На български език романът „Тайко“ се издава по споразумение с „Коданша Интернешънъл“. Преводът е осъществен от английското издание по препоръка на „Коданша Интернешънъл“.

03.01.2010 — Добавяне

Измяната на Мурашиге

— Лъжа е! Трябва да е лъжа!

Отначало Нобунага не можеше да повярва. Когато в Адзучи до него стигна вестта за бунта на Мурашиге, първата му мисъл бе, че това не е вярно. Сериозността на положението обаче бързо се потвърди, щом двама от старшите служители на Мурашиге, Такаяма Укон от Такацуки и Накагава Себей от Ибараги, се позоваха на своя нравствен дълг и като последваха господаря си, вдигнаха знамето на бунта.

Това подсили израза на изумление по челото на Нобунага. Странното бе, че при този неочакван обрат на събитията той не показа нито гняв, нито обичайната си буйност. Грешка би било да се оценява нравът на Нобунага като лесно възпламеним. Също невярно би било обаче, като наблюдаваш хладнокръвието му, да го сравняваш с водата. Когато го смятаха за огън, той бе като водата; а когато го сравняваха с нея — бе като огън. В тялото му съседстваха и жарта на пламъците, и хладината на водата.

— Повикайте Хидейоши — нареди внезапно Нобунага.

— Господарят Хидейоши тръгна рано тази сутрин за Харима — отвърна нервно Такигава.

— Тръгна ли вече?

— Сигурно не е стигнал много надалеч. С ваше позволение, ще взема кон и ще отида да го върна обратно.

Рядко някой проявяваше такава досетливост, че да спаси Нобунага от неговото собствено нетърпение. Щом присъстващите служители се обърнаха да видят кой може да е това, откриха, че се е обадил Ранмару, оръженосецът на Нобунага.

Господарят му даде разрешение и го подкани да побърза.

Настъпи пладне, а Ранмару още не се беше върнал. Междувременно начесто пристигаха известия от съгледвачите в околността на крепостите Итами и Такацуки. Това от тях, което накара кръвта на Нобунага да изстине, съобщаваше още едно ново обстоятелство.

Точно днес сутринта по изгрев-слънце към крайбрежието на Хього се приближи голям флот на Мори. С корабите пристигнаха войници, които влязоха в крепостта на Мурашиге в Ханакума.

Големият крайбрежен път, който минаваше под крепостта Ханакума, бе единствената връзка между Адзучи и Харима.

— Хидейоши няма да може да мине оттам.

В мига, в който осъзна това, Нобунага схвана и опасността да бъдат прекъснати съобщенията между походната войска и Адзучи. Вече почти усещаше ръцете на врага да го стискат за гърлото.

— Още ли не се е върнал Ранмару? — попита.

— Не, господарю.

Нобунага отново се умълча. Родовете Хатано, Бесшо и Араки Мурашиге сега изведнъж разкриха връзките си с противника — Мори и Хонганджи — и той се усещаше обкръжен. А като погледне на изток, виждаше, че напоследък Ходжо и Такеда са успели да се спогодят помежду си.

Ранмару пришпори коня си през Оцу и най-сетне настигна Хидейоши при храма Мии. Там си почиваше, или по-скоро, след като стигна дотук, чу за бунта на Араки Мурашиге и прати Хорио Мосуке заедно с още двама-трима да провери известията и да узнае подробности.

— Негово Височество ми нареди да дойда след вас — каза Ранмару като спря коня си. — Иска отново да разговаряте. Бихте ли се върнали възможно най-бързо в Адзучи?

Хидейоши остави хората си при храма Мии и тръгна обратно към Адзучи, придружаван само от Ранмару. На връщане си мислеше какво е най-вероятно да се случи. Нобунага сигурно е разярен от бунта на Мурашиге. Първият път, когато се би като негов служител, беше по време на нападението над двореца Ниджо, когато прогониха оттам някогашния шогун. Нобунага бе от онези хора, които показват благоразположение към всеки, от когото са поне малко доволни и особено оцени храбростта на Мурашиге. Беше се привързал към него повече, отколкото към мнозина други. А Мурашиге измени на доверието му. Хидейоши можеше да си представи какво трябва да усеща неговият господар.

Докато бързаше назад към Адзучи, обвиняваше себе си също толкова, колкото и Мурашиге. Този човек бе негов пръв заместник на бойното поле и личните им отношения бяха твърде близки. И все пак не бе разбрал, че Мурашиге е готов на такава глупава постъпка.

— Ти чул ли си нещо, Ранмару? — попита Хидейоши.

— За измяната на господаря Мурашиге ли говорите?

— От какво ли е бил недоволен, за да го накара да се разбунтува срещу господаря Нобунага?

До Адзучи имаше още много път и ако пришпореха сега конете, щяха да ги изтощят. Докато се движеше в тръс напред, Хидейоши погледна назад към Ранмару, чийто кон вървеше със същата стъпка на няколко крачки след неговия.

— Отпреди се носеха слухове за нещо такова — каза Ранмару. — Говори се, че един от служителите на господаря Мурашиге продавал предназначен за войската ориз на монасите-воини от Хонганджи. В Осака оризът не достига. Пътят по суша в по-голямата си част е затворен, а морето е заето от нашата флота, тъй че няма и изглед да бъдат доставени припаси с бойните кораби на Мори. Цената на ориза се е покачила много и ако продава ориз там, човек може да направи огромна печалба. Точно това правел и служителят на господаря Мурашиге и когато работата излязла наяве, господарят взел нещата в свои ръце и вдигнал знамето на бунта, понеже се боял че така или иначе ще бъде разпитван за това престъпление от господаря Нобунага.

— Това прилича на лъжлив слух, пръснат от врага. Навярно в него няма нищо вярно.

— И аз мисля, че е лъжа. Според това, което съм виждал, хората завиждат на господаря Мурашиге за достойните му дела. Мисля, че това бедствие е плод на нечия клевета.

— Нечия ли?

— На господаря Мицухиде. Веднага щом се разнесе този слух за господаря Мурашиге, господарят Мицухиде нямаше за него една добра дума пред Негово Височество. Аз винаги съм до Негово Височество и тайно слушам какво се говори, тъй че, сигурно е, съм един от тези, които това произшествие много натъжи.

Изведнъж Ранмару млъкна. Изглежда осъзна, че е казал малко повече, отколкото трябва и съжали за това. Криеше чувствата си към Мицухиде с притворството на млада девица. В такива моменти Хидейоши никога нямаше вид, че въобще обръща внимание на разговора. Всъщност, сякаш той му бе напълно безразличен.

— Вече виждам Адзучи. Да побързаме!

Веднага щом посочи в далечината, Хидейоши шибна коня си и съвсем забрави за грижите на своя спътник.

Главният вход на крепостта гъмжеше от прислугата на служители, чули за бунта на Мурашиге и сега дошли тук, както и от пристигащи от съседните области вестоносци. Хидейоши и Ранмару с бутане си проправиха през тълпата път до вътрешното укрепление, само за да узнаят, че господарят Нобунага в момента тъкмо присъства на съвет. Ранмару влезе, говори с Нобунага и след като бързо се върна, каза на Хидейоши:

— Помоли да изчакате в Бамбуковата стая.

Отведе Хидейоши до една триетажна кула във вътрешното укрепление.

Бамбуковата стая бе част от личните покои на Нобунага. Хидейоши седна сам и се загледа в езерото. Скоро Нобунага се появи и щом видя своя служител, нададе радостен вик. Без да се церемони, направо седна. Хидейоши любезно се поклони и не каза нищо. Мълчанието продължи известно време. И двамата мъже скъпяха думите си.

— Какво мислиш по повод на това, Хидейоши?

Това бяха първите думи на Нобунага и те сочеха, че от различните объркани мнения изказани на съвета, не се е стигнало до решение.

— Араки Мурашиге е извънредно честен човек. Той е, ако мога да го кажа, един ненадминат по бойна храброст глупец. Просто не мислех, че е глупав чак дотам — отвърна Хидейоши.

— Не — поклати глава Нобунага. — Въобще не мисля, че това е било от глупост. Той не е нищо повече от негодник. Имал е съмнения относно моите изгледи за успех и заслепен от мисълта за печалба, е влязъл във връзка с Мори. Това е постъпка на човек с посредствени заложби. Мурашиге е изпаднал в плен на собствената си повърхностност.

— Той наистина не е друго, освен глупав. Радваше се на изключително внимание и нямаше нищо, от което да е недоволен — заяви Хидейоши.

— Някой, който се кани да се разбунтува, ще го направи, независимо колко благосклонно са се отнасяли към него.

Нобунага не криеше чувствата си. За първи път Хидейоши го чуваше да използва за някого думата „негодник“. Като правило, не би говорил по този начин от злоба или яд; тъкмо понеже не изрази открито гнева и омразата си, на съвета не се стигна до никакво решение. Ако бяха попитали Хидейоши обаче, дори той самият щеше да е в недоумение. Дали да нападнат крепостта Итами? Дали да се опитат да укротят Мурашиге и да го накарат да се откаже от мисълта за бунт? Въпросът бе как да направят избор между тези две възможности. Нямаше да е много трудно да превземат единствената му крепост в Итами. Но нападението над запада тъкмо бе започнало. Ако направят една макар и малка, но погрешна стъпка, по всяка вероятност щеше да им се наложи да преразгледат плановете си.

— Защо не отида като посланик и не говоря с Мурашиге? — предложи Хидейоши.

— Значи и ти мислиш, че тук ще е по-добре да не се използва сила, а?

— Не, освен ако не ни се наложи.

— Мицухиде и още двама-трима души се изказаха да не се употребява сила. Ти си на същото мнение, но аз мисля че по-добре ще е някой друг да отиде като пратеник.

— Не, аз нося част от отговорността за това. Мурашиге бе мой заместник, значи е бил подчинен на мене. Ако направи нещо неразумно…

— Не! — поклати решително глава Нобунага. — Няма да му повлияе, ако пратим посланик, с когото се познава прекалено добре. Ще пратя Мацуи, Мицухиде и Мами. Няма да се опитват да го укротят, а по-скоро просто ще проверят слуха.

— Това ще е добре — съгласи се Хидейоши.

После добави и заради Мурашиге, и заради Нобунага:

— Често казват, че лъжата на будисткия свещеник е по принуда, а бунтът в един самурайски род — по сметка. Не бива да се оставяте да ви въвлекат в сражение — това ще бъде само от полза на Мори.

— Знам.

— Бих искал да изчакам изхода на пратеничеството, но ме тревожи положението в Харима. Навярно скоро ще трябва да си взема довиждане.

— Наистина ли?

В гласа на Нобунага се долавяше неохота да го пусне да си върви.

— А откъде ще минеш на връщане? Сигурно няма да можеш да прекосиш Хього.

— Не се безпокойте, има път и по море.

— Е, каквото и да стане, ще те държа в течение. И не забравяй да ми пращаш известия.

Хидейоши най-сетне се сбогува. Макар да бе уморен, той прекоси езерото Бива от Адзучи до Оцу, пренощува в храма Мии и на следващия ден свърна към Киото. Прати напред двама оръженосци със заръката да уредят в Сакай да го чака кораб, а самият, заедно със служителите си, пое по пътя към храма Нандзен. Там обяви, че ще спрат за кратка почивка.

В храма имаше един човек, с когото много искаше да се срещне. Разбира се, това бе Такенака Ханбей, който се възстановяваше от болестта в една килия зад стените на храма.

Монасите се смутиха от внезапното пристигане на такъв висок гост, но Хидейоши отведе един от тях настрани и помоли да пропуснат посрещането, каквото обикновено биха устроили на гост с неговото положение.

— Всичките ми служители си носят храна, така че не си правете труд за друго, освен гореща вода за чая. И понеже спрях само да се видя с Такенака Ханбей, няма нужда да ме посрещате нито със саке, нито с чай. След като поговоря с Ханбей, ще ви бъда благодарен, ако приготвите нещо леко за ядене.

Накрая попита:

— Поправи ли се болният, откакто е пристигнал?

— Изглежда, че подобрението му е съвсем малко, господарю — отвърна печално свещеникът.

— Редовно ли взема лекарствата си?

— И сутрин, и вечер.

— И лекарят го посещава редовно?

— Да, идва един лекар от столицата, а личният доктор на господаря Нобунага редовно го навестява.

— Станал ли е от леглото?

— Не, през последните три дни само лежи.

— Къде е сега?

— В килията, далеч от шума.

Когато Хидейоши излезе в градината, един от прислужниците които помагаха на Ханбей, изтича навън да го посрещне.

— Тъкмо се преоблича, за да може да се срещне с вас, господарю — каза момчето.

— Не трябва да става — възрази Хидейоши и бързо закрачи към къщичката.

Щом чу, че Хидейоши идва, Ханбей накара да махнат болничната му постеля и докато самият се преобличаше, нареди на един слуга да помете стаята. После обу някакви дървени обуща, наведе се над поточето, което се виеше между хризантемите до бамбуковата порта и изми устата и ръцете си. Обърна се от нечие потупване по рамото.

— О, не знаех, че сте тук.

Ханбей бързо коленичи на земята.

— Насам, господарю — каза той и покани Хидейоши в стаята си.

Хидейоши доволно седна на рогозката. В стаята нямаше нищо, освен мастилена рисунка на някой от учителите по Дзен. Сред цветовете на Адзучи облеклото на Хидейоши напълно се губеше, но тук в това просто убежище и наметката, и доспехите му изглеждаха ярки и внушителни.

Като се кланяше вървейки, Ханбей заобиколи и се качи на терасата, където сложи една-едничка бяла хризантема в поставката за цветя, изрязана от кухо бамбуково стъбло. Приседна кротко до Хидейоши и остави вазата в ниша на стената.

Хидейоши разбра — макар да бяха махнали болничната постеля, Ханбей се боеше че мирисът на лекарства и застоялият въздух в стаята още не са се разнесли и вместо с благовоние, се опитваше да освежи помещението с мириса на това цвете.

— Въобще не ми пречи. Изобщо не мислете за това — каза той с внимание и загрижено погледна приятеля си. — Не ви ли е трудно да ставате така от леглото, Ханбей?

Ханбей се отдръпна на малко разстояние и още веднъж се поклони ниско. Дори през официалното му държание, обаче, по лицето му прозираше радостта от посещението на Хидейоши.

— Моля, не се тревожете — започна той. — Последните няколко дни времето се застуди и затова внимавам все да стоя вътре под завивките. Днес обаче почна да се затопля и тъкмо си мислех, че трябва да стана от леглото.

— Доста скоро в Киото ще дойде зимата и казват, че сутрин и през нощта е особено студено. Дали да не се преместите тогава на по-топло място?

— Не, не. С всеки ден се поправям все повече. Преди да е дошла зимата, ще съм оздравял.

— Ако наистина се поправяте, това още повече е причина да не излизате тази зима от болничната стая. Този път трябва да се възстановявате напълно. Тялото ви не е само ваше, нали?

— Мислите за мене повече, отколкото заслужавам.

Ханбей отпусна рамене и сведе поглед. Ръцете му се плъзнаха по колената и заедно със сълзите докоснаха пода, към който се приведе в знак на признателност. За миг не каза нищо.

„Ах, толкова е отслабнал“, помисли си Хидейоши и въздъхна. Китките на притиснатите към рогозката ръце бяха така изтънели, а плътта по скулите му — тъй изпита. Нима тази изтощителна болест е наистина неизлечима? При тази мисъл Хидейоши усети болка в гърдите си. Та кой в крайна сметка измъкна този болнав човек против волята му навън, сред объркания свят? На колко бойни поля подгизваше от дъжда и премръзваше от вятъра? И кой, дори и по време на мир, го излагаше на трудностите и на вътрешни дела, и на дипломатически отношения, без дори и да помисли за ден почивка? Ханбей бе човек, на когото би трябвало да гледа като на учител, но се бе отнасял с него също като с всеки един служител.

Хидейоши чувстваше, че носи вината за сериозността на положението на Ханбей и накрая, като отмести поглед встрани, сам зарони тежки сълзи. Бялата хризантема в бамбуковата поставка пред него, поела вода, побеля още повече и още по-силно замириса.

Ханбей мълчаливо се винеше заради сълзите на Хидейоши. Непростима проява на непокорство като служител и липса на решителност като воин бе да обезкуражава своя господар, когато военните му отговорности са така тежки.

— Мислих, че ще сте изтощен след този дълъг поход и затова откъснах тази хризантема от градината — каза Ханбей.

Хидейоши замълча, но погледът му бе привлечен от цветето. Изглеждаше облекчен, че темата на разговора се промени.

— Какъв чудесен мирис. Предполагам, хризантемите по връх Хираи са цъфтели, но аз не съм забелязал мириса или цвета им. Сигурно сме ги изпотъпкали с окървавените си сандали — засмя се той, като се опитваше да ободри боледуващия Ханбей.

Съчувствието, което Ханбей проявяваше към господаря си, се равняваше на усилията на този да ободри своя служител.

— Докато седя така, наистина мога да разбера колко трудно е да поддържам пълно съгласие между тялото и ума си — каза Хидейоши. — Бойното поле заема времето и огрубява нрава ми. Тук се чувствам спокоен и щастлив. Някак си ми се струва, че виждам всичко по-ясно и че се изпълвам с чудна решимост.

— Е, очевидно хората ценят покоя и душевното спокойствие, но няма същинска полза да станеш, както казват, човек на отдиха — такъв живот е празен. Вие, господарю, не си давате и минута почивка между една грижа и тази, която идва след нея. Допускам, за вас е чудотворен лек да се порадвате на този неочакван миг спокойствие. А аз…

Ханбей сигурно щеше да се обвини и отново да поднесе извинения, затова Хидейоши неочаквано го прекъсна:

— Между другото, чухте ли новината за бунта на Араки Мурашиге?

— Да, снощи тук дойде един човек с подробни известия.

Ханбей каза това, без дори да повдигне вежда, сякаш бе от малко значение.

— Е, бих искал да поговорим малко за това — каза Хидейоши и премести коленете си по-напред. — На съвета на господаря Нобунага в Адзучи решиха в общи черти да изслушат оплакванията на Мурашиге и после да направят всичко възможно да го укротят и да се споразумеят с него. Чудя се обаче дали това наистина е добро хрумване. А какво ще правим, ако Мурашиге сериозно се разбунтува? Бих искал да чуя откровеното ви мнение. Това, всъщност, е втората причина, заради която дойдох тук.

Хидейоши питаше за план как да се справят с положението, но Ханбей му отвърна кратко:

— Мисля, че така е добре. Това е много умно решение.

— Е, ако пратят от Адзучи вестоносец с успокояващи думи, ще бъде ли умиротворена крепостта Итами без произшествия?

— Не, разбира се, че не.

Ханбей поклати глава.

— Няма. Мисля, че сега, когато там са развели знамето на бунта, с положителност няма отново да го свият и да се покорят на Адзучи.

— Ако това е истина, не е ли само пилеене на усилия да се праща посланик?

— Може и да изглежда така, но това ще бъде от определена полза. Бих казал, че да действа отначало с човечност и да покаже на един служител грешката му, би дало на света да узнае за добродетелта на господаря Нобунага. През това време господарят Мурашиге най-вероятно ще е стреснат и объркан, а така стрелата, която е изтеглил без оправдание и вътрешна убеденост, от ден на ден ще изтънява.

— Как, мислите, трябва да предприемем нападението си над него и какво предвиждате относно западните области?

— Мисля, че няма изглед нито Мори, нито Хонганджи да започнат нещо изненадващо. Мурашиге вече се е разбунтувал, тъй че по-вероятно е да го оставят да се въвлече в кърваво стълкновение. После, ако видят че хората ни в Харима или щабът на Негово Височество в Адзучи са отслабени, ще се метнат към открилия се процеп и ще нападнат от всички страни.

— Точно така, ще се възползват от глупостта на Мурашиге. Не зная от какъв род може да е било недоволството му или каква стръв са размахали пред него, но всъщност сега Мори и Хонганджи го използват като прикритие. Веднъж приключено с тази му роля, няма да му остава друго, освен да се самоунищожи. По отношение на бойната храброст той стои много над другите, но умът му работи бавно. Ако има някакъв начин да го запазим жив, бих искал това да стане.

— Най-добрият подход ще е да го предпазвате от това, да бъде убит. Би било добре, ако можехме да запазим живота на такъв човек, а да го запазим също и като съюзник.

— Но щом вие мислите, че един пратеник от Адзучи ще е безполезен, кой би могъл да отиде и Мурашиге да го послуша?

— Първо опитайте да пратите Канбей. Ако говори с него, той трябва да е в състояние да го вразуми и или поне да го разбуди от лошия сън.

— А ако откаже да се срещне с Канбей?

— Тогава Ода могат да пратят последния си пратеник.

— Последния пратеник ли?

— Вас, господарю.

— Мене?

За миг Хидейоши потъна в размисъл.

— Е, ако се стигне дотам, вече ще е твърде късно.

— Научете го на дълг и го вразумете с приятелство. Ако не приеме това, което казвате, не можете да сторите нищо, освен решително да го сразите, като наказание за престъпния му бунт. Стигне ли се наистина дотам, ще е глупаво да нападате Итами отведнъж. Господарят Мурашиге се е одързостил не от силата на крепостта Итами, а по-скоро от подкрепата на двама души, на които се уповава като на двете си ръце.

— Говорите за Накагава Себей и Такаяма Укон ли?

— Ако можете да отделите тези двама от него, той ще е като тяло без крайници. А ако спечелите на своя страна или Укон, или Себей, да ги отделите от Мурашиге не трябва да е толкова голяма трудност.

В един миг Ханбей сякаш забрави своята болест и заговори за различни теми, докато бледнината му почти изчезна.

— А как да спечеля Укон? — го попита нетърпеливо Хидейоши и Ханбей не го разочарова.

— Такаяма Укон е пламенен последовател на християнството. Ако му обещаете условия, които да позволят да се проповядва неговата вяра, той без съмнение ще се откаже от Мурашиге.

— Да, това е ясно — рече с възхита Хидейоши.

А ако може да накара Укон да убеди Себей, ще убие така две птици с един камък. Прекъсна въпросите си. Ханбей също изглеждаше уморен. Хидейоши стана да си върви.

— Почакайте само минута — помоли Ханбей.

Стана и излезе от стаята, изглежда в посока към кухнята.

Хидейоши си спомни, че е гладен. Досега прислужниците му трябва да са свършили с обеда. Преди обаче и да си е помислил да се върне в храмовата стая за гости и да хапне малко ориз, едно момче, изглежда слуга на Ханбей, внесе два подноса, единият от които — със съд за саке.

— Какво стана с Ханбей? Уморил ли се е след дългия ни разговор?

— Не, господарю. Преди малко отиде в кухнята и сам приготви зеленчуците за ястието ви. Сега тъкмо готви ориза, тъй че ще дойде тук веднага щом свърши.

— Какво? Ханбей готви за мене ли?

— Да, господарю.

Хидейоши отхапа малко таро — още бе топло — и очите му отново се наляха със сълзи. Вкусът на зеленчука сякаш бе не само на езика, а изпълваше цялото му тяло. Усещаше този вкус почти прекалено сладък за някого като него. Макар негов служител, Ханбей бе посветил Хидейоши във всички начала на древнокитайското военно предание. Нещата, които бе научил, докато ежедневно седеше при него, не бяха прости — те касаеха управлението на народа във време на мир и необходимостта от власт над самия себе си.

— Не бива да прави това.

Изведнъж Хидейоши остави чашата си и като остави оръженосеца, който му бе поднесъл храната, отиде в кухнята, където Ханбей вареше ориза.

Хвана го за ръката.

— Това е прекалено, Ханбей. Няма ли вместо това да дойдете да седнем и да поговорим още малко?

Отведе приятеля си обратно в стаята и го накара да вземе чаша саке, но заради болестта Ханбей можеше само да я допре до устните си. После двамата се нахраниха заедно. От дълго време господар и служител не бяха изпитвали радостта да обядват заедно.

— Време е да вървя. Сега обаче се сдобих с нови сили. Мога да отида в сражение. Моля ви, грижете се добре за себе си, Ханбей.

Когато Хидейоши си тръгна от храма Нандзен, денят вече отиваше към края си и небето над столицата се обагряше в червено.

Бе тихо, без нито един дори пушечен изстрел — така тихо, че човек можеше да се усъмни дали това е бойно поле, така тихо, че в ушите кънтеше шумът от пъплещата сред сухата трева богомолка. В западните области есента вече бе преполовила. За последните два-три дни кленовете по планинските върхове се покриха в червено и този цвят гореше като пламък в очите на Хидейоши.

Беше се върнал в стана при връх Хираи. Седеше срещу Канбей под бора на хълма, от който преди време бяха съзерцавали луната. След като говориха за доста неща, двамата стигнаха до важен извод.

— Е, значи ще отидеш заради мен?

— С радост ще се заема с това. Дали ще успея, зависи от небето.

— Разчитам на тебе.

— Ще направя всичко, което мога, а другото ще оставя на провидението. Отиването ми там е просто последната възможност. Ако не се върна жив, вие знаете какво ще последва.

— Нищо освен сила.

Станаха. Отвъд долината на запад се чуваше пронизителният писък на кукумявката. Червените листа по склона премрежваха погледа. Двамата мъже мълчешком слязоха по хълма и тръгнаха към лагера. Призракът на смъртта — и на близката раздяла — изпълваше спокойния следобед и тихо обгръщаше мислите на тези двама добри приятели.

— Канбей.

Както вървеше по тясната и стръмна пътечка, Хидейоши се обърна назад. Възможността приятелят му да не се върне повече силно го порази и той помисли, че Канбей може да има нещо, което да каже за последно.

— Има ли още нещо?

— Не.

— Нищо за крепостта Химеджи?

— Не.

— Имаш ли нещо да предадеш на баща си?

— Просто му обяснете защо отивам там.

— Добре.

Въздухът се бе прояснил и отвъд в далечината можеше да се види вражеската крепост в Мики. Пътят, който водеше към нея, бе прекъснат от лятото насам, тъй че лесно бе да си представиш глада и жаждата на хората вътре. При все това, както можеше да се очаква от защитниците — най-дръзкия пълководец и най-храбрите войници на Харима — през цялата обсада тя продължи да показва боен дух, постоянен като есенния хлад.

Обсадените неприятели бяха принудени на няколко пъти да опитват пробив срещу обкръжилите ги отряди на Ода. Хидейоши обаче даде на хората си строго нареждане да не се поддават на предизвикателствата и остро ги предупреди срещу необмислени действия.

И още, взимаха се строги мерки никакви новини от външния свят да не достигнат до крепостта. Ако хората вътре научеха, че Араки Мурашиге се е разбунтувал срещу Нобунага, това щеше да повдигне духа им. В крайна сметка измяната на Мурашиге не само причини смут в Адзучи, а застраши и целия поход на запад. Всъщност, веднага щом Одера Масамото, господарят на крепостта Гочаку, узна за бунта на Мурашиге, той ясно обяви за отделянето си от Нобунага и дори една нощ отиде във вражеския стан.

— Не бива западните области да бъдат просто поднесени в ръцете на завоевателя — заяви там Одера. — Трябва да превърнем рода Мори в наш обединител, да преустроим силите си и да сразим тези чужденци.

Одера Масамото бе господар на бащата на Канбей и следователно — и на самия него. Затова и той бе поставен пред избор — от едната страна стояха Нобунага и Хидейоши, а от другата — баща му и неговият повелител.

Араки Мурашиге бе мъж, известен с храбростта си, но обичаше също да се хвали с нея. Усетът и ясният поглед върху нещата далеч надхвърляха неговите възможности. Бе на възрастта, която Конфуций определя като „свободна от колебание“, ще рече, на около четиридесет, възрастта, когато човек трябва вече да е зрял. Нравът му обаче изглежда не се бе променил много през изминалите десет години. Лишен от качествата, които по рождение би трябвало да притежава — благоразумие и изтънченост, — при все че бе господар на крепост, той не беше се издигнал и на крачка над това, което бе по-рано — страховит самурай-воин.

Би могло да се каже, че като го направи пръв заместник на Хидейоши, Нобунага уравновеси недостатъците на неговия началник. Мурашиге обаче не гледаше така на себе си. Винаги беше щедър на съвети, но нито Хидейоши, нито Нобутада не се възползваха дори веднъж от хрумванията му.

Намираше Хидейоши за дразнещ. Като се оставят настрана тези безполезни мисли обаче, той никога не показваше враждебността си, когато се срещаше очи в очи с него.

От време на време даваше израз на недоволство и дори на висок глас се смееше пред своите служители. На този свят има някои хора, които колкото и да си ядосан, не може да обиждаш и за Мурашиге Хидейоши бе един от тях. По време на нападението над крепостта Кодзуки Мурашиге бе в предните редици. Въпреки това, когато настъпи подходящо време за битка и Хидейоши му даде заповед да нападне, той остана на място със скръстени ръце и не се помръдна.

— Защо не отиде в сражението? — скара му се по-късно Хидейоши.

— Не участвам в битки, които не ме засягат — отвърна Мурашиге, без да трепне.

Тъй като тогава Хидейоши се засмя добродушно, той също се насили да се усмихне. Въпросът бе приключен, но слуховете, които тръгнаха между военачалниците в лагера, не бяха в никакъв случай ласкателни.

Мицухиде строго осъди държанието на Мурашиге. Този на свой ред се отнасяше с презрение към пълководци като Акечи Мицухиде и Хосокава Фуджитака, които сякаш бяха родени с печата на културни люде. Обичаше да определя такива хора като женствени. Тази преценка изхождаше от неприязънта му към поетическите празненства и чайните церемонии, които се устройваха в лагера. Единственото, което впечатли Мурашиге, беше че началникът му изглежда не бе доложил за неговото държание нито на Нобунага, нито на Нобутада.

Гледаше на Хидейоши с пренебрежение, като на воин, който е по-мекушав от него и все пак, тъкмо поради това го считаше за човек, с когото трудно ще се справиш. Във всеки случай, хората, които наистина разбраха мислите му, докато бе на бойното поле, бяха противниците — Мори. На тях им се стори, че Мурашиге е недоволен от нещо и че ако могат да говорят с него, има добра възможност да го накарат да мине на другата страна.

Обстоятелството, че тайните пратеници от Мори и от Хонганджи успяха да избегнат съгледвачите и на няколко пъти да се промъкнат в лагера и дори в крепостта Итами, сочеше, че те не са нежелани гости. Врагът вече бе окуражен и действията на Мурашиге бяха мълчалива покана към него.

Когато някой без истинска тежест и бърз ум започне да се прави на проницателен, той си играе с огъня. Съветниците предупреждаваха на много пъти господаря си, че такъв заговор никога няма да успее, но Мурашиге все едно не ги чуваше.

— Не говорете глупости! Особено след като родът Мори ми прати писмено обещание.

С такова пълно доверие в писмото, той много бързо и ясно даде израз на замислите си за бунт срещу Нобунага. Каква стойност можеше да има в тези времена едно обещание на Мори, които до вчера бяха врагове, след като клетвата на служителя към господаря биваше захвърлена като чифт износени сандали? Мурашиге нито мислеше толкова напред, нито изобщо долавяше такова голямо противоречие.

— Той е глупец — честен човек, на когото не си заслужава да се ядосвате — каза Хидейоши на Нобунага, за да го успокои и това навярно беше най-доброто, което би могъл да каже по това време.

Нобунага обаче не можеше да гледа с леко око на положението и предупреди:

— Но е силен.

Към това се прибавяха важните въпроси как бунтът ще се отрази на останалите военачалници под негово началство и какво би могло да е влиянието му върху духовете. По тази причина Нобунага беше опитал всичко, включително и да прати Акечи Мицухиде, за умиротворяване на Мурашиге.

На края обаче Мурашиге отвърна с удвоена подозрителност и между това засили подготовката си за война, като заяви:

— Вече съм обявил своята враждебност, тъй че, ако се подлъжа по сладките думи на Нобунага и отида в Адзучи, няма съмнение, че ще бъда убит или хвърлен в тъмница.

Нобунага изпадна в ярост. Най-сетне той обяви решението си да влезе в бой с Мурашиге и на деветия ден от единадесетия месец сам поведе една войска към Ямадзаки. Отрядите на Адзучи бяха разделени на три части. Първата, съставена от поделенията на Такигава Кадзумасу, Акечи Мицухиде и Нива Нагахиде, обкръжи крепостта Ибараги; втората — силите под водачеството на Фува, Маеда, Саса и Канамори, обсади Такацуки.

Станът на Нобунага беше на връх Амано. И докато бляскавият му строй се разгръщаше, той все още имаше слаба надежда да покори бунтовническата войска без проливане на кръв. Тази надежда бе свързана с Хидейоши, който сега се беше върнал в Харима и от когото току-що пристигна известие.

„Имам още едно хрумване“, пишеше Хидейоши. Зад тези думи се криеше неговото приятелско чувство към Мурашиге, както и усещането, че храбростта на този човек е твърде ценна, за да бъде пропиляна и той настоятелно молеше Нобунага да почака още малко. Една нощ от лагера на връх Хираи внезапно тръгна Курода Канбей — дясната ръка на Хидейоши.

На следващия ден Канбей бързо стигна в крепостта Гочаку и се срещна там с Одера Масамото.

— Носи се слух, че поддържате бунта на господаря Мурашиге и че тази крепост е обърнала гръб на рода Ода.

Говореше просто и открито и се обръщаше към човека с чисто сърце.

Докато слушаше, по устните на Масамото заплува лека усмивка. На години Канбей бе на възрастта на неговия собствен син, а и по положение не бе нищо повече от син на един старши служител. Ето защо не бе изненадващо, че отговорът беше изключително надменен.

— Имате сериозен вид, Канбей, но помислете за малко. Откак този род е станал съюзник на Нобунага, какво сме получили в замяна? Нищо.

— Не мисля, че вече става дума само за печалби и загуби.

— А тогава за какво?

— Въпрос на вярност е. Вие сте глава на добре известен род и се бихте на страната на Ода при Харима. Да се присъедините изведнъж към Араки Мурашиге и да измените на предишните си съюзници ще накърни представите за вярност.

— Какво говорите? — попита Масамото.

Отнасяше се към Канбей като към човек, неопитен в преговорите и колкото повече се разпалваше той, толкова по-хладно се държеше на свой ред към него.

— Отношенията ми с Нобунага никога не са били въпрос на вярност — заяви той. — Вие и вашият баща изглежда смятате, че бъдещето на тази страна е в ръцете на Нобунага и след като е влязъл в столицата, най-разумно е да си в съгласие с него. Поне така ми бе представяно положението и за известно време аз се оставих да бъда убеден. Но истината е, че отсега нататък пред Нобунага се изпречват много опасности. Помислете си, все едно че гледате навлязъл в морето голям кораб. От брега всичко изглежда сигурно — струва ви се, че ако се качите на борда, без страх ще плувате по бурните вълни. И после наистина се качвате и обвързвате съдбата си с тази на кораба. Сега, когато се уповавате изцяло на него, наместо да сте спокоен, се оказвате лишен от увереност. Всеки път, когато вълните ви подхвърлят, усещате безпокойство и се съмнявате в устойчивостта на съда. Такава е човешката природа.

Канбей неволно се плесна по коляното.

— Веднъж след като сте се качили, не може да слезете тъкмо по средата на плаването.

— А защо не? Ако виждате, че корабът няма да устои на напора на вълните, може да няма начин да спасите живота си, освен да го изоставите и с плуване да се доберете до брега, преди да сте претърпели крушение. Понякога трябва да не обръщаме внимание на чувствата си.

— Такива мисли са срамни, господарю. Щом времето се проясни и корабът, който е изглеждал така застрашен, вдигне платна и най-сетне стигне в пристанището, точно на човека който е треперил през време на бурята, съмнявал се е в кораба на който е поверил живота си, изменил е на другарите си по плаване и в уплаха е скочил през борда в морето, ще гледат като на смешен глупец.

— Щом се стигне до думи, не мога да се меря с вас — засмя се Масамото. — Истината е, че надминавате самото красноречие. Първо казвахте, че ако Нобунага направи крачка към запада, бързо ще го помете целия. Частите, пратени с Хидейоши, обаче наброяват само пет-шест хиляди. И макар господарят Нобунага и други военачалници често да му се притичваха на помощ, в столицата цари безпокойство и изглежда, войската няма да остане тук още дълго. А мен просто ме използват за преден пост на Хидейоши и взимат от моите войници, коне и припаси, но от това не излиза нищо повече, освен че стоя като преграда между Ода и техните противници. Оценете изгледите за успех на Ода само според начина, по който Араки Мурашиге, когото Нобунага издигна на такъв отговорен пост, напълно преобърна положението в столицата със своя съюз с Мори! Причината, по която изоставих заедно с Мурашиге рода Ода, трябва да е ясна.

— Това, което чух, е един наистина злощастен замисъл. Подозирам, че скоро ще съжалявате заради него.

— Още сте млад. Силен сте в сраженията, но не и в светските дела.

— Умолявам ви да промените мнението си, господарю.

— Това няма да стане. Дадох на служителите си да разберат, че съм обещал на Мурашиге и твърдо съм решен да взема страната на Мори.

— Но ако още веднъж обмислите своето становище…

— Преди да кажете още нещо, говорете с Араки Мурашиге. Ако той реши да обмисли наново стъпката си, и аз ще го направя.

Възрастен мъж и дете. Разликата между двама им не бе само тънкост. Можеше да се каже, че дори човек като Канбей, когото на запад смятаха за единствен по дарби и напредничави разбирания, не би могъл да наложи своето срещу съперник като Одера Масамото, независимо дали е прав или не.

Масамото отново се обади, за да подсили становището си:

— Във всеки случай, вземете със себе си това и отидете в Итами. После ми донесете бързо отговора. Когато узная какво мисли господарят Мурашиге, ще ви кажа окончателното си мнение.

И той написа една бележка до Араки Мурашиге. Канбей я сложи в кимоното си и бързо тръгна към Итами. Положението бе напрегнато и действията му можеха да имат големи последствия. Когато приближи крепостта, видя войници да правят окопи и да издигат ограда от колове.

Като не забелязваше сякаш, че изведнъж бе обграден от обръч копия, той каза, все едно няма от какво да се бои:

— Аз съм Курода Канбей от крепостта Химеджи. Не съм в съюз нито с господаря Нобунага, нито с господаря Мурашиге. Дошъл съм за спешен разговор насаме с господаря Мурашиге.

И си проправи път през множеството.

Мина през няколко укрепени порти, влезе накрая в крепостта и бързо се срещна с Мурашиге. Първото му впечатление, щом го погледна в лицето, беше, че този мъж не е с такава силна воля, както бе очаквал. Изражението му не беше особено впечатляващо. Канбей долови липсата на решимост и самоувереност у своя съперник и се зачуди защо ли е решил да излезе против Нобунага, когото смятаха за най-видния мъж от това поколение.

— Е, много време мина! — възкликна изненадващо Мурашиге.

Звучеше почти като ласкателство. Канбей допусна, че щом свиреп пълководец като Мурашиге се отнася така към него, това ще рече, че още не е съвсем сигурен в себе си.

Канбей отвърна с обичайни любезности, като непрестанно се усмихваше на Мурашиге. От своя страна онзи не беше в състояние да прикрие вродената си тромавост и изглеждаше изключително смутен от погледа на Канбей.

Мурашиге усети как лицето му се изчервява.

— По каква работа идвате? — попита той.

— Чух разни слухове.

— Че събирам войска ли?

— Вие доста сте се забъркали в нещо тук.

— И какво говорят всички?

— Някои — добри неща, други — лоши.

— Предполагам, че мненията са разделени. Хората обаче трябва да изчакат края на битката, за да решат кой е крив и кой — прав. Преди да е умрял, името на един човек никога не остава непроменено.

— Мислили ли сте какво ще стане след вашата смърт?

— Естествено.

— Щом е така, то сигурен съм, знаете, че последиците от вашето решение са неизбежни.

— И защо?

— Лошото име от това, че сте се обърнали против един господар, от когото сте получили толкова милости, няма да се изличи поколения наред.

Мурашиге млъкна. Трепетът в слепоочията му показваше, че е силно развълнуван, но му липсва красноречие, за да оспори казаното.

— Сакето е готово — обяви един от служителите.

Мурашиге доби облекчен вид. Стана.

— Влезте. Канбей. Да оставим всичко настрана, от толкова време не сме се виждали. Нека изпием по чаша заедно — предложи той.

Показа се като щедър домакин. В главното укрепление бяха приготвили цяло пиршество. Докато пиеха саке, двамата, разбира се, избягваха всякакви спорове и изразът по лицето на Мурашиге значително се поуспокои. В един момент обаче Канбей отново подхвана темата.

— Какво ще кажете, Мурашиге? Защо не приключите с това, преди да се е стигнало твърде далеч?

— Преди да се е стигнало с кое?

— Тази дребна показност на сила.

— Решимостта ми по този тежък въпрос няма нищо общо с показност на сила.

— Това може да е истина, но хората наричат това измяна. Как ви кара това да се чувствате?

— Хайде, налейте си още малко саке.

— Няма да се заблуждавам. Днес си създадохте много грижи заради мен, но сакето ви малко нагарча.

— Пратен сте тук от Хидейоши.

— Разбира се. Дори и господарят Хидейоши извънредно се тревожи заради вас. И не само това, но и изцяло се застъпва за вас, независимо какво говорят другите. Нарича ви „ценен човек“ и „всеотдаен воин“. Казва, че не бива да допускаме грешка и мога да ви кажа, че никога няма да забрави приятелството ви.

Мурашиге поизтрезня и заговори донякъде чистосърдечно.

— Всъщност, получих две-три укорни писма от Хидейоши и неговото приятелство ме трогва. Но един след друг като пратеници на господаря Нобунага тук идваха Акечи Мицухиде и други служители на Ода и аз отблъснах всички. Сега със сигурност не мога да последвам молбата на Хидейоши.

— Не мисля това да е истина. Ако оставите въпроса на господаря Хидейоши, той със сигурност ще успее да изнамери начин да се застъпи пред господаря Нобунага.

— Не мисля така — рече тъжно Мурашиге. — Говори се, че щом Мицухиде и Нобумори чули, че съм се разбунтувал, запляскали с ръце от радост. Мицухиде дойде тук да ме привлече отново на ваша страна. Успокояваше ме с красиви думи, но кой знае какво е доложил, когато се е върнал при Нобунага. Ако отворя крепостта си и се върна при господаря, за да коленича пред него, накрая той само ще нареди на хората си да ме сграбчат за врата и да ме обезглавят. Никой от служителите ми няма намерение да се върне назад. Сега те са в положение, когато смятат че най-добре ще е да се бият докрай, тъй че това мнение не е само мое. Щом се върнете в Харима, кажете, моля, на Хидейоши да не мисли лошо за мен.

Изглежда, Канбей нямаше да успее лесно да убеди Мурашиге. След още няколко чашки саке той извади писмото на Одера Масамото и му го подаде.

Канбей вече бе прегледал най-важното от съдържанието. То бе просто, но откровено укоряваше Мурашиге за постъпката му. Мурашиге се приближи до лампата и го отвори, но веднага щом привърши с четенето, се извини и излезе от стаята.

Веднага след това вътре нахълта множество от войници. Заобиколиха Канбей и около него се образува стена от доспехи и копия.

— Станете! — извика някой.

Канбей остави чашата си и огледа възбудените лица наоколо си.

— И ако стана? — попита той.

— Заповедта на господаря Мурашиге е да ви придружим до затвора на крепостта — отвърна един от войниците.

— Затвор ли? — слиса се той и му се прииска да се изсмее високо.

В същия миг си помисли, че за него всичко е свършено и разбра колко смешен трябва да изглежда с това, че е попаднал в клопката на Мурашиге.

Изправи се с усмивка на лицето.

— Да вървим тогава. Щом господаря Мурашиге проявява така гостоприемството си, няма какво да направя, освен кротко да ви последвам.

Войните придружиха Канбей по главния коридор. Шумното дрънчене на доспехите им се сливаше с шума от стъпките. Заслизаха по многобройни тъмни коридори и стълбища. Караха Канбей да минава през места, които бяха така тъмни, все едно са му вързали очите и той се чудеше дали всеки миг може да бъде убит. Донякъде бе подготвен за такова събитие, но то изглежда не предстоеше. Във всеки случай, лишените от светлина места, през които преминаваше, по всяка вероятност бяха сложни тунели, които се кръстосват из вътрешността на укреплението. След малко една тежка врата се плъзна с дрънчене настрани.

— Влез! — наредиха му и след като направи около десет крачки напред, той се намери посред някаква килия. Вратата с трясък се затвори зад него. Този път Канбей наистина се изсмя шумно в тъмнината. После се извърна към стената и заговори с укор към себе си, почти все едно че рецитираше стихотворение.

— Самият аз се улових в клопката на Мурашиге. Е… днешните представи за чест със сигурност са доста странни, а?

Предположи, че е под някакъв оръжеен склад. Доколкото можеше да отгатне опипом с петите на нозете си, подът бе направен от дебели, чепати дъски. Канбей спокойно обиколи помещението, като следваше четирите му стени. Успя да установи, че на площ е около тридесет квадратни метра.

„Но не, по мое мнение Мурашиге е този, когото трябва да съжаляват. Какво си мисли, че ще постигне, като ме хвърля в този затвор?“

Седна с кръстосани нозе на мястото, което очевидно бе средата на килията. Подът бе студен, но изглежда в стаята нямаше нищо за сядане.

Изведнъж се досети, че не са го накарали да предаде късата си сабя и си помисли: „Ето нещо, за което трябва да съм благодарен. Щом имам поне само това оръжие… по всяко време бих могъл…“

Мълчаливо си каза, че дори и седалището му да се вцепени, духът му ще остане подвижен. Изглежда дзен-съзерцанието, което така упорито бе упражнявал на младини, сега щеше да му е от полза. Докато времето минаваше, му хрумваха все такива мисли. „Радвам се, че дойдох, бе следващата. Ако беше дошъл самият Хидейоши, наместо това малко нещастие щеше да има голямо. Благодарен съм, че стана така.“

Скоро по лицето му просветна тънка ивица светлина. Канбей спокойно погледна натам, откъдето тя идваше. Бяха отворили някакъв прозорец. От другата страна на решетката се появи лице на мъж. Беше Араки Мурашиге.

— Студено ли е там, Канбей? — попита той.

Канбей погледна към него и накрая съвършено спокойно отвърна:

— Не, още съм сгрят от сакето, но към полунощ ще захладнее. Ако господарят Хидейоши научи, че Курода Канбей е умрял от студ, сигурно ще дойде преди изгрев-слънце и както е мразовито, ще изложи главата ти на портите. Ти си разумен мъж, Мурашиге. Какво мислиш да постигнеш, като ме държиш тук?

Мурашиге не знаеше какво да отговори. Съзнаваше също, че неговите собствени действия го посрамват. Накрая обаче се изсмя презрително.

— Стига с това мърморене, Канбей. Казваш, че нямам ум, но не си ли ти този, който без да мисли се хвана в клопката?

— Обидните думи няма да ти помогнат. Не можеш ли да говориш последователно?

Мурашиге не каза нищо и Канбей продължи:

— Склонен си да ме поучаваш, все едно си някакъв майстор или демон на военното изкуство, но аз мисля за важната политика, не за дребни номера. Никога не ми е хрумвало да заговорнича срещу някой приятел и после да изтъквам това като заслуга. Просто си мислех за теб и за грижите на господаря Хидейоши. Ето защо дойдох тук сам. Не можеш ли да разбереш? Ами приятелството на господаря Хидейоши? Ами твоята вярност?

Мурашиге не знаеше как да отвърне. За малко млъкна, но накрая събра сили за дързък отговор.

— Говориш за приятелство и нравственост, но тези думи имат тежест само в мирно време. Сега е по-друго. Страната е разделена от война и светът е в безпорядък. Ако не заговорничиш, други заговорничат против тебе; ако не нанасяш вреда, търпиш такава. Този свят е така суров, че понякога трябва да убиваш или да бъдеш убит, за толкова време, колкото ти трябва да вдигнеш клечките си за хранене. Вчерашният съюзник е днешен враг, а ако някой ти е враг, бил и твой приятел, няма какво друго да сториш, освен да го хвърлиш в затвор. Всичко това е тактика. Може да се каже, че от състрадание още не съм те убил.

— Разбирам. Сега схващам как гледаш на света, как мислиш по време на битка и докъде се простира нравствеността ти. Жертва си на жалка слепота за нашето време и вече не ми се иска да говоря за каквото и да е с тебе. Върви, погуби сам себе си!

— Какво? Твърдиш, че съм сляп ли?

— Точно така. Не, при все че се е стигнало дотук, някак не мога да се откажа от последния остатък приятелство, който изпитвам към тебе. Имам да те науча на още нещо.

— Какво? Да не би родът Ода да има някакви тайни военни планове?

— Не е въпрос на полза или вреда. Ти си човек, достоен за съжаление. При все че си прочут със смелостта си, не знаеш как да живееш в тази тънеща в безпорядък страна. И не само това, но нямаш и желание да спасиш света от този безпорядък. Ти не си човек, по-долу си от всеки гражданин или земеделец. Как може да наричаш себе си самурай?

— Какво!? Не съм човек ли, каза?

— Точно така. Звяр си.

— Какво?

— Продължавай! Разгневи се, колкото можеш повече. Всичко това е насочено против самия тебе. Слушай, Мурашиге. Ако хората загубят чест и вярност, светът не става нищо повече от обиталище на зверове. Бием се непрестанно и адският огън на съперничеството между хората никога не догаря. Мислиш ли само за сражения, заговори и власт, и забравиш ли нравствеността и човеколюбието, няма да бъдеш враг единствено на господаря Нобунага. Ще бъдеш враг на цялото човечество и напаст за тази земя. Що се отнася до мене, ако си такъв човек, с радост сам ще откъсна главата ти.

Канбей каза каквото мислеше и потъна в мълчание. Навън се дочуваше някакъв шум. Пред прозореца на тъмницата служителите и личните слуги на Мурашиге бяха наобиколили своя господар и всички викаха.

— Посечете го!

— Не, не може да го убием.

— Това не се търпи.

— Успокойте се!

Изглежда Мурашиге бе раздвоен между тези, които искаха да извлекат Канбей навън и да го погубят на място и онези, които заявяваха, че неговото убийство ще има неприятни последствия. Навярно не бе в състояние да стигне до решение.

Накрая обаче дойдоха до извода, че дори и да го убият, няма какво да се бърза с това сега. След това, изглежда, страстите се уталожиха и в далечината се чуха отдалечаващите се стъпки на Мурашиге и останалите.

По станалото Канбей бързо разбра какво настроение цари в цялата крепост.

Макар знамето на бунта да бе вече открито развято, дори и сега имаше такива, които яростно желаеха битка с Ода и други, които се застъпваха за разбирателство с предишния съюзник. Под един и същ покрив, почти по всеки въпрос се разгаряше спор и лесно можеше да бъде разбрано какво е положението.

Въвлечен в този спор, Мурашиге прогони пратениците на Нобунага и засили своите военни приготовления. А сега хвърли Канбей в затвора.

„Изглежда, съдбата му е вече решена. Ах, колко тъжно е това“, помисли си Канбей. Без да му е жал за неговата собствена участ, той оплакваше неблагоразумието на Мурашиге. След като гласовете заглъхнаха в далечината, прозорчето отново бе затворено, но Канбей изведнъж забеляза падналото през него малко парче хартия. Вдигна го, но тази нощ не бе в състояние да го прочете. В килията бе толкова тъмно, че едва виждаше собствените си пръсти.

Но на следващия ден, когато вътре се процеди бледата светлина на утрото, той веднага си спомни за хартията и прочете написаното. Бе писмо от Одера Масамото в Харима, пратено да Араки Мурашиге.

Същата онази досадна личност, за която говорихме, идва тук, като се опитваше с поучения да ме накара да променя мнението си. Прилъгах го да опита първо да се увери какво мислите Вие, тъй че сигурно ще пристигне във Вашата крепост едновременно с това писмо. Този човек е дарен с голяма изобретателност и ще е пречка за нас през цялото време, докато е жив. Щом стигне до крепостта Итами, предлагам да се възползвате от възможността и да не го пускате повече да излезе на бял свят.

Канбей бе поразен. Щом погледна датата на писмото, видя, че наистина бе от същия ден, когато изказа пред Масамото възраженията си и напусна крепостта Гочаку.

— Е, значи трябва да е пратил това писмо веднага подир мен — промълви той удивен, сам на себе си.

Стреснат осъзна, че на този свят има голям брой хитри люде. И все пак там навън го наричаха него, който толкова се бе стремил да отбягва повърхностното мислене и дребнавите замисли — тактик.

— Интересно, нали? Да живееш в такъв свят.

Вдигна поглед към тавана и без да съзнава, изрече тези думи. Гласът му отекна като в пещера. Колко интересно е да живееш на света.

Има, както може да се очаква, лъжа и истина, има пълно и празно, има гняв и радост, има увереност и объркване. Това е светът. Но поне за няколко седмици Канбей щеше да бъде далеч от него.

Силите на нападателите, разположени около крепостите Итами, Такацуки и Ибараги, бяха готови всяка и по всяко време да нанесат удара си. Въпреки това от стана на Нобунага на връх Амано още не пристигаше заповед за нападение. В отделните лагери дните минаваха така спокойно, че търпението на войниците почваше да се изчерпва.

— Още ли нищо?

Нобунага вече два пъти бе задал този въпрос днес. Това, което го караше да чака обаче, бе тъкмо обратното на източника на войнишкото нетърпение. В този миг положението на рода Ода бе изключително и опасно усложнено — не по отношение на западните или източните области, а тъкмо в околността на столицата. Ако въобще се окаже възможно, Нобунага не искаше да води война тук и по това време. И с минаването на дните той почваше да се тревожи заради политиката си на всяка цена да избягва сражения на собствена земя.

Винаги, когато бе притеснен, мислите му се заемаха с Хидейоши. Искаше той постоянно да бъде до него. Преди не много време от този военачалник, на когото разчиташе толкова много, бе пристигнало известие, че Канбей е предал предложенията им на своя предишен господар Одера Масамото и после незабавно отишъл в крепостта Итами, където се надявал да убеди Мурашиге да преговарят. Бил готов дори да загине при това пратеничество, пишеше Хидейоши и молеше Нобунага да почака.

— Това тук сочи голяма самоувереност — заяви Нобунага, — а Хидейоши не е склонен да пренебрегва обещанията си.

Но при все че убеди сам себе си по този начин да бъде търпелив, положението в стана му ставаше все по-напрегнато от крайното раздразнение на пълководците. При всяка най-проста грешка от страна на Хидейоши негодуванието им изригваше, сякаш от дълго време е тлеело под пепелта.

— Не разбирам защо Хидейоши е пратил този човек! Кой всъщност е този Канбей? Ако се поинтересуваш, оказва се, че е служител на Одера Масамото. А и баща му също е старши служител на Масамото. Масамото пък на свой ред заговорничи с Араки Мурашиге, влиза във връзка с Мори и ни изменя. Действал е в сговор с Мурашиге, когато вдигна знамето на бунта в западните области. Как е могъл Хидейоши да избере Канбей за такова важно пратеничество?

Упрекваха Хидейоши за липсата на предвидливост и някои дори стигаха дотам, да го подозират в тайни връзки с Мори.

Всички съобщения, които запристигаха, съдържаха едно и също — наместо да отстъпи пред доводите на Канбей, Одера Масамото още повече се опълчил против господаря Нобунага. Разпръсвал в околността слухове за това колко били слаби частите на Ода. При това отношенията му с Мори все повече зачестявали.

Нобунага трябваше да признае, че това е вярно.

— Предприетото от Канбей беше просто заблуда. Докато чакаме добра вест от такъв несигурен човек, врагът подсилва връзките си и подобрява своята отбрана, тъй че накрая, колкото и яростни да са нападенията, нашите части няма да постигнат нищо.

В този момент най-сетне пристигна вест от Хидейоши. Тя обаче не беше добра. Канбей още не се е върнал, а ясни сведения липсват. При това в тона на писмото личеше безнадеждност. Нобунага цъкна с език и внезапно захвърли настрана калъфа, в който бе сложен листа.

— Прекалено късно е! — изрева той разярен, най-сетне изчерпал търпението си. — Писарят! Напиши незабавно това и го прати до Хидейоши. Извести го, че трябва да дойде тук, без да се бави нито миг.

После погледна към Сакума Нобумори и каза:

— Чух, че Такенака Ханбей се затворил в храма Нандзен в Киото, за да възстанови здравето си. Там ли е още?

— Смятам, че да.

Отговорът на Нобунага последва бърз като ехо:

— Е, тогава иди там и кажи на Ханбей следното — синът на Курода Канбей, Шоджумару, бе пратен преди време от Хидейоши в неговата крепост като заложник. Да бъде незабавно обезглавен и да пратят главата му на неговия баща в Итами.

Нобумори се поклони. Всички около Нобунага за миг се присвиха от страх пред внезапната му ярост. Не се чу нито дума и за момент самият Нобумори не стана от мястото си. Настроението на Нобунага можеше да се променя за минути и гневът му съвсем лесно избухваше. Търпението, което бе показвал досега, по начало не му бе присъщо. То бе въпрос само на здрав разум и му струваше много усилия. Ето защо, когато най-сетне се отърси от самообладанието, което така не обичаше, гласът му загърмя, ушите почервеняха, а лицето доби свиреп вид.

— Моля ви, почакайте за малко, господарю.

— Какво има, Кадзумасу? Да не би да ме поучаваш?

— Би било прекалено дръзко някой като мен да прави това, господарю, но защо така внезапно давате заповед да бъде убит сина на Курода Канбей? Не трябва ли малко по-дълго да поразмислите над това?

— Няма нужда от повече мислене, за да се види предателството на Канбей. Престори се, че се опитва да убеди Одера Масамото, а после отново ме подлъга да си мисля, че преговаря с Араки Мурашиге. Въздържанието ми да предприема нещо през последните десет дни изцяло е плод на хитрите кроежи на този проклет Канбей. Хидейоши току-що ми съобщи това. Той самият вече не иска да бъде правен от него на глупак.

— Но дали не може да повикате господаря Хидейоши да ви доложи подробно за положението и да поговорите с него за наказанието на сина на Канбей?

— Не мога във време като това да вземам решения, все едно че има мир. И няма да викам Хидейоши тук да слушам мнението му. Ще му поискам да обясни как е докарал това бедствие. Побързай да занесеш съобщението, Нобумори.

— Да, господарю. Ще предам това на Ханбей, както пожелахте.

Настроението на Нобунага постепенно ставаше все по-мрачно. Той се обърна към писаря и попита:

— Написа ли призовката ми за Хидейоши?

— Ще пожелаете ли да я прочетете, господарю?

Показаха писмото на Нобунага и после веднага го предадоха на главния вестоносец, комуто наредиха да го отнесе в Харима.

Преди обаче този да е успял да тръгне, един от служител обяви:

— Току-що пристигна господарят Хидейоши.

— Какво? Хидейоши ли?

Изражението на Нобунага не се промени, но гневът му сякаш за миг се поразсея.

Скоро се чу гласа на Хидейоши, който кънтеше както винаги весело. Веднага щом достигна до ушите му, Нобунага трябваше да положи усилие да задържи ядосаното си изражение. Гневът се стопи в гърдите му също като лед под лъчите на слънцето и той не можеше да стори нищо.

С непринуден поздрав към присъстващите военачалници Хидейоши влезе в шатрата. Мина между тях и почтително коленичи пред Нобунага, после вдигна поглед към господаря си.

Нобунага не каза нищо. С труд се опитваше да изглежда сърдит. Не бяха много пълководците, които пред на мълчанието на Нобунага ще сторят друго, освен да се проснат уплашени по очи.

Всъщност даже и в семейството на Нобунага нямаше дори един, който да устои на такова държание. Ако ядосаният поглед на Нобунага паднеше върху стари пълководци като Кацуие или Нобумори, те пребледняваха като платно. Калени мъже като Нива и Такигава се объркваха и замънкваха оправдания. При цялата си мъдрост, Акечи Мицухиде не знаеше начин да се справи с това мълчание и в такива случаи дори цялата привързаност на Нобунага никак не можеше да помогне на Ранмару. Държанието на Хидейоши обаче беше съвсем различно. Когато господарят се ядосаше и започнеше да му се мръщи и да го гледа сърдито, той не показваше въобще никакъв отзив. Не че не гледаше сериозно на своя господар. Напротив, за него повече, отколкото за повечето хора, Нобунага бе източник на страхопочитание. Общо взето, винаги вдигаше спокойно поглед и се въздържаше да говори за друго, освен за съвсем обикновени неща.

„Негово Височество отново е малко ядосан“, мислеше си сега Хидейоши. Това самообладание бе част от особеностите на характера му и със сигурност никой не можеше да му подражава. Ако Кацуие или Мицухиде се опитаха да се държат по същия начин, щеше да е все едно да наливат масло в огъня и Нобунага би избухнал в пристъп на ярост. Сега обаче, изглежда, той губеше играта на търпение. Накрая проговори.

— Защо си дошъл, Хидейоши?

— Дойдох да приема недоволството ви — отвърна този с дълбока почит.

„Винаги има добър отговор“, помисли си Нобунага. Ставаше все по-трудно да запази гнева си. Ще се наложи да говори обмислено, все едно че е предъвквал думите и сега ги процежда между зъбите си.

— Какво ще рече това — дошъл си заради недоволството ми? Нима си мислил, че това ще приключи с едно извинение? Допуснал си голяма грешка, която се отрази не само на мене, а и на цялата войска.

— Прочетохте ли вече писмото, което ви пратих?

— Да!

— Пратеничеството на Канбей очевидно се провали. В тази връзка…

— Това оправдание ли е?

— Не, но вместо извинение препуснах през вражеските редици, за да ви предложа един план, който може да превърне това нещастие в добра възможност. Бих искал да ви помоля да наредите на всички да излязат или да се преместим другаде. След това, ако ми се полага някакво наказание за провинението, с радост ще го приема.

Нобунага помисли за миг и после в отговор на молбата му заповяда на всички да излязат. Останалите военачалници бяха като поразени от дързостта на Хидейоши, но като се заоглеждаха един другиго, нямаше какво да направят, освен да се оттеглят. Някои го обвиниха в безочие, дори след като бе изправен пред собственото си провинение. Други зацъкаха с език и го обявиха за нахален. Хидейоши имаше вид, сякаш не им обръща внимание и изчака, докато в шатрата останаха само двамата с Нобунага. Щом всички излязоха, изразът на господаря се посмекчи.

— И така, що за предложение имаш, за да си препускал чак от Харима дотук?

— Знам начин да нападнем Итами. В този момент единственото, което ни остава, е да нанесем решителен удар на Араки Мурашиге.

— Това си беше вярно от самото начало. Не че Итами е толкова важна, но ако Хонганджи и Мурашиге съгласуват действията си с Мори, може да ни причинят значителна вреда.

— Не чак такава, мисля. Ако ударим прекалено бързо, нашите части може значително да пострадат и ако дори един от съюзниците ни не бъде на мястото си, стената, която с такава грижа издигахте, може отведнъж да се сгромоляса.

— И ти какво би направил?

— Нямах собствен план, но Такенака Ханбей, който възстановява здравето си в столицата, успя вярно да оцени сегашното положение.

И Хидейоши изложи пред Нобунага плана, точно както му бе предаден от Ханбей. В същината си този замисъл целеше техните части да претърпят възможно най-малките загуби. Като употребят за това колкото време е нужно, трябваше първо да направят всички усилия за откъсване на Мурашиге от неговите съюзници и за подрязване на крилата му.

Нобунага прие предложението без ни най-малко колебание. То повече или по-малко съответстваше на неговите собствени намерения. Решиха да го приведат в действие и той напълно забрави за наказанието на Хидейоши. Имаше да го пита още за много неща относно по-нататъшните ходове.

— След като се справихме с най-спешното, може би ще трябва днес да тръгна за Харима — каза Хидейоши, като погледна към вечерното небе.

Нобунага обаче го предупреди, че пътищата са така опасни, че тази вечер ще трябва да се прибере с кораб. И след като това не може да стане веднага и има значи достатъчно време, неговият господар няма да го остави да си тръгне, без да са изпили по нещо.

Както бе седнал, Хидейоши се поизправи малко и попита:

— Ще ме пуснете да си вървя, без да ме накажете ли?

Нобунага се усмихна пресилено.

— Е, ами какво да направя? — пошегува се той.

— Когато ми прощавате, но все пак не казвате нищо, сакето, което получавам от вас, някак ми присяда в гърлото.

За първи път Нобунага избухна във весел смях.

— Хубаво, хубаво.

— В такъв случай — каза Хидейоши, сякаш бе чакал удобния момент, — Канбей също не е виновен в нищо, нали? А пратеникът със заповедта да бъде отрязана главата на сина му вече, допускам, е тръгнал.

— Не, ти не може да знаеш, какво си е бил наумил Канбей. Как може да твърдиш, че е невинен? Няма да оттегля заповедта си да пратят главата на сина му в крепостта Итами. Това е въпрос на покорство и няма полза да се месиш тук.

Така Нобунага решително запуши устата на своя служител.

Тази нощ Хидейоши се върна в Харима, но при завръщането си тайно прати един вестоносец да занесе писмо на Ханбей в столицата. Какво съдържаше писмото, ще се разбере по-късно, обаче по същество ставаше дума за личната му болка от съдбата на сина на неговия приятел и съветник, Курода Канбей.

Пратеникът на Нобунага също пристигна бързо в Киото. На връщане той за кратко време спря в църквата на Възнесението. Когато се върна в главния стан на Нобунага на връх Амано, бе придружаван от един италиански йезуит, отец Гнечи, дългогодишен проповедник в Япония. В Сакай, Адзучи и Киото имаше много християнски проповедници, но между тях отец Гнечи бе чужденецът, към когото Нобунага беше най-благосклонен. Той нямаше нищо против християните. И макар че се бе сражавал с будистите и опожарявал техните крепости, нямаше нищо и против будистите, понеже признаваше вътрешната ценност на религията.

Не само отец Гнечи, а и многото католически проповедници, поканени в Адзучи, от време на време полагаха големи усилия в опити да покръстят Нобунага. Но да уловиш сърцето му, бе все едно да се опитваш да изгребеш отражението на луната от ведро с вода.

Едни от отците-католици подари на Нобунага черен роб, доведен от него през морето, тъй като Нобунага оглеждаше мъжа със значително любопитство. Винаги, когато напускаше крепостта, дори когато отиваше в Киото, той включваше роба към придружителите си. Проповедниците малко ревнуваха и веднъж попитаха Нобунага:

— Изглеждате така привързан към черния си роб, господарю. Какво точно намирате така привлекателно в него?

— Добър съм към всички вас, нали? — отговори бързо той.

Това съвсем ясно сочеше какво изпитва Нобунага към проповедниците. Бе се привързал към отец Гнечи и останалите по същия начин, както към черния си роб. Свързано с това бе нещо друго — когато отец Гнечи за пръв път бе приет от Нобунага, той му поднесе презморски дарове. Списъкът включваше десет пушки, осем телескопа и увеличителни стъкла, петдесет тигрови кожи, мрежа против комари и сто парчета алоево дърво. Имаше също такива редки предмети като един часовник, глобус, скъпи тъкани и порцелан.

Нобунага нареди да подредят всички тези неща за показ и като дете се загледа втренчено в тях. Особено го впечатлиха глобусът и пушките. С глобуса пред себе си, внимателно слушаше нощ след нощ разказите на отец Гнечи за неговия дом в Италия, за разстоянията през морето, за различията между южна и северна Европа и за пътешествията му през Индия, Анам, Лусон и южен Китай. Присъстваше и още един, който слушаше с удвоено внимание и задаваше безброй въпроси — Хидейоши.

— А, наистина се радвам, че дойдохте — поздрави доволно отец Гнечи в лагера си Нобунага.

— За какво всъщност става дума, господарю? Повикването ви беше толкова бързо.

— Е, седнете — посочи Нобунага към един стол, използван от дзен-монаси.

— А, благодаря — отвърна отецът и се отпусна в стола.

Беше като резервна пешка върху шахматна дъска, която се чуди кога ли може да я използват. А Нобунага го бе поканил тук точно по тази причина.

— Веднъж вие, отче, ми представихте молба от името на проповедниците в Япония, в която искахте позволение да издигнете църква и да разпространявате християнството.

— Не зная от колко години копнеем за деня, в който ще откликнете на тази ни молба.

— Струва ми се, този ден наближава.

— Какво? Нима имаме разрешението ви?

— Не безусловно. За самураите не е обичайно просто да дават особени привилегии на хора, които не са извършили нищо достойно за награда.

— Какво точно имате предвид, господарю?

— Разбрах, че Такаяма Укон от Такацуки на около четиринайсет години е приел християнството и досега е твърд във вярата си. Допускам, че сте доста близки с него.

— Такаяма Укон ли, господарю?

— Както знаете, той се присъедини към бунта на Араки Мурашиге и прати две от децата си като заложници в крепостта Итами.

— Положението е наистина печално и като негови другари по вяра, за нас това е много болезнено. Не зная колко на брой молитви сме отправили към Господа, за да изпросим божествената му закрила.

— Така ли? Е, във времена като тези, отче Гнечи, молитвите, които отправяте от параклиса на своя храм, не оказват изглежда никакво въздействие. Ако наистина сте така разтревожени заради Укон, ще послушате заповедта, която сега ви давам. Искам да отидете в крепостта Такацуки и да вразумите Укон от простъпките му.

— Ако това нещо е по силите ми, с радост ще сторя всичко възможно. Разбрах обаче, че неговата крепост е вече обкръжена от частите на господаря Нобутада, както и от тези на господарите Фува, Маеда и Саса. Те навярно няма да ме пуснат да премина.

— Ще ви осигуря изпровождачи и ще ви дам залог за сигурно преминаване. Ще бъде голяма заслуга за проповедниците, ако успете да разясните въпроса на Такаяма — и на бащата, и на сина — и да ги убедите да се върнат в редиците ни. Тогава ще имате позволението ми за издигане на църква и свобода да разпространявате вярата си. Имате моята дума.

— О, господарю…

— Но почакайте — продължи Нобунага към отец Гнечи. — Трябва да сте съвсем наясно, че ако, напротив, Укон отхвърли вашето предложение и продължи да се опълчва срещу ми, ще се отнасям към всички християни по същия начин, както към Такаяма и от само себе си се разбира, ще съборя храма ви, ще изкореня вашата вяра от Япония и до един ще избия вашите проповедници и последователи. Искам да си тръгнете оттук с тази мисъл.

Кръвта се отдръпна от лицето на отец Гнечи и за миг той заби поглед в земята. Никой от хората, качили се на платнохода, за да пристигнат от далечна Европа на изток, не можеше да има слабо или боязливо сърце, но докато седеше пред Нобунага и слушаше такива думи, отецът усети как плътта му се свива и сърцето му замръзва от уплаха. Наистина, нищо не придаваше на фигурата на Нобунага вида на въплътения дявол и в действителност и чертите, и говорът му бяха твърде изтънчени. В ума на мисионерите обаче се бе запечатало, че този човек не казва нищо, което после да не извършва на дело. Предишни примери за това бяха и разрушаването на Хиеи, и покоряването на Нагашима. Тази истина всъщност прозираше във всяка една стъпка, която Нобунага някога бе замислял.

— Ще отида. Ще стана пратеникът, какъвто искате от мен да бъда и ще отида да се срещна с господаря Укон — обеща отец Гнечи.

Придружаван от една дузина конници, той потегли по пътя за Такацуки. След като изпроводи отеца, Нобунага реши, че всички е станало точно според желанията му. Но и отец Гнечи, когото на пръв поглед водеха за носа към крепостта Такацуки, се поздравяваше за постигнатото. Да бъде управляван този чужденец не беше така лесно, както си мислеше Нобунага. Сред простолюдието в Киото бе добре известно, че малцина са така проницателни, както йезуитите. Преди още да е бил повикан от Нобунага, Гнечи вече на няколко пъти си бе писал с Такаяма Укон. Бащата на Укон често питаше своя духовен наставник каква е волята на небето по това, което става. Отново и отново отец Гнечи пращаше все същия отговор. Правият път не е да вървиш против желанията на своя господар. Нобунага е господар на Мурашиге, както и на Укон.

Укон с пълна искреност му отговори:

Пратихме две от децата си като заложници в Араки, затова съпругата и майка ми са силно против това, да се покорим на Нобунага. Ако не беше така, аз също не бих искал името ми да се свързва с този бунт.

Ето защо за отец Гнечи успехът на пратеничеството и последвалата награда бяха предрешени. Убеден беше, че Укон вече се е съгласил с това, което сам ще му предложи.

Наскоро след това Такаяма Укон обяви, че не може просто да отвърне поглед, когато се руши неговата вяра, дори и жената и децата му да го намразят заради това, че я защитава. Може да изоставиш крепостта и семейството си, заяви той, но не и единствения верен път. Една нощ тайно излезе от крепостта и избяга в храма „Възнесение“. Баща му Хида незабавно потърси закрила при Араки Мурашиге в Итами и с горчивина му обясни положението, като каза:

— Бяхме предадени от моя недостоен син.

В лагера на Мурашиге имаше мнозина, които бяха в близки и приятелски връзки с рода Такаяма и затова не можеше да настоява заложниците им да бъдат наказани. Така, макар да беше доста избухлив, сега Мурашиге мъгливо осъзнаваше сложността на положението.

— Няма какво да се направи. Щом Укон е избягал, заложниците са излишни.

Като сметна двете малки деца за нищо повече от ненужни гърла в дома, той ги върна на Уконовия баща. Когато отец Гнечи получи вест за това, отиде на връх Амано заедно с Укон, за да бъдат приети от Нобунага.

— Добре сте се справили.

Господарят бе във възторг. Обеща на Укон, че ще му предостави владение в Харима и го дари с копринени кимона и кон.

— Бих искал да се подстрижа за монах и да посветя живота си на Бога — възрази Укон.

Нобунага обаче не искаше и да чуе за това.

— Това е нелепо за един толкова млад човек.

Така в крайна сметка работите се приключиха според замисъла на Нобунага и очакванията на отец Гнечи. Държанието на Укон обаче, вследствие на което децата му се върнаха у дома, беше изцяло замислено от умния отец Гнечи.

За вчерашния ден надали може да се мисли като за днешния — миг след миг времето извършва своите промени. Не е и неразумно човек да промени насоката на действията си. Причините, по които допускаме грешки, понякога струващи ни живота, са изобилни като гъби след дъжд.

Наближаваше краят на единадесетия месец. Накагава Себей, човекът, комуто Араки Мурашиге се осланяше като на дясната си ръка, внезапно излезе от крепостта си и се предаде на Нобунага.

— Това време е решително за страната — не трябва да наказваме дребните простъпки — заяви Нобунага и не само не разпитва Себей за провинението му, но и го дари с тридесет златни монети.

Подари злато и дрехи и на тримата служители, които дойдоха заедно с него. Себей се предаде в отговор на призива на Такаяма Укон.

Военачалниците на Ода се питаха защо с тези мъже се отнасят така мекосърдечно. Макар Нобунага да съзнаваше, че сред собствените му хора има известно недоволство, ако искаше да постигне своите военни цели, той не можеше да постъпи другояче.

Миролюбието, дипломатичността и търпението не бяха в съгласие с природата му. Ето защо, над врага непрестанно се сипеха жестоки и яростни нападения. Нобунага нападна например крепостта Ханакума в Хього и без да показва милост, опожари храмовете и околните села. Не прощаваше и най-малката враждебна постъпка, била тя дело на стар или млад, на мъж или жена. Но сега от една страна изчакването, а от друга — заплахите му бяха на път да дадат плод.

Араки Мурашиге бе сам в крепостта Итами — твърдина с две подрязани криле. Такаяма Укон и Накагава Себей вече не бяха в неговите бойни редици.

— Ако сега го ударим, ще се сгромоляса като плашило — каза Нобунага.

Вярваше, че може вече да превземе Итами всякога, когато пожелае. В началото на дванадесетия месец предприеха общо нападение. Още на първия ден атаката започна преди залез-слънце и продължи до през нощта. Съпротивата обаче бе неочаквано твърда. Началникът на единия корпус от частите на нападателите бе поразен и убит, а имаше и стотици паднали и ранени.

На втория ден броят на жертвите продължи да расте, но не бе превзета нито педя от крепостните стени. Мурашиге, в крайна сметка, беше прочут с храбростта си и в отрядите му имаше немалко смели мъже. Нещо повече, дори когато самият той бе готов да свие знамето на бунта след опитите на Нобунага да го умиротвори, тъкмо членовете на семейството и неговите военни го спряха с думите:

— Да се откажем сега ще е все едно сами да му поднесем главите си.

Новината за началото на тези сражения бързо се разнесе по цяла Харима и разтърси чиновниците в Осака. Вълната от сътресението достигна чак до Тамба и рода Санин.

Първо Хидейоши в западните области веднага поде нападение над крепостта Мики, като накара помощните отряди на Нобумори и Цуцуи да изтласкат Мори до границата с Бидзен. Помислил си бе, че веднага щом родът Мори дочуе виковете от столицата, войската му ще настъпи към Киото. В Тамба родът Хатано сметна, че сега вятърът се е обърнал в добра посока и се разбунтува. Акечи Мицухиде и Хосокава Фуджитака ръководеха тази област и в последния миг се втурнаха да я спасяват.

Хонганджи и многочислените отряди на Мори поддържаха връзка с известия по кораби и сега враговете срещу Нобунага, Хидейоши и Мицухиде до един танцуваха по свирката на тези две сили.

— Изглежда с това всичко и ще свърши — каза Нобунага, вперил поглед в крепостта Итами.

С което искаше да каже, че смята всичко наред. Макар крепостта да бе изцяло откъсната от света, тя не се предаваше. В очите на Нобунага, обаче, бе все едно вече паднала. Той остави обсаждащата войска и внезапно се върна в Адзучи.

Годината беше в края си. Господарят възнамеряваше да прекара Нова година в Адзучи. Това бе година, изпълнена с неочаквани безредици и походи, но докато обхождаше с поглед улиците на града под крепостта, той улавяше как се носи духът на една богата нова култура. Там се редяха чинно големи и малки магазини, чрез които стопанската политика на Нобунага даваше своите плодове. Гости наводняваха странноприемниците и пощенските станции, докато край езерото мачтите на хвърлилите котва кораби напомняха гора.

И кварталът със самурайските домове, целият насечен от тесни пътечки, и великолепните жилища на големите военачалници бяха повечето вече завършени. Храмовете също бяха разширени и отец Гнечи бе започнал да строи църква.

Това, което наричат „култура“, е неосезаемо като мъгла. Започналото като просто разрушение сега пред самите нозе на Нобунага добиваше вида на нова, епохална култура. В музиката, театъра, живописта, литературата, религията, чайната церемония, облеклото, храната и архитектурата изоставяха старите предпочитания и стилове и възприемаха нови и свежи. В културния кипеж на Адзучи дори новите шарки на женските копринени кимона си съперничеха помежду си.

„Това е Новата година, която очаквам и това е Новата година на целия народ. Надали е нужно да се казва, че да издигаш е по-приятно, отколкото да рушиш“, си мислеше Нобунага и си представяше как тази нова, напредничава култура ще се понесе като вълна и ще залее източните области, столицата и дори запада и остров Кюшу, без да остави нито едно място незасегнато.

Завладян бе от такива мисли, когато Сакума Нобумори, ярко огрян от слънцето зад гърба му, поздрави и влезе в стаята. Като го видя, Нобунага изведнъж се сети.

— А, вярно. Как продължиха нещата там? — попита той бързо и подаде чашата в ръката си на оръженосеца, който я отнесе на Нобумори.

Онзи вдигна почтително чашата към челото си и попита:

— Нещата там ли?

Впери поглед в челото на господаря си.

— Точно така. Казах ти за Шоджумару, нали? Синът на Канбей — този, който е като заложник в крепостта на Такенака Ханбей.

— А, говорите за въпроса със заложника.

— Пратих те при Ханбей със заповед да отрежат главата на Шоджумару и да я пратят в Итами. После обаче не последва отговор, макар че главата трябваше да е отрязана и пратена. Ти чул ли си нещо?

— Не, господарю.

Нобумори поклати глава и докато говореше, сякаш си спомни за своето миналогодишно пратеничество. Бе изпълнил заръката, но Шоджумару беше под грижите на Такенака Ханбей чак в Мино, значи най-вероятно екзекуцията не е била извършена незабавно.

— Щом такава е заповедта на господаря Нобунага, тя ще бъде изпълнена, но ще ми е нужно повече време — каза тогава Ханбей, който прие молбата като нещо обикновено и Нобумори естествено го разбра.

— Е, тогава аз ви предадох заповедта на Негово Височество — добави той и веднага се върна да доложи на Нобунага.

Навярно заради многото други задължения, Нобунага изглежда бе забравил за въпроса, но истината беше, че и Нобумори не се сещаше често за съдбата на Шоджумару. Просто реши, че Ханбей ще съобщи за екзекуцията на момчето направо на Нобунага.

— Не сте ли чул нищо повече за това от Хидейоши или Ханбей, господарю?

— Не са ми казали и дума.

— Това е доста подозрително.

— Сигурен ли си, че си говорил с Ханбей?

— Надали има нужда да ме питате. Но напоследък той е необикновено ленив — промърмори раздразнително Нобумори и после добави: — Да се отнесе към това безотговорно и още да не е предприел нищо по важната заповед на Ваше Височество, ще е престъпно неподчинение, каквото не може да бъде пренебрегнато. На връщане към бойното поле ще спра в Киото и съвсем определено ще разпитам Ханбей относно това.

— Наистина ли?

Отговорът на Нобунага не показваше голяма заинтересованост. Строгостта на нареждането, което беше дал някога и начинът, по който си припомняше въпроса сега, отразяваха две съвсем различни умонастроения. Не каза обаче на Нобумори да не се грижи за това. Това със сигурност би означавало за човека, пратен да предаде заповедта, пълна загуба на лице.

Как трябваше да приема това Нобумори? Може би си мислеше, че Нобунага смята, че не е изпълнил изцяло заръката му и затова бързо привърши с новогодишните поздравления, тръгна си от крепостта и на връщане при обсадената Итами нарочно спря в храма Нандзен.

Обърна се към свещеника, който го поздрави с добре дошъл:

— Знам, че господарят Ханбей заради болест стои в стаята си, но аз идвам по нареждане на господаря Нобунага.

Молбата му за разговор бе облечена в необикновено сурови и внушителни изрази. Монахът си тръгна, после бързо се върна обратно и го покани да го последва.

Нобумори отвърна с кимване и последва свещеника. Плъзгащите се хартиени врати на покритата със слама постройка бяха затворени, но отвътре се чуваше непрестанна кашлица, навярно причинена от това, че Ханбей е станал от постелята си, за да се срещне с госта. За миг Нобумори се помая навън. По вида на небето изглеждаше, че скоро ще падне сняг. Макар още да беше пладне, в сянката на планините около храма цареше мраз.

— Влезте — покани го глас отвътре и един слуга плъзна вратата, която водеше към малка гостна. На пода седеше, подпряна на възглавници, изпитата фигура на стопанина.

— Добре дошли — рече за поздрав Ханбей.

Нобумори прекрачи прага и без встъпление започна:

— Миналата година ви донесох заповед на Негово Височество за екзекуцията на Курода Шоджумару и очаквах въпросът да бъде решен без отлагане. Оттогава обаче няма положителен отговор и това предизвика загриженост дори у господаря Нобунага. Какво имате да кажете по това?

— Е, добре… — започна Ханбей, като се поклони с ръце върху земята и разкри пред погледа изтънелия си като дъска гръб. — Нима без да желая съм накарал Негово Височество да се тревожи заради моята небрежност? С постепенното поправяне от болестта, правя всичко възможно да следвам желанията на Негово Височество.

— Какво!? Какво казвате?

Нобумори губеше самообладание. Или по-точно казано, ако се съди по цвета на лицето му, бе така разгневен от отговора на Ханбей, че не успяваше да потисне своята ярост или да отдели езика си от небцето. Ханбей изпусна една въздишка и хладно се загледа в смутения си гост.

— Е, тогава… няма ли нещо, което?…

При все излизащия с труд от устата му глас, възбуденият поглед на Нобумори остана преплетен със спокойния поглед на неговия домакин. Той се разкашля непреодолимо и после попита:

— Не сте ли пратил главата му на Канбей в крепостта Итами?

— Точна така, както казвате, е.

— Както казвам ли? Това е доста необичаен отговор. Преднамерено ли не сте се подчинили на заповедта на Негово Височество?

— Не говорете безсмислици.

— Щом е така, защо още не сте погубили момчето?

— То беше строго поверено на моето попечителство. Помислих, че мога да го сторя по всяко време, без много да бързам.

— Такава снизходителност е прекомерна. Подобно бавене, знаете, си има граница. Не си спомням никога да съм имал с някое поръчение подобен неуспех.

— Изобщо не носите вина за начина, по който сте изпълнили заповедта си. Съвършено ясно е, че заради това, което мисля по този въпрос, аз преднамерено отложих нещата.

— Преднамерено ли?

— Макар да знаех, че това е сериозна заръка, тази болест дотолкова запълни времето ми…

— Нямаше ли да е достатъчно да пратите вестоносец с една бележка?

— Не, може момчето да е заложник от друг род, но то ни е било поверено не за една година. Хората около такова хубаво дете естествено се привързват към него и няма да им бъде лесно да го убият. Загрижен съм, че ако се случи най-лошото и някой неблагоразумен служител прати за оглед на Негово Височество нечия друга глава, няма да има с какво да се оправдая пред господаря Нобунага. Ето защо мисля, че сам трябва да отида да го обезглавя. Навярно състоянието ми не след дълго ще се подобри.

Докато говореше, Ханбей почна неудържимо да кашля. Сложи хартиена кърпичка пред устата си, но изглежда, нямаше да е в състояние да спре.

Един застанал наблизо прислужник се приближи и се зае да разтрива гърба на господаря си. Нобумори не можеше да стори друго, освен да замълчи и да изчака, докато Ханбей се успокои. Но просто да седи пред човек, който се опитва да овладее буйния си пристъп на кашлица и чието болно тяло разтриваха, започна да става само по себе си болезнено за него.

— Защо не си починете в стаята си?

За пръв път Нобумори промълви нещо в знак на съчувствие, но видът на лицето му въобще не издаваше същото.

— Във всеки случай през следващите няколко дни трябва да се предприемат някакви действия в отговор на думите на Негово Височество. Удивен съм от вашата небрежност, но след всичко, което казах тук, няма какво повече да сторя. Ще пратя в Адзучи писмо, в което ще изложа положението точно такова, каквото е. Без значение колко болен може да сте, всякакво по-нататъшно забавяне само ще предизвика гнева на Негово Височество. Неприятно е, че с положителност ще трябва да го осведомя за това!

Без да обръща внимание на болезнената фигура на Ханбей, все още раздиран от кашлицата си, Нобумори каза това, което имаше, заяви, че си тръгва и излезе. Щом стигна до терасата, се размина с една жена, хванала поднос, от където се носеше тежката миризма на някаква лечебна отвара.

Жената бързо остави подноса и се поклони на госта си. Нобумори я огледа продължително — от белите длани, допрени до дървения под на терасата, до тила й — и накрая каза:

— Изглежда съм ви срещал преди. Ах, да, вярно. Когато бях поканен при господаря Хидейоши в Нагахама. Спомням си, че вие тогава му прислужвахте на масата.

— Да. Сега съм освободена, за да се грижа за брат си.

— Е, тогава сте по-малката сестра на Ханбей, така ли?

— Да, името ми е Ою.

— Вие сте Ою, значи — промърмори той нелюбезно. — Хубава сте.

И като си бъбреше нещо, слезе по каменния праг.

Ою го изпрати с едно кимване. Още чуваше кашлянето на брат си и изглежда това, че лекарството изстива, я занимаваше повече от настроението на госта. Тъкмо когато смяташе обаче, че вече си е тръгнал, Нобумори се обърна отново и каза:

— Имате ли напоследък някакви вести от господаря Хидейоши в Харима?

— Не.

— Вашият брат преднамерено е пренебрегнал заповедите на господаря Нобунага, но сигурен съм, това не би могло да бъде следствие от указания на Хидейоши, нали? Боя се, че господарят може да има някои съмнения относно това. Ако Хидейоши си навлече гнева на господаря Нобунага, може за него да последват големи неприятности. Ще повторя — мисля, добре ще е синът на Курода Канбей да бъде незабавно екзекутиран.

Нобумори вдигна поглед към небето и бързо се отдалечи. Неговата смаляваща се фигура и големият покрив на храма Нандзен се скриха зад падащи косо снежинки, които покриха всичко в бяло.

— Господарке!

Кашлицата зад плъзгащите се врати изведнъж бе спряла и вместо нея сега се чу разтревоженият глас на слугата. С разтуптяно сърце Ою отвори вратата и погледна вътре. Ханбей лежеше по очи на пода. Хартиената кърпичка, която беше държал пред устата си, бе покрита с яркочервена кръв.

Към следващата част или към съдържанието

Ейджи Йошикава Тайко (33)

Метаданни

Данни

Тайко

Информация

История

Сваляне / Връзки

Измяната на Мурашиге

Ейджи Йошикава
Тайко (33)