Ейджи Йошикава
Тайко (12)

Един хубав мъж

— Окои! — провикна се Матаемон веднага щом пристигна у дома. Жена му се забърза да го посрещне. — Приготви малко саке. Довел съм ти гост в къщи — рече той рязко.

— Е, кой е?

— Един приятел на дъщеря ни.

Токичиро се появи зад гърба му.

— Господин Киношита?

— Окои, досега си ме държала в неведение. Такава постъпка е непростима за съпругата на един самурай. Изглежда, че господин Киношита и Нене се познават от известно време насам. Ти си знаела за това, защо тогава не си ми казала?

— Заслужавам да бъда смъмрена. Много се извинявам.

— Всичко това хубаво, но сега за какъв баща ще ме помисли Токичиро?

— Тя получаваше писма, но никога не ги криеше от мене.

— Така и би трябвало.

— При това Нене е умно момиче. Като нейна майка вярвам, че никога не е постъпвала зле. Затова и не мислех, че си заслужава да те безпокоя заради всичките писма, които получава от мъжете в този град.

— Тук вече си надценила дъщеря ни. Въобще не разбирам младите в днешно време — младите момчета и момичета!

Обърна се към Токичиро, който стоеше и смутено се чешеше по главата, тъй като заради него не можеше да влезе и избухна в смях.

Токичиро беше свръхрадостен, че е бил поканен в дома на възлюбената си от нейния баща и сърцето му лудо биеше.

— Е, не стой само така там!

Матаемон го поведе към стаята за гости, която, макар да беше най-хубавата в дома, все пак бе доста малка.

Жилищата на стрелците не бяха по-удобни от дома на самия Токичиро. Всички служители на Ода, независимо от поста си, живееха просто. И в тази къщата единственото нещо, което привличаше окото, бе комплект доспехи.

— Къде отиде Нене?

— В стаята си е.

Съпругата му предложи на Токичиро вода.

— Защо не дойде да поздрави госта? Когато съм тук, винаги бяга и се крие.

— Сигурно се преоблича и си реши косата.

— Няма нужда от това. Кажи й да дойде и да помогне за сакето. Достатъчно ще е да поднесем на Токичиро само някоя проста домашна гозба.

— Бога ми! Не говори такива работи!

Токичиро се вдърви от смущение. С грубоватите служители в Хачисука бе дързък и нахален, но тук не беше нищо повече от срамежлив младеж.

Най-сетне Нене излезе да го поздрави официално. Беше си изрисувала леко лицето.

— Нямаме много да ви предложим, но моля, чувствайте се като у дома си.

После извади поднос с храна и бутилка саке.

Токичиро като в унес отговаряше на въпросите на Матаемон и през цялото време се възхищаваше на фигурата и обноските на Нене. „Има чудесен профил“, помисли си той. Особено го завладя неподправеното й изящество, просто като памучно платно. В нея нямаше нищо от кокетството на другите жени, които или се притесняват глупаво, или си придават важност. Някой може би ще я намери малко прекалено слаба, но сега от нея се носеше ухание на диви цветя в лунна нощ. Хладният ум на Токичиро бе завладян — той бе в опиянение.

— Още една чаша? — предложи Матаемон.

— Благодаря.

— Казахте, че обичате саке.

— Така е.

— Добре ли сте? Не сте пил прекалено много, нали?

— Ще си го пийна малко по малко, благодаря.

Седнал на ръба на стола с лакираната чашка за саке пред него, Токичиро неотклонно се взираше в лицето на Нене, толкова бяло под трептящата светлина на лампата. Когато погледът й внезапно се насочи към него, той прекара ръка пред лицето си и объркано рече:

— Е, доста ми дойде тази вечер.

Изчерви се, като осъзна, че сигурно обръща на собственото си държание много повече внимание, отколкото самата Нене.

Помисли си отново, че дори и за него ще дойде времето да се ожени. И щом трябва да си вземе жена, ще трябва да е красива. Запита се дали Нене ще може да понася бедност и трудности и да му роди здрави деца. При сегашното си състояние, след като си създаде собствен дом, непременно щеше да има проблеми с парите. А и знаеше, че за в бъдеще няма да се задоволява само с богатство и че го очаква цял куп грижи.

Когато гледаш на една жена с намерението да я направиш своя съпруга, естествено има съображения относно добродетелите и външността й, например. Но по-важно е да намери жена, която да може да обича майка му, една почти неграмотна селянка и която би могла също с бодрост, далеч от погледите на другите, да окуражава своя съпруг в работата. Освен тези две качества, трябва да бъде жена с такъв дух, че да може да понася бедността им. „Ако Нене се окаже такава жена…“, мислеше си той отново и отново.

Интересът на Токичиро към Нене не водеше началото си от тази вечер. Още от много по-рано той смяташе дъщерята на Матаемон за подходящата за него жена. Бе я забелязал, преди да знае коя е и тайно й беше изпращал писма и подаръци. Тази вечер обаче за първи път бе сигурен.

— Нене, имам да обсъдя нещо насаме с Токичиро, затова ще ни оставиш ли за малко?

Щом Матаемон каза това, Токичиро си въобрази, че е вече негов зет и отново започна да се изчервява.

Нене излезе от стаята и Матаемон седна малко поизправен.

— Киношита, искам това да е един откровен разговор. Знам, че сте честен човек.

— Моля ви, говорете всичко, което поискате.

Токичиро бе доволен, че бащата на Нене се отнася така свойски с него, макар и това да нямаше да е разговорът, на който се бе надявал. Той също седна по-изправено, готов да бъде в услуга на Матаемон, без значение какво той ще го помоли.

— Това, което искам да кажа, е… ами, Нене е горе-долу на възрастта, подходяща за женитба.

— С положителност.

Гърлото на Токичиро бе пресъхнало и непривично стегнато. Макар и да би било достатъчно да кимне, той усещаше, че трябва да направи някаква бележка. Често казваше по нещо, без да има нужда да го прави.

— Работата е в това, че съм получил за ръката на Нене немалко предложения, които са доста над положението на нашето семейство — продължи Матаемон, — и като неин баща просто не знам кое да избера.

— Трябва да е трудно.

— И все пак…

— Да?

— Някой, който може би се ползва с одобрението на бащата, може да не е по вкуса на девойката.

— Това е разбираемо. Жената има само един живот на разположение и щастието й зависи от мъжа, за който ще се омъжи.

— Има един оръженосец, който винаги е близо до господаря ни — един младеж на име Маеда Инучийо. Трябва да го познавате.

— Господин Маеда ли? — Токичиро премигна. Разговорът взимаше неочакван обрат.

— Точно така. Господин Инучийо е от добро семейство и неколкократно искаше ръката на Нене.

Токичиро изпусна нещо, което звучеше повече като въздишка, отколкото като отговор. На сцената внезапно изникна страховит съперник. Хубавото лице, ясният глас и добрите обноски, които Инучийо бе усвоил между оръженосците на Нобунага, всичко това караше Токичиро, който не бе много уверен в своята собствена добра външност, да завижда. В крайна сметка не можеше да принуди хората да спрат да го наричат Маймунка. За него значи нямаше нищо по-омразно от това да чуе да определят някого като „хубав мъж“. А Инучийо със сигурност бе точно такъв.

— Възнамерявате ли да му дадете Нене?

Някак без да искат преминаха границите на обикновения разговор.

— Какво? Не — отвърна Матаемон с клатене на глава и вдигна към устните си чашката, сякаш се бе сепнал от дълбок унес. — Като баща бих бил щастлив да имам за зет благовъзпитан младеж от добро потекло като Инучийо и вече приех. Напоследък обаче, макар и само по този въпрос, дъщеря ми не скланя толкова лесно глава пред решенията на родителите си.

— Искате да кажете, че тези приказки за годеж не са й по вкуса?

— Не го е заявила направо, но никога не е и казвала, че ги одобрява. Е, подозирам, че идеята не й се нрави.

— Разбирам.

— Знаете ли, тези разговори за женитба са наистина досадни — докато Матаемон говореше, лицето му доби притеснен израз.

В крайна сметка това е въпрос на чест. Той се възхищаваше от Инучийо. Смяташе го за младеж с блестящо бъдеще и когато онзи поиска Нене за жена, Матаемон се съгласи и дори се зарадва, преди даже да е попитал дъщеря си. Когато обаче гордо й заяви:

— Мисля, че от него ще излезе съпруг като никой друг — тя изобщо не му се стори щастлива.

Напротив, имаше разстроен вид. Макар да бяха баща и дъщеря, сега той разбираше, че когато се стигне до избор на спътник за цял живот, помежду им съществува голяма разлика в мненията. Вследствие на това Матаемон не знаеше какво да прави. И като баща, и като самурай се срамуваше да застане пред Инучийо.

На свой ред Инучийо открито обяви своите намерения. Каза на приятелите си, че ще се омъжва за дъщерята на господин Асано и ги помоли да му сватуват.

Матаемон обясни на Токичиро затрудненото си положение. Денят на годежа наближава. Досега успявал да го отлага с извинения от рода на „Напоследък майка й не е добре със здравето“ и „Жена ми казва, че годината не е благоприятна за такива работи“. Оправданията обаче се привършили и той вече не може да измисли какво да прави отсега нататък.

— Хората казват, че си човек с големи способности. Не ти ли хрумва нещо?

Матаемон пресуши чашата си и я остави на място. Ако Токичиро бе пиян, то това не си личеше по лицето му. Досега се бе залъгвал със своите празни мечтания, но докато слушаше Матаемон, изведнъж стана много сериозен.

„Труден съперник имам“, помисли си той. Инучийо бе от „хубавите мъже“, които Токичиро така не обичаше, но далеч не беше за образец. Отраснал във воюваща страна, той бе храбър, но и страдаше от признаци на упоритост и своенравие.

За първи път Инучийо се сражава в поход с войската на Нобунага, когато бе на тринадесет години и още тогава бе възмъжал достатъчно, за да се върне с главата на един враг. При една скорошна битка, през време на бунта на някакъв служител на брата на Нобунага, Инучийо яростно се сражаваше в предните редици на своя господар. Когато вражески воин прати стрела в дясното око на младежа, той скочи от коня си, отряза главата на мъжа и я поднесе на Нобунага. Всичко това, без да извади стрелата.

Беше дързък и хубав на вид и макар сега дясното му око да се бе свило в тесен процеп, изглеждаше, сякаш някой просто е сложил една игла върху неговата светла, красива кожа. Дори Нобунага не успяваше да обуздае поривистостта на Инучийо.

— И така, какво да правя с Инучийо? — попита Матаемон.

Двамата седяха отчаяни — дори и Токичиро, колкото и да бе изобретателен обикновено, не знаеше какво предложение да даде. Накрая каза:

— Е, не се тревожете. Ще измисля нещо.

Върна се в крепостта. Не бе допринесъл нищо за себе си и сега само споделяше грижите на Матаемон. Обаче, макар тези грижи да му бяха в тежест, смяташе за чест, че бащата на неговата възлюбена се опря на него и му се довери.

Токичиро осъзна, че е силно влюбен в Нене.

„С това ли се изчерпва цялата любов?“, питаше се той и се опитваше да разгадае тайните пътища на своето сърце. При изговаряното на думата „любов“ усещаше нещо неприятно. Не харесваше тази дума, която е сякаш на устата на всекиго. Не се ли бе отказал от любовта още от младите си години? Сигурно е, че за красивите жени, които бе срещал, видът и държанието му — неговите оръжия против света — бяха ставали предмет на подигравка. Ала красотата и чувствата вълнуваха и него. И имаше дълбок запас от търпение, какъвто лекомислените красавици и благородници не могат дори да си представят.

Макар да не е получавал нищо, освен презрение, не е от тези, които се отказват лесно. „Някой ден ще им покажа“, зарече се той. Всички жени на света ще се борят за вниманието на този грозен и дребничък мъж. Тази мисъл бе, която го тласкаше напред. Това чувство беше, което, преди още да го съзнава, определи възгледа му за жените и любовта. За мъжете, боготворящи женската хубост, Токичиро нямаше нищо освен презрение. Ненавиждаше тези, които превръщат любовта във фантазия или загадка и като я вземат за най-висшето благо в живота на човека, намират забавление в своята собствена меланхолия.

„И въпреки това, помисли си той, в случая с Нене ще е вярно да се каже дори, че съм се влюбил“. Любовта и омразата засягат само отделния човек и щом свикна с мисълта, Токичиро също започна да отстъпва пред себе си. Точно преди да заспи, затвори очи и си представи профила на Нене.

 

 

И на следващия ден Токичиро бе свободен от служба. Новата му къща с адамовите дървета се нуждаеше от някои поправки, а и трябваше да се погрижи за мебели. Остана обаче в крепостта, за да се обади на Инучийо, който винаги бе редом с Нобунага. От издигнатата дървена площадка Инучийо гледаше надолу към служителите с поглед, дори по-надменен от този на господаря си. Когато хора като Токичиро идваха да се обърнат с молба към Нобунага, слушаше усмихнат и от двете страни на устата му се появяваха малки трапчинки.

„Отново ли Маймунката?“ Инучийо дори не трябваше да го казва на глас. Единственото му око сякаш направо преминаваше през човека, когото гледаше. Токичиро го намираше за надменен и не общуваше много с него.

Докато разговаряше със стража на централната порта, някой мина покрай тях и каза:

— Днес не сте ли на служба, господин Токичиро?

Токичиро небрежно се огледа наоколо и видя, че бе Инучийо. Затича се след него с думите:

— Господин Инучийо. Има един деликатен въпрос, по който бих искал да говоря с вас.

Инучийо го удостои със своя обичаен надменен поглед.

— Въпросът личен ли е?

— Както казах, това е деликатен въпрос, значи е личен.

— В такъв случай точно сега моментът не е подходящ. Тъкмо се връщам от едно място, дето бях по нареждане на Негово Височество и нямам време за бъбрене. По-късно — и след този открит отказ той си тръгна.

„Неприятен мъж, но има и някои добри страни“, трябваше да признае Токичиро. Останал сам, той впери празен поглед след Инучийо. После се отдалечи с широки крачки. Тръгна към града под крепостта. Щом пристигна в новата си къща, завари един човек да мие портата, а друг да внася багаж.

„Да не съм объркал къщата?“, запита се Токичиро. Докато се оглеждаше, от кухнята прозвуча мъжки глас.

— Хей! Господин Киношита. Насам.

— О, ти си значи.

— Какво ще рече това „О, ти си значи“? Къде беше? Оставяш хората да ти обзавеждат и почистват къщата! — Мъжът бе един от предишните му другари по работа в кухнята. — Хубаво, хубаво. За почти нищо време си се уредил доста добре.

Токичиро влезе, сякаш бе гост в своята собствена къща. Вътре имаше нов лакиран скрин и лавица. Всички бяха подаръци от приятели, чули за повишението му. След като откриха, че късметлията — стопанин на дома е някъде навън, те почистиха, пренесоха мебелите и накрая се бяха заели да измият портата.

— Благодаря ви. Много сте мили.

Токичиро, който се почувствува неудобно, захвана да им помага с каквото можеше да свърши сам. Останало му бе просто да напълни шишетата за саке и да ги постави на подносите.

— Господин Киношита — обади се един от доставчиците на крепостта, който смяташе, че му е задължен от времето, когато работата на Токичиро бе да отговаря за въглищата и дървата. Като надзърна в кухнята, Токичиро видя едно бузесто слугинче да мие и търка. — Това момиче е от нашето село. Трябва да сте зает тези дни, така че защо не я наемете засега?

Токичиро се възползва от предложението и каза:

— Имам също нужда от прислужник и от човек за дребни работи, така че, ако познавате някого, ще ви бъда много признателен.

После седнаха в кръг и празненството по случай новата къща започна.

„Добре, че дойдох тук днес. Ами ако аз, собственикът на дома, не се бях появил?“ Токичиро се срамуваше от себе си. До по-рано не се беше смятал за разпилян, но сега виждаше, че трябва поне малко да е такъв.

Докато си пийваха, съпругите на новите му другари по служба от махалата се отбиха да поздравят Токичиро за повишението.

— Хей, господин Киношита! Стопанино! — извика една от посетителките.

— Какво има?

— Как така „Какво има?“ Обиколил ли сте останалите къщи в махалата, за да поднесете почитанията си?

— Не, още не.

— Какво? Още не ли? Да не сте от тези, дето пият, играят и чакат хората сами да дойдат да им поднесат почитания? Я по-добре си облечете най-новите дрехи и още сега тръгвайте на обиколка. Може наведнъж да свършите две работи — ще се поклоните пред всяка къща и ще им кажете, че сте се пренесъл да живеете в махалата и сте назначен на работа в конюшните.

Няколко дни по-късно получи помощ. Едни мъж от същото село като слугинчето дойде да пита за работа. Нае и втори човек. Ето как неусетно се сдоби с малко жилище и трима души прислуга и сега, въпреки скромния си доход, бе стопанин на собствен дом. И когато Токичиро излизаше от къщи, облечен разбира се в купената от втора ръка памучна наметка с бялото адамово дърво на гърба, прислугата го изпращаше на вратата.

Тази сутрин той обикаляше външния ров на крепостта и си мислеше, че стига само Нене да стане негова жена, всичко ще бъде превъзходно. Докато вървеше, не забеляза идващият от другата посока усмихнат мъж. Макар човек да можеше да се заблуди, че Токичиро все още мисли за Нене, всъщност сега главата му бе заета с обсадата и защитата на крепостта — всичко във връзка с рова. Толкова е плитък, че след десет недъждовни дни ще може да му се види дъното. Стига по време на война враговете да хвърлят вътре хиляда торби пясък и пътят за нападение ще бъда открит. В крепостта няма също и много питейна вода. Слабото място на тази крепост е значи водоснабдяването. Не е достатъчно за добра отбрана в случай на обсада… Както си мърмореше така сам, един мъж с великански размери се приближи и го потупа по рамото.

— Господин Маймунка? Сега на работа ли сте?

Токичиро вдигна поглед към лицето на говорещия и в този момент му хрумна разрешение на проблема.

— Не, времето е съвсем подходящо — отвърна той откровено.

Мъжът бе разбира се Маеда Инучийо. Че не бяха намерили удобен случай да разговарят, откакто се срещнаха предишния път и че сега го среща по случайност тук, извън крепостта, е добър знак. Преди обаче да успее да каже нещо, Инучийо го пресече.

— Господин Маймунка, в крепостта споменахте за някакъв деликатен въпрос, по който искате да говорите с мен. Тъй като сега не съм на работа, ще ви изслушам.

— Ами, това, което имах да ви кажа, е, че… — Токичиро се огледа наоколо и избърса праха от един камък покрай рова.

— Това не е такова нещо, че да говорим за него, докато стоим прави. Защо не седнете?

— За какво става всъщност дума?

Токичиро заговори искрено и по лицето му се изписаха разгорещеността и съзнанието му за важността на въпроса.

— Вие обичате ли Нене, господин Инучийо?

— Нене ли?

— Дъщерята на господин Асано.

— А, нея.

— Предполагам, че я обичате.

— Това с какво ви засяга?

— Защото, ако е така, бих искал да ви предупредя. Като не сте знаели за положението й, вие изглежда направо сте помолили нейния баща за позволение да се ожените за нея.

— В това има ли нещо лошо?

— Има.

— И какво?

— Ами, работата е там, че Нене и аз вече от много години се обичаме.

Инучийо втренчи поглед в Токичиро и изведнъж цялото му тяло се разтресе от смях. По неговия израз Токичиро разбра, че не взима казаното на сериозно и затова прие още по-строг вид.

— Не, това въобще не е за смях. Каквато и да е причината, Нене не е такава жена, че да се откаже от мен и да се отдаде другиму.

— Така ли?

— Двамата сме си дали твърди обещания.

— Ами, ако нещата стоят така, то аз няма да се меся.

— Има един човек обаче, който може и да се намеси и това е бащата на Нене. Ако не оттеглите молбата си, господин Матаемон ще бъде притиснат от две страни и ще бъде принуден тържествено да посегне на живота си.

— Да си направи сепуку ли?

— Изглежда господин Матаемон не е знаел какво сме си обещали и затова е приел вашето предложение. Но поради обстоятелствата, които току-що ви обясних, Нене отказва да се съгласи с това.

— Добре тогава, а чия съпруга ще стане тя?

Предизвикан по този начин, Токичиро посочи себе си и каза:

— Моя.

Инучийо отново се разсмя, но не така шумно като преди.

— Нека шегите ви си имат граница, господин Маймунка. Някога поглеждали ли сте в огледало?

— Лъжец ли ме наричате?

— Защо Нене да се сгодява за такъв като вас?

— Ако е истина, какво ще направите вие?

— Ако е, тогава ще ви поздравя.

— Искате да кажете, че няма да се възпротивите, в случай че Нене и аз се оженим?

— Господин Маймунка…

— Да?

— Хората ще ви се смеят.

— Дори и да ни се смеят, нищо не може да се случи с една връзка, която се крепи на любов.

— Наистина говорите сериозно, нали?

— Да. Когато някоя жена не харесва мъжа, който я ухажва, тя го отбягва хитро, като върба на вятър. Щом се случи нещо такова, по-добре е да не се смяташ сам за глупак или да си мислиш, че си бил излъган. Като оставим това настрани, моля ви, не се сърдете на господин Матаемон, ако Нене и аз се оженим. Само ще прибавите към всичко останало и обида.

— Това ли е, за което искахте да говорите с мен?

— Да, и съм ви много благодарен за онова, което казахте. Умолявам ви да не забравите обещанието, което току-що дадохте.

Токичиро се поклони, но когато вдигна глава, Инучийо си бе тръгнал.

Няколко дни по-късно Токичиро се отби в дома на Матаемон.

— Относно това, за което говорихме преди време — започна той официално. — Срещнах се с господин Инучийо и внимателно му обясних вашето затруднено положение. Той каза, че ако дъщеря ви няма намерение да стане негова съпруга и ако наистина ние двамата вече сме си дали взаимно обещание, то тогава наистина няма какво да се направи. Изглежда се примири с обстоятелствата.

Докато Токичиро разказваше накъсо какво е станало, по лицето на Матаемон си пролича, че той самият не знае как точно да разбира всичко това. Токичиро продължи:

— Което ще рече, че господин Инучийо прояви известно съжаление, тъй че за него ще бъде неприемливо, ако ръката й бъде дадена на когото и да е другиго. Ако тя и аз се сгодим и се оженим, ще бъде разочарован, но ще се примири с това. Ще приеме всичко като мъж и ще ме поздрави. И все пак, ще бъде много недоволен, ако дадете Нене на някой друг.

— Почакайте, Киношита. Ако добре съм чул, господин Инучийо е казал, че няма нищо против, ако Нене се омъжи за вас, но не и за друг, така ли?

— Правилно.

— Невероятно! Кой ви е казал, че може да се ожените за Нене? И кога?

— Със срам трябва да кажа, че никой.

— Какво е това нещо? Мислите ли, че съм ви молил да лъжете господин Инучийо?

— Ами…

— Но какви глупости сте му наговорили? А да кажете, че Нене и вие сте сгодени, не е нищо повече от една шега. Та това е вече прекалено! — Матаемон, обикновено тих по характер, почваше да се разстройва: — Понеже тъкмо вие сте измислил това, хората ще си помислят, че навярно е шега. Но дори и като шега, то е ужасно злепоставящо за едно неомъжено момиче. За смешно ли го намирате?

— Разбира се, не — Токичиро увеси глава. — Аз съм този, който допусна грешката. Въобще не съм искал да се получи така. Съжалявам.

Матаемон изглеждаше отвратен.

— Не ми трябва да ми казвате колко съжалявате. Моя беше грешката да се доверявам на някого, за когото мислех, че има малко повече здрав разум.

— Наистина, аз…

— Е, добре, вървете си. Какво чакате? След това, което чух, вече не сте добре дошъл в този дом.

— Добре, ще пазя мълчание до деня, в който бъде обявена сватбата.

— Глупак! — Запасът от доброжелателност на Матаемон накрая се изчерпи и той кресна на Токичиро: — Да не мислиш, че някой ще даде Нене за съпруга на мъж като теб? Тя не би се съгласила на това, дори и да й заповядах да го направи.

— Ами тъкмо в това е въпросът, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Няма нищо така загадъчно като любовта. В сърцето си Нене може да е решила да не взима за съпруг другиго, освен мен. Грубо е от моя страна да говоря така, но аз не съм направил предложение на вас — направил съм го на дъщеря ви. Нене е тази, която се надява да я помоля да стане моя съпруга.

Матаемон го изгледа втрещен. Това трябва да е най-наглият мъж, когото е срещал! Независимо какъв човек е, може би ако той се намръщи и остане мълчалив и намусен, Токичиро ще си тръгне. Този обаче седеше без ни най-малък знак, че ще става да си ходи.

Отгоре на всичко, Токичиро заговори с хладен глас:

— Не ви лъжа. Бих искал поне веднъж да попитате Нене какво наистина крие в сърцето си.

Това вече бе прекалено за Матаемон. Търпението му изглежда привърши, той се обърна и извика на жена си в съседната стая:

— Окои! Окои!

Окои погледна разтревожено към своя съпруг през отворената врата, но не стана от мястото си.

— Защо не повикаш Нене? — попита я той.

— Но…

Когато се опита да го успокои, той се провикна през главата на жена си:

— Нене! Нене!

Нене, изплашена, че може да се е случило нещо, дойде и коленичи до майката.

— Ела тук! — каза с твърд глас Матаемон. — Нали със сигурност не си давала без съгласието на твоите родители някакво обещание на този тук господин?

Несъмнено това дойде като удар за Нене. С широко отворени очи тя зашари с поглед между баща си и Токичиро, който седеше с ниско наведена глава.

— Е, Нене? От това зависи нашата семейна чест. А също и твоята собствена, когато накрая се омъжиш. По-добре говори без недомлъвки. Нали нищо такова не е ставало?

За момент Нене мълчеше, но накрая заговори ясно и със смирен глас:

— Не, татко.

— Нищо, нали така?

Матаемон изпъчи гърди и победоносно изражение, съчетано с въздишка на облекчение, се изписа по лицето му.

— Но, татко…

— Какво?

— Има нещо, което бих искала да кажа, докато майка е също тук.

— Говори.

— Имам молба. Ако господин Киношита би поискал недостойно момиче като мен за своя съпруга, то аз ви моля да дадете съгласието си.

— Ка… какво? — заекна Матаемон.

— Да.

— Да не си си изгубила ума?

— Човек не говори ей така по толкова важен въпрос. Изпитвам голямо неудобство да разговарям за такива неща, дори пред родителите си, но това е така важно за всички нас, че трябва да го засегна открито.

Матаемон простена и със зяпнала уста се втренчи в дъщеря си.

„Изключително!“ Токичиро наум хвалеше отличната реч на Нене и цялото му тяло трепереше от вълнение. Но, като допълнение към всичко, той не можеше да разбере защо това безгрижно, безметежно момиче го е дарило със своето доверие.

Бе вечер. Токичиро вървеше отнесено по пътя си. Беше си тръгнал от дома на Матаемон и сега отиваше към своята къща сред адамовите дървета.

Ако родителите й дадат позволение, тя би искала да стане съпруга на господин Киношита, бе казала Нене. Макар да движеше по навик нозе, Токичиро бе дотолкова потънал в щастие, че едва съзнаваше къде се намира. Нене говори сериозно, ала той все още имаше някакви съмнения. Наистина ли го обича? „Ако ме обича толкова, защо не ми е казала по-рано?“, се питаше. Тайно й беше пращал писма и подаръци, но досега Нене и един-единствен не му бе отговорила с нещо, което може да се тълкува като благосклонност. Поради това, естествено, си мислеше, че тя не го харесва. Ами какво да се каже за начина, по който се отнесе с Инучийо и Матаемон? Просто си беше нагъл както винаги. Дали губи или печели, бе упорствал в своите собствени надежди, без да се запита какво всъщност изпитва Нене. Сега трябва да се ожени за нея. Непременно трябва.

Въпреки всичко, да застане пред баща си и майка си и да каже, в негово собствено присъствие, че иска да се омъжи за него, изискваше от нейна страна голяма смелост. Признанието й удиви Токичиро повече, отколкото изненада бащата.

Преди Токичиро да си тръгне. Матаемон седеше намусен, с разочарован израз на лицето, без да се съгласява с молбата на дъщеря си. Вместо това мълчаливо и объркано въздишаше и със съжаление и неодобрение към начина, по който мисли неговата дъщеря, заяви:

— За вкусове не се спори.

Токичиро също се чувстваше неловко.

— Ще дойда някой друг ден и те попитам отново — каза той и се приготви да си ходи.

— Ще се опитам да го обмисля — отвърна Матаемон. — Ще го обмисля.

Което беше скрит отказ.

Токичиро обаче намери някакво упование в тези думи. Досега въобще не бе разбирал какво изпитва Нене. Сега обаче, щом сърцето й вече му принадлежи, той бе уверен, че ще успее някак да накара Матаемон да промени мнението си. „Ще си помисли“ не е пряк отказ. И така, Токичиро усещаше, че вече е направил Нене своя жена.

Когато влезе у дома си и седна в главната стая, все още бе потънал в мисли. Мислеше си за своята самоувереност, за чувствата на Нене и за най-подходящото време за сватбата им.

— Има писмо за вас от Накамура.

Едва Токичиро седна и слугата сложи пред него писмото и пакет просено брашно. Някаква смътна тъга по дома му подсказа, че писмото е от майка му.

Няма думи, с които благодарим за подаръците, които постоянно пращаш: кифлите и дрехите за Оцуми. За благодарност към теб имаме само сълзи.

Беше й писал няколко пъти, описваше й къщата си и я молеше да дойде да живее при него. Макар доходът от тридесет кан да не му позволява да изпълнява своите синовни задължения изцяло, тя няма да е лишена от храна или облекло. Има също и няколко слуги, така че не ще й се налага отново да търка и да чисти със загрубелите си от години полска работа ръце. Ще намери и съпруг за Оцуми. И ще купува добро саке за своя втори баща. Той самият обича да пийва по малко и нищо не ще го зарадва повече от това цялото семейство да заживее заедно и на вечеря да си говорят за някогашната им бедност.

Писмото на Онака продължаваше:

Макар че бихме били щастливи да живеем заедно с теб, сигурна съм, че това ще пречи на работата ти. Разбира се, твоята майка е наясно, че дълг на един самурай е по всяко време да бъде готов да умре. Още е много рано да мислиш за моето щастие. Като си помисля за това, какво беше преди и за сегашното ти положение, благодаря на боговете, на Будите и на Негово Височество за тяхната милост. Не се тревожи за мен. Не съм забравила какво каза на портата през онази мразовита нощ и често си мисля за него.

Разплакан, Токичиро отново и отново препрочиташе писмото. Не подобаваше господаря на дома да позволява на слугите си да го виждат да плаче. Освен това самураите биваха възпитавани да не дават на никого да вижда сълзите им. Токичиро обаче не беше такъв. А неговите сълзи бяха толкова много, че слугата се почувствува неудобно и запристъпя на място.

— Ах, сгрешил съм. Това, което казва тя, е напълно вярно. Толкова е умна моята майка. Още не е дошло времето да мисля за себе си и за семейството — каза си Токичиро на глас, докато сгъваше писмото.

Сълзите не искаха да спрат и той като малко дете изтри очи с ръкав.

„Точно така!“, сепна се. Тук от известно време е нямало сражения, но в един град в подножието на крепост никога не се знае кога може да избухне война. Хората, които живеят в Накамура, са в безопасност. Не, тя смята, че такова себично мислене е по начало погрешно. На първо място трябва да стои службата на господаря. Вдигна писмото с благоговение към челото си и се обърна към своята майка, сякаш тя е при него в стаята:

— Да, разбирам, каквото си казала и неотклонно ще се придържам към него. Когато положението ми е осигурено и се ползвам с доверието на моя господар и другите хора, ще те посетя отново и тогава, моля те, ела да живееш при мен.

После взе пакета просено брашно и го даде на слугата:

— Занеси това в кухнята. Какво гледаш? Нима има нещо необикновено в това да се плаче в такива случаи? Това е овесено брашно, което майка ми е смляла нощем със собствените си ръце. Дай го на слугинчето. Кажи й да не го разпилява, а от време на време да ми прави от него кифли. От детинство ги обичам. Сигурно моята майка се е сетила за това.

Съвсем забрави за Нене и докато ядеше сам вечерята, продължи да мисли за майка си. „Какво ли яде мама? Дори и да й пратя пари, тя ще ги използва да купи нещо сладко на детето или саке за мъжа си, а самата ще се храни с неподправен зеленчук. Ако майка ми не живее още дълго време, не знам как ще продължа нататък.“

Когато си лягаше, още бе потънал в мисли. „Как мога да се оженя, преди майка ми да дойде да живее при мен? Още е рано, много рано. По-добре ще е да се оженя за Нене по-късно.“