Ейджи Йошикава
Тайко (53)

Планът на Генба

Още същия ден, двадесетия от месеца, в Часа на коня, Хиденага прати известие в стана на Хидейоши при Огаки.

Днес сутринта един осемхиляден отряд на Сакума е навлязъл по планинските пътища дълбоко в наша земя.

От Киномото до Огаки имаше тринадесет часа път пеш. Дори за ездач, вестоносецът се оказа удивително бърз.

Хидейоши тъкмо се беше върнал от брега на река Року, където отиде да види докъде се е качила водата. През последните няколко дни в Мино имаше проливни дъждове и течащите между Огаки и Гифу реки Гото и Року бяха придошли.

Първоначално замисълът предвиждаше общо нападение над крепостта Гифу на деветнадесети, но валежите и придошлата вода попречиха на Хидейоши и този ден нямаше изглед да им се удаде да пресекат реката. Вече от два дни чакаха възможност да продължат напред.

Хидейоши получи бързото известие, още преди да е влязъл в лагера и го прочете на седлото. След като благодари на пратеника, той се върна в шатрата си без видим признак на вълнение.

— Ще ми направите ли чаша чай, Юко? — помоли.

Тъкмо когато допиваше чая, пристигна втори вестоносец.

Войска от дванадесет хиляди души начело с господаря Кацуие тръгна от Кицунедзака в посока връх Хигашино.

Хидейоши се премести на походното столче, повика при себе си началниците на войската и им каза само:

— Току-що пристигна бърза вест от Хиденага.

След това им прочете със спокоен глас какво пише. Пълководците изглеждаха стреснати.

Третото по ред известие беше от Хори Кютаро, който с подробности разказваше за храбрата битка и за гибелта на Накагава. Ставаше дума и за загубата на Ивасаки заради отстъплението на Такаяма. Щом узна, че Накагава е паднал в сражението, Хидейоши притвори за миг очи. Печал завладя военачалниците. Всички впериха погледи в Хидейоши, сякаш по лицето му се опитваха да отгатнат как ще се справи с това опасно положение.

— Смъртта на Себей е голяма загуба — каза господарят, — но той не загина напразно. — Повиши малко глас: — Запазете присъствие на духа и така ще уважите духа на Себей. Небето все по-ясно предвещава, че ни очаква голяма победа. Кацуие се беше затворил в планинската си твърдина, откъснат от света и объркан по кой път да поеме. Сега напуска укреплението, което за него беше станало затвор и дръзко разполага своите отряди на бойното поле. Но съдбата не е вече на негова страна. Преди дори това копеле да се е разположило на лагер, ще сме в състояние направо да го пометем от лицето на земята. Дойде времето големите ни желания да се сбъднат и да влезем в решаваща за страната битка! Това време е сега и нито един от вас не трябва да го пропусне!

Думите на Хидейоши отведнъж превърнаха мрачната новина в повод за радост.

— Победата е наша! — заяви той.

После, без да губи време, се зае да раздава нареждания. Всеки от военачалниците, след като получеше заповед, незабавно се сбогуваше и почти политаше към лагера на своите отряди.

Допреди малко притиснати от тревожното усещане за опасност, хората сега с нетърпение чакаха да бъдат извикани по име, за да узнаят какво ще е тяхното участие в битката.

Накрая почти всички, освен личните служители и оръженосците на Хидейоши, се оттеглиха, за да се подготвят за поход. Двама местни военни обаче — Уджиие Хироюки и Инаба Итецу — заедно с Хорио Мосуке, който беше лично подчинен на Хидейоши, оставаха без нареждания.

С вид, сякаш едва се владее, Уджиие излезе напред и каза:

— Мога ли да помоля да ми окажете честта, господарю, също да подготвя отрядите си, за да ви придружа?

— Не, от вас ще искам да останете в Огаки. Трябва някой да държи под око Гифу.

После Хидейоши се обърна към Мосуке:

— Останете и вие тук.

Дал последните си заповеди, Хидейоши излезе от шатрата. Повика своя оръженосец и го попита:

— Какво стана с вестоносците, за които споменах пред малко? Готови ли са?

— Да, господарю! Чакат нареждания от вас.

Момчето бързо изтича настрани и се върна с петдесет бързи бегачи.

Хидейоши се обърна направо към мъжете:

— Днешният ден не може да се сравни с никой друг живота ни. Голямо щастие за вас е, че сте избрани за вестоносци в такъв ден.

Продължи със заповеди към всекиго поотделно:

— Двайсет от вас да разпоредят в селата от Таруи до Нагахама по залез-слънце да бъдат запалени факли и да бъдат наредени покрай пътя. Освен това по пътя да няма нищо, което да пречи на движението — ръчни колички, добитък или трупи. Децата да си стоят вкъщи, а мостовете да се укрепят.

Двадесетте мъже от дясната му страна кимнаха едновременно. Към останалите тридесет заповедта бе следната:

— Вървете възможно най-бързо в Нагахама. Нека защитниците да се подготвят, а на старейшините в градовете и селата кажете да наредят припаси покрай пътя, по който ще минем.

Петдесетте мъже незабавно се затичаха в двете посоки.

Веднага след това Хидейоши извика нещо на служителите наоколо и яхна своя черен кон.

В същото време към него неочаквано изтича Уджиие.

— Господарю! Почакайте!

Воинът се хвана за седлото на Хидейоши и мълчаливо заплака.

Хидейоши се тревожеше, че ако остави Уджиие сам в Гифу, той може да влезе във връзка с Нобутака и да му измени, затова остави при него и Хорио Мосуке.

Уджиие бе наскърбен не само от проявеното към него подозрение, но и от мисълта, че заради него младият мъж няма да може да участва в най-важното сражение на живота си.

Това силно вълнение караше сега Уджиие да задържа коня на Хидейоши за поводите.

— Дори да не ми е позволено да ви придружа, умолявам ви да разрешите поне на генерал Мосуке да бъде редом с вас. С радост на място ще се изкормя, за да не ви създавам повод за грижи!

И той сложи ръка върху сабята си.

— Не си губете ума, Уджиие! — извика Хидейоши и плесна мъжа по ръката с камшика си. — Ако толкова иска да дойде с мене, Мосуке може да го направи. Но нека това да стане, след като войската вече е потеглила изцяло. Не можем да оставим тук и вас. Вие също елате.

Почти обезумял от радост, Уджиие се обърна в посока към стана и високо извика:

— Господарю Мосуке! Господарю Мосуке! Позволява ни се да тръгнем! Излезте да изкажете благодарността си.

Двамата мъже се проснаха по очи на земята, но чуха само изплющяването на камшик по задницата на коня, който след миг вече препускаше в далечината.

Дори тези, които придружаваха Хидейоши, бяха дотолкова изненадани от бързината му, че трябваше да се спуснат напред, за да го догонят. Пехотинците се завтекоха след господаря си, конниците бързо се метнаха на седлата и ги последваха. Всички тръгнаха без всякакъв ред или строй.

Беше Часът на овена. От пристигането на първия вестоносец до потеглянето на Хидейоши не бяха минали и два часа. За това кратко време той превърна поражението в северна Оми във възможност за победа над врага. Мигновено изработи план за действие на цялата войска и прати вестоносци с указания по пътя за Киномото — този път, който пеш се изминаваше за тринадесет часа и който сега щеше да му донесе всичко или нищо.

Сега тялото и умът на Хидейоши бяха изпълнени с решимост и под напора й той и петнадесетте хиляди негови войници се устремиха право напред. Пет хиляди останаха да пазят тила.

Хидейоши влезе в Нагахама заедно с първите редици от войската следобед на същия ден, в Часа на маймуната. Отрядите тръгваха последователно един след друг и навярно горе-долу по същото време, когато те пристигаха, последните войници и коне напускаха Огаки.

Щом се появи в крепостта, Хидейоши без бавене се зае да вземе в свои ръце действията срещу неприятеля. В действителност, той дори не слезе от коня. Хапна малко оризови топки, утоли жаждата си с един черпак вода и бързо напусна Нагахама, за да мине през Соне и Хаями. В Часа на кучето стигна в Киномото.

Пътят от Огаки дотук им отне само пет часа, тъй като през цялото време не се бяха спирали.

Петнадесетте хиляди души на Хиденага чакаха на връх Тагами. Киномото всъщност беше крайпътна спирка на завоя покрай северния склон на върха. Там беше разположено едно от поделенията на войската, чийто стан бе по-нависоко. На самия край на селото Джизо мъжете бяха построили наблюдателна кула.

— Къде сме? Как се казва това място? — попита Хидейоши, като спря рязко коня си с поводите и се хвана с другата ръка за седлото, за да не падне.

— Това е Джизо.

— Близо сме до лагера на Киномото.

Отговорите дойдоха от служителите около него. Хидейоши остана на седлото.

— Дайте ми малко вода — поиска той.

Взе черпака, който му подадоха, пресуши го на една глътка и за първи път, откакто тръгна от Огаки, се протегна. После слезе от седлото, отиде бързо до основата на наблюдателницата и вдигна поглед към небето. Кулата нямаше покрив и стълби. Войниците просто се катереха до върха й по грубо издялани вдлъбнатини в дървото на стените.

Внезапно Хидейоши изглежда си спомни дните, когато беше млад пехотинец. Завърза връвта на пълководческото си ветрило за дръжката на сабята и се закатери към върха на кулата. Оръженосците го подпряха отзад, за да не падне.

— Опасно е, господарю.

— Нямате ли нужда от стълба със стъпала.

Хората отдолу му викаха, но Хидейоши вече беше на около двадесет лакти от земята.

Силната буря, която премина над равнините на Мино и Овари, беше вече утихнала. Небето бе ясно и пълно със звезди, а езерата Бива и Його приличаха на две изпуснати сред полето огледала.

Когато Хидейоши, отпаднал от пътя, застана на върха на кулата, той усети по-скоро радост, отколкото умора. Фигурата му се очерта на фона на нощното небе с израз на някаква особена решимост. Колкото по-опасно е положението и колкото по-тежки — трудностите, толкова повече радост му носеха те. Тази радост от преодоляването на несгоди той бе започнал да изпитва още от времето на младостта си. Самият Хидейоши беше заявявал, че най-голямото щастие в живота е да стоиш на границата между провала и успеха.

Сега обаче, докато обгръщаше с поглед близките Шидзугатаке и връх Оива, той приличаше на човек, уверен в победата.

Но Хидейоши бе много по-предпазлив от повечето хора. Сега, както често правеше, мълчаливо затвори очи и си представи, че светът не е нито на негова, нито на противната нему страна. Остави встрани житейските непостоянства, превърна сам себе си в център на мирозданието и се заслуша, за да долови волята на небето.

— Вече всичко е почти свършено — промълви най-сетне и се усмихна. — Сакума Генба е още толкова млад и неопитен. И за какво ли мечтае той сега?

Слезе от кулата и веднага се качи до средата на склона на връх Тагами, където бе посрещнат от Хиденага. Веднага щом свърши с нарежданията към него, Хидейоши отново слезе в подножието, мина през Курода, пресече Канондзака, зави източно от Його и стигна връх Чаусу, където за първи път, откакто тръгна от Огаки, спря да почине.

Придружаваха го две хиляди войници. Синьото наметало над доспехите му бе покрито с прах и пот от пътя през деня. Облечен в това нечисто наметало обаче, той с резки движения на военното си ветрило даде последни указания за битката.

Беше вече късно през нощта, някъде между втората половина на Часа на глигана и първата на този на плъха.

 

 

Хачигамине беше разположено източно от Шидзугатаке. Вечерта Генба прати там един от отрядите си. Замисълът му за нападението над Шидзугатаке следващата сутрин беше, като действа заедно с предните части при Июрадзака й Шимидзудани, да откъсне вражеската крепост от околността й.

Цялото небе бе пълно със звезди, но планините, обрасли с дървета и храсталак, оставаха черни като мастило. Преминаващата през тях пътека не беше нищо повече от тясна дърварска просека.

Един от хората напред изръмжа недоволно.

— Какво става? — попита някой от другарите му.

— Елате и погледнете — обади се трети по-отдалече.

Чу се шумолене от провиране през гъсталака и на билото се появиха очертанията на тримата души.

— В небето нещо свети — отбеляза единият и посочи на югоизток.

— Къде?

— От дясната страна на онзи голям кипарис нататък.

— Какво ли е това, а?

Всички се засмяха.

— Сигурно селяните около Оцу или Курода изгарят нещо покрай пътя.

— В селата надали са останали хора. Всичките са избягали по планините.

— Тогава може да са огньовете на противника в Киномото.

— Не ми се вярва. Ако облаците бяха ниско, щеше да е по-друго, но в ясна нощ небето не се оцветява така. Тук дърветата пречат да гледаме, но ако се изкатерим до върха на онази скала, трябва всичко да се види.

— Спри! Опасно е!

— Ако се подхлъзнеш, ще паднеш право долу в долината!

Опитаха се да спрат другаря си, но той се закатери по стръмната чука, като се ловеше за поникналите тук-там храсти. На върха сянката му приличаше на малка маймунка.

— Не! Ужасно! — извика той неочаквано.

Възклицанието му стресна всички долу.

— Какво има? Какво се вижда?

Човекът остана да мълчи на върха като зашеметен. Един след друг останалите се покачиха при него. Щом стигнаха горе, потрепериха. Виждаха се не само езерата Його и Бива, а и пътят за северните области, който се виеше покрай тях. Погледът стигаше чак до подножието на връх Ибуки.

След падането на нощта бе трудно да се гледа ясно, но от Нагахама до Киномото, близо до подножието на върха, който сега изкачваха, като река сякаш се беше разтекла дълга ивица от пламък. Огньовете продължаваха, докъдето поглед стига.

— Какво е това?

Зашеметени за миг, сега всички внезапно дойдоха на себе си.

— Да тръгваме! Бързо!

Мъжете се спуснаха по стръмната скала почти с пързаляне и се завтекоха да съобщят в главния лагер.

Генба, пълен с бляскави очаквания за следващия ден, си беше легнал да спи рано. Войниците му също вече бяха задрямали.

Когато военачалникът се събуди, стреснат от нещо, наближаваше Часът на глигана.

— Цушима! — извика.

Осаки Цушима спеше наблизо и докато стане на крака, Генба вече сам стоеше пред него, стиснал едно копие, взето от ръцете на някой от оръженосците.

— Чух, че изцвили някой кон. Идете да видите.

— Веднага!

Цушима вдигна завесата и се сблъска лице в лице с някакъв човек, който викаше като обезумял.

— Тревога! — обяви мъжът, крайно изплашен.

— Какво толкова се е случило? — попита Генба на висок глас.

От напрежение човекът не успяваше да събере в едно мислите си.

— По пътя от Мино за Кинамото има много факли и огньове. Всичко се движи напред. Господарят Кадзумаса смята, че вражеската армия настъпва насам.

— Какво! Огньове по пътя от Мино ли?

Генба имаше вид, сякаш още не разбира какво става. Само минута след новината от Шимидзудани същото съобщение дойде и от Хара Фусачика, разположен на стан в Хачигамине.

Войниците в лагера се събудиха от раздвижването в тъмното. Вестта веднага се разнесе като вълна наоколо.

Значи Хидейоши се връща от Мино. Генба просто не можеше да повярва на това и още запазваше израза си на самоувереност.

— Цушима! Идете да проверите!

След това поиска походното столче и нарочно си придаде спокоен вид. Добре съзнаваше, че сега неговите служители следят, какъв е изразът на лицето му.

Осаки бързо се върна. Стигнал бе с коня си до Шимидзудани, след това до Хачигамине, после продължил от връх Чаусу до Канондзака, за да провери какво става. Думите му бяха следните:

— Не само се виждат факли и огньове, но ако се заслушаш, се чува и цвиленето на конете и тропота на копитата. Може да стане много лошо. Ще трябва колкото се може по-бързо да се вземат мерки за отбрана.

— А Хидейоши?

— Изглежда, че е в първите редици.

Генба бе толкова изненадан, че едва намери думи, за да каже нещо. Прехапа устна и мълчаливо вдигна пребледняло лице нагоре.

След малко рече:

— Оттегляме се. Няма какво друго да направим, нали? Иначе тази голяма войска ще ни откъсне окончателно от нашите.

Снощи Генба упорито отказа да се подчини на нарежданията на Кацуие. Сега самият той заповядваше на уплашените войници да вдигат палатките си. Подкани служителите и оръженосците да побързат.

— Още ли е тук човекът, който дойде от Хачигамине? — попита Генба хората наоколо, докато се качваше на седлото.

Като разбра, че мъжът не си е тръгнал, той го повика при себе си.

— Върнете се незабавно и кажете на Хикоджиро, че започваме отстъпление. Ще се изтеглим през Шимидзудани, Июрадзака, Каванами и Мояма. Неговите отряди да ни следват и да пазят тила.

Веднага щом даде тази заповед, Генба се присъедини към своите служители и препусна надолу по непрогледно тъмната планинска пътека.

Така през втората половина на Часа на глигана основните части на Сакума започнаха отстъпление. Когато тръгваха, луната още не се беше показала. В продължение на около половин час не палиха факли, за да попречат на врага да открие къде са. Препъваха се надолу по тясната пътека, осветявана само от фитилите на мускетите и от звездите.

По същото време, когато Генба напускаше своя стан, Хидейоши трябва да беше изкачил връх Чаусу над село Курода и си почиваше.

Там той разговаря с Нива Нагахиде, дошъл бързо от Шидзугатаке, за да му доложи за станалото. Нагахиде бе приет като почетен гост и господарят му се отнесе към него с подчертана любезност.

— Не знам какво да ви кажа — започна Хидейоши. — През много неща сте преминали от сутринта насам.

И той покани Нагахиде да седне до него на почетното място. После го разпита за разположението на противника и на местността наоколо. От време на време вятърът донасяше откъм планинския връх смеха на двамата мъже.

Междувременно войниците, които следваха Хидейоши, продължаваха да пристигат в лагера на дружини от по двеста-триста души.

— Хората на Генба вече започнаха да се оттеглят към Шимидзудани. Оставили са в околността на Хачигамине един отряд да пази тила им — съобщи един от съгледвачите.

Тогава Хидейоши помоли Нагахиде да разгласи по околните крепости следното:

В Часа на вола се готвя да нападна изненадващо Генба. Съберете местните жители и по изгрев-слънце ги накарайте да се качат на върховете в планината и да надават бойни възгласи. В самото начало на деня ще чуете стрелба — това ще значи, че е дошло времето да обкръжим противника. Всеки изстрел по-рано ще бъде от неприятелски мускети. Раковината ще даде знак за общо нападение. Не бива да пропускаме възможността.

Веднага след като Нагахиде си тръгна, Хидейоши поиска да дръпнат походното му столче настрана.

— Казват, че Генба ударил на бяг. Последвайте го и не му давайте да си отдъхне — обърна се той към войниците наоколо и поиска да предадат заповедта на цялата армия. — И в никакъв случай не стреляйте с мускетите, преди да се е показало слънцето.

Пътят, по който поеха, не беше равен; всъщност — просто планинска пътечка с много опасни и несигурни места. Дружините една след друга тръгнаха в нападение, но не успяваха да напредват с бързината, с която биха искали.

Пътьом хората трябваше да слизат от конете и да ги превеждат през мочурливи места или покрай стръмни скали, където пътят съвсем се губеше.

След полунощ луната се издигна посред небето и помогна на войниците на Сакума да ускорят отстъплението си. Нейната светлина обаче грееше и за преследващите ги отряди на Хидейоши.

Двете войски бяха на не повече от три часа път една от друга. В това сражение Хидейоши се готвеше да вкара значително превъзхождащи противника сили и духът на хората му беше висок. Изходът беше почти ясен още преди да е започнала самата битка.

 

 

Слънцето вече бе високо в небето. Беше почти Часът на дракона. На брега на езерото Його започнаха престрелки, но Шибата отново побягнаха и се скупчиха в околността на Мояма и прохода Сокай.

Тук се бяха разположили на стан хората на Маеда Инучийо. Знамената им се развяваха мирно на вятъра. Седнал на походното си столче, Инучийо явно хладнокръвно бе слушал стрелбата и гледал искрите, които от сутринта се носеха над Шидзугатаке, Оива и Шимидзудани.

Предвождаше едно от крилата на войската на Кацуие и това го поставяше в наистина двусмислено положение, тъй като обстоятелствата сега влизаха в противоречие с личния му дълг към неговия повелител. Само една грешка стигаше да доведе до гибелта на областта, която владее и на цялото му семейство. Нещата изглеждаха вече решени. Ако се противопостави на Кацуие, ще бъде наказан. Ако пък измени на дългогодишното си приятелство с Хидейоши, няма да остане верен на самия себе си.

Кацуие… Хидейоши…

Инучийо надали щеше да направи грешка при избора си между двамата. Когато тръгваше за бойното поле от своята крепост във Фучу, съпругата му се разтревожи за това, как се кани да постъпи и внимателно го разпита.

— Ако не се биеш против господаря Хидейоши, няма да изпълниш дълга си като воин — каза тя тогава.

— Така ли мислиш?

— Обаче и не смятам, че е нужно да удържиш думата, която си дал на Кацуие.

— Не бъди глупава. Нима смяташ, че мога да изменя на своята воинска дума, след като веднъж съм я дал?

— Е, тогава кого от двамата ще поддържаш?

— Оставям на небето да реши. Не знам как другояче бих могъл да постъпя. Човешкият ум е много слаб за въпроси като този.

 

 

Покрити с кръв, войниците на Сакума с писъци търчаха към стана на Маеда.

— Не се плашете! Дръжте се достойно!

Генба, също побягнал натам заедно с още няколко конника, скочи от своето мораво седло на земята и с кресливи викове се опита да усмири хората си.

— Какво става с вас? Само след толкова бой ли ще побегнете?

Укоряваше тях, а в същото време се опитваше да насърчи самия себе си. Седна на един камък. Раменете му се повдигаха тежко и от ноздрите му излизаше сякаш пламък. Усети горчив вкус в устата. Като се вземе предвид младостта му, усилието което правеше за да запази достойнство на пълководец посред цялото объркване на бягството, беше наистина изключително.

Едва сега разбра, че по-малкият му брат е бил убит. Не можеше да повярва на тези, които му съобщиха, че и мнозина от военачалниците са вече мъртви.

— А другите ми братя?

В отговор на този въпрос един от служителите посочи към тях — стояха зад гърба му.

— Двама са ето там, господарю.

Генба погледна с кръвясалите си очи към двамата. Ясумаса се беше проснал на земята и с отсъстващ израз впил поглед в небето. Другият беше заспал с клюмнала настрани глава. В скута му се стичаше кръв от някаква рана.

Генба беше привързан към братята си и сега му олекна, че са още живи. Видът на двамата — негова собствена плът и кръв — изглежда обаче и го разгневи.

— Ясумаса, стани! — извика той. — Стегни се, Шичироемон! Още е рано да лежиш по земята. Какво си се изтегнал?!

Генба събра всичката си смелост и с малко труд се изправи на крака. И той навярно бе получил рана.

— Къде е станът на господаря Инучийо? На върха на този хълм ли?

Тръгна натам, като накуцваше с единия крак, но се извърна и погледна към по-малките си братя, които сякаш се канеха да го последват.

— Няма нужда да идвате. Съберете хора и се пригответе да посрещнете врага. Хидейоши няма да губи време.

Генба седна на пълководческото място зад оградата на лагера и зачака. Инучийо скоро се появи.

— Чух какво е станало. Съжалявам — изрази той съчувствието си.

— Няма защо да съжалявате — Генба успя да си наложи насила една горчива усмивка. — С такъв посредствен ум като моя нямаше как да не загубя.

Отговорът беше така неочаквано смирен, че Инучийо отново погледна към Генба. Изглежда младежът приемаше вината за поражението като изцяло своя. Не се оплака от това, че Инучийо не е пратил свои отряди в сражението.

— Сега, ще ни окажете ли помощта да задържите с вашите свежи сили нападащите отряди на Хидейоши?

— Разбира се. Копиеносци или стрелци с пушка ви трябват?

— Най-добре ще е стрелците да залегнат в засада най-отпред. Ще могат да стрелят срещу нападащия враг, а след това ще го посрещаме ние — ще се бием, все едно сме вече готови да умрем. Вървете бързо! Умолявам ви!

Кога да е по друго време Генба не би молил Инучийо за нищо. Сега дори Инучийо не можеше да не изпита жал към този човек. Разбираше, че смиреността на младежа се дължи на претърпяното поражение. Възможно беше обаче Генба да разбира и неговите скрити намерения.

— Врагът сигурно наближава — промълви той.

Не можеше да се отпусне дори за миг. Стана на крака и добави:

— Е, ще се видим по-късно.

Вдигна завесата и пристъпи навън, но пак се обърна към Инучийо, който също излизаше, за да го изпрати:

— Може повече да не се срещнем на тази земя, но нямам намерение да загина безславно.

Инучийо го изпроводи чак до мястото, където преди малко седеше с братята си. Генба се сбогува и с бърза крачка тръгна надолу по склона. За няколко минути гледката долу се беше променила напълно.

Войниците на Сакума бяха преди към осем хиляди, но сега изглежда от тях тук имаше не повече от една трета, докато останалите явно бяха или убити, или ранени, или побягнали. Сега наоколо цареше такова объркване, че положението изглеждаше дори по-лошо от преди.

Ясно беше, че по-младите братя на Генба не съумяват да въдворят никакъв ред. Повечето от старшите офицери бяха паднали в битката. Поделенията нямаха вече началници и войниците не знаеха кой ще поеме предводителството над тях. В това време войската на Хидейоши вече се виждаше в далечината. Дори братята Сакума да имаха сили да спрат разгрома, духът на войската не можеше да бъде вече спасен по никакъв начин.

Стрелците на Маеда обаче с уверена крачка преминаха между уплашено викащите свои съюзници и като се разпръснаха на известно разстояние около лагера, залегнаха и зачакаха. Като видя това, Генба с пронизителен глас даде заповед за строяване. Объркването понамаля.

Мисълта, че на тяхна страна влизат свежи сили, наново придаде смелост на войниците на Генба, както и на самия него и офицерите му.

— Не отстъпвайте нито крачка, преди да сме видели главата на онази маймуна на върха на някое от нашите копия! Не оставяйте Маеда да ни се присмиват! Не се посрамвайте!

С тези подкани Генба мина между хората и началниците им. Както можеше да се очаква, войниците, останали досега с него, бяха от онези, които още не са загубили чувство за чест. По доспехите и копията на мнозина имаше засъхнала на слънцето кръв. Заедно с нея бяха полепнали трева и парченца пръст.

По лицата на всички личеше, че жадуват за глътка вода. За това обаче нямаше време. В далечината вече се вдигаха големи облаци жълт прах и се чуваше шум от конете на противника.

Но Хидейоши, настъпил от Шидзугатаке дотук и помел всичко с войниците си, сега се спря точно преди Мояма.

— Този стан е на хората на Маеда Инучийо и на сина му Тошинага — обяви той.

Така стремителното настъпление на отрядите беше прекъснато. Накара ги да се престроят и ги подреди като за сражение.

Двете войски все още бяха вън от обсега на оръжията си. Генба все така настояваше стрелците на Маеда да препречат пътя на врага, но покритата с прах войска на Хидейоши отказваше да премине и на крачка по-наблизо.

След като се раздели с Генба, Инучийо се отдалечи малко по билото на планината и отдалеч огледа положението долу. Дори за военачалниците около него намеренията му оставаха загадъчни. Но ето че двама от неговите самураи изведоха за него кон.

„Е, значи е решен да излезе да се сражава.“ Така изглежда се надяваха войниците му вътре в себе си. Стъпил на стремето обаче, Инучийо си зашепна нещо с един пратеник, който току-що се връщаше от лагера при Тошинага. Възседна коня, но сякаш още не бе готов да тръгне наникъде.

Откъм подножието на планината се зачу шумотевица. Когато Инучийо и всички останали погледнаха натам, видяха, че един уплашен кон от задните редици на строя им е скъсал поводите и сега препуска диво през стана.

При обикновени обстоятелства това нямаше да създаде трудност, но сега объркването от само себе си нарасна и скоро премина в безпорядък.

Инучийо се обърна към двамата самураи по-назад и им направи знак с поглед.

— Продължаваме — каза той на служителите наоколо и подкара коня си напред.

В същия миг в долината проехтя пукот на мускети. Трябва да беше от техния стрелкови отряд. В същото време хората на Хидейоши започваха нападение. При мисълта за това, което става, Инучийо се спусна надолу по склона, вперил поглед в разнасящия се настрани прах и барутен дим.

— Сега! Сега! — шепнеше той сам на себе си, като пляскаше от напрежение по седлото.

На едната страна на стана в Мояма удряха гонгове и големи военни барабани. От това объркването само нарастваше. Изглежда отрядите на Хидейоши вече бяха разкъсали обръча от стрелци и стъпвайки по телата на жертвите си, сега навлизаха право посред частите на Сакума и Маеда. След като преди малко с такава лекота обърнаха главните сили в бягство, сега те се носеха така бясно, че нищо не би успяло да ги спре.

Станал свидетел на разразилата се схватка, Инучийо зави встрани от пътя, отиде при сина си Тошинага и бързо започна отстъпление.

Някои от офицерите му се изпълниха с подозрения, но техният предводител всъщност просто изпълняваше готовия си от по-рано план. Вътре в себе си той винаги бе оставал необвързан и желанието му бе да не подкрепя нито една от двете страни. Областта му бе разположена така, че Кацуие започна да се домогва до съюз с него и най-сетне го принуди да премине към него. Сега обаче Инучийо си спомни за своето приятелство с Хидейоши и мълчаливо се оттегли.

Настъпващите войници на противника обаче безжалостно се врязаха в строя на Маеда и хора от задните редици паднаха убити.

Но междувременно Инучийо и синът му отведоха почти невредимите си основни части вън от лагера, от Шиоцу тръгнаха по заобиколен път към Хикида и Имаджо и накрая стигнаха в крепостта Фучу. През време на яростната битка, продължила два дни, лагерът на Маеда остана като спокоен самотен остров сред облаците на безпорядъка.

 

 

А какво беше положението в стана на Кацуие, откакто предишната вечер се опитваше да накара Генба да се върне?

Шестте пратеника се провалиха до последен. Кацуие, отчаян, че не може да се направи нищо повече, легна да спи, примирен със съдбата. Всъщност така и не успя да задреме — съзнаваше, че жъне онова, което е посял. Обичта му към Генба се изроди в сляпа привързаност. Негова е вината, че вместо строгите отношения между предводител и подчинен остави да го води кръвната връзка на чичото и племенника.

Сега вече Кацуие разбираше всичко. Генба бе също причината и за измяната на неговия доведен син Кацутойо в Нагахама. Слушал бе и за недопустимо надменното държание на младежа към Маеда Инучийо, и то на бойното поле при Ното.

Но макар и да признаваше недостатъците на своя племенник, Кацуие беше все така уверен, че неговите заложби са твърде много над средните.

— Но пък как тъкмо тези качества може да се окажат пагубни — прошепна той на себе си и се обърна в постелята.

Фитилите на лампите тъкмо започваха да примигват, когато в коридора тичешком се появиха няколко войници. Менджу Шосуке и останалите в съседните стаи се събудиха стреснати.

Като чуха гласовете и стъпките, бойците на стража при спалнята на Кацуие бързо изтичаха в коридора.

— Какво е станало?

В държанието на войника, който излезе напред, за да обясни нещата, имаше нещо неестествено. Говореше толкова бързо, че думите му се сливаха в едно.

— От известно време небето над Киномото е червено. Нашите съгледвачи току-що се върнаха от връх Хигашино…

— По-накратко! Само най-важното! — сряза го Менджу.

— Хидейоши е пристигнал от Огаки. Войската му вече е вдигнала на крак цялата околност на Киномото — отвърна човекът на един дъх.

— Какво? Хидейоши ли?

Разтревожени, мъжете бързаха да съобщят за станалото и на самия Кацуие. Той обаче вече беше чул разговора и излезе в коридора.

— Чухте ли какво казаха тези хора преди малко, господарю?

— Чух — отвърна Кацуие.

Лицето му бе дори по-бледо, отколкото в началото на вечерта.

— Така е — продължи той. — Хидейоши направи същото и когато беше на поход в западните области.

Както можеше да се очаква. Кацуие остана спокоен и се опита да успокои и тези наоколо си. Не можеше обаче да скрие какво мисли. От по-рано предупреждаваше Генба и — при начина, по който сега говореше — изглеждаше почти горд, че опасенията му са се оказали напълно оправдани. Но това бе и гласът на смелия пълководец, когото на времето наричаха Демона Шибата. Сега той предизвикваше по-скоро съжаление.

— Вече не мога да разчитам на Генба. Отсега нататък ще трябва да се бием сами за себе си. Не се тревожете и не се колебайте. Трябва да се радваме, че Хидейоши най-сетне идва.

Събра военачалниците, седна на походното си столче и се зае да дава разпореждания за разпределението на отрядите. В държанието му се долавяше младежка сила. Да дойде Хидейоши изглеждаше съвсем слабо вероятно; сега, когато вероятността се превърна в действителна заплаха, целият лагер изпадна в объркване. Мнозина напуснаха местата си под предлог, че са болни, други не се подчиняваха на заповедите, а много войници просто побягнаха объркани и уплашени. Положението беше печално — от седем хиляди души останаха едва три.

Това бе същата войска, която потегли от Ечидзен с твърдата решимост да срази Хидейоши. Сега тези хора се отказваха готови да побегнат при първата същинска заплаха от негова страна.

Какво ги доведе до такова положение — та те бяха над седем хиляди? Едно-единствено нещо — липсата на твърдо ръководство. При това действията на Хидейоши се оказаха и неочаквано бързи и с това ги стреснаха още повече. Започнаха да се ширят слухове и лъжливи новини, които само подсилиха общия страх.

Свидетел на грозното объркване на отрядите си, Кацуие не просто се обезсърчи, а направо изпадна в гняв. Стисна зъби и сякаш не можеше да се сдържи гласно да изрази пред офицерите наоколо своето възмущение. Тези пък първо сядаха, после ставаха на крака, след това започваха да крачат наоколо, но така и изобщо не успяваха да се успокоят. Нареждания от него бяха предадени на два или три пъти по поделенията, но оставаше неясно дали са изпълнявани.

— Защо сте толкова стреснати? — обърна се Кацуие с укор към заобиколилите го. — Успокойте се! Който изоставя мястото си и пръска лъжливи слухове, само кара хората ни тук да се объркат още повече. Всички ще бъдат наказвани за това — предупреди строго той.

Няколко от подчинените му изтичаха за пореден път при войската, за да разгласят заповедта. Дори и след това обаче Кацуие продължи да вика с попресипнало гърло:

— Не се плашете! Не се стряскайте!

Вместо да спре объркването обаче, той просто добавяше и своя глас към общата шумотевица.

Почти се съмваше.

Бойните възгласи и мускетната стрелба, пренесли се сега от Шидзугатаке към западния бряг на езерото Його, ехтяха над водата.

— Както вървят нещата, Хидейоши скоро трябва да е тук!

— Най-много до пладне.

— Какво?! Нима мислиш, че ще чакат дотогава?

Страхът се засилваше все повече и повече и най-сетне завладя целия лагер.

— Враговете трябва да са към десет хиляди!

— Не, струва ми се, че са двайсет!

— Какво? При силата, която показват, трябва да се поне трийсет хиляди!

Войниците изпадаха в плен на собствената си боязън. След малко се пръсна и слух, който изглеждаше твърде достоверен.

— Маеда Инучийо минал на страната на Хидейоши!

При това положение военачалниците на Шибата вече не можеха да овладеят своите отряди. Най-сетне Кацуие се качи на седлото, обиколи яздешком Кицунедзака и лично се опита да усмири хората в отделните малки укрепления. Явно бе стигнал до извода, че е безполезно да разпраща заповеди чрез пълководците.

— Всеки, който безпричинно напусне лагера, ще бъде веднага посечен — изкрещя той. — Всички бегълци да се настигат и застрелват! Който пръска слухове или подрива бойния дух на хората, ще бъде убит на място!

Нещата обаче вече стигаха дотам, че дори решимостта на самия Кацуие не можеше да промени нищо. Повече от половината от седемте хиляди войници бяха побягнали, а останалите едва се сдържаха да не ги последват. При това те вече нямаха вяра в собствения си главнокомандващ. Загубил уважението им, сега дори и Демонът Шибата не можеше да убеди никого със своите заповеди.

Кацуие подкара коня си назад към главния лагер, който противникът вече нападаше.

„Ето, помисли си, и моят край дойде…“ При вида на обезсърчената войска той осъзна пълната безнадеждност на положението. Въпреки това яростта продължаваше да го тласка отчаяно напред, към смъртта. Лагерът му посрещна утрото, осеян с разпръснати тук-там хора и коне.

— Насам, господарю. Останете само за миг тук.

Двама войници хванаха Кацуие от двете страни за бронята, сякаш се опитваха да задържат едрото му тяло на крака.

— Не ви подхожда да не владеете така себе си.

Изведоха го насила през водовъртежа от хора и коне, вън от главната храмова порта. После закрещяха отчаяно на останалите наоколо:

— Бързо доведете коня му! Къде е конят на господаря?!

Междувременно и самият Кацуие завика:

— Няма да отстъпвам! За кого ме мислите?! Няма да побягна оттук!

Думите му ставаха все по-яростни. Погледна към офицерите, които така и не го пускаха отстрани, и кресна:

— Защо правите това? Защо ми пречите да нападна заедно с останалите? Вместо да ме задържате, защо и вие не нападнете врага?

Някой доведе кон. До него застана войник, който държеше в ръка красивия пълководчески флаг, извезан със златния герб.

Кацуие заклати глава и продължи да крещи, но хората около него бързо го накараха да седне на седлото. Нямаше време за губене. Внезапно предводителят на оръженосците, Менджу Шосуке, младеж, който никога досега не се бе отличавал в сражение, се завтече напред и се просна по очи пред коня на Кацуие.

— Моля ви, господарю! Позволете да взема вашето пълководческо знаме.

Тази молба означаваше, че Шосуке желае да поеме ударите на противника върху себе си.

Той не каза нищо друго, само остана коленичил пред Кацуие. У него не личеше отчаяната решимост на човек, готов да приеме смъртта — външно изглеждаше досущ като всеки друг път.

— Какво? Искате да ви отстъпя пълководческото знаме?

От гърба на коня си Кацуие впери изненадан поглед в Шосуке. Военачалниците наоколо му също се втренчиха като поразени в младежа. Към малцина от личните си служители Кацуие се бе отнасял така хладно като към това момче.

Самият господар явно очакваше съвсем различни последствия от това свое отношение. И въпреки това същият този Шосуке сега му предлага да остане на негово място.

Над лагера духаше студеният вятър на поражението. За Кацуие бе непоносимо да вижда нерешителността на своите подчинени. Страхливците, захвърлили оръжие и побягнали, съвсем не бяха малко на брой, а на мнозина тъкмо от тези хора Кацуие бе гледал доброжелателно и ги бе дарявал с милостта си в продължение на дълги години. Като се сетеше за това, не успяваше да сдържи сълзите си.

Но каквито и да бяха мислите му, сега той заби шпори в ребрата на коня и с гръмогласен рев прогони израза на болка от лицето си.

— Какво говорите, Шосуке? Как може вие да умрете, а на мен времето още да не е дошло? Дръпнете се!

Шосуке отскочи от вдигналия се на задни крака кон, но го сграбчи за поводите.

— Нека тогава да бъда заедно с вас.

Въпреки съпротивата на Кацуие, Менджу го отведе настрани от бойното поле и бързо тръгна в посока към Янагасе. Мъжът с пълководческото знаме и останалите служители наобиколиха коня и не му дадоха да се върне назад.

Първите редици на Хидейоши обаче вече бяха си пробили път при Кицунедзака. Щом видяха златовезаното знаме, което се отдалечаваше на отсрещния склон, те забравиха за войниците на Шибата наоколо, които още продължаваха да им се противопоставят.

— Това е Кацуие! Не му давайте да се измъкне!

Тълпа от бързоноги стрелци се скупчи наедно и затича към мястото, където се вееше флагът.

— Тук ще се сбогуваме с вас, господарю!

С тези прощални думи военачалниците, които досега придружаваха Кацуие в бягството му, се обърнаха назад и се втурнаха право срещу копията на преследвачите. Скоро земята се осея с труповете им.

Менджу Шосуке също се беше обърнал, за да посрещне вражеския пристъп, но сега отново се завтече след коня на господаря си и завика подир него:

— Знамето… моля ви… нека го държа аз!

Тъкмо бяха минали през Янагасе.

Кацуие спря коня и взе златовезаното пълководческо знаме от човека до себе си. Навяваше му толкова много спомени — някога се бе вяло в неговите станове през време на битка и бе разнасяло славата на „Демона Шибата“.

— Ето, Шосуке. Носете го при войниците!

И с тези думи той подхвърли флага към младежа.

Шосуке се приведе и сръчно пое дръжката.

Преливаше от радост. Развя веднъж знамето и отправи към отдалечаващия се Кацуие своите последни думи:

— Сбогом, господарю!

Кацуие се обърна за миг, но конят му продължи да препуска към планините на Янагасе. Придружаваха го само десет ездача.

Наистина, сега Шосуке получи флага, който искаше, но Кацуие му заръча и да го занесе обратно при войниците.

Явно молбата беше заради хората, които заедно с оръженосеца оставаха сега да посрещнат смъртта си.

Тридесетина души начаса се събраха под знамето. Това бяха единствените, които наистина държаха на своята чест и бяха решени да умрат за своя господар.

„Значи има останали в рода Шибата достойни хора“, помисли си Шосуке и щастливо погледна лицата наоколо.

— Елате! Нека им покажем как се умира с радост! — провикна се той.

Подаде знамето в ръцете на един от бойците и се спусна най-отпред, на запад от село Янагасе, към северния склон на връх Точиноки. Сега малката дружина от тридесетима човека показваше далеч повече решимост от хилядите сутринта при Кицунедзака.

— Кацуие отстъпва към планините!

— Явно вече е решил да умира.

Както можеше да се очаква, войниците на Хидейоши само се ожесточиха в преследването.

— Ще му вземем главата!

Тръгнаха да изкачват връх Точиноки. Всеки се да бореше бъде преди останалите. Мъжете от рода Шибата гледаха със затаен дъх как противниците им, които се катереха дори и по привидно съвсем непроходими места, с всеки миг стават все повече и повече на брой.

— Имаме още време да изпием заедно една прощална чаша вода — обади се Шосуке.

В няколкото останали мига той и другарите му загребаха няколко глътки от поточето, което извираше измежду две скали на върха, поделиха си ги и спокойно се приготвиха да умрат. Неочаквано младежът се обърна към своите братя Модзаемон и Шобей.

— Трябва да избягате и да се върнете в нашето село. Ако и тримата загинем едновременно в битка, няма да има кой да продължи родовото име и да се погрижи за майка ни. Модзаемон, по-възрастният брат се смята за продължител на рода — защо не тръгнеш ти?

— Но ако по-малките бъдат убити от врага, как може най-големият да отиде после при майка си и да й каже: „Върнах се“? Не, оставам тук. Ти трябва да отидеш, Шобей.

— Това ще е ужасно за мен!

— Защо?

— За мама надали ще е радост във време като това да се върна у дома жив. А и нашият мъртъв баща сигурно ни гледа днес от отвъдния свят. Няма моите крака да са тези, които да се върнат днес в Ечидзен.

— Значи тогава ще умрем заедно!

Сплотени от този предсмъртен обет, тримата братя застанаха под пълководческото знаме.

Шосуке повече не отвори дума за връщане у дома.

Тримата пиха за последно от бистрата изворна вода и усетили освежителната й хладина, се обърнаха едновременно натам, където бе техният майчин дом.

Човек може да си представи молитвите, които изпълниха сърцата им. Врагът наближаваше отвсякъде и сега отделните войници бяха толкова близо, че се различаваха гласовете им.

— Пази пълководческото знаме, Шобей — обърна се Шосуке към своя по-малък брат, докато сваляше забралото си.

Щеше да се представи за самия Кацуие и не искаше врагът да го разпознае.

Край главата му профучаха пет-шест сачми от мускети. Това беше като знак за тридесетимата, които призоваха бога на войната Хачиман и се спуснаха срещу врага.

Разделиха се на три и нападнаха настъпващия напред неприятел. Изкачващите се отдолу мъже дишаха тежко и не можаха да устоят на напора на отчаяно втурналите се срещу тях противници. По шлемовете на хората на Хидейоши зазвъняха дълги саби, копия пронизаха гърдите им и земята се осея със злощастните им мъртви тела.

— Никой да не бърза да умира! — извика Шосуке и се отдръпна зад една дървена ограда.

Пълководческото знаме го последва заедно с останалите живи мъже.

— Казват, че плесницата от пет пръста не била толкова силна, колкото ударът с един юмрук. Ако сега се разпръснем, няма да успеем да свършим много. И в нападение, и в отстъпление оставайте при знамето.

След това предупреждение всички отново се хвърлиха в боя. Сечаха враговете и ги пронизваха с копията си, после като вятър се оттеглиха отново зад оградата.

Така излизаха в нападение шест или седем поредни пъти.

Нападателите бяха загубили вече над двеста души. Наближаваше пладне и слънцето жежко печеше над главите на хората. Прясната кръв бързо засъхваше по доспехите и шлемовете и заприличваше на черен лъскав лак.

Под знамето сега бяха останали по-малко от десет човека, които надали се виждаха един другиго с пламналите си очи. Нито един не беше вече невредим.

Една стрела прониза Шосуке в рамото. Той погледна към прясната кръв, която обливаше ръкава му и сам извади острието от плътта си. После се обърна натам, откъдето беше дошло то. Виждаше се как приближават голям брой вражески шлемове, които шумоляха в бамбуковата трева като стадо диви свине.

Шосуке използва останалото малко време, за да каже спокойно на другарите си:

— Бихме се с всички сили и няма за какво да съжаляваме. Всеки да си избере достоен противник и да защити името си. Нека аз пръв загина на мястото на нашия господар. Не оставяйте пълководческото знаме да падне на земята. Дръжте го вдигнато, предавайте го от ръка на ръка!

Приготвили се да умрат, покритите с кръв воини вдигнаха знамето срещу наближаващия през бамбуковата трева враг. Мъжете срещу тях явно бяха изпълнени с необикновена ярост. Настъпваха твърдо напред и размахваха заплашително копия. Шосуке се обърна с лице към тях и извика насмешливо:

— Що за възпитание?! Нищожества от простолюдието! Нима мислите, че заслужавате да допрете с копията си тялото на Шибата Кацуие?

Приличаше на демон и наистина никой не успяваше да излезе насреща му. Няколко на брой души паднаха покосени почти в самите му нозе.

При вида на неговата ярост и пред отчаяната храброст на останалите мъже, готови да бранят знамето си до смърт, дори и най-дръзките между нападателите се видяха принудени да отворят път към подножието на планината.

— Ето ме! Самият Кацуие е пред вас! Ако Хидейоши е тук, нека се срещнем с него на коне, лице в лице! Излез, песоглавецо! — крещеше Шосуке, докато слизаше надолу по склона.

Прониза още един воин с копието си. По-големият му брат Модзаемон вече лежеше покосен; Шобей пък бе кръстосал сабя с някакъв противник и двамата се бяха пронизали взаимно. Така малкият брат лежеше сега в основата на една близка скала.

До него изоставено се търкаляше златовезаното пълководческо знаме, цялото покрито с кръв.

Към тялото на Шосуке сега се насочваха безброй копия, идещи от двата края на склона. Всеки от войниците искаше да вземе знамето и главата, за която вярваха, че е на Кацуие.

Надпреварваха се кой пръв ще достигне плячката. Така Менджу Шосуке намери своята смърт под роя от вражески остриета.

Заради мълчаливостта, кротостта, изисканото си държание и своята любов към книгите този хубав двадесет и пет годишен воин не беше особено ценен нито от Кацуие, нито от Генба. Сега забралото още криеше младежките му черти.

— Убих Шибата Кацуие! — провикна се един самурай.

— А тези ръце отнеха пълководческото му знаме! — обади се друг.

Надигна се хор от гласове, всеки от които се хвалеше с нещо постигнато. Цялата планина сякаш се разтресе.

Хората на Хидейоши още нямаха представа, че главата принадлежи не на Шибата Кацуие, а на предводителя на неговите оръженосци — Менджу Шосуке.

— Убихме Кацуие!

— Докоснах главата на господаря на Китаношо!

Бутаха се един друг, а виковете им отекваха във въздуха.

— Знамето! Златното знаме! И главата! Главата му е наша!