Ейджи Йошикава
Тайко (47)

Двата пътя

Унил вятър духаше между боровете, които растяха около стана на Мицухиде в Онбодзука. Завесата на шатрата се издуваше на вятъра като някаква голяма бяла птица, непрестанно плющеше и напяваше странна и тъжна песен на безпокойството.

— Йоджи! Йоджи! — извика Мицухиде.

— Да, господарю.

— Това вестоносец ли беше?

— Да, господарю.

— Защо не е дошъл право при мен?

— Известието му още не е потвърдено.

— И да не би някой друг да определя какво може и какво не може да стига до ушите ми? — попита раздразнен Мицухиде.

— Простете, господарю.

— Вземете се в ръце! Нима губите кураж при първия лош признак?

— Не, господарю. Но вече съм уверен, че ще умра.

— Наистина ли?

Изведнъж Мицухиде осъзна, че говори пискливо и снижи глас. После си помисли, че може би сам трябва да се вслуша в укора, който преди малко отправи към Йоджиро. Сега вятърът свистеше много по-самотно, отколкото през деня. Зад полегатия склон се простираха зеленчукови градини и ниви. На изток лежеше Куга Навате, на север — планини, на запад — река Енмьоджи. В мрака на бойното поле личаха единствено бледите и трептящи светлинки на звездите.

Минали бяха само три часа — от този на маймуната до втората половина на онзи на петела. В началото цялото поле бе покрито със знамената на Мицухиде. И къде бяха те сега? Всички прекършени. Слушаше имената на убитите, докато накрая не успя вече да следи броя им.

Всичко трая само три часа. Нямаше съмнение, че преди малко Йоджиро е получил още някоя лоша новина. Липсваше му вече смелост да я предаде на Мицухиде. Смъмрен от господаря си, той повторно слезе по хълма. Огледа се, облегна се отпаднал на ствола на едни от боровете и впери очи в звездите.

Някакъв конник се приближи до Йоджиро и спря пред него.

— Свой или враг?! — извика служителят, като насочи към непознатия копието, на което се бе подпирал досега при ходенето.

— Свой — отвърна ездачът и слезе от седлото.

Още по несигурната походка Йоджиро веднага разбра, че мъжът е тежко ранен. Приближи се до него и му подаде ръка за помощ.

— Гьобу! — възкликна той, като позна другаря си. — Дръж се здраво! Опри се на мене.

— Йоджиро, ти ли си? А къде е господарят Мицухиде?

— На върха на хълма.

— Още ли е там? Сега това място е опасно за него. Трябва веднага да се махне оттук.

Гьобу се приближи до Мицухиде и се просна по очи пред него.

— Цялата ни войска е разгромена. Мъртвите лежат на купища един върху друг; толкова много срещнаха славно смъртта през време на битката, че не мога да изредя имената им.

Щом вдигна поглед, видя само пребледнялото лице на Мицухиде, което сякаш плуваше под тъмните очертания на боровете. Господарят не каза нищо, сякаш въобще не е чул какво му говорят.

— По едно време — продължи Гьобу — си пробихме път близо до центъра на Хидейоши, но щом се стъмни, нямахме вече път за отстъпление и не можехме да намерим господаря Денго. Отрядът на генерал Сандзаемон бе обкръжен от врага и тогава последва страшно яростен сблъсък. Успя да се измъкне само с двеста души. Думите му бяха: „Вървете незабавно в Онбодзука и кажете на Негово Височество да се оттегли възможно най-бързо в крепостта Шорюджи и там или да се приготви за отбрана, или през нощта да отстъпи към Оми. Дотогава аз ще охранявам тила му. След като получим потвърждение, че е тръгнал, ще нападнем стана на Хидейоши и ще се бием там до смърт.“

Мицухиде още мълчеше. След като свърши с разказа си, Гьобу се строполи на земята и издъхна.

Господарят се втренчи в него от мястото си и после впери празен поглед към Йоджиро.

— Дълбоки ли бяха раните на Гьобу? — попита той.

— Да, господарю — отвърна Йоджиро просълзен.

— Изглежда мъртъв.

— Да, господарю.

— Йоджиро — обърна се внезапно Мицухиде с напълно променен глас, — какво ви съобщи предишния вестоносец?

— Няма да скрия нищо от вас, господарю. Отрядите на Цуцуи Джункей се появили на бойното поле и нападнали нашето ляво крило. Сайто Тошимицу и всичките му войни нямали сила да ги задържат и били напълно разбити.

— Какво? Това ли беше?

— Знаех, че ако ви кажа това сега, ще ви е трудно да го приемете. Наистина се надявах да го узнаете, когато мъката ви се е поуталожила.

— Такъв е светът на хората — рече мрачно Мицухиде.

После добави:

— Но нищо няма сега значение.

Засмя се. Или поне това, което се чу, наподобяваше смях. После рязко махна към задната част на стана и нетърпеливо поиска да доведат коня му.

Беше пратил повечето си отряди в боя, но в лагера при старшите му служители сигурно имаше най-малко още две хиляди души. Готвеше се да поведе тези хора да се присъединят към остатъците от поделението на Сандзаемон и да влязат за последно в бой с врага. Възседна коня си и даде заповед за нападение с глас, който отекна по цяла Онбодзука. После, без да чака войниците да се съберат, обърна животното и препусна надолу по хълма, придружен от неколцина конни самураи.

Някой изведнъж изскочи от стана, завтече се надолу по стръмното и застана с широко разперени ръце, за да препречи пътя му.

— Кой си? — попита го Мицухиде и спря.

— Защо ме спирате, Татеваки? — продължи остро господарят.

Беше един от неговите старши служители, Хида Татеваки, който бързо сграбчи юздата на коня му. После се поклони към него и каза:

— Човекът пред мен сега не е онзи господар Мицухиде, на когото съм служил. Война не се губи с едно поражение. Не ви подхожда да се стремите да се освободите от живота веднага след тази битка. Врагът ще ни се присмива, че сме загубили власт над себе си. Макар тук да бяхте победен, в Сакамото имате семейство, а и няколко разпръснати в отделни области военачалници просто чакат една дума от ваша страна. Със сигурност не може да нямате план за бъдещето. Оттеглете се на първо време в крепостта Шорюджи.

— За какво говорите, Татеваки? — поклати Мицухиде глава почти в един такт с полюшването на гривата на коня си. — Нима всички мъже, които загубихме, могат да станат отново и да си възвърнат войнската сила? Не мога да изоставя хората си на врага и да позволя да бъдат избити. Ще нанеса един последен удар на Хидейоши и ще накажа Цуцуи Джункей за измяната му. Не търся място, където да умра напусто. Ще им покажа кой е Мицухиде. А сега ме пуснете да мина!

— Защо мъдрият поглед на моя господар е толкова помътнял? Днес нашата войска бе сразена, загинаха най-малко три хиляди души, а безброй други бяха ранени. Пълководците ни са паднали в боя, младите воини разпръснати. Колко души, мислите, са ни останали сега в този лагер?

— Направете ми път! Мога да правя каквото реша! Направете ми път!

— Точно такива безотговорни думи доказват, че просто сте тръгнали срещу смъртта. Ще направя всичко, което мога, за да ви спра. Друго щеше да е, ако тук имаше още три-четири хиляди мъже, готови да се сражават, но подозирам, че след вас ще тръгнат само четиристотин или петстотин. Всички останали се измъкнаха след свечеряване от стана и избягаха — каза Татеваки просълзен.

Нима умът на човека е така неустойчив? И когато този ум му изневери, дали той направо полудява? Татеваки гледаше побеснелия Мицухиде и се питаше как може този мъж да се е променил дотолкова. Лееше горчиви сълзи и си припомняше колко предпазлив и разумен бе някога господарят му.

Сега пред коня на Мицухиде застанаха и други пълководци. Двамина вече се бяха сражавали в битката, но загрижени за сигурността на своя повелител, се бяха върнали в стана.

— Докато продължаваме да стоим тук — обади се единият — вражеските сили ще настъпват все по-близо и по-близо. Може да намерим края си право на това място. Трябва да пришпорим конете и колкото можем по-бързо да стигнем до Шорюджи.

Татеваки вече не се интересуваше от намеренията на своя господар. Нареди да надуят раковината и бързо даде заповед за отстъпление на север. Йоджиро и още един служител изоставиха конете си и тръгнаха пеш, като всеки хвана от едната страна юздата на коня на Мицухиде. Останалите войници и началниците им ги последваха. Но, точно както каза Татеваки, те не наброяваха повече от петстотин души.

Мияке Тобей бе началник на крепостта Шорюджи. И тук всичко вещаеше поражение и укреплението бе изпълнено с мрачно чувство на обреченост. Обитателите, заобиколени от мъждиви фенери, обсъждаха как да се спасят. Така и не намериха разумно решение. Дори Мицухиде разбра, че няма вече какво да се направи.

Стражите пред крепостта на няколко пъти предупреждаваха за приближаването на врага. Самите стени не бяха достатъчно здрави, за да устоят на напора на Хидейошевата войска. Когато преди няколко дни Мицухиде нареди да поправят крепостта Йодо, дори и тя бе заварена в такова състояние. Положението не беше много по-различно от това да започнеш да строиш бент, едва след като си чул шума от прииждащата вода.

Може би единственото, заради което в този миг Мицухиде не съжаляваше, беше, че голяма част от неговите пълководци и воини му остана вярна и в яростната битка те по затрогващ начин доказаха тази си вярност. В известен смисъл бе нелепо, че в рода Акечи — рода, който погуби своя собствен господар — имаше хора, все още готови да запазят докрай връзката между господар и служител. Мицухиде явно бе достоен за такава желязна преданост, каквато неговите самураи му показваха.

По тази причина, макар битката да не бе траяла повече от три часа, броят на убитите и ранените бе необикновено висок. По-късно се установи, че Акечи са дали повече от три хиляди жертви, докато отрядите на Хидейоши са загубили над три хиляди и триста. Броят на ранените бе безчетен. По това можеше да се съди за голямата дързост на хората на Акечи, която в никакъв случай не отстъпваше на тази на техния предводител. Предвид малочислеността на силите на Мицухиде — почти наполовина по-малко от тези на противника му — и неблагоприятното им разположение на полето на самата битка, неговото поражение не можеше с нищо да го посрами.

 

 

Беше краят на тринадесетия ден от шестия месец. Луната бе забулена от тънки облаци. Един-двама въоръжени конници яздеха отделно по-напред, а останалите ги следваха. Тринадесетте ездачи се движеха в разпръснат строй от северния бряг на река Йодо към Фушими.

Щом най-сетне навлязоха в една тясна клисура, която водеше дълбоко в планината, Мицухиде се извърна и попита Татеваки:

— Къде сме?

— Това е долината Окаме, господарю.

Върху Татеваки и хората, които го следваха, падаха светли петънца от процеждащата се между клоните лунна светлина.

— Мислите да минете северно от Монояма и после да излезете на пътя за Огурусу при храма Каншу ли? — попита Мицухиде.

— Точно така. Ако вървим все в тази посока и преди да се е съмнало стигнем колкото се може по-близо до Ямашина и Оцу, после няма да има от какво да се тревожим.

Внезапно Шинши Сакудзаемон спря своя кон малко пред този на Мицухиде и направи знак да млъкнат. Останалите ездачи също спряха. Без да прошепнат и дума, те само изпратиха с погледи Акечи Шигетомо и Муракоши Санджуро, които тръгнаха напред да разузнаят. Двамата спряха конете си до един поток и махнаха на мъжете по-назад да почакат. Останаха известно време така, заслушани в околността.

Да не би това да е вражеска засада?

Най-сетне по лицата им се изписа израз на облекчение. Останалите последваха знаците на Шигетомо и Санджуро и тихо тръгнаха отново напред. Луната и облаците висяха като окачени на среднощното небе. Колкото и крадешком да напредваха обаче, щом тръгнаха да изкачват склона, конете започнаха да събарят камъни или да стъпват по прогнили дървета и ехото дори на такива леки шумове събуди заспалите птици. При всеки звук Мицухиде и спътниците му спираха конете си на място.

След ужасното поражение те намериха убежище в крепостта Шорюджи и там си починаха. По-късно обсъдиха какво да направят. В крайна сметка единствената възможност се оказа да отстъпят към Сакамото. Всичките служители на Мицухиде настояха пред него за търпение. Господарят остави Мияке Тобей начело на крепостта и по здрач скришом излезе от портите й.

Отрядът, който го следваше чак докато напусна Шорюджи, все още наброяваше между четиристотин и петстотин души. Докато влязат в село Фушими обаче, повечето му бяха изменили и избягали. Малцината останали бяха неговите най-доверени служители, само тринадесет на брой.

— Ще трябва да дадем последен отпор на врага. Всеки, който не е решен да върви заедно с нашия господар до самия край, щеше да ни бъде само в тежест. Господарят Мицухару е в Сакамото заедно с три хиляди души войници. Трябва само да успеем невредими да стигнем до там. Моля се на боговете да помогнат на нашия беден повелител.

Така се утешаваха взаимно останалите заедно с Мицухиде служители.

Макар околността да беше хълмиста, нямаше истински стръмни места. Луната светеше, но почвата под дърветата се беше разкаляла от дъжда и пътят бе осеян с локви.

Освен това Мицухиде и неговите придружители бяха изтощени. Вече бяха стигнали близо до Ямашина и ако успееха да се доберат до Оцу, щяха да са в безопасност. Поне се поддържаха с тази мисъл. Но разстоянието до Ямашина се струваше на изтощените мъже по-дълго от сто часа път.

— Влезли сме в някакво село.

— Трябва да е Огурусу. Стъпвайте тихо.

Тук и там се виждаха покрити с гъста слама планински хижи. Хората на Мицухиде биха предпочели доколкото може да избягват такива обиталища на хора, но пътят минаваше между самите къщи. За щастие нито една от тях не светеше. Постройките бяха обградени с големи бамбукови гъсталаци и всичко сочеше, че хората вътре са дълбоко заспали, без въобще да знаят какви страшни събития са се разиграли преди два дни край тях.

Акечи Шигетомо и Муракоши Санджуро присвиха очи в тъмното и огледаха околността пред себе си. Преминаха по тесния селски път без произшествия. Спряха при завоя на пътя покрай един бамбуков гъсталак и зачакаха Мицухиде и останалите.

Очертанията на двамата мъже и отраженията от остриетата на копията им ясно се виждаха изпод сянката на дърветата на около петдесет разкрача встрани.

От тъмнината изведнъж дойде шум от чупене на съчки.

Татеваки, който водеше коня си пред Мицухиде, мигновено се обърна назад. Мракът бе надвиснал над сламената стряха на една хижа, потънала сред бамбуковия гъсталак. На около двадесет разкрача се виждаше Мицухиде, застанал на място като прикован.

— Господарю — повика го Татеваки.

Не последва отговор. Вятър нямаше, но нещо люлееше шубрака.

Татеваки тъкмо се канеше да се обърне, когато Мицухиде изведнъж пришпори коня си и го задмина, без да каже и дума. Беше се привел плътно към шията на животното. Татеваки намери това за странно, но въпреки това го последва заедно с останалите.

Преминаха така по пътя разстояние от около триста крачки, без да се случи нищо. След като настигнаха двамата пратени напред съгледвачи, тринадесетте продължиха напред. Мицухиде яздеше шести поред в колоната.

Изведнъж конят на Муракоши се стресна от нещо и се изправи на задни крака. В същия миг извадената му сабя профуча отляво на седлото и отнесе изострения връх на едно бамбуково копие. Ръцете, държали копието, бързо изчезнаха в бамбука, но останалите ясно видяха какво стана.

— Какво беше това? Разбойници ли?

— Сигурно. Внимавайте, изглежда се крият в гъсталака.

— Добре ли сте, Муракоши?

— Какво? Мислите ли, че ще се оставя бамбуковото копие на някакъв крайпътен крадец да ми навреди?

— Стига приказки! Вървете напред. От приказките само се бавим!

— А Негово Височество?

Всички погледнаха назад.

— Вижте!

Внезапно до един побледняха. Мицухиде лежеше на около сто разкрача пред тях, паднал от коня си. Гърчеше се на земята, стенеше от болка и изглежда нямаше да се изправи отново.

— Господарю!

Шигетомо и Татеваки слязоха от седлата, изтичаха при него и се опитаха да го поставят обратно на седлото. Но Мицухиде навярно вече нямаше сили за яздене. Само поклати глава.

— Какво е станало, господарю?

Останалите мъже забравиха всичко друго и се скупчиха около падналия. Въздухът се изпълни със стоновете на Мицухиде и въздишките на неговите служители. Тъкмо в този миг луната се показа нацяло иззад облаците.

Изведнъж от мрака на горичката се чуха неприглушените стъпки и крясъците на крайпътните разбойници.

— Другарите на онзи с бамбуковото копие ни нападат отзад. Тези негодници веднага се възползват от всяка слабост. Санджуро, Йоджиро, погрижете се за тях.

При тези думи на Шигетомо хората се подредиха наоколо и бързо приготвиха копията и извадиха сабите си.

— Проклетници!

С гръмък вик някой се метна в бамбуковия гъсталак. Нощната тишина бе прорязана от шум, подобен на дъжд от листа или може би на крясък на стадо маймуни.

— Шигетомо… Шигетомо… — прошепна Мицухиде.

— Тук съм, господарю.

— Шигетомо… — повтори раненият.

После заопипва наоколо си, сякаш търсеше ръцете, които го поддържат.

От гърдите му струеше кръв, очите тъмнееха и говореше с мъка.

— Ще ви превържа раната и ще ви дам лекарство. Потърпете още малко.

Мицухиде поклати глава в знак, че превръзката ще е излишна. После замърда с ръце, като че търсеше нещо.

— Какво има, господарю?

— Четка…

Шигетомо бързо извади лист, мастило и четка. Мицухиде пое с треперещи пръсти четката и погледна бялата хартия. Като разбра, че господарят му иска да напише своето предсмъртно стихотворение, Шигетомо усети някаква тежест в гърдите си. Трудно можеше да си представи как Мицухиде ще направи това тъкмо тук и сега. Почувствал пръста на предопределението, той се обърна към своя повелител:

— Не вадете сега четката, господарю. Оцу е съвсем близо и ако успеем да намерим пътя дотам, ще бъдете приет от господаря Мицухару. Дайте да ви превържа раната.

Шигетомо остави хартията на земята и се зае да развързва торбата си, но Мицухиде му махна рязко с ръка. После се подпря на лявата и се поизправи. Протегна десницата напред, стисна четката и с почти изумителна сигурност в движенията се зае да пише:

Няма два пътя — вярност и измяна.

Ръката му обаче трепереше така, че навярно нямаше да успее да напише следващия стих. Подаде четката на Шигетомо.

— Допишете го.

Облегна се на скута на своя служител, вдигна глава към небето и за кратко време се загледа в луната. Когато лицето му се покри с мъртвешка бледност, дори по-бяла от тази на луната, заговори ясно и тихо. Довършваше стихотворението си:

Великият път стига до дъното на сърцето.

Будя се от съня на петдесет и пет години

и се връщам при Единия.

Шигетомо остави четката и заплака. В това време Мицухиде извади своята къса сабя и си преряза гърлото. Сакудзаемон и Татеваки изтичаха стреснати назад и видяха станалото. Пристъпиха към мъртвото тяло на своя господар и заедно се пронизаха с остриетата на сабите си. Шест, осем, десет мъже последваха така Мицухиде по пътя към смъртта. След миг телата им се подредиха по земята като голямо кърваво цвете.

Йоджиро се бе втурнал в гъсталака да се сражава с разбойниците. Разтревожен, че може вече да са го убили, Муракоши го повика по име:

— Йоджиро, върни се! Йоджиро! Йоджиро!

Колкото и пъти обаче да викаше, другарят му не се обади повече. Муракоши също бе ранен на няколко места. Щом най-сетне успя да изпълзи вън от шубрака, видя точно до него да преминава сянката на някакъв мъж.

— А! Господарю Шигетомо!

— Санджуро!

— Как е Негово Височество?

— Издъхна.

— Не! — възкликна изненадан Санджуро. — И къде?

— Тук е, Санджуро — и Шигетомо посочи към главата на своя господар, която бе увил внимателно в парче плат и закачил на седлото си.

Извърна тъжно поглед настрани.

Санджуро скочи към коня. Стисна главата на Мицухиде и нададе дълъг, жалостен писък. Накрая попита:

— Какви бяха последните му думи?

— Съчини стихотворение, което започваше: „Няма два пътя — вярност и измяна“.

— Това ли е казал?

— При все че вдигна ръка против Нобунага, това не може да бъде съдено като вярност или измяна. И двамата с Нобунага са самураи и служеха на своя общ Император. След като се събужда от петдесет и пет годишния си сън, господарят разбира, че дори за него не е възможно да избегне похвалите и укорите на света. И след тези думи се самоуби.

— Разбирам.

Муракоши се тресеше от ридания и бършеше с юмрук сълзите от лицето си.

— Той нито послуша предупрежденията на господаря Тошимицу, нито се отказа да влезе при Ямадзаки в решителното сражение, въпреки неблагоприятното разположение и малката му войска — продължи той. — И това, понеже се е водил по Великия път. Така погледнато, да отстъпи от Ямадзаки щеше да е все едно да изостави Киото. Като разбирам какво е криел в сърцето си, не мога да се спра да плача.

— Макар и победен, той никога не остави Пътя и несъмнено е умрял уверен в себе си. Последните му стихове са негов свидетел пред небесата. Но сега вижте — ако губим време тук, онези разбойници ще се върнат и ще ни нападнат отново.

— Прав сте.

— Не успях да се погрижа сам за всичко тук. Оставих трупа на господаря обезглавен. Ще го погребете ли, за да не го открие никой?

— А останалите?

— Всички се събраха при тялото му и храбро срещнаха смъртта.

— Ще изпълня нареждането ви и сам ще си потърся място да умра.

— Ще занеса главата на господаря Мицухиде в храма Чионин. После мисля и аз да свърша със себе си. Е, сбогом.

— Сбогом.

Двамата тръгнаха в различни посоки по тясната пътека, която минаваше през бамбука. Луната хвърляше наоколо им чудно красиви отблясъци.

 

 

Същата нощ крепостта Шорюджи падна. Това стана тъкмо по времето, когато в Огурусу Мицухиде умираше. В укреплението се бяха пренесли военачалниците Накагава Себей, Такаяма Укон, Икеда Шоню и Хори Кютаро. Накладоха голям огън и като подредиха походните си столчета пред крепостната порта, зачакаха идването на Нобутака и Хидейоши. Скоро Нобутака дойде.

Превземането на крепостта бе бляскава победа. Войниците и предводителите им бяха вдигнали знамената и гледаха Нобутака с голяма почит. След като слезе от коня и мина между редиците на войската, той с приятелско изражение на лицето кимна на хората наоколо. Поздрави военачалниците с почти прекомерна учтивост — държеше да им покаже благодарността си заради победата.

Стисна ръката на Себей и любезно каза:

— Благодарение на вашата вярност и смелост Акечи бяха сразени в една-единствена битка. Душата на баща ми е отмъстена. Няма да забравя това.

Похвали по същия начин Такаяма Укон и Икеда Шоню. Хидейоши обаче пристигна малко по-късно, без да каже на тези хора нищо. Премина покрай тях в носилото си и дори изглеждаше, че нарочно не им обръща внимание.

Себей, даже и между тези калени бойци, се отличаваше с необикновена свирепост и нищо чудно държанието на Хидейоши да го обиди. Покашля се достатъчно силно, за да бъде чут. Хидейоши надникна от носилото и го подмина с бързата бележка:

— Много добре, Себей.

Себей удари ядосано с крак по земята.

— Дори господарят Нобутака прояви достатъчна учтивост, за да слезе заради нас от коня си, а този тук е толкова над мене, че ни подминава направо в носило. Може би Маймунката си мисли, че страната е вече под негова власт — заяви той на достатъчно висок глас, за да го чуят.

Освен тези думи обаче не можеше да направи нищо.

Икеда Шоню, Такаяма Укон и останалите бяха равни по длъжност с Хидейоши, но от някое време насам той се отнасяше с тях като с подчинени. Те също започнаха да се чувстват така, сякаш биват унижавани. Това усещане със сигурност не бе приятно за никого от тях, но никой не даде израз на недоволството си.

Дори при влизането си в крепостта Хидейоши само хвърли бегъл поглед към обгорените развалини и дори не си помисли да се спира пред тях. Нареди да разпънат шатрата му в двора и като постави походното си столче редом с това на Нобутака, повика бързо при себе си военачалниците и се зае да им дава заповеди.

— Кютаро, идете с войската си до село Ямашина и настъпете към Авадагучи. Целта ви е да излезете при Оцу и да затворите пътя между Адзучи и Сакамото.

После се обърна към Себей и Укон.

— Трябва колкото се може по-бързо да стигнете до пътя за Тамба. Изглежда много от враговете са побягнали натам. Не бива да им оставяме време да се приберат в крепостта Камеяма и да се приготвят там за обсада. Ако сега се бавим, ще загубим още повече време. Успеете ли да стигнете Камеяма до утре по обед, трябва лесно да я превземете.

И така, няколко военачалника бяха пратени към Тоба и околностите на Шичиджо, докато други трябваше да настъпят към Йошида и Ширакава. Нарежданията бяха съвсем точни и подробни. Докато пълководците ги получаваха, Нобутака само седеше настрана. В очите на всички държанието на Хидейоши бе най-малкото прекалено дръзко.

Въпреки това дори и Себей, който отпърво отвори уста да протестира, сега прие заповедите кротко, досущ като всички останали. Накрая раздадоха припаси на войниците, наляха им по малко саке, сами се нахраниха и отново потеглиха за поредното бойно поле.

Хидейоши разбираше, че има време и начин да накараш хората да ти се покоряват. Този път беше решил да чака, докато всички военачалници спечелят победа. Той знаеше обаче, че другарите му по служба са мъже с безподобна храброст и силен дух и не беше дотам непредпазлив да се отнася с тях като с подчинени, разчитайки единствено на това обстоятелство.

Една войска трябва да има предводител. Макар според старшинството този пост да се падаше на Нобутака, той бе влязъл в бойните действия едва наскоро и никой от пълководците не оспорваше, че е лишен и от авторитет, и от решимост. При това положение нямаше кой да поеме началството освен Хидейоши.

Макар нито един от военачалниците да не бе склонен да му се подчини, всички знаеха, че никой друг човек не е общоприемлив за тях. Хидейоши замисли това сражение като погребална служба за Нобунага и събра всички да вземат участие в нея. Ако сега се оплачеха от надменното му отношение към тях, щяха само да се изложат на обвинение в себичност.

Нямаха време за почивка. Трябваше, както им бе наредено, веднага да се отправят към новите си цели. Щом се изправиха всички да си вървят, Хидейоши остана седнал на мястото си и само изпрати всеки с по едно мръдване на брадичката.

Хидейоши остана в храма Мии. През нощта на четиринадесети имаше нова голяма гръмотевична буря. Тлеещите останки на крепостта Сакамото угаснаха и през цялата нощ над черното като мастило езеро и над Шимейгатаке проблясваха белезникави светкавици.

С настъпването на утрото обаче небето се изчисти и отново дойде лятната жега. От главния стан в храма Мии се виждаше, как на източния бряг на езерото, откъм Адзучи, се издига гъст жълт дим.

— Адзучи гори!

При тази вест на стражите пълководците наизлязоха на терасата. Хидейоши и останалите заслониха очи с ръка.

— Господарят Нобуо, който се беше разположил на стан в Цучияма в Оми и господарят Гамо са се обединили и сутринта нападнаха Адзучи. Подпалиха и града, и крепостта — от вятъра всичко сега е потънало в пламъци. В Адзучи обаче нямаше останали вражески войници, тъй че сражение не последва.

Хидейоши можеше да си представи какво става в далечината.

— Нямало е причина да подпалват нищо — промърмори той недоволно. — Каквото и да е станало, господарите Нобуо и Гамо са постъпили прибързано.

Скоро обаче се успокои. Това, което Нобунага бе изграждал в продължение на половината от живота си, с цената на толкова време и жертви, заслужаваше да бъде оплаквано, но Хидейоши бе уверен, че много скоро — и със собствени сили — ще издигне крепост и град, дори по-величествени от тези.

В същото време от главната храмова порта пристигна още една група войници. Бяха се скупчили около някого, когото водеха при Хидейоши.

— Един селянин от Огурусу на име Чобей твърди, че е намерил главата на господаря Мицухиде.

Обичайно бе главата на вражески пълководец да бъде разглеждана много тържествено и с почит, така че Хидейоши нареди да поставят походното му столче пред главния храм. След малко седна там заедно с останалите военачалници и накара да извадят главата.

После тя бе изложена на показ при развалините на храма Хоно. Минал бе само половин месец, откакто знамената на Акечи се вдигнаха за битка сред бойните викове на техните войници.

Главата на Мицухиде бе поставена да напомня на жителите на столицата за станалото и те от сутрин до вечер се тълпяха около нея. Дори онези, които от самото начало се възпротивиха на измяната на Мицухиде, сега казваха по някоя молитва, а други хвърляха под гниещия череп цветя.

Заповедите на Хидейоши към жителите бяха прости и ясни. За него имаше само три правила: Работи старателно. Не върши престъпления. Злосторниците ще бъдат обезглавени.

Още не беше устроил същинска погребална служба за Нобунага; величествената церемония, която бе замислил, не можеше да се уреди само със силите на войската, а и нямаше да е редно той да бъде единственият й организатор. Огънят в столицата най-сетне беше угаснал, но искрите му се бяха пръснали по всички области.

Сега, когато и Нобунага, и Мицухиде бяха мъртви, съществуваше вероятността страната отново да се раздери на три дяла на влияние, както по времето преди Нобунага. По-лошо — разприте между родовете и съперничеството на военните господари, които преследваха всеки свои собствени цели, можеха да я върнат към безпорядъка от последните години на шогуната.

Хидейоши пренесе цялата си войска от храма Мии на флот от бойни кораби. Съдовете побраха всичко — от коне до позлатени паравани. Това стана на осемнадесето число — целта беше да се пренесат в Адзучи. По суша, покрай брега на езерото, друга войскова част също залъкатуши на изток. Вятърът издуваше платната и развяваше флаговете на редицата от кораби, които плаваха редом с напредващата по крайбрежието армия.

Адзучи обаче вече не беше нищо повече от пепелище и веднага щом пристигнаха, отрядите съвсем се обезсърчиха от гледката. Синьо-позлатените стени на града вече не съществуваха. Всички порти на външната крепост и извисените нагоре етажи на храма Сокен бяха изравнени със земята. Градът долу изглеждаше дори по-лошо от това. Дори бездомните кучета не можаха да изровят нищо руините, а свещениците от християнската църква само обикаляха наоколо с блуждаещи погледи.

Нобуо трябваше да е тук, за да види това, но той сега се сражаваше с метежници в Исе и Ига. Стана ясно, че Адзучи не е бил опожарен по негова заповед. Огньовете със сигурност са били подпалени от хората му, но най-вероятно по недоразумение или може би вследствие на лъжлив слух, пръснат от неприятеля.

Хидейоши и Нобутака пристигнаха в Адзучи заедно и дълбоко натъжени оплакаха неговата погибел. При все това, когато разбраха, че пожарите не са били причинени от заповед на Нобуо, негодуванието им малко попремина. Останаха в разрушения град само два дни. Шествието от кораби повторно вдигна платна, този път на север. Хидейоши местеше основните си сили в своята крепост Нагахама.

Там всичко бе спокойно. От врага нямаше и следа и съюзните отряди вече бяха приети зад стените на укреплението. Щом се развя пълководческото знаме със златното листо, хората в града под крепостта се изпълниха с радост. Изпълниха улиците, по които мина Хидейоши на път от лодката си до укреплението. Жени, деца и старци се просваха по очи в праха, за да го приветстват. Някои плачеха, други дори не можеха да вдигнат лица нагоре; някои надаваха възгласи и махаха с ръце, други пък съвсем се забравиха и затанцуваха от радост. Хидейоши нарочно мина на кон, за да може да се порадва на възторженото посрещане на своите хора.

Оставаше му обаче още една голяма грижа, която се засили след неговото влизане в крепостта Нагахама. Гореше го такова нетърпение, че не можеше да изтрае дори минута повече. Дали жена му и майка му са добре?

След като се настани във вътрешното укрепление, той задаваше отново и отново този въпрос на всички влизащи и излизащи военачалници. Изведнъж силно се притесни за съдбата на близките си.

— Търсихме ги навсякъде, но още не се знае със сигурност къде са — отвръщаха пълководците.

— И нямаше ли никой, който да знае в коя посока са отишли? — настояваше Хидейоши.

— Така смятахме — обади се един от военните, — но никой изглежда не ги е виждал. Когато напуснаха крепостта, пазеха в пълна тайна накъде са се упътили.

— Разбирам. Трябва да са били прави. Ако местонахождението им бе станало известно на всички, врагът щеше да тръгне да ги преследва и те щяха да са в опасност.

После Хидейоши прие един друг военачалник и се зае да обсъжда с него съвсем различен въпрос. Същия ден вражеският отряд в крепостта Саваяма бе изоставил укреплението и побягнал в посока към Васака. Пълководецът доложи, че крепостта е върната под началството на предишния й наместник, Нива Нагахиде.

Внезапно неизвестно откъде пристигнаха Ишида Сакичи и още петима младежи от частта на оръженосците. Преди още да стигнат до стаята на Хидейоши, от спалното помещение и от коридора се дочуха радостни гласове.

— Да не би Сакичи да се е върнал? — попита Хидейоши хората наоколо си. — Защо се бави сега толкова, а не идва?

Прати едного да го доведе.

Ишида Сакичи бе родом от Нагахама и по-добре от всеки друг познаваше местностите в околността й. Ето защо той сега реши, че времето е подходящо да използва уменията си. От обед бе излязъл сам навън да търси мястото, където биха могли да се скрият съпругата и майката на неговия господар.

Оръженосецът коленичи почтително пред Хидейоши. Според думите му близките на господаря заедно с прислугата си се били скрили в планината, на десетина часа път от Нагахама. Изглежда едва успявали да намерят там с какво да се изхранват.

— Е, да се готвим веднага за път. Ако тръгнем незабавно, до утре вечер трябва да успеем да стигнем дотам — каза Хидейоши и се изправи.

Едва успяваше да сдържи нетърпението си.

— Погрижете се за всичко тук, докато ме няма — нареди той на Кютаро. — Хикоемон е с войниците си в Оцу, а господарят Нобутака остана в Адзучи.

Щом излезе от крепостната порта, Хидейоши завари шест-седемстотин души да го чакат строени и готови за път. Бяха се сражавали последователно при Ямадзаки и Сакамото и дори и в Адзучи не им беше останало време да си починат. Пристигнали едва тази сутрин, лицата им бяха още уморени и покрити с прах.

— Петдесет конника ще са достатъчни да дойдат с мен — каза им Хидейоши.

Ездачите с факли в ръка тръгнаха напред да водят. Почти всички други войници трябваше да останат в крепостта.

— Това е опасно — настоя Кютаро. — Петдесет конника са прекалено малко. Пътят, по който ще минете довечера, върви близо до връх Ибуки, а там може още да се крият вражески отряди.

И Шоню, също както Кютаро, настоятелно се опита да го предупреди, но Хидейоши изглежда беше убеден, че няма повод за такава загриженост. Отвърна, че е безсмислено да се тревожат за него и нареди на хората с факли да водят напред. Излязоха от крепостната порта и потеглиха по засадения с дървета път на североизток.

Хидейоши язди през нощта до към четвъртия час и без да бърза много, успя да измине разстояние от пет левги.

В полунощ групата пристигна в храма Санджуин. Хидейоши очакваше монасите да са съвсем изненадани, но за негово удивление, още щом отвори главната порта, видя вътрешността на храма ярко осветена от запалени фенери, а дворът напръскан с вода и старателно пометен.

— Някой трябва да е минал преди нас и да е предупредил за пристигането ми.

— Аз бях — обади се Сакичи.

— Ти ли?

— Да. Помислих, че сигурно ще спрете тук да починете и наредих на един младеж, който бяга много бързо, да изтича дотук и да предупреди да приготвят вечеря за петдесет души.

По-рано Сакичи беше послушник в храма Санджуин, но на дванадесетгодишна възраст Хидейоши го прие като оръженосец в крепостта Нагахама. Това стана преди осем години и оттогава той се бе превърнал в млад самурай. Имаше бърз ум и съобразяваше по-леко от повечето хора.

Призори на розово-светлосиньото небе се показаха очертанията на връх Ибуки. Не се чуваше нищо освен чуруликането на птичките. Росата още покриваше пътя, а мракът под дърветата не се беше разсеял.

Хидейоши имаше доволен вид. Знаеше, че с всяка стъпка се приближава към майката и съпругата си и сякаш не обръщаше внимание нито на стръмния наклон на пътя, нито на собствената си умора. Сега, докато слънцето постепенно огряваше връх Ибуки, колкото повече приближаваше Нишитани, толкова повече закопняваше той за прегръдката на майка си.

Колкото и да се катереха нагоре покрай река Адзура, те сякаш никога нямаше да стигнат до извора й. Тъкмо напротив — коритото се разшири и реката се разля в долина, толкова широка, та биха могли да не забележат, че са посред планината.

— Това е връх Канакусо — обяви монахът, който им служеше като водач и посочи едно голямо възвишение право пред тях.

Избърса потта от челото си. Слънцето се беше изкачило по средата на небосвода и лятната жега се засилваше.

Монахът отново тръгна напред по пътечката. След време тя се стесни дотолкова, че Хидейоши и служителите му трябваше да слязат от конете. Точно в същия миг останалите хора наоколо се спряха по местата си.

— Може да е врагът — заговориха те уплашени.

Хидейоши и неговият малък отряд току-що бяха превалили върха. Наоколо в далечината май че имаше разположена група войници. Те също изглеждаха изненадани и се изправиха заедно на крака. Единият като че даде някакви нареждания, докато останалите се разпръснаха в безпорядък наоколо.

— Може да са остатъци от противниковата войска — обади се някой. — Чух, че са стигнали в бягството си чак до Ибуки.

Това наистина бе възможно и стрелците с пушки незабавно изтичаха напред. Веднага се даде нареждане да се подготвят за битка, но двамата монаси, които водеха, повикаха хората да се върнат.

— Това не са неприятели. Просто от храма са пратили стража да пази околността. Не стреляйте.

После се обърнаха към далечния връх и посредством викове и ръкомахания се разбраха с другарите си.

След това войниците тръгнаха да слизат надолу по планината като търкалящи се по стръмнина камъни. Много скоро към тях изтича някакъв офицер с прикрепено на гърба знаме. Хидейоши разпозна в него служител от Нагахама.

 

 

Храмът Дайкичи не беше нещо повече от малко планинско светилище. При всеки дъжд покривът му течеше. При всяко духване на вятъра стените и подпорите се разлюляваха. Нене, заедно със свекърва си за която се грижеше, живееше в главния храм, а придворните дами — в монашеските килии. Дошлите по-късно служители от Нагахама си построиха наоколо малки колиби или отседнаха в къщи долу в селото. При тези трудни условия двеста души бяха прекарали повече от две седмици.

Когато новината за убийството на Нобунага стигна до Нагахама, от крепостта вече се виждаха предните отряди на войската на Акечи. Трудно беше да се реши какво да се прави. Нене написа писмото до своя съпруг в далечните западни области буквално в последната минута. Взе свекърва си, напусна крепостта и като остави всичко зад себе си, тръгна да търси убежище. Успя само да натовари на един кон малко дрехи за майката на Хидейоши и подаръците, които самият той бе получил от Нобунага.

В това положение Нене усети отговорността на тъжната и тежка женска участ. В отсъствието на Хидейоши тя бе отговорна за крепостта, трябваше да се грижи за възрастната му майка и да ръководи цялото домакинство. Сигурно с цялото си сърце е желаела да чуе от съпруга си една дума на похвала за добре свършената работа. Той обаче бе далеч, на бойното поле. Доскоро крепостта й предлагаше сигурност, но сега положението внезапно се оказа не по-различно, отколкото при похода в западните области — врагът ги заплашваше и тук.

През време на война такава промяна не може да е причина за отчаяние, но Нене се притесняваше от въпроса къде да настани майката на Хидейоши. Дори да оставеха крепостта в ръцете на врага, тя бе сигурна, че съпругът й бързо ще си я върне отново. Ако обаче позволеше нещо лошо да се случи на майка му, никога нямаше да може да го погледне в очите.

— Моля ви, погрижете се само за свекърва ми. Не мислете за мене. И колкото и да ви е жал, че трябва да оставите нещо, не се бавете заради разни вещи — насърчи Нене женската прислуга и всички останали хора от домакинството, които отчаяно бързаха по пътя на изток.

Нагахама опираше на запад в езерото Бива, на север бе заплашвана от враждебни родове, а на изток не беше ясно какво става по пътя за Мино. Нямаше значи друг изход, освен да потърсят убежище в посока връх Ибуки. Когато съпругът й побеждава, жената на воина се изпълва с щастие. Стига обаче той да претърпи и една загуба, като например сегашното тяхно бягство от крепостта, и нещастницата преживява нещо, което земеделецът на полето или търговецът в града просто не могат да си представят.

Като се започне от този ден, хората от рода на Хидейоши гладуваха, лягаха да спят на открито и пребиваваха в постоянен страх от вражески отряди. Нощем трудно можеха да се запазят от росата, денем побелелите им, окървавени нозе трябваше отново да поемат бежанския си път.

През време на тези изпитания те винаги помнеха едно — стига врагът да ни плени и ще му покажем кои сме. Такава бе тайната клетва почти на всекиго. Жените всички мислеха по един начин. Всички чувстваха, че ако уханието което се носи от дрехите им и хубостта на черните им коси не намерят покритие в техните сърца, ще си спечелят презрение като глупави и суетни създания.

Селото предлагаше превъзходно убежище. На разстояние от него поставиха стражи, тъй че да няма опасност от изненадващо нападение. Беше средата на лятото и постелките и припасите трябваше да се окажат достатъчни. Най-голямото неудобство за тях бе преди всичко откъснатостта, в която се намираха. Отдалечени от всякакво селище, нямаха и представа какво става навън.

Вестоносецът трябва да се върне скоро. Нене остави мислите си да блуждаят по небето на запад. В нощта преди да напусне Нагахама тя бързешком написа писмо на своя съпруг. Оттогава не беше получила никаква новина. Може би пратеникът е попаднал на връщане в ръцете на Акечи или пък не е успял да намери мястото, където са се скрили. Ден и нощ бе обмисляла всички тези възможности.

После чу, че при Ямадзаки е имало сражение. Щом й казаха за това, кръвта нахлу по лицето й и тя цяла се изчерви.

— Навярно е истина. Моето момче ще постъпи точно така — обади се майката на Хидейоши.

Косата на старицата бе напълно побеляла. От ставането сутрин до вечерното си лягане тя, почти без да се помръдва, седеше в главната зала на храма Дайкичи и набожно се молеше за победата на своя син. Колкото и да се объркат нещата в този свят, безусловно вярваше, че мъжът на когото е дарила живот, няма да се отклони от Великия път. Дори и сега, когато разговаряше с Нене, все по стар навик наричаше Хидейоши „това момче“.

— Дано да се върне победител, пък дори ако за това трябва да пожертвам в замяна това старо тяло.

Това бе нейната единствена и ежедневна молитва. От време на време вдигаше поглед към статуята на богиня Канон и изпускаше въздишка на упование.

— Майко, усещам, че скоро ще получим добри новини — каза един ден Нене.

— Не знам защо, но и аз предчувствам същото — отвърна старата жена.

— За мен това дойде внезапно, щом погледнах лицето на Канон — продължи Нене. — С всеки изминат ден тя сякаш започва да ни се усмихва.

Този разговор между двете жени стана на сутринта в деня, когато пристигна Хидейоши.

Слънцето клонеше към залез и селото бе останало в сянката на долината. Стените на храма вече се покриваха с привечерен здрач. Нене удряше по кремъка, за да запали лампите във вътрешното светилище, а свекърва й все така стоеше в молитва пред статуята на Канон.

Внезапно чуха навън бързи войнишки стъпки. Майката на Хидейоши се извърна стресната. Нене излезе на терасата.

— Негово Височество идва!

Виковете на стражите отекнаха по целия двор. Всеки ден тези хора слизаха на около два часа път надолу покрай реката, за да охраняват околността. Всички изглеждаха безкрайно изтощени от дългия бяг до главната порта, но когато видяха Нене на терасата, веднага завикаха с пълен глас, без дори да изчакат да дойдат по-близо до нея.

— Майко! — извика Нене.

— Нене!

Свекърва и снаха се прегърнаха просълзени. Щастливите им гласове се сляха в един. Старицата се просна по очи пред образа на Канон. Нене коленичи до нея и се поклони доземи.

— Моето момче не те е виждало от дълго време. Изглеждаш малко отпаднала. Иди си среши косата.

— Да, майко.

Нене бързо изтича до стаята си. Среса се, загреба малко вода от бамбуковата тръба, за да си измие лицето и после бързо го изрисува.

Всички хора от домакинството и самураите бяха застанали пред портата, строени по старшинство и възраст, за да посрещнат Хидейоши. Лицата на селяните, стари и млади, надничаха иззад дърветата. Очите им се бяха разширили от любопитство към това, какво ще стане. След кратко време двама изпреварили останалите войници изтичаха до портата и обявиха, че господарят им и неговите придружители скоро ще пристигнат. Щом известиха за това Нене, строиха се в края на редицата. Всички утихнаха. До един чакаха Хидейоши да се появи в далечината. Очите на Нене странно притъмняха, докато стоеше права редом със строя от мъже.

Много скоро пристигнаха куп хора и коне. Въздухът се изпълни с мирис на пот и прах, които се смесиха с шумотевицата и блъскането на хората, събрали се да посрещнат господаря си. За известно време предната порта на храма не се виждаше от тълпата, която поздравяваше мъжете за благополучното им пристигане.

Хидейоши също беше между тях. Късото разстояние до селото бе изминал на кон, но сега пред храма слезе от седлото, подаде поводите на един служител и погледна към групата от деца, застанали на края на редицата вдясно от него.

— В планината трябва да има доста места за игра — обърна се той към тях.

После потупа застаналите наблизо момченца и момиченца по раменете. Всички бяха деца на негови служители и заедно с тях тук бяха техните майки, баби и дядовци. Докато пристъпваше към каменния праг на портата, Хидейоши се усмихна на всички тези хора.

— Е, сега разбирам, че сте живи и здрави. Олекна ми.

Обърна се наляво, където мълчаливо бяха застанали и воините от неговия род. Повиши малко глас.

— Върнах се. Разбирам трудностите, през които сте минали в мое отсъствие. Трябва много да сте преживели.

Воините в редицата се поклониха. Зад храмовата порта, на върха на стълбището, чакаха да го приветстват главните служители и домашните му. Хидейоши просто погледна на двете страни и с усмивката си даде знак, че при него също всичко е наред. Хвърли само бегъл поглед към съпругата си Нене и без да каже нищо, влезе през храмовата порта.

Оттук нататък обаче съпругът бе скромно съпровождан от своята спътница. Оръженосците, които вкупом следваха господаря си и хората от семейството или отидоха да си отпочинат, както им заръча Нене, или просто махнаха за поздрав от терасата и отново влязоха в стаите си.

Под високия таван на главното светилище трепкаше пламъкът на една-единствена лампа. До нея седеше старица с коса, бяла като копринен пашкул, облечена в червеникавокафяво кимоно.

Докато снаха й водеше Хидейоши към терасата, тя вече успяваше да чуе неговия глас. Без нито звук майката се изправи и се премести в края на стаята. Хидейоши се спря под прозореца и отърси праха от горната си дреха. Главата му, която обръсна в Амагасаки, още бе покрита с качулка.

Нене пристъпи иззад съпруга си и кротко каза:

— Майка ви е дошла да ви посрещне.

Хидейоши бързо се приближи до старицата и се проспа по очи на пода.

— Толкова много грижи ти създадох, майко. Моля те да ми простиш.

Това бе всичко, което успя да каже.

Старата жена се отдръпна малко назад и после само поздрави сина си, като се просна по очи пред него. Прието беше в такива случаи предводителят на рода да бъде приветстван след своето победно завръщане; това не бе просто среща на дете и родител, а тържествен обичай на военното съсловие. Щом зърна майка си жива и здрава обаче, Хидейоши не можеше да изпита друго освен нежност към жената, която го е родила. Мълчаливо се приближи към нея, ала тя скромно се възпротиви на жеста му.

— Върна се благополучно. Преди обаче да питаш за това как съм, защо не ми разкажеш за гибелта на господаря Нобунага? Кажи ми също дали си отмъстил на нашия зъл неприятел Мицухиде.

Хидейоши неволно пристегна яката си.

— Питам се досещаш ли се, че старата ти майка ден след ден се тревожеше не за това дали си жив или мъртъв, а дали ще се държиш достойно, както подобава на големия пълководец Хидейоши, служителя на господаря Нобунага. Докато се чудех как ще постъпиш след смъртта на нашия повелител, чух за твоя поход към Амагасаки и Ямадзаки. После обаче не разбрахме нищо друго.

— Не успях да ви уведомя навреме за станалото.

Думите й изглеждаха сдържани и без чувства в тях, но Хидейоши потреперваше от щастие, сякаш кръвта нахлува по цялото му тяло. Наместо да очаква успокоението на обикновената майчина нежност, той чувстваше, че строгите думи на майка му сега съдържат в себе си много по-голяма обич и му дават твърда опора за бъдещето.

После с подробности разказа за станалото след смъртта на Нобунага и за големите неща, които желае да постигне. Говореше просто, за да може възрастната му майка добре да го разбере.

Сега старицата за първи път заплака и после похвали сина си.

— Добре е, че само за няколко дни си се справил с Акечи. Душата на господаря Нобунага сега трябва да е спокойна и той няма да съжалява, задето те е удостоявал с привързаността си. За да бъда искрена, нямаше да ти позволя да останеш и една нощ тук, ако се беше върнал, без да си взел главата на Мицухиде.

— А и аз нямаше да мога да се изправя пред тебе, преди да съм свършил с това. Ето защо допреди два-три дни можех само упорито да се сражавам.

— Щом мога сега да те видя жив и здрав тук, значи сигурно пътя, по който си тръгнал, е в съзвучие с намеренията на боговете и будите. Е… Нене, ела и ти насам. Трябва заедно да благодарим на небето.

С тези думи старицата повторно се обърна към статуята на Канон. Дотогава Нене скромно стоеше настрани от Хидейоши и майка му. Щом свекърва й я повика обаче, тя бързо стана на крака и влезе в главното светилище.

Запали един фенер до олтара, върна се и за първи път седна редом със съпруга си. Тримата се поклониха заедно в посока към бледата светлина. След като Хидейоши вдигна глава и погледна към образа, се поклониха отново. На олтара някой бе поставил възпоменателна плочка с името на господаря Нобунага.

След като свършиха с това, майката на Хидейоши имаше вид, сякаш са вдигнали камък от сърцето й.

— Нене — повика тя тихо снаха си, — това момче тук обича хубавата баня. Дали са му приготвили всичко?

— Да. Помислих си, че това ще е най-добрата отмора за него и тъкмо сега прислугата приготвя ваната.

— Добре ще е поне да се измие от потта и праха. Между това ще отида до кухнята й ще ги накарам да сготвят някое от любимите му ястия.

И старицата остави двамата сами.

— Нене.

— Да?

— Предполагам, че и този път не ти е било лесно. При все че си имала грижа за толкова много неща обаче, си успяла да опазиш и майка ми. И за мен това беше главна грижа.

— Съпругата на един воин винаги е подготвена за подобни трудности. Нещата не бяха толкова зле.

— Наистина ли? Значи си разбрала, че нищо не носи такава радост, както да се огледаш наоколо и да видиш, че трудностите са вече зад тебе.

— Сега, когато виждам, че моят съпруг се е прибрал здрав у дома, разбирам какво искаш да кажеш.

 

 

На следващия ден се върнаха в Нагахама. Лъчите на утринното слънце се отразяваха в бялата мъгла. След река Адзуса пътят ставаше все по-тесен. Войниците слязоха и поведоха конете си за юздите.

По средата на пътуването срещнаха един офицер от крепостта, дошъл да съобщи за развитието на бойните действия.

— Писмото ви за наказанието, което получиха Акечи, беше разпратено до другите родове. Войската на господаря Иеясу, може би заради бързината, с която бе известена за станалото, сега се е върнала от Наруми в Хамамацу. Войската на господаря Кацуие от друга страна беше стигнала до границата с Оми, но изглежда вече е спряла настъплението си.

Хидейоши се усмихна, без да каже нищо и после почти на себе си промълви:

— Изглежда, този път и господарят Иеясу се е пообъркал малко. Това може да е оказало само косвено влияние, но страхът от Иеясу накара Мицухиде да разпръсне силите си. Колко ли са били раздразнени воините на Токугава, че се връщат, без да са влезли в битка!

На двадесет и пети, ден след като доведе майка си в Нагахама, Хидейоши тръгна за Мино.

Духовете в областта бяха раздвижени, но веднага след появата на войската му всичко се усмири. Първо, в знак на вярност към семейството на своя предишен господар, предаде на Нобутака крепостта Инабаяма. После спокойно зачака големия съвет в Кийосу, който трябваше да започне на двадесет и седмия ден от месеца.