Ейджи Йошикава
Тайко (8)

Планината на Златното цвете

Дори след като се върна в Хачисука, Короку не се канеше да остави Тендзо да се измъкне ненаказан. Беше пратил подире му наемни убийци и писа до родове в отдалечени области, за да попита къде може да е. Дойде есен, а усилията му още не бяха довели до нищо. Според слуховете Тендзо бе намерил убежище при рода Такеда в Кай. Бил им поднесъл в дар откраднатата пушка и постъпил на служба при тях като един от множеството шпиони и размирници в областта.

— Ако е стигнал до Кай… — мърмореше Короку ядно, но засега не можеше да направи друго, освен да се примири с чакането.

Наскоро след това беше посетен от пратеник на служителя на рода Ода, който го беше поканил по-рано на чайна церемония. Мъжът носеше чайника от акайски порцелан.

— Разбрахме, че това е причинило немалки раздори в семейството ви. Макар да купихме този знаменит съд по съвсем почтен начин, смятаме, че не можем повече да го задържаме при себе си. Вярваме, че ако го върнете на търговеца Сутеджиро, ще възстановите честта на вашето име.

Короку прие чайника, като обеща да върне посещението. В крайна сметка не отиде лично, а прати по човек подаръци — великолепно седло и злато на стойност два пъти колкото чайника. Същия ден повика Мацубара Такуми и му каза да се приготви за кратко пътуване. После излезе на терасата.

— Маймунке! — извика Короку.

Хийоши изскочи измежду дърветата, дойде и коленичи пред него. Първо бе отишъл до Футацудера, но се върна направо в Хачисука и сега вече привикваше с новия си начин на живот. Беше досетлив и готов да върши всичко. Хората го правеха прицел на шеги, но той се въздържаше да им отвърне със същото. Беше приказлив, но никога — неискрен. Короку му даде работа в градината и мълчаливо се привърза към него. Макар Хийоши да беше слуга, работата му бе повече от това да мете пътеките. Неговите задължения го държаха близо до Короку, така че ден и нощ беше пред очите на господаря си. След залез-слънце се превръщаше на пазач. Такъв род служба получаваха естествено само най-доверените между хората.

— Искам да идеш с Такуми и да му покажеш как се стига до дюкяна за грънци в Шинкава.

— В Шинкава ли?

— За какво се намуси такъв?

— Но…

— Виждам, че не искаш да отидеш, но Такуми трябва да върне чайника на този, който по право го притежава. Помислих си, че няма да е зле и ти да идеш с него.

Хийоши се просна по очи и допря с чело земята.

Тъй като беше дошъл като прислужник, когато стигнаха дома на Сутеджиро, той остана да чака отвън. Някогашните му другари в работата, които не знаеха как да разбират това, се доближиха и го заизмерваха с поглед. Той самият сякаш изцяло бе забравил, че преди да бъде отпратен у дома някои от тях са му се присмивали и са го били. Седеше с кръстосани нозе на слънцето, усмихваше се на всички и чакаше Такуми. Онзи скоро излезе от къщата.

Неочакваното възвръщане на откраднатия чайник дотолкова ощастливи Сутеджиро и жена му, че те не бяха сигурни дали не сънуват. Забързаха се да поставят сандалите на своя гост така, че да може по-лесно да ги нахлузи на краката, после се завтекоха да го изпреварят на портата и се закланяха продължително. Офуку също бе там и с изненада видя Хийоши.

— Ще се опитаме да намерим време да дойдем до Хачисука и лично да поднесем почитанията си — рече Сутеджиро. — Моля, предайте на Негово Превъзходителство нашите най-добри пожелания. Още веднъж благодарим, дето сте си направили труда да дойдете чак дотук.

Двамата съпрузи, Офуку и работниците се поклониха ниско. Хийоши последва Такуми навън и им махна на тръгване.

Когато минаваха покрай възвишенията Комьо, той тъжно се запита: „Как ли е леля ми в Ябуяма? А клетият ми болен чичо? Може вече да е мъртъв.“ Наближаваха Накамура и естествено се замисли за майка си и сестра си. Не би искал нищо повече от това да изтича за малко и да ги види, ала заричането му през онази мразовита нощ го възпираше. Все още няма с какво да ощастливи майка си. Щом с неохота тръгна встрани от Накамура, срещна човек в облеклото на пеши войник.

— Я ми кажи, да не си синът на Яемон?

— А мога ли да попитам вие кой сте?

— Ти си Хийоши, нали?

— Да.

— Боже, ама си пораснал! Казвам се Отовака. Бях приятел на баща ти. Служихме в един и същи полк при господаря Ода Нобухиде.

— Сега си ви спомням! Наистина ли толкова съм пораснал?

— Ах, ще ми се клетият ти покоен баща да можеше да те види днес.

Очите на Хийоши се наляха със сълзи.

— Виждали ли сте наскоро майка ми? — попита той.

— Не съм ходил до вас, но от време на време отивам в Накамура и чувам какво става. Изглежда тя работи все така упорито.

— Нали не е болна?

— Защо не отидеш сам да я видиш?

— Не мога да се върна у дома преди да съм станал прочут мъж.

— Иди само колкото да се покажеш. Майка ти е, в края на краищата.

На Хийоши му се доплака. Извърна се настрана. Когато отново се почувствува добре, Отовака вече се отдалечаваше в обратната посока. Такуми беше продължил по пътя и отишъл напред.

 

 

Упоритата лятна жега най-сетне отслабна — утрините и вечерите занапомняха за есента, а листата на таровите храсти станаха сочни и големи.

— Този ров не е бил почистван поне от пет години — промърмори Хийоши. — Все се упражняваме да яздим и се учим как да се бием с копие, а оставяме тинята да се трупа точно пред краката ни! Не е хубава тази работа.

Беше се върнал от дома на резача на бамбук и оглеждаше стария ров на укреплението.

— За какво служи ровът, в крайна сметка? Ще трябва да обърна на господаря внимание за това.

Премери с бамбуков прът дълбочината на водата. Тъй като повърхността й беше покрита с водни растения, никой не обръщаше внимание на това, но понеже с течение на годините се бяха натрупали паднали листа и кал, ровът вече не беше особено дълбок. След като провери дълбочината на две-три места, той захвърли пръта настрани. Тъкмо се канеше да пресече моста, който водеше към страничната порта, когато някой го повика:

— Господине Половин крина.

Това нямаше отношение към ръста му, а беше обичайното обръщение към служител в местен род.

— Ти кой си? — попита Хийоши някакъв мъж с недохранен вид, който седеше прегърнал с ръце коленете си под едно дъбово дърво. Носеше мръсно сиво кимоно с тикната в пояса бамбукова свирка.

— Ела тук за малко — махна му мъжът.

Беше някакъв комузо — един от странстващите монаси, които си изкарват хляба със свирене на флейта и от време на време идваха в селото. И този като всички останали беше мръсен и небръснат и носеше своята бамбукова свирка увита в преметната през рамо тръстикова рогозка. Някои от тях обикаляха от село на село като дзен-монаси и привличаха вниманието на хората със звъна на малка камбанка.

— Имаш ли нещо за един беден монах? Или си твърде зает с мисли за следващото си ядене?

— Не — Хийоши се канеше да му се присмее, но като знаеше колко суров може да е животът на странника, наместо това предложи да му донесе храна, ако е гладен и лекарство, ако е болен.

Мъжът поклати глава, вдигна поглед към Хийоши и се засмя.

— Е, няма ли все пак да седнеш?

— Благодаря, предпочитам да стоя прав. Какво си намислил?

— Ти на служба ли си тук?

— Всъщност не — поклати глава Хийоши. — Дават ми храна, но не се числя към домакинството.

— Хм… В пристройката ли работиш или в голямата къща?

— Мета градината.

— Пазач на вътрешната градина, а? Трябва да си един от любимците на Господаря Короку.

— Няма откъде да знам.

— Той сега у дома ли си е?

— Излезе.

— Срамота — промърмори монахът. Изглеждаше разочарован. — Ще се върне ли днес?

Хийоши си помисли, че в човека има нещо подозрително, поколеба се и реши, че ще е най-добре внимателно да подбира отговорите си.

— Ще се върне ли? — попита мъжът отново.

Хийоши рече:

— Обзалагам се, че си самурай. Ако не си нищо повече от монах, трябва наистина да си нов в занаята.

Стреснат, мъжът впери напрегнато очи в момчето. Накрая попита:

— Защо мислиш, че съм или самурай, или нов?

— Очевидно е — отвърна небрежно Хийоши. — Макар кожата ти да е загоряла, пръстите ти са бели от обратната страна, а ушите ти са доста чисти. А за това дали си самурай — седиш като войник с кръстосани крака на рогозката, като че все още носиш оръжие. Някой просяк или монах щеше да се приведе и да се прегърби напред. Просто е, нали?

— Хм… прав си — Мъжът се изправи от рогозката, без дори за миг да сваля очи от Хийоши. — Много остър поглед имаш. През много гранични стражи и постове във вражеска земя съм минавал и никой досега не се е залавял за мене.

— На този свят има колкото мъдреци, толкова и глупаци, не съм ли прав? Както и да е, какво искаш ти от господаря ми?

Мъжът сниши глас:

— Истината е, че идвам от Мино.

— Мино ли?

— Ако споменеш името Намба Найки, служител на Сайто Досан, господарят Короку ще разбере за какво става дума. Исках да го видя и да си тръгна бързо, без никой да разбере, но щом не е тук, няма какво да се прави. По-добре да ида през деня до селото и довечера да се върна обратно. Ако се върне, предай му насаме каквото ти казах.

Найки тръгна да се отдалечава. Хийоши обаче го повика обратно с думите:

— Излъгах.

— А?

— Че го няма. Казах така, понеже не знаех кой си. Той е на поляната за езда.

— А, значи все пак си е тук.

— Да. Ще те заведа при него.

— Доста си хитър, а?

— В един дом на воини е съвсем естествено човек да бъде предпазлив. Значи ли това, че хората от Мино намират това за толкова необичайно?

— Не, не го намираме! — отвърна Найки с раздразнение.

Като тръгнаха покрай рова, те пресякоха зеленчуковите лехи, поеха по пътеката, която вървеше зад гората и стигнаха до широката поляна за езда.

Земята бе суха и към небето се вдигаше прах. Хората на Хачисука се упражняваха усърдно. Те не се занимаваха само с езда. При една от обиколките се приближиха стреме до стреме и си заразменяха удари с криви дъски, сякаш участваха в действително сражение.

— Изчакай тук — заръча Хийоши на Найки.

Короку, свършил да наблюдава учението, избърса потта от челото си и отиде до малката къщичка за почивка да пийне нещо.

— Малко гореща вода, господине?

Хийоши отля гореща вода с черпака и я поразреди, за да стане по-хладка. Взе чашата и като коленичи, я постави пред походното столче на Короку. После се примъкна по-наблизо и прошепна:

— Тайно е дошъл вестоносец от Мино. Да го доведа ли тук? Или вие ще излезете при него?

— От Мино ли? — Короку на мига се изправи. — Води ме. Маймунке. Къде точно го остави?

— На другия край на гората.

Между рода Сайто от Мино и Хачисука нямаше официален договор, но с таен съюз те от много години бяха обвързани да си помагат взаимно в тежки моменти. В замяна Хачисука получаваха от Мино добро ежегодно възнаграждение.

Короку беше обграден от могъщи съседи — Ода от Овари, Токугава от Микава и Имагава от Суруга, но никога не беше приемал върховенството на нито един от тях. Дължеше независимостта си на бдителното око на повелителя на крепостта Инабаяма, Сайто Досан. Земите им бяха раздалечени една от друга и причината, по която Хачисука и Сайто бяха влезли в такъв съюз, не бе ясна.

Един от разказите гласеше, че Масатоши, предшественикът на Короку, бил спасил пред дома на рода Хачисука един заплашен от смърт човек. На вид онзи бил странстващ воин, обвързан със строгите правила на бойните изкуства. Масатоши го съжалил, взел го при себе си и му осигурил най-добрите лекарски грижи. След като мъжът се възстановил, Масатоши му дал дори малко пари за из път.

— Няма да забравя това — зарекъл са странникът. В деня на заминаването си обещал: — Щом се издигна, ще ви известя и ще се отплатя за добрината.

Името, което оставил, било Мацунами Сокуро.

Няколко години по-късно дошло писмо, подписано от господаря Сайто Досан. За тяхна изненада то било от мъжа, когото познавали като Сокуро. Съюзът беше стар и се предаваше от поколение на поколение. Ето защо, веднага щом научи, че тайното послание е от Сайто Досан, Короку се забърза да го посрещне.

Под сянката на гората двамата мъже си размениха поздрави, после се погледнаха в очите и всеки вдигна отворената си длан към гърдите, като при молитва.

— Аз съм Хачисука Короку.

— Аз съм Намба Найки от Инабаяма.

Като млад Досан беше изучавал будизма в храма Мьокакуджи. Опитът му оттам беше причина да въведе тайните будистки жестове и пароли, които знаеше от храмовете и манастирите, като условни знаци между хората си.

Веднъж вече приключили с условностите и установили самоличността си, двамата мъже се почувстваха по-свободно и започнаха разговор. Короку нареди на Хийоши да застане на пост и да не пуска съвършено никого, а сам той тръгна с Найки навътре в гората. За какво си говореха двамата и какви ли тайни документи би могъл Найки да донесе със себе си, разбира се, не засягаше Хийоши, а и той не искаше да разбере. Стоеше вярно на края на гората и пазеше. Когато трябваше да изпълни някоя заръка, го правеше — ако трябва да помете градината, я помиташе: ако трябва да стои на стража, стоеше. Каквато й да беше работата, вършеше я от край до край. За разлика от други хора, успяваше да намери удоволствие във всяка задача, която получаваше, но това не беше просто понеже се е родил беден. По-скоро гледаше на настоящата работа като на подготовка за нещо в бъдещето. Беше убеден, че това е начинът, по който един ден ще осъществи амбициите си.

„Какво трябва да направя, за да стана някой в този свят?“ Това бе въпросът, който често си задаваше. Някои имат знатен род и потекло, но не и той. Други имат пари и власт, но Хийоши не разполагаше и с тези две неща. „Е, как тогава да постигна щастието си?“ Въпросът го потискаше, понеже бе толкова нисичък и не по-здрав от първия срещнат. Няма ученост, с която да се хвали, а умствените му заложби са посредствени. Кое в крайна сметка го прави по-добър от останалите? Вярност — това е всичко, което може да предложи. Няма да е постоянен в някои неща, а в други — не: беше решен да бъде верен във всичко. Ще се придържа към тази вярност, понеже няма нищо друго, което да предложи.

Всичко или нищо! Ето докъде трябва да стигне. Ще довежда всяко дело до край, сякаш самите богове са му дали заръка. Дали ще мете градината, ще поднася обувките на господаря си или ще чисти конюшните, всякога ще влага всичко от себе си. Заради амбициите си той е решен сега да не бездейства. Да опитва да се откъсне от настоящето би било без полза за бъдещето.

Горските птички чуруликаха и писукаха над главата на Хийоши. Той обаче не забелязваше плодовете по дърветата, които птичките кълвяха. Когато Короку най-сетне се показа от гората, беше в отлично настроение. Очите му блестяха въодушевено. Лицето му пък, което, щом той чуеше за някакви трудности, винаги ставаше напрегнато, сега още бе покрито с руменината на възбуда от някаква важна вест.

— Къде е монахът? — попита Хийоши.

— Ще излезе от гората по друга пътека — Короку се вгледа изпитателно в Хийоши и добави: — И само ти да знаеш за това.

— Разбира се, господарю.

— Между впрочем. Намба Найки не се умори да те хвали.

— Наистина ли?

— Някой ден ще ти дам по-важна служба. Надявам се да решиш да останеш при нас завинаги.

Падна нощта и главните членове на рода се събраха в дома на Короку. Тайният съвет продължи доста след полунощ. И тази вечер Хийоши остана под звездите в ролята на верен страж.

Какво съдържа посланието от Сайто Досан се пазеше в най-строга тайна и най-важното от него узнаха само първите сред мъжете. В дните след нощният съвет обаче неколцина от служителите на Короку заизчезваха от Хачисука. Бяха подбрани като най-способни и най-съобразителни и напуснаха селото предрешени, както се говореше — на път за Инабаяма.

По-малкият брат на Короку, Шичинай, бе един от избраните да отидат тайно там. На Хийоши бе наредено да го придружи.

— На разузнаване ли отиваме? Сражение ли ще има? — попита той.

— Няма значение — бе сухият отговор. — Просто мирувай и върви заедно с мен.

Шичинай не каза нищо повече. По-нископоставените членове на домакинството и дори слугите го наричаха „Сипаничавия господар“, ала само зад гърба му. Караше ги да се чувстват някак неудобно и те не го обичаха. Пиеше много, бе надменен и изцяло лишен от добросърдечието на своя по-голям брат. Хийоши откровено намираше този човек за отвратителен, но не се оплака от задачата, с която го бяха натоварили. Изборът падна върху него, защото Короку му се доверяваше. Още не беше помолил да го направят член на рода, но бе дал съгласие вярно да изпълнява нарежданията. Беше готов, щом трябва, докрай да служи покорно на Шичинай.

В деня на заминаването им Шичинай изцяло промени външността си — дори и начина, по който връзваше косата си. Щеше да пътува инкогнито, преоблечен като търговец на растително масло от Кийосу. Хийоши отново се преобърна на бродещия продавач на игли от миналото лято. Двамата щяха да се представят за случайни спътници по пътя до Мино.

— Когато стигнем до някой пост по пътя, Маймунке, по-добре ще е да преминаваме поотделно.

— Добре.

— Голям дърдорко си, така че каквото и да те питат, се опитвай да си държиш устата затворена.

— Да, господине.

— Ако се издадеш, ще се престоря, че не те познавам и ще те оставя там.

По пътя имаше множество постове. При все многобройните родствени връзки, които трябваше да правят Ода и Сайто съюзници, в действителност те бяха точно обратното на това. Ето защо и двете страни бяха особено бдителни в пазенето на своята обща граница. Дори и след като бяха преминали в самата област Мино, подозрителността не се разсея. Хийоши попита Шичинай за причината.

— Все питаш за очевидни неща! Господарят Сайто Досан и синът му Йошитацу от години враждуват.

Изглежда Шичинай въобще не намираше за изненадваща враждата между два лагера в едно и също семейство. Хийоши се изкуши да се усъмни в неговите умствени способности. Не че липсват примери за това как дори в стари времена бащи и синове от военното съсловие са вдигали оръжие един срещу друг, но все пак за такова нещо трябва да има сериозна причина.

— А защо господарят Досан не се разбира с господаря Йошитацу? — попита отново Хийоши.

— Не ставай досаден! Щом искаш да научиш, питай някой друг — Шичинай цъкна с език и отказа да каже каквото и да е повече.

Преди да са стигнали до Мино, Хийоши се притесняваше, че ще бъде принуден да направи нещо, което самият той смята за неразумно.

Инабаяма беше живописен град, сгушен под крепостта между ниски планини. Есенните багри на връх Инабаяма бяха замъглени от ситен дъжд, но слънцето сякаш всеки миг се готвеше да се покаже. Есента неусетно настъпваше и човек можеше от сутрин до мрак да се взира в планината и да не се умори да я гледа. Високата скала изглеждаше покрита със златно везмо и това бе дало на Инабаяма нейното второ име — Планината на златното цвете. Извисяваше се над река Нагара като великолепен фон на града и нивите му, и очите на Хийоши се отвориха широко при вида на белите крепостни стени върху върха й — дребни в далечината, и прилични на кацнала там самотна бяла птица.

От града до горе можеше да се стигне само по една извита пътечка, а крепостта имаше изобилни запаси от вода. Хийоши бе силно впечатлен. Това бе укрепление, каквото мъчно се напада и надали може да бъде превзето. После си припомни, че властта над една област не се държи само от крепостите.

Шичинай си нае стая в един търговски хан в богатия квартал на града. Даде на Хийоши съвсем малко пари и му каза да отседне в някое от евтините места за нощувка из задните улици.

— Скоро ще ти кажа какво искам от тебе — рече той. — Ако бездействаш, хората ще станат подозрителни, така че докато не си ми още нужен, излизай всеки ден навън с иглите.

Хийоши се поклони почтително, взе парите и направи така, както му беше казано. Странноприемницата не беше особено чиста, но когато бе сам, се чувстваше по-добре. Още не можеше да си представи какво ще му наредят да направи. На същото място бяха отседнали много най-различни пътници — артисти, майстори на огледала и на дървени обуща. Познаваше особената за всекиго миризма, бълхите и въшките, които носеха със себе си.

Всеки ден Хийоши излизаше да продава игли и на връщане, тъй като всеки си готвеше сам, си носеше солени зеленчуци и ориз. Печката беше на разположение на онези, които са плащали за дърва. Минаха седем дни. От Шичинай нямаше още никаква вест. А нима самият той всеки ден не бездейства? Хийоши се чувствуваше като изоставен.

Но ето, един ден, докато минаваше по задна улица в жилищната част на града и както обикновено продаваше своите игли, някакъв мъж с окачен отстрани кожен колчан и два преметнати през рамо стари лъка се доближи към него, като викаше с глас, далеч по-силен от този на Хийоши:

— Стари лъкове поправям! Стари лъкове поправям!

Щом дойде наблизо, майсторът на лъкове спря и облещи очи от изненада:

— Ами че това е Маймунката, нали? Кога дойде дотук и с кого си?

Изненадата на Хийоши бе не по-малка. Човекът с лъковете беше Нита Хикоджу, друг един от хората на Короку.

— А с вас, господин Хикоджу, какво е станало, че поправяте лъкове в Инабаяма?

— Хм, аз не съм единственият. Тук сме поне трийсет-четирийсет души. Не очаквах обаче да те заваря тук.

— Дойдох преди седем дена с господаря Шичинай, но той ми каза само да излизам и да си продавам иглите, така че с това се и занимавам. А за какво става дума, всъщност?

— Не знаеш ли все още?

— Той не пожела да ми каже нищо. А за човек няма по-лошо от това да трябва да върши нещо, без да знае защо го прави.

— Е, да, мога да си представя какво е.

— Вие навярно знаете какво става тук.

— Ако не знаех, щях ли да обикалям и да поправям лъкове?

— Моля ви, не можете ли да ми кажете нещо?

— Хм, Шичинай е доста нелюбезен. Обикаляш, без да знаеш защо излагаш на опасност живота си. Обаче не можем да седим и да приказваме посред улицата.

— Животът ни е в опасност ли?

— Заплашени сме, ако те хванат, да разкрият плана ни, но заради всички нас е може би добре да ти обясня нещата, та да имаш поне представа за какво става дума.

— Ще ви бъда много благодарен.

— Много бием на очи обаче, като стоим тук. Да минем ли зад онзи храм?

— Добре, пък аз, съм и гладен. Защо да не обядваме?

Хикоджу тръгна напред и Хийоши го последва. Храмът беше обиколен от дървета и много спокоен. Извадиха увитата си в бамбукова шума храна за обяд и започнаха да ядат. Листата на дърветата над тях танцуваха под светлината на слънцето. Щом погледнаха през светложълтеникавия листак, видяха обгърнатата в огненото червено на гаснещата есен планина Инабаяма. В синьото небе се извисяваше крепостта на върха — гордост на рода Сайто и символ на неговото могъщество.

— Ето целта ни — Хикоджу посочи с полепналите си от ориз клечки за ядене към крепостта Инабаяма.

И двамата гледаха една и съща крепост, но всеки я виждаше посвоему. Устата на Хийоши зина и той впери невиждащ поглед в краищата на клечките.

— Да не би Хачисука да се канят да нападнат крепостта?

— Не ставай глупав! — Хикоджу счупи на две клечките си и ги хвърли на земята. — Синът на господаря Досан, Йошитацу, държи крепостта в свои ръце и оттам властва над околността и пътищата към Киото и на изток. Зад стените й обучава своите отряди и трупа запаси от нови оръжия. Ода, Имагава и Ходжо са къде по-слаби от него. Какво тогава могат да сторят Хачисука? Не задавай такива глупави въпроси. Щях да те посветя в плановете ни, но сега не знам дали да го направя.

— Простете, няма да кажа нищо повече.

Смъмрен, Хийоши потъна в послушно мълчание.

— Нали няма никой наоколо?

Майсторът на лъкове се огледа около себе си и след това облиза устни.

— Вярвам, че си чувал за съюза между нашия род и Господаря Досан — Хийоши ограничи отговора си до едно кимване. — Бащата и синът се карат от години — Хикоджу разказа на Хийоши за враждата и за безпорядъка, до който бе довела в Мино.

Досан бил скитал преди под други имена и едно от тях било Мацунами Сокуро. Бил човек с голям опит; някога е живял като търговец на растително масло, странстващ войн и дори като послушник в храм. Накрая се издигнал от ниското положение на търговец и само с двете си ръце завладял областта Мино. За да постигне това, убил своя повелител, Токи Масайори и пропъдил наследника му Йоринари в изгнание. По-късно взел една от наложниците на Токи. За неговите жестокости и зверствата, които бил извършил, се разказват безбройни истории. Ако трябват още доказателства за ловкостта му, то, откакто е станал господар на Мино, той не е отстъпил на враговете си и педя земя.

Пътищата на съдбата обаче са понякога ужасяващи. Дали това, което се случило после, не било божествено възмездие? Осиновил Йошитацу — син на наложницата на предишния му повелител. Тревожел се обаче дали детето е на него самия или на господаря Токи. Щом Йошитацу пораснал, съмненията на Досан почнали да се засилват с всеки изминат ден.

Йошитацу бил внушителен мъж — издигал се на повече от шест стъпки от земята. Когато станал повелител на Инабаяма, баща му се пренесъл в крепостта Сагияма, отвъд река Нагара. Съдбите на бащата и сина, обитаващи двата речни бряга, сега са в ръцете само на боговете. Йошитацу е в разцвета на силите си и нехае за човека, когото смята за свой баща. Застаряващият Досан, по-подозрителен дори от сина си, проклел Йошитацу и накрая го лишил от наследство, с намерението да постави на негово място втория си син Магоширо. Онзи обаче бързо узнал за плана.

Но ето че Йошитацу се разболял от проказа и станал известен като „Господаря-прокаженик“. Той е рожба на съдбата и своенравен, ала също изобретателен и храбър. Издигнал е укрепления за защита срещу нападения от Сагияма и никога не подминава възможност за битка. Решен да се освободи от този презрян „Господар-прокаженик“, негов собствен син. Досан се примирил с необходимостта от кръвопролитие. Тук Хикоджу си пое дълбоко дъх.

— Разбира се. Досановите доверени хора са добре известни в околността. Помолиха ни да подпалим града заедно с укрепленията.

— Да подпалим града!

— Ако просто предизвикаме внезапно пожари, няма да е от никаква полза. Преди да го направим, трябва да пръснем слухове и когато Йошитацу и хората му в Инабаяма усетят безпокойство, да изберем една ветровита нощ и да обърнем града на море от пламък. Тогава силите на Досан ще прекосят реката и ще нападнат.

— Разбирам — Хийоши кимна с изражение на възрастен. Не показа нито възхищение, нито неодобрение. — Значи са ни пратили тук да пръскаме слухове и пожари.

— Правилно.

— В крайна сметка значи сме просто саботьори, така ли? Тук сме да бунтуваме хората.

— Ами да, може и така да се каже.

— А да бъдеш саботьор не е ли работа за хора с най-долно положение?

— Нищо не можем да направим. Ние, Хачисука, сме вече от много години зависими от господаря Досан.

Хикоджу гледаше на нещата пределно просто. Хийоши обърна очи към него. Ронинът винаги си е ронин, но той самият все не можеше да свикне с тази мисъл. Макар да получаваше ориз на трапезата на един ронин, смяташе своя живот за ценен и нямаше намерение безразсъдно да го захвърли.

— Защо дойде господарят Шичинай?

— Тук е, за да нарежда какво да се прави. Когато трийсет-четирийсет души влизат един по един в града, трябва някой да държи връзка между тях и да ги надзирава.

— Разбирам.

— Сега вече знаеш за какво става дума.

— А-ха. Но има още нещо, което не разбирам. Ами аз?

— Хм. Ти ли?

— Какво предполагаш ще трябва да правя? Досега господарят Шичинай не ми е наредил нищо.

— Понеже си малък и пъргав, ще ти възложат да подпалваш пожарите през някоя ветровита нощ.

— Разбирам. Подпалвач.

— След като сме дошли в този град с тайно поръчение, не можем да си позволим да бъдем нехайни. Докато се правим на майстори на лъкове и продавачи на игли, трябва да сме нащрек и да внимаваме какво говорим.

— Ако узнаят за плана ни, веднага ли ще започнат да ни търсят?

— Разбира се. Стига самураите на Йошитацу да чуят дори думичка за това и ще има клане. Хванат ли ни, само тебе или всички нас, ще бъде ужасно.

Отпърво Хикоджу си беше помислил, че не е никак хубаво, дето Хийоши не знае нищо; сега внезапно се разтревожи от възможността тайната да се изплъзне из устата на Маймунката. Хийоши прочете това по лицето му.

— Не се тревожи — успокои го той. — От времето на странстванията си съм свикнал с тези неща.

— Нали няма да се изпуснеш да кажеш нещо? — попита разтревожено Хикоджу. — Това, знаеш, е вражеска земя.

— Знам.

— Е, трябва да избягваме да будим подозрения с вида си. — Гърбът му се беше схванал и той го тупна два-три пъти, докато се изправяше. — Ти къде си отседнал, Маймунке?

— В уличката точно зад хана, където има стая господарят Шичинай.

— Така ли? Е, ще се отбия някоя от близките вечери. И внимавай особено с другите нощуващи.

Като метна лъка си през рамо, Нита Хикоджу се отправи в посока към града.

Седнал в двора на храма, Хийоши впери поглед над гинковите дървета в далечните бели стени на крепостта. Сега, след като знаеше за враждата в семейство Сайто и за злините, които беше породила, сякаш и здравите като стомана стени, и господстващото положение на крепостната площадка загубиха в неговите очи всякаква сила. „Кой ли ще бъде следващият господар на тази крепост?“, питаше се той. Досан също няма да бъде сполетян от добър край, това е сигурно. „Каква сила може да има в земя, където господарят и приближените му са неприятели? Как могат хората да имат увереност, щом повелителите на областта, баща и син, се подозират и заговорничат един против друг?“

Мино е плодороден край, обкръжен от планини, на важен кръстопът между столицата и провинциите. Дарен е богато с природни блага, земеделието и занаятите процъфтяват, водата е чиста и жените — красиви. И все пак нещо тук гние! На Хийоши не му остана време да помисли за червея, който гризе разкапаните вътрешности на тази земя. Мисълта му скочи на друг въпрос — кой ще бъде следващият господар на Мино.

Това, което най не му даваше мира, беше ролята на Хачисука Короку — човека, от когото получаваше храната си. Ронините нямаха добро име, но от службата си при Короку Хийоши знаеше, че това е почтен човек от добър, макар и не толкова славен произход; човек, чийто нрав можеше да се нарече изряден. Досега момчето бе смятало, че няма нищо, от което да се срамува, когато ежедневно се покланя на този човек и получава от него заповеди — сега обаче почна да мисли по-различно.

Досан от дълго време подпомагаше с пари Хачисука и приятелството им бе здраво. Немислимо е Короку да не знае що за човек е Досан или пък да не е научил за предателството и жестокостите му. И все пак се беше вплел в борбата между баща и син. Колкото и пъти да премисляше всичко това, Хийоши не можеше да се съгласи да вземе участие в него. На този свят има хиляди слепци. Нима Короку може да е един от най-слепите? Отвращението му нарастваше все повече и сега всичко, което искаше, бе да избяга надалеч.

Към края на десетия месец Хийоши излезе от странноприемницата да продава както обикновено стоката си. На ъгъла на една от задните улици случайно зърна Хикоджу, с ярко почервенял от сухия вятър нос. Майсторът на лъкове се доближи до него и пъхна в ръката му писмо.

— След като прочетеш това, сдъвчи го и го изплюй в реката — предупреди той.

После, като се престори, че не го познава. Хикоджу се извърна надясно, а Хийоши се отдалечи в другата посока. Знаеше, че писмото е от Шичинай. Безпокойството не го беше напуснало и сърцето му почна да бие силно. „Трябва да се махна далеч от тези хора“, осъзна момчето. Безброй пъти беше обмислял това, ала бягството в крайна сметка беше по-опасно от това да остане. Беше сам в странноприемницата, но със сигурност предполагаше, че всичко, което прави от излизането до завръщането си там, е постоянно наблюдавано. Навярно и самите съгледвачи биват на свой ред следени. Всички са обвързани един за друг като звена на верига. „Изглежда, като че наистина се готвим да направим нещо“, заключи той и настроението му се помрачи. Може и неговата неохота да иде от боязливост, но не може да убеди сам себе си, че трябва да стане безогледен саботьор, който да обърква хората, да предизвиква смут и да превърне града в пъкъл.

Изгубил бе всякакво уважение към Короку. Не искаше да служи на Досан, нито пък да има нещо общо с Йошитацу. Ако ще бъде съюзник някому, то това ще са хората от града. На тях, и особено на родителите с техните деца, съчувстваше изцяло. Те винаги са главните жертви на войната. Беше твърде неспокоен, за да прочете веднага писмото.

Както вървеше и надаваше обичайния си вик; „Игли! Игли от столицата!“, умишлено се насочи постепенно към една странична уличка в жилищен квартал, където нямаше да бъде видян. После се спря край малка рекичка.

— По дяволите, няма откъде да премина! — възкликна той с нарочно висок глас. Имаше късмет. Наоколо не се виждаше никой. За всеки случай все пак се обърна към рекичката и докато се облекчаваше, се огледа и провери околността. После спокойно извади писмото от гънките на дрехата си и зачете:

Довечера, ако вятърът иде от юг или от запад, ела в Часа на кучето в гората зад храма Джодзаиджи. Ако вятърът е от север или изобщо спре, стой настрана.

Свърши с четенето, накъса писмото на парченца, сви ги на топче и го сдъвка в безформена маса.

— Хей, продавача на игли!

Стреснат, Хийоши не намери време да изплюе хартията в реката. Стисна парчето в свития си юмрук.

— Кой вика?

— Ела насам. Искаме да си купим малко игли.

Наоколо не се виждаше никой и Хийоши не можеше да познае откъде идва гласът.

— Насам, продавачо!

Отвъд пътя имаше насип, а над него — двойни кирпичени стени. В стената се отвори вратичка от сплетени клони и един млад слуга подаде глава навън. Хийоши отвърна колебливо. Всяко самурайско жилище в този квартал трябва да е на служител на рода Сайто. На коя от двете половини, обаче? Ако тук живее човек на Досан, няма за какво да се тревожи, но ако онзи е на страната на Йошитацу, нещата може да вземат много лош обрат.

— Един човек тук ще иска малко игли.

Безпокойството на Хийоши нарасна, но нямаше избор.

— Благодаря — рече той с половин уста.

Като тръгна след слугата, мина през плетената врата и зави покрай един изкуствен хълм, разположен, изглежда, в задната градина на дома. Къщата навярно принадлежеше на важен служител. Встрани от главната сграда стояха множество пристройки. Хийоши забави ход и се завъзхищава на величествеността на строежа и подредбата на камъните и изкуствените поточета. Кой на едно такова място би поискал да си купи игли от него? Според думите на слугата навярно е човек от семейството на собственика, но това просто не е възможно. В дом с такъв внушителен вид надали господарката или дъщеря й ще си купуват иглите сами. А и при всички случаи няма никаква причина да викат някой, който продава стоката си с викане по улицата.

— Почакай за малко тук — каза слугата и го остави в един ъгъл на градината.

Двуетажна постройка с грапаво измазани стени, доста отдалечена от главната къща, привлече вниманието на Хийоши. Първият етаж изглежда беше кабинет, а вторият — библиотека.

— Доведох човека, господарю Мицухиде — извика младият слуга.

Мицухиде се появи на един квадратен прозорец, много напомнящ отвор на бойница. Беше млад мъж на двадесет и три-двадесет и четири години, с бледа кожа и умен поглед. Хванал в ръка няколко книги, той подаде глава през прозореца.

— Ще сляза долу. Заведи го на терасата — каза той и се изгуби вътре.

Хийоши вдигна поглед и за първи път забеляза, че докато стоеше до реката и четеше писмото, някой през стената може да го е видял. Сега бе сигурен, че са го наблюдавате, че този Мицухиде е заподозрял нещо и сега ще го разпитва. Ако, помисли си, не излезе с някоя история, ще загази. Тъкмо когато подготвяше своите обяснения, младият слуга му махна с думите:

— Племенникът на господаря иде, така че изчакай до терасата. И внимавай как ще се държиш.

Хийоши коленичи на известно разстояние от терасата и сведе поглед. След малко, когато никой не излезе навън, вдигна очи. Броят на книгите в дома го удиви. Бяха навсякъде — върху и около писалището и лавиците, както и в другите стаи на първия и втория етаж. „Дали господарят или племенникът му, помисли си, но някой тук изглежда е доста учен.“ За Хийоши книгите бяха рядко зрелище. След като се огледа, забеляза още две неща — между водоравните греди на скелета на постройката висеше чудесно бойно копие, а в една ниша в стената стоеше подпрян мускет.

Най-сетне мъжът влезе в стаята и седна безшумно пред писалището. Подпрял брадичката си с ръка, той се загледа вперено в Хийоши, сякаш се съсредоточаваше върху някой китайски йероглиф в книга.

— Здравей, ти там.

— Аз продавам игли — рече Хийоши. — Ще пожелаете ли да си купите малко игли, господине?

Мицухиде кимна.

— Да, да. Но първо има нещо, което искам да те питам. Да продаваш игли ли си тук или да шпионираш?

— Да продавам игли, разбира се.

— Е, кажи ми, тогава, какво те доведе на улицата в квартал като този?

— Мислех, че мога да мина по-напряко.

— Лъжеш — Мицухиде се извърна малко настрани. — Още щом те видях, можех да кажа, че си отколешен странник и пътуващ търговец. Значи трябва да имаш достатъчно ум да знаеш дали ще може да продадеш игли в самурайски дом или не.

— Продавал съм, макар и рядко…

— Предполагам, че рядко е било.

— Но все пак става.

— Е, нека за малко оставим това настрани. А какво четеше на такова пусто място като това?

— А?

— Извади крадешком лист хартия, като си мислеше, че няма никого наоколо. Но където има живот, навсякъде има очи. А също и нещата имат глас за тези, които могат да го чуят. Какво четеше?

— Четях писмо.

— Някаква тайна преписка?

— Четях писмо от майка си — каза Хийоши много сухо.

Мицухиде го изгледа изпитателно:

— Писмо от майка ти, така ли?

— Да.

— В такъв случай, дай ми да го видя. Според законите в крепостта, когато попаднеш на някой подозрителен, той трябва да бъде задържан и отведен в укреплението. Нека като доказателство видя писмото от майка ти или ще трябва да те предам на властите.

— Изядох го.

— Какво си направил?

— За жалост, след като го прочетох, го изядох, господине.

— Изяде го ли?

— Да, точно това направих — продължи с искрен тон Хийоши. — За мен, само с това, че е жива, майка ми е по-почитана от боговете или Будите. И ето защо…

Мицухиде нададе гръмогласен вик:

— Дръж си езика! Предполагам, че си го сдъвкал, понеже е било тайно известие. Само това вече те прави подозрителен!

— Не, не! Грешите! — заотрича Хийоши с махане на ръка. — Да получа писмо от майка си, на която съм по-благодарен, отколкото на боговете и Будите и накрая да си избърша с него носа и да го захвърля на улицата, където да бъде стъпкано под хорските нозе, би било безбожно и престъпно. Така мисля и имам този навик винаги да ги изяждам. Не ви лъжа. Естествено е някой така да тъгува за майка си, че да иска да погълне писмата, които идват от толкова далеч.

Мицухиде беше сигурен, че всичко е лъжа, но при все това пред него бе момче, което лъже много по-добре от мнозинството. И му съчувстваше, понеже сам бе оставил майка си далеч от дома.

„Макар това да е лъжа, тя не е користна. И макар да е глупост, дето бил изял писмото от майка си, сигурно е, че и този малък песоглавец трябва да има родители“, помисли си Мицухиде и в същия миг почувства съжаление към своя неизучен и недодялан противник в спора. Въпреки всичко, ако е оръдие на някой саботьор, този невеж и наивен младеж би могъл да бъде опасен като диво животно. Не е такъв, когото да изпратиш в крепостта, а би било недостойно да го убие на място. Помисли дали просто да не пусне Хийоши, но докато се опитваше да реши как да постъпи в случая, продължаваше да го наблюдава неотклонно.

— Матаичи! — провикна се. — Наблизо ли е Мицухару?

— Мисля, да, господине.

— Кажи му, че не искам да го притеснявам, но дали не би могъл да дойде тук за една минута.

— Да, господине — Матаичи побягна нанякъде.

Не след дълго Мицухару дойде от къщата, като вървеше с широки крачки. Беше по-млад от Мицухиде, може би на осемнадесет или деветнадесет. Той бе наследникът на господаря на дома, свещеника-мирянин Акечи Мицуясу и двамата с Мицухиде бяха братовчеди. Фамилното име на Мицухиде също беше Акечи. Живееше при своя чичо и прекарваше дните си в учение. Не че бе парично зависим от него — беше дошъл в Инабаяма, понеже домът му в провинциалната Ена бе твърде отдалечен от средищата на културата и политиката. Неговият вуйчо често казваше на сина си:

— Виж Мицухиде и вземи поучи малко.

Мицухиде бе сериозен учен. Още преди да дойде в Инабаяма, вече бе пътувал доста и беше обиколил страната от столицата до западните области. Стана спътник на странстващи майстори на меча, диреше знания, наблюдаваше събитията наоколо си и доброволно приемаше житейските изпитания. Щом реши да изучи огнестрелното оръжие, предприе нарочно пътуване до свободния град Сакай и впоследствие направи такъв голям принос за отбраната и военното устройство на Мино, че всички, като се започне от чичо му, го почитаха като гений на новата образованост.

— Какво мога да ти помогна, Мицухиде?

— С нищо, всъщност — тонът му беше почтителен.

— Какво има?

— Бих искал да направиш нещо за мен, ако го сметнеш за правилно.

Двамата мъже излязоха навън и като застанаха точно до Хийоши, заобсъждаха как да постъпят с него. След като чу от Мицухиде подробностите. Мицухару каза:

— За този никаквец ли говориш? — и изгледа пренебрежително Хийоши. — Ако го намираш подозрителен, предай го на Матаичи. Стига да го помъчат малко, да го понабият със счупен лък, и скоро ще проговори. Няма да е трудно.

— Не — Мицухиде погледна отново Хийоши. — Не мисля, че е от онези, които ще проговорят при подобни обстоятелства. А и някак ми е жал за него.

— Щом те е спечелил и те е накарал да го съжаляваш, малко вероятно е да го накараш да проговори. Дай ми го за четири-пет дни. Ще го заключа в килера. Скоро, щом огладнее, ще изпее цялата истина.

— Съжалявам, че те обезпокоих заради това — завърши Мицухиде.

— Да го завържа ли? — попита Матаичи и изви ръката на Хийоши.

— Почакай! — обади се момчето, като се опитваше да се освободи от хватката му. Погледна към Мицухиде и Мицухару. — Преди малко тъкмо казахте, че дори и да ме бият, няма да кажа истината. Трябва само да ме питате и аз ще ви кажа всичко. Дори и да не ме питате, пак! Няма да понеса да стоя заключен на тъмно място.

— Готов си да говориш ли?

— Да.

— Добре тогава. Аз ще те разпитвам — заяви Мицухару.

— Почвайте.

— Кажи ми за… — но самообладанието на Хийоши изглежда смущаваше Мицухару и той спря посред изречението, като промърмори: — Безполезно е! Този не е като другите. Чудя се дали не му липсва нещо тук. Навярно си играе с нас — и като погледна към Мицухиде, се засмя кисело.

Мицухиде обаче не се смееше. Той гледаше Хийоши с изражение на безпокойство. Мицухиде и Мицухару се редуваха да го разпитват, сякаш угаждаха на разглезено дете.

Хийоши се обади:

— Е, добре тогава. Ще ви кажа какво е замислено за тази вечер, но тъй като не съм част от тяхната банда и нямам нищо общо с тях, можете ли да ми гарантирате живота?

— При всички случаи. Да ти го отнемем няма да е кой знае какво геройство. И какво има да става?

— Ако вятърът позволи, довечера ще има голям пожар.

— Къде?

— Не знам точно, но ронините, които са отседнали в странноприемниците, го обсъждаха тайно. Довечера, ако вятърът е от юг или от запад, те ще се съберат в гората до Джодзаиджи, ще се разпръснат и ще подпалят града.

— Какво? — Мицухару зина. Мицухиде преглътна тежко, неспособен да приеме току-що чутото.

Без да обръща внимание на реакцията им на неговите думи, Хийоши се закле, че не знае нищо повече от това, което е чул да си шепнат случайно оказалите се негови съжители в странноприемницата ронини. Той самият искал само да разпродаде иглите си и колкото се може по-скоро да се върне у дома в Накамура, за да види лицето на майка си.

След като възвърнаха цвета на лицата си, Мицухиде и Мицухару останаха за миг като втрещени. Най-сетне Мицухиде взе решение.

— Добре, ще го пуснем да си върви, но не и преди залез-слънце. Матаичи, отведи го и му дай нещо за ядене.

Вятърът, който бе духал през целия ден, стана по-свеж. Идваше от югозапад.

— Какво мислиш, че ще направят, Мицухиде? Вятърът духа от запад.

Мицухару погледна към носещите се над тях облаци и очите му се изпълниха с тревога. Мицухиде мълчаливо седна на терасата пред библиотеката. Вперил поглед в празното, той сякаш се съсредоточаваше над някакъв сложен въпрос.

— Мицухару — обади се най-сетне, — чичо ми казвал ли е нещо необичайно през последните четири-пет дни?

— Ами, нищо, казано от татко, не ме е впечатлило като по-необикновено.

— Сигурен ли си?

— Сега, като ме питаш, преди да тръгне за крепостта Сагияма днес сутринта, той каза наистина, че понеже напоследък отношенията между господаря Досан и господаря Йошитацу се били влошили, можело да си имаме неприятности, макар да било трудно да се каже по кое точно време. Каза, че човек винаги трябва да бъде подготвен, в случай че стане нещо непредвидено и мъжете да приготвят оръжието и конете си.

— Тази сутрин ли каза това?

— Да.

— Така значи! — Мицухиде се плесна по коляното. — Скришно те е предупреждавал, че довечера ще има битка. Обичайно е военни заговори като този да са пазят в тайна дори от най-близки родственици. Той трябва също да е посветен.

— Битка ли ще има довечера?

— Хората, които се събират довечера при Джодзаиджи, са навярно агенти, доведени от господаря Досан отвън, най-вероятно от Хачисука.

— Значи господарят Досан е намислил да прогони господаря Йошитацу от крепостта.

— Така смятам — уверен, че е отгатнал правилно, Мицухиде закима енергично, но после прехапа устна. — Подозирам, че планът на господаря Досан няма да успее. Господарят Йошитацу е добре подготвен. И освен това, баща и син да воюват и да проливат кръв противоречи на всякакви правила за поведение. Боговете ще ги накажат! Който и да спечели или загуби, ще се лее роднинска кръв. И това няма да увеличи земите на рода Сайто и с една педя. Тъкмо напротив — съседните области ще дебнат възможността да се намесят и нашата ще се окаже на ръба на провала — той въздъхна продължително.

Мицухару потъна в мълчание и замислено се загледа в тъмните облаци, които се носеха по небето. Когато неговите двама господари воюват, служителят не може да направи нищо. Знаеха, че бащата на Мицухару, Мицуясу, доверен човек на Досан, е сред първите, които замислят свалянето на Йошитацу.

— Трябва да спрем тази противоестествена вражда с всички средства, които са ни на разположение. Това е наш дълг на верни служители. Мицухару, трябва веднага да идеш в Сагияма и да намериш баща си. И двамата с него да разубедите господаря Досан и да го накарате да се откаже от плановете си.

— Да, разбирам.

— Аз ще чакам до вечерта, ще отида в Джодзаиджи и ще потърся начин да проваля заговора. Ще ги спра, независимо как!

В кухнята стояха наредени три големи печки. Върху тях имаше поставени огромни котли, които побираха по няколко пълни торби ориз. Когато вдигнаха капаците, побелялата вода преля и заизпуска кълба пара. Хийоши пресметна, че за да бъде изядено наведнъж такова количество ориз, в къщата трябва да има над стотина души, включително семейството на стопанина, служителите му и тяхното домочадие. „При всичкия този ориз, защо майка ми и сестра ми нямат достатъчно да се наситят?“ Помисли си за майка си, после за ориза. И оризът му напомни за глада на майка му.

— Страшно ветровито е тази вечер — старецът, който се грижеше за помещението, се приближи и провери печките. После се обърна към кухненските помощници, които готвеха ориза:

— Вятърът няма да отслабне дори след като се стъмни. Внимавайте за огъня. И веднага щом единият казан се свари, почвайте да правите ориза на топки.

Тъкмо излизаше, когато забеляза Хийоши. Изгледа го с любопитство, повика един от прислужниците и попита:

— Кой е този непознат с лице като на маймуна? Не съм го виждал тук преди.

— За него отговаря господарят Мицухиде. Матаичи го пази да не избяга.

Сега старецът забеляза Матаичи, седнал върху кутията за подпалки.

— Хубава работа! — обърна се той към него, без да даде да се разбере какво има предвид. — За подозрително държание ли е задържан?

— Не. Не знам за какво. Знам само, че така нареди господарят Мицухиде. — Матаичи говореше колкото се може по-малко.

Старецът сякаш забрави за Хийоши и продължи:

— Истината е, че господарят Мицухиде има ум и съобразителност далеч над обичайните за неговите години — той се възхищаваше от Мицухиде и почна да сипе хвалебствия за него. — Стои много над другите, не намираш ли? Господарят Мицухиде не е от тези, дето презират учеността и се хвалят колко тежко е въоръжението им, колко добре се справят с копието по време на езда или колко много души са посекли в еди-коя си битка. Колкото пъти съм надникнал в библиотеката, все е потънал в четене. И е също голям майстор на сабята и стратегията. Далеч ще стигне, това е сигурно.

Матаичи, горд, че говорят така добре за господаря му, също заприглася:

— Точно така е, както го казваш. Аз съм му слуга, откакто беше момче и няма по-добър господар от него. А също е добър син на майка си и дали учи тук или пътува из провинцията, никога не забравя да й пише.

— Често се случва, ако до двайсет и четири-двайсет и пет годишна възраст някой вече е проявил голяма смелост, става също и самохвалко, а ако е по-мековат — суетен — рече старецът. — Скоро забравя какво дължи на родителите си, като да се е родил в конюшня и почва да води живот само за себе си.

— Е, но спомни си, че той не е просто младеж от благородно потекло — отвърна Матаичи. — Има също и лют нрав, при все и да изглежда обратното. Макар рядко да се ядосва, когато се разяри, не може да го сдържи никой.

— Значи ако и да има вид на кротък, когато се ядоса…

— Точно така. Също като днес.

— Днес ли?

— Когато се случи нещо внезапно и почне да обмисля как е правилно да се постъпи, той винаги премерва нещата докрай. Щом вземе решение, все едно че се е срутил бент — веднага дава нареждания на братовчед си, господаря Мицухару.

— Така си е, той е водач — роден пълководец.

— Господарят Мицухару е много предан на господаря Мицухиде и доброволно следва това, което онзи му каже. Днес потегли в галоп към крепостта Сагияма.

— Какво мислиш, че става?

— Не знам.

— „Сгответе много ориз. Направете оризови топки за отрядите. Посред нощ може да има битка.“ — така каза господарят Мицухару, когато потегляше.

— Готвим се за нещо неочаквано, а?

— Ще се радвам, ако си останем с приготовленията, защото на чия страна би трябвало да се сражаваме в една битка между Сагияма и Инабаяма? При когото и да отидем, ще пращаме стрелите си срещу приятели и родственици.

— Е, може и да не се стигне до това. Изглежда, господарят Мицухиде като че ли е намислил план, с който да предотврати битката.

— Боговете са ми свидетели, че ще се моля за успеха му. Ако ни нападне съседният род, готов съм веднага да изляза да се бия с тях.

Навън се бе спуснала нощ. Небето беше смолисточерно. Вятърът проникваше в кухнята и огънят в грамадните печки издаваше леко боботене и ставаше по-ярък. Хийоши, все още седнал пред печките, усети мирис на изгорял ориз.

— Хей! Оризът изгаря! Оставяте ориза да изгори!

— Я се махай! — отвърна му прислужникът без дума за благодарност. След като загасиха огъня в печките, един от тях се покачи по стълба и прехвърли ориза в голямо корито. Всички, които не бяха заети с нещо друго, се захванаха да правят множество оризови топки. Хийоши работеше заедно с тях и мачкаше ориза на топки. Взе си няколко хапки, но никой сякаш не му обръщаше внимание. Почти като в унес, продължаваха да правят една след друга оризови топки, докато в същото време разговаряха помежду си.

— Изглежда, ще има битка, а?

— Не могат ли да се оправят без сражение?

Приготвяха храна за отрядите, но повечето се надяваха припасите да се окажат ненужни.

В Часа на кучето Мицухиде повика Матаичи, който излезе навън, но скоро се върна и извика:

— Продавачът! Къде е продавачът на игли?

Хийоши скочи на крака, като заоблизва оризовите зърна от пръстите си. Достатъчна му бе една крачка извън сградата, за да прецени скоростта на вятъра.

— Ела с мен. Господарят Мицухиде чака. И побързай.

Хийоши последва Матаичи и забеляза, че този си беше сложил леки доспехи, сякаш се готви да влиза в сражение. Момчето нямаше представа накъде отиват. Накрая излязоха от главната порта и разбра. Заобиколиха задната градина и минаха отпред. Пред портата ги чакаше някакъв човек на кон.

— Матаичи?

Мицухиде носеше същите дрехи, като през деня. Държеше в ръка поводите и под едната си мишница стискаше дълго копие.

— Да, господине.

— Продавачът на игли?

— Точно пред вас е.

— Избързайте двамата напред.

Като се обърна към Хийоши, Матаичи нареди:

— Ела, продавачо, да вървим.

Двамата пешаци се затичаха в непрогледната нощ. Мицухиде ги последва със същата скорост яздейки. Стигнаха до пресечката и той им нареди да тръгнат надясно, после наляво. Накрая Хийоши разбра, че са стигнали до портите на Джодзаиджи, мястото, където щяха да се срещнат хората от Хачисука. Мицухиде ловко слезе от седлото.

— Матаичи, остани тук с коня — каза той и подаде на слугата юздите. — Мицухару би трябвало да дойде тук от крепостта Сагияма през втората половина на Часа на кучето. Ако не успее да се появи до уречения час, планът ни се отменя. — После добави с тъжен израз на лицето: — Градът се е превърнал в свърталите на враждуващи демони. Как би могъл един прост човек да предвиди изхода на всичко това?

Последните му думи потънаха в обгърналия ги мрак.

— Продавачо! Ти ще показваш пътя.

— Пътя за къде? — Хийоши се изпъчи срещу вятъра.

— Към гората, където се събират онези негодници от Хачисука.

— Ами, аз също не знам къде е мястото.

— Дори и да си тук за първи път, те, мисля, трябва да познават добре лицето ти.

— А?

— Не ми се прави на наивник.

„Безполезно е“, помисли си Хийоши. Този въобще не може да излъже. Мицухиде беше уловил лъжите му и той престана да се обяснява.

В гората нямаше светлини. Вятърът минаваше през клоните и те шибаха покрива на храма като пяна, която се разбива в борда на кораб. Гората зад храма беше като разбунтуван океан — дърветата стенеха, а тревата яростно свистеше.

— Продавачо!

— Да, господине.

— Тук ли са вече другарите ти?

— Няма откъде да знам.

Мицухиде седна на една малка каменна пагода зад храма.

— Наближава втората половина на Часа на кучето. Ако ти си единственият неявил се, ще бъдат нащрек — копието му, което вятърът отвяваше с пълната си сила, беше тъкмо под нозете на Хийоши. — Иди се покажи! — Хийоши трябваше да признае пред себе си, че Мицухиде от самото начало бе вървял една крачка преди него. — Иди им кажи, че тук чака Акечи Мицухиде и че би искал да говори с предводителя на хората от Хачисука.

— Да, господине — Хийоши се поклони с глава, по не се помръдна. — Ще може ли да го кажа пред всички?

— Да.

— И затова ли ме доведохте със себе си тук?

— Да. А сега върви.

— Ще отида, но понеже може да не се видим повече, искам да ви кажа нещо.

— Да?

— Ще бъде срамно да си тръгна, без да съм ви казал това, понеже вие виждате в мене само агент на Хачисука.

— Истина е.

— Много сте умен, но погледът ви е твърде остър и направо минава през това, което гледате. Когато някой забива гвоздей, спира там, където трябва, защото да отиде много навътре е също толкова лошо, колкото да не го забие достатъчно. И вашият ум е нещо такова. Признавам, че дойдох в Инабаяма с хората от Хачисука. Но сърцето ми не е с тях — съвсем не е. Роден съм в земеделско семейство в Накамура и съм продавал игли и други подобни неща, но не съм постигнал целта си. Нямам намерението да прекарам живота си в ядене на студен ориз от трапезата на някой ронин. Нито пък ще работя като саботьор за някаква жалка награда. Ако по някаква случайност се срещнем отново, ще ви докажа това, което ви казах — че гледате на нещата прекалено издълбоко. А сега ще отида при Хачисука Шичинай, ще му предам посланието ви и веднага ще си тръгна. Така че — успех! Грижете се добре за себе си и се учете усърдно.

Мицухиде го изслуша мълчаливо, после внезапно излезе от състоянието си на замисленост:

— Продавачо на игли, почакай! — провикна се той.

Хийоши вече се бе изгубил в бурята. Той побягна към тъмната гора, без да чуе как го вика Мицухиде. Тича, докато достигна до малко парче равна земя, което дърветата засланяха от вятъра. Навсякъде наоколо му се виждаха мъже, пръснати като коне на пасище — някои излегнали се, други седнали, трети — прави.

— Кой е там?

— Аз съм.

— Хийоши ли?

— Да.

— Къде беше? Идваш последен. Всички се разтревожихме — смъмри го един от мъжете.

— Съжалявам, че закъснях — отвърна той, като се приближаваше към множеството. Трепереше. — Къде е господарят Шичинай?

— Ето го там. Иди му се извини. Наистина е сърдит.

Няколко души от групата стояха около Шичинай и разговаряха.

— Това Маймунката ли е? — попита предводителят, като се огледа. Хийоши се приближи към него и се извини, задето е закъснял.

— Какво ти се случи?

— През деня бях задържан в плен от един служител на рода Сайто — призна Хийоши.

— Какво? — Шичинай и всички останали се загледаха неспокойно в него, уплашени, че заговорът им е разкрит.

— Тъпак такъв! — без предупреждение той сграбчи Хийоши за яката, придърпа го рязко към себе си и грубо попита:

— Къде и от кого беше задържан? И каза ли му нещо?

— Казах му.

— Какво говориш?

— Ако не му бях казал, нямаше да съм жив. Нямаше сега да съм тук.

— Копеленце! — Шичинай здраво разтресе Хийоши. — Глупак! Пропял си, за да спасиш жалката си кожа. Заради това ще станеш първата жертва на тазвечерното кръвопролитие!

Шичинай го пусна и се опита да го срита, по Хийоши ловко отскочи и избягна удара. Двамата мъже, които бяха най-близо до него, го сграбчиха за китките и му ги извиха зад гърба. Като се бореше да се освободи, Хийоши на един дъх изрече:

— Бъдете разумни. При все че са ме хванали и съм проговорил, изслушайте ме. Те са служители на господаря Досан.

Всички добиха облекчен вид, но все още пазеха някои съмнения.

— Добре, тогава кои бяха?

— Беше къщата на Акечи Мицуясу. Бях задържан не от него, а от племенника му Мицухиде.

— А, храненикът на Акечи — промърмори някой.

Хийоши погледна обадилия се, после премести поглед върху цялото множество.

— Този господар Мицухиде иска да се срещне с нашия водач. Дойде тук с мен. Ето там е. Господарю Шичинай, искате ли да отидете да се срещнете с него?

— Племенникът на Акечи Мицуясу е дошъл тук с теб ли?

— Да.

— Каза ли на Мицухиде всичко за тазвечерния план?

— Дори да не бях, той сам щеше да се досети. Страшно е умен.

— Защо е дошъл?

— Не знам. Каза ми само, че трябва да го доведа дотук.

— И ти го доведе?

— Нямаше какво друго да направя.

Докато Хийоши и Шичинай разговаряха, мъжете наоколо им преглъщаха тежко и слушаха. Накрая Шичинай разреди напрежението с едно цъкане на езика. После излезе напред и попита:

— Е, добре, къде е този Акечи Мицухиде?

В същия момент изотзад се чу глас:

— Мъже на Хачисука! Дошъл съм при вас. Искам да се срещна с господаря Шичинай.

Всички се извърнаха зашеметени и изненадани към гласа. Мицухиде се беше приближил незабелязан и спокойно ги наблюдаваше.

Шичинай се почувствува малко объркан, но като предводител излезе напред.

— Вие ли сте Хачисука Шичинай? — попита Мицухиде.

— Аз съм — отвърна Шичинай с високо вдигната глава. Беше пред хората си, а и за ронините бе обичайно да не се държат смирено пред самураи, които служат на господар или дори пред воини с по-високо положение.

Макар Мицухиде да беше въоръжен с копие, той се поклони и заговори учтиво:

— Чест е да се срещна с вас. Чувал съм отпреди името ви, както и почитаемото име на господаря Короку. Аз съм Акечи Мицухиде, служител на господаря Сайто Досан.

Учтивостта на поздрава остави Шичинай леко вцепенен.

— Е, какво искате? — попита той.

— Плана ви за тази вечер.

— И какво за този план? — попита Шичинай с престорено безразличие.

— Свързано е с подробностите, които научих от продавача на игли и които ме накараха да дойда тук възможно най-бързо. Тазвечерното безчинство… неучтиво е навярно да го наричам безчинство… но от гледна точка на военната стратегия то е много лошо замислено. Не мога да повярвам, че това е хрумване на господаря Досан. Бих искал от вас незабавно да се откажете от него.

— Никога! — провикна се надменно Шичинай. — Това не става по мои заповеди. Нарежданията идват от господаря Короку, по молба на господаря Досан.

— Такова и предполагах, че е положението — отвърна Мицухиде с обичаен тон. — Естествено, вие няма да се откажете на своя глава от замисленото. Моят братовчед Мицухару отиде в Сагияма да разговаря с господаря Досан. Трябва да се срещне с нас тук. Молбата ми е всички да останете тук, докато той дойде.

Мицухиде бе винаги учтив с всички и същевременно — решителен и смел. Въздействието на любезността обаче е в зависимост от човека, с когото се разговаря и понякога тя може да доведе едната от страните до надменност.

„Мх! Незначителен младок. Лъха на ученост, но не е нищо повече от неопитен новак“, помисли си Шичинай.

— Няма да чакаме! — викна той и натъртено добави: — Господарю Мицухиде, не си пъхайте носа, където не му е работа. Вие сте само безполезен натрапник. Не сте ли на издръжка на своя вуйчо?

— Няма време да мисля за това какво положение заемам. А сега става дума за нещо от изключителна важност за дома на моя господар.

— Ако смятахте, че е така, щяхте да се подготвите с доспехи и припаси и да държите като нас факел, и щяхте да бъдете в първата редица на нападателите на Инабаяма.

— Не, не бих могъл да направя това. Малко е трудно да бъдеш служител.

— И как така?

— Не е ли господарят Йошитацу наследник на господаря Досан? Ако господарят Досан ни е повелител, то такъв ни е и господарят Йошитацу.

— Ала ако се превърне във враг?

— Та това е срамно. Нима е редно баща и син да вадят лъкове и да стрелят един срещу другиго? На тази земя няма примери дори птици или зверове да вършат нещо толкова недостойно.

— Доста сте досадлив. Защо просто не си идете у дома и не ни оставите на мира?

— Не мога да постъпя така.

— А?

— Няма да си тръгна, преди Мицухару да е дошъл дотук.

Шичинай за първи път долови силата на решимостта в гласа на младия човек пред себе си. Видя също и сериозни намерения в копието, което Мицухиде държеше.

— Мицухиде! Там ли си? — Мицухару се появи бежешком, като едва си поемаше дъх.

— Насам. Какво стана в крепостта?

— Напразно беше — Мицухару стисна силно ръката на братовчеда си. Раменете му се повдигаха тежко.

— Каквото и да става, господарят Досан не иска дори да чуе за отказ от плана. Не само той, а и баща ми казаха, че това било нещо, в което ние като по-млади не трябвало да се месим.

— Дори и чичо ли?

— Да, беше бесен. Бях готов да заложа за това живота си и направих всичко, което можех. Положението е просто отчайващо. Отрядите изглежда се готвеха да напускат Сагияма. Страхувах се, че градът може вече да е предаден на огъня, така че дойдох колкото можех по-бързо. Какво ще правим сега, Мицухиде?

— Господарят Досан твърдо ли е решил да изгори Инабаяма, без значение какво може да се случи?

— Няма изход. Изглежда, всичко, което можем да сторим, е да изпълним дълга си и да загинем в негова служба.

— Това пък никак не ми харесва! Ако ще и той да е наш господар и повелител, никак не трябва човек да умира заради такова недостойно дело. Такава смърт няма да е по-добра от кучешката.

— Добре, но какво можем да направим?

— Ако градът не бъде подпален, силите от Сагияма надали ще потеглят. Трябва да се справим с източника на пожара, преди той да е започнал.

Гласът на Мицухиде звучеше, сякаш е на друг човек. Обърна се с лице към Шичинай и останалите и приготви копието си. Шичинай и хората му се разпръснаха в кръг.

— Какво си мислиш, че вършиш? — излая Шичинай на Мицухиде. — Да вадиш копие срещу нас? И при това калпаво?

— Точно това правя — гласът на Мицухиде бе твърд. — Никой няма да напусне това място. Ако обаче промените мнението си, подчините ми се и се откажете от мисълта за тазвечерното безчинство, и ако се върнете в село Хачисука, ще пощадим живота ви и аз ще ви обезщетя колкото мога най-добре. Е, какво ще кажете?

— Сериозно ли мислиш, че можем сега да си тръгнем?

— Това е решителен момент. Може да се стигне до провала на целия род Сайто. Искам да предотвратя нещо, което би причинило падането и на Инабаяма, и на Сагияма.

— Глупак! — провикна се някой сърдито. — Още имаш мокро около ушите. Да не мислиш, че можеш да ни спреш? Опиташ ли се, ще бъдеш първият, когото ще убием.

— От самото начало бях готов да умра — веждите на Мицухиде бяха извити като на демон. — Мицухару! — извика той, без да променя положението, в което бе застанал. — Това е бой до смърт! С мене ли си?

— Разбира се! Не се бой за мене.

Мицухару вече бе извадил дългата си сабя от ножницата и бе опрял гръб до този на Мицухиде.

Като поддържаше още един лъч надежда, Мицухиде пак се обърна към Шичинай:

— Ако се боите да не загубите лице, когато се върнете в Хачисука, какво ще кажете да ме вземете със себе си като заложник, колкото и недостоен да съм? Ще отида при господаря Короку и ще обсъдя с него добрите и лошите страни на тази цялата работа. Така ще можем да приключим всичко, без да проливаме кръв.

Колкото и да бяха търпеливи и благоразумни, тези думи бяха приети само като хленч. Повече от двадесет мъже от Хачисука стояха срещу двама.

— Млък! Не го слушайте! Часът на кучето вече почти минава!

Двама от мъжете нададоха бойни викове и Мицухиде и Мицухару попаднаха сред зъбите на глутницата — алебарди, копия и мечове отвсякъде. Виковете на мъжете и ударите на оръжията се смесваха с воя на вятъра и мястото бързо се превърна в ужасяващ боен водовъртеж.

Мечовете се чупеха и парчетата се разхвърчаха наоколо. Копията се носеха подир бягащи пръски кръв. Хийоши намери за твърде опасно да бъде посред тази касапница и бързешком се изкатери на едно дърво. И преди беше виждал извадени мечове, но сега за първи път бе на истинска битка. Дали Инабаяма ще се превърне в огнено море? Ще има ли битка между Досан и Йошитацу? Щом разбра, че се решава въпрос на живот и смърт, се почувствува по-развълнуван от кога да е през живота си.

Двама-трима мъртъвци бяха достатъчни да подскажат на хората от Хачисука пътя за бягство към гората.

„Я! Та те бягат!“, помисли си Хийоши, но в случай, че по случайност се върнат, благоразумно остана настанен на дървото си. Навярно беше кестен, тъй като нещо го боцкаше по ръцете и врата. На земята изпопадаха клонки и кестени — вятърът клатеше дървото. Презираше хората от Хачисука — сбирщина кресливи страхливци, разбити само от двама души. Заслуша се напрегнато. „Какво ли е това?“ Изведнъж се усети объркан. От небето валяха въгленчета като вулканична лава. Погледна нагоре през клоните. При бягството си хората от Хачисука бяха подпалили пожари. На две-три места гората започваше да гори силно, а няколко от сградите до Джодзаиджи бяха в пламъци.

Хийоши скочи от дървото и затича. Загубеше ли дори един миг, щеше да изгори жив в гората. В шемет побягна към подпаления град. Небето бе пълно с огнени искри — птици от пламък, пеперуди от пламък. Белите стени на крепостта Инабаяма, сега озарени в червено, изглеждаха по-близо, отколкото през деня. Наоколо им се виеха червените облаци на войната.

— Война! — викаше Хийоши, докато бягаше по улиците. — Война! Това е краят! Сагияма и Инабаяма ще паднат! Но в развалините отново ще поникне трева! Този път тревата ще никне нависоко!

Блъскаше се в хората.

Кон без ездач мина в галоп покрай него.

По пресечките на купища се трупаха треперещи от ужас бежанци. Хийоши, изцяло завладян от напрежението на мига, бягаше с пълна скорост по улиците и крещеше като пророк на разрухата. Накъде? Той нямаше посока. Със сигурност не може да се върне обратно в село Хачисука. Във всеки случай, без какво да е съжаление напускаше онова, което най не обичаше — мрачни хора, суров господар, междуособна война и заразена култура, и всичко това върху земята на една-единствена област.

Изкара зимата с тънките си памучни дрехи, като продаваше игли под студеното небе и скиташе накъдето го отведат нозете. На следващата година, двадесет и втората на Темон, когато цветовете на прасковите бяха навсякъде, все още се провикваше:

— Няма ли да си купите игли? Игли от столицата! Игли за шев от столицата!

Наближи предградията на Хамамацу с безгрижна както всякога походка.