Ейджи Йошикава
Тайко (26)

Безвратата порта

Пушекът от пламъците на войната идваше не само от връх Хиеи, а се стелеше, като от препускащите огньове на степен пожар, и от западните окръзи на Микава, през селата по река Тенрю, чак до границата с Мино. Отрядите на Такеда Шинген бяха прекосили кайските планини и сега напираха на юг.

Токугава, които бяха дали на своя противник прозвището „Дългокракия Шинген“, се заклеха да спрат неговия поход към столицата. И това не беше заради съюзниците им от рода Ода. Кай бе в опасна близост с областите Микава и Тотоми и ако силите на Такеда проникнеха там, това щеше да значи пълно унищожение на рода Токугава.

Иеясу бе на тридесет и една години и в разцвета на силите си. За последните двадесет години служителите му преминаха през всякакви лишения и трудности. Най-сетне обаче той встъпи в пълнолетие, родът му бе в приятелски отношения с Ода и сега лека-полека протягаше ръце към земите на рода Имагава.

Областта му бе дотолкова преизпълнена с надежди за благоденствие и смелост за завоевания, че висшите служители, самураите, земеделците, и градските жители сякаш бяха възбудени и въодушевени.

Микава надали можеше да се мери с Кай по въоръжение и богатство; по решителност обаче не й отстъпваше и в най-малка степен. Имаше защо войните на Токугава да дадат на Шинген прозвището „Дългокракия“. Това остроумие някога бе част от едно писмо до Иеясу от Нобунага и щом получателят го прочете, сметна, че си заслужава да го каже на своите служители.

Прякорът добре подхождаше — едва вчера Шинген се бе сражавал на западната граница на Кай срещу рода Уесуги, а днес вече бе в Кодзуке и Сагами и заплашваше рода Ходжо. А можеше и бързо да свърне и да изсипе пламъците на войната върху Микава или Мино.

Освен това самият Шинген винаги присъстваше на полето на боя, откъдето даваше заповеди. Хората говореха, че трябва да слага на свое място чучело, но истината бе, че всеки път, когато мъжете му влизаха в бой, той не изглеждаше доволен, ако сам не е на сцената на битката. Ако Шинген обаче бе „Дългокрак“, то за Нобунага можеше да се каже, че е „Бързоног“.

Той писа на Иеясу:

По-добре ще е точно сега да не посрещаме нападението от Кай в цялата негова сила. Дори ако положението се утежни и Ви се наложи да се оттеглите от Хамамацу към Окадзаки, надявам се да устоите и на това. При все че трябва да почакаме до друг ден, за да настъпи нашият час, аз се съмнявам, че той ще се забави много.

Нобунага прати на Иеясу това известие, преди да опожари връх Хиеи, но този се обърна към старшите си служители и право пред вестоносеца на Ода заяви:

— Преди да изоставим крепостта Хамамацу, по-добре ще е да си строшим лъковете и да се откажем от името самураи!

За Нобунага областта на Иеясу бе една от отбранителните му линии, за самия Иеясу Микава бе негов дом. Нямаше да погребе костите си в никоя друга област, освен в тази. Когато получи отговора от вестоносеца, Нобунага промърмори нещо за прекомерната нетърпеливост на своя съюзник и след като привърши с връх Хиеи, се върна възможно най-бързо в Гифу. Шинген трябваше да си каже думата за такава бързина. Както може да се очаква, той също бе нащрек и дебнеше сгоден случай.

Шинген сам бе заявил, че забавяне с едни ден може да означава цяла година бедствия и сега още повече усещаше необходимостта да побърза, за да изпълни своето отдавнашно желание да влезе в столицата. По тази причина всички негови външнополитически ходове бяха ускорени. Благодарение на това приятелството му с рода Ходжо най-сетне даде плодове, но пък преговорите с рода Уесуги бяха както преди незадоволителни. Така се принуди да чака до десетия месец, преди да потегли от Кай.

Снегът скоро щеше да затвори границата с Ечиго и това трябваше да уталожи загрижеността му заради Уесуги Кеншин. Войската от около тридесет хиляди души включваше отряди набрани от неговите владения, които обхващаха Кай, Шинано, Суруга, северната част на Тотоми, източна Микава, западна Кодзуке, част от Хида и южния дял на Етчу — поземлени владения, възлизащи на стойност от почти един милион и триста хиляди крини ориз.

— Най-доброто, което можем да направим, е да издигнем защитна линия — предложи един от военачалниците.

— Поне докато пристигнат подкрепления от господаря Нобунага.

Едната част от хората в крепостта Хамамацу се изказа в полза на отбранителни действия. Дори да се съберяха всички самураи от областта, военната сила на рода Токугава с труд достигаше четиринадесет хиляди мъже — по-малко от половината на армията на Такеда. Въпреки това Иеясу реши да разпореди сбор на войската.

— Какво?! Това не е въпрос да чакаме подкрепления от господаря Нобунага.

Всичките му служители очакваха голям брой от войниците на Ода да се притекат на помощ от естествено чувство за дълг — или дори от благодарност заради подкрепата, която родът Токугава им оказа в миналото при река Ане. Иеясу обаче направи всичко, за да си придаде вид, че изобщо не очаква подкрепления. Сега точно бе времето да определи, дали хората му са решени на избор между живота и смъртта и да ги накара да разберат, че не могат да разчитат на нищо, освен на своите собствени сили.

— Щом е пагубно да отстъпваме и пагубно да тръгнем напред, не трябва ли да нанесем един удар, който да реши всичко, да си спечелим имена на воини и да умрем от славна смърт? — попита господарят спокойно.

Макар този човек от детинство да познаваше бедността и трудностите, той се бе превърнал в зрял мъж, който не се суети заради дреболии. Сега, когато ги сполетя всичко това, крепостта Хамамацу бе преизпълнена с ярост, досущ като врящ котел, но при все че Иеясу повече от всички настояваше за един сблъсък със сила, тонът на гласа му надали изобщо се бе променил. По тази причина между неговите служители имаше такива, които изпитваха съмнения относно съответствието между говореното и смисъла му. Но докато получаваше известия от съгледвачите, Иеясу постоянно бързаше с приготовленията за заминаване на бойното поле.

Съобщенията за всяко ново поражение идваха едно подир друго, като отчупвани зъби на гребен. Шинген бе нападнал Тотоми. Вече бе ясно, че крепостите в Тадаки и Ида нямат друг избор, освен да се предадат. В селата на Фукурои, Какегава й Кихара нямаше място, което войниците на Кай да не са изпотъпкали с нозете си. И по-лошо, трихилядният преден отряд на Иеясу начело с Хонда, Окубо и Найто бе заварен от силите на Такеда в околността на река Тенрю. Токугава бяха разгромени и принудени да отстъпят към Хамамацу.

Това известие накара всички в крепостта да пребледнеят. Иеясу обаче продължи военните си приготовления. Особени грижи полагаше да си осигури съобщителни линии и подготвяше защитата на тази област почти до края на десетия месец. А за да подсигури крепостта Футамата на река Тенрю, й прати подкрепление от отряди, въоръжение и припаси.

Войската излезе от крепостта Хамамацу, настъпи чак до село Канмаши на река Тенрю и завари стана на кайската войска, в който всяка позиция бе свързана с щаба на Шинген като спиците на колело.

— А, тъкмо както можеше да се очаква.

Дори Иеясу застана за миг с кръстосани ръце на хълма и изпусна въздишка на възхищение. Знамената в противниковия лагер се виждаха даже от това разстояние. От по-близо човек можеше да различи надписите им. Бяха думите на прочутия Сун Цу, еднакво познати и на чужди, и на свои.

Бързи като вятър,

тихи като лес,

жарки като огън,

непоклатими като планина.

Непоклатими като планина, няколко дни и Шинген, и Иеясу не се помръднаха. Река Тенрю разделяше противниковите лагери и с единадесетия месец настъпи зимата.

 

 

Две неща са,

които надвишават Иеясу:

Иеясувият рогат шлем

и Хонда Хейхачиро.

Някой от хората на Такеда бе закачил това подигравателно стихче на хълма Хитокотодзака. Там хората на Иеясу бяха разгромени и разбити — или поне такова беше мнението сред въодушевените от победата си редици на Шинген. Както обаче се признаваше в стиховете, Токугава имаха някои храбри мъже и отстъплението на Хонда Хейхачиро заслужаваше пълно възхищение.

Иеясу със сигурност не бе недостоен като противник. В следващата битка обаче цялата сила на Такеда щеше да застане срещу цялата сила на Токугава. Щяха да се сблъскат в битка, която да реши изхода на войната.

Очакването на сражението само повдигаше духа на хората от Кай. Дотолкова голямо бе самообладанието им. Шинген пренесе своя главен лагер в Едаиджима и накара сина си Кацуйори и Анаяма Байсецу да преместят своите отряди срещу крепостта Футамата със строга заповед да не се бавят.

В отговор на това Иеясу бързо прати подкрепления, с думите:

— Крепостта Футамата е важна отбранителна позиция. Ако врагът я превземе, ще има превъзходно място, откъдето да извърши нападението си.

Иеясу сам даде заповеди на задните си отряди, но постоянно променящата се войска на Такеда бързо премина през още едно преображение и го запритиска от всички страни. Изглежда, че ако направеше сега погрешна стъпка, ще бъде отрязан от своя щаб в Хамамацу.

Врагът прекъсна водоснабдяването, най-слабата точка на крепостта Футамата. От едната страна крепостта опираше в река Тенрю и водата, с която войниците вътре поддържаха живота си, трябваше да се вади с кофа, спускана от една кула. За да сложат край на това, отрядите на Такеда се спуснаха със салове по течението и подкопаха основите на кулата. От този ден нататък защитниците страдаха от липса на вода, при все че реката течеше точно под стените им.

Вечерта на единадесети те се предадоха. Щом Шинген узна, че крепостта е паднала, даде нови заповеди:

— Нобумори да заеме крепостта. Сано, Тойода и Ивата да поддържат свръзка и да се готвят да пресрещнат отстъпващия противник.

Като майстор на играта го, който следи всяко придвижване на пуловете, Шинген внимаваше за подредбата и напредването на своята войска. Двадесет и седемте хиляди войници от Кай се придвижваха бавно, но сигурно. Боят на барабаните отекваше към небето, докато те настъпваха като черни облаци над земята. След това главните сили на Шинген прекосиха равнината Иидани и занастъпваха в източна Микава.

Беше по пладне на двадесет и първи и студът бръснеше така, че почти можеше да отнесе носа и ушите. Червен прах се вдигаше над Микатагахара, сякаш предизвикателство към слабото зимно слънце. От дни не бе валяло; въздухът бе пресъхнал.

— Напред към Иидани! — дойде заповед.

Тя предизвика разминаване в мненията на Шингеновите военачалници.

— Ако отиваме в Иидани, трябва да сме решили да обкръжим крепостта Хамамацу. Няма ли това да е грешка?

Някои имаха съмнения, тъй като отрядите на Ода вече пристигаха в Хамамацу и никой не знаеше със сигурност колко войници може да има сега там. Такива бяха тайните известия, които се точеха от сутринта насам. Колкото и да притискат врага, не можеха да преценят действителното му положение. Съобщенията бяха винаги едни и същи — има известна истина в носещите се в селата покрай пътя слухове (които на свой ред навярно съдържаха доста от лъжливите сведения на самия противник), че голямо поделение на Ода е потеглило на юг, за да се присъедини към отрядите на Иеясу в Хамамацу.

Пълководците на Шинген изложиха мненията си:

— Ако Нобунага пристигне с голяма войска и застане в тила на Хамамацу, навярно ще трябва още тук внимателно да премислите нещата, господарю.

— Ако нападението на крепостта Хамамацу продължи до Нова година, ще трябва отрядите ни да зимуват в полето. При постоянните внезапни нападения на врага припасите ще се привършат и войниците ще станат жертва на болести. При всички случаи, хората ще страдат.

— От друга страна, аз се боя, че може да отрежат отстъплението ни покрай брега и на други места.

— Когато към задните отряди на Ода се прибавят подкрепленията, хората ни ще бъдат притиснати на тясна ивица вража земя — положение, от което няма да е лесно да се намери изход. Случи ли се това, мечтата на Ваше Височество да влезе в Киото ще бъде провалена и ще трябва с кръв да си проправяме път за отстъпление. След като сега сме на крак, защо не продължите към основната си цел и вместо да нападате крепостта Хамамацу, не тръгнете право към столицата?

Шинген седна на едно походно столче между военачалниците. Очите му бяха присвити на тесни като игли процепи. Кимна на всяко от мненията им, а накрая замислено каза:

— Всичките ви становища са извънредно разумни. Сигурен съм обаче, че подкрепленията на Ода ще представляват малка сила от не повече от три-четири хиляди души. Ако по-голямата част от войската на Ода се обърне към Хамамацу, то Асаи и Асакура, с които вече влязох във връзка, ще ударят Нобунага в гръб. И освен това шогунът в Киото ще прати известия на монасите-воини и техните поддръжници и ще ги подкани да се бият. Ода не са главната грижа за нас.

Млъкна за минута и после спокойно продължи:

— Още от самото начало горещото ми желание беше да вляза в Киото. Но ако сега просто подминем Иеясу, то когато стигнем в Гифу, той ще дойде на помощ на Ода и ще ни излезе в гръб. Не е ли най-добрият ход да премажем Иеясу още в крепостта Хамамацу, преди Ода да са му пратили достатъчно подкрепления?

Пълководците не можеха да направят друго, освен да приемат неговото решение, не просто защото бе техен господар, а защото му се доверяваха като на по-добър военен.

Щом се върнаха при своите поделения обаче, сред тях остана един, Ямагата Масакаге, който като погледна към студеното и бледно зимно слънце, си помисли: „Този човек живее за войната и има необичайна дарба на пълководец, ала този път…“

Вестта за внезапната промяна в посоката на войската на Кай стигна в крепостта Хамамацу през нощта на двадесет и първи. Като подкрепления от Нобунага в крепостта бяха пристигнали само три хиляди мъже начело с Такигава Кадзумасу и Сакума Нобумори.

— Смешно малък брой — каза разочарован един от служителите на Токугава, но Иеясу не показа нито радост, нито недоволство. И докато съобщенията пристигаха едно подир друго, започна военен съвет, на който много от военачалниците в крепостта и пълководците на Ода благоразумно предложиха временно отстъпление към Окадзаки.

Само Иеясу не се помръдна от предишното си настояване на битка.

— Нима ще отстъпим и няма да пуснем една стрела за отмъщение, докато врагът обижда моята област?

Северно от Хамамацу имаше високо равнинно плато, повече от два часа път на ширина и три — на дължина. Микатагахара.

В ранното утро на двадесет и втори войската на Иеясу излезе от Хамамацу и зае позиции северно от един дълъг и стръмен склон. Там зачакаха приближаването на силите на Такеда.

Слънцето изгря, после небето се заоблачи. Очертанията на самотна птица мирно прекосиха широкото небе над изсушената, повехнала равнина. От време на време съгледвачите на двете войски, прилични на птичи сенки, пропълзяваха през сухата трева и после бързешком се връщаха при своите. Тази сутрин войската на Шинген, която преди бе станувала в равнината, пресече река Тенгю, продължи хода си и малко след пладне пристигна в Сайгадани.

Цялата войска получи заповед да спре на място. Оямада Нобушиге и останалите пълководци се събраха край Шинген, за да уточнят разположението на противника, който скоро щеше да бъде право пред тях. След минутен размисъл Шинген нареди да оставят един отряд назад да пази тила им, докато главната част на войската продължи, както бяха замислили, през равнината на Микатагахара.

Наблизо бе село Иваибе. Предните отряди на войската вече бяха влезли в селището. Дори когато се изправеха на стремената си, мъжете най-отпред на извитото като змия над двадесетхилядно шествие не можеха да видят тези на края му.

Шинген се обърна и каза на служителите около себе си:

— Нещо става отзад!

Онези се загледаха напрегнато, като се опитваха да проникнат през жълтия прах, който се вдигаше в далечината. Изглежда, последният отряд бе нападнат от противника.

— Трябва да са ги обкръжили!

— Само две-три хиляди са! Ако са обкръжени, направо ще ги пометат!

Конете бяха навели глави и се движеха с трополене по пътя си — военачалниците обаче до един съчувстваха на мъжете зад завесата от прах. Стиснаха поводите и заедно се загледаха с тревога натам. Шинген мълчеше и не разговаряше с никого. Макар това да бе, което бяха очаквали, сега техните хора, отделени от погледите им, падаха и загиваха един подир друг в далечния прашен облак.

Някой със сигурност имаше в последните редици син, баща или брат. И не само от служителите и военачалниците, събрани около Шинген. Цялата войска, чак до пехотинците, извърна поглед, докато вървеше.

Оямада Нобушиге препусна покрай строя и стигна до Шинген. Гласът му бе необичайно възбуден и тези, които стояха наблизо, ясно можеха да чуят как той каза от седлото:

— Господарю! Никога няма да имаме възможност като тази да избием десет хиляди от враговете ни. Тъкмо се връщам от оглед на вражеското поделение, което напада нашия тилов отряд. Всяка дружина е разпръсната във форма на щъркелово крило. На пръв поглед прилича на голяма войска, но вторият и третият ред изобщо не са разгърнати в дълбочина и центърът на Иеясу се пази от малка сила, която едва ли въобще струва нещо. Не само това, а и отрядите са в краен безпорядък и е ясно, че подкрепленията на Ода са без желание да се бият. Ако използвате този случай и ги нападнете, господарю, победата ви е сигурна.

Щом Нобушиге изговори бързо всичко това, Шинген се обърна назад и заповяда на неколцина съгледвачи да проверят неговите думи.

Като чу тона на гласа му, Нобушиге дръпна малко юздите на коня си и изостана назад.

Двамата съгледвачи препуснаха назад. Знаеше се, че вражеските сили са много по-малко от техните и Нобушиге уважаваше отказа на Шинген да действа необмислено, но сам той гореше от нетърпение като немирен кон, който тупа с копито по земята. Почти не бе в състояние да се сдържи.

Сгодният за боеца случай може да изчезне за време, колкото да удари мълния!

Двамата съгледвачи се върнаха в галоп и доложиха какво са видели:

— Наблюденията на Оямада Нобушиге и нашите собствени са в пълно съгласие. Това е добра възможност, пратена свише.

Гласът на Шинген прогърмя над строя. Докато даваше заповеди на военачалниците от двете си страни, бялата грива на шлема му се замята напред-назад. Проехтя раковината. Щом двадесетте хиляди мъже чуха нейния звук, който отекваше от първите до последните редици на войската, маршируващият корпус се разпръсна с тропот. И тъкмо когато сякаш изцяло се разпадаше, отново се престрои в подобие на рибени люспи и под ударите на барабаните тръгна срещу войската на Токугава.

Щом видя скоростта, с която се движи армията на Шинген и това как отговаря на всяка една заповед, Иеясу остана потресен.

— Ако изобщо стигна възрастта на Шинген — каза той, — бих искал поне веднъж да успея да направлявам голяма войска така умело като него. След като видях как предвожда, не искам този човек мъртъв, дори още сега някой да ми предложи да го отрови.

До такава степен пълководческите способности на Шинген впечатляваха дори военачалниците на противника. Битките бяха стихията му. Неговите храбри пълководци и непоколебими воини украсяваха конете, доспехите и знамената си, за да направят по-пищно своето преселение в отвъдния свят. В един миг заизглежда, сякаш от юмрука на Шинген са пуснати стотици хиляди соколи.

На един дъх се озоваха достатъчно наблизо, за да различат лицата на враговете си. Запазвайки подобната си на щъркелово крило подредба, Токугава се завъртяха като огромно колело и като жива стена се изправиха с лице срещу противника.

Небето притъмня от праха, който двете войски вдигаха. В тъмнината светеха само блесналите на залязващото слънце копия. Копиеносците на Кай и на Микава излязоха напред и сега стояха лице в лице. Щом едната страна нададеше боен вик, другата почти като ехо й отвръщаше. Когато облаците прах почнаха да се слягат, отрядите ясно различиха неприятеля си, но разстоянието, което ги делеше, все още бе значително. Никой не искаше да пристъпи напред от двата успоредни реда копия.

В миг като този дори и най-храбрите войници се разтрепериха от страх. Виждаше се, че са „уплашени“, но тази уплаха напълно се различаваше от обикновения страх. Не че волите им бяха отслабени — ако трепереха, то бе защото преминаваха от обикновения живот на ежедневието към този на битката. Това трая само секунди, но в този миг кожата на човек настръхваше и поаленяваше досущ като гребена на петел.

В една воюваща област животът на войника не се различаваше от този на земеделеца с неговата мотика или на тъкача със стана му. Всеки бе еднакво ценен и ако областта изчезне, всички щяха да загинат заедно с нея. Тези, които въпреки всичко нехаеха за силата или слабостта на своите области и водеха живот на леност, приличаха досущ на мръсотията, която се събира по тялото на човека и не струваха повече от една мигла на окото.

Всичко това настрана, казваха, че мигът на срещата с врага е ужасяващ. Небето и земята потъмняват дори по пладне, не можеш да видиш това, което е право пред очите ти, не можеш да тръгнеш напред или да отстъпиш и само се мяташ и опираш о стена от готови за бой копия.

И мъжът, който бе достатъчно смел да излезе от тази редица пръв преди всички останали, получаваше званието Първо копие. Станалият Първо копие се покриваше със слава пред погледите на хиляди воини от двете армии. Тази първа крачка обаче не се правеше толкова лесно.

И тогава един мъж излезе напред.

— Първото копие е Като Куроджи от рода Токугава! — провикна се един от самураите.

Доспехите на Като бяха прости, а името му — неизвестно; най-вероятно той бе обикновен самурай на рода Токугава.

Втори човек изскочи от редиците на Токугава.

— По-младият брат на Куроджи, Генджиро, е Второто копие!

По-големият от братята бе погълнат от противника и изчезна в безпорядъка на битката.

— Аз съм Второто копие! Аз съм по-младият брат на Като Куроджи! Вижте ме добре, насекоми такива!

Генджиро размаха четири-пет пъти копието си срещу множеството на противниците.

Един от войниците на Кай се извърна с лице към него, извика нещо обидно и се метна напред за удар. Генджиро политна назад, но сграбчи копието, което се бе отплеснало от предницата на доспехите му и с проклятие скочи на крака.

Дотогава другарите му вече си бяха проправили път напред, но Такеда също се обърнаха и сега стремително се приближаваха към тях. Зрелището напомняше сблъсък разбушувани вълни от кръв, копия и доспехи. Попаднал под нозете на собствените си другари и под конските копита, Генджиро с писък повика брат си. Докато обаче пълзеше по ръце и крака, той сграбчи за глезена един кайски войник и го повали на земята. Незабавно отряза главата на мъжа и я захвърли настрани. След това никой повече не го видя.

Битката премина в пълен безпорядък. Сблъсъкът между дясното крило на Такеда и лявото на Токугава обаче не бе достигнал още върха на кръвопролитието.

Редиците се бяха разпрострели върху обширна площ. Монотонните удари на барабаните и звукът на морските раковини отекваха сред облаци от прах. Служителите на Шинген някак си се озоваха в тила. Нито една от двете войски не бе имала време да прати на фронта своите пушечни стрелци и сега Такеда извадиха напред Мидзумата — лековъоръжени самураи, снабдени с прашки. Изстрелваните от тях камъни се сипеха като дъжд. Насреща им бяха дружините на Сакай Тадацугу, а зад тях — подкрепленията от рода Ода. Тадацугу, яхнал коня си, раздразнено цъкаше с език.

Камъните, които се сипеха върху тях от предните редици на войската на Кай, удряха коня му и го караха да пощурява. И не само неговия. Конете на ездачите, които изчакваха удобен за нападение момент зад гърбовете на копиеносците, се дърпаха назад и така се уплашиха, че развалиха строя.

Копиеносците чакаха заповеди от Тадацугу, който досега ги задържаше с дрезгави викове:

— Още не! Чакайте, докато дам знак!

Прашкарите в предните редици на противника изиграха ролята на ударен отряд, който отвори на главните сили място за нападение. Ето защо, макар отрядът Мидзумата да не бе особено страшен, отбраните дружини зад него сега чакаха своя сгоден случай. Там бяха знамената на частите Ямагата, Найто и Оямада, прославени даже във войската на Кай с храбростта си.

„Изглежда, като че се опитват да ни предизвикат с тези Мидзумата“, помисли си Тадацугу. Схващаше замисъла на противника, но лявото крило на отрядите на Токугава вече бе въвлечено в ръкопашен бой и сега вторият ред на Ода остана сам на себе си. Освен това не можеше да бъде сигурен как вижда това Иеясу от своето място в средата на бойното поле.

— Нападайте! — извика Тадацугу, като зина така широко, че скъса връзките на шлема си.

Много добре знаеше, че влиза в клопката на противника, но от началото на сражението не бе успял да си спечели превъзходство в боя. Поражението на Токугава и техните съюзници почна оттук.

Дъждът от камъни изведнъж спря. В същия миг седемстотин-осемстотинте Мидзумата се откъснаха вдясно и вляво и рязко се отдръпнаха.

— Свършено е с нас! — извика Тадацугу.

В мига, в който видя втория ред на неприятелите, вече бе твърде късно. Притаени между прашкарите и конницата имаше още един ред хора — стрелци с пушка. До един лежаха по корем във високата трева с приготвено оръжие.

Последва отсечен гърмеж от мускетен огън. Всички пушки се изпразниха в общ залп и облак дим се вдигна от тревата. Тъй като ъгълът на стрелба бе нисък, много от нападателите от отряда на Сакай бяха улучени в краката. Стреснатите коне се вдигнаха назад и получиха рани в стомаха. Офицери скачаха от седлата си, преди конете им да паднат и побягваха заедно със своите хора, като стъпваха по труповете на другарите им.

— Отстъпете! — нареди предводителят на стрелците на Такеда.

Те незабавно се оттеглиха. Да останат по местата си би значело да бъдат прегазени от нападащите копиеносци на Ода. Отрядът Нагамата, цветът на кайската армия, стоеше с плътно подредени коне и сега с увереност и достойнство препусна напред, отблизо следван от частта Обата. За минути редът на Сакай Тадацугу бе изличен.

От войската на Кай се нададоха горди победни викове. После, също така внезапно, дружината Оямада заобиколи отстрани и настъпи към фланга на силите на Ода, които образуваха втория защитен ред на Токугава. Конете им вдигаха прах по пътя си. Докато мигнат, Токугава бяха обкръжени от огромната войска на Кай, също като от железен обръч.

Иеясу застана на едно възвишение и огледа редиците на своите хора. „Загубихме, каза си той. Неизбежно беше.“

Вперил поглед право пред себе си, Тории Тадахиро, първият пълководец на Токугава след Иеясу, още по-рано предупреди своя господар да не тръгва напред, а по-скоро да прати подпалвачи по местата, където тази вечер врагът ще станува. Но вечно лукавият противник Шинген нарочно бе подхвърлил примамката с малкия тилов отряд и подтикнал Иеясу да нападне.

— Не може просто да стоим тук. Трябва да се оттеглите в Хамамацу — подкани го Тадахиро. — Колкото по-бързо отстъпите, толкова по-добре.

Иеясу не каза нищо.

— Господарю! Господарю! — настоя Тадахиро.

Иеясу просто не го виждаше. Със залеза на слънцето на хоризонта над Микатагахара, между бялата вечерна мъгла и тъмнината постепенно се очертаваше рязка граница. Развети от зимния вятър, знамената на вестоносците неизменно носеха със себе си една и съща тъжна вест:

— Сакума Нобумори от рода Ода е сразен. Такигава Кадзумасу отстъпи в безпорядък, а Хирате Нагамаса беше убит. Само Сакай Тадацугу се държи още в тежка битка.

— Такеда Кацуйори съедини силите си с отряда Ямагата и обкръжи нашето ляво крило. Ишигава Кадзумаса е ранен, Накане Масатеру и Аоки Хироцугу и двамата са мъртви.

— Масудайра Ясудзуми препусна посред противниците и бе посечен.

— Силите на Хонда Тадамаса и Нарусе Масайоши се насочиха към служителите на Шинген и се врязаха дълбоко между враговете, но бяха изцяло обкръжени от няколко хиляди души и нито един не се върна жив.

Изведнъж Тадахиро сграбчи ръката на Иеясу и с помощта на останалите военачалници го изтика върху седлото.

— Махай се! — извика той на коня и го плесна по задницата.

Щом Иеясу се озова на седлото и конят му запрепуска надалеч, Тадахиро и останалите служители яхнаха своите животни и го последваха.

Заваля сняг. Изглежда, бе чакал да залезе слънцето. Вятърът го трупаше навсякъде, той напада по знамената, хората и конете на разбитата войска и направи отстъплението им дори още по-несигурно.

— Негово Височество… къде е Негово Височество? — викаха объркано мъжете.

— Къде е пътят за щаба?

— Къде е нашето поделение?

Стрелците на Кай се целеха в изгубилите се покрай пътя бягащи хора и изпращаха срещу тях залпове посред сипещия се сняг.

— Отстъпвайте! — извика един от войниците на Токугава. — Раковината свири отстъпление!

— Трябва вече да са изтеглили щаба — отвърна му друг.

Вълна от победени хора се понесе в черна редица на север, загуби се на запад и претърпя много още жертви. Най-сетне мъжете се запрепъваха в една посока — на юг.

Иеясу, току-що избягал от опасността заедно с Тории Тадахиро, погледна назад към хората, които го следваха и внезапно спря коня си.

— Вдигнете знамената. Вдигнете знамената и съберете хората — заповяда той.

Нощта наближаваше бързо и снегът постоянно се засилваше. Служителите на Иеясу се събраха около него и надуха раковината. Размахаха пълководческите знамена и повикаха при себе си хората. Постепенно войниците от разбитата армия се събраха наоколо им. Всички до един бяха потънали в кръв.

Отрядът на Баба Нобуфуза и Обата Кадзука от войската на Кай обаче знаеше, че главната част от вражеските части са тук и много бързо ги запритиска с лъкове и стрели от едната страна и с пушки от другата. Изглеждаше, че ще се опитат да отрежат отстъплението им.

— Тук е опасно, господарю. Най-добре да се оттеглите възможно най-бързо — подкани Мидзуно Сакон Иеясу.

После се обърна към хората и обяви:

— Защитавайте Негово Височество. Аз ще взема малко хора и ще нападна противника. Всеки, който иска да жертва живота си за Негово Височество, нека дойде.

Сакон препусна право срещу вражеския строй, без дори да погледне назад, за да види дали някой е тръгнал след него. Тридесет-четиридесет войници го последваха на сигурна смърт. Почти веднага след това писъци, викове и звън на саби и копия се смесиха със стенанията на снеговития вятър и се сляха в страховит вихър.

— Сакон не трябва да умира! — извика Иеясу.

Изобщо не приличаше на себе си. Служителите му се опитаха да го спрат и сграбчиха юздите на коня, но той ги дръпна от ръцете им и докато станат на крака, вече препускаше край черно-белия вихър с вид точно като на демон.

— Господарю! Господарю! — завикаха те.

 

 

Щом Нацуме Джиродзаемон, офицерът, оставен да ръководи крепостта Хамамацу, чу за поражението на другарите си, той потегли с малък отряд от тридесет конника, за да се погрижи за сигурността на Иеясу. Като пристигна в този миг и завари господаря си посред отчаяна битка, скочи от коня и с копие в ръка се затича към купа сражаващи се.

— К-к… какво е това? Такава кръвожадност не ви подхожда, господарю. Връщайте се в Хамамацу! Отдръпнете се, господарю!

И като хвана коня му за муцуната, той с труд я извъртя настрани.

— Джиродзаемон? Пусни ме! Толкова ли си глупав да ми се изпречваш на пътя посред вражеските отряди?

— Щом аз съм глупав, господарю, то вие сте още повече! Ако ви посекат на такова място, каква ще е ползата от всичките ни досегашни изпитания? Ще ви запомнят като военачалник-глупец. Искате ли да се отличите, тепърва направете нещо важно за страната!

С просълзени очи, Джиродзаемон викаше на Иеясу с такова усилие, че устата му почти се цепнаха до ушите, като в същото време безжалостно удряше коня на своя господар с копието си. От служителите и близките прислужници, които бяха с Иеясу предишната нощ, лицата на мнозина вече не се виждаха тази вечер. Повече от триста от хората му бяха загинали в битката и никой не знаеше колко са били ранени.

Понесли бремето на една изцяло разгромена армия, мъжете се заизнизваха обратно към потъналия в сняг град под крепостта. По лицата им се четеше самопрезрение. Отстъплението продължи от вечерта до след полунощ.

Небето бе в червено, навярно заради големите огньове пред всяка от крепостните порти. Червенината на падналия сняг обаче явно се дължеше на кръвта на завръщащите се войни.

— Какво е станало с Негово Височество? — питаха просълзени мъжете.

Бяха отстъпили с мисълта, че Иеясу е вече в крепостта си, а сега стражата им казваше, че той още не се е върнал. Дали е останал обкръжен от враговете или вече е убит? Каквото и да бе, те бяха побягнали преди своя господар и бяха така засрамени, че отказаха да влязат в крепостта. Просто останаха навън и потропваха с крака от студ.

В добавък към цялото объркване, отвъд западната порта изведнъж се чу пушечен изстрел. Беше врагът. Смъртта ги обграждаше отвсякъде. А щом Такеда вече са стигнали толкова надалеч, съдбата на Иеясу наистина е под съмнение.

Като си мислеха, че краят на рода Токугава вече е настъпил, те с вик се спуснаха към мястото, откъдето се чуха пушките. Готови бяха да умрат в битката, а в очите им нямаше надежда. Щом една група излезе с блъскане през портата, почти се удариха в препускащите навътре неколцина конници.

Противно на всички очаквания, ездачите бяха техните собствени предводители, които се връщаха от сражението. Жалостните викове на войниците се обърнаха на приветствени възгласи, те замахаха с мечове и копия и поведоха мъжете навътре. Влезе един, после втори, после трети конник; осмият бе Иеясу, с откъснат ръкав на доспехите и покрито с кръв и сняг тяло.

— Господарят Иеясу е! Господарят Иеясу!

Веднага щом го зърнаха, вестта се понесе от уста на уста и мъжете, съвсем забравили се, заскачаха във въздуха.

Като влезе с широки крачки във вътрешното укрепление, Иеясу извика на висок глас, сякаш още бе на полето на боя:

— Хисано! Хисано!

Придворната дама се затича насреща му и падна по очи на земята. Пламъкът на малката лампа, която носеше, мъждукаше на вятъра и хвърляше трепкащи отблясъци върху профила на Иеясу. По бузата имаше кръв, а косата му бе в ужасен безпорядък.

— Донеси гребен — каза той и седна тежко на пода.

Докато Хисано оправяше косата му, даде нова заповед:

— Гладен съм. Донесете ми нещо за ядене.

Щом внесоха храната, веднага взе клечките си за ориз, но вместо да почне да яде, каза:

— Отворете всички врати на терасата.

Дори при горенето на лампите, с отворени врати стаята стана от снега навън по-светла. Тъмни купчинки войници почиваха по терасата. Веднага щом свърши да се храни, Иеясу излезе от вътрешното укрепление и тръгна да провери отбраната на крепостта. Нареди на Амано Ясукаге и Уемура Масакацу да внимават за нападение и разположи останалите военни по цялото протежение от главната порта до главния вход за вътрешното укрепление.

— Даже цялата войска на Кай да нападне с всичката си сила, ние ще им покажем мощта на нашето оръжие. Няма да се доберат дори и до педя от тези каменни стени — похвалиха се те.

При все че гласовете им бяха напрегнати, тяхната цел беше да успокоят господаря си и да му вдъхнат кураж.

Иеясу разбра това намерение и закима утвърдително, но тъкмо когато се канеха да се завтекат към местата си, ги повика обратно:

— Не затваряйте никоя от крепостите порти от главната до вътрешното укрепление. Оставете ги всички отворени. Разбрахте ли?

— Какво? Какво казвате, господарю?

Военачалниците се поколебаха. Тази заповед влизаше в разрез с основните начала на отбраната. Железните врати на всички порти бяха залостени. Вражеската войска вече наближаваше от всички страни града под крепостта и се готвеше да ги унищожи. Защо ги кара да отворят шлюзовете на дигата тъкмо когато приливната вълна приближава?

— Не, не мисля, че положението позволява да се отива чак дотам — каза Тадахиро. — Когато нашите отстъпващи отряди пристигнат, можем да отворим вратите и да ги пуснем да влязат. Със сигурност няма нужда да им оставяме крепостните порти широко отворени.

Иеясу се засмя и му направи бележка заради недоразумението.

— Това не е заради хората, които се връщат по-късно. Готвим се за Такеда, които като надменен прилив идват насам, сигурни в победата си. И аз не просто искам да отворите вратите на крепостта — искам да запалите пред входа пет-шест големи огньове. Направете и няколко огъня зад крепостните стени. И проверете също, дали отбраната е в пълен порядък. Пазете тишина и гледайте кога ще се появи неприятелят.

Що за безстрашен ответен удар е това? Без най-малко колебание обаче те направиха, каквото им беше заповядано.

Според желанието на Иеясу крепостните порти бяха широко отворени и от външния край на рова до входа на укреплението върху снега падна отражението на пламтящи огньове. След като погледна за минута зрелището, Иеясу отново влезе вътре.

Изглежда, че висшите военачалници разбираха какво става, но войниците в крепостта в по-голямата си част изглежда вярваха на пръснатия от един офицер на Иеясу слух, че Шинген е убит и настъпващият враг е загубил своя най-изтъкнат пълководец.

— Уморен съм, Хисано. Мисля, че ще изпия чаша саке. Налей ми една, моля те.

Иеясу се върна в главната зала и след като пресуши чашата, си легна. Придърпа завивките, с които го бе заметнала Хисано и с хъркане заспа.

Не след дълго отрядите на Баба Нобуфуза и Ямагата Масакаге се стекоха край рова, готови за нощно нападение.

— Какво е това? Чакайте!

Спрели пред крепостната порта, двамата военачалници дръпнаха юздите на конете си и попречиха на цялата войска бързешком да се втурне напред.

— Какво мислите, генерал Баба? — попита Ямагата, като се приближи до своя другар по служба.

Изглеждаше напълно озадачен. Баба също имаше своите съмнения и погледна към вражеската порта. Там, в далечината, пред и вътре зад портата, горяха големите огньове. А железните врати стояха широко отворени. Нямаше врата, а все пак портите стояха. Това положение изглежда поставяше един тревожен въпрос.

Водата в рова бе черна, снегът по препълнената с хора крепост — бял. Не се чуваше нито звук. Ако се заслушаха много внимателно, в далечината мъжете можеха да доловят пукащия шум на съчките. А ако напрегнеха и ума, и ушите си, може би биха чули хъркането на разгромения пълководец Иеясу, който сега сънуваше в кулата — самото сърце на тази безврата порта.

— Мисля, че преследването ни е било така бързо и врагът дотолкова се е объркал, че са нямали време да затворят крепостта и сега спят — каза Ямагата. — Трябва да нападнем още сега.

— Не, почакайте — прекъсна го Баба.

Той се ползваше с името на един от най-умните пълководци във войската на Шинген. Мъдрецът, като се къпе в мъдростта си, може някой път да се удави в нея. И Баба обясни на Ямагата защо планът му е погрешен.

— Да се подсигурят в такъв случай крепостните порти би било естествена мисъл при едно поражение. Но това, че е оставил крепостта широко отворена и е имал времето да струпа тези големи огньове, доказва безстрашието и самообладанието на човека отпред. Като си помислиш, той без съмнение очаква от нас прибързана атака. Съсредоточил се е върху тази единствена крепост и е напълно уверен в победата си. Противникът ни е млад пълководец, но е Токугава Иеясу. Не трябва без внимание да влизаме вътре и да посрамваме бойното име на рода Такеда, та по-късно да станем за посмешище.

Стигнали чак дотук, накрая и двамата военачалници оттеглиха хората си.

Вътре, щом долови в съня си гласа на своя слуга, Иеясу скочи стреснат от леглото.

— Не съм умрял! — извика той и подскокна от радост.

Незабавно прати отряди да преследват врага. Както можеше да се очаква от тях, Ямагата и Баба не си загубиха ума в объркването, а напротив, оказаха съпротива, опожариха околността на Нагури и блестящо се оттеглиха.

Токугава претърпяха голямо поражение, но можеше да се каже, че са показали своята дързост. И не само това, но и повторно накараха Шинген да се откаже от своя поход към столицата и не му оставиха друг избор, освен да се оттегли в Кай. Много хора бяха пожертвани. В сравнение с четиристотинте мъже на Такеда, ранените и убитите от страната на Токугава наброяваха не по-малко от хиляда сто и осемдесет души.