейоши. Напълно съм съгласен с неговите думи.

Нива беше сред по-старшите служители. Нарушавайки мълчанието, той съвсем явно наклони везните в полза на Хидейоши. Кацуие и останалите присъстващи мигновено се раздвижиха.

— И защо мислите така, Нива?

Нива познаваше Кацуие от години, значи — добре. Ето защо той отвърна с примирителен тон:

— Не се сърдете, Кацуие — погледна го с доброжелателно изражение и продължи: — Каквото и да се говори, не беше ли Хидейоши този, към когото нашият господар изпитваше най-добри чувства. Когато господарят Нобунага намери без време смъртта си, тъкмо Хидейоши се върна от запад, за да нападне безчестния Мицухиде.

По лицето на Кацуие се изписа срам и обида. Нямаше обаче да отстъпи лесно. Упоритостта личеше дори по стойката на тялото му.

Нива Нагахиде продължи:

— По онова време вие бяхте в поход на север. Дори предвожданите от вас отряди да не бяха готови, а само да бяхте пришпорили конете си към столицата веднага, след като сте научили за смъртта на господаря Нобунага, сигурно щяхте да сразите Акечи на място — та между служителите вие, в крайна сметка, стоите толкова по-високо от Хидейоши. Поради небрежност обаче просто закъсняхте и за това положително може да се съжалява.

Такива бяха мислите на всички събрани и Нива сега изразяваше техните общи чувства. Тази небрежност беше най-слабото място на Кацуие. Че не пристигна навреме, за да вземе участие в битката, с която отмъстиха за господаря си, не можеше по никакъв начин да му бъде простено. След като Нива каза това открито пред всички, той сега можеше без задръжки да даде своята подкрепа за предложението на Хидейоши, което му се струваше и справедливо, и достойно.

Щом свърши речта си, атмосферата в голямата зала се промени. Всички добиха мрачен и умислен вид.

Сякаш с цел да помогне на Кацуие в затрудненото положение, Такигава прошепна нещо на мъжа до себе си. Скоро цялото помещение се изпълни с шепот и приглушен говор.

Трудно щеше да е да се вземе решение. Това събрание можеше да стане повратна точка за рода Ода. На повърхността просто отделни гласове шумяха, но отвъд шума имаше друг повод за загриженост — изхода от противопоставянето между Кацуие и Хидейоши.

Посред цялото напрежение влезе някакъв майстор на чайната церемония и тихо осведоми Кацуие, че минава обяд. Господарят кимна и нареди на човека да му донесе нещо, с което да си избърше потта от тялото. Когато един от служителите му подаде влажно парче бял плат, той го сграбчи в своята голяма шепа и бързо отри врата си.

Едновременно с това Хидейоши постави лявата си ръка встрани, сбърчи вежди и се обърна към Кацуие с думите:

— Ще трябва да ме извините за миг, господарю Кацуие. Изглежда имам малка неприятност с храносмилането.

Изправи се рязко и се оттегли през няколко стаи от залата на събранието.

— Боли — оплака се той на висок глас и стресна хората наоколо си.

Легна с много болен вид на една постелка. Явно обаче напълно се владееше и нагласи възглавницата така, че да е с лице срещу хладния повей, който идваше от градината. Загърби останалите и сам разхлаби мократа си от пот яка.

Лекарят и прислугата обаче бяха разтревожени. Служителите му също заидваха един след друг, за да видят как е.

Хидейоши обаче дори не се извърна. С гръб към тях той им махна да си вървят, сякаш пропъжда муха.

— Може да се случи винаги. Оставете ме само на мира и скоро ще съм по-добре.

Слугите бързо му приготвиха някаква ароматна отвара, която той изпи на един дъх. После отново легна и изглежда заспа, затова прислугата и самураите се оттеглиха в съседната стая.

Залата на съвета беше на известно разстояние и Хидейоши не знаеше какво се е случило, след като помоли да го извинят и излезе. Тръгна си тъкмо когато обявяваха, че е станало обяд, така че най-вероятно това даде на военачалниците сгоден случай да се разотидат, за да се нахранят.

Минаха около два часа. Следобедното слънце на седмия месец безжалостно печеше. Крепостта бе спокойна, сякаш вътре не се случва съвършено нищо.

Нива влезе в стаята и попита:

— Как се чувствате, Хидейоши? Стомахът поотпусна ли ви?

Хидейоши се извърна и се подпря на лакътя си. Като видя лицето на Нива, той изглежда бързо дойде изцяло на себе си и седна по-изправен.

— Бога ми, извинете!

— Кацуие ме помоли да дойда да ви доведа.

— А какво стана със съвета?

— Не можем да се съберем отново без вас. Кацуие обяви, че ще продължим, след като се върнете.

— Казах всичко, което имах за казване.

— Служителите се оттеглиха за около час в стаите си и сега изглежда настроението им се е променило. Дори и Кацуие май че е вече на друго мнение.

— Да вървим.

Хидейоши се изправи. Нива се усмихна, но другият, със строго изражение на лицето, вече излизаше от стаята.

Кацуие го посрещна с поглед право в очите, а останалите присъстващи — с изглед на облекчение. Настроението в залата се беше променило. Кацуие направо заяви, че отстъпва и приема предложението на Хидейоши. Всички се били съгласили Самбоши да бъде признат за наследник на Нобунага.

След тази промяна цялата зала като че ли за миг се очисти от буреносните облаци. Долавяше се повеят на мира.

— Всички са съгласни, че господарят Самбоши трябва да бъде признат за глава на рода Ода и аз също не възразявам против това — повтори Кацуие.

Видял, че хората до един се противопоставят на неговото предложение, той бързо оттегли възраженията си от по-рано, но явно трудно преживяваше разочарованието.

Но Кацуие още хранеше една друга надежда.

Ставаше дума за следващия въпрос, който събралите се щяха да обсъдят — съдбата на по-раншните владения на Акечи, и по-точно — това как те ще бъдат разделени между останалите служители на рода Ода.

Понеже този важен въпрос засягаше всички пълководци, той поставяше дори повече трудности от онзи за наследника на властта и никой не очакваше тези трудности да бъдат заобиколени.

— Това трябва да се реши от старшите служители.

Хидейоши, спечелил първата победа, сега изрази по този скромен начин мнението си. Така напредъкът на съвета бе значително улеснен.

— Е, какво мисли най-първият помежду ни?

Нива, Такигава и останалите спасиха унижения Кацуие, като му предоставяха сега главното място на съвета.

Трудно беше обаче да не се съобразиш с присъствието на Хидейоши и в крайна сметка писменото предложение, което минаваше от ръка на ръка, беше пратено и при него. Явно не можеше да се стигне до окончателна подялба преди да е било взето и неговото мнение.

— Донесете ми четка — нареди Хидейоши.

Потопи края й в мастилото, задраска небрежно три или четири точки и наместо тях написа нещо от себе си. После върна документа с тези поправки.

Отново го пратиха на Кацуие, по чието лице се изписа недоволство. За малко се замисли мълчаливо — тъкмо точката, на която се опираха надеждите му, още не бе засъхнала от мастилото, с което я задраска Хидейоши. Но той бе премахнал и мястото, според което на самия него се пада крепостта Сакамото и я беше заменил с областта Тамба.

При такава проява на скромност от своя страна Хидейоши явно очакваше и Кацуие да покаже същото. Голямата част от владенията на Акечи се падаше на Нобуо и Нобутака, а остатъкът бе разпределен между присъстващите в съответствие със заслугите им в сражението при Ямадзаки.

— Утре имаме още за вършене — заговори отново Кацуие. — Този съвет продължи дълго, горещо е и сигурен съм, всички сте уморени — аз също. Да се разотиваме ли, господа?

Така той отказа да даде незабавен отговор на новите предложения на Хидейоши. Никой не възрази против това. Следобедното слънце ярко светеше, а жегата ставаше все по-тежка. За първия ден съветът свърши.

На следващия Кацуие представи пред старшите служители едно ново решение. Предишната вечер бе събрал собствените си подчинени и заедно се бяха заели да обсъдят положението. Хидейоши обаче отхвърли и този опит за примирение.

И този ден точката, която определяше кой какъв дял ще получи, изправи двамата мъже един срещу друг. Противоборството им явно се изостряше. Общото настроение обаче изглежда беше в полза на Хидейоши. Колкото и да упорстваше Кацуие, в крайна сметка бяха приети условията на неговия неприятел.

На обяд обявиха почивка и в Часа на овена решенията бяха представени на военачалниците.

Разпределяха се иззетите владения на рода Акечи и личните земи на Нобунага.

Първи в списъка на наследниците на Ода беше господарят Нобуо, който получи цялата област Овари. След него идваше господарят Нобутака, комуто се падна Мино. Едното беше родното място на рода Ода, второто — новият дом на Нобунага.

Имаше обаче две поправки, които значително променяха първоначалното предложение — Икеда Шоню получаваше Осака, Амагасаки и Хього, които даваха приход от сто и двадесет хиляди крини ориз; на Нива Нагахиде пък се даваха Вакаса и два окръга от Оми. Хидейоши получаваше областта Тамба.

Единствената придобивка на Кацуие беше крепостта на самия Хидейоши — Нагахама. Точно това място пазеше пътя от родната област на Кацуие — Ечидзен — за Киото. Той настоятелно бе искал да получи областта и се надяваше на още три или четири окръга, но Хидейоши успя да го лиши от всичко останало. Единственото условие на Хидейоши беше Нагахама да бъде дадена на Кацутойо — приемният син на Кацуие.

Предишната вечер служителите на рода Шибата се събраха при Кацуие и настояха да се протестира против такава унизително малка част при подялбата. Те дори го подстрекаваха да отхвърли условията и да си тръгне, а и самият Кацуие първоначално възнамеряваше да направи точно това. Щом обаче застана лице в лице със събраните хора, той осъзна, че никой от тях няма да се съгласи да приеме нещо, което само той иска.

— Няма да е добре да преглъщам унижения, но не бива и да се показвам себичен. Мнозинството така или иначе ще одобри взетото решение, така че ако не се съглася с него, това може после да доведе до нещо по-лошо — заяви в крайна сметка той.

Вземайки предвид настроението на събраните, естествено не можеше да направи друго, освен да сдържи чувстват си.

„Само да мога да отнема Нагахама от Хидейоши“, мислеше си. В крайна сметка остана с надеждата да осъществи своето тайно намерение при някой друг случай, а междувременно прие условията такива, каквито са.

За разлика от това на Кацуие, отношението на Хидейоши изглеждаше съвсем безгрижно. От началото на похода в западните области чак до победата при Ямадзаки той заемаше водещо място и във военното, и в гражданското управление и всички естествено си мислеха, че ще очаква да се сдобие с повече от останалите. Въпреки тези очаквания обаче Хидейоши не получи друго освен областта Тамба, отказа се от собственото си владение Нагахама и предостави Сакамото — за която всички мислеха, че му се пада по право — на Нива.

А тъкмо Сакамото беше ключът към Киото. Дали нарочно отстъпи крепостта, за да увери останалите, че няма намерение да поема юздите на властта? Или пък просто смяташе, че такива дребни въпроси трябва да бъдат оставени на общо решение, тъй като така или иначе всеки ще получи полагащото му се? Никой все още не разбираше какви мисли крие Хидейоши в себе си.