Ейджи Йошикава
Тайко (52)

Чаша чай

Мъжът приличаше на странстващ монах, но вървеше с походката на човек на оръжието. Сега тъкмо се изкачваше по пътя за Шуфукуджи.

— Къде отиваш? — посрещнаха го стражите на Шибата.

— Аз съм — отвърна духовникът и отметна монашеската си качулка.

Пазачите дадоха знак към дървената ограда зад тях. Зад портата в нея се криеше още една група мъже. Монахът пристъпи към началника им и му каза няколко думи. За миг като че настъпи известно объркване, но после самият офицер изведе един кон и подаде поводите на свещеника.

Връх Юкиичи беше мястото, където се укрепиха Сакума Генба и неговият по-малък брат Ясумаса. Облеченият като монах мъж беше Мидзуно Шинроку, служител на Ясумаса. Бяха го натоварили да предаде едно тайно съобщение. Сега стоеше коленичил пред своя господар в шатрата му.

— Как мина? Добри или лоши са новините? — попита нетърпеливо Ясумаса.

— Всичко е уредено — отвърна Шинроку.

— Успяхте ли да се срещнете с него? Всичко добре ли беше?

— Неприятелят държи всичко под наблюдение, но аз успях да се срещна с господаря Шоген.

— И какво мисли да прави той?

— Нося писмо до вас.

Обърна плетената си от камъш шапка и откъсна връвта й. Под нея на дъното на шапката беше залепено писмо, което сега падна в скута му. Шинроку приглади хартията и подаде писмото в ръката на своя господар.

Известно време Ясумаса разглежда плика.

— Да, това определено е почеркът на Шоген, обаче писмото е до брат ми. Веднага ще отидем при него и ще пратим вест до главния лагер на връх Накао.

Господар и служител излязоха през дървената ограда и изкачиха Юкиичи. С приближаването им до върха редиците от хора и коне, вратите в оградата и казармените помещения следваха все по на гъсто. Най-сетне пред погледа им се показа главното укрепление, което приличаше на същинска каменна крепост. Покрай него бяха разпънати безброй шатри.

— Съобщете на брат ми, че съм дошъл.

Докато Ясумаса казваше това на стражата, при него дотича един от служителите на Генба.

— Боя се, че господарят Генба не е сега тук, господарю.

— На връх Накао ли е отишъл?

— Не, ето там е.

Като погледна, накъдето посочи служителят, Ясумаса видя брат си, седнал заедно с пет-шест войници и оръженосци на тревата зад главното укрепление. Трудно можеше да се разбере с какво се занимават.

Когато приближи, успя да види, че един от оръженосците държи пред Генба огледало, а друг — съд с вода. Човекът се бръснеше на открито, сякаш няма друга грижа на този свят.

Беше дванадесетият ден на четвъртия месец.

Бе дошло лятото и в укрепените градове в равнината жегата вече се усещаше. В планините обаче пролетта тъкмо беше в разгара си.

Ясумаса се приближи и коленичи на тревата.

— Е, братко?

Генба го погледна с крайчеца на окото, но остана с издадена напред пред огледалото брадичка, докато не свърши с бръсненето. Едва след като остави настрана бръснача и изми космите от лицето си, той най-сетне се обърна към своя по-малък брат.

— Какво има, Ясумаса?

— Ще помолиш ли всички оръженосци да се отдръпнат, ако обичаш?

— Защо не се върнем в шатрата?

— Не, не. Това място наистина е най-доброто за поверителен разговор.

— Така ли мислиш? Добре.

И като се обърна към оръженосците, Генба им нареди да отстъпят на известно разстояние.

Младежите взеха огледалото и съда с водата и се оттеглиха. Същото направиха и самураите. Братята Сакума останаха с лице един към друг на върха на хълма. Имаше само още един човек освен тях — Мидзуно Шинроку, който дойде заедно с Ясумаса.

Както подобаваше на положението му, Шинроку бе останал на известно разстояние и лежеше проснат по очи срещу двамата господари.

Генба го забеляза едва сега.

— Шинроку се е върнал, така ли?

— Да. Доложи ми, че всичко минало гладко. Изглежда, задачата му е била изпълнена успешно.

— Сигурен съм, че не е било лесно. Е, какъв е отговорът на Шоген?

— Ето писмото от него.

Генба отвори писмото в мига, в който му го подадоха. В погледа и по ъгълчетата на устата му се изписа откровено задоволство. Какъв ли таен успех го правеше така щастлив? Раменете му трепереха почти неудържимо.

— Приближете се малко, Шинроку. Там сте много далеч.

— Да, господарю.

— По писмото на Шоген се разбира, че всъщност подробностите са били съобщени лично на вас. Кажете ми всичко, което чухте от него.

— Господарят Шоген каза, че той и господарят Огане имали различия с техния повелител, господаря Кацутойо, дори още преди в Нагахама да са минали на противниковата страна. Хидейоши знае това и двамата, макар и да отговарят за крепостите на връх Данги и връх Шинмей, се намират под постоянния надзор на един негов доверен служител, Кимура Хаято. Трудно могат да предприемат каквото и да било.

— Но и Шоген, и Огане се готвят да избягат и да дойдат при нас тук.

— Замислили са утре сутринта да убият Хаято и после да преминат с хората си на наша страна.

— Щом става дума за утре сутринта, значи нямам време за губене. Пратете им подкрепления — нареди Генба на Ясумаса.

После повторно разпита Шинроку.

— Според някои съобщения Хидейоши е в главния си лагер, други твърдят, че се намира в Нагахама. Вие знаете ли къде е той?

Шинроку призна, че не може да отговори.

За Шибата беше извънредно важен въпросът дали сега противникът им е на бойното поле или в Нагахама.

Докато не знаеха къде е той, Шибата оставаха несигурни в действията си. Кацуие не възнамеряваше да предприеме едно-единствено решаващо нападение. От доста време вече чакаше да се появи войската на Нобутака от Гифу. Тогава в сражението ще могат да се включат и силите на Такигава Кадзумасу и двете войски от Мино и Исе заедно ще застрашат тила на Хидейоши. В този момент вече главните сили на Кацуие ще преминат в решително настъпление и ще притиснат неприятеля в ъгъла.

Кацуие вече беше получил от Нобутака писмо, което съдържаше подобен на този план. Ако Хидейоши обаче е в Нагахама, той бързо ще усети какво се готвят да направят противниците му и ще подготви за нападение и Гифу, и Янагасе. Ако обаче той сега е на бойното поле, Кацуие трябва добре да се готви, тъй като Нобутака се кани да влезе в играта тъкмо сега.

Но преди да се открие възможност за осъществяване на който и да било от тази замисли, Шибата трябваше да притиснат Хидейоши, така че да се отвори място за настъплението на Нобутака.

— Ето това тъкмо остава неясно — обади се Генба.

Нямаше съмнение, че дългото, проточило повече от месец чакане, започваше да му действа все по-потискащо.

— Е — продължи той, — стига ни да се радваме и само ако успеем да примамим на наша страна Шоген. Трябва веднага да осведомим за станалото господаря Кацуие. Утре ще чакаме знак от Шоген.

Ясумаса и Шинроку първи тръгнаха за стана си. Генба повика един оръженосец и му нареди да доведе любимия негов кон. Придружаван от десет войници, той незабавно се отправи към главния лагер на връх Накао.

Новопрокараният път между връх Юкиичи и Накао беше широк около четири разкрача и криволичеше в продължение на повече от две левги покрай билото на планината. Погледите на войниците се пълнеха с пролетна зеленина. Докато шибаше коня си да върви напред, дори Генба бе завладян от някакво поетично настроение.

Главният лагер беше заобиколен с няколко на брой дървени огради. Всеки път, щом се приближеше до някоя от портите, Генба просто съобщаваше името си, поглеждаше стражите от гърба на коня и те го пропускаха да мине.

Тъкмо когато обаче се канеше да влезе през портата на самото главно укрепление, началникът на охраната рязко му извика:

— Чакайте! Къде отивате!

Генба се извърна и втренчи поглед в мъжа.

— А, вие ли сте това, Менджу? Идвам при чичо си. Той в шатрата за спане ли е или при военачалниците?

Менджу се намръщи, застана пред Генба и ядосано каза:

— Моля, първо слезте от седлото.

— Какво?

— Тази порта е много близо до шатрата на господаря Кацуие. Без значение кой минава оттук и колко бърза, не е позволено да се влиза на кон.

— С мен ли смеете да говорите така, Менджу? — попита гневно Генба, който обаче добре разбираше, че ще трябва да се подчини на реда в лагера.

Слезе от седлото, както го помоли служителят и изръмжа:

— Къде е чичо ми?

— Тъкмо се съвещава с военачалниците.

— Кои са там?

— Господарят Хайго, господарят Оса, господарят Асами и господарят Кацутоши.

— Щом е така, нищо не пречи и аз да отида при тях.

— Не, първо ще съобщя за идването ви.

— Няма нужда.

Генба бутна войника настрани и мина покрай него. Менджу го изгледа как се отдалечава. Изразът на лицето му се помрачи. Предизвикателството, което отправи към Генба, не беше само заради спазване на военната дисциплина. Опитваше се да накара младежа да промени изобщо държанието си от известно време насам.

Горделивостта на Генба се дължеше на вниманието, което неговият чичо винаги му обръщаше. Като наблюдаваше проявите на сляпа привързаност от страна на чичото към племенника, Менджу не можеше да не се обезпокои за бъдещето. Най-малкото, не смяташе, че е редно Генба да се обръща към главнокомандващия на войската с „чичо“.

Генба обаче нехаеше за това, какво би могло да безпокои Менджу. Влезе право в шатрата на чичо си и без дори да поздрави останалите служители там, прошепна в ухото на Кацуие:

— Когато свършите, имам да обсъдя с вас нещо поверително.

Кацуие бързо приключи със съвещанието. След като всички военачалници се бяха оттеглили, той се наведе от походното си столче и заговори със своя племенник. Генба се засмя самодоволно и показа отговора на Шоген, уверен, че той ще достави голяма радост на чичо му.

Кацуие наистина бе доволен. Замисълът, който бе подготвил и помолил Генба да осъществи, сега започваше да дава плод. Дори само заради това, новината не можеше да зарадва никого повече от него самия. Добре известно беше, че обича тайните заговори и сега писмото на Шоген го докара почти до упоение.

Целта на плана бе врагът да бъде отслабен отвътре. За Кацуие присъствието на хора като Шоген и Огане във войската на Хидейоши бе постоянен повод за кроеж на заговори.

Що се отнася до Шоген, то той с учудваща слепота вярваше, че победата ще бъде на Шибата. Истина е, че след време този човек също стана жертва на съмнения и угризения на съвестта. Писмото, в което даваше съгласието си обаче, вече беше изпратено и нямаше място за повече колебание. За добро или лошо, измяната на Шоген щеше да стане на следващата сутрин и сега той само чакаше, за да покани войниците на рода Шибата в своята крепост.

 

 

Дванадесето число на месеца, полунощ. Големите огньове вече само тлееха и единственият шум, който се чуваше в покрития с мъгла планински лагер, беше скърцането на боровете, полюшвани от вятъра.

— Отворете портата! — извика някой с приглушен глас и почука няколко пъти по входа в дървената ограда.

Малкото укрепление в Мотояма беше по-рано седалище на Шоген, но сега Хидейоши бе поставил на негово място Кимура Хаято.

— Кой е? — попита стражът и надникна през оградата.

Вън в тъмното стоеше една самотна фигура.

— Повикайте началника Осаки — каза непознатият.

— Първо ми кажете кой сте и откъде идвате.

За миг мъжът навън не отговори. Валеше ситен дъжд и небето бе причерняло като туш.

— Не мога да ви кажа. Трябва да говоря с Осаки Уемон, тук, през оградата. Просто го повикайте.

— Свой ли сте или враг?

— Свой, естествено! Мислите ли, че някой неприятел би могъл толкова лесно да стигне чак дотук? Да не би постовете ни да не внимават? Ако това беше някакъв вражески заговор, на портата ли щях да чукам?

Думите на мъжа звучаха правдоподобно. Стражът кимна и отиде да повика Осаки.

— Какво има? — попита той.

— Вие ли сте господин Осаки?

— Да, аз. Какво искате?

— Името ми е Номура Шоджиро и съм служител на господаря Кацутойо. Понастоящем съм на служба при господаря Шоген.

— Каква работа ви води тук посред нощ?

— Трябва веднага да говоря с господаря Хаято. Разбирам, че това може да ви изглежда подозрително, но имам нещо много важно, което незабавно трябва да му кажа.

— Не можете ли да го кажете на мен и аз да му го предам?

— Не, трябва да говоря с него лично. Като залог ще ви оставя това — и Номура откачи сабите от кръста си и ги подаде през оградата на Осаки.

Поел ги в ръка, Осаки отвори портата и после поведе госта към шатрата на Хаято. През време на война в стана денем и нощем се прилагаха строги мерки за сигурност.

Отведоха Номура в тъй нареченото главно укрепление, което по-скоро напомняше обикновен дървен навес. Самата шатра на Хаято приличаше почти на походна палатка.

Хаято влезе и спокойно седна на земята.

— Какво искате да ми кажете? — попита той и погледна Номура право в очите.

Лицето на Хаято, може би заради лампата, която го осветяваше отстрани, изглеждаше извънредно бледо.

— Допускам, че вече сте поканен на чайната церемония утре в лагера на господаря Шоген на връх Шинмей.

При този въпрос очите на Номура почти светеха от напрежение. Странната тишина на нощта накара гласа му леко да потрепери. По гърбовете на Хаято и Осаки премина тръпка.

— Така е — отвърна Хаято.

— Вече приехте ли поканата, господарю?

— Да. След като са си направили труда да ми пратят покана, и аз изпратих вестоносец, който да предаде, че приемам.

— Кога тръгна той оттук?

— Днес към обяд.

— Тогава явно става дума за същата клопка, за която си и мислех.

— Клопка ли?

— В никакъв случай не трябва утре сутринта да отивате там. Чайната церемония е само предлог. Шоген е замислил да ви убие. Вече се е срещал тайно с човек на Шибата и им е пратил уверение, че преминава на тяхна страна. Не допускайте грешката да се хванете в капана му. Иска първо да ви убие и после да се вдигне на метеж против нас.

— Как сте разбрали за това?

— Завчера Шоген повика трима будистки свещеници от близкия храм Шуфуку, за да изчетат заупокойна служба за предците му. Виждал бях един от тези хора преди и той без съмнение беше самурай на рода Шибата. Останах изненадан. Както можеше да се очаква, след службата същият монах се оплака от болки в стомаха и остана в лагера, след като другите вече си бяха тръгнали. Отиде си на следващата сутрин, като каза, че се връщал в храма, но аз за всеки случай пратих един от моите служители да го проследи. Както си и бях помислил, не потеглил към Шуфуку, а направо се спуснал към стана на Сакума Генба.

Хаято кимна, сякаш не е нужно да му се казва нищо повече.

— Благодаря ви за предупреждението. Господарят Хидейоши и без друго не се доверяваше на Шоген и Огане и каза да внимаваме за тях. Сега измяната им е вече сигурна. Какво смятате, че трябва да направим, Осаки?

Осаки се приближи плътно до Хаято и каза какво мисли. Номура също даде своето мнение и на място беше изработен план за действие. Осаки прати вестоносци в Нагахама.

Междувременно той написа и едно писмо и го повери на Осаки. Беше кратка бележка до Шоген, в която обясняваше, че поради лошо здраве не може да посети неговата чайна церемония.

При изгрев-слънце Осаки взе писмото и тръгна към стана на Шоген на връх Шинмей.

По онова време беше обичайно във военните лагери да се устройват често чайни церемонии. Разбира се, всичко биваше подредено много просто — чаеният павилион всъщност беше само временен навес с грубо измазани стени, тръстикови рогозки и ваза, напълнена с диви цветя. Смисълът на цялата церемония беше да възпитава вътрешната сила, необходима, за да понасяш умората от дълъг поход.

Рано сутринта Шоген помете още росната пръст и сложи малко дърва в огнището. Скоро пристигнаха Огане и Киношита. И двамата бяха служители на Шибата Кацутойо. Шоген им беше доверил за заговора и те тържествено се бяха зарекли да го подпомогнат.

— Хаято закъснява, защо ли? — отбеляза Огане.

Някъде се чу вик на петел и двамата гости сякаш се поразтревожиха. Шоген обаче, като добър домакин, остана спокоен.

— Скоро сигурно ще е тук — каза той уверено.

Разбира се, човекът, когото чакаха, така и не дойде; вместо това се появи един оръженосец и донесе писмото, което Хаято даде преди това на Осаки.

Мъжете се спогледаха.

— А пратеникът? — попита Шоген.

Оръженосецът отвърна, че човекът си тръгнал веднага, след като предал писмото.

Лицата и на тримата присъстващи помръкнаха от безпокойство. Колкото и самоуверени да бяха, не можеха да не се разтревожат при мисълта, че измяната им може да е вече извадена наяве.

— Как ли е могъл да научи? — учуди се Огане.

Сега, когато заговорът бе разкрит, гостите забравиха за чайната церемония и се замислиха как да успеят да избягат оттук. И двамата сякаш не можеха да изтърпят да останат при Шоген и минута повече.

— След като това стана, просто няма какво да направим.

При тази жалба на Шоген другите двама се почувстваха, като че са получили удар в гърдите. Домакинът обаче ги изгледа яростно, сякаш за да им напомни да не губят самообладание.

— Трябва да съберете хората и възможно най-бързо да отидете до Икенохара. Чакайте близо до големия бор. Аз ще пратя писмо в Нагахама. После веднага ще дойда при вас.

— Писмо до Нагахама ли? Какво писмо?

— Майка ми, жената и децата са още в крепостта. Аз мога да избягам, но ако чакаме прекалено дълго, тях със сигурност ще ги задържат като заложници.

— Подозирам, че е вече късно. Наистина ли мислите, че още имаме време?

— А какво да направя? Просто да ги изоставя там ли? Подайте ми онази мастилница, Огане.

Шоген бързо зашари с четката по листа хартия, който държеше пред себе си. В същото време един от служителите му влезе, за да съобщи, че Номура Шоджиро е изчезнал.

Шоген възмутен запрати четката на пода.

— Значи той е бил. От известно време пропусках да държа под око този глупак. Ще си плати за това.

Втренчи се пред себе си, сякаш искаше да убие някого с поглед. Ръката, в която държеше писмото до жена си, започна да трепери.

— Ипейта! — извика.

Човекът бързо се появи.

— Вземете кон и веднага идете в Нагахама. Намерете семейството ми и ги качете на някоя лодка. Дори не мислете да взимате ценни вещи със себе си — само минете по-бързо през езерото до стана на господаря Кацуие на другия бряг. Разчитам на вас. Тръгвайте веднага и не губете нито минута.

Преди още да е свършил с нарежданията, Шоген вече затягаше връзките на доспехите си. Хвана в ръка едно дълго копие и изтича навън. Огане и Киношита бързо събраха своите хора и слязоха с тях в подножието на върха.

Горе-долу по това време се пукна зората и Хаято реши да прати силите си в настъпление. Когато стигнаха долу, хората на Огане и Киношита попаднаха в засада на Осаки. Оцелелите от нападението се опитаха да избягат при големия бор в Икенохара, където да изчакат Шоген. Войниците на Хаято обаче бяха заобиколили северната страна на връх Данги и отрязали пътя им. Обкръжени, този път вече почти всички загинаха.

Шоген изостана само на крачка от тях. С него се случи същото и той побягна в тази посока заедно с няколко от хората си. Носеше своя шлем с еленови рога и черните си и доспехи и докато яздеше, държеше копие под мишница. Наистина имаше вид на воин, готов да срази и вятъра, какво остава за най-смелите от служителите на Кацутойо. Но този човек вече беше напуснал Пътя на самураите и тъпият звук на копитата на коня му сякаш напомняше, че е забравил праведността и високите начала в живота.

Изведнъж Шоген се оказа обкръжен от отряда на Хаято.

— Не оставяйте изменника да избяга!

Засипаха го с обиди, но той се би така, като че не се бои от смъртта. Проправи си кървава просека през редицата на нападателите и накрая успя да се откопчи от железния им обръч. Около две левги пришпорваше коня си с пълна сила и скоро стигна при войската на Ясумаса, която от снощи го чакаше. Ако убийството на Хаято бе сполучило, двете крепости в Мотояма щяха да бъдат превзети при първия даден от Шоген знак. Събитията обаче не потръгнаха според очакванията и той едва успя да спаси с бягство живота си.

Докато слушаше разказа на Ясумаса за станалото, възмущението на Генба нарастваше.

— Какво? Искаш да кажеш, че Хаято е успял да ги изпревари, тъй като научил тази сутрин за заговора им? Е, просто планът на Шоген трябва да е бил лош по начало. Кажи и на тримата да дойдат тук.

Дотогава Генба правеше всичко, та да накара Шоген да измени на своя господар, но сега, когато станалото не оправда очакванията му, започна да говори за него с досада, сякаш този нарочно му създава неприятности.

Шоген и двамата му спътници очакваха да бъдат приети радушно и отношението на Генба силно ги разочарова. Шоген помоли да се срещне с Кацуие и да му съобщи някакви извънредно тайни сведения, с което да намали вината от провала, си.

— Това звучи обнадеждващо.

Настроението на Генба изглежда малко се пооправи, но на Огане и Киношита държанието му се стори все така грубо.

— Вие двамата останете тук — обърна се той към тях. — Само Шоген ще дойде с мен до главния лагер.

И Генба тръгна незабавно за връх Накао.

Кацуие също научи подробности за тазсутрешната случка с всичките последвали я усложнения. Когато не след дълго Генба пристигна заедно с Шоген в стана му, господарят ги посрещна седнал на походното си столче, с надменно изражение на лицето. Каквото и да ставате наоколо, Кацуие винаги запазваше израз на достойнство. Шоген бързо получи разрешение да се срещне с него.

— Този път не успяхте, Шоген — започна Кацуие.

Трудно беше да се разгадае какво говори лицето му, докато казваше тези думи. И чичото, и племенникът Шибата се славеха като пресметливи и себични по нрав и сега Кацуие и Генба с хладни погледи чакаха какво ще отговори Шоген.

— Пропускът беше мой — отвърна той, разбрал, че не може да стори друго, освен да се извинява.

В този миг трябва горчиво да е съжалявал за решението си. Път назад обаче нямаше. Понасяше срама, потискаше гнева си и се насилваше да прекланя глава доземи.

Оставаше му единствено да моли Кацуие за милост. Но той имаше и нещо друго, с което да си спечели отново неговата благосклонност — ставаше дума за местонахождението на Хидейоши. Кацуие и Генба и двамата силно се интересуваха от този въпрос и жадно се заслушаха, веднага щом Шоген отвори дума за него.

— Къде е сега Хидейоши?

— Мястото, където се намира, се пази в тайна дори от неговите собствени хора — обясни Шоген. — Макар да са го забелязали по време на строежа на укрепленията, от известно време той не е в лагера си. Сигурно е в Нагахама и е възможно да се готви да нападне от Гифу, като в същото време наблюдава как се развиват нещата тук. Навярно иска да е в състояние да следи събитията и от двете страни.

Кацуие кимна сериозно и се спогледа с Генба.

— Така значи. Трябва да е истина. Сигурно е в Нагахама.

— Но с какво се доказва всъщност това?

— Нямам същинско доказателство — отвърна Шоген. — Ако обаче ми дадете няколко дни, ще проверя внимателно къде точно се намира Хидейоши. В Нагахама има няколко души, благоразположени към мен и сигурен съм, когато научат, че поддържам вас, господарю, те ще се измъкнат от крепостта и ще пристигнат тук да питат какво е станало. Скоро трябва да дойдат и сведения от съгледвачите, които пратих. Освен всичко друго, бих искал да ви предложа и план, с който да разгромите Хидейоши.

При тези думи лицето му доби изражение, което ясно говореше доколко е уверен в успеха на своя замисъл.

— Трябва да сте много, много внимателен, не мислите ли? Но нека чуем какво ще има да ни кажете.

Призори на деветнадесетия ден от месеца Шоген и Генба за втори път посетиха шатрата на Кацуие. Шоген наистина носеше нещо ценно със себе си. Генба вече бе изслушал сведенията му. Сега, докато Кацуие правеше същото, очите му се ококориха като малки чинийки и космите по цялото му тяло настръхнаха.

Шоген говореше много развълнувано.

— Напоследък Хидейоши бил в Нагахама. Преди два дни, на седемнайсети, внезапно излязъл от крепостта с двадесетхиляден отряд и бързо настъпил към Огаки. Разположил се е там на лагер. От само себе си се разбира, като разбие с един удар откъм Гифу господаря Нобутака, той ще се освободи от всякакво притеснение, че би могъл да бъде нападнат в гръб. Може значи да предположим, че сега Хидейоши е решил да събере всичките си сили, да тръгне насам и да ни предизвика на сражение, което ще реши всичко. Говори се, че преди да потегли от Нагахама, наредил да убият всички заложници от семейството на господаря Нобутака. Това обяснява, защо копелето настъпва към Гифу така решително. Има и още нещо. Вчера предните му отряди са подпалили на няколко места пожари и сега той се готви за обсада на крепостта Гифу.

„Идва денят, който чакахме“, помисли си Кацуие и едва се сдържа да не оближе устни от задоволство.

Генба споделяше чувствата му. Неговото въодушевление беше дори по-голямо. Открива се възможност — възможност, която няма равна на себе си. Как обаче да се възползват най-пълно от нея?

Един или друг вид сгоден случай се предоставя на хиляди пъти по време на военни действия, но възможност като тази, от която с един замах може да се реши възходът или падението на човека, идва само веднъж. Сега от Кацуие зависеше дали ще успее да оползотвори тази възможност. При мисълта за всичко, което предстои, той почти разтрепери, а лицето на Генба цялото почервеня.

— Ако имате някакво предложение за действие, Шоген — Заговори най-сетне Кацуие, — моля ви, говорете открито.

— Моето скромно мнение е, че не трябва да пропускаме това, което ни се предоставя, а незабавно да нападнем вражеските отряди при връх Ивасаки и връх Оива. Можем, макар Гифу да е далеч, да се споразумеем с господаря Нобутака и да се опитаме да изпреварим Хидейоши. В същото време вашите съюзници може да нападнат укрепленията му и да ги разрушат.

— Да, тъкмо това бих искал и аз да направя, но такива неща по-лесно се говорят, отколкото вършат, Шоген. На врага също не му липсват хора и те също строят крепости, нали?

— Ако погледнете подреждането на войските на Хидейоши откъм вътрешната страна, ще забележите едно голямо отверстие — отвърна Шоген. — Вижте. Двете вражески крепости в Ивасаки и Оива са далеч от стана ви, но вие въпреки това ги смятате за много важни твърдини. Истината обаче е, че градежът тъкмо на тези две укрепления е много по-нетраен и по-груб от този на кое да е от останалите. Прибавете към това, че и началниците, и войници вътре са под впечатлението, че врагът никога не би ги нападнал и по всичко изглежда, че са били много немарливи в подготовката си за отбрана. Ако ги обсадим изневиделица, сигурно бързо ще успеем. При това, колко по-лесно ще паднат другите крепости на врага, ако превземем тези в центъра!

Кацуие и Генба без колебание приеха плана на Шоген.

— Шоген е прозрял слабостта на противника — заяви Кацуие. — Това е най-доброто, което бихме могли да измислим, за да провалим нападението на Хидейоши.

За първи път Шоген получаваше такива похвали от Кацуие. От няколко дни насам беше отчаян и нещастен, но сега изражението му изведнъж се промени.

— Сега погледнете — продължи той и разгъна една карта.

Крепостите в Данги и Шинмей и на върховете Ивасаки и Оива бяха разположени по източния бряг на езерото Його. От южната околност на Шидзугатаке до връх Тагами също имаше голям брой укрепления, а верига от военни лагери се простираше покрай пътя за северните области. Освен това войски бяха разположени на още няколко други места. Всичко това бе показано в подробности на картата, заедно с точно обозначеното разположение на самата местност — езера, планини, полета и долини.

Невъзможното се оказва действителност. Кацуие тайно злорадстваше, че карта като тази сега се разстила пред противниците на Хидейоши тъкмо преди решителната битка с него.

Радваше се дори само от това, че неприятелят му е бил излъган по такъв начин. Разгледа внимателно картата и още веднъж похвали Шоген:

— Това е чудесен подарък.

Застанал отстрани, Генба също проучваше картата. Изведнъж обаче той вдигна поглед и убедено заяви:

— Чичо, за този план на Шоген — да навлезем дълбоко зад предните линии на врага и да превземем Ивасаки и Оива… Искам да ме пратите пръв да нападна! Сигурен съм, че един изненадващ удар, нанесен с необходимата решимост и бързина, няма да се отдаде на никого по-добре, отколкото на мен.

— Е, почакай малко…

Кацуие затвори очи и за миг се замисли мълчешком, сякаш стреснат от възбудата на младия си племенник. Самоувереността и дързостта на Генба обаче отново опитаха да наложат своето.

— Какъв друг план обмисляте, чичо? Не вярвам в ума ви да има и най-малко колебание.

— Какво? Не съм сигурен в това, което казваш.

— Но една възможност не трае вечно, нали знаете? Докато седим тук и чакаме, сгодният случай може би вече ни се изплъзва с всяка минута.

— Не бързай толкова, Генба.

— Не. Колкото повече мислите, толкова повече време губим. Нима не можете да вземете решение, когато право пред вас се очертава такава зашеметяваща победа? О, започва да ми се струва, че Демона Шибата вече остарява.

— Говориш безсмислици. Още си просто млад. Имаш смелост за битка, но когато става дума за бойно изкуство, си неопитен.

— Защо говорите така?

Лицето на Генба започна да почервенява, но Кацуие не оставяше да му повлияят. Беше преминал през безброй битки и нямаше така лесно да загуби здравия си разум.

— Помисли за минута, Генба. Няма нищо по-опасно от това да навлезеш дълбоко в тила на врага. Дали си заслужава да рискуваме? Не е ли положението такова, че трябва да обмислим всичко на няколко пъти, за да не съжаляваме после за станалото?

Генба се изсмя високо. Не само че смяташе тревогите на чичо си за ненужни, а и, така да се каже, желязната му младежка воля се присмиваше над колебливостта на по-възрастния човек.

Кацуие обаче не упрекна своя племенник за открито пренебрежителния му смях. Дори невъздържаността на младежа сякаш предизвикваше у него чувство на привързаност. Въодушевлението на Генба даже му се нравеше.

От известно време насам младежът бе навикнал на благоволението на чичо си. Лесно можеше да отгатне какви са чувствата на този човек и затова продължи да настоява:

— Истина е, че съм млад, но опасността от навлизането в тила на врага ми е напълно ясна. Ще действам по предварително определен план и няма да проявявам припряност. Дързостта ми се дължи просто на наличието на опасност.

Кацуие все още не можеше да даде изцяло съгласието си. Все така оставаше потънал в размисъл. Генба се отказа да убеждава повече чичо си и се обърна към Шоген.

— Нека да видя картата.

Без да става от столчето, той разгъна свитъка, поглади се с ръка по бузата и се умълча.

Мина повече от час.

Отначало Кацуие се показа загрижен от прекомерното въодушевление на Генба, но като го видя мълчаливо вдълбочен в картата, изведнъж се почувства уверен в надеждността му.

— Добре.

И като сложи край на своя размисъл, той се обърна към племенника си:

— Бъди внимателен, Генба. От сега имаш заповед тази вечер да проникнеш зад вражеските линии.

Генба вдигна поглед и се изправи от походното столче. Почувства се почти безумно щастлив и се поклони с дълбока признателност. Но макар да се любуваше на племенника си, така радостен, че е поставен начело в първите редици, Кацуие знаеше, че ако младежът допусне грешка, това лесно може да го доведе и до смърт.

— Отново ти повтарям — веднага щом разрушиш Ивасаки и Оива, се оттегляй по-бързо от вятър.

— Добре, чичо.

— Надали има нужда да ти казвам това, но на война е много важно да имаш безопасен път за отстъпление — особено когато навлизаш в земите на врага. Да пропуснеш да си подсигуриш отстъплението е все едно да забравиш да извадиш последната кошница с пръст, когато копаеш дълбок сто разкрача кладенец. И на отиване, и на връщане бъди бърз като вятъра.

— Добре ще запомня предупреждението ви.

Сега, след като надеждата му се осъществи, Генба стана съвсем послушен. Кацуие веднага събра военачалниците си. До вечерта по всички лагери бяха разпратени нареждания и отрядите до един бяха готови за настъпление.

Бе нощта на деветнадесето число от четвъртия месец. Осемхилядната войска излезе тайно от стана точно на половината от Часа на плъха. Предният отряд, който щеше да нападне, се делеше на две части от по четири хиляди души. Тръгнаха надолу по планината към Шиоцудани, преминаха през прохода Таруми и продължиха на изток покрай брега на езерото Його.

За да отклонят вниманието на неприятеля, дванадесетте хиляди от главната войска на Кацуие поеха по различен път. Настъпиха в посока към северните области и постепенно свърнаха на югоизток. Всичко беше замислено, с цел да подпомогне успеха на изненадващото нападение, което щеше да предприеме Сакума Генба. Освен това така можеха да наблюдават движението на части от вражеските укрепления.

Между отделните отряди на тази голяма войска един, от три хиляди души под началството на Шибата Кацумаса, се отклони на югоизток от склона на Июра, скри знамената и доспехите си и тайно се зае да наблюдава придвижванията на вражеския сили в посока към Шидзугатаке.

Маеда Инучийо бе натоварен с отбраната на една линия, простираща се от Шиоцу до върховете Данги и Шинмей.

Шибата Кацуие потегли от главния лагер на връх Накао с войска от седем хиляди души и настъпи по пътя за северните области до Кицунедзака. Целта му беше да привлече и да задържи на място петте хиляди души на Хидемаса, разположени на връх Хигашино. Ето защо отрядите гордо развяха знамена и продължиха с тях напред.

С приближаването на утрото нощното небе бавно започна да просветлява. Настъпваше двадесетият ден от четвъртия месец по лунния календар, лятното слънцестоене беше близо и нощите — къси.

Тъкмо по това време предводителите на предния отряд започнаха да се събират на брега на езерото Його. Четирите хиляди бяха следвани отблизо от един втори отряд. Задачата беше да проникнат дълбоко зад предните линии на врага и Сакума Генба яздеше в самото сърце на войската.

Бе паднала гъста нощна мъгла.

Внезапно над езерото се появи пъстроцветна светлина. Мъжете си помислиха, че са отражения от лъчите на изгряващото слънце. Въпреки това едва виждаха опашките на конете пред тях и пътеката през тревистото поле се различаваше трудно.

Мъглата обгръщаше знамената, доспехите и копията. Войниците изглеждаха, сякаш вървят през вода.

Гърдите им се стягаха от потискащи мисли. Студената мъгла полепваше на капки по веждите и по космите в ноздрите им.

От езерния бряг се чуха плясъци, смях и оживени гласове. Няколко съгледвачи бързо се промъкнаха на четири крака, за да разузнаят кой би могъл да се крие в мъглата. Оказаха се двама самураи и десетина коняри от крепостта на връх Ивасаки — нагазили бяха в плитчините на езерото и просто къпеха конете.

Съгледвачите изчакаха другарите им да ги настигнат и им направиха знак с махане на ръката. После, сигурни, че врагът не може да избяга, извикаха:

— Хванете ги живи!

Сварени неподготвени, войниците и конярите прецапаха през водата и побягнаха по брега.

— Враг! Врагът е!

Петима или шестима избягаха, но останалите бяха заловени.

— Е, първия улов за днес.

Войниците на Шибата хванаха пленниците за вратовете и ги отведоха при своя началник Фува Хикодзо, който ги разпита, без да слиза от коня.

Пратиха при Сакума Генба човек да попита какво да правят със заловените. Отговорът бе недвусмислен:

— Не бива тези хора да ни бавят. Убийте ги веднага и продължавайте за връх Оива.

Фува Хикодзо слезе от седлото, извади сабята си и лично обезглави единия от мъжете. После с вик даде заповед на хората наоколо:

— Ето ви кърваво угощение! Отсечете главите на останалите и ги принесете в дар на бога на войната. После с бойни викове да нападнем крепостта Оива!

Войниците около Хикодзо почти се сбиха, за да сварят да отрежат по някоя конярска глава. Вдигнаха окървавените си саби високо в утринното небе, разпръснаха кръвта на жертвите и с вик призоваха духовете на войната. В отговор цялата войска нададе своя боен възглас.

В мъглата се надигнаха сякаш вълни от оръжие. Мъжете се надпреварваха кой ще бъде пръв между нападателите. Потните коне препускаха напред, лъскавите върхове на копията проблясваха в ръцете на бягащите пехотинци.

Вече се дочуваха и пушечни изстрели, а в близост до първата дървена ограда на връх Оива се понесе някакъв необичаен шум.

Колко сладки са сънищата през късите летни нощи! Склоновете на връх Оива, защитаван от Накагава Себей и на Ивасаки, който се бранеше от Такаяма Укон, тънеха в мъгла и мълчание. Сякаш никой още не бе разбрал за неприятелските вълни, които заплашват да залеят центъра на веригата от укрепления на Хидейоши.

Строежът на крепостта на връх Оива премина бързо и просто. Накагава Себей спеше нощем в една хижа между две от дървените стени, някъде по средата на склона.

Още неразбудил се окончателно, той внезапно вдигна глава и промърмори:

— Какво става?

Още помежду съня и будуването, стана, без сам да знае защо и надяна доспехите, които стояха до леглото му.

Тъкмо свършил с това, някой почука на вратата на хижата и сякаш се подпря на нея, готов да я напъне, за да се отвори.

Вратата изхвръкна и вътре връхлетяха трима-четирима от служителите му.

— Шибата! — завикаха те.

— Успокойте се! — смъмри ги Себей.

От несвързаните приказки на оцелелите коняри той така и не успя да разбере откъде е проникнал неприятелят и кой го предвожда.

— Дори и за най-дързък враг ще е изключително постижение, ако е навлязъл толкова надълбоко зад нашите линии. Няма да се справим лесно с тези хора. Не знам кой ги води, но от всички военачалници на Шибата най-вероятно ми се струва да е Сакума Генба.

Себей бързо схвана какво става и по цялото му тяло премина тръпка. „Не може да се отрече, че това е могъщ противник“, помисли си той. Въпреки това вътре в него се надигна решимост и той бързо си върна самообладанието.

Сграбчи едно копие и извика:

— Да се бием!

В далечината, откъм подножието на планината, се чуваше накъсана стрелба. Изведнъж звукът й премина изненадващо наблизо, в една горичка на югозападния склон.

— Минали са по кратките пътища.

В гъстата мъгла не можеха ясно да се различат вражеските знамена, но това само правеше силите на Накагава още по-уплашени.

Себей отново извика на войниците си. Гласът му проехтя в дебрите на планината.

Хилядата защитници на крепостта сега се събудиха от нападението, което започваше право пред очите им. Бяха сварени напълно неподготвени. Добре знаеха, че Шибата са разположили своите части на голямо разстояние оттук и това ги бе накарало да отслабят бдителността си. Врагът със сигурност няма да нападне на така добре подсигурено място! Преди обаче да осъзнаят колко са грешили в увереността си, същият този враг се спусна като вихрушка отгоре им.

Себей удряше, с крак по земята и упрекваше хората си за самодоволството и невниманието им. Забелязали знамето или чули гласа му, офицерите един по един се насочваха към него, събираха бързешком около себе си войниците и в скоро време образуваха достатъчно голям отряд.

— Генба ли ги предвожда?

— Да, господарю — отвърна един от служителите.

— С колко мъже разполага? — продължи да разпитва Себей.

— Под десет хиляди.

— В една или в две редици нападат?

— Приличат на два отделни отряда. Генба напада от Ниватонохама, а Фува Хикодзо идва по пътя откъм връх Оноджи.

Дори сега, събрани всички заедно, защитниците на крепостта не наброяваха повече от хиляда. Обратно, нападателите, според съобщеното, наближаваха десет хиляди.

Тънките прегради в подножието на върха не можеха да бъдат от никаква полза. Ясно бе, че е само въпрос на време враговете да ги пометат.

— Слезте надолу по преките пътеки и нападнете врага оттам!

Себей прати своя заместник начело на триста души и после насърчи хората наоколо си:

— Останалите елате с мен. Никой не е надвивал отрядите на Накагава, откакто сме излезли от Ибараки в Сетцу. Не отстъпвайте и на крачка от врага пред нас!

Накагава Себей застана пред знамената начело на войниците, плесна коня си с камшика и бясно препусна към подножието на върха.

 

 

Сутринта на същия ден шест-седем бойни кораба, подобни на ято водни птици, прекосиха северната част на езерото Бива. Върху платното, което обгръщаше мостика на един от тях, се ветрееше голям герб с ирис.

Нива Нагахиде стоеше на същия мостик, когато изведнъж забеляза от един връх на северната страна на езерото да се вдига черен пушек. Извика на хората наоколо:

— Това близо до Оива или до Шидзугатаке е?

— Изглежда — до Шидзугатаке — отвърна някой от моряците.

Всъщност, когато човек погледнеше в тази посока, планините му изглеждаха като натрупани една върху друга и затова пламъците от връх Оива сякаш излизаха от Шидзугатаке.

— Не разбирам.

Нива сбърчи вежди и продължи да се взира в далечината.

Изненадващо е колко верни се оказаха предчувствията му. Призори на двадесетия ден от месеца той получи писмо от сина си, Набемару:

През нощта в лагерите на Кацуие и Генба имаше подозрително движение на хора.

Ето защо сега предположи, че трябва да е забелязал вражеско нападение. Хидейоши е зает с настъпление в Гифу. Ако врагът е научил за това, той явно разбира, че сега е времето да бъдат хванати противниците неподготвени.

Нива усети безпокойство, веднага щом получи новината от сина си. Натовари малочисления си отряд от около хиляда души на пет-шест кораба и пресече с тях езерото, за да слязат близо до Кудзуо.

Точно според неговите опасения, откъм Шидзугатаке се вдигаха пламъци. Когато накрая наближиха брега при Кудзуо, чуха стрелба.

— Врагът изглежда е превзел укреплението при Мотояма. Шидзугатаке също е заплашено, а и съмнявам се, че връх Ивасаки ще успее да издържи дълго.

Нива попита двама от началниците на отряда си какво мислят.

— Положението явно не е на добро — отвърна единият. — Неприятелят е пратил големи сили и ние надали ще сме достатъчно на брой, за да помогнем на нашите хора. Най-добре ще е да се върнем в Сакамото и да се укрепим в тамошната крепост.

— Говорите безсмислици — сряза го Нива. — Цялата войска веднага да слезе на брега. След това пратете корабите в Кайцу и докарайте една трета от частите на Нагамару.

— Ще ни стигне ли времето, господарю?

— Когато сме на война, няма никакъв смисъл да си правим такива сметки. Дори само присъствието ни може да помогне срещу противника. Те няма да могат веднага да разберат колко малобройни сме в действителност и това ще ги забави. Свалете войниците на брега и бързайте за Кайцу.

Войската слезе на суша в Одзаки и корабите веднага опънаха отново платна. Нива спря коня си в едно село, за да разпита жителите.

Селяните разказаха, че сражението започнало призори и напълно неочаквано. Видели пламъците от връх Оива и чули бойни възгласи, силни като морски прибой. После през селото минали в галоп войници от отряда на Сакума, навярно разузнавачи. Идвали откъм Його. Според мълвата хората на Накагава Себей защитавали крепостта си, но били избити до крак.

Попитани дали знаят нещо за войниците на Куваяма в околността на Шидзугатаке, селяните отвърнаха, че тъкмо преди малко господарят Куваяма Шигехару извел всичките си отряди от крепостта в Шидзугатаке и сега бързо вървял с тях по планинския път в посока Киномото.

Тази новина накара Нива да зяпне от изненада. Идва с подкрепления, готов да подпомогне своите, а хората на Накагава се оказват избити, докато тези на Куваяма се изоставили поста си и търтили да бягат. Колко недостойно е това! Какво толкова са си помислили? Нива изпита съжаление към Куваяма заради нерешителността му.

— И преди малко ли стана това? — попита той селяните.

— Не може да са на повече от половин левга оттук — отвърна някой от тях.

— Иносуке! — повика Нива един от служителите си. — Настигнете отряда на Куваяма и говорете с господаря Шигехару. Съобщете му, че съм тук и ще отбраняваме Шидзугатаке заедно. Кажете му веднага да се връща!

— Да, господарю!

Мъжът шибна коня си и препусна в посока Киномото.

На два или три пъти тази сутрин Куваяма се опитва да убеди Накагава да се оттеглят, без при това да му предложи никаква подкрепа. При нападението на Сакума той сякаш направо си загуби ума. Щом научи и за гибелта на отреда на Накагава, малодушието съвсем го завладя и не след дълго изостави Шидзугатаке, без да е бил изстрелян даже един куршум и размахано дори едно копие. Бягството бе толкова объркано, че всеки от войниците беше оставен сам на себе си.

Намерението му бе да се присъедини към своите в Киномото и там да изчака нареждания от Хиденага. Сега по пътя го настига човек от рода Нива и му съобщава, че са дошли подкрепления. Набрал отведнъж смелост, Куваяма престрои отрядите си, нареди им бързо да се обърнат и тръгна обратно към Шидзугатаке.

Междувременно Нива успя да успокои селяните, след това изкачи височината при Шидзугатаке и най-сетне се срещна с частите на Шигехару.

Написа веднага писмо, което прати в лагера на Хидейоши в Мино. Осведомяваше го за затрудненото положение.

Отрядите на Сакума на връх Оива се разположиха временно на лагер там и сигурни вече в победата си, останаха почиват повече от два часа, като се започне от Часа на коня. Войниците бяха изтощени от напрегнатата битка и дългия преход предната нощ. След като ядоха от припасите си обаче, те изпитаха гордост от кървавите петна, които имаха по ръцете и нозете; тук-там се подеха безгрижни разговори и умората беше забравена.

Генба издаде заповед, която офицерите разгласиха на отрядите.

— Поспете! Поспете! Затворете за малко очи. Никой не знае какво ще се случи довечера!

Облаците над главите им имаха вид на обикновени летни облаци. В дърветата се чуваше цвърченето на първите жетвари. Вятърът леко подухваше над планините, от езеро към езеро. Войниците, утолили глада, започнаха най-сетне да се унасят в дрямка. Седнаха на земята, все още хванали в ръка пушките и копията си.

Под сянката на дърветата конете също затвориха очи. Дори началниците на отряди се подпряха на дънерите и заспаха.

Всичко утихна, но това бе тишината, която настъпва след ожесточен бой. Лагерът на неприятелите — самите те потънали тогава в сън — сега бе превърнат в пепел, а защитниците му — в трупове, пръснати сред тревата. Сега смъртта витаеше в дневния въздух. Само стражите стояха будни.

Шумното хъркане на главнокомандващия Генба безгрижно се носеше иззад завесата на шатрата му. Изведнъж някъде наблизо спряха пет-шест коня и към палатката се завтекоха няколко мъже в шлемове и доспехи. Пълководците, заспали около Генба, бързо надзърнаха навън.

— Какво става? — извикаха те.

— Идват Мацумура Томоджуро, Кобаяши Дзушо и други разузнавачи.

— Да влязат.

Човекът, който ги повика вътре, беше Генба. Внезапно събуден, погледът му беше стреснат и очите — още зачервени от недоспиване. Изглежда, тъкмо преди да си легне бе пийнал доста саке. До походното му столче имаше голяма червена чаша — празна.

Мацумура коленичи в един от ъглите на шатрата и доложи за видяното.

— На връх Ивасаки няма вече и един вражески войник. Помислихме, че е възможно да са си скрили знамената да ни причакват, затова внимателно огледахме наоколо. Началникът на крепостта — Такаяма Укон — и всичките хора са се пренесли на връх Тагами.

Генба плесна с ръце.

— Избягали са, така ли?

Засмя се шумно и огледа военачалниците наоколо.

— Значи Укон е избягал! Бива си го, а?!

Отново се изсмя. Цялото му тяло се затресе от доволство.

Изглежда още не беше изтрезнял напълно от празнуването на победата и не успяваше да овладее кикота си.

В същото време се върна пратеникът от главния лагер на Кацуие и донесе указанията на господаря.

— Няма ли придвижвания на вражески части в околността на Кицунедзака? — попита Генба.

— Нищо забележимо. Господарят Кацуие ми се стори в много добро настроение.

— Предполагам, че е бил доста доволен.

— Да, беше.

Пратеникът продължи да отговаря на непрекъснатите въпроси на Генба, който не му оставяше време дори да избърше потта от челото си.

— Когато му описах в подробности тазсутрешното сражение — продължи човекът, — той възкликна: „Така ли? Е, това съвсем подобава на моя племенник!“

— А какво стана с главата на Себей?

— Незабавно поиска да я види и каза, че определено е неговата. Погледна към хората наоколо и заяви, че това било добър знак. Видя ми се, че се зарадва още повече.

Самият Генба беше изключително радостен от чутото. Щом чу за поздравленията на Кацуие, той се изпълни с гордост и желание да изненада своя чичо с още по-големи подвизи.

— Предполагам, господарят на Китаношо още не е научил, че крепостта на връх Ивасаки също падна в ръцете ми — похвали се засмян младежът. — Нека не бърза, понеже има още на какво да се зарадва.

— Не, тъкмо когато си тръгвах, му съобщаваха за падането на Ивасаки.

— Е, тогава значи няма нужда да пращам нов вестоносец, нали?

— Ако ще е само за тази новина — не.

— Във всеки случай до утре сутринта Шидзугатаке също ще бъде моя.

— Е, що се отнася до това…

— Какво искате да кажете?

— Господарят Кацуие предупреди, че може да се главозамаете от победата и да решите, че врагът е твърде лесна плячка. Трябва да бъдете постоянно нащрек.

— Говорите безсмислици — отвърна през смях Генба. — Няма една-единствена победа да ме опияни чак дотам.

— Но преди да потеглите за насам, господарят Кацуие изрично ви нареди да се оттеглите скоро след навлизането си в земите на неприятеля. Опасно е да се остава тук прекалено дълго. Днес той отново ми каза да ви предам да се връщате незабавно.

— Казал е да се оттеглим веднага ли?

— Думите му бяха, че трябва да отстъпите бързо и да се присъедините към нашите хора в тила.

— Какво малодушие! — изръмжа Генба и се подхили подигравателно. — Е, добре тогава.

В същото време влязоха няколко души, върнали се разузнаване. Трихилядният отряд на Нива се е обединил с хората на Куваяма. Сега всички заедно се готвят да защитават Шидзугатаке.

Тази новина само наля масло в огъня и засили желанието на Генба да нападне. Та в случай като този всеки храбър военачалник би пожелал да продължи да се сражава!

— Започна да става вълнуващо — отбеляза той.

Отметна настрана завесата на шатрата и излезе навън. Шидзугатаке се виждаше на около два часа път южно, издигнат посред младата зеленина на планините. По-наблизо, малко надолу от мястото, където беше застанал, по склона се изкачваше някакъв военачалник с неколцина придружители. При леката дървена врата на оградата един от хората на Генба тичаше напред, за да го предвожда.

Генба цъкна с език и промърмори:

— Трябва да е Досей.

Веднага щом разпозна пълководеца, който винаги стоеше редом с неговия чичо, можа предварително да досети и за какво е дошъл.

— А, ето ви и вас.

Досей изтри потта от челото си. Генба просто стоеше прав, без да го кани да влезе в шатрата му.

— Какво ви води тук, господарю Досей? — попита той малко рязко.

Досей имаше вид, сякаш няма желание да говори веднага, но Генба направо го превари.

— Ще останем тази нощ на лагер тук и ще се оттеглим утре. Вече пратих да съобщят това на чичо ми.

Показа, че не иска да говори каквото и да е повече по този въпрос.

— Вече ме осведомиха — отвърна любезно Досей, след което продължи с дълги поздравления към Генба за победата му при връх Оива.

Този обаче не искаше да търпи заобикалки.

— Чичо ми ви прати, защото се тревожи да не сбъркам нещо ли?

— Както предположихте, той не одобрява особено вашия план да останете на лагер тук. Желанието му е да се оттеглите от вражеска земя най-късно до довечера и да се върнете при него.

— Не се тревожете, Досей. Когато моите хора нападат, те са като снаряди: когато защитават нещо, са като желязна стена. Още никой не ни е посрамвал.

— Господарят Кацуие от самото начало имаше вяра във вас, но погледнато от чисто военна точка, не е препоръчително да се бавите, след като сте навлезли дълбоко в земите на неприятеля.

— Но почакайте, Досей. Да не би да твърдите, че нямам понятие от военно изкуство? И това ваши думи ли са или на чичо ми?

Сега дори Досей започна да губи търпение. Нямаше какво повече да направи, освен да млъкне. Започна да му се струва дори, че това пратеничество го излага на опасност.

— Щом така казвате — добре, господарю. Ще съобщя на господаря Кацуие за вашето решение.

Досей бързешком се сбогува. Когато се върна в шатрата си, Генба бързо издаде заповеди. Един от отрядите си прати на връх Ивасаки, няколко на брой малки разузнавателни групи — при Минегамине и в околността на Канондзака, между Шидзугатаке и връх Оива.

Скоро след това някой съобщи:

— Господарят Джоемон току-що пристига с нареждания от главния лагер в Кицуне.

Този път пратеникът не идваше просто за да говори с Генба и да му предаде какво мисли Кацуие. Вместо това се появи направо с военни заповеди, които изискваха от отрядите да се оттеглят. Генба мълчаливо изслуша всичко, но както и преди, отговорът му не даде изглед, че ще се подчини.

— Вече са ме натоварили да предвождам нападение в тила на врага. Да се подчиня сега на тази заповед ще значи да пропусна заключителния удар, при условие че досега сме имали само успехи. Бих искал да си запазя правото само на още една стъпка.

Така Генба нито последва съвета на чичо си, нито пък се подчини на неговата изрична заповед като главнокомандващ. Упорството му и на двата пъти надделя. Дори и Джоемон, избран лично от Кацуие да дойде при него, не можеше сега да надделее над неговата твърдост.

— Няма какво повече да ви кажа — заяви той и изми ръцете си от отговорност.

Последните думи бяха придружени с израз на възмущение и обида.

— Не мога да си представя какво ще си помисли господарят Кацуие, но ще му предам вашия отговор.

И Джоемон незабавно си тръгна, без да каже нищо повече. Препусна назад също така бързо, както и бе пристигнал.

Когато се появи четвъртият поред пратеник, слънцето вече помръкваше в небето на запад. Старият воин Ота Кураносуке беше отдавнашен служител и личен приближен на Кацуие. Говори дълго. Стана дума не толкова за самата заповед, колкото за отношенията между чичо и племенник и човекът направи всичко по силите си, за да смекчи младежката упоритост на Генба.

— Вижте. Разбирам вашата решителност, но от всички хора в рода господарят Кацуие най-много цени вас и тъкмо затова се тревожи сега толкова. Точно сега, след като нанесохте такова поражение на врага, ще сме в състояние да заздравим собствената си позиция. Така, с още няколко подобни победи, стъпка по стъпка ще овладяваме слабите места на противника. Такъв е нашият общ замисъл за водене на войната, така ще можем да поставим цялата страна под властта си. Чуйте ме, господарю Генба — трябва да спрете дотук.

— Пътят след залез-слънце става опасен. Върнете се, докато е още видело.

— А вие няма да дойдете с мен, така ли?

— За какво говорите?

— Нека чуя вашето решение.

— Аз по начало не смятах да го променям.

Уморен, старият служител си тръгна.

Пристигна пети човек от лагера на Кацуие.

Генба ставаше все по-непоколебим. Стигнал е дотук и няма намерение да се връща. Отказа да се срещне с пратеника, при все че не ставаше дума за някой маловажен служител. Този ден при него идваха все издигнати хора, но петият сега по ред се ползваше с особено голяма тежест между приближените на Кацуие.

— Знам, че предишните пратеници не постигнаха успех, но сега господарят Кацуие пожела дори да дойде дотук лично. Ние, приближените служители, го убедихме да остане в лагера и сега, при все че съм тъй недостоен, аз идвам да го заместя. Умолявам ви да размислите зряло върху всичко и да си тръгнете от връх Оичи възможно най-бързо.

Тази молба той произнесе, проснат по очи пред шатрата на Генба.

Последният обаче си правеше такава сметка: дори и Хидейоши вече да е разбрал за станалото и да бърза насам от Огаки, все пак разстоянието оттам дотук е тринадесет левги, а самото предупреждение не може да е пристигнало при него преди залез-слънце. Няма да му е лесно е да се измъкне от Гифу. С други думи, възможно най-късия срок, в който противникът би могъл да му противопостави главните си сили, е утре вечер или дори вдругиден.

— Този мой племенник няма да ме послуша, когото и да пратя при него — се оплака преди това Кацуие. — Ще трябва да отида самият аз да го накарам да се оттегли, докато не се е свечерило.

Този ден в главния лагер в Кицуне бе пристигнала новината за щастливия успех на пратените напред отряди и там засега цареше радостно оживление. Нареждането за бързо оттегляне обаче не беше изпълнено. На всички пратени при него уважавани мъже Генба отвърна само с отказ и подигравателен присмех.

— Ах, този мой племенник ще ме довърши — въздъхна Кацуие, който вече едва успяваше да се сдържа.

Щом до войниците стигна слуха за несъгласие между техните предводители — Кацуие бил недоволен от племенника си, — радостта им донякъде помръкна.

— Още един пратеник тръгна от лагера.

— Какво? Пак ли?

Постоянното сноване на хора между главния стан и връх Оива предизвикваше безпокойство у войниците.

В продължение на половин ден Кацуие усещаше, как животът му осезаемо се скъсява. Докато чакаше връщането на петия пратеник, едва можеше да се сдържа да остане седнал на едно място. Бяха разположени на стан в храма при Кицунедзака и сега Кацуие бродеше мълчаливо по коридорите на постройката, начесто поглеждайки към храмовата порта.

— Още ли не се е върнал Шичидза? — питаше той безброй пъти близките си служители. — Вече се свечери, нали?

Със сгъстяването на здрача започна да става раздразнителен. Сега вечерното слънце хвърляше последните си отблясъци по камбанарията.

— Господарят Ядоя се върна! — обяви войникът, който стоеше на пост пред вратите.

— Какво стана? — попита разтревожен Кацуие.

Ядоя разказа всичко, точно както се е случило. Отначало Генба отказал да го приеме, но той настоял. Подробно изложил мислите на своя господар, но всичко се оказало напразно. Генба настоявал, че дори Хидейоши да спусне с всичка сила от Огаки към връх Оива, това ще му отнеме поне един или два дни. При това той самият съвсем лесно ще може да надделее над уморените от пътя отряди на своя противник. Ето защо заявил, че е решен остане на връх Оива и никак нямало изгледи да промени намерението си.

Очите на Кацуие пламнаха от ярост.

— Глупак! — кресна той, почти сякаш плюе кръв.

После, с тежка въздишка, от която цялото му тяло потрепери, промълви:

— Такова държание е непростимо.

— Ясо! Ясо! — извика след това с писклив глас, като се оглеждаше наоколо и надзърна в съседната стая, където чакаха войниците на стража.

— Йошида Ясо ли търсите? — попита в отговор Менджу Шосуке.

— Разбира се! — изрева Кацуие, за да изкара яда си поне на Шосуке. — Повикайте го веднага тук! Кажете му да идва незабавно!

През храма прокънтяха тичащи стъпки. Йошида Ясо изслуша заповедите на Кацуие и без да губи време, пришпори коня си към връх Оива.

Дългият ден най-сетне привърши и под сянката на младите листа затрепкаха пламъците на огньове. Това несигурно трепкане добре отразяваше какво става вътре в гърдите на Кацуие.

Двете левги можеха да бъдат изминати с бърз кон почти за миг. Ясо се върна съвсем скоро.

— Казах на господаря Генба, че това са последните ви думи и се опитах да го вразумя, но той не се съгласи отстъпи.

Така и шестият пратеник се провали. На Кацуие вече не му бяха останали сили да се ядосва. Ако не беше на бойното поле, щеше да заплаче. Вместо това захвана да обвинява себе си и да се кори за сляпата привързаност, която хранеше досега към Генба.

— Грешката е всъщност моя — заключи той тъжно.

На бойното поле — там, където военният ред трябва да се спазва най-строго — Генба злоупотреби със своята близост с чичо си. От решението му сега зависеше съдбата на целия род, а той без дори минута размисъл просто настоя на своето.

Но кой всъщност позволи на младежа да навикне да се държи по този начин? Не е ли сегашното безизходно положение следствие на неговата собствена прекомерна любов към племенника? Заради нея в началото загуби доведения си син Кацутойо и крепостта Нагахама, сега ще пропусне пък една неповторима възможност, която може да реши бъдещето на целия род Шибата. С тези мисли в главата Кацуие потъна в съжаление, съзнавайки, че не може да вини съвършено никого, освен себе си.

Ясо имаше да му предаде още нещо — самите думи, които е казал Генба. В отговор на съвета на пратеника младежът се изсмял и дори се подиграл на чичо си:

— Преди време, когато хората споменавали името на господаря Кацуие, те го наричали Демона Шибата и говорели, че е човек на сатанинските замисли и неразгадаемите хитрости — поне така съм чувал. Днес обаче мислите му са като на старец, който не разбира какво става наоколо. В наше време война не може да се води с едновремешните средства. Вижте как проникнахме в земите на врага — в началото чичо ми дори не искаше да даде съгласието си за това. Нека сега остави всичко на мен и през следващите два дни само да гледа.

Трудно беше да се понесе нещастното изражение на Кацуие. Той по-добре от всеки друг знаеше истинската стойност на Хидейоши като пълководец — това, което бе говорил за него пред Генба и останалите военачалници, имаше за цел просто да намали техния страх от неприятеля. Дълбоко в себе си Кацуие иначе добре съзнаваше, че Хидейоши, особено откакто се оттегли от западните области, влезе в битка при Ямадзаки и участва в съвета в Кийосу, е наистина страховит противник. Сега този могъщ враг се изправя насреща му и тъкмо в началото на двубоя на живот и смърт един от собствените му хора се пречка за самия него.

— Такова държание е непростимо — повтори той. — Никога досега не съм търпял поражение и не съм показвал гръб на противника. Но сега…

Навън притъмня и тревогата на Кацуие премина в примирение.

Не прати при Генба никого повече.