Ейджи Йошикава
Тайко (54)

Истински приятел

Кацуие успя да спаси живота си с бягство, но войската му бе направо пометена. До предишната сутрин знамето със златния герб на Шибата се развяваше край Янагасе, но сега там се виждаше само това на Хидейоши. Плющеше и с ярките си цветове, огрети от слънцето, привличаше погледа като някакъв знак за свръхестествена сила.

Останалите знамена на войската на Хидейоши покриваха пътищата и полята наоколо и представяха величествена победна гледка. Бяха струпани така нагъсто, че отдалеч приличаха на златиста мараня.

Войниците седнаха да се хранят от припасите си. Сражението започна рано сутринта и продължи около осем часа. След като свърши с яденето, цялата войска получи заповед незабавно да настъпи на север.

Щом наближиха прохода Точиноки, на запад пред погледа на мъжете се откри морето на Цуруга, докато планинските пропасти на Ечидзен от северната страна зееха сякаш досами копитата на конете им.

Слънцето вече слизаше над хоризонта и небето и земята горяха във вечерно сияние, съставено от всички цветове на дъгата.

Лицето на Хидейоши беше изгоряло до червено. Той обаче не приличаше на човек, неспал с дни наред. Сякаш бе забравил, че хората имат нужда от сън — настъплението продължаваше и още нямаше заповед за почивка. Беше по онова време на годината, когато нощите са най-къси. Преди още да се е стъмнило, войската се разположи на стан при Имаджо, в Ечидзен. Въпреки това предните части продължиха напред със заповед да стигнат до Вакимото на повече от две левги. В същото време последните редици изостанаха в Итадори, приблизително на същото разстояние зад основните отряди. Така тази нощ лагерът се простираше по продължение на четири часа път пеша.

Хидейоши веднага потъна в спокоен сън, който дори песента на планинската кукувица не успя да смути.

„Утре ще сме в крепостта Фучу, помисли си той, тъкмо преди да затвори очи. Но как ли ще ни посрещне Инучийо?“

А какво правеше междувременно самият Инучийо? По пладне на същия ден той изтегли своята войска във Фучу, крепостта на сина си.

— Слава на боговете, че сте живи и здрави — бяха думите на жена му, излязла да го посрещне.

— Погрижи се за ранените. После ще можем да се видим.

Инучийо дори не свали сандалите и не развърза връзките на доспехите си — просто остана да стои пред крепостта. Оръженосците също се строиха зад гърба му и с тържествено изражение на лицата зачакаха.

През портата преминаха отряд след отряд, понесли на рамене телата на мъртвите си другари. Върху труповете бяха раздиплени бойни знамена. След тях последваха ранените в битката — носени от други или сами, само подпрени на раменете на хората до себе си. Все пак тридесет и няколкото жертви, дадени от Маеда, не можеха да се сравняват със загубите на Шибата и Сакума.

Храмовата камбана удари, слънцето слезе ниско в небето и от всички части на крепостта се заиздига дим от кухненски огньове. Войниците бяха получили заповед да се нахранят. Те обаче не се разпръснаха, а останаха по поделения, сякаш все още са на бойното поле.

— Господарят на Китаношо е пред крепостната порта провикна се един от стражите.

— Какво?! Господарят Кацуие тук! — промълви изумен Инучийо.

Такова развитие на събитията беше съвсем неочаквано. Явно не можеше да понесе мисълта за среща с този човек — сега беглец, който дири убежище. За миг се замисли и след това каза:

— Да излезем да го посрещнем.

Последва сина си вън от крепостната кула. След като слязоха по стълбите, те тръгнаха през тъмния междинен коридор. Един от слугите, Мураи Нагайори, ги следваше.

— Господарю — прошепна Мураи.

Инучийо го погледна въпросително.

— Пристигането на господаря Кацуие тук е несравнима възможност за нас — прошепна прислужникът в ухото му. — Ако го убиете и пратите главата на господаря Хидейоши, отношенията ви с него ще се поправят без всякакви трудности.

Без да каже нито дума, Инучийо удари човека в гърдите.

— Млък! — кресна той.

Мураи се олюля срещу дървената стена зад гърба си и едва се удържа да не падне. Пребледнял, той не можеше да се реши нито да се изправи на крака, нито да приседне долу на земята.

Инучийо се втренчи ядосано в него и с неприкрит гняв заговори:

— Позорно е да шепнеш в ухото на своя господар безчестни и страхливи думи, които всеки би се засрамил да изрече на глас. Смятате себе си за самурай, но не знаете нищо за Пътя на самураите! Що за човек ще е този, който ще продаде главата на дошлия пред портите му военачалник само заради облагата на своя собствен род? При това след като е прекарал в походи редом с този военачалник толкова години, колкото аз!

И като остави разтреперания Мураи зад гърба си, Инучийо тръгна към главния вход, за да приветства Кацуие. Този беше дошъл дотук на кон. В едната си ръка стискаше дръжката на счупено копие. Не изглеждаше ранен, но цялото му лице — цялото му същество всъщност — бе потънало в скръб.

Поводите на коня държеше Тошинага, изтичал преди малко напред, за да го посрещне пръв. Осемте души, придружавали го досега, бяха останали вън от портата и Кацуие беше сам.

— Изключително съм ви задължен.

С тези думи на благодарност към Тошинага господарят на Китаношо слезе от седлото. Погледна Инучийо в лицето и на висок глас, пълен със самопрезрение, каза:

— Загубихме! Загубихме!

Беше в изненадващо добро присъствие на духа. Възможно е само да се преструваше, но на Инучийо му се стори, че е много по-спокоен, отколкото би се очаквало. Приветствията му към победения военачалник бяха по-любезни от обикновено. Тошинага показа не по-малка загриженост от баща си и помогна на беглеца да свали своите окървавени сандали.

— Чувствам се, все едно съм се върнал у дома си.

Внимателното отношение, силно впечатлява всеки, пропаднал в бездната на поражението и винаги го кара да забрави подозренията и огорчението. Това е единственото нещо, от което такъв човек може да започне да си мисли, че в този свят още има светлина.

Явно твърде ободрен, Кацуие отново се обърна към бащата и сина:

— Това поражение се дължеше изцяло на моята недалновидност. И на вас донесох неприятности. Надявам се да ми простите. Ще се оттегля в Китаношо и ще се опитам да сложа нещата си в ред. Питам се, дали бихте ми дали купичка ориз и чай.

Демонът Шибата сякаш се бе превърнал в Буда Шибата. Дори Инучийо не успя сега да сдържи сълзите си.

— Бързо донесете ориз и чай. И саке — нареди той.

Трудно можеше да намери думи, с които да утеши човека пред себе си. При все това усещаше, че от него се иска да каже нещо.

— Често казват, че животът на война е съставен от победи и поражения. Ако погледне на днешното нещастие от гледище на съдбата, човек разбира, че възгордяването от победата е първа крачка към поражението, а пълното поражение пък е първа крачка към победата. Възходът се редува с падението и временната радост и мъка тук нямат нищо общо.

— Затова аз не съжалявам нито за личното си нещастие, нито за вечния кръговрат на промяната — отвърна Кацуие. — Съжалявам само, че загубих своето добро име. Всичко е било предопределено.

Тези думи звучаха, сякаш вече не говори онзи Кацуие от по-рано. Не изглеждаше обаче нито отчаян, нито объркан.

Щом донесоха сакето, гостът доволно си взе една чашка и като си помисли, че това може да е последната им среща, наля също и на бащата и сина. След това с удоволствие погълна простата храна, която поръча за него Инучийо.

— Никога не съм опитвал нещо така вкусно като днешния ориз. Няма да забравя добрината ви — каза той и с тези думи се сбогува.

Инучийо, който го придружи навън, веднага забеляза, че конят му е изтощен. Нареди на един от оръженосците да доведе неговият собствен любим шаралия и го предложи на Кацуие.

— Не се безпокойте сега за нищо — увери той своя посетител. — Ще задържим неприятеля ви тук, докато стигнете до Китаношо.

Кацуие препусна напред, но обърна коня и се върна при Инучийо, сякаш изведнъж се е сетил за нещо.

— Инучийо, вие сте близък приятел с Хидейоши от младини. Сега, след този изход на битката, аз ви освобождавам от служителски задължения към мене.

Това бяха последните му думи към домакина. Качи се отново на седлото. По лицето му нямаше и следа от притворство. Инучийо се поклони, искрено развълнуван. Фигурата на излезлия от крепостната порта Кацуие се очерта в черно срещу червеното на залязващото слънце. Мъничката му войска от осем конника и десетина пехотинци тръгна да дири убежище в Китаношо.

 

 

В крепостта Фучу в галоп влязоха двама-трима конници. Новината, която донесоха, скоро се разнесе навсякъде наоколо.

— Неприятелят се е разположил на стан при Вакимото. Господарят Хидейоши е разпънал шатрата си при Имаджо, така че довечера почти няма изглед да ни нападнат.

През цялата нощ — или по-скоро половината от нея — Хидейоши спа безметежно в Имаджо и на следващия ден тръгна рано от лагера, за да стигне във Вакамото.

Кютаро излезе да го посрещне. Вдигнаха военачалническо знаме, за да дадат знак за присъствието на главнокомандващия.

— Какво е станало снощи в крепостта Фучу? — попита Хидейоши.

— Изглежда са се случили доста неща.

— Готвят ли се сега за отбрана? Може Маеда да искат да се бием.

И той погледна към Фучу, след това рязко се обърна към Кютаро и му нареди да подготви отрядите.

— Лично ли ще влезете в битката? — попита служителят.

— Естествено.

Хидейоши кимна, сякаш отсега вече всичко му е ясно. Кютаро бързо предаде неговите думи на отделните военачалници и наду раковината, за да събере предните отряди. За съвсем кратко време мъжете се подредиха в строй, готови да закрачат напред.

До Фучу имаше по-малко от два часа път. Кютаро яздеше начело, докато Хидейоши остана някъде по средата на челния отряд. Скоро можеха вече да видят крепостните стени. Хората зад тези стени естествено бяха крайно напрегнати. От върха на кулата войниците на Хидейоши и знамето със златното листо изглеждаха съвсем близо, все едно вече можеш да ги досегнеш с ръка.

Не беше дадена заповед да спрат. Тъй като Хидейоши яздеше посред тях, войниците от предния отряд бяха сигурни, че незабавно ще обкръжат крепостта.

Устремени към главната порта на Фучу, нападателите, подобни сега на придошла река, се подредиха като „жеравово крило“. Само пълководческото знаме остана неподвижно.

В същия миг от цялата крепостна постройка изригна барутен дим.

— Отстъпете малко, Кютаро. Отстъпете! — нареди Хидейоши. — Войниците да не се разпръсват в боен ред. Заповядайте им да останат строени по отряди.

Мъжете от предната редица се отдръпнаха и мускетите вътре в укреплението също замълчаха. И от двете страни обаче цареше напрегнато очакване.

— Някой да вземе пълководческото знаме и да излезе на двайсет крачки пред мен — разпореди Хидейоши. — Няма нужда човек да води коня ми; ще вляза в крепостта сам.

Не беше предупредил никого за намеренията си и сега тези думи предизвикаха обща изненада. Без да обръща внимание на изумените изражения на военачалниците, той веднага тръгна в тръс напред към главната крепостна порта.

— Само минута! Почакайте само минута, да мина преди вас!

Един самурай се завтече след него, но едва излязъл на десет разкрача по-напред от Хидейоши, взел в ръка според нареждането пълководческото знаме, проехтяха няколко изстрела, насочени към златното листо.

— Спрете огъня! Спрете стрелбата! — завика Хидейоши на висок глас и препусна срещу мускетния огън като пусната от лък стрела.

Аз съм! Хидейоши! Не ме ли познавате?

Като приближи крепостта, той свали от кръста си златния военачалнически жезъл и го размаха срещу войниците.

— Аз съм! Хидейоши! Спрете огъня!

Изумени, двама мъже изскочиха от оръжейния склад до главната порта и отвориха вратите.

— Господарю Хидейоши?

Този обрат на събитията им се струваше напълно неочакван и те поздравиха с известно смущение. Хидейоши позна и двамата. Вече бе слязъл от седлото и сега тръгна към тях.

— Върна ли се господарят Инучийо? — попита и после добави: — Той и синът му добре ли са?

— Да, господарю — отвърна единият от мъжете. — И двамата се прибраха невредими.

— Добре, добре. Радвам се да чуя това. Ще водите ли коня ми, моля?

И като подаде юздата на служителите, Хидейоши влезе през крепостната порта, досущ все едно че влиза у дома си, придружаван от свои хора.

Щом — почти като в унес — видяха постъпката на госта, воините, изпълнили подобно на гъста гора крепостта, останаха направо поразени. В същия миг срещу Хидейоши се завтекоха Инучийо и синът му. Щом се приближиха един към друг, двамата мъже заговориха почти едновременно, както става със стари приятели.

— Е, дочаках и това!

— Инучийо! Какво става с теб?

— Нищо особено — отвърна домакинът и се засмя. — Влез и седни.

Заедно със сина си той тръгна напред към главното укрепление. Вместо официалния вход, отвориха вратата към градината и въведоха своя посетител право във вътрешните покои. По пътя спряха да погледнат алените ириси и белите азалии.

Отношението беше като към близък семеен приятел и Инучийо се държеше сега така, както навремето, когато двамата с Хидейоши живееха през една ограда.

Накрая той покани госта вътре.

Хидейоши обаче остана на място и само се заоглежда наоколо, без дори да се наведе да развърже сламените си сандали.

— Онази постройка там — това кухнята ли е? — попита.

Щом получи от Инучийо утвърдителен отговор, той веднага се насочи към нея.

— Искам да видя съпругата ти. Тя тук ли е?

Инучийо остана съвсем изненадан. Канеше се да каже на Хидейоши, че ако иска да се види с жена му, той веднага ще я повика, но не му остана време да се обади. Вместо това побърза да помоли Тошинага да отведе посетителя в кухнята.

След като прати сина си подир Хидейоши, самият той забърза надолу по коридора, за да предупреди съпругата си.

Най-изненадани от всички останаха готвачите и слугините. Пред тях някакъв нисък самурай със сливово синьо наметало над доспехите — явно пълководец — се разхождаше небрежно из кухнята и досущ като човек от семейството на господаря викаше:

— Хей! Тук ли е господарката Маеда? Къде е тя?

Никой не го познаваше. Всички изглеждаха озадачени, но щом видяха златния военачалнически жезъл и скъпата сабя, бързо паднаха на колене и се поклониха. Трябва това да беше високопоставен пълководец, но пък никой в дома на Маеда не го бе виждал преди.

— Хей, господарке Маеда, къде сте? Аз съм, Хидейоши. Хайде, покажете се!

Съпругата на Инучийо готвеше заедно с няколко прислужници, когато врявата достигна до ушите й. Излезе навън с престилка и запретнати ръкави. За миг просто остана с втренчени очи на мястото си.

— Сигурно сънувам — прошепна.

— Дълго време мина, откакто се срещнахме за последно, господарке. Радвам се да ви видя добре както винаги.

Щом Хидейоши понечи да пристъпи напред, тя се съвзе и като пусна бързо ръкавите си надолу, се просна по очи дървения под.

Хидейоши просто седна до нея.

— Първото, което искам да ви кажа, господарке, е, че дъщеря ви и дамите в Химеджи бързо се сприятелиха. Моля ви да не се безпокоите за нея. Също така, макар вашият съпруг да преживя доста изпитания през време на последните битки, той не се поколеба дали да напада или отстъпва и значи може да се каже, че родът Маеда излиза от сражението непобеден.

Съпругата на Инучийо сключи ръце пред наведеното си чело.

В този миг Инучийо влезе да потърси жена си и видя Хидейоши.

— На това място не можем да ви приемем както подобава. Най-напред, моля ви, свалете сандалите и станете от пода.

Съпруг и съпруга направиха всичко по силите си да убедят госта да седне на по-почетно място, но Хидейоши отказа и продължи да говори с тях все така непринудено.

— Бързам да стигна до Китаношо и сега настина не мога да отделя време за тържествен прием. Ще може ли обаче да се възползвам от любезността ви и да помоля за купичка ориз?

— Лесно ще изпълним такава молба. Но няма ли да влезете поне за минута?

Хидейоши дори не посегна да развърже сандалите си.

— Това да оставим за друг ден. Днес трябва да бързам.

И Инучийо, и съпругата му познаваха добрите и лошите страни на нрава на Хидейоши. Тяхното приятелство никога не беше зависело от взаимни задължения и любезности. Домакинята вдигна отново ръкави и сама застана пред дъската за рязане в кухнята.

Тази кухня бе обща за цялата крепост и там работеха голям брой слугини, готвачи и дори чиновници. Господарката Маеда обаче не беше от онези жени, които да не знаят как бързо да приготвят вкусно ястие.

И днес, и предишния ден тя сама се беше грижила за ранените и готвила за тях. Дори и в обикновени дни обаче се случваше да дойде в кухнята и да сготви нещо за своя съпруг. Сега родът Маеда владееше голяма област, но преди, в дните на бедност в Кийосу, когато техният съсед Токичиро с нищо не беше по-добре от тях, двете семейства често си заемаха по няколко шепи ориз, стиска сол и дори малко масло за лампата за през нощта. Тогава лесно можеха да разберат как е съседът им с парите, като погледнат дали прозорецът му нощем свети.

„Тази жена не е по-лоша съпруга от моята Нене“, помисли си Хидейоши. Едва успя да усети кога съпругата на Инучийо свърши с приготвянето на ориза, взе сама подноса и ги поведе вън от кухнята.

На хълма в посока към западното укрепление в една борова горичка се намираше малък павилион. Прислугата разпъна в тревата до него постелка и сложи на нея двата подноса с храна и бутилки саке.

— Не мога ли поне, макар и да бързате, да ви предложа нещо по-добро? — попита съпругата на Инучийо.

— Не, не. Няма ли да дойдат също мъжът и синът ви?

Инучийо седна с лице към Хидейоши, а Тошинага вдигна бутилката със саке. Нямаше да се възползват от близката постройка. През боровете духаше вятър, но те надали го чуваха.

Хидейоши не пи повече от една чаша, но бързешком погълна двете купички ориз, които беше приготвила за него съпругата на Инучийо.

— А, наядох се. Съжалявам, ако ви затруднявам, но мога ли да помоля и за чаша чай?

В павилиона вече беше подготвено всичко необходимо. Жената бързо влезе вътре и поднесе на Хидейоши чая.

— Е, господарке — каза гостът, докато отпиваше, с тон, сякаш се кани да я помоли за съвет, — доста време ви загубих, но сега, на всичкото отгоре, ще ви отнема за малко и съпруга.

Инучийовата жена се засмя весело.

— Да ми отнемете съпруга? Отдавна не бяхте използвали този израз.

Инучийо и Хидейоши прихнаха и Хидейоши се обади:

— Я чуй, Инучийо. Изглежда жените не забравят лесно старите провинения. Още си спомня как й те „отнемах“, за да отидем да пием.

Върна чашата за чай и отново се засмя.

— Днес обаче нещата са по-различни от тогава и ако вие, господарке, не възразявате, сигурен съм, че и съпругът ви ще се съгласи да ми отдели време. Определено бих искал той да дойде с мен до Китаношо. Добре ще е синът ви да остане тук, за да се грижи за вас.

Като видя, че въпреки смеха думите му са приети на сериозно, Хидейоши продължи:

— Значи, бих помолил вашият син да остане тук, а съпругът ви да тръгне с мен. Инучийо няма равен по опит в битките. После, в щастливия ден, когато се върнем от обсадата, бих искал отново да спра тук и да ви се натрапя за няколко дни. Ще тръгнем утре сутринта. За днес ви казвам „довиждане“.

Цялото семейство го изпрати чак до входа на кухнята. По пътя съпругата на Инучийо отбеляза:

— Вие казахте, господарю Хидейоши, че Тошинага трябва да остане тук да се грижи за майка си, но аз не смятам, че още съм толкова стара и че ще ми е толкова самотно без него. Ще останат достатъчно войници да пазят крепостта, тъй че няма да има защо да се притесняваме за защитата й.

Инучийо беше на същото мнение. Докато вървяха бързо към входа, Хидейоши и семейството Маеда уточниха часа на заминаването на следващия ден и уговориха други подробности.

— Ще чакам кога ще се отбиете отново — каза съпругата Инучийо, когато се сбогуваше с Хидейоши на кухненския вход. Мъжът и синът й изпратиха госта чак до предната порта.

Същата нощ, когато Хидейоши се сбогува с тях и се върна в стана си, там доведоха като пленници двама много важни мъже от рода Шибата. Единият беше Сакума Генба, другият — доведеният син на Кацуие, Кацутоши. И двамата бяха заловени при опит да избягат през планините в Китаношо. Генба беше ранен. Раната се беше възпалила от лятната жега и бързо загнои. Воините най-често използваха в такива случаи мокса и Генба бе спрял в някаква селска къща, за да помоли за малко мазило.

Докато той се занимавал с това, селяните тайно се събрали да се посъветват и решили, че ако предадат Кацутоши и Генба на Хидейоши, сигурно ще получат за това добро възнаграждение. През нощта обградили колибата, в която двамата спели, овързали ги като прасета и ги занесли в стана на Хидейоши.

Хидейоши не остана особено доволен, щом научи за това. Противно на своите очаквания, селяните бяха сурово наказани.

На следващия ден Хидейоши, придружаван от Инучийо и сина му, пришпори коня си към крепостта на Кацуие в Китаношо. До следобед столицата на Ечидзен беше препълнена с негови войници.

Родовете Токуяма и Фува, чиито владения бяха разположени по пътя, вече бяха надушили какво става и мнозина дойдоха в стана на Хидейоши, за да му засвидетелстват верността си.

Лагерът беше разположен на връх Ашиба. Оттам Хидейоши нареди да обкръжат крепостта Китаношо така плътно, че дори вода да не може да се процеди вътре. Веднага след това отрядът на Кютаро получа задачата да проникне през външната дървена ограда. После отведоха Генба и Кацутоши в близост до самите крепостни стени.

Войниците удариха бойния барабан, за да привлекат вниманието на Кацуие вътре в крепостта.

— Ако имате да кажете нещо на прощаване на доведения си син и на Генба, най-добре излезте да го направите сега!

Повториха това на два или три пъти, но от крепостта не последва отговор. Кацуие така и не се появи, навярно понеже за него щеше да е непоносимо да види отново двамата. Освен това беше ясно, че намерението на Хидейоши е да отслаби духа на хората вътре.

През нощта пристигнаха изостанали бойци от войската на Кацуие и сега в крепостта бяха подслонени около три хиляди мъже и жени, много от които без друго не можеха да участват в сражението.

При това Генба и Кацутойо бяха попаднали живи в ръцете на врага и дори Кацуие не можеше сега да не предусеща края. Боят на вражеските барабани не секваше. До вечерта всички дървени огради пред укреплението бяха сринати и цялата околност, на разстояние тридесет-четиридесет разкрача от самите крепостни стени, беше залята от войниците на Хидейоши.

Въпреки това положението вътре оставаше спокойно. След време ударите на барабаните секнаха. Нощта наближаваше и от крепостта навън излязоха няколко военачалници. Изглеждаше, че ще преговарят с противника. Сигурно щяха да се опитат да спасят живота на Кацуие или може би направо предстоеше крепостта да се предаде. Такива бяха слуховете, които се носеха, но нищо не потвърди подобни предположения.

С напредването на вечерта главното укрепление, досега тъмно като мастило, изведнъж се освети от веселите пламъци на фенери. В северния двор и западната кула също светна. Дори в голямата кула, където войниците наблюдаваха какво става долу, готови да влязат в отчаяна битка, от време на време се забелязваха ярки проблясвания.

Нападателите почнаха да се питат какво ли има. Скоро обаче загадката беше разрешена. Дочуха се барабанни удари, придружени от нежен звук на флейти. До слуха на хората навън достигнаха народни песни, чиито думи отекваха типичното северняшко произношение.

— Хората в крепостта знаят, че това е последната им нощ сред живите и навярно си устройват прощално угощение. Колко тъжно.

Нападателите усетиха съчувствие към защитниците вътре. Хората и от двете страни бяха служили на рода Ода и между тях нямаше никой, който да не знае славното минало на Кацуие. Дори само заради това събитието беше дълбоко вълнуващо.

В крепостта Китаношо наистина имаше прощално угощение. Присъстваха над осемдесет човека — целият род и старшите му служители. Под ярката светлина на лампите в средата на стаята седяха съпругата на Кацуие и дъщерите й. Навън, на съвсем малко разстояние, чакаше вражеската армия.

— Така не се събрахме дори на първия ден от Новата година! — възкликна някой и всички останали се засмяха. — С настъпването на утрото ще дойде първият ден от нашия задгробен живот. Днес изпращаме старата година в този свят.

Многобройните лампи и смехът правеха събирането не по-различно от обикновено тържество. Само присъствието на въоръжени бойци хвърляше сянка в залата.

Гримът и облеклото на Оичи и трите нейни дъщери придаваха на обстановката неочаквана свежест и дори изисканост. Най-малката от сестрите беше само на десет години. При вида на веселото дете, което ядеше лакомо и палаво се закачаше със сестрите си, дори старите воини, напълно забравили за близката смърт, се принудиха да извърнат поглед.

Кацуие пи прекалено много. Всеки път, когато подадеше на някого чаша, той неволно издаваше колко е самотен с думите:

— Само Генба да беше тук.

Ако чуеше някой да недоволства от провала на неговия племенник, възразяваше:

— Стига сте винили Генба. Това нещастие изцяло се дължи на моя собствена грешка. Като чуя да корите племенника ми, се чувствам по-зле, отколкото ако нападахте самия мен.

Грижеше се чашите на всички наоколо да са пълни и нареди да налеят на войниците по кулите от най-хубавото саке в избата. Вместо наздравица думите му бяха:

— Нека сега се сбогуваме един с друг както подобава. Няма да е никак неуместно да чуем и някое стихотворение.

От кулите също се носеха песни и смях изпълваше стаите. Пред самия Кацуие някой заудря барабан и посребрените ветрила на танцьорките заописваха изящни линии във въздуха.

— Преди време господарят Нобунага ставаше да танцува по най-малкия повод и караше и мен да правя същото. Аз обаче винаги се срамувах от тромавостта си — спомни си Кацуие. — Колко жалко! Само заради тази вечер е трябвало да науча поне един танц.

Вътре в сърцето си трябва наистина да е изпитвал голяма мъка по своя предишен господар. А имаше и нещо друго. Макар и доведен до сегашното положение — ни повече, ни по-малко — направо безнадеждно — от някакъв войник с лице на маймуна, издигнал се до пълководец, Кацуие със сигурност се надяваше поне да загине славно.

Беше само на петдесет и три години. Като военачалник явно можеше да очаква още много, но сега единственото му желание беше да умре по достоен начин.

Сакето отново обиколи пируващите. Пресушаваха се чаша след чаша и до края на нощта много бурета се изпразниха. Имаше пеене с барабани, танци с посребрени ветрила, весели възгласи и смях, но нищо не успя да разсее напълно усещането за тъга.

От време на време ледената тишина и черният пушек, който лампите изпускаха при изгасването на фитила, се смесваха по лицата на осемдесетте присъстващи с бледност, причинена съвсем не от сакето. Личеше, че минава полунощ, но угощението все така продължаваше. Дъщерите на Оичи се сгушиха в скута й и заспаха. За тях тържеството започваше, изглежда, да става прекалено скучно.

По някое време най-малката успя да запази скута само за себе си и сега тихо спеше. Оичи докосна косата на дъщеря си и се насили да сдържи сълзите. Средната по възраст също вече задремваше. Само най-голямата, Чача, изглежда, разбираше мислите на своята майка. Знаеше какъв е поводът за тазвечерното угощение, но въпреки това съумяваше да изглежда спокойна.

Момичетата бяха красиви и трите приличаха на майка си, но у Чача имаше някаква особена изтънченост, дължаща се на кръвта на Ода. Съчетанието на младост и хубост в нея можеше само да натъжи всеки, който я погледне.

— Толкова е невинна — забеляза внезапно Кацуие, като спря очи върху лицето на заспалото най-малко дете.

После заговори на господарката Оичи за съдбата на момичетата.

— Ти продължаваш да си сестра на господаря Нобунага и не е минала и година, откакто стана моя съпруга. Най-добре ще е да вземеш децата и още преди съмване да излезете от крепостта. Ще накарам Томинага да ви придружи до стана на Хидейоши.

— Не! — отвърна просълзена Оичи. — Когато една жена се омъжи в семейство на воин, тя трябва да е решена да приеме своята карма. Коравосърдечно е да ме карате сега да напускам крепостта, а да отида да се моля за живота си в стана на Хидейоши е просто немислимо.

Погледна към Кацуие, скри лице с ръкава си и поклати глава. Мъжът й обаче опита още веднъж да я разубеди.

— Не, не. Радва ме мисълта, че си ми толкова вярна, при условие, че връзката ни е така скорошна, но трите ти дъщери са деца на господаря Асаи. Освен това Хидейоши със сигурност няма да се покаже безсърдечен към сестрата на господаря Нобунага и към децата й. Трябва да тръгвате, и то бързо. Вървете да се приготвите.

Кацуие повика един от служителите си, даде му нареждания и подкани Оичи да тръгва. Тя обаче само поклати глава и отказа да помръдне.

— Не може ли поне тези невинни деца да напуснат крепостта, след като ти самата си толкова решена?

Явно този път се съгласи с него. Разтърси най-малкото, заспало в скута й, за да го събуди и каза на момичетата, че ще ги пратят навън.

Чача се притисна до майка си.

— Не искам да ходя никъде. Не искам. Искам да съм с теб, мамо!

Кацуие и съпругата му се опитаха да я разубедят, но така и не успяха да спрат нейния отчаян плач. Накрая я отведоха и изкараха от крепостта насила. Хлипането на трите момичета продължи да се чува, докато се отдалечаваха. Наближаваше вече четвъртият час на нощта и безрадостното тържество привърши. Бойците бързо завързаха наново кожените връзки на доспехите си, взеха оръжията и започнаха да се разпръсват по местата, където щяха да посрещнат смъртта.

Кацуие, жена му и още няколко души от рода се пренесоха във вътрешността на главното укрепление.

Оичи накара да донесат една малка поставка за писане и се зае да стрива мастилото за предсмъртното стихотворение. Кацуие също съчини едно за себе си.

Макар еднаква навсякъде, нощта не бе еднаква за всички. Победители и победени посрещнаха по различен начин утрото.

— Докато небето се развидели, да сме превзели външните стени — нареди Хидейоши и после спокойно зачака изгрева.

Градът долу също остана сравнително спокоен. Само на две-три места избухнаха пожари. Причината не бяха войниците на Хидейоши, а по-скоро объркването на самите жители. Тъй като обаче пламъците можеха да осветят противника в случай, че реши да нападне изневиделица, ги оставиха да горят цяла нощ.

От сутринта до полунощ в шатрата на Хидейоши постоянно влизаха и излизаха различни военачалници. Заради това се говореше, че или се търси начин да бъде спасен животът на Кацуие, или крепостта ще се предаде доброволно. Въпреки това дори след средата на нощта първоначалният план за действие не беше променен.

Оживлението в двата лагера сочеше, че утрото наближава. Скоро се чу звукът на раковина. Ударите на барабана процепиха мъглата и отекнаха по целия стан.

Както беше предвидено, нападението започна точно в Часа на тигъра. За да прикрият другарите си, отрядите срещу крепостната стена откриха пушечен огън.

Пукотът на оръжието отекваше зловещо във въздуха, но изведнъж и той, и бойните възгласи на предните редици стихнаха.

В същото време от мъглата изскочи самотен ездач и пришпори коня си от мястото, където стоеше Кютаро, към походното столче на Хидейоши. След него тичаха един вражески самурай и три момичета.

— Спрете стрелбата! Спрете нападението! — извика конникът.

Бегълките, разбира се, бяха племенничките на Нобунага. Войниците обаче така и не разбраха чии са шестте ръкава на красиви дрехи, които през мъглата преминаха пред погледите им. Най-голямата сестра държеше за ръка средната, която пък на свой ред водеше най-малката. Вървяха на пръсти по каменистия път. Прието бе тези, които търсят закрила по време на битка, да не носят почти нищо на краката си и трите малки княгини сега бяха обути само с дебели копринени чорапи.

Най-малката спря и каза, че иска да се върне в крепостта. За да я успокои, самураят, който ти беше довел дотук, я качи на гърба си.

— Къде отиваме? — попита малката и потрепери.

— При един добър човек — отвърна Шинроку.

— Не! Не искам там! — извика момиченцето.

По-големите й сестри с всички сили се опитаха да я успокоят.

— Мама ще дойде по-късно. Нали така, Шинроку?

— Да. Разбира се.

Като продължиха да вървят със ситни крачки, те най-сетне приближиха до боровата горичка, където Хидейоши бе разпънал шатрата си.

Хидейоши излезе иззад завесата на входа и застанал до едно дърво, ги загледа как приближават. След това тръгна напред, за да посрещне момичетата.

— Всички приличат на рода си — заяви той, когато ги видя по-отблизо.

Дали си спомни за Нобунага или за Оичи? Който и от двамата да беше, самият Хидейоши остана като замаян и можа само да промълви, че и трите са хубави деца. От сливово синия ръкав на Чача изискано висеше пискюл, ръкавът на средната по възраст сестра пък, извезан с ярки цветове, бе пристегнат с червена лента. Най-малкото от момичетата беше облечено не по-малко изящно. Всяка росеше и малка торбичка, ароматизирана с алоево дърво и украсена със златна камбанка.

— На колко години сте? — попита Хидейоши.

Нито една от трите обаче не поиска да отговори. При това устните им пребледняха така, та човек добиваше впечатлението, че стига да ги докосне и ще избухнат в сълзи.

Хидейоши прихна леко и се усмихна.

— Няма от какво да се страхувате, деца. Отсега нататък можете да си играете с мен.

И той посочи с пръст носа си. Средната сестра се позасмя, може би понеже само на нея непознатият й заприлича на маймунка.

Внезапно обаче стрелбата и бойните възгласи разтърсиха околността още по-силно от преди и се понесоха над цялата крепост. Горе утринното небе започна да се развиделява.

Малките княгини видяха пламъците и дима по крепостните стени и заплакаха объркано.

Хидейоши ги остави на грижите на един от своите служители, провикна се гръмогласно да му доведат кон и препусна в посока към укреплението.

Двата рова пред външната стена, пълни с вода от реката Кудзурю, не даваха на нападателите лесен достъп до крепостта.

Когато най-сетне успяха да преминат през първия от тях, войниците вътре вече подпалваха моста пред главната порта. Пламъците преминаха през кулата над входа и плъзнаха към войнишките помещения. Съпротивата на защитниците бе по-отчаяна, отколкото нападателите бяха очаквали, но по обяд външната част на крепостта падна. Обсаждащите заприиждаха през всички порти към главното укрепление.

За да дадат последен отпор на врага, Кацуие и неговите старши служители се бяха оттеглили в кулата — величествена девететажна постройка с железни врати и каменни стълбове.

В продължение на двата часа, когато се сражаваха за кулата, нападателите понесоха много повече загуби, отколкото за целия предобед. Вътрешният двор се превърна в море от пламък. Хидейоши даде заповед за временно оттегляне. Може би понеже видя колко трудно напредват, той изкара отрядите си навън.

След това подбра няколкостотин калени воини. Никой от тях нямаше да носи огнестрелно оръжие — само копия и мечове.

— Сега вече трябва да успеем! Проправете си път до вътрешността на кулата! — заръча им.

Мъжете незабавно плъзнаха по стените като рояк стършели и скоро проникнаха вътре.

Първо от третия, после от четвъртия, след това и от петия етаж заструи гарвановочер пушек.

— Браво! — провикна се Хидейоши, когато над извитите стрехи на кулата изникна огромен чадър от пламък.

Огънят даваше знак, че краят на Кацуие настъпва. Доскоро той и хората от семейството му задържаха нападателите на третия и четвъртия етаж и се сражаваха смело, без да мислят за края. Краката им се хлъзгаха по покрития с кръв под. Сега обаче трима сродници на повелителя на Шибата се обърнаха към него:

— Пригответе се бързо, господарю!

Кацуие изтича до петия етаж и отиде при господарката Оичи. След като стана свидетел на нейната смърт, той свърши и със себе си, като си разряза сам стомаха.

Беше Часът на маймуната. Кулата продължи да гори през цялата нощ. Великолепното здание, което от времето на Нобунага насам се издигаше на брега на река Кудзурю, сега пламтеше като погребална клада за безбройните несбъднати мечти и хилядите мъртви. В пепелта обаче така и не успяха да открият дори следа от останките на Кацуие.

Говореше се, че той наредил да струпат в кулата суха трева, за да може тялото му да изгори напълно. По тази причина никой така и не видя главата като сигурно свидетелство за неговата смърт. За кратко време се заговори, че бил избягал, но Хидейоши посрещна тези слухове с почти пълно безразличие. На следващата сутрин вече се готвеше да тръгне за Кага.

 

 

До предишния ден крепостта Ояма в Кага беше седалище на Сакума Генба. Щом се разчу вестта за падането на Китаношо, хората наоколо бързо разбраха накъде духа вятърът и се подчиниха на Хидейоши. Така той влезе в Ояма без бой. Колкото повече победи печелеха неговите войски обаче, толкова по-строго ги предупреждаваше да пазят военната дисциплина. Целта му бе веднъж завинаги да стресне воините на Шибата и техните съюзници.

Един от тези воини беше Саса Наримаса в крепостта Тояма. Всъщност той продължаваше да поддържа Шибата и се отнасяше към Хидейоши с пълно презрение. По произход стоеше много над него. Освен това по време на северния поход беше първи заместник на Кацуие и след това, във войната с Хидейоши, този го помоли да остане в тила, за да задържа рода Уесуги да не нападне и да се грижи за реда в земите на север.

Сега Саса продължаваше да държи своята крепост, решен да брани докрай северните области. Макар Кацуие вече да бе загинал, а Китаношо — превзета, имаше твърде голяма вероятност Саса, с неговия свиреп нрав и открита ненавист към Хидейоши, да се опита да замести своя съюзник и така да продължи войната. Наистина, той възнамеряваше да събере собствените си войски с остатъците от тези на Шибата и да направи тъкмо това.

Хидейоши съвсем умишлено не се противопостави на кроежите му. Самият брой на неговата войска сочеше колко е силен и той реши просто с присъствие да накара Саса да промени отношението си. Същевременно отправи към рода Уесуги предложение за съюз. Уесуги Кагекацу прати един от своите служители да поздрави Хидейоши за победата и отвърна положително на поканата му.

Като взе предвид явно приятелските отношения между Хидейоши и рода Уесуги, Саса Наримаса осъзна, че е невъзможно да окаже военна съпротива. Ето защо той реши да прикрие своите намерения и в крайна сметка обяви, че се покорява на Хидейоши. След това даде дъщеря си за съпруга на втория син на Инучийо, Тошимаса и успокоен се премести в родната си област. Така самият отзвук на битката за Китаношо доведе до умиротворяването на земите северно от тази крепост и не стана нужда там да се водят нови сражения.

След като нещата на север се уредиха, победоносната войска на Хидейоши се върна в крепостта Нагахама за Празника на момчетата, петия ден от петия месец.

В Нагахама Хидейоши получи сведения за положението в Гифу. След Китаношо главен източник на нападения срещу него беше тъкмо тази крепост, но голямото поражение на Шибата чувствително охлади бойния дух на Нобутака и неговите поддръжници. Отгоре на всичко в крепостта Нагахама имаше много служители от Гифу, изменили на Нобутака и минали на страната на Хидейоши. В крайна сметка се стигна дотам, че със сина на Нобунага останаха само двадесет и седем души.

Тъй като Нобутака залагаше почти изцяло на Шибата, тяхната гибел го остави като с прерязани корени. Освен любимците му, всички останали негови хора го напуснаха. Нобуо събра своите отряди, обсади крепостта на брат си и му прати известие, в което настояваше да се премести в Овари.

Нобутака напусна Гифу и с лодка стигна до Оцуми в Овари. Един от служителите на Нобуо отиде при него с нареждане да извърши сепуку. Усетил, че е ударил неговият последен час, Нобутака спокойно написа прощалното си писмо и после сам посегна на живота си. Така единият от братята докара другия до гибел. Човекът, който стоеше зад тази смърт, обаче бе Хидейоши. Надали има нужда се казва, че той самият с неохота би нападнал със собствена войска Нобутака — толкова близък потомък на предишния му господар — затова и реши да използва Нобуо.

Във всеки случай не можеше да има съмнение в посредствеността на Нобуо и Нобутака. Ако се бяха съюзили като братя или ако поне единият бе надарен с храброст и имаше усет за това, накъде вървят времената, те нямаше да преживеят в крайна сметка такъв провал. В сравнение с Нобуо, който се отличаваше с добронамерено простодушие, Нобутака бе в известна степен по-смел. Въпреки това този човек не беше много повече от несполучил измамник.

На седми Хидейоши тръгна от Адзучи и на единадесети спря в крепостта Сакамото. В Исе Такигава Кадзумасу също му се предаде. Хидейоши му даде една част от Оми, носеща доход от пет хиляди крини ориз. Реши да не разпитва Кадзумасу за неговите предишни провинения.