Ейджи Йошикава
Тайко (36)

Наследството на Ханбей

Никой не би могъл да предвиди, че Бесшо Нагахару ще задържи крепостта Мики толкова дълго. Крепостта стоеше под обсада от цели три години, а повече от шест месеца отрядите на Хидейоши вече изцяло я бяха откъснали от света. С какво се хранеха обитателите й? Как успяваха да оцелеят?

Всеки път, щом зърнеха движението и чуха гласовете на тези вътре в крепостта, хората на Хидейоши се удивяваха. Да не би това тук да е някакво чудо? Понякога вярваха, че издръжливостта на противника е почти свръхестествена. Нападателите бяха на път да загубят съревнованието по твърдост. Изглежда, колкото и да удряха, мушкаха, ритаха и душеха врага, не можеха да изчерпят силата му.

Три хиляди и петстотинте защитници бяха лишени от доставка на припаси, а снабдяването им с вода бе прекъснато. В средата на първия месец вече трябваше да са на ръба на гладната смърт, но в края му крепостта още не бе паднала. Сега бе началото на третия месец.

Хидейоши забелязваше умората на отрядите, но насила криеше своята загриженост. Покаралата по страните му брада и потъмнелият му поглед бяха сигурен знак за тревога и отпадналост от дългата обсада.

„Преценил съм грешно, разбра Хидейоши. Знаех, че ще се задържат, но никога не съм предполагал, че ще е толкова дълго.“ Сега научи, че войната не е само въпрос на изчисления и тактическо преимущество.

Всъщност, духът на хората вътре бе укрепнал и по нищо не личеше те да се готвят да се предадат. Разбира се, може и да нямат храна. Обсадените сигурно са изяли кравите и конете си, дори и корените на дърветата и тревата. Всичко, за което Хидейоши бе смятал, че ще доведе до падането на крепостта, само укрепваше духа и единството на бранителите й.

През петия месец започна сезонът на дъждовете. Областта бе в планините на западните области, тъй че към постоянния валеж се прибавиха превърнатите в мътни вади разкаляни пътища и празните окопи, препълнени с нечиста вода. Хората се пързаляха в калта и с труд се изкачваха и слизаха по склона. Обсадата, която най-сетне изглежда даваше някакъв плод, отново се оказа обезсилена от мощта на природата.

Курода Канбей, чието ранено в крепостта Итами коляно още не бе заздравяло напълно, правеше оглед на предните редове от една носилка. Всеки път при мисълта, че сигурно ще куца до края на живота си, той пресилено се усмихваше.

Щом Ханбей видя трудното положение на своя приятел, той забрави собствените страдания и се зае сам да направи каквото е по силите му. Хидейоши имаше наистина необичаен полеви щаб. И двамата му първи военачалници, които ценеше като чифт ярки украшения, не бяха в добро здраве. Единият бе постоянно болнав, другият трябваше да води битката от носилка.

Но помощта, която тези двама души оказаха на Хидейоши, бе значителна и далеч не се изчерпваше с тяхната изобретателност. Всеки път, щом погледнеше печалните им образи, той не успяваше да сдържи сълзите си на дълбоко вълнение. Точно сега предводителите на войската му бяха като един дух и тяло. Само заради това отрядите не бяха загубили упованието си в успеха на битката. Мина се повече от половин година, но сега вече съпротивата на крепостта Мики започваше да отслабва. Ако предводителят на обсаждащите нямаше такава непоклатима опора, тя никога не би паднала. А можеше корабите на рода Мори да пробият обръча на нападателите и да донесат припаси; или пък техните части да прекосят планините, да се обединят с войниците в крепостта и да сразят противника си. И тъкмо на това място Хидейоши би могъл да загуби честта и името си. При това положение на нещата, дори самият той понякога биваше удивен от бодрия дух и жизнеността на Канбей и полу на шега, в израз на възхищението си го наричаше „окуцял проклетник“. Личеше обаче, че в сърцето си храни дълбоко уважение към този човек, на когото толкова много разчиташе.

Дъждовният сезон отдавна свърши, дългата жега на лятото отмина и с началото на осмия месец се възцари есенният хлад. Болестта на Ханбей внезапно се влоши този път изглеждаше, сякаш той никога повече няма да облече в доспехи болнавото си тяло.

„Ах, и мене ли изоставя накрая небето?“, жалеше Хидейоши. „Ханбей е прекалено млад и надарен, за да умира. Не може ли съдбата да му отпусне още малко време?“

Затвори се в колибата, където лежеше Ханбей и стоеше ден и нощ там край болния си приятел, но тъкмо тази вечер, когато трябваше да излезе заради други важни неща, състоянието на болния изглежда се влошаваше с всеки изминал час. Вражеските укрепления в Такано и на връх Хачиман бяха покрити от вечерната мъгла. С приближаването на нощта в планината отекнаха оръдейни изстрели.

„Трябва пак да е онзи окуцял проклетник!, помисли си Хидейоши. Не бива да отива толкова навътре зад вражеските линии.“

Тревожеше се за Канбей, който бе тръгнал в настъпление срещу врага, но още не се беше върнал. Някой се приближи с бърза крачка и спря до него. Когато се обърна, видя един разплакан младеж, проснат по очи на земята.

— Шоджумару?

След като пристигна в лагера на връх Хираи, Шоджумару на няколко пъти влиза в сражение. За кратко време момчето се преобрази в твърд и издръжлив мъж. Преди около седмица, когато състоянието на Ханбей изглежда почна да се влошава бързо, Хидейоши нареди на Шоджумару да наглежда болния.

— Сигурен съм, че болният ще се радва на тебе повече, отколкото на някого другиго. Бих искал сам да съм там и да се грижа за него, но се страхувам, че ако го притеснявам с мисълта, че ми създава грижи, болестта му ще се утежни.

За Шоджумару Ханбей беше и учител, и нещо като втори баща. Сега, без дори да сваля доспехите от гърба си, той ден и нощ се грижеше за болния, най-старателно приготвяше лекарствата му и правеше за него всичко необходимо. Този Шоджумару бе, който сега се завтече напред и се просна просълзен на земята. Отвътре Хидейоши усети нещо като удар в гърдите.

— Защо плачеш, Шоджумару?

— Моля, простете ми — отвърна момчето и избърса очи. — Господарят Ханбей почти няма сили да проговори; може да не изтрае до след полунощ. Ако може да се отделите от сражението, бихте ли дошли за миг?

— На умиране ли е?

— Б… боя се, че да.

— Така ли каза лекарят?

— Да. Господарят Ханбей строго ми нареди да не казвам на вас или на другиго в лагера за състоянието му, но лекарят и служителите на господаря казаха, че наближава той да си отиде от този свят и че по-добре ще е, ако ви кажа.

Хидейоши бе вече успял да се примири с мисълта.

— Ще застанеш ли тук за малко на моето място, Шоджумару? Подозирам, че баща ти скоро ще започне да се изтегля от полето на битката при Такано.

— Баща ми се сражава при Такано ли?

— Както обикновено ръководи всичко от носилката.

— Е, тогава мога ли да отида до Такано, да поведа бойците вместо татко и да му кажа да отиде край смъртното ложе на господаря Ханбей?

— Добре си решил! Щом си толкова смел, тръгвай.

— Докато господарят Ханбей още диша, баща ми ще иска да бъде близо до него. Господарят Ханбей няма да го каже, но сигурен съм, че и той иска да види моя баща.

Шоджумару говореше решително. Като сграбчи едно копие, което изглеждаше не по ръста му, той се втурна към подножието на склона.

Хидейоши закрачи в обратна посока, като постепенно ускоряваше ход. От една от хижите грееше светлината на лампа. Бе тази, в която спеше Такенака Ханбей. Точно тогава луната засвети слабо над покрива. Лекарят, пратен от Хидейоши, стоеше до постелята заедно със служителите на Ханбей. Хижата бе почти само една дъсчена ограда, но върху камъшените рогозки бяха струпани бели постелки, а в единият ъгъл стоеше сгъваем параван.

— Чуваш ли ме. Ханбей? Аз съм, Хидейоши. Как се чувстваш?

Седна тихо до приятеля си и се загледа в лицето му върху възглавницата. Може би заради тъмнината, лицето на Ханбей бе просветнало като някакво скъпоценно украшение. Не можеше да не се просълзиш при мисълта, че някой може толкова да отслабне. Гледката късаше сърцето на Хидейоши; самият вид на този мъж му причиняваше болка.

— Как е той, лекарю?

Лекарят не можа да отвърне нищо. Мълчаливият му отговор значеше, че всичко е само въпрос на време, но Хидейоши все пак искаше просто да чуе, че има някаква надежда.

Болният леко помръдна с ръка. Изглежда чу гласът на Хидейоши и като отвори едва очи, се опита да каже нещо на един от служителите си, който отвърна:

— Негово Превъзходителство има добрината да дойде да ви посети… да бъде край постелята ви…

Ханбей кимна, но сякаш бе недоволен от нещо. Изглеждаше, че иска от човека да му помогне да се изправи.

— Какво ще кажете? — обърна се един от служителите към лекаря.

Този надали имаше сила да му отговори. Хидейоши разбра какво иска Ханбей.

— Какво? Искате да станете ли? Защо не стоите в леглото? — се опита да го успокои той, сякаш успокоява дете.

Ханбей поклати леко глава и отново направи знак на служителите си. Не можеше да говори гласно, но желанието ясно се четеше в погледа му. Мъжете внимателно повдигнаха горната част на изтънялото като дъска тяло на болния, но когато се опитаха да му помогнат да седне, Ханбей ги отблъсна от себе си. Прехапа устна и постепенно стана от леглото. Това очевидно му струваше много усилия — от болестта той вече едва можеше да диша.

Поразени от това, което виждаха, Хидейоши, лекарят и служителите на Ханбей можеха само да затаят дъх и да вперят очи. Накрая, след като бе пропълзял на няколко стъпки от постелята, Ханбей коленичи с достойнство върху камъшената рогозка. Щръкналите рамене, изтънелите колена и пожълтелите ръце го правеха да прилича почти на младо момиче. Стисна здраво устни, сякаш се опитваше да овладее дъха си. Накрая се поклони така ниско, та на другите се стори, че може да се пречупи.

— Тази вечер наближава времето да се сбогувам с вас. Още веднъж трябва да кажа колко съм благодарен за многото години на благоволение.

За миг спря да говори.

— Падат ли или зеленеят листата, раждат ли се или умират, когато се замислиш дълбоко, става ясно, че целият свят е изпълнен с цветовете на есента и пролетта. И мисля, че този свят е едно хубаво място. Кармата ме привърза към вас, господарю и аз се радвах на вашата благосклонност. Като се обърна на сбогуване назад, съжалявам единствено за това, че не ви донесох никаква полза.

Гласът му бе съвсем изтънял, но ясен. Всички присъстващи се поизправиха и притихнаха пред това чудо. Особено Хидейоши — той изпъна гръб, сведе глава и сключил ръце в скута си, се заслуша, сякаш не би понесъл да пропусне и една дума от казаното. Лампата припламва най-ярко точно преди да угасне. Сега, в този върховен миг, същото бе и с живота на Ханбей. Той продължи да говори, с отчаяно усилие да предаде на Хидейоши своите последни думи.

— Всичко… всичко, което ще се случи или промени в света отсега нататък… ще е наистина за добро. Сега Япония е на прага на голяма промяна. Бих желал да видя какво ще стане със страната. Това е на сърцето ми, но отреденото ми за живеене време не ще позволи на моето желание да се изпълни.

Постепенно думите му ставаха все по-ясни и той навярно говореше с последната останала в него сила. Тялото му неволно се сви, за да поеме въздух, но Ханбей овладя треперенето на раменете си и задържа дъх, за да продължи да говори.

— Но… господарю… не мислите ли и сам вие, че ви е предопределено да се родите във времена като тези? Като ви погледна внимателно, не мога да видя у вас желанието да станете повелител на цялата страна.

Млъкна за миг.

— Досега, това беше една от вашите добри страни. Грубо е да говоря сега така, но когато бяхте носач на сандалите на господаря Нобунага, влагахте всичкото си сърце в тази служба, а когато добихте самурайско звание, положихте всички усилия да изпълнявате задълженията си като самурай. Нито веднъж не сте дори и пожелавали да погледнете по-нависоко и да опитате да се издигнете. Това, от което сега се боя най-много, е, че верен на своя нрав, ще изпълните своята задача в западните области, ще се подчините на повелята на господаря Нобунага, ще покорите навярно крепостта Мики и като обръщате внимание само на тези неща, няма да забележите какво става, наоколо ви и да пожелаете да се отличите с нещо повече.

Бе така тихо, сякаш в стаята няма никой друг. Хидейоши слушаше с такова внимание, сякаш не може да вдигне поглед или да помръдне.

— Но… голямата дарба, от която се нуждае човек, за да се сдобие с власт във времена като тези, се праща от небето. Военните предводители се бият за върховенство и всеки от тях се перчи, че никой не би успял да докара нови времена за този безпорядъчен свят и да спаси хората от неволите им. А Кеншин, който бе такъв превъзходен мъж, намери смъртта си; Шинген от Кай почина; големият Мотонари, господарят на западните области, напусна този свят, като посъветва наследниците си да не ламтят за повече от онова, което имат и накрая — и Асаи, и Асакура сами причиниха своята гибел. Кой ще доведе нещата до техния завършек? Кой има силата и волята да положи основите на новата епоха и да накара хората да приемат идването й? Такива хора са на брой по-малко от пръстите на едната ръка.

Внезапно Хидейоши вдигна глава. Сякаш светъл лъч пробяга от очите на Ханбей право към неговите. Ханбей бе близо до смъртта, а и Хидейоши не можеше да бъде сигурен за себе си колко му е отредено да живее. За миг обаче погледите им мълчаливо се срещнаха.

— Знам, че това което говоря, сигурно внася объркване в сърцето ви, понеже сега служите на господаря Нобунага. Мога да разбера какво изпитвате. Но очевидно Провидението е решило той да изпълни една трудна задача. Нито вие, нито господарят Иеясу имате такъв дух, какъвто е нужен, за да преодолее човек положение като сегашното, нито вяра, с която да можете да надмогнете многото трудности, които непрестанно изникваха. Кой друг освен господаря Нобунага би успял да преведе страната през безпорядъка на времето, в което живеем? Това обаче още не означава, че той е успял да обнови този свят. Държавата няма да получи мир, просто ако западните области са подчинени, Кюшу — обсаден и Шикоку — умиротворен; четирите съсловия няма да заживеят в съгласие; животът няма да се обнови, нито ще се сложи основа на благоденствие за бъдещите поколения.

Изглежда, подтикван от мъдрите писания на древните китайски класици, Ханбей дълго бе размишлявал върху всичко това. Бе сравнявал събитията от съвремието с тези от историята и бе вникнал в сложните първопричини на сегашното положение на нещата.

През годините, когато бе пълководец на Хидейоши, умът му като от птичи поглед обхващаше развитието на Япония. Изводите си пазеше в тайна. Не е ли Хидейоши „този, който идва отпосле“? Дори между неговите служители, които ден и нощ бяха близо до него, които виждаха как от време на време се спречква със съпругата си, как понякога се радва заради нещо съвсем дребно, как се обезкуражава или говори неразумно и които, като сравняваха външността му с тази на други повелители, изобщо не намираха той с нещо да ги превъзхожда — между тях изглежда нямаше и един на десетима, който да открива у своя господар някакви изключителни природни дарби. Но Ханбей не съжаляваше, че е служил редом с този мъж или че му е посветил половината от живота си. Той по-скоро силно се радваше, че небето го е обвързало с такъв господар и чувстваше, че си е заслужавало да изживее живота си до самото идване на смъртта.

„Ако този господар оправдае моите надежди и реши голямата задача на бъдещето, мислеше си Ханбей, животът ми няма да е бил напразен. Чрез неговия дух моите идеали ще бъдат по някакъв начин и за в бъдеще продължени в този свят. Може хората да кажат, че съм умрял млад, но ще съм умрял достойно.“

— Няма какво повече да се каже, освен това — заключи той. — Моля, господарю, да се грижите добре за себе си. Бъдете уверен, че вие сте незаменим и когато няма да ме има, бъдете още по-упорит.

Щом свърши да говори, гърдите на Ханбей хлътнаха като прогнило парче дърво. Изтънелите ръце, на които се опираше, бяха останали без сила. Той се строполи по лице на пода; петно кръв се разстла по рогозката като цъфнал червен божур.

Хидейоши скочи напред и хвана главата на Ханбей. Бликналата кръв изцапа скута и гърдите му.

— Ханбей! Ханбей! Сам ли ме оставяш? Самичък ли си тръгваш? Какво ще правя сега без теб на бойното поле? — извика той през поток от сълзи, без да мисли нито за вида, нито за достойнството си.

Бялото лице на Ханбей лежеше клюмнало в скута на Хидейоши.

— Не, отсега няма нужда да се тревожите за каквото и да било.

Родените сутрин умират преди смрачаване, а родените вечер си отиват преди пукването на зората. Будистите учат, че всичко е непостоянно и подобни събития потвърждават това — защо точно смъртта на Ханбей, може да се попитаме, хвърли Хидейоши в такова дълбоко отчаяние? Та той бе на бойното поле, където хората падаха както листата падат наесен от клоните. Скръбта му обаче бе такава, че дори спътниците му в похода останаха поразени. Когато най-сетне дойде на себе си, като дете след унес, той внимателно повдигна студеното тяло на Ханбей от скута си и без ничия помощ го положи върху белите постелки. Шепнеше му сякаш той е още жив:

— Дори да бе живял два или три пъти повече от останалите, ти имаше такива големи, почти неосъществими идеи, че надеждите ти щяха да се изпълнят може би едва наполовина. Ти не искаше да умираш. И аз също нямаше да искам това. Нали така, Ханбей? За колко ли много неща съжаляваш, че си оставил незавършени? Ах, когато в снега се роди някой толкова даровит като тебе и по-малко от една стотна от замислите ти се превърнат в дело, не е ли естествено да не искаш да умреш?

Колко много обичаше той този човек! Продължи да оплаква трупа на приятеля си. Не сключи ръце и не каза молитва, но воплите му към мъртвия нямаха край.

Осведомен от сина си за положението на Ханбей, Канбей току-що бе пристигнал.

— Закъснях ли? — попита той разтревожен, докато накуцваше колкото може по-бързо.

Видя Хидейоши да стои със зачервени очи край постелята, а до него лежеше студеното, безжизнено тяло на Ханбей. С тежка въздишка, сякаш силата и умът му се прекършват, Канбей седна на пода. Двамата с Хидейоши останаха безмълвни и мълчаливо се вглеждаха в тялото на приятеля си.

В стаята бе тъмно като в пещера, по никой не запали лампа. Белите постелки под трупа приличаха на сняг в дъното на пропаст.

— Канбей — обади се накрая Хидейоши. Гласът му звучеше, сякаш цялото му тяло прелива от мъка. — Жалко е. Мислех си, че ще бъде тежко, но…

Канбей не можеше да отвърне с много думи. И той изглеждаше зашеметен.

— Ах, просто не разбирам това. Преди шест месеца всичко с него бе наред. А сега…

След кратко прекъсване той продължи, сякаш най-сетне е дошъл на себе си:

— Е, хайде. Всички само ще стоите тук и ще плачете ли? Някой да запали лампа. Трябва да измием тялото, да пометем стаята и да го поставим да лежи както подобава. Да направим всичко необходимо за погребение на воин на бойното поле.

Докато Канбей разпореждаше това, Хидейоши изчезна. Под трепкащата светлина на лампите, докато хората шетаха с вдървени движения из стаята, някой откри под възглавницата писмо, оставено там от Ханбей. Беше адресирано до Канбей и написано преди два дни.

Погребаха Ханбей на връх Хираи. Есенният вятър тъжно развяваше траурните знамена.

Канбей показа на Хидейоши последното писмо на своя приятел. То не съдържаше нищо лично — писал бе за Хидейоши и за замислите, които има за бъдещи походи. Между другото там се казваше:

Даже щом тялото ми изтлее и се превърне под земята в купчина бели кости, ако моят господар не забрави предаността ми и поне понякога си спомня за мен в сърцето си, душата ми ще се слее със сегашния живот на господаря и от гроба дори ще продължи да му служи.

Ханбей смяташе, че не е донесъл достатъчно полза на Хидейоши, но не съжаляваше за ранната си смърт. Беше я очаквал с ясното съзнание, че дори след като се е превърнал само в побелели кости, ще продължи да служи на своя господар. Сега, като се замисли за това, което е изпитвал дълбоко в душата си Ханбей, Хидейоши не можеше да не заплаче. Колкото и да се опитваше да спре сълзите си, не успяваше да ги овладее.

Накрая Канбей заговори с твърд глас:

— Господарю, не мисля, че трябва да продължите да тъгувате така. Моля ви, прочетете писмото докрай и помислете върху него. Господарят Ханбей е описал план за превземането на крепостта Мики.

Канбей винаги бе изцяло предан на Хидейоши, но сега гласът му показваше известно раздразнение от това, че неговият господар показва прекалено несдържано чувствата си.

В писмото Ханбей предвиждаше, че Мики ще падне до сто дни. Но той също предупреждаваше, че победата не може да се добие просто с пристъп, който ще струва живота на много войници и накрая излагаше собствения си замисъл:

В крепостта Мики няма по-проницателен мъж от военачалника Гото Мотокуни. По мое мнение, той не е от онези бойци, които да не разбират в какво състояние е страната сега и да влизат сляпо в сражение, просто за да докажат мъжеството си. Преди да започне този поход, на няколко пъти седях и разговарях с него в крепостта Химеджи, така че, може да се каже, помежду ни съществува един вид приятелство. Написах му писмо, в което го подканям да обясни на своя господар Бесшо Нагахару силните и слабите страни на настоящето положение. Ако господарят Нагахару разбере всичко, което ще му каже Гото, той трябва да се вразуми достатъчно, за да предаде крепостта и да помоли за мир. Но за да се приведе този замисъл в действие, трябва да бъде избрано подходящо за това време. Най-добър, мисля, би бил краят на есента, когато земята е покрита с мъртви листа, луната виси самотна и студена в небето, а вътре в сърцата си войниците копнеят за своите бащи, майки, сестри или братя и не могат да превъзмогнат тъгата по дома. Тези войници са вече притиснати от глада и когато усетят наближаването на зимата, със сигурност ще почувстват и близката смърт и това ще ги изпълни с още повече самосъжаление и мъка. Ако по такова време нападнете, това просто ще им предостави възможност да умрат, както сами желаят и ще им осигури спътници нагоре към планината на мъртвите. Но ако тъкмо тогава отложите малко пристъпа и след като им дадете възможността да поразмислят, пратите на господаря Нагахару и неговите служители писмо, в което да обясните какво искате от тях, нямам съмнение, че развръзката ще дойде до края на годината.

Канбей видя, че Хидейоши има съмнения относно успеха на плана на Ханбей и затова прибави нещо от себе си:

— Истината е, че докато беше жив, Ханбей на два-три пъти говори за този план, но го отлагаше, понеже времето още не бе назряло. Ако получа за това вашето господарско позволение, мога по всяко време да отида в крепостта Мики, за да се срещна с Гото.

— Не, почакай — каза Хидейоши и поклати глава. — Не беше ли още предишната пролет, когато опитахме да се свържем с един от военачалниците в крепостта чрез близките на Асана Яхей? Нямаше отговор. После разбрахме, че когато нашият човек посъветвал Бесшо Нагахару да се предаде, пълководците и войниците се разгневили и го нарязали на парчета. Планът, който ни е оставил Ханбей, прилича малко на този, нали? Всъщност, смятам, че това е същото нещо. Ако го изпълним зле, само ще им дадем да разберат, че сме слаби и няма да спечелим нищо.

— Не, мисля тъкмо заради това Ханбей набляга на това, колко е важно да бъде избран правилният момент. И подозирам, че този момент е сега.

— Мислиш ли, че времето е дошло?

— Съвършено съм уверен.

В същия миг чуха гласове зад оградата. Редом с привичните гласове на войниците и пълководците се дочуваше и женски глас. Беше на сестрата на Ханбей, Ою. Веднага щом й съобщиха, че брат й е в много тежко състояние, тя напусна Киото, придружена само от няколко души прислуга. С надеждата да види лицето му поне още веднъж, докато е на този свят, тя пое бързо към връх Хираи, но щом наближи бойното поле, пътят взе да става по-трудно проходим. В крайна сметка пристигна твърде късно.

За Хидейоши жената, която сега се поклони пред него, изглеждаше съвсем различна. Той впери поглед в пътните й дрехи и изпитото й лице. Щом заговори, Канбей и оръженосците умишлено излязоха, за да ги оставят насаме. Отначало Ою можеше само да пролива сълзи и дълго не бе в състояние да вдигне очи към Хидейоши. През цялото време на неговото отсъствие през дългия поход бе копняла да го види, но сега, когато бе тук, трудно можеше да се реши да застане до него.

— Чу ли, че Ханбей е мъртъв?

— Да.

— Трябва да се примириш с това. Нямаше какво да направим.

Сърцето на Ою се сви като топящ се сняг и тялото й се сгърчи в ридания.

— Спри да плачеш — не ти подобава.

Хидейоши загуби самообладание и надали знаеше какво да стори. Макар че при тях нямаше никого, прислугата стоеше пред самата врата и той се смущаваше от мисълта, че може да го чуят.

— Хайде да отидем заедно на гроба на Ханбей — каза Хидейоши и по една планинска пътека зад лагера отведе Ою до подножието на малък хълм.

Хладният късен есенен вятър пищеше през клоните на един самотен бор. Под дървото имаше купчина прясна пръст, върху която като знак бе поставен един-единствен камък. По-рано, през време на почивка от дългата обсада, в подножието на бора просваха камъшена рогозка. Ханбей, Канбей и Хидейоши седяха на нея и докато гледаха луната, разговаряха за миналото и настоящето.

Ою разтвори храстите — търсеше цветя, които да сложи на гроба. После се обърна към купчината пръст и коленичи редом с Хидейоши. Вече не плачеше. Тук, на планинския връх, тревите и дърветата сочеха, че такъв е естественият ред на нещата. Есента преминава в зима, зимата — в пролет; в природата няма нито сълзи, нито мъка.

— Имам молба, господарю и бих искала да я изложа пред гроба на брат си.

— Да?

— Може би сам вече я разбирате… вътре в себе си.

— Така е.

— Бих искала да ме освободите. Позволите ли ми това, знам, че, ако и под земята, брат ми ще намери покой.

— Ханбей умря с думите, че неговият дух ще ми служи дори от гроба. Как мога сега да нехая за нещо, което го е тревожило приживе? Постъпи, както ти повелява сърцето.

— Благодаря ви. С ваше позволение, ще направя всичко, за да изпълня неговото предсмъртно желание.

— Къде ще отидеш?

— В манастир в някое отдалечено село.

И тя отново зарони сълзи.

 

 

След като Хидейоши остави Ою да си тръгне, тя получи кичур от косата на брат си и неговите дрехи. Не подхождаше на една жена да остава дълго време във военен лагер и още на следващия ден девойката отиде при Хидейоши и му каза, че се е приготвила за път.

— Дойдох да се сбогувам. Много ви моля, грижете се за себе си — рече му тя.

— Няма ли да останеш още два-три дни в лагера? — попита Хидейоши.

През следващите няколко дни Ою остана сама в една отдалечена хижа, където се молеше за душата на брат си. Дните минаха без никаква вест от Хидейоши. Планините се бяха покрили със скреж. Всеки пореден ранен зимен дъжд обрулваше нови листа от дърветата. Накрая, в първата нощ, когато луната успя да се покаже на небето, един оръженосец дойде при Ою с думите:

— Негово Височество би желал да ви види. Помоли да се приготвите за заминаване тази вечер и да се качите на планината при гроба на господаря Ханбей.

Ою нямаше какво толкова да се готви за пътуването. Заедно с Куматаро и още двама служители тя се отправи към гроба на брат си. Дърветата бяха останали без листа, тревата бе изсъхнала и планината имаше суров вид. Под лунната светлина земята изглеждаше побеляла като от скреж.

Един от шестимата служители, които стояха редом с Хидейоши, обяви за пристигането на Ою.

— Благодаря ти, че дойде, Ою — заговори тихо Хидейоши. — Откакто се видяхме за последно, съм толкова зает с военните дела, че не ми остана време да те посетя. Напоследък застудя, трябва да си самотна.

— Примирила съм се с това да прекарам остатъка от живота си в някое затънтено село, тъй че сега не съм самотна.

— Надявам се да се молиш за душата на Ханбей. Което и място да си избереш за жилище, подозирам, че ще се срещнем отново.

Обърна се към гроба на Ханбей под боровете.

— Там съм приготвил нещо за теб, Ою. След онази вечер се боя, че никога вече няма да мога да чуя прекрасните звуци на твоето кого. Преди много време ти дойде заедно с Ханбей при обсадената крепост Чотейкен в Мино. Там свири на котото си и разнежи сърцата на войниците, които бяха станали като кръвожадни привидения. Накрая те се предадоха. Ако посвириш сега, това, мисля, ще е дар за душата на Ханбей, както и спомен за самия мене. А вятърът отнесе звуците до крепостта, тези звуци може да накарат вражеските бойци да си спомнят, че и те са хора и да разберат, че смъртта им сега ще бъде безсмислена. На такова нещо дори и Ханбей щеше да се зарадва.

И той я заведе до бора, под който върху една рогозка бе поставено кото.

 

 

След като бойците от западните области отбиваха с всичките си сили и смелост тригодишната обсада, сега те, които смятаха останалите хора за лекомислени и суетни, се бяха превърнали в сенки на своето предишно „аз“.

— Не ме е грижа дали ще умра в боя днес или утре, само не искам да умирам от гладна смърт — бяха думите на един от защитниците.

Бяха стигнали до такова положение, в което единствената им надежда бе да паднат в битка. Бранителите на Мики още пазеха човешки вид, но вече отидоха дотам да огризват костите на собствените си убити коне и да се хранят с полски мишки, кора от дърветата и корени. През настъпващата зима се готвеха да варят рогозките от пода и да ядат пръстената мазилка от стените. Въпреки това с помръкнали погледи се утешаваха едни другиго с това, че още им е останала достатъчно смелост, за да изтраят и тази поредна зима. Всъщност, дори при дребните сблъсъци, когато врагът доближеше стените, те успяваха да забравят глада и умората си и да излязат да се бият.

Обаче от повече от половин месец нападателите не се бяха доближавали до крепостта и за защитниците това пренебрежение бе по-тежко от всякаква отчаяна смърт. С падането на нощта цялата крепост потъваше в такъв дълбок мрак, сякаш е паднала на дъното на някакво черно блато. Не палеха нито една лампа. Бяха употребили за храна всичкото рибено и рапично масло, което им беше останало. Много от дребните врабчета и лястовици, кои по-рано ден и нощ кацаха на цели ята по дърветата в крепостния двор, бяха уловени й изядени. Напоследък останалите живи престанаха да прехвърчат зад стените, може би понеже вече знаеха какво ги чака там. Изядените врани също бяха толкова много, че сега надали можеше се улови още някоя. В мрака очите на стражите се разширяваха само при шум, който да напомня за нещо като невестулка. Стомасите им несъзнателно се напълваха с жлъчка, те се споглеждаха и се мръщеха.

— Усещам стомаха си като изцеден мокър парцал.

Тази вечер луната бе прелестна, но единственото желание на войниците бе тя да ставаше за ядене. Мъртвите листа се сипеха по покривите на крепостните сгради и над портите в стената. Някакъв войник алчно ги предъвкваше.

— Добре ли са на вкус? — попита го друг.

— По-добре са от сламата — отвърна той и взе още едно листо.

Изглежда изведнъж му прилоша, закашля се няколко пъти и повърна току-що погълнатото.

— Генерал Гото! — обяви изведнъж някой и всички застанаха мирно.

Гото Мотокуни, пръв служител на рода Бесшо, приближи от притъмнялата кула към войниците.

— Нещо ново? — попита той.

— Нищо, господине.

— Наистина ли? — и Гото им показа една стрела. — По някое време тази вечер врагът е пратил тази стрела в крепостта ни. Към нея имаше прикачено писмо, в което ме канят да се срещна тук тази вечер с един от военачалниците на Хидейоши — Курода Канбей.

— Канбей ще идва довечера тук! Човекът, който измени на своя господар заради рода Ода. Той не е достоен да бъде самурай. Появи ли се, ще го измъчваме до смърт.

— Той е пратеник на господаря Хидейоши и няма да е редно да убиваме някого, за чието идване сме били предизвестени. Между воини е прието да не се убиват пратениците.

— За всеки друг вражески пълководец това щеше да е в сила. Но щом става дума за Канбей, имам чувството, че няма да ми стигне дори ако огриза месото от костите му.

— Не давайте на врага да усети какво мислите. Посрещнете го усмихнати.

Когато Гото и хората му впериха поглед в мрака, им се стори, че долавят далечните звуци на кото. В този миг крепостта Мики потъна в непривично безмълвие. Нощта бе черна като мастило, изглеждаше, сякаш никой не смее дори да си поеме дъх, а падащите листа се носеха и танцуваха някакъв странен танц по смраченото небе.

— Кото ли е това? — запита се един от войниците и впери очи в празното.

Слушаха тъжните звуци почти в унес. Едни и същи мисли завладяха мъжете в стражевата кула, край портите, във всяка една част от крепостта. Тези хора, от три години откъснати от външния свят, упорито се бяха окопавали зад стените, без да отстъпят или да се разколебаят — след бури от стрели, пушечен огън и бойни викове, от зори до мрак и от мрак до зори. Сега звуците на котото изведнъж събудиха в умовете им най-различни мисли.

О, дом на прадедите,

ще почакаш ли

човека, който не знае,

дали тази нощ

не ще му е последна?

Предсмъртните стихове, които Кикучи Такетоки, верният пълководец на императора Годайго, пратил на съпругата си, когато попаднал в обкръжение на метежническа войска.

Щом се замислиха за собственото си положение, някои от тези мъже неволно си припомниха тези редове. Та и те бяха воини откъснати от домовете си и мислеха за майките, сестрите, братята и децата, от които нямаха вест. Дори и онези, лишени от дом, където да се върнат не бяха със сърца от камък. Чувствата, които котото събуди, завладяха и тях. Никой не успя да спре сълзите си.

В сърцето си Гото изпитваше същото като своите воини. Щом обаче видя израженията по лицата на войниците наоколо, бързо се взе в ръце. Обърна се с престорена веселост към мъжете наоколо:

— Какво? От вражеския лагер идвали звуци на кото? Глупаци! За какво им е тази свирня? Това сочи колко мекушави са всъщност вражеските войници. Сигурно са се уморили от дългия поход, домъкнали са някоя певачка от близко село и опитват сега да се развличат. Непростимо такова лекомислие. Сърцата на истинските воини са твърди като стомана и камък!

При тези думи мъжете сякаш се сепнаха от сън.

— Вместо да слушаме тези празни звуци, нека всеки застане на поста си. Крепости като нашата са като бент, който задържа придошлата нечиста вода. Бентът е дълъг и извит, но стига само малка част от него да поддаде, за да се срути той изцяло. Нека всички застанем гърди до гърди и да не се помръдваме, дори и ако загинем. Ако хората узнаят, че някой в крепостта Мики е изоставил поста си и заради него цялата крепост е паднала в ръцете на противника, предците на този нещастник ще се разридаят под земята, а потомците му ще носят срама на цялата област и ще бъдат за присмех на всички.

Докато подканяше така хората си, Гото видя как двама-трима войници притичват към крепостта. Те бързо го осведомиха, че вражеският пълководец, чието посещение бе обявено от по-рано, вече е стигнал до оградата в подножието на склона.

Канбей се появи, качен на носилка. Носилката бе лека, направена от бамбук, дърво и слама. Отгоре бе открита, а стените й бяха ниски. Така, когато се сражаваше с врага в битка, той можеше свободно да размахва дългата си сабя. Тази вечер обаче идваше като посланик на мира.

Над светложълтата си дреха Канбей носеше украсени в бледозелено доспехи и извезана със сребро върху бял фон жилетка. За щастие той бе дребен — висок около пет стъпки и по-лек от обичайното — тъй че не тежеше на хората, които го носеха и сам не се чувстваше на тясно.

Скоро зад вратата в оградата се чуха стъпки. Няколко войника от крепостта се бяха върнали тичешком по склона.

— Пратенико, можете да минете! — известиха го те.

Още щом Канбей чу този вик, вратата пред него се открехна. В тъмнината му се стори, че различава скупчени около стотина войници. При всяко полюшване на морето от хора погледът му се задържаше от лъщенето на копията им.

— Съжалявам, че ви безпокоя — обърна се Канбей към мъжа, който му беше извикал. — Окуцях и ще трябва да вляза с носилка. Моля да извините тази моя невъзпитаност.

След това извинение се обърна към сина си Шоджумару — единственият друг човек, който го придружаваше и му нареди:

— Върви пред мен.

— Да, господине.

Шоджумару се промъкна покрай носилката и тръгна право между копията на противниците.

Четиримата войници, които държаха носилката, последваха Шоджумару през вратата в оградата. Щом видяха самообладанието на тринадесетгодишното момче и окуцелия воин, които преминаваха през лагера им, кръвожадните и озверели войници, макар да гледаха свой противник, не можаха да изпитат никаква ярост. Сега разбираха, че врагът в тази битка не им отстъпва по решимост и упорство и започнаха да гледат на пратениците, както воини гледат на воини. Странно, но дори почувстваха някакво състрадание към тях.

След като минаха през вратата и през крепостната порта, Канбей и синът му бързо стигнаха до главния вход, където Гото и неговите най-добри бойци ги очакваха с тържествено безразличие.

„Сега разбирам как тези хора са отбранявали крепостта си, помисли си Канбей, докато приближаваше към портата. Дори и да не им остане никаква храна. Мики няма да падне. Те ще се задържат с цената на всичко.“ Виждаше, че храбростта на мъжете е останала все същата и още по-дълбоко усети тежестта на собствената си отговорност. И това усещане незабавно прерасна в дълбока загриженост за тежкото положение, с което имаше да се справи Хидейоши. Вътре в себе си Канбей отново се зарече мълчаливо: „По някакъв начин, помисли си той, трябва да изпълня задачата, която са ми поверили.“

Гото и хората му бяха изненадани от държанието на пратеника. Това бе предводител на нападащите ги отряди, но вместо да гледа на тях с надменност, идваше, придружен само от някакъв хубав на вид момък. И не само това — когато Канбей поздрави Гото, той бързо поиска да свалят носилката му на земята, изправи се сам на крака и го приветства с усмивка.

— Генерал Гото, аз съм Курода Канбей и идвам тук като пратеник на господаря Хидейоши. Много е любезно наистина, че всички сте излезли така да ме посрещнете.

Канбей се държеше съвършено спокойно. Като пратеник на противника той направи изключително благоприятно впечатление. Може би стана така, понеже той се обърна към хората пред себе си с открито сърце, без да мисли за победа или поражение и с пълното разбиране, че и той, и неговите неприятели са самураи. Това обаче не бе достатъчна причина враговете да се съгласят на това, заради което идваше при тях — да се предадат. В продължение на повече от час Канбей разговаря с Гото в една от стаите на тъмната крепост, след което стана от мястото си с думите:

— Е, тогава ще изчакам вашия отговор.

— Ще го имате, след като се посъветвам с господаря Нагахару и останалите пълководци — каза Гото и също се изправи.

И така, ходът на тазвечерния разговор сочеше, че преговорите ще имат успех свръх очакванията на Хидейоши и Канбей. Но минаха пет, после седем, после десет дни, а още нямаше знак, че от крепостта идва отговор. Дванадесетият месец свърши и двете войски посрещнаха третата година от обсадата. Мъжете в лагера на Хидейоши поне имаха малко оризови сладки за ядене и саке за пиене, но трудно можеха да забравят, че онези в крепостта, макар и техни неприятели, все пак са съвсем лишени от храна и едва успяват да поддържат живота си. След посещението на Канбей в края на единадесетия месец крепостта Мики потъна в пълна самота и мълчание. Говореше се че войниците нямат дори куршуми, с които да стрелят по нападателите. Но Хидейоши все така се въздържаше от решаващ пристъп и казваше:

— Крепостта навярно няма да издържи още дълго.

Щом тази обсада бе просто надпревара по издръжливост, то сегашното положение на Хидейоши надали беше трудно или неблагоприятно. Въпросът обаче бе в това, че нито лагерът на връх Хираи, нито действията на Хидейоши засягаха единствено самия него. Всъщност той се целеше в едно от звената на вражеския съюз, който обединяваше противниците на върховенството на Нобунага; не бе нищо повече от един крайник на голямото тяло на Нобунага, който се опитва да пробие отвор, през който тялото да се измъкне от пристегналата го верига неприятели. Ето защо Нобунага постепенно започваше да се безпокои от продължителното бездействие на запад.

А враговете на Хидейоши в столицата се чудеха, че той е бил избран да води похода и заявяваха, че такава отговорност от самото начало е била прекалено тежка за него. Като доказателство за думите си съперниците на Хидейоши сочеха, че той или пилее усилията на войската, за да печели привързаността на местното население, или пък, за да не си навлече недоволството на войниците, не е много строг в забраната на сакето в лагера. Каквото и обаче да твърдяха сплетниците, от пръв поглед се виждаше, че всичките дреболии, които изобщо не трябва да занимават Нобунага, една по една биват донасяни в Адзучи само за да дават храна за клевети. Но Хидейоши не обръщаше внимание на това какво се говори. Разбира се и той като всички останали хора не можеше да не забелязва подобни неща, но просто не се тревожеше заради тях.

— Това са само приказки — казваше. — При първото по-внимателно проучване слуховете ще се разсеят.

Единствената мисъл, която наистина го притесняваше, бе че с всеки изминат ден съюзът против Нобунага става все по-силен — могъщият род Мори издигаше укрепления, кроеше общи замисли с Хонганджи, пращаше вести до Такеда и Ходжо далеч на изток и подстрекаваше родовете покрай Японско море. Същинската сила на тези обединени врагове можеше да се разбере по това, че обсадената понастоящем от главните сили на Нобунага крепост на Араки Мурашиге в Итами още не бе паднала.

Това, на което се уповаваше Мурашиге и което подхранваше упоритата надежда на рода Бесшо, не бе тяхната собствена сила или собствените им крепостни стени. „Скоро войската на Мори ще ни се притече на помощ! Нобунага скоро ще бъде разбит!“ В това бе въпросът. Казано накратко, най-лошото бе не този враг, с който Нобунага се сражаваше открито, а онзи, който дебнеше в сянката.

Двете могъщи от старо време сили на Хонганджи и Мори наистина бяха противници на Нобунага, но точно сега срещу него стояха Араки Мурашиге в Итами и Бесшо Нагахару в Мики.

Тази вечер Хидейоши внезапно реши да нареди да накладат голям огън, който да попрогони малко нощния студ. Обърна се и видя няколко млади оръженосци да пристъпват към огъня. Дори в студа на първия месец те бяха съвсем леко облечени и вдигаха шум заради нещо, което явно им беше забавно.

— Сакичи! Шоджумару! За какво за бога е тази врява? — попита Хидейоши, който почти завиждаше на безгрижието им.

— За нищо — отвърна Шоджумару, който наскоро бе станал оръженосец и бързо намести доспехите върху гърдите си.

— Господарю — намеси се Ишида Сакичи. — На Шоджумару му е неудобно да ви говори за това, понеже е срамно. Аз обаче ще ви кажа, защото иначе може да ни заподозрете в нещо.

— Добре. И какво е това срамно нещо?

— Търсехме си въшки.

— Въшки ли?

— Да. Първо някой намери една да ми пълзи по яката, после Тораносуке намери друга на ръкава на Сенгоку. Накрая всички почнахме да си викаме, че сме прихванали въшки и посред това, когато дойдохме да се стоплим на огъня, намерихме въшки да пълзят по всичките ни доспехи. Сега почнаха да ни смъдят и ще трябва да изколим цялата тази вражеска войска. Ще си очистим долните дрехи, все едно че опожаряваме връх Хиеи!

— Така значи! — засмя се Хидейоши. — Подозирам, че и въшките са изнемощели от такава дълга обсада.

— Но при нас е по-различно, отколкото вътре в крепостта Мики. Въшките имат сума ти припаси и ако не ги изгорим, никога няма да отстъпят.

— Я стига. И мен ме досмъдя.

— Не сте се къпали от повече от десет дни, нали, господарю? Сигурно врагът ви е попълзял на цели купища.

— Стига, Сакичи!

И Хидейоши се спусна към развеселените пажове и като доказателство, че въшките не са полазили само тях, оголи пред тях корема си. Те се разсмяха и заскачаха наоколо му.

Тъкмо тогава един войник от лагера, привлечен от веселите гласове и топлия дим, който на кълба се вдигаше нагоре, надникна иззад оградата.

— Тук ли е Шоджумару?

— Да, тук съм — отвърна момчето.

Войникът беше един от служителите на баща му.

Шоджумару помоли Хидейоши да му позволи да се оттегли. Този изглеждаше изненадан, тъй като рядко му отправяха такава молба, но бързо даде съгласието си. Шоджумару се завтече настрани, придружаван от бащиния си служител. Край всеки насип гореше огън и отрядите до един бяха в добро настроение. Оризовите сладки и сакето вече бяха свършили, но нещо от новогодишната веселост още оставаше. Тази вечер ставаха петнадесет дни от началото на първия месец. Бащата на Шоджумару не беше в лагера. Въпреки студа, той седеше на ниско столче на върха на един хълм, встрани от походните хижи.

Нямаше какво да го заслони от вятъра, който бръснеше кожата и почти смразяваше кръвта. Канбей обаче, подобен на дървена статуя на воин, се взираше съсредоточено в тъмната пустош.

— Аз съм, татко.

Щом Шоджумару спря и коленичи до него, Канбей леко се помръдна.

— Помоли ли господаря за позволение да дойдеш?

— Да, и сега идвам.

— Е, тогава поседни само за малко на моето походно столче.

— Да, господине.

— Виж крепостта Мики. Звездите не са се скрили, а в крепостта не свети и една светлина, тъй че сигурно не можеш да видиш нищичко. Но щом очите ти свикнат с мрака, крепостта постепенно ще изплува от тъмното.

— За това ли ме повикахте, господине?

— Да — отвърна Канбей и подаде на сина си походното столче. — През последните два-три дни наблюдавам крепостта и нещо ме кара да мисля, че вътре има движение на хора. От половин година не сме виждали и облаче пушек, а сега нещо дими и това сигурно означава, че горичката, която обгражда крепостта и която единствена я предпазва от външни погледи, е изсечена и я използват за горене. Ако късно нощем се вслушаш много внимателно, ти се струва, че чуваш гласове, но е трудно да се каже дали плачат или се смеят. Каквото и да е това, изглежда след Новата година в крепостта се е случило нещо необичайно.

— Така ли мислите наистина?

— Всъщност, наглед нищо особено не се е случило и ако направя глупостта по невнимание да се разприказвам, това може да предизвика у нашите хора безпричинни тревоги. Такова нещо може да се окаже сериозна грешка от моя страна и да даде повод за непредпазливост, от която неприятелят да се възползва. Не, просто си седях на този походен стол снощи и по-предната вечер и докато гледах крепостта, добих чувството, че вътре нещо става. Не само от гледане, но и от някакво вътрешно усещане.

— Трудно е човек да види нещо сега.

— Да, трудно е, но от друга страна може да кажем, че е лесно. Трябва просто да успокоиш ума си и да се освободиш от предразсъдъците. Ето защо не мога да повикам никого от останалите войници. Искам само за малко да седнеш тук вместо мене.

— Разбирам.

— И не задрямвай. Точно на това място духа много мразовит вятър, но привикнеш ли към него, ще ти се доспи.

— Ще внимавам.

— И още едно нещо. Ако зърнеш дори следа от огън в крепостта, веднага кажи на другите военачалници. А ако видиш отнякъде в крепостта да излизат войници, запали фитила на сигналната ракета и после изтичай при Негово Височество.

— Да, господине.

Шоджумару кимна и спокойно погледна към ракетата, която бе забита в земята точно пред него. Това бе едно обичайно за бойното поле положение и бащата нито веднъж не го попита дали задачата не е твърде трудна или неприятна за него, нито пък се опита да му вдъхва смелост. Но Шоджумару разбираше, че в зависимост от времето и обстоятелствата неговият баща винаги го възпитава в правилата на военното изкуство. Дори в суровото държание на своя родител той долавяше вътрешна топлота и се смяташе извънредно щастлив от това, че има такъв баща.

Канбей взе пръчката, на която се подпираше и закуца към палатките. Но вместо да влезе в лагера, той изглежда продължи самичък надолу по планината. Служителите му разтревожени запитаха къде отива.

— В подножието — отговори просто Канбей и при все че се подпираше на тояжката си, завървя по планинската пътека с почти лека стъпка.

Двамата мъже, които го придружаваха винаги, Мори Тахей и Курияма Дзенсуке, се спуснаха по склона подире му.

— Господарю! — извика Мори. — Моля ви, почакайте!

Канбей се спря за миг, взе в ръце бастуна си и погледна назад към тях.

— Вие двамата ли сте?

— Изненадан съм колко бързо ходите — отвърна задъхан Мори. — Боя се, че с тази рана в крака може да ви заболи.

— Аз вече свикнах с куцането — засмя се Канбей. — Ще падна само, ако докато ходя, се сетя, че куцам. Напоследък се оправям доста свободно сам. Но не искам да се перча с това.

— Можете ли да вървите така и през време на битка?

— Май че на бойното поле е най-добре да съм в носилка. Дори при бой отблизо ще мога да стисна сабята с две ръце или да сграбча копието на врага, да му го измъкна и дори да замахна с него насреща му. В това състояние единственото, което не мога да правя, е да тичам насам-натам. Когато ме вдигнат в носилката и видя отгоре напиращите вражески отряди, ме обзема някакво непреодолимо чувство. Струва ми се, че само при звука на моя глас врагът ще заотстъпва.

— Е, но сега е опасно. На тази стръмна пътека по сенчестите места още се е задържал сняг и може да се подхлъзнете в кишата.

— Точно под нас тече един поток, нали?

— Да ви пренеса ли през него?

Мори подложи гърба си.

Пренесоха Канбей „на конче“ през водата. Къде отиваха сега? Двамата служители още не знаеха. Преди няколко часа видяха един войник да идва от оградата в подножието на планината и да подава на Канбей нещо, прилично на писмо. Скоро след това ги повикаха да придружат своя господар на слизане по склона, но така и не разбраха нищо повече.

След като бяха изминали доста разстояние, Курияма най-сетне се осмели да зададе въпроса си:

— Господарю, да не би началникът на поста в подножието да ви е поканил тази вечер?

— Какво? Да не сте си мислили, че отиваме да вечеряме? — засмя се Канбей. — Колко време смятате траят празниците за Новата година? Дори и чайните церемонии на господаря Хидейоши привършиха.

— Ами тогава къде отиваме?

— До дървената ограда на река Мики.

— Оградата край реката ли? Това място е опасно!

— Разбира се, че е. Но врагът също го смята за такова. Точно там двата лагера се допират.

— Е, не трябва ли да доведем още мъже, тогава?

— Не, не. И неприятелите няма да са голямо множество. Мисля, че ще са само един служител и едно дете.

— Дете ли?

— Точно така.

— Не разбирам.

— Е, просто вървете заедно с мен. Не че не мога да ви кажа какво е, но е по-добре засега да го пазим в тайна. След като крепостта падне, мисля, че ще разкажа за това и на господаря Хидейоши.

— Крепостта ще падне ли?

— Ако това не стане, ние какво ще правим? Първо на първо, тази крепост ще падне навярно през следващите два-три дни. Може да се случи дори утре.

— Утре!

Двамата служители впериха очи в Канбей. Лицето му светеше бледо в мрака с блясъка на бистра вода. Сухите тръстики в плитчините леко шумяха. Мори и Курияма се спряха уплашени. Между тръстиката на отсрещния бряг се виждаха човешки очертания.

— Кой е?

Втората им изненада бе по-различна от първата. Мъжът имаше вид на важен неприятелски пълководец, но единственият му придружител носеше на гърба си малко дете. Не изглеждаше тримата да са дошли с някакво враждебно намерение. Изглежда, просто чакаха спокойно приближаването на Канбей и двамата му спътници.

— Почакайте тук — нареди Канбей.

Служителите се подчиниха на заповедта на господаря си и спряха с вперен в отдалечаващата се фигура поглед.

Щом Канбей приближи, застаналият в тръстиката неприятел също пристъпи крачка или две напред. Сега можеха да се видят ясно един другиго и си размениха поздрави, сякаш са стари приятели. Ако някой друг бе станал свидетел на такава тайна среща между двама противници, незабавно щеше да се роди подозрение в заговор; и двамата обаче изобщо нехаеха за такива грижи.

— Детето, на което имах дързостта да помоля да помогнете, е на гърба на онзи там мъж. Когато утре крепостта падне и аз срещна своя край на бойното поле, надявам се да не се смеете на силата на бащината ми обич. То е още толкова невинно и наивно.

Беше вражеският пълководец, началникът на крепостта Мики — Гото Мотокуни. Сега разговаряха с Канбей като стари познати — едва през есента на миналата година Канбей ходи в крепостта като пратеник на Хидейоши, за да поиска тя да се предаде. Тогава разговаряха като истински приятели.

— Значи все пак сте го довели? Нека го видя. Накарайте да го доведат.

Канбей махна леко с ръка. Служителят на Гото колебливо излезе иззад гърба на своя господар, разхлаби вървите, с които детето бе пристегнато към гърба му и го остави на земята.

— На колко години е?

— Само на седем.

Изглежда служителят се бе грижил лично за детето — докато отговаряше на Канбей, той избърса сълзите от очите си, поклони се и отново отстъпи назад.

— А името му? — попита Канбей.

Този път отговори бащата на момчето.

— Казва се Иваносуке. Майка му вече почина, същото ще стане скоро и с баща му. Умолявам ви да се погрижите за бъдещето на това дете, господарю Канбей.

— Не се тревожете. И аз съм баща. Много добре разбирам вашите чувства и ще сторя всичко необходимо детето да отрасне под моите лични грижи. Когато порасне, името на рода Гото ще се запази заедно с него.

— Тогава утре сутрин мога да умра, без да съжалявам за нищо.

Гото коленичи и притисна своя син към покритите си с доспехи гърди.

— Чуй добре какво ще ти каже сега твоя баща. Вече си на седем години. Детето на един самурай никога не плаче. Встъпването ти в пълнолетие е още далеч и си на възраст, когато би искал да се радваш на обичта на майка си и да бъдеш близо до своя баща. Но светът сега е пълен със сражения като това сега тук. Не можем да направим нищо, за да не бъдеш отделен от мен и е естествено аз да умра заедно с господаря си. Но ти всъщност не си толкова нещастен. До тази вечер си имал възможността да бъдеш заедно с мене и трябва да благодаря на небесните и земни богове за тази добра участ. Нали така? А от тази вечер ще бъдеш заедно с този мъж тук — Курода Канбей. Него трябва да слушаш. Той ще те отгледа като родител — бъди добър с него. Разбираш ли ме?

Докато неговият баща го милваше по главата и му говореше, Иваносуке мълчаливо кимаше отново и отново и по бузите му се стичаха сълзи. Сега часовете на крепостта Мики бяха преброени. Няколкото хиляди мъже вътре естествено се заклеха да загинат заедно със своя господар и бяха решени да умрат храбро. Волята на Гото бе твърда и сега той не изпитваше и най-малко колебание. Но имаше малък син и не можеше да понесе да види смъртта на едно невинно дете. Иваносуке е още прекалено млад за да носи бремето от това, че се е родил самурай.

През дните в навечерието на тази среща Гото прати писмо на Канбей, когото, макар и неприятел, смяташе достоен за доверие. Разкриваше му сърцето си и го молеше да отгледа неговия син.

Докато поучаваше детето, той разбираше, че това е вече краят и не успя да сдържи една неволна сълза. Най-сетне се изправи и строго, почти сякаш прогонваше горкото дете от себе си, му нареди да отиде при Канбей.

— Иваносуке, и ти трябва да помолиш господаря Канбей да бъде благосклонен към тебе.

— Бъдете изцяло спокоен — увери го Канбей и пое ръката на детето.

Нареди на един от служителите си да го отведе в лагера.

Сега, за първи път тази вечер, служителите на Канбей разбраха намерението на своя господар. Мори качи Иваносуке на гърба си и тръгна редом с Курияма назад.

— Е, това е — каза Канбей.

— Да, сбогом — отвърна Гото.

Въпреки тези думи им беше трудно да се разделят. Канбей с всички сили се опитваше да вкорави сърцето си и да си тръгне бързо, но при все че смяташе, че така ще бъде най-добре, не можеше да се реши да го стори.

Най-сетне Гото с усмивка каза:

— Ако утре ви срещна на бойното поле, господарю Канбей, чувствата обездвижат телата ни и вашето копие загуби остротата си, ще бъдем опозорени до свършека на дните. Стане ли най-лошото, аз съм готов да взема главата ви. И вие също не се колебайте!

Изрече тези думи бързо, като пушечен изстрел, после веднага се извърна и се отдалечи в посока към крепостта.

Канбей бързо се върна на връх Хираи, отиде при Хидейоши и му показа сина на Гото.

— Възпитайте го добре — каза Хидейоши. — Ще бъде едно благородно дело. Има вид на добро момче, нали?

Хидейоши обичаше децата. Погледна мило лицето на Иваносуке и го потупа по главата.

Може би момчето не разбираше какво става — бе само на седем години. Попаднало в чуждия стан между чужди хора, то просто се взираше с ококорени очи във всичко наоколо си. След много години щеше да се прочуе като боец на рода Курода. Сега обаче бе още едно изоставено дете, почти като планинска маймунка, паднала от дървото си.

Накрая настъпи денят и обявиха, че крепостта Мики е паднала. Беше седемнадесетият ден на първия месец, през осмата година на Теншо. Нагахару, по-младият му брат Томоюки и техните старши служители се самоизкормиха, портите бяха отворени и Уно Уемон занесе на Хидейоши писмото, с което се предаваха.

Две години се отбранявахме и направихме всичко, което може да направи един воин. Единственото, което не бих успял да понеса, е смъртта на няколко хиляди храбри бойци и на членовете на семейството ми. Застъпвам се за служителите си и се надявам да проявите към тях своята милост.

Хидейоши прие да изпълни тази мъжествена молба и влезе в предалата се крепост.