На български език романът „Тайко“ се издава по споразумение с „Коданша Интернешънъл“. Преводът е осъществен от английското издание по препоръка на „Коданша Интернешънъл“.

03.01.2010 — Добавяне

Лудият господар

— Прощавайте! — обади се някой за втори път.

Отовака, който днес не беше на пост, дремеше в спалното на отряда си. Той се събуди, вдигна глава и се огледа.

— Кой е?

— Аз съм — обади се някой иззад оградата, където мустачетата на пълзящите растения се увиваха около листата и бодлите на китайските портокали. От балкона Отовака зърна някого от другата страна на покрития с прах жив пет. Излезе на терасата.

— Кой е? Ако идваш по някаква работа, влез през предната врата.

— Заключена е.

Отовака се протегна, за да погледне по-добре и възкликна:

— Ами че това е Маймунката, синът на Яемон, нали?

— Да.

— Защо не каза кой си, наместо да крещиш като привидение?

— Ами, предната врата беше затворена, а когато надзърнах през задната, вие спяхте — отвърна Хийоши с уважение в гласа. — После станах нещо нетърпелив и реших да ви повикам отново.

— Не трябва да бъдеш толкова сдържан. Навярно жена ми е заключила вратата, като е излизала да пазарува. Ще ти отворя.

След като Хийоши си беше измил нозете и влезе в къщата, Отовака го огледа продължително и най-сетне каза:

— Какво е станало с тебе? Минаха две години, откакто се срещнахме на пътя. Нямах вест дали си жив или умрял, а майка ти ужасно се тревожеше. Обади ли й се, че си добре?

— Още не.

— Не се ли прибираш у дома?

— Минах само за малко през къщи, преди да дойда тук.

— И още не си се видял с майка си?

— Всъщност, снощи отидох тайно у дома, но след като зърнах мама и сестра ми, се обърнах назад и дойдох до тук.

— Странно момче си ти. Та това е къщата, където си се родил, не е ли тъй? Защо не им се обади, че си жив и здрав, та да ги освободиш от грижите им?

— Ами много исках да ги видя, но когато си тръгвах от къщи, се зарекох, че няма да се върна, докато не съм направил нещо от себе си. Както съм сега, не бих могъл да погледна втория си баща.

Отовака отново го изгледа. Бялото памучно наметало на Хийоши бе посивяло от праха, дъжда и росата. Мазната коса и слабите му, изгорели на слънцето страни допълваха неговия несретен вид. Това беше образът на човека, не успял да постигне целта си.

— С какво се прехранваш?

— Продавам игли.

— За никого ли не работиш?

— Работих на две-три места, в не много добри самурайски домове, но…

— Предполагам, че както обикновено бързо са ти омръзнали. На колко години си сега?

— На седемнайсет.

— Ако се е родил глупав, човек не може да направи нищо, но не се пресилвай да се правиш на малоумен. Всяко нещо си има граница. Глупаците могат да търпят да се отнасят с тях като с глупаци, но за теб и твоите грешки това не важи. Виж, съвсем естествено е, че майка ти е натъжена, а вторият ти баща се чувства неудобно, Маймунке! Какво за бога се каниш да правиш сега?

Макар Отовака да се караше на Хийоши за неговата липса на последователност, той в същото време го съжаляваше. Някога беше близък приятел на Яемон и добре знаеше, че преди Чикуами се отнасяше зле с доведеното си дете. Заради мъртвия му баща се молеше Хийоши да успее да направи нещо от себе си.

Тъкмо тогава се върна жената на Отовака, която веднага отвори дума за Хийоши:

— Той не е твой син, а на Онака, нали така? На кого мислиш, че се караш? Само си хабиш гласа. Жал ми е за това момче.

Тя донесе една диня, която се изстудяваше в кладенеца, разряза я и почерпи Хийоши.

— Само на седемнайсет е още. Ами че той не знае нищо. Спомни си, когато ти си бил на неговите години. Макар да минаваш четирийсет, още си си пехотинец. Това не те отличава с нищо от другите, нали?

— Мълчи — рече Отовака със засегнат вид. — Понеже не смятам, че младите трябва да прекарат живота си като мен, затова имам по нещо да им кажа. След като са минали церемонията по встъпване в пълнолетие, ги смятат за възрастни, но когато са на седемнайсет, вече трябва да бъдат мъже. Може и да е малко непочтително, но я виж нашия господар Нобунага. На колко мислиш, че е? — понечи да продължи, но после, навярно от страх да не влезе в спор с жена си, бързо смени темата: — Всъщност, сигурно утре отново ще ходим с Негово Височество на лов. После на връщане ще се упражняваме в прекосяване река Шонай на кон и с плуване. Приготви ми нещата — връв за доспехите и сламени сандали.

Хийоши, който слушаше с наведена глава, я вдигна и се обади:

— Прощавайте, господине.

— Пак ли ставаш учтив?

— Не бих искал да прозвучи така. Толкова много ли ловува и плува господарят Нобунага?

— Не ми е работа аз да го казвам, но той е един много вироглав момък.

— Луд е, така ли?

— Така ще си кажеш на пръв поглед, но от време на време може да бъде много благовъзпитан.

— Лошата му слава се носи из цялата страна.

— Така ли? Е, предполагам, че враговете му не го обичат много.

— Наистина съжалявам, че ви обезпокоих в почивния ви ден — каза Хийоши и изведнъж стана.

— Нали не е нужно да си тръгваш толкова бързо? Защо поне не останеш да пренощуваш? Да не съм те обидил нещо?

— Не, ни най-малко.

— Щом настояваш, няма да те спирам, но защо не отидеш да те види майка ти?

— Да, ще го сторя. Довечера ще отида в Накамура.

— Добре ще направиш — Отовака излезе чак до вратата и изпрати Хийоши, но усещаше, че нещо не е съвсем наред.

Тази вечер Хийоши не си отиде у дома. Къде ли спа? Може би е разпънал постелята си в някое малко крайпътно светилище или под стрехите на някакъв храм. Беше получил пари от Мацушита Кахей, но предишната вечер в Накамура, след като надзърна през оградата, за да види дали майка му е добре, ги хвърли в двора. Затова сега вече нямаше никакви пари, но тъй като лятната нощ е кратка, не трябваше да чака дълго идването на утрото.

Рано следващата сутрин напусна село Касугай и с бавна крачка се упъти в посока към Биваджима, като ядеше, докато ходеше. За колана си имаше вързани няколко оризови топки, завити в листа от лотос. Но как се хранеше без пари?

Храна се намира навсякъде. Така е, понеже тя е дар за хората от небето. Хийоши твърдо вярваше в това. Птиците и зверовете се радват на небесната щедрост. На човек обаче е наредено да работи за целия свят и тези, които не го правят, не бива да се хранят. Срамно е за хората да живеят, само за да ядат. Ако работят, те от само себе си ще получават небесния дар. С други думи, Хийоши поставяше работата по-високо от глада.

Винаги, когато искаше да поработи. Хийоши се спираше под някой строеж и предлагаше помощта си на дърводелците или работниците; ако забележеше някой да тегли тежка количка, почваше да тика изотзад; зърнеше ли мръсен вход на къща, питаше дали може да му дадат метла, за да го измете. Дори и да не искаха това от него, той работеше или си създаваше работа и понеже правеше това съвестно, хората винаги му се отплащаха с паничка храна или малко пари за из път. Не се срамуваше от своя начин на живот, понеже не бе паднал ниско като добиче. Работеше за света и вярваше, че небето ще му даде това, от което се нуждае.

На сутринта в Касугай мина покрай една ковашка работилница, която бе отворила рано. Жената трябваше да се погрижи за децата си, и така, след като помогна да почистят ковачницата, изведе кравите на паша и отиде до кладенеца да напълни с вода стомните, той бе възнаграден със закуска и оризови топки за следобед.

„Изглежда, днес отново ще бъде горещо“, помисли си Хийоши, като погледна към утринното небе. Храната укрепи за още един ден неговия мимолетен като роса живот, но мислите му не бяха в съзвучие с тези на останалите хора. Ако времето е такова, господарят Нобунага със сигурност ще дойде днес на реката. А Отовака бе казал, че също ще бъде там.

В далечината се виждаше река Шонай. Мокър от утринната роса, той стана от тревата, отиде до речния бряг и лениво се загледа в хубостта на водата.

„От пролет до есен всяка година господарят Нобунага не пропуска възможност да се упражнява в преплуване на реката. Но на кое място, чудя се? Трябваше да попитам Отовака.“ Камъните на речния бряг съхнеха под слънцето, което огряваше ярко тревата, дивите плодове и мръсните дрехи на Хийоши. „Както и да е, ще почакам тук“, си каза Хийоши и седна близо до един шубрак с храсти. „Господарят Нобунага… господарят Нобунага. Вироглавият повелител на рода Ода. Що за човек да може да е?“ Дали спеше или будуваше, името на този мъж, подобно на залепен талисман, не излизаше от ума му.

Хийоши искаше да се срещне с него. Ето какво го доведе рано тази сутрин на брега на реката. Макар Нобунага да наследи Ода Нобухиде, дали, какъвто е разглезен и буен, ще успее да се задържи на власт? По общо мнение бил не само своенравен, но и глупав.

С години Хийоши бе вярвал на слуховете и това, че родната му област е толкова бедна и се управлява от такъв недостоен господар, го натъжаваше. След като обаче видя истинското положение в други области, почна да мисли по-иначе. Не, човек никога не знае. Една война не се печели в деня на битката. Всяка област си има собствен характер и навсякъде същината се таи зад привидностите. Дори и област, която отвън изглежда слаба, може да има скрити силни страни и обратно — наглед силни области като Мино и Суруга може отвътре да са прогнили.

Обкръжени от големи, силни области, владенията на Ода и Токугава изглеждаха малки и бедни. В тези малки области обаче се крият сили, които големите нямат и без които те не биха могли да оцелеят.

Ако Нобунага е глупак, какъвто го наричат, то как е успял да се задържи в крепостта Нагоя? Сега Нобунага бе деветнадесетгодишен. Бяха минали три години, откакто умря баща му. За тези три години младият, буен и празноглав пълководец, лишен от дарби, както и от ум, не само запази наследството си, но и установи здрава власт над областта. Как успя да направи това? Някои твърдяха, че то не е дело на самия Нобунага, а на неговите способни служители, на чиито грижи разтревоженият баща бе поверил сина си — Хирате Накацукаса, Хаяши Садо, Аояма Йосаемон и Найто Кацусуке. Колективната власт на тези мъже е опората на Ода и младият господар не е нищо повече от кукла. Докато са живи служителите на предишния господар, всичко ще е добре, но когато един-двама умрат и опората се пропука, родът Ода ще се сгромоляса пред очите на всички. Сред тези, които най-много жадуваха да видят това, разбира се, бяха Сайто Досан от Мино и Имагава Йошимото от Суруга. Никой не оспорваше този възглед.

— Хияяя!

При звука на боен вик Хийоши хвърли поглед над тревата. Близо до горния бряг на реката се вдигаше жълт прах. Изправи се и напрегна слух. „Нищо не мога да видя, обаче нещо става, помисли си той с вълнение. Дали има битка?“ Втурна се през тревата и след като бе пробягал около сто разкрача, видя какво е. Отрядите на Ода, които чакаше от сутринта, бяха дошли до реката и вече провеждаха ученията си.

Дали го наричаха заобиколно „речен риболов“, „лов със соколи“ или „упражнения по бойно плуване“, за военачалниците единствената цел на подобни занимания бе бойната подготовка. Стига да занемариш военните приготовления и животът ти много скоро ще стигне края си.

Хийоши, скрит във високата трева, изпусна една въздишка. На другия бряг на реката, между крайбрежния насип и тревистата равнина над него, бе разположен лек бивак. Завеси със семейния герб на рода Ода висяха между няколкото малки колиби за почивка и се вееха на вятъра. Имаше войници, но Нобунага не се виждаше никъде. На отсамния бряг също имаше подобен бивак. Конете цвилеха и тупаха с нозе по земята, а възбудените войнишки гласове гърмяха от двата бряга с такава сила, че бяха в състояние да вдигнат вълни по водата. Самотен кон без ездач лудо пляскаше посред реката и накрая скочи на парчето суша по-надолу по течението.

„И това минава за упражнение по плуване“, помисли си удивен Хийоши.

Общото мнение бе почти изцяло невярно. Говорят, че Нобунага е глуповат и буен, но ако попиташ за доказателства, изглежда никой не си бе направил труда да провери дали всъщност това е истина или не. Всички виждаха как Нобунага излиза от крепостта напролет и наесен, за да отиде да лови риба или да плува и това бе всичко. Щом зърна нещата със собствените си очи, Хийоши разбра, че тези излизания нямат нищо общо с желанието на някой разнежен господар да поплува в лятната жега. Това бе същинско военно учение, в което не е забранено нищо, досущ като на бой.

Първо самураите яздеха на малки групи, облечени с леки дрехи, каквито биха могли да сложат на излет. Щом обаче чуха звука на надутата като тръба раковина и ударите на барабаните, те се строиха по отряди и се срещнаха в средата на реката. Водата забушува — сред чистата й бяла пяна самурай излезе против самурая, един отряд пехотинци — против друг. Бамбуковите копия се превърнаха в ураган, но притежателите им по-скоро се удряха един другиго, отколкото да се мушкат с тях. Пропусналите целта си копия бръснеха водата и вдигаха пръски във всички цветове на дъгата. Седем-осем пълководци на коне развяваха знамена и размахваха копията си.

— Дайсуке! Тук съм! — се провикна от седлото един млад самурай, излязъл напред от строя.

Носеше доспехите си върху бяла конопена туника и държеше великолепна яркочервена сабя. Настигна с галоп коня на Ичикава Дайсуке, майстора на лъка и копието и без предупреждение удари мъжа отстрани с бамбуковото си копие.

— Що за безочие! — се провикна Дайсуке, изтръгна копието от ръцете на своя нападател, хвана го по-удобно и понечи да удари противника си в гърдите.

Младият воин беше доблестен мъж. С поруменяло лице той сграбчи с една ръка копието на Дайсуке, хвана червената си сабя в другата и му хвърли яростен поглед. Силата му обаче не можеше да се мери с тази на противника и той падна от коня си назад в реката.

— Това е Нобунага! — извика неволно Хийоши.

„Нима има служители, които да могат да се държат толкова ужасно със своя повелител? Не е ли слугата дори по-буен, отколкото говорят за господаря му?“ Така си мислеше Хийоши, но от такова разстояние не можеше да бъде напълно сигурен, че мъжът е Нобунага. Съвсем забравил къде се намира, той се изправи на пръсти. Инсценираната битка в плитчините все така продължаваше. Ако Нобунага е бил изблъскан от коня си, неговите служители трябва да се спуснат да му помогнат. Никой обаче не обръщаше и най-малко внимание на станалото.

Не след дълго един от воините излезе с плясък на отсрещния бряг малко по-надолу от мястото на битката. Беше същият, когото бяха повалили от седлото и много приличаше на Нобунага. Подобен на измокрен плъх, той се изправи в цял ръст, тупна с крак и се провикна:

— Няма никога да бъда победен!

Дайсуке го забеляза и посочи към него.

— Пълководецът на източната армия е ето там! Обкръжете го и го заловете жив!

Като вдигаха пръски с крака, пехотинците се насочиха право към Нобунага. С бамбуковото си копие той нанесе удар по шлема на един от войниците и го повали, после запрати копието по идващия след него.

— Не им давайте да се приближат!

Една група от негови хора пристигна да го заслони срещу силите на противника. Нобунага се завтече нагоре по насипа, като викаше с пронизителен глас:

— Дайте ми лък!

Двама оръженосци се спуснаха иззад завесата на неговата колиба с къси лъкове в ръце и като едва не се препънаха, се понесоха към мястото, където стоеше.

— Не им позволявайте да пресекат реката!

Докато даваше заповеди на отрядите си, той извади една стрела, прати я със свистене във въздуха и бързо измъкна нова. Бяха учебни стрели без острие, но неколцина „вражески“ войници, улучени в челото, паднаха на земята. Изстреля толкова много сгрели, та беше трудно да се повярва, че ги пуска само той. Докато се прицелваше, лъкът му на два пъти се счупи. Всеки път Нобунага без да губи никакво време сменяше оръжието и продължаваше да стреля. Докато отчаяно отблъскваше настъплението, отбраната нагоре по реката беше разкъсана. Западната армия се изкачи по насипа, обкръжи лагера на Нобунага и занадава победни викове.

— Изгубихме! — рече засмян Нобунага и захвърли лъка си настрана.

Извърна се с усмивка между стиснатите зъби и застана с лице към врага, който пееше победна песен. Дайсуке и майсторът на военното изкуство Хирата Сами слязоха от седлата и затичаха към Нобунага.

— Нали господарят не е ранен?

— Нищо не би могло да ми се случи във водата.

Нобунага бе жестоко огорчен.

— Утре ще спечеля — обърна се той към Дайсуке. — Утре денят ще ви се види тежък.

Докато говореше, леко повдигаше чело.

— Когато се върнем в крепостта, ще ми позволите ли да ви предложа някои забележки по днешната ваша стратегия? — попита Сами.

Нобунага едва ли го слушаше. Вече бе захвърлил доспехите си и се беше гмурнал в реката да се разхлади.

Красивите черти и хубавата кожа на Нобунага загатваха, че неговите предци са били мъже и жени с твърде привлекателна външност. Щом се обърнеше с лице към някого, той го пронизваше с непоколебимия блясък на очите си. Когато накрая осъзна какво впечатление прави, почна да прикрива този блясък със смях, който оставяше свидетелите озадачени. Не само той, но и неговите дванадесет братя и седем сестри и в изяществото на обноските си, и в хубавата си външност също притежаваха изтънчеността на хора с благородна кръв.

— Може да намерите това за отегчително и да попитате: „Какво? Пак ли?“. Обаче вие трябва да помните своя произход като молитва, която казвате денем и нощем, и дори докато се храните. Родоначалникът на Ода е бил жрец в светилището Цуруги. В далечното минало, един от вашите прадеди бил член на рода Тайра, който се смята за произхождащ от император Каму. Така че помнете — в наследство ви е била предадена кръвта на Императорския дом. Стар съм, но нищо повече от това не мога да ви кажа.

Нобунага постоянно слушаше това от Хирате Накацукаса, един от четиримата мъже, които баща му бе назначил за негови възпитатели, когато се пренесе в Нагоя от своето родно място, крепостта Фуруватари. Накацукаса беше забележително предан служител, но за Нобунага той бе леко неприятен и уморителен. Винаги промърморваше:

— Разбирам, старче, разбирам — и се обръщаше настрани.

Не го слушаше, но старецът продължаваше, като че чете служба в храм:

— Помни своя прославен баща. Веднъж, за да защити Овари, той се сражава сутринта на северната граница, а през нощта отблъсна нападение от изток. Дните в месеца, когато можеше да свали доспехите и да прекара малко време с децата си, бяха малобройни и нарядко. Въпреки своите непрестанни войни, хранеше дълбоко чувство за вярност към Трона — прати ме в столицата да поправя кирпичените стени на Императорския дворец и дари Двора с четири хиляди кан. Освен това не пожали усилия при строежа на Великото светилище в Исе. Такъв човек беше твоят баща. А между предците ти…

— Старче! Стига! Не знам за кой вече път слушам това!

Когато Нобунага бе недоволен, красивите му ушни миди ставаха яркочервени, но още от времето, когато беше дете, изразът на това недоволство можеше да стигне само дотук. Накацукаса добре разбираше нрава му. Знаеше също, че от повече полза е да въздействаш на неговите чувства, вместо да се опитваш да спориш с него самия. Когато питомецът му станеше неспокоен, той бързо сменяше тактиката.

— Да донесем ли юзда?

— Ще яздим ли?

— Ако искате.

— И ти да яздиш, старче.

Ездата бе неговото любимо развлечение. Не му стигаше да стои на хиподрума. Яздеше на три-четири часа път от крепостта и после се връщаше с галоп обратно.

На тринадесет Нобунага взе участие в своята първа битка, а на петнадесет загуби баща си. С израстването ставаше все по-надменен. В деня на бащиното си погребение бе неподходящо облечен за случая.

Докато гостите гледаха с невярващи погледи, Нобунага се приближи до олтара, сграбчи шепа тамянов прах и го хвърли към погребалната плочка на своя баща. После, за изненада на всички, се върна в крепостта.

— Какъв срам! Това ли е наистина наследникът на областта?

— Безнадеждно празноглав господар.

— Кой би си помислил, че ще се стигне до такова нещо?

Така гледаха на нещата само тези, които ги разбираха повърхностно. Онези обаче, които разглеждаха положението по-издълбоко, лееха сълзи на печал заради рода Ода.

— По-малкият му брат Канджуро е благовъзпитан и се държа от начало до край почтително — посочи един от опечалените.

Съжаляваха, че наследството не е преминало към него. Но някакъв монах, който седеше в задната част на стаята, тихо се обади:

— Не, не… това е човек с бъдеще. Той ме плаши.

По-късно тази забележка стигна до ушите на високопоставени служители, но нито един от тях не я прие на сериозно. Малко преди да умре на четиридесет и шест годишна възраст Нобухиде бе уредил с посредничеството на Накацукаса женитбата на Нобунага с дъщерята на Сайто Досан от Мино. От немалко години Мино и Овари враждуваха, така че бракът бе политически. Такива уговорки бяха почти правило в една воюваща страна.

Досан без усилие прозря този замисъл, но все пак даде своята любима дъщеря на наследника на рода Ода, чиято слава на глупав се носеше от съседните области до столицата. Съгласи се на сватбата, без и за миг да откъсва очи от Овари.

Глупостта, буйството и невъзпитаното държание на Нобунага изглежда ставаха все по-лоши. Точно такъв обаче искаше той да го виждат другите. През четвъртия месец на Двадесет и втората година на Темон Нобунага навърши деветнадесет години.

Нетърпелив да се види със своя зет, Сайто Досан предложи първата им среща да се състои в храма Шотокуджи в Тонда, на границата между двете области. Тонда бе владение на будисткия орден Ико. Храмът, стоеше малко отдалечен от около седемстотинте къщи на селото.

Начело на голяма група хора, Нобунага напусна крепостта Нагоя, премина реките Кисо и Хида и стигна до Тонда. Около петстотин от мъжете му носеха дълги копия или огнестрелни оръжия, други четиристотин имаха дълги около осемнадесет педи аленочервени пики и накрая следваха още триста пешаци. Маршируваха в тържествено мълчание. В средата на шествието корпус конници обграждаше Нобунага. Бяха подготвени за всякакви изненади.

Бе началото на лятото. Класовете на ечемика бяха оцветени в бледожълто. Лек ветрец от река Хида освежаваше мъжете. Пладнето бе мирно, над грубо сплетените стобори се надвесваха храсти. Къщите в Тонда бяха добре построени и много имаха хамбари за ориз.

— Ето ги.

Двама нископоставени самураи от рода Сайто стояха като наблюдатели на края на селото. Затичаха се да докладват. Лястовиците кротко писукаха в редицата от дървета, която пресичаше селото. Самураите коленичиха пред една ниска, проста хижа и тихо съобщиха:

— Забелязахме шествието. Скоро ще мине оттук.

Зад черните осаждени стени на хижата с пръстен под някак съвсем не на място се криеха мъже с ярко боядисани саби, облечени в официални кимона.

— Добре. Вие двамата идете да се скриете пак в гъсталака.

Двамата самураи служеха лично на господаря на Мино Сайто Досан, който се бе облегнал на ръба на прозореца в малката стая и държеше под око ставащото.

За Нобунага се разказваха множество истории. „Какъв ли е той всъщност?, питаше се Досан. Що за човек е? Преди да се срещна официално с него, бих искал да го поогледам.“ Такива разсъждения бяха типични за него и ето защо бе тук и дебнеше от хижата край пътя.

— Хората от Овари пристигнаха, господарю.

Осведомен, Досан изръмжа и посвети вниманието си на пътя зад прозореца. Служителите му заключиха входа и притиснаха лица към цепнатините и дупките в дървените врати. Пазеха съвършена тишина.

Гласовете на птичките в редицата дървета също замлъкнаха. Като се изключи шума от крилете им, когато внезапно отлетяха, тишината бе пълна. Дори лекият вятър не вдигаше шум. Шумът от нозете на строените войнишки отряди постепенно приближаваше. Понесли излъсканите си пушки, стрелците вървяха по десет в редица, на групи от четиридесет души; червените дръжки на копията се сториха на хората от Мино, покрай които преминаха, като гора. Със затаен дъх Досан оглеждаше крачката на войниците и подредбата на строя им. След вълната от маршируващи нозе дойде шум от конски копита и високи гласове. Не можеше да откъсне поглед от зрелището.

По средата между конниците имаше един изключително хубав кон с лъскав оглавник. На богато украсеното седло, инкрустирано със седеф, седеше Нобунага. Държеше поводи в преплетен с бяло пурпурен цвят и весело бъбреше със служителите си.

— Какво е това? — бяха думите, които бавно се отрониха от устата ма Досан.

Изглеждаше изумен. Видът на Нобунага зашеметяваше погледа. Чувал беше, че господарят на Ода се разхождал в необикновени дрехи, но това надминаваше всичко, за което е слушал.

Нобунага се полюшваше върху седлото на породистия си кон. Косата му бе вързана с бледозелен ширит горе на военачалнически перчем. Беше облечен в ярко нашарена памучна горна дреха, на която единият ръкав бе махнат. И двете му саби — дългата и късата — бяха инкрустирани с черупка от костенурка и увити в свещена оризова слама, завързана във формата на носещ щастие талисман. От колана му висяха седем-осем различни предмета — кесия за прахан, малка кратунка, кутийка с лекарства, окачено на връв сгъваемо ветрило, малка фигурка на кон и няколко украшения. Под стигащата до колене пола от тигрова и леопардова кожа имаше дреха от лъскав златен брокат.

Нобунага се обърна от седлото и извика:

— Това ли е мястото, Дайсуке? Това ли е Тонда?

Викаше така силно, че Досан ясно го чу от скривалището си.

Дайсуке, който изпълняваше ролята на страж, се приближи с коня си до своя господар.

— Да, а храмът Шотокуджи, където предстои да се срещнете с вашия почитаем тъст е ето там. Трябва от сега нататък да се държим възможно най-добре.

— Храмът принадлежи на ордена Ико, нали? Хм, тихо е, а? Тук няма война, предполагам.

Нобунага впери поглед нагоре през короните на дърветата, навярно забелязал в синьото небе над тях силуети на соколи. Сабите на кръста му се удряха една о друга и в закачените на колана предмети и леко подрънкваха.

След като Нобунага премина, служителите на Досан трябваше да се преборят с желанието да избухнат в кикот. Лицата им показваха с какво усилие са сподавили смеха си пред нелепостта на зрелището.

— Това ли беше? — попита Досан.

После добави:

— Това последната редица ли е?

— Да, бяха всички.

— Добре ли го разгледахте?

— От разстояние.

— Е, видът му не противоречи на мълвата. Чертите му са добри, а телосложението — прилично, но нещо тук му липсва — отбеляза Досан, като вдигна пръст към главата си и се усмихна с очевидно задоволство.

Няколко служители бързешком влязоха през задната врата.

— Моля, побързайте, господарю. Ако Нобунага стане подозрителен — добре, но какво, ако и служителите му? Не е ли по-добре да стигнем първи в храма?

Измъкнаха се през задната врата на къщата и по скрити пътеки поеха към светилището. Тъкмо когато първите оварски самураи спираха пред предната порта на Шотокуджи, те влязоха през задната врата с вид, сякаш нищо не е станало. Бързо се преоблякоха и излязоха на главния вход. Портите на храма бяха пълни с хора. Тъй като всички мъже от Мино бяха повикани за церемонията, главният храм, голямата зала и приемната за гости опустяха и вратите им останаха да зеят.

Касуга Танго, един от първите служители на Досан, се обърна към седналия си господар и тихо попита как онзи ще предложи да проведат срещата.

Досан поклати глава:

— Няма причина да отивам и аз.

Съвсем в негов стил на мислене — Нобунага му е просто зет.

Щеше да е добре, ако с това се бе свършило всичко. Нобунага обаче, също както и Досан, бе господар на област и служителите бяха предполагали, че етикетът ще изисква двамата мъже да се срещнат на равна нога. Макар Досан да е тъст на Нобунага, няма ли да е по-уместно да следват правилата като при първа среща между двама областни повелители? Танго също мислеше така и предпазливо зададе въпрос в този смисъл. Досан отвърна, че няма да е нужно.

— Е, добре, какво тогава, ако изляза сам?

— Не. И от това няма нужда. Ще бъде достатъчно да го приветства Хота Доку.

— Щом господарят смята така.

— Ти ще присъстваш на срещата. Виж, щото всичките седемстотин мъже в коридора, който води към стаята, да се строят по подобаващ начин.

— Те трябва вече да са там.

— Накарай същинските стари воини да се скрият и когато минава зет ми, да почнат да се покашлят. Стрелците да застанат с лъковете и пушките си в градината. Що се отнася до другите, кажи им да си придадат пренебрежителен вид.

— Това се разбира от само себе си. Няма никога да ни се предостави по-добра възможност да покажем силата на Мино и да поставим зет ви и неговите хора на мястото им. Всички сме готови.

Досан се върна към въпроса за посрещането:

— Този мой зет е по-голям глупак, отколкото си мислех. Каквото и да е ястие и какъв да е етикет ще свършат работа. Ще чакам в приемната стая.

Досан имаше вид, сякаш иска да се прозине и когато се изправи да си ходи, се протегна.

Танго си помисли, че може да се наложи да свърши нещо повече от това, което му беше наредено. Отиде в коридора и направи проверка на стражите, после повика настрана един от подчинените си и му прошепна нещо на ухото.

Нобунага се качваше по стълбите на главния вход. Там имаше повече от сто служители на Сайто, от родови старейшини до млади самураи, още неминали изпитателния си срок. Те коленичиха рамо до рамо и се проснаха по очи за поздрав.

Внезапно Нобунага се спря на място и каза:

— Ами стая, където да си починем?

Говореше без следа от въздържаност и изведнъж всички се умълчаха.

— Да, господарю!

Всички наклонени глави едновременно вдигнаха погледи нагоре. Хота Доку направи една малка крачка напред и се просна в нозете на повелителя на Овари.

— Насам, моля. Моля, починете си тук за малко, господарю.

Наведе се ниско и поведе Нобунага вдясно от големия вход и по един издигнат коридор. Онзи погледна надясно, после наляво.

— Това, честно казано, е хубав храм. Ами че вистарията е цялата в цвят. Какъв приятен мирис!

Като си вееше с ветрилото, той влезе заедно със служителите си в стаята. След като си почина около час, Нобунага се появи иззад един параван с думите:

— Хей, вие! Трябва ми някой да ми показва пътя. Моят тъст предполагам иска да говори с мен, нали? Къде е господарят на Мино?

Косата му беше вчесана наново, сресана надолу и вързана. Наместо дрехата с къси ръкави от леопардова и тигрова кожа носеше цепната пола и туника от бяла коприна, на която със златен конец бе извезан семейният му герб, а над тях — официална връхна дреха без ръкави, с листовидни шарки на наситен тъмночервен фон. Късата му сабя беше затъкната в пояса, а дългата държеше в ръка. Беше се преобразил в същинско олицетворение на елегантния млад придворен.

Очите на служителите от Мино се отвориха широко и дори и неговите собствени служители, свикнали да го виждат в чуждоземни облекла, бяха изненадани. Нобунага без колебание тръгна сам по коридора. Огледа се на двете страни и на висок глас каза:

— Не се чувствам удобно да ме придружават така. Бих искал да се срещна със своя тъст насаме!

Доку намигна на Касуга Танго, който тъкмо се беше присъединил към останалите. Застанали от двете страни на главната зала, те тържествено се представиха един другиму:

— Аз съм Хота Доку, висш служител на господаря на Сайто — Досан.

— Аз също съм висш служител. Името ми е Касуга Танго. Имали сте дълъг път и съм радостен да ви видя пристигнали без неблагополучия. Щастливо е наистина това обстоятелство, че денят на настоящата среща се оказва толкова слънчев.

Докато двамата души продължаваха да го приветстват, Нобунага чевръсто тръгна по излъскания под на коридора, стените на който бяха обточени от мъже.

— А, това е много добра изработка — каза той, като гледаше към украсената с резба греда над вратата.

Пренебрегваше войниците, сякаш са просто трева покрай пътя. Когато стигна до стаята за приеми, попита Доку и Танго:

— Тук ли?

— Да, господарю — отвърна Доку, все още задъхан от тичането подир Нобунага.

Онзи кимна небрежно и прекрачи от коридора в самата стая. Несмущаван от съвършено нищо, той седна на пода и се облегна на стълба в края на стаята. Вдигна очи, сякаш да се възхити на живописта по изрязания таван. Погледът му бе хладен, изражението — сдържано. Дори и придворните навярно нямаха така добре подредени черти. Ако някой обърнеше внимание само на неговия вид обаче, щеше да пропусне предизвикателството в очите му. В един от ъглите на стаята се чу леко шумолене от нечие ставане на крака. Досан излезе от сянката. Седна с израз на достойнство на място, по-почетно от това на Нобунага.

Нобунага се престори, че не забелязва. Или по-скоро имитираше безразличие, като си играеше с ветрилото си. Досан хвърли поглед настрани. Нямаше правило за това как тъстът да разговаря със своя зет. Несклонен да отстъпи, той мълчеше. Обстановката бе напрегната. В челото на Досан сякаш се забиваха иглички. Доку, за когото напрежението стана непоносимо, се приближи до Нобунага и сведе глава чак до рогозката.

— Благородният господин, който седи насреща ви, е господарят Сайто Досан. Ще обичате ли да го поздравите, господарю?

— Така ли? — каза Нобунага, отдели гръб от стълба и се изпъна. Поклони се веднъж и каза:

— Аз съм Ода Нобунага. Радвам се да се запозная с вас.

С промяната в позата и поздрава от страна на Нобунага, държанието на Досан също стана по-дружелюбно.

— От отдавна се надявах да имаме случай да се срещнем. Щастлив съм, че днес мога да осъществя това дълго лелеяно желание.

— Това е нещо, което също така радва сърцето ми. Моят тъст остарява, но следва житейския си път в добро здраве.

— Какво ще рече това „остарява“? Тази година едва навърших, шестдесет, но изобщо не се чувствам стар. Та вие сте още току-що излюпено от яйцето пиленце! Ха-ха! Разцветът на мъжките сили започва на шестдесет.

— Щастлив съм да имам тъст, на когото мога да се опра.

— При всички случаи, този ден е благословен. Надявам се, че следващият път, когато се срещнем, ще ми покажете лицето на някое внуче.

— С удоволствие.

— Моят зет е открит по душа! Танго!

— Да, господарю.

— Хайде да се нахраним — Досан допълни нареждането с поглед.

— Разбира се.

Танго не беше сигурен дали правилно е прочел посланието в очите на своя господар, но в течение на срещата киселият израз на неговото лице се бе прояснил. Реши, че това трябва да значи промяна на отношението — сега старецът ще се опита да угоди на зет си. Вместо първоначално поръчаните от него прости ястия сега той нареди да донесат по-изискани блюда.

Досан изглеждаше доволен от направеното от Танго. Онзи изпусна въздишка на облекчение. Тъст и зет си разменяха наздравици. Разговорът взе приятелска насоченост.

— А, сетих се! — вметна внезапно Нобунага, като че ли нещо му бе хрумнало току-що. — Господарю Досан… тъсте… днес на път за насам случайно срещнах един наистина странен човек.

— И как така?

— Ами, беше някакъв смешен старец, който досущ приличаше на вас и надничаше да види шествието ни през счупения прозорец на една проста хижа. Макар това да е първата ми среща с моя тъст, когато ви видях отначало… е, вие досущ ми заприличахте на него. Кажете, не е ли това странно?

И като се засмя, Нобунага скри уста зад своето наполовина отворено ветрило.

Досан млъкна, сякаш бе изпил горчива супа. Хота Доку и Касуга Танго и двамата се потяха обилно. Когато вечерята свърши, Нобунага рече:

— Е, аз малко попрекалих с гостоприемството ви. Бих искал преди слънцето да е залязло да пресека река Хида и да стигна до мястото, където ще нощуваме. Моля, позволете да ви напусна.

— Сега ли си тръгвате? — Досан се изправи заедно с него. — С неохота ви изпровождам, но ще ви изпратя дотам.

И той трябваше да се върне в крепостта си преди смрачаване.

Гората от дълги осемнадесет педи копия загърби вечерното слънце и се упъти с равен ход на изток. В сравнение с тях копиеносците от Мино изглеждаха ниски и със слаб боен дух.

— Ах, не искам да живея още дълго. Ще дойде ден, когато моите деца ще ходят да измолват живота си от този глупак! И все пак няма какво да се направи — каза с просълзени очи Досан на своите служители, докато се клатушкаше в носилката си.

Бойният барабан заби, а странният звук на морската раковина се понесе над нивите. Някои от хората на Нобунага плуваха в река Шонай, други яздеха из полето или се упражняваха с бамбукови копия. Щом чуха раковината, прекъснаха различните си занимания, строиха се в редици пред колибата и зачакаха Нобунага да възседне коня.

— Време е да се връщаме в крепостта.

Нобунага беше плувал повече от час, пече се на слънце на брега на реката, после отново скочи във водата, цамбуркайки като речно дяволче. Накрая каза:

— Да се връщаме — и с жива крачка се упъти към набързо построената си колиба.

Свали бялата набедрена превръзка, която носеше по време на плуване, избърса се от водата и облече дрехи за лов и леки доспехи.

— Коня ми — нареди той нетърпеливо.

Заповедите му винаги поставяха служителите нащрек. Опитваха се да ги изпълняват точно, но често се объркваха, тъй като техният млад господар бе палав и склопен към необичайни постъпки. Негова противотежест беше Ичикава Дайсуке. Щом напористостта на Нобунага хвърлеше подчинените му в объркване, една дума на Дайсуке бе достатъчна войниците и конете да се наредят като оризови стръкчета в леха.

Изражение на задоволство се разля по лицето на Нобунага. Обърна хората си в посока към крепостта Нагоя, застана в средата на шествието и се оттеглиха от реката. Днешното учение бе траяло около четири часа. Палещото лятно слънце беше точно над главите им. Потъналите в пот коне и хора продължаваха своя ход. Зловонен дъх се издигаше от блатата, зелени скакалци скачаха с пронизителен звук встрани от пътя им. Пот се лееше от пребледнелите лица на мъжете. Нобунага бършеше с лакът потта от лицето си. Постепенно цветът на кожата му се възвърна заедно с буйния и капризен нрав.

— Кое е това смешно на вид създание, дето тича ей там?

Погледът на Нобунага сякаш бе навсякъде. Половин дузина войници, забелязали човека преди господаря си, се затичаха през високата до раменете трева към мястото, където се криеше Хийоши. Той от сутринта чакаше удобен случай да се доближи до Нобунага. Тайно го бе наблюдавал при реката. Преди стражата го прогони и сега бе решил да открие откъде ще мине Нобунага на връщане до крепостта и пропълзя във високата трева встрани от пътя.

„Сега или никога!“, помисли си момчето. Душата му се бе сляла с тялото и той виждаше единствено качения на седлото господар на Овари. Хийоши се провикна с пълен глас, без сам да разбира какво казва. Знаеше, че животът му виси на косъм. Имаше съвсем определена възможност, преди да успее да се доближи до своя кумир и да бъде чут, да бъде убит от дългите копия на стражите. Той обаче не се страхуваше. Или ще се издигне върху гребена на вълната на своите амбиции, или ще бъде погълнат от нея.

Скочи на крака, зърна Нобунага, стисна очи и се втурна към него.

— Имам молба! Моля ви, приемете ме на служба при вас! Искам да ви служа и да отдам за вас живота си!

Поне това беше, което искаше да каже, но бе прекалено развълнуван и когато стражите му препречиха пътя с копията си, неговият глас секна и това, което всъщност излезе навън, бе безсмислено дърдорене.

Изглеждаше по-беден от най-бедния селянин. Косата му бе нечиста, пълна с прах и боклуци. Пот и мръсотия се стичаха на червено-черни струйки по челото и само очите сякаш бяха живи, но не успяваха да видят копията, които му препречват пътя. Стражите го препънаха с дръжките на оръжията си, но той се преметна на десет крачки от коня на Нобунага и със скок се изправи на нозе.

— Имам молба, господарю! — провикна се момчето и се хвърли към стремената на коня на Нобунага.

— Мръсна свиня! — прогърмя Нобунага.

Един стоящ зад Хийоши войник сграбчи яката му и го захвърли на земята. Щяха да го прегазят, но Нобунага извика:

— Не!

Появата на този мръсен непознат събуди у него любопитство. Причината може би беше, че усети горящата в тялото на Хийоши надежда.

— Говори!

Звукът на този глас накара Хийоши почти да забрави болката и стражите.

— Моят баща е служил на вашия като пехотинец. Името му беше Киношита Яемон. Аз съм неговият син Хийоши. След като баща ми умря, живях с майка си в Накамура. Надявах се да намеря сгоден случай да постъпя на служба при вас и търсех някой да ми посредничи, но накрая останах без друг изход освен да се обърна направо. Залагам заради това живота си. Готов съм да бъда повален и убит тук на място. Вземете ли ме на служба, няма да се поколебая да умра заради вас. Ако пожелаете, моля, приемете едничкия живот, който имам. Така и моят баща, който почива под пръст и трева, и аз, който съм се родил в тази област, ще сме изпълнили своите най-същински желания.

Говореше бързо, в полуунес. Целенасочената му страст обаче достигна до сърцето на Нобунага. Той повече от думите се повлия от искреността на Хийоши.

Засмя се някак неестествено и се обърна към един от своите придружители:

— Какъв странен момък.

После отново погледна към Хийоши:

— Значи искаш да ми служиш ли?

— Да, господарю.

— И какви са твоите способности?

— Нямам никакви, господарю.

— Нямаш никакви способности и все пак искаш да те приема на служба при себе си?

— Освен своята готовност да умра за вас нямам други никакви дадености.

Това раздразни любопитството на Нобунага и той се втренчи в Хийоши. Краищата на устата му се извиха в усмивка.

— Ти на няколко пъти се обръщаш към мен с „господарю“, макар да не ти е било дадено разрешение да бъдеш мой служител. Как може да се обръщаш така към мене, след като не си на моя служба?

— Тъй като съм родом от Овари, винаги съм си мислил, че ако мога да служа някога някому, това ще трябва да сте вие. Навярно думите ми са се изплъзнали неволно.

Нобунага кимна одобрително и се обърна към Дайсуке:

— Този човек ми е интересен.

— Нима — усмихна се насила Дайсуке.

— Желанието ти се изпълнява. Ще те приема. От днес нататък си на служба при мен.

Задавен от сълзи, Хийоши не можеше да изрази щастието, което изпитва. Доста от служителите бяха изненадани, но си помислиха също, че техният господар остава верен на своето вечно причудливо държание. Щом Хийоши дръзко навлезе в редиците им, те намръщени се обърнаха към него:

— Хей, ти, я се връщай в края на строя. Можеш да се хванеш за опашката на някой товарен кон.

Докато шествието се движеше към Нагоя, пътищата се очистваха като пометени. Пред къщите си и встрани от пътя мъже и жени се просваха по очи с глави върху земята.

Дори и пред множество от хора Нобунага не се проявяваше като сдържан. Докато говореше със служителите си, той покашляше шумно и в същото време се смееше. Заявяваше, че е жаден и почваше, както е на седлото, да яде диня и да плюе семките.

Хийоши за пръв път минаваше по тези пътища. Все поглеждаше към гърба на своя господар и си мислеше: „Най-сетне, това е пътят. Тази е посоката.“

Крепостта Нагоя изникна отпреде им. Водата в рова почваше да добива зелен цвят. Като прекоси моста Карабаши, шествието се заизвива през външния двор и изчезна в крепостната порта. Това бе първият от многото пъти, когато Хийоши пресичаше моста и минаваше през тези врати.

Беше есен. Като се заглеждаше в събиращите ориз хора покрай пътя, един доста нисичък самурай бързо вървеше пеш към Накамура. Щом стигна къщата на Чикуами, той с необичайно силен глас извика:

— Майко!

— О, Господи! Хийоши!

Майка му бе родила още едно дете. Седнала сред разстлания за сушене червен фасул, тя люлееше на ръце бебето и печеше на слънчевите лъчи бледата му кожа. Когато се обърна и видя как се е преобразил нейният син, по лицето й се изписа силно чувство. Дали бе радостна или тъжна? Очите й се напълниха със сълзи, а устните затрепериха.

— Аз съм, майко. Добре ли сте всички?

С лек подскок Хийоши седна на една рогозка до нея. От гърдите й още идваше мирис на мляко. Прегърна го по същия начин като детето, което кърмеше.

— Какво се е случило? — попита.

— Нищо. Това ми е почивният ден. За първи път, откакто съм в крепостта, излизам навън.

— А, добре. Като се появи така внезапно, си помислих, че може нещо пак да се е объркало.

Изпусна въздишка на облекчение и за първи път от пристигането му се усмихна. Добре огледа порасналия си син и обърна внимание на неговите чисти копринени дрехи, на начина, по който бе вчесана косата му, на дългата и късата му сабя. Сълзи бликнаха от очите й и се затъркаляха по бузите.

— Трябва да се радваш, мамо. Най-сетне съм един от служителите на господаря Нобунага. Е, само в групата на прислужниците съм, но наистина съм самурай на служба.

— Много добре. Добре си се справил — без да може да вдигне поглед, тя доближи към лицето си своите окъсани ръкави.

Хийоши я прегърна с две ръце.

— Само за да те зарадвам, вчесах косата си тази сутрин и облякох чисти дрехи. Но за в бъдеще идват още по-добри неща. Ще ти покажа на какво съм способен, ще те направя наистина щастлива. Надявам се да живееш още дълго, мамо!

— Щом чух какво е станало предното лято… Никога не съм си и представяла, че ще те видя така.

— Предполагам, си чула от Отовака.

— Да, той дойде и каза, че си привлякъл вниманието на Негово Височество и са те приели за слуга горе в крепостта. Толкова бях щастлива, че можех да умра.

— Щом нещо толкова малко те прави щастлива, то какво остава за бъдещето? Първото нещо, което искам да знаеш, е, че ми беше дадено разрешение да нося презиме.

— И какво ще бъде то?

— Киношита, като на баща ми. А и първото ми име бе променено на Токичиро.

— Киношита Токичиро.

— Точно така. Хубаво име е, не намираш ли? Ще трябва още малко да понасяш тази порутена къща и тези дрипи, но не бъди тъжна. Ти си майката на Киношита Токичиро!

— Никога не съм била толкова щастлива — повтори това на няколко пъти и при всяка изречена от Токичиро дума сълзите й наново избликваха.

Беше много доволен да види как тя се радва. Кой друг на този свят може така искрено да се радва за него заради нещо толкова дребно? Представи си дори, че годините му на странстване, глад и трудности допринасят за щастието на този миг.

— Между другото, как е Оцуми?

— Помага с жътвата.

— Добре ли е? Не е болна, нали?

— Както винаги е — отвърна Онака, като си припомни за тъжното юношество на Оцуми.

— Когато се върне, моля те, кажи й, че няма да й се наложи да страда завинаги. Не след дълго, когато стана нещо повече, ще получи пояс от рисуван брокат, скрин със златна украса и всичко, от което има нужда за сватбата. Ха-ха! Мислиш си, че само бълнувам като обикновено ли?

— Тръгваш ли вече?

— Службата в крепостта е строга. Тъй че, майко — той сниши глас, — непочтително е да се повтаря това, което говорят хората, дето Негово Височество бил неспособен да управлява областта, а и истината е, че господарят Нобунага, какъвто се показва пред другите, много се различава от господаря Нобунага в крепостта Нагоя.

— Това навярно е истина.

— Тъжно положение е това. Той има много малко истински съюзници. И служителите, и собствените му роднини са в голямата си част против него. На деветнайсет той е сам. Ако си мислиш, че страданието на гладуващите селяни е най-тъжното нещо на този свят, далеч не си права. Виждаш ли някакъв смисъл, можеш да бъдеш по-търпелив. Не трябва да се предаваме — просто защото сме хора. На пътя към щастието сме — моят господар и аз.

— Това ме радва, но недей да бързаш много. Колкото и да се издигнеш пред другите, моето щастие не може да бъде по-голямо, отколкото е именно сега.

— Добре, тогава, грижи се за себе си.

— Няма ли да останеш да си поговорим още малко?

— Трябва да се връщам на служба.

Изправи се мълчаливо и остави малко пари върху майчината си рогозка. После с обич погледна към сливовото дърво, към хризантемите до оградата и бараката отзад.

Тази година не идва отново, но в края на годината Отовака посети майка му и й донесе малко пари, лекарства и плат, за да си направи кимоно.

— Още е домашен прислужник — съобщи той. — Когато навърши осемнайсет и приходът му се увеличи малко, ако може да намери къща в града, казва, че ще вземе майка си да живее при него. Малко лудичък е, но също и доста общителен и другите го харесват. Онази безразсъдна постъпка на река Шонай си беше като разминаване със смъртта. Трябва да има дяволски късмет това момче.

Тази Нова година Оцуми за първи път носеше нови дрехи.

— Брат ми ги прати. Токичиро от крепостта! — разправяше тя на всеки срещнат и където и да отидеше, все не можеше да се сдържи да повтаря, че нейният по-малък брат направил това или онова.

От време на време настроението на Нобунага се сменяше, той ставаше тих и през целия ден бе потиснат и мрачен. Тази изключителна мълчаливост и меланхоличност бяха сякаш опити на природата да обуздае неговия прекомерно буен нрав.

— Доведете Удзуки! — провикна се той неочаквано един ден и се затича към площадката за езда.

Баща му Нобухиде бе прекарал целия си живот във воюване и в действителност почти нямаше време да си отдъхне в крепостта. През повече от половината година той водеше походи на изток и запад. Наистина повечето сутрини успяваше да устрои възпоменателна служба за предците си, да приеме приветствията на служителите, да изслуша беседа върху някой древен текст и после до вечерта да се упражнява в бойните изкуства и да се занимава с управлението на областта. Щом денят свършеше, се заемаше да изучава трактати по военна стратегия, свикваше съвет или се отпиваше да бъде за семейството си добър баща. Когато Нобунага наследи баща си, настъпи краят на този ред в дома. Не беше в характера му да следва строга ежедневна последователност. Импулсивен бе до крайност; неговият ум наподобяваше облаците при вечерна буря и хрумванията там се раждаха внезапно и също така внезапно биваха отхвърляни. Изглеждаше, сякаш тялото и духът му са извън всякаква власт.

Излишно е да се казва, че това винаги държеше подчинените нащрек. Този ден бе седнал да почете и после кротко отиде в будисткия параклис да се помоли за предците си. Сред тишината на параклиса този вик да му доведат коня беше стряскащ като светкавица. Прислужниците не можаха да го намерят там, откъдето чуха гласа му. Втурваха се към конюшните и го последваха до площадката за езда. Не каза нищо, ала по лицето му се четеше ясен укор заради бавенето им.

Удзуки, неговият любим кон, бе бял. Когато господарят му беше недоволен и заиграваше с камшика, старият кон реагираше лениво и бавно. Нобунага имаше навика да води Удзуки насам-натам за оглавника и да се оплаква от неговата мудност. После обикновено нареждаше:

— Дайте му вода.

Някой от конярите взимаше черпак, отваряше устата на коня и наливаше водата в нея, а Нобунага мушваше ръка в конската уста и го сграбчваше за езика. Днес каза:

— Имаш зъл език, а, Удзуки? Ето защо са ти тежки краката.

— Изглежда малко е настинал.

— И Удзуки ли го е настигнала старостта?

— Беше тук по времето на предишния господар, така че трябва да е доста стар.

— В крепостта Нагоя, мисля си, Удзуки е само един от многото, които остаряват и слабеят. Десет поколения са се сменили от времената на първия шогун и светът е затънал в церемонии и лъжи. Всичко е старо и изгнило!

Говореше полу на себе си — може би се сърдеше на небето. Нобунага се метна на седлото и направи една обиколка на площадката. Беше роден ездач. Учител му бе Ичикава Дайсуке, но напоследък обичаше да язди сам.

Внезапно Удзуки и ездачът му бяха задминати от един тъмен дорест кон, който галопираше с бясна скорост. Изпреварен, разяреният Нобунага се понесе след другия кон и завика:

— Городза!

Городза, жив младеж на около двадесет и четири години и най-големият син на Хирате Накацукаса, бе главният топчия на крепостта. Пътното му име беше Городзаемон и имаше двама братя — Кемоцу и Джиндзаемон.

Гневът на Нобунага нарасна. Бяха го надминали! Да гълта праха на някой друг! Та това е непоносимо! Той яростно зашиба своя кон. Копитата зачаткаха по земята. Удзуки бягаше толкова бързо, че едва се виждаше как краката му удрят пръстта. Сребристата му опашка се носеше право подир него. Скоро излезе напред.

— Внимавайте, господарю — извика Городза, — копитата му ще се пропукат!

— Какво става? Не можеш ли да поддържаш бързината? — викна му в отговор Нобунага.

Засегнат, Городза заби шпорите си в страните на дорестия и се понесе в преследване на господаря си. Надлъж и нашир, дори сред враговете на рода, конят на Нобунага бе известен като „Удзуки на Ода“. Рижавият не можеше нито по стойност, нито по нрав да се сравнява с него. Той обаче бе млад, а Городза беше по-добър ездач от Нобунага. От около двадесет дължини разстоянието се скъси на десет, после на пет, една и накрая стана съвсем малко. Нобунага правеше голямо усилие да не бъде изпреварен, но сам той започна да губи дъх. Городза премина покрай него и остави своя господар назад сред облак прах. Раздразнен, Нобунага скочи със силно засегнат вид на земята.

— Рижият има добри крака — промърмори той.

Нямаше начин да признае каквато и да е грешка от своя страна. За слугите изглеждаше, сякаш господарят им е предпочел да слезе от коня, вместо да премине цялото разстояние.

— Това, че Городза го победи, надали ще му оправи настроението — отбеляза един от прислугата.

Уплашени от неизбежния му гняв, те объркано се затичаха към него. Един от мъжете стигна до зашеметения Нобунага преди другите и като коленичи, му поднесе лакиран черпак за пиене.

— Ще пийнете ли вода, господарю?

Беше Токичиро, наскоро повишен в носач на сандали. Макар това да не звучи като нещо много, да бъдеш предпочетен между останалите за личен слуга бе знак на изключително благоволение. За кратко време, благодарение на упорита работа и пълно посвещаване на задълженията си, Токичиро се бе издигнал на високо. Сега обаче неговият господар не го виждаше. Нито го погледна, нито изръмжа нещо повече от една-единствена сричка. Взе без да продума черпака, изгълта го на един дъх и го върна.

— Повикайте Городза — нареди той.

Городза връзваше коня си за една върба на края на площадката. Веднага отвърна на повикването и добави:

— Тъкмо мислех да отида при него.

Спокойно избърса потта от лицето си, оправи си яката и заглади разрошената си коса. Беше взел решение.

— Господарю — обърна се той, — боя се, че преди малко бях твърде груб.

Бе коленичил и говореше с решително хладен глас. Чертите на лицето на Нобунага се отпуснаха.

— Хубаво надбягване направихме с тебе. Откъде взе такъв добър кон? Как му е името?

Слугите си отдъхнаха.

Городза вдигна очи с лека усмивка.

— Забелязахте, значи? Той ми е голяма гордост. Един търговец на коне от север отиваше в столицата да го продаде на някакъв благородник. Цената бе висока и аз нямах толкова пари, колкото ми искаше, та трябваше да продам една старинна вещ на семейството — чайник, който бях получил от баща си. Чайникът се казваше Новаке и такова име дадох и на коня.

— Е, значи нищо чудно, че днес видях такъв отличен кон. Бих искал да го имам.

— Господарю?

— Стига само да го получа, ще платя за него каквато поискаш цена.

— Боя се, че не мога да направя това.

— Добре ли чух?

— Трябва да откажа.

— Защо? Можеш да си намериш друг добър кон.

— Добър кон се намира също така трудно като добър приятел.

— Тъкмо затова трябва да ми го преотстъпиш. Точно сега си търся бърз кон, който да не е бил съсипан до смърт от яздене.

— Наистина трябва да откажа. Обичам този кон, и не само заради собствената ми гордост и удоволствие, а и защото мога благодарение на него да дам на бойното поле най-доброто от себе си в служба на моя господар, което трябва да е първата грижа на самурая. Господарят изрично желае този кон, но няма съвършено никаква причина един самурай да се откаже от нещо толкова важно за него.

Когато му напомниха за дълга на самурая да служи на своя господар, дори Нобунага не можеше направо да поиска коня, но не беше и в състояние да преодолее своята себичност.

— Наистина ли отказваш да изпълниш молбата ми, Городза?

— В този случай, да.

— Допускам, че този кон е над положението ти. Ако един ден станеш мъж, равен на баща си, би могъл да яздиш кон като Новаке. Но докато си още млад, това не подхожда на човек от твоя ранг.

— С най-голямо уважение трябва да кажа това: Не е ли безполезно човек да има такъв хубав кон и да язди през града, като яде дини и сливи? Няма ли да е по-добре за Новаке да бъде язден от войн като мен?

Най-сетне го бе казал. Думите, изплъзнали се от устата му, не дойдоха толкова от загриженост за коня, колкото от изпитвания всеки един ден яд.

Хирате Накацукаса заключи портата и над двадесет дни остана сам у дома. Повече от четиридесет години неуморно бе служил на рода Ода, а на Нобунага — от деня, в който Нобухиде на своето смъртно легло каза:

— Поверявам ти го — и го направи настойник на Нобунага и главен служител на областта.

Един ден се погледна вечерта в огледалото и се изненада колко е побеляла косата му. Имаше от какво да побелее. Отдавна бе прехвърлил шестдесетте, но нямаше време да мисли за възрастта си. Затвори крилата на огледалото и повика своя прислужник Амемия Кагею.

— Тръгна ли вестоносецът, Кагею?

— Да, преди известно време го изпроводих.

— Сигурно ще дойдат, не мислиш ли?

— Мисля, че ще дойдат заедно.

— Готово ли е сакето?

— Да, господине. Приготвил съм и вечеря.

Беше към края на зимата, но цветовете на сливите още не се бяха отворили. Тази година бе ужасно студено и дебелият лед на езерото дори за ден не се беше разтапял. Повиканите хора бяха тримата му сина, всеки от които си имаше собствено жилище. Обичайно бе най-големият син и по-малките му братя да живеят с баща си като едно голямо семейство, но Накацукаса ги накара да поддържат отделни от него домакинства. Казваше, че ако трябва да се грижи за своите собствени деца и внуци, може да занемари задълженията си и живееше сам. Беше възпитавал Нобунага, сякаш му е собствено дете, но напоследък неговият питомец се отнасяше с настойника си студено и сякаш не го обичаше. Накацукаса разпита няколко от слугите на Нобунага за станалото на площадката за езда. Оттогава насам все имаше притеснен вид.

Городза, предизвикал недоволството на Нобунага, бе престанал да ходи в крепостта и не се срещаше почти с никого. Шибата Кацуие и Хаяши Мимасака, служители, които винаги заедно се противопоставяха на Накацукаса, видяха в това възможност за действие и чрез ласкателства към Нобунага успяха да задълбочат пропастта помежду им. Тяхната сила се заключваше в това, че са по-млади и сега властта и влиянието им определено нарастваха.

Двадесетте дни уединение дадоха на Накацукаса възможност да осъзнае възрастта си. Бе уморен и вече нямаше сила на духа, за да се бори с тези хора. Съзнаваше също и откъснатостта на своя господар и се тревожеше за бъдещето на рода. Сега преписваше на чисто един дълъг документ, който бе съставил предишния ден.

Беше толкова студено, че водата в мастилницата почти замръзваше.

Кагею влезе в стаята и съобщи:

— Городзаемон и Кемоцу са тук.

Без още да знаят защо са повикани, те стояха до мангала и чакаха.

— Бях съвсем изненадан, толкова бе неочаквано. Страхувах се да не се е поболял — обади се Кемоцу.

— Да, подозирам, че е чул какво е станало. Предполагам, очаква ме добра караница.

— Ако беше това, щеше да ни повика по-рано. Мисля, че е наумил нещо друго.

Вече бяха пораснали, но все още намираха баща си за малко плашещ. Чакаха притеснено. Третият син, Джиндзаемон, бе на път за друга област.

— Студено е, а? — отбеляза баща им, като плъзна настрани вратата.

И двамата братя забелязаха колко е побеляла косата му и колко е отслабнал.

— Добре ли сте?

— Да, добре съм. Само исках да ви видя. От възрастта е, предполагам, но има моменти, когато се чувствам много самотен.

— Нищо особено ли нямате предвид, никаква спешна работа?

— Не, не. Толкова време мина, откакто вечеряхме заедно и разговаряхме до сутринта. Ха-ха! Настанете се добре.

Беше същият както винаги. Навън нещо тракаше по стрехата, навярно падаше градушка. Студът сякаш се засилваше. Това, че са с баща си, накара синовете да забравят студа. Накацукаса бе в толкова добро настроение, че Городзаемон не успяваше да намери удобен момент да се извини за държанието си. След като съдовете бяха вдигнати, бащата поръча паничка от стрития на прах зелен чай, който толкова обичаше.

Съвсем внезапно, сякаш паничката с чай в ръката му бе напомнила за нещо, той каза:

— Городза, чух, че си оставил чайника Новаке, който ти бях поверил, да попадне в ръцете на другиго. Вярно ли е това?

Городза отвърна откровено:

— Да. Знам, че това бе старо семейно притежание, но имаше един кон, който исках да купя и го продадох, за да се сдобия с животното.

— Така ли? Е, добре. Щом постъпваш така, не трябва да се тревожа за служенето ти на Негово Височество, дори и след като вече няма да ме има. — Тонът му рязко се промени: — Когато си продал чайника и си купил коня, постъпката ти е била възхитителна. Но ако правилно съм чул, после си победил Удзуки в едно състезание и когато Негово Височество поискал да купи твоя жребец, си му отказал. Вярно ли е това?

— Затова и е недоволен от мене. Боя се, че това ви е причинило много неприятности.

— Чакай малко.

— Господине?

— Не мисли за мен. Защо отказа? Било е скъперническо от твоя страна. — Городзаемон не знаеше какво да каже. — Низко.

— Наистина ли така мислите? Чувствам се ужасно.

— Тогава защо не си дал на господаря Нобунага това, за което те е молил?

— Аз съм самурай, готов да даде самия си живот, ако така пожелае неговият господар, тъй че защо да ми се свиди каквото и да е друго? Но не купих жребеца за собствено развлечение. По този начин мога да служа на господаря си на бойното поле.

— Разбирам.

— Ако се откажех от коня, господарят сигурно щеше да остане доволен. Не мога обаче да премълча за неговата себичност. Вижда кон, който е по-бърз от Удзуки и не го е грижа какво мислят служителите му. Така ли е? Не съм единственият, който казва, че родът Ода е в опасно положение. Предполагам, че вие, моят баща, разбирате това по-добре от мен самия. Макар да има моменти, когато може да е много надарен, себичният му и разглезен нрав, на колкото и години да стане и дори това да е само нрав, е достоен за съжаление. Ние служителите сме извънредно притеснени от неговия характер. Да му отстъпваме винаги може и да наподобява вярност, но всъщност няма да е добра постъпка. По тази причина бях преднамерено упорит.

— Било е грешка.

— Така ли?

— Може това да ти се струва вярност, но в действителност само влошава лошия му нрав. От времето, когато беше дете, съм го държал в ръцете си много по-често, отколкото моите собствени деца. Познавам характера му. Може да е много надарен, но има и повече недостатъци, отколкото се полагат на мъж като него. Това, че си го обидил, е по-незначително и от шепа прах.

— Може и така да е. Може да е непочтително да се говори това, но Кемоцу, аз и повечето служители съжаляваме, че сме подчинени на този глупав човек. Само хора като Шибата Кацуие и Хаяши Мимасака се радват на такъв господар.

— Не е така. Каквото и да казват хората, не мога да повярвам това. Жив ли ще съм аз или не, вие всички трябва да следвате Негово Височество, точно такъв, какъвто е, до горчивия край.

— Не се тревожете за това. Не възнамерявам да се откажа от принципите си, дори и да загубя благоразположението на своя господар.

— Тогава мога да бъда спокоен. Но аз бързо съм се превърнал в старо дърво. Като присадени клони, вие ще трябва да служите на моето място.

Когато по-късно размисляха за това, Городзаемон и Кемоцу разбраха, че в техния разговор с Накацукаса онази вечер е имало много на брой загатвания, но тогава те се върнаха у дома си, без да се досетят, че баща им е решен да умре.

Самоубийството на Хирате Накацукаса бе открито на следващата сутрин. Беше разрязал корема си по великолепен начин. Братята не можаха да открият върху мъртвото му лице нито следа от съжаление или горчивина. Не остави на семейството си завещание — само писмо, адресирано до Нобунага. От всяка една дума лъхаше дълбоката и трайна вярност на Накацукаса към неговия господар.

Когато научи за смъртта на главния служител, по лицето на Нобунага се изписа израз на страшна изненада. До самата си смърт Накацукаса бе поучавал своя повелител. Познаваше естествената му надареност и недостатъците му и когато Нобунага изчете документа, дори още преди очите да са се напълнили със сълзи, неговите гърди бяха пронизани от остра като от плясване с камшик болка.

— Старче! Прости ми! — изрида той.

Беше наранил Накацукаса, който бе негов служител, но му бе също и по-близък дори от собствения баща. А при случката с коня както обикновено бе наложил на Накацукаса собствената си воля.

— Повикайте Городза.

Когато главният топчия се проспа по очи пред него. Нобунага седеше на пода и го гледаше.

— Посланието, което ми остави твоя баща, ме прониза в сърцето. Никога не ще го забравя. Нямам друго извинение, освен това — канеше се да се просне по очи пред Городза, но младежът объркано го хвана за ръцете в знак на почит. Господар и служител се прегърнаха един друг разплакани.

Същата година господарят на Ода построи в града под крепостта храм, който посвети на спасението на душата на своя стар настойник.

— Какво име да дадем на храма? — попита го храмовият настоятел. — Като основател ще трябва да посъветвате главния свещеник относно избора на името.

— Старецът би бил по-доволен от избрано от самия мен име.

Взе четка и написа: „Храм Сейшу“. След това, макар рядко да уреждаше възпоменателни служби или да седеше със свещениците да чете сутрите, често тръгваше внезапно към храма.

— Старче! Старче!

Мърмореше си, докато обикаляше около светилището и после също така изведнъж се връщаше в крепостта. Тези ходения изглеждаха като прищевки на луд човек. Веднъж, докато бе на лов със соколи, внезапно откъсна от месото на едно птиче и го хвърли във въздуха с думите:

— Старче! Вземи, каквото съм уловил!

Друг път, докато ловеше риба, плесна с крак във водата и възкликна:

— Старче! Стани Буда!

Буйството в гласа и погледа му разтревожи прислугата.

Нобунага навърши двадесет и една през първата година на Коджи. През май намери повод да започне война с Ода Хикогоро, номиналния предводител на рода Ода. Нападна неговата крепост в Кийосу и след като я превзе, се пренесе от Нагоя там.

Токичиро със задоволство наблюдаваше издигането на своя господар. Откъснатият Нобунага бе заобиколен от враждебни роднини, между тях чичовци и братя, и задачата да ги очисти от пътя си бе много по-належаща от борбата с други врагове.

— Трябва да бъде наблюдаван — бе предупредил Хикогоро.

Като упражняваше върху него натиск при всяка възможност, той замисляше гибелта на Нобунага. Управителят на крепостта Кийосу, Шиба Йошимуне и неговият син Йошикане поддържаха Нобунага. Когато Хикогоро откри това, ядосано възкликна:

— Какъв урок по неблагодарност! — и нареди управителят да бъде екзекутиран.

Йошикане избяга при Нобунага, който го укри в крепостта Нагоя. Същия ден Нобунага поведе своите отряди срещу Кийосу, като събра мъжете си с бойния вик:

— Да отмъстим за областния управител!

За да нападне главата на рода, Нобунага трябваше да има правото на своя страна. Но това беше също възможност да отстрани някои от пречките по пътя си. Повери крепостта Нагоя на чичо си Нобумицу, но този скоро стана жертва на наемен убиец.

— Иди ти, Садо. Ти си единственият, който може да управлява вместо мен в Нагоя.

Когато Хаяши Садо пое поста, някои от служителите на Нобунага въздъхнаха:

— Глупак е, в крайна сметка. Тъкмо когато си помислиш, че е показал проблясък на надареност, взима, че прави нещо глупаво, като това да се довери на Хаяши!

Имаше немалко основание Хаяши Садо да бъде подозиран. Докато бе жив бащата на Нобунага, почти не бяха останали верни служители. По тази причина той бе назначил него и Хирате Накацукаса за настойници на своя син след като умре. Но понеже Нобунага се показа като разглезен и непослушен, Хаяши се бе отказал да се занимава с него. И така, той заговорничеше за неговото сваляне с по-малкия брат на Нобунага, Нобуюки и с майка му, които бяха в крепостта Саемори.

— Господарят Нобунага сигурно не знае за предателството на Хаяши — чу Токичиро неведнъж да си шепнат разтревожените служители. — Ако знаеше, не би го направил управител на Нагоя.

Самият Токичиро обаче нямаше грижи за своя господар. Питаше се само как точно ще се справи повелителят му с този въпрос. Изглежда, единствените двама с щастливи лица в Кийосу бяха Нобунага и един от неговите млади носачи на сандали.

Част от висшите служители на Нобунага, включително Хаяши Садо, по-младият му брат Мимасака и Шибата Кацуие, продължаваха да виждат господаря като непоправим глупак.

— Ще призная, че начинът, по който господарят Нобунага уреди първата си среща със своя тъст, бе по-различен от обичайното му безсмислено поведение. Но това е, на което казват глупашки късмет. И по време на официалния им разговор той се държа толкова нагло и безсрамно, че дори тъстът бе ужасен. Както гласи поговорката: „За глупостта лек няма“. А за неговите по-скорошни постъпки, както и да ги погледнете, няма никакво извинение.

За себе си Шибата Кацуие и останалите бяха убедени, че няма надежда за бъдещето и техните възгледи постепенно станаха общоизвестни. Щом Хаяши Садо стана управител на Нагоя, Шибата Кацуие често започна да го посещава и крепостта скоро се превърна в гнездо на изменнически заговор.

— Дъждът е приятен, нали?

— Да, намирам, че допълва удоволствието от чая.

Садо и Кацуие седяха един срещу друг в малкия чаен павилион, скрит зад една горичка в двора на крепостта. Дъждовният сезон бе отминал, но дъждът все още валеше от заоблаченото небе и зелените сливи падаха с тупкане по земята.

— Утре сигурно времето ще се проясни — каза сам на себе си братът на Садо, Мимасака, скрит под клоните на сливовите дървета. Беше излязъл навън да запали градинския фенер. След като направи това, се спря за малко и се огледа. Накрая, щом се върна в павилиона, на нисък глас каза:

— Нищо необичайно навън. Наоколо няма никой, тъй че свободно можем да разговаряме.

Кацуие кимна.

— Е, да се заемем с работата. Вчера тайно отидох до крепостта Саемори. Приет бях от майката на господаря Нобунага и от господаря Нобуюки и обсъдих с тях нашите планове. Сега вие решавате.

— Какво каза майка му?

— И тя е на същото мнение и не направи никакви възражения. При всички случаи предпочита Нобуюки пред Нобунага.

— Добре. А Нобуюки?

— Каза, че ако Хаяши Садо и Шибата Кацуие въстанат против Нобунага, естествено ще е заради доброто на рода да се присъедини към тях.

— Предполагам, че си ги убедил.

— Е, майка му е включена, а Нобуюки е със слаба воля. Ако не ги бях подканвал, нямаше да посмеят да се присъединят към нас.

— Стига и те да са съгласни на това, имаме множество оправдания за свалянето на Нобунага. Не сме единствените служители, които се тревожат от неговата глупост и са загрижени за доброто на рода.

— Бойният ни повик ще е „За Овари и още сто години за рода Ода!“, но какво да правим с военните приготовления?

— Сега имаме добра възможност. Мога бързо да се придвижа от Нагоя. Когато удари бойният барабан, ще бъда готов.

— Добре. Ами тогава… — Кацуие се наведе затворнически напред.

В този миг нещо падна шумно на земята в градината. Бяха просто няколко неузрели сливи. Дъждът беше поспрял, но носени от напорите на вятъра водни капки още удряха по стрехите. Подобна на куче, една човешка фигура се измъкна от празното пространство под пода. Сливите преди малко не бяха паднали от само себе си — обгърнатият в черно мъж, който преди малко подаде глава изпод постройката, ги бе хвърлил. Щом всички погледи в стаята се извърнаха, мъжът се възползва от разсейването и се изгуби сред вятъра и мъглата.

Нинджите бяха очите и ушите на господаря на крепостта. Всеки, който властва над крепост, живее сред нейните стени и е постоянно заобиколен от служители, трябваше да разчита на шпиони. Нобунага бе наел майстор на изкуството на нинджа. Дори и най-близките му служители обаче не знаеха кой е този човек.

Нобунага имаше трима носачи на сандалите — Матасуке, Ганмаку и Токичиро. Макар да бяха слуги, те обитаваха отделни жилища и се редуваха да стоят на пост близо до градината.

— Какво има, Ганмаку?

Токичиро и Ганмаку бяха близки приятели. Ганмаку лежеше под тънкия юрган и спеше. Нищо не обичаше повече от съня и при първа възможност потъваше в него.

— Коремът ме боли — се обади Ганмаку изпод юргана.

Токичиро дръпна края на завивката.

— Лъжеш. Ставай. Тъкмо се върнах от града и на път за насам донесох нещо вкусно.

— Какво? — Ганмаку подаде глава навън, но, като разбра, че е бил измамен, отново се скри под юргана.

— Глупак! Я не дразни болния човек. Махай се. Пречиш ми.

— Моля те, стани. Матасуке не е тук и има нещо, за което искам да те питам.

Ганмаку с неохота излезе изпод постелката:

— Тъкмо когато човек е заспал…

Като проклинаше, той стана и отиде да си изплакне устата с вода от един извор в градината. Токичиро го последва навън.

Къщичката бе сенчеста и скрита в най-вътрешната част на крепостния двор. Гледката отгоре към целия град под крепостта караше сърцето да се чувствува по-широко.

— Какво има? Какво искаш да ме питаш?

— Нещо за снощи.

— Снощи ли?

— Може да се преструваш, че не разбираш, но аз знам. Мисля, че си ходил до Нагоя.

— О, така значи?

— Ходил си, мисля, да подслушваш в крепостта и си чул таен разговор между управителя и Шибата Кацуие.

— Ш-ш-ш, Маймунке! Внимавай какво приказваш!

— Добре, кажи ми тогава истината. Не се бой от приятеля си. От дълго време я знам, но не казвам нищо и те наблюдавам. Ти си нинджа на господаря Нобунага, нали?

— Не мога да се меря с твоята наблюдателност, Токичиро! Как откри?

— Ами ние живеем на едно и също място, нали така? И за мен Нобунага е много важен като господар. Макар да си мълчат за това, хора като мен се тревожат за него.

— Това ли бе, което искаше да ме питаш?

— Кълна се в боговете, Ганмаку, че няма да проговоря пред никого другиго.

Ганмаку впери поглед в Токичиро.

— Добре, ще ти кажа. Но сега е ден и може да ни видят. Изчакай да дойде подходящо време.

По-късно Ганмаку му разказа какво става в рода. Сега, когато разбираше и съчувстваше на положението на господаря Нобунага, Токичиро можеше още по-добре да му служи. Нямаше и най-малки съмнения относно бъдещето на своя млад и самотен господар, заобиколен от заговорничещи служители като тези в Нагоя Служителите на Нобухиде се канеха да изоставят Нобунага и само Токичиро, който от кратко време бе с него, му имаше вяра.

„Чудя се как господарят ми ще се измъкне от това положение“, си помисли Токичиро. Все още само слуга, той можеше единствено с благоговение да гледа отдалеч.

Наближаваше краят на месеца. Нобунага, който обикновено излизаше само с малко на брой служители, неочаквано поиска кон, възседна го и излезе от крепостта. От Кийосу до Морияма имаше около три часа път пеша и той обикновено яздеше в галоп дотам и се връщаше преди закуска. Днес обаче Нобунага обърна на кръстопътя коня си на изток и тръгна встрани от Морияма.

— Господарю!

— Къде ли отива сега?

Изненадани и объркани, петима-шестимата му придружители се понесоха след него. Пехотинците и носачите на сандали, разбира се, останаха назад и се завлачиха по пътя. Само двама от слугите, Токичиро и Ганмаку, макар и да изоставаха, продължиха да бягат отчаяно, решени да не изпускат от очи коня на господаря си.

— За бога! Нещо лошо има да се случи! — възкликна Токичиро.

Спогледаха се, без да забравят, че трябва да пазят пълно мълчание. Нобунага яздеше право към крепостта Нагоя — както бе казал Ганмаку на Токичиро, това беше средището на заговора за замяната на Нобунага с неговия по-малък брат!

Нобунага, както винаги непредвидим, пришпори коня си към изпълненото със заплахи място, където никой не знаеше какво може да се случи. Нямаше по-опасен начин на действие и Ганмаку и Токичиро се страхуваха, че нещо може да се случи на господаря им.

Най-изненадани от неочакваното посещение обаче бяха управителят на крепостта Нагоя, Хаяши Садо и неговият по-малък брат. Един изпаднал в паника служител връхлетя в стаята в сърцето на твърдината.

— Господарю! Господарю! Елате бързо! Господарят Нобунага е тук!

— Какво? За какво говориш?

Като не знаеше дали да вярва на своите собствени уши, той не направи и едно движение, за да стане от мястото си. Просто не е възможно.

— Дойде тук с не повече от четири-пет придружители. Изведнъж влязоха на коне през главната порта. Смееше се шумно на нещо заедно със слугите си.

— Истина ли е това?

— Кълна се! Да!

— Господаря! Нобунага тук? Какво ли значи това?

Без да има защо, Садо почваше да губи самообладание. Цветът изчезна от лицето му.

— Какво мислиш, че иска той, Мимасака?

— Каквото и да е, по-добре да идем да го посрещнем.

— Да. Да бързаме.

Докато тичаха по главния коридор, вече можеха да чуят идващите от входа твърди крачки на Нобунага. Братята отстъпиха встрани и се хвърлиха на пода.

— А! Садо и Мимасака. Добре ли сте и двамата? Мислех да пояздя до Морияма, но реших да дойда в Нагоя, за да пийна чай. Цялото това кланяне и прегъване на коленете е прекалено сериозно. Да забравим официалностите. Бързо, донесете ми малко чай.

С тези думи той мина покрай тях и седна на издигнатата площадка в главната зала на крепостта, която толкова добре познаваше. После се обърна към служителите, които тичаха подире му и се опитваха да си поемат дъх.

— Горещо е, а? Наистина горещо — и почна да си вее през отворената яка.

Донесоха чая, после сладки и накрая възглавниците — всичко не по реда си, понеже неочакваното посещение бе хвърлило хората в такова объркване. Като не можеха да не забележат объркването сред слугините и служителите, братята набързо се представиха, направиха своите поклони и оставиха господаря си сам.

— Пладне е. Трябва да е огладнял от ездата. Сигурно скоро ще поиска обяд. Иди в кухнята и им кажи да приготвят нещо за ядене.

Докато Садо даваше нареждания, Мимасака го дръпна за ръкава и прошепна:

— Кацуие иска да се види с тебе.

Хаяши кимна и отвърна тихо:

— Идвам скоро. Ти върви.

Шибата Кацуие бе пристигнал в крепостта Нагоя по-рано същия ден. Канеше се да си ходи след едно тайно събрание, но объркването, причинено от внезапното идване на Нобунага, правеше заминаването му неудобно. Хванат като в капан, той се бе промъкнал разтреперан в една тайна стаичка. Двамата мъже се присъединиха към него там и облекчено въздъхнаха.

— Неочаквана работа! Каква изненада! — обади се Садо.

— Типично за него — отвърна Мимасака. — Опиташ ли се да следваш правилата му, може да се побъркаш. Никога не знаеш какво може да направи в следващата минута! Няма нищо по-лошо от прищевките на глупавия човек!

Шибата Кацуие хвърли поглед към стаята, в която седеше Нобунага и каза:

— Може би затова надви на онази стара лисица Сайто Досан.

— Може би затова — повтори Садо.

— Садо — лицето на Мимасака имаше мрачно изражение. Огледа се, сниши глас и каза: — Няма ли да е най-добре да го направим сега?

— Какво искаш да кажеш?

— Дошъл е само с пет или шест придружители, така че не е ли това, на което казват сгоден случай, изпратен свише?

— Да го убием ли?

— Точно така. Докато се храни, пропускаме скришом няколко добри бойци и когато аз изляза да му поднеса някое ястие, давам знак и го убиваме.

— А ако не успеем? — попита Садо.

— Че как бихме могли? Ще разположим хора в градината и по коридорите. Може да дадем няколко жертви, но ако го нападнем с цялата си сила…

— Ти какво мислиш, Садо? — попита предпазливо Мимасака.

Под втренчените погледи на Кацуие и Мимасака, Хаяши Садо сведе очи право надолу.

— Е, може би това е сгодният случай, който чакахме.

— Съгласни ли сме всички?

Тримата мъже се спогледаха и се наканиха да се изправят. Точно в този миг чуха по коридора шум от енергични стъпки и лакираната врата се плъзна настрани.

— О, вие сте тук! Хаяши! Мимасака! Изпих чая и изядох сладките. Сега се връщам обратно в Кийосу!

Тримата мъже се свлякоха на земята и сякаш се смалиха. Изведнъж Нобунага забеляза Шибата Кацуие.

— Хей! Това Кацуие ли е? — попита Нобунага усмихнат над простряното на земята тяло на Кацуие. — Когато пристигах, видях един кон точно като този, който ти яздиш. Значи все пак е бил твоят?

— Да… по случайност се отбих насам, ала както виждате, съм във всекидневно облекло. Затова си помислих, че ще е невъзпитано да се появявам пред вас, господарю, и останах тук.

— Много добре, това е много смешно. Я ме виж. Виж колко съм одърпан.

— Моля ви, простете ми, господарю.

Нобунага леко погъделичка врата на Кацуие с лакираното си ветрило.

— Превземка е да се занимаваме в отношенията между господар и служител с външността или да робувате на етикета! Официалността е за придворните в столицата. За рода Ода е достатъчно добро, че са местни самураи.

— Да, господарю.

— Какво има, Кацуие? Трепериш.

— Става ми още по-зле от мисълта, че може да съм ви обидил, господарю.

— Ха-ха-ха-ха! Прощавам ти. Стани. Не, чакай, чакай. Връзките на кожените ми чорапи са се развързали. Докато си долу, Кацуие, ще ми ги завържеш ли?

— Разбира се, господарю.

— Садо.

— Господарю?

— Обезпокоих ви, нали?

— Разбира се, че не, господарю.

— Не само аз мога да се отбия ненадейно, а също и гости от друга област. Бъдете нащрек, вие сте отговорни за тази крепост.

— Винаги съм на поста си, от сутрин до вечер.

— Много добре. Радвам се, че имам такива верни служители. Но не става въпрос само за мен самия. Ако допуснете грешка, тези мъже тук също ще си изгубят главите. Свърши ли, Кацуие?

— Завързах ги, господарю.

— Благодаря ти.

Нобунага се отдалечи от все още проснатите на земята трима мъже, мина по обиколен път от средния коридор до входа и си тръгна. Зашеметени за миг, Кацуие, Садо и Мимасака се спогледаха в бледите лица. Щом се съвзеха обаче, стремително се спуснаха подир Нобунага и на входа отново се проснаха по очи. Ала той вече се бе изгубил от поглед. Само шумът на чаткащи копита се чуваше от склона, водещ към главната порта. Служителите, които винаги изоставаха, сега се държаха близо до Нобунага и се стремяха да не го изпуснат отново от поглед. От слугите обаче само Ганмаку и Токичиро вървяха отзад, макар да не можеха да поддържат същия ход като конниците.

— Ганмаку?

— Да?

— Минало е добре, нали?

— Да.

Забързаха се след него, щастливи при вида на фигурата на своя господар, когото следваха. Ако нещо се случеше, се бяха разбрали с помощта на димни сигнали от кулата да пратят вест в крепостта Кийосу и ако се наложи, да убият местните стражи.

Крепостта Надзука бе жизненоважна за отбраната на Нобунага и беше в ръцете на неговия роднина Сакума Дайгаку. Един късен есенен ден, още преди зори, мъжете в крепостта бяха събудени от неочакваното пристигане на войници. Скочиха на крака. Да не би да е враг? Не, бяха от техните.

Един от съгледвачите се провикна в мъглата от наблюдателната кула:

— Хората от Нагоя са се разбунтували! Шибата Кацуие има хиляда мъже, а Хаяши Мимасака — над седемстотин!

Надзука бе неспособна на самостоятелни действия. Конници потеглиха сред мъглата да отнесат вестта в Кийосу. Нобунага все още спеше. Щом научи новината обаче, бързо облече доспехите, сграбчи едно копие и без нито един придружител се завтече навън. И в този момент Нобунага бе изпреварен само от един обикновен войник, който чакаше с кон пред портата Карабаши.

— Конят ви, господарю — рече той и подаде юздите на Нобунага.

Лицето на Нобунага доби необичайно изражение, сякаш от изненада, че някой се е оказал по-бърз от него.

— Кой си? — попита той.

Войникът свали шлема си и се накани да коленичи. Нобунага вече бе на седлото.

— Не е необходимо. Кой си?

— Вашият носач на сандалите, Токичиро.

— Маймунката ли?

Нобунага отново се изненада.

Защо носачът на сандалите, чиито задължения са в градината, е първият, който се появява преди битката? Снаряжението му бе просто, но имаше броня за гърдите, наколенници и шлем. Нобунага наистина се зарадва на бойната готовност на Токичиро.

— Готов ли си да се биеш?

— Само една дума и ще ви последвам, господарю.

— Много добре! Идвай с мен!

Нобунага и Токичиро бяха изминали двеста-триста разкрача в изтъняващата утринна мъгла, когато чуха гръмкия шум от петдесетина конници, следвани от четири-петстотин пешаци. Мъглата почерня от тях. Мъжете в Надзука се бяха сражавали отчаяно. Нобунага, един-единствен конник, се вряза в противниковите редици.

— Кой смее да вдигне ръка срещу мен? Садо, Мимасака, Кацуие, тук съм! Колко души имате? За какво се вдигнахте против мен? Елате да се сражаваме в двубой!

Гърмежът на яростния му глас пресече бойните викове на бунтовниците.

— Изменници! Дошъл съм да ви накажа! Да бягаш също е измяна!

Мимасака бе толкова изплашен, че побягна. Гласът на Нобунага се носеше подире му като гръмотевица. Дори и за тези мъже, на които Мимасака разчиташе, Нобунага бе естественият повелител. Когато се появи лично сред тях и им заговори, те нямаха сила да обърнат копия срещу него.

— Почакай! Изменник!

Нобунага настигна бягащия Мимасака и го наниза на копието си.

После изтръска кръвта от острието, обърна се към хората на убития и обяви пред тях:

— Макар и да вдигна ръка срещу господаря си, този никога няма да стане управител на област. Наместо да бъдете оръдие на изменници и да оставите на децата на вашите деца покрито с позор име, поискайте прошка сега! Разкайте се!

Когато научи, че левият фланг на бунтовническите сили се е предал и Мимасака е мъртъв, Кацуие потърси убежище при майката и брата на Нобунага в крепостта Саемори.

Майката заплака и затрепери, щом чу за поражението на войската им, а Нобуюки усети тръпки.

— Най-добре ще е, ако се откажа от света — им каза Кацуие, разгроменият предводител на бунтовническите сили.

Обръсна главата си, свали доспехите и облече одеждите на будистки свещеник. На следващия ден, придружен от Хаяши Садо, Нобуюки и майка му, се отправи към Кийосу да моли прошка за своите престъпления.

Извиненията на майката на Нобунага се оказаха особено убедителни. Предварително подготвена от Садо и Кацуие, тя замоли сина си да пощади тримата мъже. Противно на техните очаквания, Нобунага не бе сърдит.

— Прощавам им — каза само той на майка си и като се обърна към Кацуие, чийто гръб се бе облял с пот, продължи: — Защо си си обръснал главата, свещенико? Що за объркан нещастник си ти! — Усмихна се неестествено и след това остро заговори на Хаяши Садо: — И ти също. Това не подхожда на мъж на твоята възраст. След като Хирате Накацукаса умря, се уповавах на тебе като на моя дясна ръка. Съжалявам, че станах причина за смъртта на Накацукаса. — Очите на Нобунага се просълзиха и за миг той млъкна: — Не, не. Тъкмо заради моето недостойно държание Накацукаса посегна на живота си и вие станахте изменници. Отсега насетне ще обмислям по-издълбоко нещата. А вие ще ми служите и напълно ще ми отдадете сърцата си. Иначе няма никакъв смисъл да бъдеш воин. Един господар ли трябва да следва самураят или да бъде безпризорен ронин?

Очите на Хаяши Садо се отвориха. Той видя какъв е всъщност Нобунага и най-сетне прозря голямата му природна надареност. Твърдо се зарече да му бъде верен и си тръгна, без да вдигне поглед от земята.

Изглежда обаче собственият брат на господаря не разбираше това. Нобуюки имаше твърде ниско мнение за великодушието на Нобунага и си помисли: „Моят буен по-голям брат не може да ми стори нищо, понеже тук е майка ни.“

Заслепен и закрилян от обичта на майка си, Нобуюки продължи да заговорничи. Нобунага със съжаление ставаше свидетел на всичко и си мислеше: „Най-добре ще е да не обръщам внимание на това, какво прави Нобуюки“. Заради него обаче много от служителите могат да се разбунтуват и да престъпят своя дълг на самураи. Макар да му е брат, заради благото на рода той трябва да умре. Намери повод, задържа Нобуюки и се отърва от него.

Никой вече не смяташе Нобунага за глупав. Напротив, всички се свиваха от страх пред ума и остротата на неговия поглед.

— Лекарството подейства малко повече от нужното — отбелязваше понякога Нобунага с дяволита усмивка.

Той обаче се бе подготвил вече. Още от по-рано не възнамеряваше да се прави на глупав, за да заблуждава служителите и роднините си. Със смъртта на баща му защитата на областта от заобиколилите я отвсякъде врагове бе станала негова отговорност. Дори понякога да се стигаше дотам да го взимат за глупак, беше надянал своята маска, за да се чувства по-сигурен. Преструваше се пред роднините и служителите си, за да заблуждава враговете и техните многобройни шпиони. През цялото време обаче Нобунага изучаваше човешката природа и всички тайни пътища на обществения живот. Понеже беше все още млад, ако се бе проявил като способен владетел, враговете му щяха да вземат предпазни мерки.

Началникът на прислугата Фуджии Матаемон влезе тичешком и извика Токичиро, който си почиваше в малката къща:

— Маймунке, ела бързо!

— Какво има?

— Викат те!

— Хъ?

— Господарят внезапно попита за теб и ми нареди да те извикам. Да не си направил нещо лошо?

— Нищо.

— Е, както и да е, идвай бързо — го подкани Фуджии и се затича в неочаквана посока.

Докато оглеждаше днес складовете, кухните и килерите за дърва и дървени въглища, нещо накара Нобунага да се замисли.

— Доведох ви го.

Щом господарят премина покрай тях, Фуджии се просна по очи. Нобунага застана на място.

— А, доведе ли го?

Погледът му се спря на фигурата на чакащия отзад Токичиро.

— Ела насам, Маймунке.

— Господарю?

— От днес те назначавам в кухните.

— Много ви благодаря, господарю.

— Кухните не са място, където човек може да се прояви с копие в ръка, но са особено важна част от отбраната ни, също колкото самото бойно поле. Знам, че няма нужда да ти го казвам, но работи старателно.

Рангът и възнаграждението на Токичиро се увеличаваха изключително много. Като служител в кухнята той вече не беше слуга. Да бъдеш прехвърлен в кухнята обаче се смяташе тогава срамно за един самурай и хората го считаха за лош късмет: „Накрая го забутаха в кухните.“ Кухненската служба бе презирана от бойците като един вид заточение за хора с ниски способности. Дори и останалата домашна прислуга и слугите на самураите гледаха с пренебрежение на едно назначение в кухнята и за по-младите самураи това бе място, откъдето надали имаш изгледи или възможност да се издигнеш. Матаемон съчувстваше на Токичиро и го утешаваше.

— Прехвърлиха те на доста маловажна служба, Маймунке и мога да предположа, че не си доволен. След като обаче възнаграждението ти е нараснало, не би ли трябвало вместо това да смяташ, че си понапреднал малко в обществото? Като носач на сандалите понякога работиш пред коня на господаря и има известна надежда да се издигнеш. От друга страна може да потрябва да се разделиш с живота си. Ако си в кухните, няма нужда да се тревожиш за това. Може да продадеш кравата и да си запазиш млякото.

Токичиро кимаше и отвръщаше:

— Да, да.

Вътрешно обаче не беше ни най-малко разочарован. Напротив, много бе доволен, че е получил от Нобунага повишение, на което не се беше и надявал. Щом започна работа в кухнята, първото, което го порази, бяха тъмнината, влагата и мръсотията, скромните хорица, които приготвяха храната и дори по обяд не виждаха слънцето и старият главен готвач, който от години работеше без почивка сред миризмата на бульон от водорасли.

„Това няма да го бъде“, си каза мрачно Токичиро. Не можеше да понася да стои на потискащи места. „Ами ако в онази там стена пробием голям прозорец, за да влизат въздух и светлина?“, помисли си той. Но в кухнята за всичко си имаше определен ред и тъй като мъжът, който отговаряше за това, беше от старото поколение, всяко едно нещо се превръщаше във въпрос. Токичиро без много шум проверяваше колко от сушената риба се е развалила и преглеждаше ежедневно докарваните от търговците продукти. След като той пое грижите за това, доставчиците, които запазиха положението си в крепостта, скоро бяха много по-доволни.

— Някак си, когато не ми викат през цялото време, не мога да не докарвам по-добра стока и да не свалям цената — заяви един от търговците.

— Та вие можете да засрамите търговеца, господине Киношита! Знаете текущите цени на сушения зеленчук, сушената риба и зърното! А имате и набито око за стоката. Радва ни, че така умеете да взимате стоката толкова евтино — каза друг.

Токичиро се засмя и отвърна:

— Глупости, аз не съм търговец, значи какво може да умея и да не умея? Това за мен не е въпрос да спечеля нещо. Просто стоката, която доставяте, отива за храна на хората на моя господар. Животът зависи от това, с което се храним. До каква степен тогава оцеляването на тази крепост зависи от храната, която се приготвя в кухнята? Цел на нашата служба е да дадем най-доброто, което можем.

От време на време черпеше своите доставчици с чай и когато се отпуснеха, в хода на разговора им обясняваше това-онова.

— Вие сте търговци и затова всеки път, когато доставяте товар стока в крепостта, веднага мислите за това каква печалба ще направите. И макар вероятно да не изгубите от това всичко, какво мислите ще стане, ако нашата крепост падне в ръцете на някоя вражеска област? Няма ли дългогодишни сметки да се стопят — главницата ведно с лихвата? А ако военачалник от друга област завладее крепостта, търговците, които ще дойдат с него, ще ви отнемат сделките. Ако си представите рода на господаря като корен, то като негови клони вие ще продължавате да благоденствате. Не трябва ли така да гледаме на печалбата? Значи, краткосрочната печалба, получена от доставките ви за крепостта, не е във ваш дългосрочен интерес.

Токичиро се отнасяше с внимание и към възрастния главен готвач. Дори когато нещата бяха съвсем ясни, питаше стареца какво смята. Слушаше го, макар и да е на противоположно мнение. Но сред другарите му по работа имаше и такива, които пръскаха зловредни слухове и искаха да се отърват от него.

— Така снове насам-натам.

— Пъха си носа навсякъде.

— Дребна маймуна, дето само ни създава работа.

Когато някой вдига вълни около себе си, непременно ще привлече вниманието на другите, затова Токичиро се отнасяше към такива клюки с безразличие. Планът му за преустройство на кухнята беше одобрен и от главния готвач, и от Нобунага. Нае един дърводелец да пробие отдушник в тавана и да изреже в стената голям прозорец. Отводнителните канали също бяха прокарани, както той намираше за по-добре. Сутрин и вечер слънцето ярко грееше в кухните на крепостта Кийосу, които от години бяха толкова тъмни, че дори по обяд храната се готвеше на светлина от свещ. Подухваше и освежителен ветрец.

Очакваше мърморенията:

— Храната лесно се разваля.

— Вдига се прах.

Токичиро не обръщаше внимание на тези оплаквания. После помещението стана чисто — ако някой видеше боклук, го изнасяше. След една година кухните се бяха превърнали в светло и проветрено място, с обстановка също толкова приветлива като нрава на Токичиро.

Тази зима Мураи Нагато, който дотогава надзираваше запасите с въглища и дърва, бе освободен от поста си и Токичиро бе назначен за негов приемник. Защо бе уволнен Нагато? И защо той самият бе издигнат да отговаря за въглищата и дървата? Когато получи назначението си от Нобунага, Токичиро размисли и върху двата тези въпроса. А-ха! Господарят Нобунага иска да спести повече от дърва и въглища. Да, такива бяха неговите миналогодишни заповеди, но начинът, по който икономисва Мураи Нагато изглежда не го задоволяваше.

Задълженията му го водеха из цялата обширна площ на крепостта, по всички места, където употребяват въглища и дърва — канцелариите, къщите за почивка, страничните стаи, вътре и навън, навсякъде, където през зимата наклаждаха огньове в големите изрязани в пода огнища. Особено в спалните на прислугата и в помещенията на младите самураи въглищата се трупаха накуп до жаравата и ясно свидетелстваха за ненужни разходи.

— Господин Киношита е! Господин Киношита е тук!

— Кой е този Киношита?

— Господин Киношита Токичиро, когото назначиха да отговаря за въглищата и дървата. Обикаля с намусен израз на лицето.

— А, онази маймуна ли?

— Направи нещо с пепелта.

Младите самураи бързешком покриха червената жар с пепел, сложиха всичко черно в кутията за въглища и добиха много самодоволен вид.

— А, тук ли сте?

Щом влезе, Токичиро с труд си проправи път през групата и си натопли ръцете на огнището.

— Недостойната ми особа получи нареждане да надзирава доставките на въглища и дърва. Ще ви бъда благодарен, ако ми помагате.

Младите самураи си заразменяха неспокойни погледи. Токичиро вдигна голямата желязна маша, която стоеше в огнището.

— Не е ли студено тази година, а? Да покривате така живите въглени… не може да се стоплите само като си греете пръстите. — Изрови няколко червени въглена. — Не трябва ли да сте по-щедри с въглищата? Разбирам, че досега имаше точно определено количество въглища, които да се потребяват ежедневно във всяка стая, но е голяма досада да пестиш от топлина. Моля ви, използвайте въглищата изцяло. Елате в склада и си вземете толкова, колкото ви трябват.

Отиде в помещенията на пехотинците и на самурайската прислуга и почна да окуражава хората, които доскоро се бяха стряскали от призивите да бъдат пестеливи, да употребяват повече въглища и дърва!

— Много е щедър на този си пост сега, нали? Може на господин Маймунка да му се е замаяла главата от внезапното повишение. Ако обаче го слушаме прекалено, може да си докараме такава кавга, каквато никога досега не сме чували.

Колкото и снизходителен да беше, служителите сами си слагаха граница.

Разходите за дърва и въглища в крепостта Кийосу за една година надхвърляха стойността на хиляда крини ориз. Ежегодно голямо количество дървета биваше изсичано и превръщано в пепел. За двете години служба на Мураи Нагато не бе спестено съвършено нищо. Обратно, разходът беше нараснал. И по-лошо от всичко, неговите призиви за пестеливост само потискаха и дразнеха служителите. Първото, което стори Токичиро, бе да освободи хората от това бреме. Отиде при Нобунага и направи следното предложение:

— През зимата по-младите самураи, пехотинците и прислугата прекарват дните си на закрито и само ядат, пият и говорят празни работи. Преди да почнем да пестим от въглища и дърва, смирено бих предложил Ваше Височество да вземе мерки за поправяне на тези лоши навици.

Нобунага бързо даде нареждания на своите старши служители. Те повикаха началника на прислугата и командира на пехотинците и обсъдиха задълженията на служителите в мирно време — поправяне на доспехи, четене, упражняване на дзен-медитация и инспекционни обиколки из областта. И после най-важното — усвояване на похвати за бой с огнестрелно оръжие и копие, строителни работи в крепостта, а за слугите, когато имат време — подковаване на коне. Причината? Да не им остава свободно време. За военачалника неговите служители-самураи бяха също толкова скъпи, колкото собствената челяд. Връзката между господаря и изцяло посветилите се нему служители бе така силна, както между кръвни родственици.

В деня на някоя битка тези бяха хората, които пред самия негов поглед ще отдадат живота си. Ако не му са скъпи или ако не усещат привързаност и благосклонност, няма да разполага с храбри войници, които да умират за него. Ето защо през мирно време за един господар бе твърде лесно да е прекалено щедър — с мисъл за деня на битката.

Нобунага строго наложи ежедневните задължения и не остави на служителите си никакво свободно време. Същевременно нареди прислужничките, които се грижеха за домакинството, да бъдат обучени и дори да се упражнят какво да правят, когато са затворени в крепост под обсада, така че установеният дневен ред не оставяше празно време от сутрин до вечер. Това, разбира се, се отнасяше и за самия него.

Когато видеше Токичиро, настроените му винаги се разведряваше.

— Как са нещата в последно време, Маймунке?

— Добре! Виждам последици от вашите нареждания, но все още има какво да направите.

— Още ли не е достатъчно?

— Има още много.

— Още нещо ли липсва?

— Редът в крепостта трябва тепърва да бъде въведен и сред гражданите.

— Хм. Разбирам.

Нобунага слушаше какво му говори Токичиро.

Служителите все правеха кисели лица и гледаха на това с недоволство. Малко бяха примерите за някой като Токичиро, който за кратък отрязък от време се бе издигнал от стаята на прислугата до положение да седи в присъствието на своя господар и още по-малко — случаите някой да отива при господаря и гласно да му представя собствени препоръки. Естествено, те се мръщеха, сякаш това е някакво безчинство. При все това до средата на зимата годишния разход на въглища и дърва, който някога бе надхвърлял хиляда крини, беше значително намален.

Тъй като сега служителите нямаха свободно време, те вече не безделничеха край огнището и не хабяха въглища. Дори когато имаха малко почивка, по причина, че мъжете постоянно движеха тела и упражняваха мускулите си, огънят естествено стана ненужен и дърва се използваха само за готвене. Горивото, което преди употребяваха за един месец, сега бе достатъчно да стигне за три.

Въпреки всичко Токичиро не беше убеден, че докрай е изпълнил задълженията си. Сделките за продажба на въглища и дърва за идущата година се сключваха през лятото. Начело на една група от доставчици на крепостта той потегли на ежегодния оглед, който дотогава беше проста формалност. Служителите, които отговаряха за него, никога не отиваха по-далеч от това да питат колко дъбови дървета от еди-кой си вид има на дадена планина и колко от друг някой вид — на съседната. Като използваше доставчиците за водачи, Токичиро съвестно си отбелязваше всичко, което вижда. Вярваше, че може да прецени състоянието на земеделските стопанства и на градовете, но сега по липса на опит не бе в състояние дори да даде предположение колко дърва ще могат да излязат от една планина. И трябваше да признае, че тънкостите при покупка на дървени въглища и дърва му убягват.

Като другите чиновници преди него, той мина обиколката за оглед, мърморейки:

— Хм, хм. Така ли? Ясно, ясно.

Според обичая денят завърши с покана за служителя на угощение в дома на местен големец. Много от времето мина в размяна на незначителни приказки.

— Благодаря, че дойдохте чак дотук.

— Няма много какво да предложим, но моля ви, чувствайте се като у дома си.

— Надяваме се да ни окажете услугата и в бъдеще да сте наши клиенти.

Един след друг те ласкаеха Токичиро. Естествено, сакето се поднасяше от привлекателни млади жени. Те бяха непрестанно до него, плакнеха му чашата, доливаха я и му предлагаха все нови изискани ястия. Стигаше само да каже какво иска и то се изпълняваше.

— Хубаво е това саке — каза той.

Беше в добро настроение — нямаше причина да не е. Благоуханията на прислужващите на масата момичета пленяваше сетивата му.

— Красиви са — каза. — Всички до една.

— Обича ли ваша чест жените? — попита малко на шега един от доставчиците.

— Обичам както жените, така и сакето — отвърна много сериозно Токичиро. — Всичко на този свят е хубаво. Ако не внимаваш, обаче, дори хубавите неща могат да се обърнат срещу тебе.

— Моля, чувствайте се свободен да се порадвате на сакето и също на младите цветя.

— Ще го направя. Между другото, изглежда се колебаете да говорим за работа, така че аз ще разчупя леда. Бихте ли ми показали книжата с описа на дърветата в планината, където бяхме днес?

Донесоха му го да го прегледа.

— А, много е подробен — отбеляза той. — И нали няма несъответствия в броя на дърветата?

— Съвършено никакви — увериха го.

— Тук пише, че в крепостта са били доставени осемстотин мерки. Може ли толкова много дървени въглища и дърва за горене да излязат от такава малка планина?

— Това е, понеже търсенето беше по-малко от предната година. Да, това е количеството от планината, която огледахме днес.

На следващата сутрин, когато търговците се появиха да поднесат почитанията си, им казаха, че Токичиро преди съмване е отишъл на планината. Поеха след него. Когато го настигнаха, даваше нареждания на група пехотинци и мести земеделци и горски селяни. Всеки човек имаше сноп въжета, отрязани на около метър дължина. Връзваха въже за всяко дърво. Като се знае, че са започнали с определен брой въжета, когато свършеха и си направеха сметка, можеше да определят общия брой дървета. Като сравни броя на дърветата с числата в описа, Токичиро почна да подозира, че последните са завишени с повече от една трета.

Той седна на един отрязан ствол и каза на един от хората си:

— Повикай доставчиците тук.

Търговците на гориво се проснаха по очи пред него. Сърцата им лудо биеха при мисълта какво има да се случи. Колкото и огледа на планината да се направят, броят на останалите неотсечени дървета не бе нещо, което един несведущ да определи лесно и всъщност отговарящите за доставките винаги бяха приемали на доверие отбелязаното в описа количество — така да се каже, бяха го поглъщали наведнъж. Сега продавачите имаха пред себе си чиновник, който нямаше да се остави да бъде заблуждаван.

— Няма ли голямо несъответствие между броя в този опис и действителния брой на дърветата?

Отговориха положително, но с колебание и изпълнени с лоши предчувствия.

— Какво значи това „да“? Коя е причината за това? Забравяте за многото години, през които сте се ползвали с покровителството на Негово Височество. Не сте ли сега неблагодарни, лъжливи и нагли и не се ли интересувате само как да направите печалба? Изглежда сте дали на лъжите си писмен вид и сте проявили алчност.

— Това не е ли малко силно казано, ваша чест?

— Числата се различават. Питам ви защо. Като се съди по написаното, само шейсет-седемдесет крини от сто поръчани, значи само шест-седемстотин от хиляда, действително се доставят в складовете.

— Не, ами, добре, как го смятате…

— Тишина! Няма извинение за това хора, които доставят гориво от тези планини, година след година да се занимават с измама на едро от такъв род. Ако съм прав, носите вина за заблуда на чиновник и ограбване на областната хазна.

— Ние… ние просто не знаем какво да кажем.

— Може да бъдете осъдени за това, което сте направили и всичкото ви имущество да бъде иззето. Обаче и предишните чиновници също са виновни в небрежност. Само за този път ще оставя да ви се размине… но при следното условие — трябва вярно да заявите броя на дърветата. Цифрите, които ми предоставяте написани, е най-добре да съответстват на действителното. Ясно ли е?

— Да, Ваше Превъзходителство.

— Има и друго едно условие.

— Ваше Превъзходителство?

— Една стара поговорка казва: „Отсечеш ли едно дърво, трябва да засадиш десет“. Според това, което видях в тези планини от вчера насам, всяка година се изсичат дървета, а не се засаждат всъщност никакви. Ако продължава така, ще има наводнения и оризищата и останалите ниви в подножието на планините ще бъдат опустошени. Областта ще бъде отслабена, а когато областта е в упадък, вие ще сте тези, които ще пострадат. Ако искате истински да спечелите, ако се надявате на същинско богатство за вашите семейства и желаете щастие за наследниците си, не трябва ли първо да направите своята област силна?

— Да — съгласиха се те.

— Като глоба и наказание за алчността ви, от сега нататък всеки път, когато отсечете по хиляда дървета, трябва безотказно да засаждате пет хиляди фиданки. Това е най-строга заповед: Съгласни ли сте?

— Много сме ви благодарни. Ако можете да ни простите при тези условия, фиданките ще бъдат засадени.

— Тогава предполагам, че би трябвало да увелича заплащането за доставките с пет процента.

По-късно същия ден съобщи на земеделците, които му бяха помагали, че е дал нареждане за засаждането на нови гори. Колко ще им плащат за засаждането на сто фиданки все още не е решено, но, добави той, най-вероятно е разходите да се поемат от крепостта. С това завърши и каза:

— Добре, а сега да се връщаме.

Окуражени от отношението на Токичиро, доставчиците почувстваха облекчение. Докато слизаха от планината, те си шепнеха помежду си:

— Каква страшна изненада! С този тук наблизо не може и за миг да не си нащрек.

— Умен е.

— Няма да получаваме парите наготово като преди, но няма и да загубим. Ще си го наваксаме, бавно, но сигурно.

Щом се върнаха в подножието, доставчиците веднага станаха нетърпеливи да си вървят, но Токичиро искаше да им се отплати за снощните развлечения.

— Свършихме си работата. Бъдете с мен тази вечер, отпуснете се и се забавлявайте добре — настоя той.

Покани ги на угощение в една местна странноприемница и сам весело си пийна.

Токичиро бе щастлив. Съвсем сам, но щастлив.

— Маймунке! — каза Нобунага (той все още го наричаше така понякога). — Откакто те сложих да отговаряш за кухнята, винаги си бил много спестовен там. Да забутам човек като теб на такова място е разхитително. Повишавам те в конюшните.

С новото назначение дойде и възнаграждение от тридесет кан, както и една къща в този квартал на града под крепостта, който бе запазен за самураи. Това поредно благоволение докара на лицето на Токичиро постоянна усмивка. Почти първото, което направи, бе да посети предишния си другар в работата Ганмаку.

— Свободен ли си? — попита го той.

— Защо?

— Искам да идем в града да те почерпя малко саке.

— Ами, не знам.

— Какво има?

— Ти сега си чиновник в кухнята. Аз още не съм нищо повече от носач на сандалите. Не искаш да те виждат, че пием заедно.

— Я не гледай така криво на нещата. Ако си мислех така, никога нямаше да дойда да те поканя. Да отговарям за кухнята бе над моето положение, но истината е, че сега съм пратен в конюшните с възнаграждение от трийсет кан.

— Хубаво!

— Дойдох тук, понеже, макар да си само носач на сандалите, ти си верен и предан слуга на Негово Височество. Искам да споделиш тази радост с мен.

— Това е със сигурност повод за поздравления. Но ти, Токичиро, си по-искрен от мене.

— А?

— Открит си към мен и не криеш нещо, докато аз доста неща съм премълчавал пред теб. Да ти кажа истината, понякога изпълнявам специални нареждания, като онзи път, за който знаеш. За това получавам големи възнаграждения направо от ръката на Негово Височество. Тайно изпращам парите у дома.

— Имаш семейство ли?

— Ако идеш в Цугемура в Оми, ще видиш, че имам семейство и двайсетина души прислуга.

— А, така ли?

— Така че за мен не е достойно да бъда черпен от теб. Както и да е, ако и двамата се издигнем в обществото, единият и другият едновременно, и двамата ще се черпим и ще бъдем черпени.

— Не знаех.

— Съдбата ни очаква някъде в бъдещето — така си мисля аз.

— Прав си, съдбата ни е още пред нас.

— Да се уповаваме на бъдещето.

Токичиро се почувства дори по-щастлив. Светът е хубав. Нищо пред погледа му не бе покрито със сянка или тъмнина.

Радваше се при мисълта, че новото му положение е свързано с някакви си тридесет кан, но тази скромна сума е знак на признание за двете му години като чиновник. Годишният разход на гориво бе намален повече от наполовина, но не само наградата го караше да се чувства добре. Бяха го похвалили:

— Добра работа свърши. Човек като тебе не трябва да се пилее на такова място.

Да му говори така някой като Нобунага бе радост, която нямаше да забрави никога. Неговият господар беше военачалник и знаеше как да говори на хората си. Въодушевлението на Токичиро, изпълнен с възхищение пред него, бе почти непоносимо силно. Някой друг можеше по погрешка да го вземе за чалнат, когато, усмихнат сам на себе си, с показващи се от време на време по лицето му трапчинки, напусна крепостта и заобикаля Кийосу. Докато вървеше през града, бе в добро настроение.

В деня, в който бе преместен, получи пет дена отпуск. Трябваше да се погрижи за покъщнина, да си намери икономка и може би слуга, макар да предполагаше, че къщата, която е получил, е на някоя задна улица, има разнебитена порта, по-скоро жив плет, отколкото същинска ограда и не повече от пет стаи. За първи път ставаше стопанин на дом. Свърна, за да отиде да я погледне. Махалата се обитаваше единствено от хора, които работят в конюшните. Намери дома на началника на групата и отиде да му поднесе почитанията си. Човекът беше излязъл, така че разговаря със съпругата му.

— Не сте ли женен още? — попита го тя.

Призна, че не е.

— Ами, това е малко неудобство за вас. Тук имам слуги и излишна мебел. Защо не вземете, каквото ви трябва?

„Любезна е“, си помисли Токичиро, когато излизаше от портата с думите, че сигурно по един или друг повод изцяло ще разчита на нея. Самата тя излезе навън и извика двама от прислужниците си.

— Това е господин Киношита Токичиро, който съвсем наскоро е получил служба в конюшните. Не след дълго ще се мести да живее в празната къща с адамовите дървета. Разведете го наоколо и когато имате малко време, почистете мястото.

Воден от слугите, Токичиро отиде да види своето официално жилище. Беше по-голямо, отколкото си го бе представял.

— Ами че това е чудесна къща — промълви той, застанал пред портата.

Щом разпита, откри, че предишният обитател бил някакъв мъж на име Комори Шикибу. Изглежда бе минало време оттогава и къщата беше доста занемарена, но в неговите очи тя бе направо голям имот.

— Тези адамови дървета са на такова видно място, понеже от времето на прадедите ни това е бил родовият знак на Киношита — каза Хийоши на слугата.

Не бе сигурен дали това е истина, но му звучеше добре. Струваше му се, че е виждал такъв знак върху стария сандък за доспехи на баща си или върху ножницата му.

Сега беше в такова настроение, че се отнасяше открито с хората около себе си и ако нямаше нещо от изключителна важност, което да изисква хладнокръвие, се оставяше на въодушевлението и на своята склонност към приказливост. И все пак, след като думите излезеха от устата му, се смъмряше сам, че не е бил по-благоразумен — не защото тези думи бяха следствие на зла воля или страх, а понеже сам той не придаваше на дадения въпрос никакво значение. Освен това мислеше, че това ще даде храна за упреци, че Маймунката бил самохвалко. Можеше да признае сам пред себе си: „Истина е — малко самохвалко съм.“ Въпреки това тесногръдите и придирчиви хора, които бяха добили заради приказливостта му погрешна представа или предразсъдъци по негов адрес, никога нямаше да бъдат на негова страна в течение на бляскавото му издигане.

Видяха го по-късно в оживената централна част на Кийосу, където си купуваше мебели. След това забеляза в един магазин за стари дрехи наметка, предназначена за носене над бронята, която бе украсена с изображение на бяло адамово дърво. Токичиро веднага влезе вътре да попита за цената. Беше евтина. Бързо плати и също така бързо я изпробва. Беше му малко голяма, но въпреки това не му стоеше зле и когато продължи по пътя си, остана с нея. Синият памучен плат бе тънък и при вървенето се вееше на вятъра. Само на яката бе защита някаква скъпа на вид материя, навярно брокат. Запита се кой ли я е носил преди и е наредил да нарисуват с бяло на гърба на дрехата знака на адамовото дърво.

„Как бих искал да покажа това на майка си“, помисли си той с радост.

Точно тук, в богатата част на града, бе обхванат от почти нетърпимо вълнение. Изведнъж се сети за дюкяна за съдове в Шинкава. Нещо го накара да си спомни колко нещастен вид имаше, когато буташе босоног препълнената със съдове количка покрай втренчените погледи на хората — красивите градски обитатели. Спря се пред един магазин за платове, където по полиците се редяха висококачествени тъкачески произведения от Киото.

— Моля ви да доставите това незабавно — настоя той, докато оставяше парите за покупката си.

Отново излязъл навън, отбеляза, че винаги става така — след половин ден почивка кесията му е празна.

„Кифли на пара“, обявяваше великолепната табела със седефени букви, закачена на покрива на един уличен ъгъл. Тези кифли бяха специалитет на Кийосу, по чиито многолюдни улици пътниците се смесваха с местните хора.

— Добре дошли! — каза едно слугинче с червена престилка. — Влезте. За тук ли ще си вземете или ще си купите за в къщи?

Токичиро седна на едно ниско столче и отвърна:

— И двете. И бих искал да доставите една кутия — и да бъде голяма — в моя дом в Накамура. Попитайте кираджията кога ще пътува в тази посока. Ще ви оставя бакшиш за разноските.

Един обърнат с гръб към Токичиро мъж усърдно работеше, но изглежда бе собственикът на магазина.

— Много ви благодарим за посещението, господине — обади се той.

— Вие изглежда въртите добра търговия. Тъкмо молех да ми доставят у дома малко кифли.

— Разбира се, господине.

— Няма значение кога ще стане, но доверявам това на вас. И ще сложите ли моля това писмо в кутията с кифлите? — той извади от ръкава си едно писмо и го подаде на собственика. На плика пишеше: „За майка ми. Токичиро.“

Собственикът го взе и попита наистина ли не е спешно.

— Не, както казах, не е. Когато и да го направите, ще е добре. Майка ми винаги особено е обичала вашите кифли.

Докато говореше, си отхапа парче, вкусът на кифлата отприщи поток от спомени и после много скоро накара очите му да се просълзят. Това бяха кифлите, които неговата майка така обичаше. Спомни си за дните на детството, когато минаваше покрай това място и копнееше да купи малко за нея. Толкова искаше да си хапне една, че сякаш ръка се подаваше от гърлото му. В онези дни можеше само с мрачно упорство да продължава да бута количката си.

Един самурай, който гледаше към него, дояде своята чиния с кифли, изправи се и се обади:

— Господин Киношита ли е това?

С него имаше младо момиче.

Токичиро се поклони дълбоко и с голяма любезност. Беше стрелецът Асано Матаемон. Бе мил към Токичиро от времето, когато беше слуга и този бе склонен да бъде особено учтив към него. Тъй като магазинът беше далеч от мястото на крепостта, Матаемон се бе отпуснал и в добро настроение.

— Сам ли сте? — попита той.

— Да.

— Няма ли да дойдете с нас? С дъщеря си съм.

— О, дъщеря ви ли?

Токичиро погледна към мястото, където през една пейка шестнадесет-седемнадесетгодишно момиче се обърна, за да застане с гръб към него и остави пред погледа му само своя бял тил, който се открояваше сред оживената тълпа. Беше прекрасна. Така изглеждаше не само на Токичиро, който имаше много чувствително за хубостта око. Всеки би казал същото — бе красива и за това нямаше спор, беше жена далеч над обикновените.

В отговор на повикването на Матаемон Токичиро седна срещу притежателката на тези ясни очи.

— Нене — каза Матаемон. Името бе хубаво и добре подхождаше на нрава й. Умните очи спокойно блестяха сред нейните изящно оформени черти. — Това е Киношита Токичиро. Наскоро бе издигнат от кухненски чиновник да се грижи за конюшните. Запознай се с него.

— Да, добре… — Нене се изчерви. — Вече се познавам с господин Киношита.

— А? Какво значи това познаваш се? Къде и кога сте се виждали?

— Господин Токичиро ми пращаше писма и подаръци.

Матаемон доби силно озадачен вид.

— Страшно съм изненадан. И ти отговори ли на писмата му?

— Изобщо нищо не съм пратила.

— Това е хубаво, но да не ми ги показваш на мен, твоя баща, е непростимо.

— Всеки път казвах на майка и тя връщаше подаръците, освен тези по особени поводи.

Матаемон погледна дъщеря си, после Токичиро.

— Като баща винаги ще се притеснявам, но сега съм бил наистина нехаен. Не съм знаел. Чувал бях, че Маймунката е лукав човек, но никога не съм предполагал, че ще прояви интерес към моята дъщеря!

Токичиро се почеса по главата. Чувстваше се много неудобно и ярко се изчерви. Матаемон почна да се смее и на него му олекна, но руменината все още си оставаше. Макар да не можеше да каже какво изпитва към него Нене, той самият беше влюбен в нея.

Към следващата част или към съдържанието

Ейджи Йошикава Тайко (10)

Метаданни

Данни

Тайко

Информация

История

Сваляне / Връзки

Лудият господар

Ейджи Йошикава
Тайко (10)