На български език романът „Тайко“ се издава по споразумение с „Коданша Интернешънъл“. Преводът е осъществен от английското издание по препоръка на „Коданша Интернешънъл“.

03.01.2010 — Добавяне

„Петдесет години живот под това небе“

Червеникавите лъчи на залязващото слънце паднаха върху празния ров на храма Хоно. Беше първият ден на шестия месец. Цял ден слънцето бе жарило безмилостно над столицата и дори в сравнително дълбокия ров се бяха образували сухи буци кал.

Покритите с керемиди кирпичени стени се простираха на повече от сто разкрача от изток на запад и на двеста — от север на юг. Ровът бе широк повече от дванадесет лакътя и по-дълбок, отколкото е обичайно за един храм. Минувачите различаваха покрива на главното светилище и десетината манастирски постройки, но пред погледа им не се разкриваше нищо повече. Само прочутото медно акациево дърво в един ъгъл на двора се виждаше от доста голямо разстояние. Беше толкова голямо, че хората го наричаха Горичката на храма Хоно.

Това дърво бе толкова известна забележителност, колкото пагодата на Източния храм. Щом лъчите на късното следобедно слънце проникнаха между клоните му, цяло ято врани нададе обичайния си грак. Колкото и придирчиви и изискани да се опитваха да бъдат гражданите на Киото, имаше три неща, от които те не можеха да избягат — бездомните псета нощем, кравешкия тор по улиците сутрин и враните следобед.

Зад оградата на храма все още имаше доста незастроено място. Двадесетина сгради бяха опожарени по време на по-раншните междуособици в столицата и сега бе необходима много работа по възстановяването им. Ако тръгнете от главната порта на храма в посока към Четвъртата улица, посетителят щеше да види седалището на наместника на Киото, самурайския квартал и улиците на един добре планиран град. В северната половина на същия град обаче като острови от времето на шогуната продължаваха да стоят бедняшките квартали. Една тясна уличка там още заслужаваше своето старо име — Помийната улица.

Децата от околните домове препълваха почти догоре тесните улички, заградени от грубо измазаните грапави стени на къщите с прихлупени покриви. Покрити с циреи и обриви, със сополиви носове, те изпълниха улицата като рояк огромни мухи.

— Дошли са проповедниците! — викаха.

— Свещениците от храма Намбан минаха с една клетка за птици!

Тримата проповедници се засмяха, като чуха детските викове и забавиха ход, сякаш чакаха някой да излезе да ги посрещне.

Храмът Намбан, както бе известна сред хората църквата на християнските проповедници, се намираше на близката Четвърта улица. Сутрин в бедняшкия квартал се чуваха напевите от богослужението в храма Хоно, а вечер по улиците отекваха църковните камбани. Портите на Хоно бяха много внушителни, а монасите, които живееха там, обикаляха улиците с надменни изражения на лицата си. Християнските проповедници пък, когато минаваха, се държаха скромно и дружелюбно към местните обитатели. Щом видеха дете с цирей на лицето, го потупваха по главата и му показваха как да се излекува; чуеха ли, че някой е болен, отиваха да го посетят. Смяташе се, че никой не трябва да се бърка в разприте между двама съпрузи, но ако в такъв момент наблизо минаваше проповедник, той щеше да се намеси и да се опита да ги помири. Така тези хора станаха познати като добродушни и добронамерени.

— Те наистина се грижат за останалите — говореха бедните. — Може да са ни пратени от боговете.

От известно време хората гледаха на проповедниците само с възхищение. Те помагаха на бедните, болните и бездомните. При църквата имаше дори нещо като болница и сиропиталище. И освен това проповедниците обичаха децата.

Когато обаче същите тези християнски проповедници случайно срещнеха на улицата будистки монаси, те не се отнасяха към тях с обичайното си смирение. Всъщност, смятаха ги за свои люти врагове. Ето защо предпочитаха да минават по по-дългия път през Помийната улица, за да избегнат храма Хоно. Вчера и днес обаче им се бе наложило да посещават на два пъти самия храм, който се превърна в жилище на господаря Нобунага. Най-могъщият човек в Япония стана техен съсед.

Тримата проповедници носеха малка тропическа птица в позлатена клетка и сладкиши, приготвени от готвача, който бяха довели със себе си от Европа. Изглежда отиваха да поднесат дарове на господаря Нобунага.

— Проповедници! Хей, вие!

— Каква е тази птица?

— Какво има в кутията?

— Ако са сладкиши, дайте и на нас малко!

— Дайте ни, моля ви се!

Децата от Помийната улица се стълпиха и запречиха пътя им. Тримата свещници изобщо не изглеждаха раздразнени. Само се опитаха да ги посмъмрят на развален японски.

— Тези неща са за господаря Нобунага. Внимавайте да не го обидим. Като дойдете на църква с майките си, ще дадем на всички ви сладкиши — каза един от тях.

Дечурлигата продължиха да се влачат подире им. Други подтичваха отпред. Докато обсаждаха така свещениците, едно от тях изтича до ръба на рова и изведнъж, с плясък като на жаба, падна в него. Ровът бе празен и нямаше опасност момчето да се удави, но дъното му бе кално като същинско блато. Детето се зарови цяло в калта. Стените на изкопа бяха покрити с камък и дори и за възрастен щеше да е трудно да се изкатери обратно навън. Всъщност, случваше се някой пиян да падне нощем вътре, докато е придошла дъждовна вода и да се удави.

Някой веднага изтича да предупреди родителите на момчето. Любопитните обитатели на Помийната улица наизлязоха от къщите си като преляла от чайник пяна. Бащата и майката изтичаха босоноги навън. Настъпи суматоха. Докато стигнат до мястото обаче, момченцето вече бе спасено. Приличаше на изскубнат от тинята лотосов корен и шумно цивреше.

Двама от проповедниците бяха оплескани с кал по дрехите и ръцете досущ като него. Третият бе скочил в рова, за да извади момчето и направо бе потънал в тинята.

Щом видяха свещениците в този вид, децата заскачаха весело наоколо, закискаха се, запляскаха с ръце и завикаха:

— Отецът е заприличал на сом! Вижте как му са се окаляли мустаците!

Родителите на момчето обаче благодариха на мъжете и — при все че не бяха християни — на техния бог. Поклониха се в нозете на свещениците с молитвено сключени ръце заплакаха от благодарност. Цялата тълпа в един глас хвалеше постъпката.

Макар и да трябваше сега да се върнат обратно, без да са поднесли даровете си, свещениците с нищо не показваха, че съжаляват за станалото. В техните очи Нобунага не е по-високо от това момче от бедняшкия квартал. Освен това вестта за случилото се щеше да тръгне от дом на дом и проповедниците добре знаеха какво вдъхновение може да се окаже това за техните последователи.

— Видя ли какво стана, Сотан?

— Да, направо се удивих.

— Тази тяхна вяра почти ме плаши.

— Но и те кара да се замислиш за някои неща.

Единият от разговарящите беше на около тридесет години, другият — много по-възрастен. Приличаха на баща и син. Нещо ги отличаваше от важните търговци от Сакай — навярно самото им държание издаваше широта на погледа и благовъзпитаност. При все това още от пръв поглед си проличаваше, че се занимават с търговия.

Сега, когато в него живееше Нобунага, храмът Хоно не бе просто храм. От нощта на двадесет и девети насам струпването на коли и носила пред главната порта и шумотевицата от влизащите и излизащи хора никога не спираше. Нобунага приемаше посетители, от които изглежда зависеше нещо много важно за страната. Всеки, дошъл при него и получил поне една дума или усмивка, се връщаше у дома с чувството, че е бил възмезден стократно за редките предмети, хубавите вина, изисканите ястия или другите дарове, които е поднесъл на господаря си.

— Да почакаме за малко тук. Изглежда, този, който влезе през портата, е някакъв придворен.

— Трябва да е градският наместник. Тези сигурно са слугите му.

Столичният управител Мураи Нагато и неговите придружители се бяха спрели пред главната порта и изглежда изчакваха през нея да премине носилото на някакъв благородник. Почти веднага след това минаха няколко самураи, които водеха два-три дорести коня зад малко шествие от паланкини и носила. Щом разпознаха Нагато, те се поклониха.

Щом навалицата се отстрани, управителят влезе през портата. Уверили се, че той е вече вътре, двамата търговци също се насочиха в тази посока.

Естествено стражата на портите бе извънредно строга. За непрестанно влизащите и излизащи посетители войнственият блясък на копията, алебардите и очите на застаналите на пост бойци бе необичаен. Всички бяха облечени в доспехи и ако някой им се стореше подозрителен, веднага го караха с шумни викове да спре.

— Я почакайте! Къде сте тръгнали? — попитаха те двамата търговци.

— Аз съм Сошицу от Хаката — отвърна с възпитан глас по-възрастният и сведе глава надолу.

По-младият му спътник последва неговия пример.

— Аз съм Сотан, също от Хаката.

Стражите очевидно не разбраха много от това представяне, но техният началник, застанал вътре в двора, махна усмихнат на новодошлите.

— Влезте, моля.

Залата Омотемидо са намираше в средата на храмовия двор, но неговият същински център беше жилището на Нобунага. Гласът му се чуваше от една стая, пред която бълбукаше извор, а от постройката малко по-встрани вятърът от време на време донасяше шум на женски смях.

Нобунага разговаряше с един пратеник от своя трети син Нобутака и с Нива Нагахиде.

— Това ще ми е от голяма помощ, Нагахиде — обърна се той към служителя. — Съобщете на човека, че всичко е подсигурено. Аз сам ще тръгне след няколко дни за западните области и там ще се видим лично.

На следващата сутрин войските на Нобутака и Нива трябваше да потеглят с кораби за Ава. Пратеникът бе дошъл да докладва за завършването на подготовката и да извести Нобунага, че Токугава Иеясу си е тръгнал от Осака и сега е в Сакай.

Господарят погледна нагоре към небето и — сякаш едва сега забелязал, че цветът му се е променил — каза на един от оръженосците:

— Смрачава се. Вдигнете завесите от западната страна.

После попита Нобутада:

— И при теб ли е толкова горещо?

Нобутада бе пристигнал в столицата малко преди баща си и беше отседнал в разположения наблизо храм Мьокаку. Откакто дойде предишния ден в Киото, изглеждаше малко уморен. Канеше се да помоли да си тръгне, но господарят се обърна към него с думите:

— Защо довечера да не пийнем двамата заедно чай? Последните две вечери все имаме гости. Мъчно ми е, че нямам време да се видя с тебе. Ще поканя няколко интересни гости, с които да се запознаеш.

Готвеше се да даде прием на сина си и надали щеше да приеме отказ от негова страна.

Ако можеше да говори откровено, Нобутада навярно би казал, че е само на двадесет и пет и не е навлязъл в чайната церемония така дълбоко като баща си. Особено го дразнеха учителите по чай, които безделничат по време на война. Щом ще има удоволствието да бъде заедно с баща си, за какво им е учител по чайна церемония. Всъщност, макар и уморен, искаше веднага да потегли на поход. Не желаеше дори на час да изостава от своя по-млад брат Нобутака.

Изглежда Нобунага беше поканил и Мураи Нагато — не като управител на Киото, а просто като приятел. Нагато обаче не можеше да се освободи от строгите ограничения в държанието между господар и служител и разговорът не вървеше. Нобунага мразеше неловкото мълчание. След уморителното ежедневие, грижите за държавните дела, непрестанния поток от посетители и недоспиването, сега, освободил се за миг от задълженията си на властник, той не можеше да понася такава превзетост. В положения като това винаги се сещаше за непосредствеността на Хидейоши.

— Нагато? — обади се той.

— Да, господарю?

— Не е ли тук синът ви?

— Дойде с мен, но тъй като е несведущ в чаеното изкуство, го оставих да почака навън.

— Стига с тези превземки — промърмори Нобунага.

Помолил бе управителя да доведе сина си, за да могат да разговарят като близки, а не за да беседват като господар и служител. Сега обаче не поиска от Нагато да въведе младежа.

— Какво ли е станало с нашите гости от Хаката? — продължи Нобунага.

Стана и тръгна към храма, като остави Нобутада и Нагато на местата им.

От стаята на оръженосците се носеше гласът на Бомару. Изглежда по-големият му брат Ранмару му се караше за нещо. Вече всички деца на Мори Йошинари бяха пораснали. Напоследък се носеше слух, че Ранмару се надява да получи Сакамото, който, сега владян от рода Акечи, на времето бе принадлежал на баща му. Дори Нобунага чу за това и почти изпадна в ярост. За да разпръсне мълвата, се замисли дали подобава още да държи Ранмару постоянно до себе си като оръженосец. В крайна сметка една промяна щеше да е от полза и за самия младеж.

— В градината ли излизате? — попита Ранмару.

Нобунага бе застанал на терасата и оръженосецът бързо изтича натам, за да постави върху прага чифт сандали. „Добре е да имаш на служба при себе си някой, който е толкова досетлив и внимателен“, помисли си господарят — през последните десетина години бе успял да свикне да му се угажда така.

— Не, няма да излизам. Горещо беше днес, а?

— Да, слънцето направо щеше да ни подпали.

— Конете в конюшнята всички ли са здрави?

— Видяха ми се малко поотпаднали.

Нобунага вдигна поглед и се напрегна да различи на небето вечерницата. Може би мислите му го отвеждаха към западните области. Ранмару се втренчи в профила му. Нобутада влезе и застана зад тях, но младежът изглежда изобщо не забеляза присъствието му. Сякаш сега виждаше господаря си за последен път. Ако можеше за миг да прозре в бъдещето, щеше още по-ясно да осъзнае странната сила на този миг, в който по кожата му полазиха тръпки. Тъкмо по това време Акечи Мицухиде пристигаше в Ойносака.

Пушекът от печките в голямата кухня се понесе из вътрешността на храма. Горяха не само огнищата, но и отоплението на баните. И не единствено в храма Хоно — в този привечерен час почти цялата столица и околностите й бяха покрити с дим от кухненски огньове.

В банята Нобунага се обля с вода. През бамбуковата решетка на високия прозорец в стената се подаваше едно-единствено бяло лозово цветче. С вчесана коса и облечен в нови дрехи, господарят се върна по покрития коридор обратно.

Ранмару се приближи и го извести, че в стаята за чай го очакват Сошицу и Сотан от Хаката.

— Тук са още отпреди да се стъмни. Двамата сами пометоха пътеката от стаята до входа и излъскаха пода на терасата. После господин Сошицу напръска пътеката с вода и подреди цветята, а господин Сотан отиде в кухнята да каже на слугите какви ястия да ви поднесат.

— Защо не ми каза за това по-рано?

— Ами те казаха, че тъй като са ваши домакини, ще трябва да почакаме, докато всичко е готово.

— Изглежда са намислили нещо. Нобутада знае ли? А Нагато?

— Ще ги поканя веднага.

Щом Ранмару излезе, Нобунага отиде в спалнята си, но после бързо се върна оттам в стаята за чай.

Външно тя изобщо не издаваше своето предназначение. По начало бе замислена като дневна и за да се създаде уют за чайната церемония, бяха поставили вътре сгъваеми паравани.

Освен домакините, присъстваха Нобунага, Нобутада, Нагато и синът му. Лампите придаваха на помещението някаква особена свежест. След като чайната церемония привърши, Сотан и Сошицу поканиха гостите си да се преместят в една по-голяма стая, където разговаряха до късно през нощта.

Нобунага все още бе много гладен. Изгълта всичко, което му поднесоха, пи вино — което на цвят изглеждаше направено от разтопен рубин — и от време на време си вземаше от една голяма чиния по някой европейски сладкиш. През цялото време не прекъсваше участието си в разговора.

— Бих искал да пообиколя южните земи. Вие със Сотан ще ми бъдете водачи. Сигурно неведнъж сте минавали на път оттам.

— Винаги съм имал намерението да отида по тези места, но никога не съм успявал да го сторя — отвърна Сошицу.

— Вие, Сотан, сте млад и здрав. Били ли сте там?

— Още не, господарю.

— И нито един от двама ви не е ходил в южните земи?

— Не, макар че нашите служители постоянно пътуват дотам.

— Е, едно отсъствие сигурно не би се отразило добре на търговията ви. Ако някой като мен обаче поиска да пътува, той пък със сигурност няма да намери време да напусне Япония. Просто няма какво да се направи. Докато вие имате кораби и магазини, на които да разчитате и затова сте винаги в състояние да напуснете страната. Защо още не сте го сторили?

— Естествено, вие сте много по-зает от нас, при условие че се грижите за цялата страна. Но и ние сме възпрепятствани от различни домашни грижи и няма да можем да тръгнем надалеч може би още година време. Въпреки това, щом Ваше Височество успее да уреди множеството неща, които сега го занимават, с радост ще отпътувам заедно с вас и Сотан и ви обещавам да прекарате чудесно.

— Хайде! От толкова дълго време желая нещо такова. Но ще доживеете ли дотогава, Сошицу?

Оръженосецът наливаше отново вино. Нобунага се пошегува със стареца, но той не смяташе да му се даде така лесно.

— Е, наместо да се тревожите за това, ще можете ли да ме уверите, че преди да съм починал, ще сте поставили всичко в страната в ред? Ако се окажете прекалено бавен, може и да не успея да ви дочакам.

— Всичко това трябва да стане скоро — усмихна се Нобунага на закачката на възрастния мъж.

Сошицу умееше да говори с откровеност, непозната за военачалниците на Нобунага. От време на време в хода на разговора това караше Нобутада и Нагато да се чувстват неудобно. Дали наистина е редно, питаха се те, тези търговци да разговарят с господаря им по такъв начин. От друга страна се чудеха с какво двама души от простолюдието са заслужили благоволението на Нобунага. Надали неговите приятелски чувства се дължат само на уменията им в чайната церемония.

Разговорът отегчаваше Нобутада. Едва когато баща му и двамата търговци заприказваха за южните земи, неговият интерес се събуди. Всичко това бе за него ново и пораждаше в главата му младежки мечти и дръзки планове.

Независимо от това колко всъщност знаят за южните земи, всички начетени хора по онова време се интересуваха живо от тях. Самата сърцевина на японската култура се променяше под действието на приливната вълна от задморски новости. На първо място сред тях беше огнестрелното оръжие.

Много от достъпните знания за юга бяха донесени от християнски проповедници от Испания и Португалия; хора като Сошицу и Сотан обаче бяха започнали търговията си още преди идването на свещениците. Техните кораби плаваха до Корея и оттам стигаха Китай, Амой и Камбоджа. Бяха научили за богатствата на презморските страни не от християнските, а от японските пирати, чието свърталище бе околността на Хаката, на остров Кюшу.

Сотан бе наследил препитанието си от своя баща и имаше търговски кантори на Лусон, в Сиам и в Камбоджа. Смята се, че той е човекът, който пръв внесъл семе на восъчно дърво от Китай и развил цяло производство на восък, благодарение на което нощите в Япония вече не били толкова тъмни и хората започнали да се радват на светлината на многобройни лампи. Нему също се приписват подобренията в железодобива, свързани със заимствани отвън нови начини за топене на метала.

Сошицу също бе свързан с презморската търговия и беше в родствени връзки със Сотан. На остров Кюшу нямаше и един господар, който да не е взимал от него пари на заем. Притежаваше повече от десет големи морски кораби и стотина по-малки съда.

Нямаше да е преувеличено да се каже, че почти всичките си знания за външния свят Нобунага бе почерпил от пиенето на чай с тези двама мъже. И сега той бе погълнат от разговора. Докато слушаше, от време на време протягаше ръка да си вземе поредната европейска сладка. Като забеляза колко му се услаждат, Сошицу отбеляза:

— Правени са с нещо, което наричат захар, тъй че внимавайте да не преядете от тях преди лягане.

— Да не би тази захар да е отровна? — учуди се Нобунага.

— Не е, но в никакъв случай не е и особено полезна — отвърна Сошицу. — Храната във варварските земи е гъста и питателна, докато нашите японски ястия са по-леки. Тези сладкиши са много по-сладки от нашите сушени портокали или оризови сладки. Веднъж щом сте опитали захар, японските ни сладости няма вече да ви задоволяват.

— Вече много такава захар ли се внася на Кюшу?

— Не чак толкова. Тъй като един товар от нея се равнява на същото тегло злато, продажбите ни не са особено високи. Замислил съм да внеса малко захарни растения и да ги засадя в някоя по-топла област, но се питам дали захарта, също както и тютюна, е наистина добра за хората, та да бъде отглеждана в Япония.

— Съвсем ме изненадвате — засмя се Нобунага. — Оставете тези предразсъдъци. Няма значение дали нещо е полезно или вредно. Просто внесете всички тези неща тук, за да има промяна и разнообразие. Пред очите ни от западните и южните морета проникват какви ли не неща. Не можем да спрем този прилив на новото.

— Приветствам вашата търпимост, господарю. Мислене като вашето, разбира се, със сигурност би било от голяма полза за сделките ни. Питам се обаче дали можем да оставим нещата така.

— Без съмнение трябва да ги оставим. Донасяйте тук колкото се може по-бързо всичко ново, което срещате по пътя си.

— Ще изпълним желанието ви, господарю.

— Или ако не успеете да донесете всичко, тогава опитайте от него, предъвчете го добре и останалото изплюйте — добави Нобунага.

— Да го изплюем ли?

— Сдъвчете го хубаво, приемете в страната си това, което е добро за нея, а останалото изплюйте. Ако всички в Япония — воини, земеделци, търговци, занаятчии — схванат добре това, което искам да кажа, възприемането на нищо чуждо няма да ни създаде грижи.

— Не, нещата не може да станат по този начин.

Сошицу махна отсечено с ръка. Решително не споделяше мнението на Нобунага и побърза да изрази своето становище за насоките на управлението:

— Вие като повелител на страната ни може и да мислите така, господарю, но аз напоследък съм забелязал някои тревожни признаци и лично не мога да се съглася с вас.

— За какво говорите?

— Шири се една лъжлива вяра.

— Християнските проповедници ли имате предвид? Да не би будистите да са идвали и при вас, Сошицу?

— Вие гледате на това с пренебрежение, но въпросът всъщност тревожи цялата страна.

И Сошицу продължи с разказ за детето, което преди няколко часа бе паднало в рова и за това как държанието на свещениците впечатли всички наоколо.

— След по-малко от десет години вече хиляди ще са изоставили праотеческите олтари и ще са се обърнали в християнството. И това се случва не само в Омура и Нагасаки, но и по цял Кюсю, в далечните области на Шикоку и дори в Осака, Киото и Сакай. Ваше Височество преди малко каза, че всичко, което приемем в Япония, няма да донесе вреда, ако бъде преди това сдъвкано и остатъкът — изплют, но вярата е от онези неща, към които надали може да се отнесеш така. Колкото и да дъвчат хората, а лъжеучение ще завладее душите им и после, дори да бъдат разпъвани и обезглавявани, те няма да се откажат от него.

Нобунага не пророни нито дума. По израза на лицето му се разбираше, че въпросът е дотам сериозен, та да не може да бъде обсъден с няколко думи. Сам бе опожарил връх Хиеи и както никой от владетелите преди него бе поставил будистката вяра на колене. Духовенството го запомни с огъня и меча и той сам по-добре от всеки друг знаеше, че където и да отиде, тази неприязън няма да изчезне.

От друга страна, разреши на проповедниците да си издигнат църква, те получиха от него открито позволение за работа и от време на време биваха дори канени на угощения. Будистките монаси на висок глас питаха коя от двете страни Нобунага смята за чужденци — християните или тях.

Господарят ненавиждаше оправданията. Никак не обичаше да се казва нещо по открит начин, а от друга страна уважаваше едно пряко интуитивно разбиране между хората. Всъщност, това го въодушевяваше.

— Сотан — обърна се сега Нобунага към другия от събеседниците си. — А вие какво мислите за това? Млад сте и навярно гледате на нещата по-различно, отколкото Сошицу.

За миг Сотан хвърли плах поглед към лампата, но после ясно отвърна:

— Съгласен съм с вас, господарю. Най-добре ще е да предъвчем тази чужда вяра и после да я изплюем от устата си.

Нобунага се обърна и погледна към Сошицу, сякаш току-що е намерил потвърждение на собственото си становище.

— Не се безпокойте. Трябва да гледаме на света по-отвисоко. Преди дълги векове господарят Мичидзане се е застъпил за съчетаването на китайските знания с японската душевност. Дали внасяме обичаи от Китай или нови предмети от Запада, багрите на есента и черешовият цвят напролет ще си останат същите. По-скоро дъждът ще опресни водата в езерото ни. Вие правите грешката да мерите океана с рова на храма Хоно. Не е ли така, Сошицу?

— Да, господарю. Ровът трябва да се мери с подобаваща мярка.

— Същото е и със задморските новости.

— Старостта е превърнала дори мен в жаба, затворена в кладенец — каза Сошицу.

— Намирам, че по-скоро приличате на кит.

— Да — отвърна търговецът, — но и китовете биват късогледи.

— Хей, донеси малко вода — нареди Нобунага на оръженосеца, който бе задрямал зад гърба му.

Вечерта още не беше стигнала края си. Макар храната и пиенето да бяха привършили от доста време, самият разговор продължаваше да ги увлича.

— Татко — пристъпи Нобутада към Нобунага, — стана прекалено късно. Аз ще ви пожелая лека нощ.

— Остани още малко — помоли го Нобунага с необичайна за такива случаи настойчивост. — Та ти си отседнал съвсем наблизо, в Ниджо, нали? Може да е късно, но пък нямаш много за ходене. Нагато живее пред самите порти и нашите гости от Хаката надали ще се връщат тази вечер чак дотам.

— Аз поне… — Сошицу изглежда се накани да си тръгва. — Утре сутрин имам уговорка за среща.

— Значи тук ще остане само Сотан, така ли?

— Аз имам още неща за подреждане в стаята за чай.

— Разбирам. Няма да останете с мен за сакето. Но носите скъпи прибори за чайна церемония и ще останете тази вечер да ги пазите тук.

— Няма да ви възразявам, господарю.

— Кажете си го направо — засмя се Нобунага.

Внезапно погледна зад гърба на Сотан и впери поглед в окачения на стената свитък.

— Му Чи е голям художник, не съм ли прав? В наши дни рядко ще намериш такова умение. Чувал съм, че Сотан имал една негова картина, която се казвала „Кораби се връщат от далечно пристанище“. Питам се кой ли човек е достоен да притежава такова прочуто произведение.

Сотан изненадващо се засмя гръмко, сякаш Нобунага го няма.

— На какво се смеете, Сотан?

Сотан огледа хората наоколо си.

— Господарят Нобунага се опитва да ми отнеме свитъка на Му Чи и използва една от хитрите си уловки: „Кой ли е достоен да притежава такава картина?“ Та това е все едно да пратиш съгледвачи в някоя неприятелска област. Я внимавай за безценната си дъбова кутия за чай, Сошицу!

Не можеше да спре смеха.

Улучи право в целта. От известно време Нобунага опитваше да се сдобие с картината. И тя, и кутията обаче бяха старо родово наследство и по тази причина дори и господарят не успяваше досега да ги поиска направо от техните собственици.

Сега обаче самият притежател повдигаше въпроса. Нобунага веднага реши, че желаният предмет му е все едно вече обещан. След като се изсмя пред него така дръзко, Сотан надали ще има смелост да му откаже исканото.

И Нобунага също се засмя.

— Ех, нищо не може да ви убегне, Сотан. Ако сега споменете и възрастта ми, ще направите от мене истински следовник на Пътя на чая.

Тази шега съдържаше много истина.

— След няколко дни ще се срещам с учителя Сокю от Сакай — намеси се Сошицу. — Тогава нека да размислим заедно къде ще е най-доброто място за картината. А, разбира се, най-уместно ще е да бъде попитан самият Му Чи.

Настроението на Нобунага се оправи. Макар прислугата на няколко пъти да влизаше да подкъсява фитилите на лампите, той продължи да отпива от чая и съвсем забрави кое време е.

Беше лятна нощ и всички кепенци и врати на храма бяха отворени. Може би заради това пламъците на лампите постоянно трепкаха и около тях се образуваха сияния от вечерна мъгла.

Някой почука на предната врата на храма. След малко един служител дойде да съобщи, че е пристигнало известие от западните области. Нобутада се възползва от случая да стане и да се сбогува. Сошицу също помоли да си ходи. Нобунага стана, за да ги изпрати до покрития коридор.

Нагато и синът му застанаха до Нобутада с фенери в ръце. Залите на храма Хоно отново потънаха в мастиленочерен мрак. Беше втората половина на Часа на плъха.

Мицухиде стоеше на кръстопът — дясната посока щеше да го изведе на запад, тръгнеше ли наляво, щеше да стигне до село Куцукаке и след като продължи през река Кацура — до столицата. В този миг преваляше склона, който цял живот бе изкачвал. Двата пътя пред него бяха и повратна точка, и окончателен избор. Въпреки това тази нощ не го подтикваше към никаква равносметка. Вместо това широкото, покрито с кротки звезди небе сякаш му вещаеше голяма промяна, която ще дойде още с утрото на следващия ден.

Нямаше дадена заповед за почивка, но конят на Мицухиде спря и той остана върху седлото. Фигурата му се очертаваше на звездното небе. Щом разбраха, че не се кани да тръгне веднага, военачалниците наоколо, облечени в лъскави доспехи, зачакаха нетърпеливо заедно с дългите редици от въоръжени мъже, коне и знамена зад тях.

— Някъде наблизо извира поток. Мисля, че чувам бълбукане на вода.

— Ето го. Вода!

Един от мъжете тръгна опипом по ръба на клисурата, която минаваше покрай пътя и накрая откри между скалите малко поточе. Войниците един след друг се заизреждаха да пълнят манерките си с бистра вода.

— Това ще ни стигне поне до Тенджин.

— Може да спрем за закуска в Ямадзаки.

— Не, нощта е кратка и сигурно докато стигнем до храма Кайин, ще се е съмнало.

— Ако продължим да се движим и през деня, конете ще отпаднат. Негово Височество сигурно е решил, че най-бързо можем да се придвижваме през нощта и рано сутрин, преди да е напекло слънцето.

— Така ще е най-добре. Веднъж да стигнем до западните области.

Съвсем естествено, с изключение на началниците си, нито пехотинците и нито дори самураите още не знаеха съвършено нищо. Шепотът и смеховете, които стигаха до ушите на командирите им, сочеха, че те смятат бойното поле за още далечно.

Редиците тръгнаха. Предводителите извадиха копията си и тръгнаха покрай своите отряди с ускорена крачка и отворени на четири очи.

Наляво. Наляво. Мъжете заслизаха по склона към Ойносака на изток. Нито един от тях не се извърна на запад. В очите започна да се чете съмнение. Макар и неуверено обаче, хората продължаваха бързо напред. Тези назад просто следваха разветите пред тях знамена; без съмнение това е правилният път. Конските копита чаткаха по стръмния склон. На моменти шумът от срутващи се камъни ставаше почти оглушителен. Войската приличаше на водопад, който нищо не ще успее да задържи.

И войниците, и конете подгизнаха от пот. Дъхът им излизаше на тежки пресекулки. Дълбоката планинска клисура лъкатушеше надолу. Продължиха по нея. Край бълбукащия поток бързо смениха посоката, за да тръгнат към стръмните склонове на връх Мацуо.

— Починете.

— Вземете си нещо за ядене.

— Да не се палят огньове.

Заповедите следваха по редиците една след друга. Бяха стигнали едва до Куцукаке, едно село на склона на планината, състоящо се от не повече от десет дърварски хижи. Въпреки това предупреждението беше строго и покрай пътя, който водеше надолу, бяха бързо разположени хора, които да пазят.

— Къде отиваш?

— В долината, да налея вода.

— Не може да се отделяш от строя. Вземи вода от някой, който има.

Войниците отвориха торбите си с припаси и мълчаливо почнаха да ядат. Докато дъвчеха храната, се носеше постоянен шепот. Мнозина се питаха защо трябва да закусват по това очевидно неподходящо време и посред планинския склон. Снощи, преди да тръгнат от светилището на Хачиман, вече бяха вечеряли.

Защо да не ядат при изгрев-слънце, когато вържат конете си край Ямадзаки или Хашимото? Макар озадачени, те все още смятаха, че отиват в западните области. Не само пътят за Бичу водеше натам. Ако тръгнат оттук надясно, могат да минат през Охарано и да излязат в посока Ямадзаки и Такацуки.

Но те отново продължиха напред, всички вкупом, право към Цукахара, без да завиват изобщо встрани. Стигнаха до село Кавашима. На четвъртия час пред очите на първите редици се показа неочаквана гледка — река Кацура, заспала под нощното небе.

Настъпи внезапно вълнение. Веднага щом долови хладния речен повей, цялата войска спря като закована на място. Бяха уплашени.

— Ще спрем тук! — обявиха военачалниците.

— Не вдигайте толкова шум! И не говорете, без да има нужда!

Бистрата вода на реката трепкаше под лунната светлина. Вятърът развяваше деветте украсени със сини цветове знамена.

Мицухиде повика Амано Генемон, който стоеше със своя отряд в крайното дясно крило на войската. Генемон скочи от коня и изтича при господаря си.

Мицухиде бе застанал на едно сухо място в коритото на реката. Погледите на всички военачалници се насочиха натам, където стоеше Генемон. Лицето на Сайто Тошимицу бе обрамчено от бялата му като скреж коса, това на Мицухару приличаше на тъжна маска. Тези двамата и всички останали предводители на войската обградиха Мицухиде като железен обръч.

— Генго — обърна се към военачалника си Мицухиде, — скоро ще съмне. Вземете отряда си и прекосете пръв с него реката. По пътя убивайте всеки, който би могъл да ни изпревари и да предупреди противниците. Може да минат търговци или други пътници, тръгнали към столицата рано призори. Ще трябва да се погрижите за такива хора. Това е извънредно важно.

— Разбирам.

— Почакайте.

Мицухиде го повика да се върне.

— За всеки случай съм пратил хора да завардят планинския път от Ходзо, в северна Сага, през Нишиджин към Джидзоин. Да не нападнете по погрешка нашите хора.

Гласът на Мицухиде режеше слуха. Ясно се виждаше, че сега умът му работи с пълна скорост. Жилите му бяха така изпъкнали, сякаш ще се пръснат.

Докато гледаха как отряда на Генемон прегазва реката, останалите войници започнаха да усещат все по-силно безпокойство. Мицухиде се качи отново на седлото. Един подир друг подчинените му направиха същото.

— Разгласете нареждането. Да не остане никой, който да не го е разбрал.

Един от пълководците редом с Кацуйори сви ръце пред устата си и извика:

— Свалете подковите на конете и ги хвърлете!

Всяка дума се разбираше ясно.

— Всички пешаци да си сложат нови сламени сандали. Затегнете връзките, ако са се разхлабили от вървенето през планината. Внимавайте — ако се навлажнят, вървите ще ви се впият в краката. Стрелците да нарежат фитилите си по на една педя и да ги съберат на връзки от по пет. Всичко ненужно, като опаковки на храната или на личните вещи всичко, което ще ви попречи да се движите свободно и бързо, да се хвърли в реката. Не носете нищо освен оръжията.

Войската бе като зашеметена. В същото време сред мъжете се забеляза някакво странно вълнение. Нямаше нито шум, нито движение. Хората просто се оглеждаха от двете си страни, но тъй като им бе забранено да говорят, усещането просто безгласно се пренасяше от лице на лице. Въпреки това заповедта бе изпълнена почти мигновено. Всичко стана толкова бързо, че поне на пръв поглед никъде не се забелязваше никакво съмнение, безпокойство или уплаха.

След като мъжете бяха готови с всичко и отново се подредиха в редици, заговори старият войн Сайто Тошимицу. Гласът му бе кален от стотина битки. Говореше ясно, без да спира, за да се замисли.

— Радвайте се. Днес нашият господар Акечи Мицухиде ще стане повелител на тази страна. Нямайте и най-малко съмнение в това.

Гласът му достигна чак до застаналите надалеч пехотинци и носачи на сандалите. Всички си поеха дъх дълбоко, сякаш за последен път в живота. По лицата нямаше нито следа от радост или тържествуване. По-скоро тръпка премина през събраното множество. Тошимицу затвори очи и заговори още по-високо, сякаш почти порицаваше хората. Дали не се опитваше да убеди и сам себе си?

— Никой друг ден не ще бъде така сияен като днешния. Особено ще разчитаме на бойните подвизи на самураите. Дори днес да паднете в сражението, близките ви ще бъдат възмездени в зависимост от размера на вашите заслуги.

До края на речта гласът на Тошимицу не се промени особено. Мицухиде му бе казал какво да говори — той самият навярно не мислеше това, което казва.

— Да прекосим реката! — завърши военачалникът.

Небето още тъмнееше. Бързото течение на река Кацура спря за миг конете, които се опитваха да я прегазят. По краищата на вълните се показаха гребени от бяла пяна. Докато стигнат до отсрещния бряг с мокрите си сандали, войниците до един трепереха. Макар и подгизнали от водата, нито един от стрелците не остави фитилите му да се намокрят. Бистрата, леденостудена вода стигаше до коленете им. Без съмнение всеки от войниците и офицерите които прекосяваха реката, бе погълнат от свои особени мисли, ала всички си припомняха думите на Тошимицу и предводителите на отряди, преди да тръгнат към други бряг.

„Сигурно ще нападнем господаря Иеясу. Освен него няма никой достатъчно наблизо за нападение. Но какво искаше да каже Тошимицу с думите, че нашият господар от днес ще стане повелител на страната?“

Предположенията им стигаха дотук. Воините на рода Акечи в мнозинството си бяха изцяло предани на дълга и добродетелта. Дори не им и хрумна, че врагът може да бъде Нобунага. Този дух, присъщ на рода Акечи, се предаваше надолу по редиците чак до пехотинеца и носача на сандали.

— Хей, разсъмва се.

— Скоро ще стане светло.

Намираха се между Ньойгадаке и планинската верига, която загражда Киото от запад. Скупчените на небето облаци бяха поръбени с яркочервено.

Взряха ли се повече, мъжете можеха да различат града, едва видим в предутринния мрак. Зад тях обаче, в посока към Ойносака и границата на областта Тамба, звездите светеха така ярко, че би могло да бъдат преброени.

— Труп!

— Тук има и още един!

— Хей, и тук!

Войската наближаваше източните предградия на Киото. Освен купчини дървета и покрити със слама хижи, наоколо, чак до пагодата на Източния храм, имаше само мокри от росата поля.

В подножието на боровете покрай пътя, посред самия него, почти навсякъде, накъдето войниците погледнат, бяха пръснати мъртви тела. Всички приличаха на селяни от околността. Едно младо момиче лежеше проснато по очи, сякаш заспало сред поле от зрели патладжани. Все още стискаше кошницата си. Беше посечено с един саблен удар. Кръвта още течеше. Бе по-свежо от утринната роса. Явно отрядът на Амано Генемон, тръгнал преди основната част от войската, беше пресрещнал в полето, настигнал и посякъл тези ранобудни селяни. Може и да се бяха съжалили над тяхната невинност, но заповедта бе да не излагат на опасност успеха на предстоящото голямо начинание.

Мицухиде погледна към прясната кръв по земята и алените облаци над главата си. Изправи се на стремената, вдигна рязко камшика си във въздуха и извика:

— Към храма Хоно! Да го превземем! Моите врагове са там. Напред! Напред! Ще посека всеки, който изостане!

Времето за битка дойде. Деветте знамена, украсени с рисунки на сини цветя, се разделиха на три групи по три. Тръгнаха по Седмата улица и като преминаха една подир друга през портите, наведнъж заляха столицата. Войската на Акечи влезе и през портите на Петата, Четвъртата и Третата улица.

Мъглата още бе гъста, но над планините вече я пробиваха яркочервените лъчи на утрото. Като обикновено, вратите от плетени колове се отваряха за хората, които влизат и излизат.

Мъжете нахлуха вкупом през тях. Копията и пушките се вдигаха нагоре като гъста гора. Само знамената оставаха наведени.

— Не се бутайте! Вървете спокойно! Задните части да изчакат за малко навън.

Видял объркването, един от предводителите се опитваше, доколкото може, да сдържи хората. Плъзна гредата настрани и отвори цялата порта.

— Сега влизайте! — подкани ги той.

Наредено бе да влизат тихо, без боен вик, да свият знамената и дори да не дават на конете да цвилят. Веднага щом преминаха портите и се втурнаха във вътрешността на града обаче, отрядите на Акечи изпаднаха почти в ярост.

— Към храма Хоно!

Сред целия безпорядък от някои от къщите се чуваше шум от отваряне на врати. Веднага щом погледнеха навън обаче, обитателите прибираха бързо глави и затръшваха здраво вратите.

Сред множеството, което настъпваше към храма Хоно, най-бързи изглежда бяха отрядите начело с Акечи Мицухару и Сайто Тошимицу. И двамата се виждаха в първите редици.

— Трудно е да различиш нещо. Улиците са тесни и пълни с мъгла. Да не се загубите. Водете се по голямото дърво в двора на храма! В мъглата се целете в бамбуковата горичка. Ето го! Ето дървото!

Докато даваше тези заповеди, Тошимицу препускаше напред и махаше яростно с ръка. Сякаш тази сутрин бе неговото последно сражение в живота.

Следващата по ред част, водена от Акечи Мицутада, също настъпваше. Мъжете заляха околността на Третата улица, минаха като дим през вътрешния квартал и бързо обградиха храма Мьокаку в Ниджо. Естествено, всичко бе съгласувано с отрядите, които нападат Хоно. Целта бе да се справят със сина на Нобунага, Нобутада.

До храма Хоно имаше съвсем малко път. Предутринният мрак разделяше частите една от друга, но още отсега откъм Хоно започваше да се надига неописуема шумотевица. Носеше се екот на раковина, примесен с гръм на гонгове и барабани. Нямаше да е преувеличено да се каже, че небето и земята се тресяха от този звук, идващ сякаш почти от отвъдното. Тази сутрин всички обитатели на столицата се изправиха в леглата си, изненадани от самия шум или сепнати от писъците на домашните си.

Дори в тихия обикновено квартал с благороднически домове около Императорския дворец скоро се дочуха глъч и неспокойни гласове. Сякаш дори небето над Киото отекваше от равните удари на конските копита.

Объркването на градските жители обаче бе само мигновено. Веднага щом благородниците и хората от простолюдието разбраха какво става, домовете им утихнаха досущ като преди, когато спяха. Никой дори не посмяваше да излезе на улицата.

Още бе толкова тъмно, че войниците не можеха да различават лицата пред себе си. На път за храма Мьокаку втората половина на войската сметна част от своите, които бяха решили да заобиколят през някаква тясна улица, за врагове. Макар началникът да им бе дал строга заповед да не стрелят, преди да им е било наредено, щом се сблъскаха с непознатите на ъгъла на пресечката, стреснатите войници внезапно започнаха да гърмят слепешком в мъглата.

Щом усетиха мириса на барут, възбудата им неволно нарасна дори още повече. Даже стари и опитни вече бойци не можеха сега да овладеят себе си.

— Хей! Там се чуват раковини и гонгове. В храма Хоно вече се бият.

— Сражението почва!

— Нападнали са!

Не усещаха дали стъпват по земята. Докато тичаха напред, още не можеха да различат чии са гласовете, които чуват, при все че не срещаха съпротива. При все това порите по целите им тела се разшириха и те вече дори не забелязваха студената мъгла, която бръсне настръхналите им лица и ръце. Успяваха само да крещят.

Нададоха боен вик още преди да са стигнали до покритите стени на храма Мьокаку. Неочаквано пред тях също се поде вик и също се дочуха звън на гонгове и удари на барабани.

Мицухиде водеше третата част от войската. Сега бяха спрели в Хорикава и наоколо му стояха хора от рода. Бяха му поставили походно столче, но той нито за миг не седна. Цялото негово същество сега бе съсредоточено в гласовете и крясъците, които идват от мъглата. Постоянно гледаше към небето в посока Ниджо. Понякога в очите му проблясваше червено отражение от утринните облаци, но все още нагоре не се вдигаха нито пламъци, нито дим.

Нобунага се събуди стреснат, без да има всъщност от какво. Поспал добре през нощта, сега и без това за него бе време да става. Още от младини ставаше рано, колкото и късно да си е легнал. Събуди се или по-скоро, преди да се е разсънил напълно, още с глава върху възглавницата, изпита нещо особено. Преходът от сън към будуване трая само секунда, но за това късо време през главата му със светкавична скорост минаха безброй мисли.

Припомни си всякакви преживявания от младини досега, сети се за разни неща от сегашния си живот, набеляза цели за бъдещето. Така му се случваше винаги в този миг между съня и будуването.

Това бе може би по-скоро вродена способност, отколкото навик. Още като дете сънуваше изключително често. Но тръните на живота, особено като се вземе предвид как бе отраснал, не можеха да му позволят да живее само в света на сънищата. Действителността трупаше препятствия едно подир друго, но го накара да познае и радостта от тяхното преодоляване.

И през това време на изпитания, победи и нови изпитания той най-сетне разбра, че не е удовлетворен от трудностите, които стоят пред него. Най-голямото удоволствие в живота, откри Нобунага, се състои в това сам да откриваш пречките, да ги посрещаш и после да ги изпровождаш с обърнат назад поглед. Убеждението се заздрави от опита му и му създаде умонагласа, съвсем различна от тази на обикновения човек. След Адзучи вече нищо не му се струваше невъзможно — самото понятие му стана непознато. Това се получи, тъй като досегашните му постижения не бяха добити по пътя на обичайния здрав разум. По-скоро бе успявал да направи невъзможното възможно.

И тази сутрин, на границата между света на сънищата и този на тленното тяло, докато нощното опиянение навярно още се задържаше в жилите му, в мозъка на Нобунага се изписаха необикновени картини — върволици от големи кораби, отправили се на юг, към брега на Корея и дори към великата държава на Мин. Самият той, заедно със Сотан и Сошицу, стоеше изправен на носа на единия от тях. Искаше да го придружи и още един човек — Хидейоши. Усещаше, че не е далеч денят, когато това ще може да стане действителност.

Смяташе, че дребно постижение като покоряването на западните области и Кюшу не е достатъчно, за да запълни остатъка от живота му.

„Съмна се“, каза си той наум, стана и излезе от спалнята.

Тежката кедрова врата, която водеше към коридора, бе изработена така изкусно, че когато се отвори или затвори, сама да издава особен звук, който да привлича вниманието. Щом чуха шума от стаята си встрани, оръженосците скочиха стреснати на крака. Широките стълбове и дъски на терасата отразяваха светлината от хартиените фенери и лъскаха като намазани с растително масло.

Разбраха, че господарят им се е събудил и се забързаха към банята до кухненските помещения. По пътя чуха шум откъм северния коридор. Приличаше на звук от бързо отваряне на кепенци.

Помислиха, че може да е Нобунага, спряха се и впериха очи в посока на задънения коридор. Но там нямаше никой друг освен някаква жена, облечена в леко кимоно на едри шарки и дълъг елек, изрисуван с борови дървета и черешови цветове. Дългата й черна коса се влачеше след нея.

При отварянето на кепенците в прозореца се показа утринно небе с цвят на незабравки, почти сякаш изрязано от цветна хартия. Вятърът отвън разроши косата на жената и довя чак до мястото, където стояха оръженосците, мирис на алоево дърво.

— Хей, насам.

Чуха шум от течаща вода и се завтекоха към кухнята. Храмовите свещеници още не бяха излезли от стаите си и прозорците и голямата главна порта стояха заключени. В широката кухня с пръстен под и на издигнатата дървена платформа още цареше нощен мрак, примесен с бръмченето на комарите, но вече се долавяше и първия повей на лятното утро.

Нобунага особено не обичаше това време на деня. Преди оръженосците да са разбрали, че е излязъл от спалнята и да се затичат навън, вече бе изплакнал устата и измил ръцете си. Отиде до голямата делва, в която се стичаше вода от една бамбукова тръба, взе едно малко ведро и го потопи в покритото с лак корито. Изми бързешком лице, като пръскаше вода навсякъде наоколо, досущ като къпещ се врабец.

— Ще си намокрите ръкава, господарю.

— Нека да ви сменя водата.

Оръженосците бяха направо уплашени. Един дръпна леко изотзад белия ръкав на Нобунага, друг посегна да загребе нова вода. Трети пък коленичи в нозете на господаря си и му подаде кърпа. В същото време мъжете от стражата излязоха от своята стая и се заеха да отварят тежките врати към вътрешния двор. В същия миг обаче доловиха необичаен шум, който идваше откъм външния главен храм. Последваха тежки стъпки от много нозе, които приближаваха тичешком към тях.

С все още мокра коса, Нобунага се извърна назад и нетърпеливо възкликна:

— Иди да видиш какво е това, Бомару.

После продължи да бърше лицето си в плата.

— Навярно стражите във външния храм са се сбили или нещо подобно — обади се един от оръженосците.

Нобунага не обърна внимание на думите му. За миг неговите очи заприличаха на водна бездна и проблеснаха, сякаш търси нещо не в света навън, а у самия себе си.

Но това продължи само миг. Безпорядък настъпи не единствено пред главния храм. Тук, в помещенията за гости и по всичките десетина постройки на манастира, нещо се тресеше, сякаш цялата земна кора е разлюшкана от грамадно земетресение. Суматохата и неописуемият шум бяха ужасяващи.

Колкото и силен да е, всеки един човек би усетил в такъв миг объркване. Кръвта се отдръпна от лицето дори Нобунага. Всичките му оръженосци също пребледняха. Вцепенението им продължи обаче навярно не повече от две вдишвания. Едва усетили объркването, и по коридора към тях се затича с бясна скорост някакъв мъж.

— Господарю! Господарю! — извика той.

— Господин Ранмару! Господин Ранмару! Насам! — закрещяха в един глас оръженосците.

Самият Нобунага излезе напред и извика на мъжа:

— Ранмару! Къде отиваш?

— О, тук ли сте, господарю? — отвърна младежът и почти се строполи на земята в опита си да коленичи.

От пръв поглед, дори само по настръхналата му кожа, Нобунага можа да усети, че не става дума просто за някакво самурайско сбиване или кавга между конярите.

— Какво е станало, Ранмару? За какво е този шум? — попита той бързо.

Отговорът дойде също незабавно:

— Акечи са извършили нещо чудовищно. Навън има метежници, които размахват знамена с техния знак.

— Какво?! Акечи ли?

Нобунага бе поразен. Изненадата му ясно сочеше, че никога не е очаквал, не е помислял дори, това да може да се случи. Но внезапният удар и напрежението от станалото не стигнаха до устата му. Заговори с неизменното си спокойствие. Думите му приличаха почти на шега:

— Акечи… неизбежно беше.

Обърна се бързо настрани и се спусна обратно към стаята си. Ранмару понечи да го последва, но след пет-шест крачки се обърна и смъмри разтрепераните оръженосци:

— Всички се хващайте бързо за работа. Вече наредих на Бомару да каже да затворят прозорците и вратите. Запречете входовете и не давайте на врага дори да се приближи до Негово Височество.

Преди да е изрекъл това до край, върху кухненската врата и прозорците близо до нея се засипа дъжд от куршуми и стрели. Безброй остриета пробиха дървото и блясъкът на желязото извести началото на битката на стоящите вътре хора.

Четирите страни на храма Хоно — южната откъм Рокаку, северната откъм Нишикикоджи, западната откъм Тоин и източната откъм Абуракоджи — бяха залети от отряди на рода Акечи и огласени от техните бойни възгласи. Покритите с керемиди стени ясно се виждаха, но дълбокият ров ги отделяше от нападателите и ги правеше недосегаеми. Морето от копия, знамена, пушки и алебарди само се люшкаше напред-назад.

Някои от мъжете прескочиха до основите на стената, но останалите не можеха да стигнат чак дотам. Мнозина от опиталите се да го сторят паднаха на дъното на рова. Доспехите ги повлякоха надолу и те потънаха до кръста в застоялата, зловонна блатна вода с цвят на черно мастило. Дори и да успееха да се изкатерят навън, другарите им надали щяха да намерят време да им помогнат.

Отрядите на Акечи се заеха да рушат жилищата в Нишикикоджи. Жени, старци и деца бягаха изпод развалините, досущ като раци-отшелници, които напускат опразнените си черупки. Войниците пълнеха рова с дърво от вратите и покривите на къщите.

В един миг всички се закатериха нагоре по стената. Горе стрелците заредиха пушките си и като ги насочиха надолу, изстреляха своя първи залп.

В същото време постройките вътре в храмовия двор оставаха зловещо притихнали. Всички врати в главния храм бяха затворени и трудно можеше да се каже дали враговете вече са проникнали в тях. От Помийната улица се издигнаха пламъци и дим. Горещината на огъня стигна разрушените къщи, които една след друга започнаха с лекота да се подпалват. В скоро време всичките бедняци от околността тичаха по улиците, готови сякаш да се изпотъпчат един другиго. С писъци и викове те навлязоха в сухото корито на река Камо и заляха центъра на града. Погледнато от главната порта, тази на обратната страна храма, всичко изглеждаше, като че проникналите през задния вход мъже вече подпалват кухните. Нападателите отпред нямаха желание да бъдат надминати от другарите си. Редовите войници яростно завикаха на няколко офицери, които, стори им се, просто пилееха времето си край подвижния мост:

— Разбийте го!

— Минете отвъд! Какво се бавите?

Един от офицерите се извърна към стражите от вътрешната страна на портата.

— Ние сме от рода Акечи и сме се отправили за западните области. Пристигнали сме да приветстваме господаря Ода Нобунага.

Това бе прозрачен опит да прелъжат защитниците да им отворят главната порта. Той само забави допълнително нещата. Естествено, стражът прояви недоверие и не възнамеряваше да отвори вратата, без преди това да е получил заповед от Нобунага.

Каза да изчакат. Последвалата тишина сочеше, че съобщава в главния храм за станалото. Скоро насам щеше да се втурне тълпа от защитници.

Отзад войниците започваха да губят търпение от това излишно прилагане на уловки и заподканяха тези пред себе си:

— Да нападаме! Какво още чакаме?

— Към стените!

В безразсъдна надпревара да стигнат първи до входа те избутаха колебаещите се настрани и дори ги повалиха на земята.

Доста от мъжете най-отпред бяха изтикани право в рова. Отгоре и отдолу се понесоха бойни викове. После тласъкът се подхвана и от по-отдалечените редици. В рова западаха още хора. За миг той се напълни с окаляни войници.

Един младеж стъпи по раменете на множеството и се метна към основата на оградната стена. Друг последва примера му.

— Напред!

Мъжете закрещяха, забиха копията си в стената и бързо стигнаха до върха й. Войниците долу в рова се блъскаха и гърчеха като останали в пресъхнало езеро риби. Онези над тях тъпчеха гърбовете, рамената и главите на собствените си другари. Една след друга жертвите издъхваха в калта сред общия безумен напор. Скоро обаче от върха на стените около храма Хоно се чуха тържествуващи викове.

— Пръв съм!

Но в бързината бе трудно да се различи кой е бил наистина пръв.

Зад стената самураите на Ода излизаха тичешком от стражевото помещение до портата и постройките около конюшнята и сграбчили кой каквото намерил оръжие, се опитваха да спрат пристъпа на прииждащия враг. Но това бе все едно да се опиташ да подпреш пробит бент с голи ръце. Сякаш без да забелязват мечовете и копията на неприятелите си, проникналите първи воини на Акечи закрачиха напред по труповете на падналите в битката мъже. Течащата кръв на противника обагри нозете им.

Сякаш искаха единствено да посетят жилището на господаря Нобунага. Затичаха се право към главния храм и дома за гости. От широката тераса обаче ги посрещна облак от свистящи стрели. Разстоянието бе удобно за стрелба с лък, но много от стрелите така и не попаднаха в целта и безполезно се забиха в земята. Много други просто отскочиха от околните стени.

Сред защитниците имаше много храбреци, които, облечени още в нощните си дрехи, полуголи и дори невъоръжени, влизаха в схватка срещу покритите с доспехи противници. През горещата лятна нощ онези от стражите, които бяха освободени от служба, спаха спокойно и непробудно. Сега, засрамени навярно от закъснението си в битката, те отчаяно се опитваха поне малко да спрат Акечи — ако не с друго, поне със силата на яростта и отчаянието си.

Но напиращите вълни от желязо не можеха да бъдат възпрени и вече заливаха основата на храма. Нобунага се спусна обратно в своята стая и със стиснати зъби се зае да пристяга колана на току-що нахлузения върху бялата копринена дреха панталон.

— Лък! Донесете ми лък! — изкрещя той.

След като повтори два или три пъти заповедта, най-сетне някакъв човек коленичи пред него и протегна напред лък. Нобунага го сграбчи от ръцете му и като изскочи през обкованата врата навън, извика зад гърба си:

— Пуснете жените да избягат. Няма нищо лошо, ако се махнат. Важното е сега да не ни пречат.

Навсякъде се носеше шум от разбиване на врати и прегради. Покривът се тресеше, а женските писъци още повече усилваха уплахата. Жените бягаха като обезумели от стая в стая, тичаха по коридорите и скачаха през парапета на терасата. Изпомачканите им дрехи прорязваха полумрака като бягащи огньове, оцветени в бяло, червено и виолетово. Куршумите и стрелите пък хвърчаха навсякъде и се забиваха в кепенците, стълбовете и стените. Нобунага тъкмо бе излязъл на един от ъглите на терасата и се бе заел да праща своите стрели срещу врага. Наоколо му стърчаха цял рояк стрели, не успели да го улучат.

Щом видяха неговата страховита храброст в битката, дори и жените, напълно загубили власт над себе си, се оказаха безсилни да побегнат настрани. Успяваха само да пищят.

„Петдесет години живот под това небе“. Този стих бе от пиесата, която Нобунага така обичаше и обобщаваше неговия възглед за света, още от младини. Ставащото сега за него не бе събитие от особено голяма важност. Мисълта, че това може да се окаже краят, със сигурност не го обезсърчаваше.

В него по-скоро гореше яростен боен дух, който никога нямаше да му позволи просто да се предаде и да загине. Това, което го вдъхновява като голяма цел на неговия живот, още не е завършено дори наполовина. Твърде голямо ще е разочароването, ако бъде сразен по средата на пътя. Падне ли тази сутрин, ще има прекалено много неща, за които да съжалява. Взе още една стрела и я нагласи на тетивата. Опънатата връв просъскваше отново и отново и с всеки такъв звук гневът му сякаш малко намаляваше. Накрая тя съвсем се протри и лъкът бе на път да се скъса.

— Стрели! Нямам стрели! Донесете ми още!

Докато продължаваше да вика, се зае да събира пропусналите целта си вражески стрели, които бяха нападали по коридора и да ги изстрелва обратно срещу Акечи. Почти едновременно с това една жена с изискано загънат ръкав на кимоното му поднесе наръч стрели и вдигна една към ръката му. Нобунага погледна надолу.

— Ано? Достатъчно си направила. Опитай се сега да избягаш.

Направи й знак с брадичка, но придворната дама продължи да подава една след друга стрелите в десницата му. Колкото и да я караше, тя не поиска да си тръгне.

Стреляше не толкова изкусно, колкото с благородство в движенията. У него имаше повече дух, отколкото сила. Пронизителното свистене на всяка стрела сякаш само казваше, че острието й е прекалено добро за тези низки хора, че то е дар за тях от човека, който ще властва над цялата тази страна. И стрелите на Ано обаче бързо привършиха.

Тук и там в храмовия двор лежаха покосени от неговите стрели неприятели. Въпреки стрелбата на лъка обаче, една група облечени в доспехи войници настъпи с дързък вик към парапета на терасата и най-сетне стигна с катерене до засводения коридор.

— Виждаме ви, господарю Нобунага! Не можете да ни избягате! Загубете главата си като мъж!

Враговете бяха многобройни като враните по акациевите дървета призори и привечер. Готови да бранят своя господар, личните служители на Нобунага се наредиха около него в страничните и задните коридори. Сабите им светеха с блясъка на отчаянието. Няма да оставят врага да проникне по-навътре. Между тях бяха и братята Мори.

Мнозина от тези хора, отказали до самия край да изоставят повелителя си и сражавали се в негова защита, сега лежаха повалени върху вражески тела, все още вкопчени в мъртвешка хватка. Изглеждаше, че и двамата противници са загинали едновременно.

Стражата от външния храм бе превърнала сега главното светилище в поле на битката и в яростно и кърваво сражение се опитваше да отблъсне неприятеля от вътрешния двор. Вражеските сили обаче изглежда бяха на път да превземат входа към покрития коридор, който водеше дотам и целият отряд, сега съставен от по-малко от двадесетина човека, се събра наедно и се спусна към вътрешността.

Сега воините на Акечи, успели да се изкатерят до коридора, бяха притиснати от две страни. Пронизаните им и посечени тела нападаха едно върху друго. Щом видяха, не Нобунага е все още в безопасност, мъжете от външния храм нададоха радостни викове:

— Сега! Сега имаме време! Да отстъпваме веднага!

— Глупаци! — процеди през зъби Нобунага и захвърли лъка си настрана. Беше счупен и нямаше вече стрели. — Не е време за отстъпление! Дайте ми едно копие!

И след като ги сряза по този начин, той сграбчи оръжието на един от служителите и като лъв се спусна надолу по коридора. Завари един вражески войник да се опитва да се изкатери по страничната преграда и заби острието си право в него.

В същия миг един воин на Акечи, застанал под сянката на черен китайски бор, извади своя малък лък. Стрелата се заби в лакътя на Нобунага. Господарят се олюля назад и се подпря на кепенците зад гърба си.

Същевременно вън пред западната стена се разиграваше малка схватка. Една дружина от служители и пешаци начело с Мураи Нагато и сина му бе излязла от дома на градския управител, разположен до храма Хоно и след като удари обградилите стените Акечи в гръб, се опитваше да влезе през главната порта в двора.

Предишната вечер Нагато и синът му бяха останали до късно да разговарят с Нобунага и Нобутада и се върнаха да спят едва към третия час. Ето защо Нагато, заспал дълбоко, се остави да го сварят неподготвен. Длъжен бе да знае за положението още щом отрядите на Акечи влязоха в столичния град. След това би трябвало незабавно, било и само миг преди идването на вражеските сили, да прати предупреждение в близкия храм Хоно.

Това нехайство бе непростимо. Вината обаче не беше само на Нагато. Със сигурност виновни бяха всички отседнали в столицата или постоянно обитаващи я служители на Нобунага.

— Вътре в храма изглежда става нещо — бе първото, което Нагато чу, щом го събудиха.

Нямаше представа за естеството на станалото.

— Може да е някакво сбиване. Идете да видите — каза той на слугата.

После, докато излизаше без да бърза от постелята, чу един от своите служители да вика от покрива на портата:

— От Нишикикоджи се вдига дим!

Нагато изцъка с език и промърмори:

— Сигурно пак има пожар на Помийната улица.

Дотам бе свикнал да мисли, че всичко наоколо му е мирно, та забравяше напълно, че днес е просто пореден ден на междуособицата, която продължава в страната.

— Какво?! Отряди на Акечи ли?

Удивлението му трая по-малко от миг.

— По дяволите! — и той изскочи от стаята без почти нищо освен дрехите на гърба си.

Веднага щом видя в тъмната утринна мъгла гъстите редици от облечени в доспехи конници, настръхнали от мечове и копия, се затича обратно в дома си, навлече бронята и сграбчи сабята си.

С не повече от тридесет-четиридесет души се завтече на помощ на Нобунага. Отделните части на Акечи бяха затворили почти всички улици, които водят към храма Хоно. Сблъсъкът с хората на Нагато започна на един от ъглите на западната оградна стена и премина в ожесточен ръкопашен бой. Малката дружина успя да премине през обкръжението и да стигне доста близо до главната порта; веднага след това обаче един от отрядите на Акечи, станал свидетел на тази дързост, се обърна към тях, приготви копията си и нападна. Скоро хората на Нагато останаха наполовина по-малко и бяха принудени да се оттеглят.

— Опитайте да стигнете до храма Мьокаку! Ще подкрепим господаря Нобутада!

Над покрива на храма Хоно, подобно на буреносен облак, се изви катраненочерен дим. Дали пожарът бе причинен от нападащите Акечи, от служителите на Нобунага или от самия него? Цареше такъв безпорядък, че никой не можеше да отговори на това.

Димът дойде почти едновременно от външното светилище, от една стая в двора и от кухнята.

В кухнята един оръженосец и двама други мъже се сражаваха като демони с неприятеля. Изглежда, макар сега да не се виждаше нито един от тях, монасите в храмовата кухня се бяха събудили рано, тъй като огънят под големите котли бе вече запален.

Оръженосецът застана на вратата на помещението и прониза поне двама от проникналите вътре хора на Акечи. Най-сетне те му отнеха копието и изправен срещу многобройните неприятели, той бе принуден да скочи на дъсчения под и да ги държи на разстояние, като хвърля по тях кухненски съдове и всичко друго, което му попадне.

Редом с оръженосеца се биеха храбро един учител по чайна церемония и друг някакъв мъж. Макар да изпитваше презрение към тези трима лековъоръжени противници, групата самураи не успяваше да стъпи на дървения под тъкмо заради тях.

— Какво ви бави?

Вътре надникна някакъв воин, който приличаше на техен началник. Той сграбчи една горяща главня от огнището и я хвърли в лицата на тримата защитници. После запокити друга в килера и още една — срещу тавана.

— Вътре!

— Трябва да е вътре!

Целта им бе Нобунага.

И те си проправиха път навътре, като ритаха подпалените дървета с войнишките си сламени сандали. Пламъците като червен бръшлян попълзяха по вратите и стълбовете. Докато обгръщаха оръженосеца и учителя по чайна церемония, двамата мъже останаха неподвижни.

В конюшните бе настъпило пълно объркване. Десетината коне се бяха уплашили така, че сега ритаха стените и къртеха дъските от тях. Накрая два пробиха преградата и препуснаха навън. Галопираха подивели в средата на отрядите на Акечи, докато останалите цвилеха все по-диво, усетили приближаването на пламъците. Самураите в конюшнята изоставиха местата си и излязоха да защитават стъпалата на двора, в който за последен път видяха Нобунага. Това бе последната им битка — всички бяха покосени и заедно паднаха.

Дори конярите, които биха могли да избягат, не пожелаха да го сторят и останаха да се бият до смърт. По начало тези хора не се отличаваха със съвършено нищо особено, но този ден мълчаливо доказаха със своята саможертва, че и с нищо не отстъпват на другите, които имат високи доходи и звания.

Един воин на рода Акечи, хванал окървавено копие, тичаше от стая на стая. Щом видя през дима един от другарите си, той се спря.

— Миноура?

— Аз съм.

— Постигна ли вече нещо?

— Не, не още.

Двамата търсеха Нобунага — или по-точно се състезаваха кой от тях ще го намери. Скоро се разделиха, за да си проправят поотделно път през дима.

Изглежда огънят се бе разпространил под покрива и вътрешността на храма застрашително попукваше. Дори кожата и металът на войнишките доспехи се нагорещиха. За миг всичко се опразни — даже мнозина от воините на Акечи изтичаха навън, за да избягат от пълзящите пламъци и в храма останаха единствено трупове и най-упоритите, които продължаваха да търсят.

Някои от тези се давеха от дима, други бяха покрити с пепел. Вратите и плъзгащите се прегради бяха изритани в голямата зала и сега навсякъде, подобни на огнен облак, се носеха парчета горящ златен брокат и подпалено дърво. Вътре в малките стаи и в ъглите обаче бе тъмно и предметите се различаваха смътно. Пълните с гъст дим коридори изобщо не можеха да бъдат отличени един от друг.

Ранмару се облегна тежко на кедровата врата към стаята, която пазеше и после тихо се изправи отново. В ръка държеше окървавено копие. Огледа се надясно, после наляво. Чу стъпки и приготви оръжието си.

Целият се превърна в слух. Облечената в бяло фигура, която влезе преди малко в стаята, бе тази на Предводителя на дясната страна, Ода Нобунага. Той се би до самия край, докато видя, че храмът потъва в пламъци и хората му до един са паднали и убити. Би се рамо до рамо с обикновените войници, все едно че сам е един от тях. Въпреки това взе решението да си направи сепуку не просто понеже държеше на името си и не смяташе, че някое нищожество заслужава да се сдобие с главата му. Смъртта на човека е предопределена и Нобунага дори не съжаляваше за това, че неговият живот свършва. Съжаляваше само за голямото дело на този живот.

Храмът Мьокаку е съвсем наблизо. Също в съседство е домът на столичния управител. В града има разположени и още самураи. Ако по някаква случайност успее да влезе във връзка с хората навън, той може да си осигури път за бягство. От друга страна, този заговор, тази измяна е дело на тиквоглавеца Мицухиде. А на него е присъщо, ако вземе подобно решение, да го изпълнява така, че дори и вода да не може да премине. Време е значи Нобунага да се реши.

Така тези две мисли се бореха в ума му.

Погледна към труповете на своите служители, загинали заедно в битката и разбра, че последният му миг е вече близо. Напусна сражението и се оттегли в стаята, чиято врата сега пазеше отвън Ранмару. Думите му бяха:

— Ако чуеш отвътре гласа ми, значи вече се самоубивам. Постави тялото ми под някакъв параван и го подпали. Дотогава не пускай врага да стигне дотук.

Докато казваше това, Нобунага гледаше Ранмару право в очите.

Дървената врата бе здраво залостена. За миг господарят впери поглед във все още непокътнатите позлатени рисунки на стените. Отнякъде проникна тънка струйка дим, но изглежда имаше време, докато пламъците стигнат и дотук.

„Вече напускам този свят. Няма нужда да бързам.“ Струваше му се, че някой друг му казва това. Веднага щом влезе в стаята, усети, още преди горещината, която го обгражда от четирите страни, пареща жажда. Почти се строполи в средата на помещението, но после промени решението си и намери сили да се премести на една леко издигната площадка в долния край. В крайна сметка местата долу по начало бяха предназначени за неговите служители. Представи си как струйка вода се стича в гърлото му. За миг се опита да съсредоточи цялото си същество точно под пъпа. Застана в тържествена поза, с прегънати под тялото колена, изпъна гръб и си оправи дрехите. Опита се да се държи така, сякаш служителите му са застанали пред него, както това се случваше преди.

Мина малко време, докато тежкото му дишане се успокои.

„Това ли значи да умреш?“

Чувстваше се толкова спокоен, че сам не можеше да повярва в този миг. Дори усещаше някакво желание да се разсмее.

„Ето, дойде и моят ред.“

Даже когато пред погледа му изникна лъскавата плешива глава на Мицухиде, не изпита никаква ярост. Служителят му също е човек и е направил това от раздразнение и гняв. Самият той, Нобунага, не трябваше да постъпва така необмислено и сега, след като всичко това вече бе станало, съжаляваше, че недоволството на неговия служител не е довело до нищо, освен глупаво насилие. „Ах, дали няма да ме последваш след няколко дни, Мицухиде?“, попита той мълчаливо.

В лявата си ръка стискаше ножницата на своята къса сабя. Дясната освободи острието.

„Няма нужда от бързане.“

Съветваше сам себе си. Пламъците вече проникваха в стаята. Затвори очи. В този миг, сякаш е яхнал препускащ кон, през ума му премина всичко, което можеше да си спомни за своя живот от най-ранно детство до сегашния ден. Когато отвори очи, златният прах и рисунките по четирите стени светеха в яркочервено. Изписаните по тавана божури сякаш се множаха от пламъците. Смъртта му наистина не трая по-дълго от един дъх. В този последен миг, някакъв необикновен глас вътре в него като че каза сбогом на всички спомени от предишния му живот.

— Не съжалявам! — каза високо Нобунага.

Ранмару чу вика и се завтече вътре. Господарят му, облечен в бяло копринено кимоно, вече лежеше по лице на пода. Под него течеше прясна кръв. Младежът издърпа вратите от ниската ракла и ги постави върху трупа, сякаш му прави ковчег. Затвори тихо вратата зад себе си и застана встрани от издигнатото място. Стисна късата сабя, с която и той също можеше да си направи сепуку. Вместо това обаче неговите блеснали очи останаха вперени в тялото на Нобунага, докато цялата стая не бе погълната от пламъците.

През първите три дни на шестия месец небето над Киото беше чисто и слънцето ярко светеше. В планинските западни области обаче времето се менеше от ясно до облачно. До края на петия месец тук продължаваха проливните дъждове. После, за два-три дни в началото на шестия, силен югозападен вятър издуха разкъсаните облаци на север и после ги върна обратно. Така небето продължи да се променя между чисто и заоблачено.

Повечето хора бяха уморени от дъжда и плесента и се надянаха дъждовният сезон да свърши рано, но войската на Хидейоши, заета с дългата обсада на крепостта Такамацу, се молеше на осемте Царя на драконите да пратят още и още дъжд, тъй като това бе главното им оръжие на бойното поле. Самотната крепост все така стоеше напълно откъсната посред блатистото езеро. Тук-там, като последни остатъци от коса по главата на някой оплешивяващ, стърчаха дърветата на няколкото потопени под водата горички.

В града под крепостта, над водата оставаха само покривите на простите жилища; селските къщи в по-ниските места вече се бяха изгубили. Мътното течение носеше безброй парчета гнило дърво и те плуваха покрай бреговете на езерото.

На пръв поглед вълните по нечистата жълтеникава вода изглеждаха неподвижни, но войниците, които я наблюдаваха от края на брега, забелязваха как тя лакът по лакът настъпва за сметка на сушата.

— Днес някои тук изглежда не ги е грижа за нищо! Я погледнете. Та те са също така безгрижни като вас.

Хидейоши се бе качил на седлото и говореше на оръженосците зад гърба си.

— Къде?

Всички с любопитство погледнаха натам, накъдето сочеше господарят им. И наистина върху плаващите дървета се виждаше ято снежнобели чапли. Оръженосците, още момчета, свиха рамене и се засмяха. Заслушан в детските им приказки, Хидейоши шибна леко коня си и се върна в лагера.

Това стана на вечерта от третия ден на шестия месец. Нямаше начин Хидейоши да знае какво се е случило в Киото.

Той рядко пропускаше обичайните си обиколки на лагера, при които го придружаваше свита от петдесет-сто служители. Понякога към тях се присъединяваха и оръженосци. Носеха голям чадър с дълга дръжка и размахваха наоколо ярко оцветеното пълководческо знаме. Войниците, свидетели на това царствено „шествие“, вдигаха очи нагоре и си мислеха: „Минава нашият повелител.“ Когато се случеше да не го видят, добиваха усещане за някаква липса.

Докато минаваше, Хидейоши оглеждаше от седлото войниците от двете си страни — потни и покрити с кал, най-голяма радост за тях бе храната, която обикновен човек едва можеше да сложи в устата си; въпреки това усмивката не слизаше от техните лица и те надали познаваха думата „отегчение“.

Мъчно му беше за дните, когато самият той бе част от тези млади хора. Началството на този поход му беше поверено преди цели пет години. Сраженията и ожесточените сблъсъци при крепостите Кодзуки, Мики и много други бяха за него неописуемо изтощителни. А освен трудностите на самата битка, неведнъж го бяха спохождали и вътрешни съмнения.

Трудно бе да се угоди на Нобунага и никак не беше лесно от разстояние да му служиш и да изпълняваш желанията му. Освен това, разбира се, пълководците около Хидейоши не бяха особено радостни от неговото издигане. Въпреки това той бе доволен и сутрин, когато се молеше на богинята на слънцето, чистосърдечно й благодареше за всички изпитания, през които е преминал за тези пет години.

Никой не би дирил сам такива несгоди. А Хидейоши смяташе, че каквито и да са действителните намерения на небето спрямо него, досега то му е изпращало единствено трудност след трудност. Имаше дни, когато се чувстваше благодарен за недоимъка и превратностите от време на младостта си, понеже те му бяха дали волята да се пребори със собствената си телесна слабост.

Сега всичко подготвено за превземане на крепостта Такамацу вече бе приведено в действие и Хидейоши чакаше единствено пристигането на Нобунага от изток. На връх Хидзаши тридесетте хиляди войници на рода Мори под началството на Кикава и Кобаякава чакаха да се притекат на помощ на откъснатата от света крепост. Когато времето бе ясно, врагът лесно можеше да види чадъра и пълководческото знаме на Хидейоши.

Тази вечер, тъкмо докато се връщаше в жилището си, по пътя за Окаяма го настигна пратеник. Стражите незабавно го наобиколиха. Пътят водеше за стана на Хидейоши на връх Ишии, но по него, след като се прекоси Хибата, можеше да се стигне и до лагера на Кобаякава Такакаге на връх Хидзаши. Естествено, местността бе най-строго охранявана.

Вестоносецът бе пришпорвал коня си през цялото време от два дни насам, без да се спира за храна или дори за да пие. Преди стражите да са го довели в лагера, той вече беше загубил свяст.

Бе Часът на глигана. Хидейоши още не си беше легнал. Щом Хикоемон се върна, тримата заедно с Хидейоши и Хори Кютаро отидоха до постройката, която служеше за жилище на предвождащия похода. Там дълго седяха заедно.

Разговорът им бе дотолкова поверителен, че дори оръженосците се бяха оттеглили. Позволиха да остане само на поета Юко. Той седеше до плъзгащата се врата от хартия и отпиваше от чая си.

Внезапно се чуха стъпки, бързо идващи в посока към сградата. Беше дадена строга заповед да не позволяват на никой да се приближава, така че щом непознатият стигна до кедровата врата, застаналите там на стража оръженосци го посрещнаха с остри бележки.

Всички изглеждаха извънредно възбудени, а този, с когото говореха, явно бе настоятелен и разгорещен.

— Какво става, Юко? — попита Хидейоши.

— Не мога да разбера. Изглежда някой от оръженосците говори с едни от мъжете на пост.

— Погледнете.

— С удоволствие.

Юко остави чаените принадлежности на местата им, стана и излезе.

Щом погледна навън, установи, че не стражата, както очакваше, а Асано Нагамаса е влязъл в спор с оръженосците.

Младежите обаче бяха получили заповед да не допускат никого и не искаха да съобщят на своя господар за пристигането на новодошлия. Няма значение кой е — дали Асано или някой друг. На това мъжът отговори, че ако не обявят за идването му, сам ще си проправи път, за да го стори. Оръженосците го предизвикаха да опита. Макар и още младежи, те бяха натоварени с бойна задача и се готвеха да покажат, че не стоят на местата си само за украса.

Юко първо успокои разгорещените стражи, после се обърна с въпроса:

— Какво е станало, господарю Асано?

Асано му показа калъфа за писма, който държеше ръката си и добави, че току-що от Киото е пристигнал пратеник. Знае, че сега разговорът е строго поверителен, но преки това вестта е важна и той иска само за малко да говори с господаря си.

— Почакайте за миг, моля ви — каза Юко и се върна бързо вътре.

После покани Асано да влезе.

Служителят прекрачи прага и хвърли бърз поглед към стаята встрани. Оръженосците там мълчаха. Обърнали се бяха на другата страна и се правеха, че въобще не го забелязват.

Хидейоши мина покрай една ниска, поставена на пода лампа и се обърна към влезлия Асано.

— Простете, че ви безпокоя по време на такъв важен разговор.

— Няма нищо. Явно имаме важна вест. От кого е?

— Научих я от Хасегава Соджин, господарю.

Асано подаде калъфа с писмото. Червеният лак по кожата блестеше ярко под светлината на лампата.

— Вест от Соджин ли? — учуди се Хидейоши и взе писмото.

Хасегава Соджин беше редовен посетител на чайните церемонии на Нобунага. Не бе в особено близки отношения с Хидейоши, тъй че изглеждаше странно един учител по чайна церемония да праща в лагера му такова бързо известие. Освен това според Нагамаса приносителят бил напуснал Киото по обед на предишния ден и пристигнал току-що, в Часа на глигана.

Това означаваше, че пътуването от столицата до лагера му е отнело цял ден и половин нощ. Дори и за нарочен пратеник това е необичайна бързина. Без съмнение не е нито ял, нито пил по пътя и с яздил през нощта в пълен мрак.

— Приближете малко лампата, Хикоемон.

Хидейоши се наведе и разви писмото на Соджин. Бе късо и явно написано бързешком. Още при първите редове обаче на светлината от лампата се видя как космите по врата му настръхнаха.

Останалите присъстващи седяха на известно разстояние зад господаря си, но щом цветът на кожата му, от тила до ушите, се промени, и тримата — Кютаро, Асано и Хикоемон — не можаха да се сдържат да не се заведат напред.

— Господарю… какво се е случило? — попита Асано.

При този въпрос Хидейоши мигом дойде на себе си. Изглежда не успяваше да повярва на думите в писмото и се насили да ги прочете повторно. После сълзите му закапаха по хартията, в чието съдържание сега не можеше вече да се съмнява.

— Защо плачете така, господарю? — обади се Хикоемон.

— Никога не сме ви виждали такъв.

— Лоша вест ли е това?

И тримата си мислеха, че става дума за майката на Хидейоши, която той бе оставил в Нагахама.

През време на похода мъжете рядко говореха за домовете си, но когато станеше дума за неговия, Хидейоши винаги споменаваше майка си. Сега всички решиха, че тя трябва да е сериозно болна или вече починала.

Най-сетне Хидейоши избърса сълзи и седна малко поизправен. При това лицето му доби сурово изражение и мъката по него сякаш се смеси с остър гняв. Такова чувство не се свързва обикновено със смъртта на родител.

— Нямам сила да ви кажа за това. Елате и погледнете какво пише тук.

Подаде им писмото и извърна поглед на другата страна, за да скрие с ръка сълзите си.

Прочели писмото, тримата мъже сякаш бяха поразени от гръм. Нобунага и Нобутада са мъртви. Нима това може да е истина? Толкова необясним ли е този свят? Кютаро, — в частност, се бе срещнал с Нобунага непосредствено преди да дойде на връх Ишии. В крайна сметка бе дошъл тук по негова заповед и сега гледаше отново и отново писмото, неспособен да повярва в това, което то съдържа. Двамата с Хикоемон горчиво плачеха и сълзите им сами по себе си биха могли да загасят лампата, която светеше самотно в мрака. Хидейоши неспокойно мърдаше на мястото си. Бе успял да се овладее и сега здраво стискаше устни.

— Хей! Някой да дойде насам! — извика той към стаята на оръженосците.

Викът бе достатъчно силен, за да пробие тавана. Хикоемон и Асано, и двамата твърде сърцати мъже, бяха така стреснати, че почти скочиха от възглавниците си. Та нали Хидейоши допреди миг бе потънал в сълзи и изглеждаше изцяло покрусен.

— Да, господарю! — отвърна един от оръженосците.

Отговорът му бе придружен от шум на бързи стъпки. От този звук и от гласа на Хидейоши мъката на Кютаро и Хикоемон изведнъж се изгуби.

— Господарю?

— Кой е? — попита Хидейоши.

— Ишида Сакичи, господарю.

Набитият Сакичи излезе от сянката на плъзгащата се врата към съседната стая. Щом стигна до средата на рогозката, той се обърна към поставената на земята лампа и се поклони с прилепени към пода длани.

— Изтичай до лагера на Канбей, Сакичи. Кажи му, че искам веднага да говоря с него. Побързай!

Ако имаше възможността, Хидейоши би желал да заплаче с глас. Служеше на Нобунага от седемнадесетата си година. Този човек го бе потупвал по главата, а като негов прислужник Хидейоши бе носил сандалите му със собствените си ръце. И ето сега неговият господар вече не е този свят. Връзката между Хидейоши и Нобунага в никакъв случай не бе обичайна. Свързваше ги обща вяра, имаха един живот и една смърт. Неочаквано господарят си отиде пръв и сега Хидейоши съзнаваше, че от този миг нататък поема съществуването си в свои собствени ръце.

„Никой не ме е познавал така добре като него, помисли си Хидейоши. В своя последен миг между пламъците на храма Хоно трябва да си е спомнил за мен и сигурно още ми се е доверявал. Колкото и да съм недостоен, няма да обърна гръб на своя господар и на това негово доверие.“ И Хидейоши се зарече пред себе си. Той не просто жалеше за своя повелител. Вярваше в едно — преди да умре, Нобунага му е оставил заръка.

Можеше да разбере колко дълбоко ще да е било неудовлетворението на господаря му. Като познаваше Нобунага, си представяше неговото вътрешно съжаление заради това, че си отива от този свят, завършил своето дело само наполовина. Щом погледна на нещата така, Хидейоши забрави мъката си. Но нямаше време и да мисли надълго за бъдещето. Телом бе на запад, но духом вече се сражаваше с врага — Акечи Мицухиде.

Остава обаче въпросът как да се справи с непосредствения си противник — този в крепостта Такамацу. И как да постъпи с тридесетхилядната войска на рода Мори? Как възможно най-бързо да се пренесе от полето на боя в западните области до Киото? Как да надвие Мицухиде? Въпросите се издигаха пред него като планинска верига.

Изглежда, най-накрая взе решение. Възможността бе едно на хиляда, но по челото му се четеше решимост да заложи живота си именно на тази единствена възможност.

— Къде е сега пратеникът? — попита Хидейоши Асано, почти веднага след като оръженосецът бе излязъл.

— Наредих на самураите да го оставят да чака при главния храм — бе отговорът.

Хидейоши направи знак на Хикоемон.

— Заведете го в кухнята и му дайте нещо да се нахрани. Обаче го дръжте заключен и не позволявайте на никой да говори с него — нареди той.

Хикоемон кимна с разбиране и Асано попита дали и той да отиде с него.

Хидейоши поклати глава.

— Не, от вас ще искам нещо друго, затова почакайте малко. Моля ви, Асано, изберете от самураите си няколко с добър слух и бързи нозе и ги разположете по всички пътища от Киото за владенията на Мори. Не искам дори птица да прехвръкне оттам. Задържайте всеки, който ви се стори подозрителен. Дори и да не е, проверявайте кой е и какво носи със себе си. Това е извънредно важно. Вървете бързо и внимавайте.

Асано незабавно тръгна да изпълни заповедта. Сега в стаята останаха само Кютаро и Юко.

— Кой час е сега, Юко?

— Втората половина на Часа на глигана.

— А днес беше третият ден от месеца, нали?

— Точно така.

— Утре сме четвърти — промълви на себе си Хидейоши. — После идва пети.

Притвори очи и замърда с пръсти по колената си, сякаш пресмята наум нещо.

— Трудно ми е само да седя така тук. Не мога ли да изпълня някакво ваше нареждане? — обади се Кютаро.

— Не, изчакайте още малко — опита се Хидейоши да успокои нетърпението му. — Канбей трябва да дойде скоро. Знам, че Хикоемон отиде да се погрижи за вестоносеца, но сега, понеже има малко време, защо и вие не отидете да проверите как са нещата там?

Кютаро начаса се изправи и тръгна към храмовата кухня. Мъжът седеше в една малка стая наблизо и лакомо поглъщаше храната, която му бяха предложили. Не беше ял и пил от вчера и когато най-сетне се насити, успя само да се облегне назад с издут корем.

Щом видя, че човекът е свършил с храненето, Хикоемон го повика при себе си и го поведе към една от монашеските килии, където се пазеха сутрите. Пожела му добър сън, остави го вътре и заключи вратата от другата страна. В същия миг Кютаро пристъпи тихо до него и прошепна в ухото му:

— Негово Височество се притеснява слухът за станалото в Киото да не се пръсне между хората.

В очите на Кютаро се четеше предложението да убият пратеника, но Хикоемон само поклати глава. След като изминаха няколко крачки, каза:

— Той сигурно още тази вечер ще умре от преяждане. Да го оставим сега да почива.

Погледна към стаята за сутри и вдигна отворената си длан в молитвен жест нагоре.

Към следващата част или към съдържанието

Ейджи Йошикава Тайко (43)

Метаданни

Данни

Тайко

Информация

История

Сваляне / Връзки

„Петдесет години живот под това небе“

Ейджи Йошикава
Тайко (43)