Ейджи Йошикава
Тайко (42)

Светилището на Бога на огъня

В самата среда на кирпичената ограда имаше голяма врата, а всеки от по-малките вътрешни храмове имаше своя стена и вход. Цялата борова гора бе сякаш грижливо пометена и приличаше на градина за дзен-съзерцание. Птичата песен и слънчевата светлина, която минаваше през клоните, правеха всичко да изглежда още по-спокойно.

След като вързаха конете си, Мицухиде и неговите служители изядоха приготвената за закуска и обед храна. Макар да бяха възнамерявали да закусят край река Камо, в крайна сметка изчакаха, докато пристигнат в Китано.

Войниците носеха припаси за един ден — проста храна от сурово бобено пюре, мариновани сливи и кафяв ориз. Не бяха яли от снощи и сега с наслада преглъщаха.

Трима-четирима монаси от близкия храм Мьошин разпознаха в хората служители на рода Акечи и ги поканиха в храмовия двор.

Мицухиде седеше на едно походно столче под сянката на завесата, която неговите служители бяха разпънали. Беше свършил да се храни и сега диктуваше писмо на секретаря си.

— Свещениците от храма Мьошин… та те са най-подходящите вестоносци! Повикайте ги! — нареди той на един оръженосец.

Щом монасите пристигнаха, Мицухиде им повери току-що написаното от неговия секретар писмо.

— Моля ви, ще занесете ли това бързо в дома на поета Шоха?

После веднага стана и се приближи към коня си.

— Боя се, че нямам много време за това пътуване — додаде той, като се обърна към монасите. — Ще трябва да се откажа от срещата с вашия игумен. Поздравете го от мен, ако обичате.

Започна да става горещо. Пътят за Сага бе необикновено сух и копитата на конете вдигаха във въздуха облаци прах. Мицухиде яздеше мълчаливо и с присъщата си предпазливост прехвърляше през своя ум някакъв план. Обмисляше осъществимостта му, възможните последствия и вероятността от провал. Също като конската муха, която колкото и да пъдиш, все се връща на старото място, сега Мицухиде не можеше да прогони мисълта за това от главата си. Някакъв зъл дух го бе завладял и изпълваше цялото му тяло с отрова. Вече бе загубил способност да разсъждава трезво.

През всичките четиридесет и четири години на своя живот той никога не бе разчитал изцяло само на собствения си ум. Правеше това за първи път сега. Макар да имаше всички основания да не се доверява на решението, което е взел съвсем сам, нещо отвътре го подтикваше да постъпи тъкмо по този начин. „Не съм допускал и най-малка грешка“, каза си Мицухиде. Никой не може да заподозре какво се таи в ума му.

Докато бяха в Сакамото, още се колебаеше: да продължи ли с осъществяването на това, което е намислил или да се откаже от него. Тази сутрин обаче, щом чу последните новини, косата му се изправи. Реши окончателно, че сега е времето да се действа и че този сгоден случай му е пратен право от небето. Нобунага, придружаван само от четиридесет-петдесет лековъоръжени мъже, е отседнал в храма Хоно в Киото. Духът, обзел Мицухиде, му шепнеше, че това е възможност, каквато се предоставя само веднъж.

Неговото решение не се роди от само себе си, а по-скоро бе предизвикано от външните обстоятелства. Хората обичат да се самоубеждават, че животът и постъпките им се направляват от тяхната собствена свободна воля. Суровата истина обаче е, че към действие всъщност ги подтикват независещи от тях събития. Макар Мицухиде да вярваше, че небето е на негова страна в сегашното му начинание, някъде в него, докато яздеше по пътя за Сага, се загнезди и страхът, че същото това небе може да реши да го осъди за стореното.

Пресякоха река Кацура и на вечерта, тъкмо когато слънцето се скриваше зад хоризонта, пристигнаха в крепостта Камеяма. Предизвестени за завръщането на господаря си, гражданите на Камеяма го посрещнаха с големи огньове, които осветиха нощното небе. Със своето мъдро управление той си бе спечелил тяхната обич.

Дните, които Мицухиде прекарваше за една година със семейството си, можеха да се изброят на пръстите на едната ръка. През време на дълги походи се случваше две или три години да не се прибира у дома. Ето защо редките мигове, когато си бе в къщи, бяха белязани от радостта да се види със съпругата и децата и да се почувства съпруг и баща.

Небето го бе дарило с изключително голямо семейство — седем дъщери и дванадесет синове. Две трети от тях бяха вече омъжени или осиновени от други семейства, но няколко от по-малките, както и децата и внуците на негови сродници, още живееха в крепостта.

Теруко, жена му, все казваше:

— На колко ли години ще съм, когато вече няма да трябва да се грижа за деца?

Вземаше при себе си децата на хора от рода, загинали в битка и дори отглеждаше онези, които други жени са родили на нейния съпруг. Тази кротка и мъдра жена с радост приемаше отреденото й от съдбата. Макар вече да бе на петдесет, все така търпеше малките с всичките техни пакости.

Откакто напусна Адзучи, Мицухиде не бе усещал такова спокойствие. Тази нощ спа отлично. Дори и на следващия ден още не можеше да се нарадва на децата и на усмивката на вярната си съпруга. Всички те успокояваха сърцето му.

Може би всичко това би могло да го накара да промени решението си. Той обаче не се поколеба и за миг. Тъкмо напротив, сега набра смелост да осъществи една още по-тайна амбиция, която се бе загнездила в ума му.

Теруко бе с него от времето, когато той загуби своя предишен господар. Бе доволна от сегашния си живот и не желаеше нищо, освен да може да се грижи за децата. Мицухиде я погледна и си помисли какво би искал да й каже. „Съпругът ти няма винаги да остане същият. Скоро всички ще ти се кланят като на жена на новия шогун.“ Загледа се в децата и останалите хора от дома и за миг се поддаде на тази своя мечта. „Ще ви настаня, вместо в тази отдалечена крепост, в дворец, по-прекрасен дори от Адзучи. Колко по-щастливи ще сте тогава!“

По-късно същия ден Мицухиде напусна крепостта, придружаван от няколко служители. Бе леко облечен и обичайната прислуга не вървеше подире му. Макар никой да не извести за това, дори и войниците на крепостната порта бяха научили, че господарят им ще пренощува в светилището Атаго.

Отиваше там, за да се помоли за успех в боя, преди да е потеглил на запад. Заедно с няколко от най-близките си приятели щеше да устрои поетическа вечер и да се върне в крепостта на следващия ден.

Когато Мицухиде каза, че отива в светилището да измоли победа в битките и да покани там при себе си няколко приятели от столицата, никой не заподозря какво всъщност е намислил.

Двадесетината слуги и шестимата служители, които го съпътстваха на коне, бяха облечени по-леко, отколкото ако отиваха на лов със соколи. Монасите в храма Итокуин и свещениците в Атаго бяха предупредени от предния ден за посещението и сега чакаха своя господар, за да го приветстват. Веднага щом слезе от седлото, Мицухиде поиска да види някакъв монах на име Гьою.

— Ще дойде ли Шоха? — попита Мицухиде монаха.

Щом Гьою отвърна, че прочутият поет вече е тук и го очаква, господарят възкликна:

— Какво? Вече е тук ли? Е, това е чудесно. Довел ли е и други поети от столицата?

— Струва ми се, господарят Шоха имаше много малко време да се подготви за път. Получи поканата ви вчера вечерта и установи, че всички, които се опитва да покани, не са в състояние да дойдат. Освен сина си Шиндзен успя да доведе само още двама души — един ученик на име Кеньо и Шошицу, негов роднина.

— Така ли? — засмя се Мицухиде. — Недоволен ли беше? Знам, че не биваше да го каня така изневиделица, но след като толкова пъти съм пращал паланкини и свита да го доведе, сега реших, че ще е много по-изискано — и по-приятно и за двама ни — той да направи известно усилие, за да дойде дотук. Ето защо така внезапно го помолих да дойде на това място. Както и би могло да се очаква, Шоха дори не се е престорил на болен. Веднага се е качил дотук.

Двамата монаси тръгнаха пред Мицухиде, а спътниците му го последваха. Изкачиха се по стръмно каменно стълбище. Тъкмо когато им се стореше, че ще излязат на равно, стъпалата отново започваха. Докато се катереха нагоре, зеленината на околните кипариси ставаше все по-наситена, а тъмновиолетовото на лятното небе премина във вечерен сумрак. Усетиха бързото спускане на нощта. С всяка стъпка внезапно застудяваше — на върха бе значително по-хладно, отколкото в подножието.

— Господарят Шоха помоли да го извините — каза Гьою на Мицухиде, когато стигнаха в храмовата стая за гости. — Щеше да дойде да ви приветства, но тъй като реши, че може първо да се отбиете за молитва в храмовете и светилищата, каза, че ще ви поздрави, след като сте се представили пред боговете.

Мицухиде кимна, без да казва нищо. После изпи чаша вода и помоли някой да го води.

— Преди всичко останало бих искал да се помоля на бога-покровител на това място. После, докато е още светло, ще посетя храма Атаго.

Свещеникът го поведе по една старателно пометена пътечка. Изкачи се по стълбите на външното светилище и запали свещите там. Мицухиде се поклони дълбоко и за миг остана така, в молитвена поза. Монахът махна три пъти над главата му с клонче от свещеното дърво и после му подаде глинена чашка с осветено саке.

— Чувал съм, че това светилище е посветено на бога на огъня. Вярно ли е? — попита след малко Мицухиде.

— Така е, господарю — бе отговорът.

— Знам, че ако се молиш на този бог и след това се въздържаш от употреба на огън, молитвите ти ще се сбъднат.

— Така се говори от древни времена.

Свещеникът не пожела да даде ясен отговор на въпроса.

— Чудя се, как ли се е зародило това предание — продължи той.

После, за да смени темата, се зае да разказва историята на храма.

Отегчен от монолога, Мицухиде се загледа в светилниците на преддверието. Накрая се изправи мълчешком на крака и слезе по стълбите. Когато стигна до храма Атаго, вече се бе стъмнило. Остави монасите и отиде сам до близкия храм на шогуна Джидзо. Там се опита да познае съдбата си чрез свещен жребий. Първото хвърляне обаче му предсказа лош късмет. Хвърли отново, но и този път предсказанието бе неблагоприятно. За миг Мицухиде остана неподвижен, като камък. Вдигна кутийката, допря я с благоговение до челото си и я обърна за трети път. Този път отговорът бе: „Голяма сполука“.

Обърна се и отиде при чакащите го придружители. Докато хвърляше жребия, те го гледаха отдалеч с мисълта, че сигурно само удовлетворява някаква приумица. В крайна сметка Мицухиде се гордееше със своя ум и се доверяваше преди всичко на него. Надали е от тези, които основават решението си на някакво случайно предсказание.

 

 

Трепкащите светлини на лампите в стаята за гости минаваха през наскоро покаралите листа. За Шоха и останалите поети тази нощ щеше да мине в записване на собствените им стихове.

Вечерта започна с угощение, на което Мицухиде бе почетният гост. Присъстващите се закачаха, смееха и изпиха много чаши саке. Разговорът така ги бе погълнал, че изглежда въобще забравиха за поезията.

— Летните нощи са къси — предупреди домакинът, игуменът на манастира. — Става късно и се боя, че докато свършим със стоте стиха на обща тема, може да съмне.

Шоха и Шошицу и двамата бяха изкусни поети. Шоха се радваше на привързаността на Нобунага и бе в приятелски отношения с Хидейоши и най-добрия по онова време майстор на чайната церемония. Беше човек с широки връзки в обществото.

— Е, господарю, ще ни дадете ли някой стих като за начало — помоли той.

Но Мицухиде не се допря до листа пред себе си. Все така облегнал лакът на възглавницата, той изглежда се взираше в тъмнината на градината, където листата леко помръдваха.

— За стиха ли сте се замислили, господарю? — пошегува се Шоха с Мицухиде.

Този взе в ръка четката и написа:

Цялата страна знае

— сега, в петия месец,

е времето.

На събирания от рода на това присъстващите добавяха към първия стих нови, докато се получи нещо като дълга поема от около петдесет до сто реда. Започна се с написаното от Мицухиде. Заключителната строфа, която слагаше край на творбата, също бе негово дело:

Време е областите

да познаят мира.

След като монасите изгасиха лампите и си тръгнаха, Мицухиде сякаш веднага потъна в сън. Щом сложи глава върху възглавницата, планинският вятър навън премина през дърветата и засвири в улуците така, сякаш дългоносото чудовище Тенгу от преданията надава своя страховит вой. Мицухиде внезапно си спомни това, което му каза свещеникът в храма на бога на огъня. Представи си как Тенгу броди по катраненочерното небе.

Той се храни с огън и после литва нависоко. Големият Тенгу и неговите безбройни по-малки събратя се превръщат в пламъци и възсядат черния вятър. Щом пламъците паднат на земята, те се събират в светилището на бога на огъня.

Искаше да заспи. Страшно искаше да заспи. Но това не бе сън — той просто будуваше и си представяше. Разумът не можеше да се пребори с картините, които изникваха в ума му. Обърна се на другата страна и се замисли за деня, който наближава. Знаеше, че на следващата сутрин Нобунага ще тръгне от Адзучи за Киото.

После границата между будуването и съня почна да избледнява. В това състояние разликата между него и Тенгу изчезна. Тенгу си изправи върху облаците и погледна оттам към цялата страна. Всичко, което виждаше, сочеше в негова полза. На запад Хидейоши е прикован към Такамацу, където се сражава с войските на Мори. Ако сега се възползва от случая да влезе в заговор с Мори, може предвожданата от Хидейоши войска вече никога да не се върне в столицата.

Токугава Иеясу, който сега е в Осака, е хитър и знае как да се грижи за себе си. Веднага щом разбере, че Нобунага е мъртъв, отношението му към Мицухиде ще зависи изцяло от това, което ще може да му предложи. Без съмнение Хосокава Фуджитака в първия миг ще се разгневи, но синът му е женен за дъщерята на Мицухиде и те от дълги години са близки приятели. Няма да му е трудно да се примири със станалото.

Всичко в Мицухиде бушуваше. Главата му се наля с кръв и той отново се почувства млад и силен. Тенгу се обърна на друга страна и Мицухиде простена.

— Господарю? — извика от съседната стая Шоха и се изправи в постелята си. — Какво има, господарю?

Мицухиде чу въпроса, но нарочно не му отговори. Шоха бързо заспа отново.

Кратката нощ скоро свърши. Веднага щом стана от сън, господарят се сбогува с останалите и докато гъстата утринна мъгла още обгръщаше планината, слезе в подножието й.

 

 

На тридесетия ден от месеца Мицухару пристигна в Камеяма и се присъедини към отрядите на Мицухиде. От цялата област прииждаха хора на рода Акечи, които увеличаваха числеността на вече значителната войска от Сакамото. Градът под крепостта гъмжеше от народ и коне, на всяка пресечка се трупаха коли с военни припаси и улиците бяха станали почти непроходими. Слънцето светеше ярко, сякаш лятото е вече в разгара си; дюкяните бяха пълни с оръженосци, които все спореха за нещо с препълнени с храна уста; навън пешаците се провираха между волските коли и си подвикваха. По улиците мухите жужаха и се трупаха на рояци около конските и волски изпражнения.

— Добре ли си сега със здравето? — попита Мицухару братовчед си.

— Както виждаш — усмихна се Мицухиде.

Бе много по-мек в държанието си, отколкото в Сакамото, а лицето му си беше възвърнало предишния здрав цвят.

— Кога мислиш да тръгнеш?

— Реших да поизчакам още малко, до първия ден на шестия месец.

— Ами Адзучи?

— Пратих вест дотам, но господарят Нобунага, мисля, е вече в Киото.

— Според съобщенията е пристигнал благополучно там снощи. Господарят Нобутада е отседнал в храма Мьокаку, а господарят Нобунага — в Хоно.

— Да, чух за това — каза Мицухиде и млъкна.

Изведнъж Мицухару стана на крака.

— Отдавна не съм виждал жена ти и децата. Може би да отида да ги поздравя.

Мицухиде се загледа подир братовчед си. След миг доби такова изражение, сякаш не успява да си поеме въздух.

През две врати служителят на Мицухиде Сайто Тошимицу се съвещаваше с останалите военачалници. Разглеждаха военните карти и обсъждаха плановете за похода. Излезе от стаята, за да попита за нещо Мицухиде.

— Преди нас ли ще наредите да тръгне за Санин обозът с припасите?

— Обозът ли? Хм… няма нужда да го пращаме предварително.

Неочаквано вътре надникна чичото на Мицухиде, Чокансай, който бе пристигнал току-що заедно с Мицухару.

— Хей, няма го тук. Къде отиде господарят на Сакамото? Някой тук да знае?

Огледа се с ококорени очи. Макар и толкова възрастен, с изражението си можеше почти да умори от смях околните. Това, че пълководците се канеха да потеглят на поход, не пречеше на Чокансай да е все така ведър както обикновено. Тръгна в друга посока, но щом случайно попадна в женските стаи на вътрешното укрепление, жените и многобройните им деца всички се скупчиха наоколо му.

— Охо, дошъл е нашият чичо-шегобиец! — завикаха малките.

— Как дойде дотук, чичо?

Опита се да седне, но веселата глъч наоколо му не стихваше.

— Ще останеш ли до довечера?

— А обядва ли вече, чичо?

— Вдигнете ме на ръце, чичо!

— Изпей ни някоя песен!

— Изтанцувай нещо!

Скачаха по скута му. Искаха да си играят с него. Дърпаха го за дрехите. Гледаха с любопитство в ушите му.

— Чичо! Имаш косми в ушите!

— Един, два.

— Три, четири.

Момиченцата припяваха броя и дърпаха един по един космите, а пък едно момченце го яхна през гърба и наведе старата му глава надолу.

— Хайде да си играем на конче!

Без да възрази, Чокансай тръгна на четири крака. Щом неочаквано кихна, момченцето падна от гърба му. Придворните дами и прислужниците се разсмяха така, че се хванаха за коремите.

Смехът и шумотевицата не спряха дори с падането на нощта. Женските стаи бяха толкова различни от тази на Мицухиде, колкото покритата с цветя поляна напролет от заснежения зимен хълм.

— Сега, когато вече си на толкова години, чичо — обади се Мицухару, — ще ти бъда благодарен, ако останеш тук да се грижиш за семейството, вместо да идваш заедно с нас на поход. Мисля да съобщя това на господаря.

Чокансай погледа племенника си и се засмя.

— Може да се наложи накрая да стигна и дотам. Тия малчугани просто не искат да ме оставят на мира.

Беше се смрачило и сега децата го обсаждаха с молби да им разкаже някоя от своите прочути приказки.

Това бе последният ден преди потеглянето. Мицухару очакваше тази вечер да има общо съвещание, но главното укрепление бе тихо. Отиде в съседната кула и заспа.

Следващият ден премина в очакване. Не дойдоха обаче никакви заповеди. Дори с падането на нощта не последва никакво раздвижване в главното укрепление. Щом прати един от служителите си да провери как стоят нещата, Мицухару бе осведомен, че братовчед му си е легнал и вече спи. Изпълниха го подозрения, но нямаше какво друго да направи, освен също да си отиде в постелята.

 

 

Някъде към полунощ се събуди от някакъв шепот, който идваше от стаята на стражите през две врати от неговата. Чуха се приближаващи се стъпки и вратата на спалнята му безшумно се плъзна настрани.

— Какво има? — попита Мицухару.

Стражът, който изглежда го мислеше за заспал, се поколеба за миг. После бързо се просна по очи на земята и каза:

— Господарят Мицухиде ви очаква в главното укрепление.

Мицухару стана и започна да се облича. Попита кой час е.

— Първата половина на Часа на плъха — отвърна войникът.

Мицухару излезе в мастиленочерния мрак на коридора. Щом видя Сайто Тошимицу да го чака коленичил до вратата, се почуди каква ли е причината за това изненадващо повикване посред нощ.

Тошимицу тръгна напред със свещ в ръка. Не срещнаха никого по дългия извит коридор. Почти всички в главното укрепление кротко спяха, но тази част на постройката бе обгърната от някаква необикновена тишина. Изглежда, все пак в две-три стаи хората будуваха.

— Къде е Негово Височество?

— В спалнята си.

Тошимицу изгаси свещта, преди да пристъпи в коридора, който водеше към стаята на Мицухиде. Подкани с поглед Мицухару да влезе и отвори тежката врата. Веднага след това я затвори зад гърба му. Само от стаята в най-долния край на коридора — спалнята на Мицухиде — се процеждаше слаба светлина от лампа.

Щом надникна вътре, Мицухару не видя там нито прислуга, нито оръженосци. Мицухиде бе сам. Облякъл бе лятно кимоно от лек бял плат, дългата му сабя лежеше до него, а ръката му бе подпряна на ниска възглавница встрани.

Светлината на лампата преминаваше през гъстата зелена мрежа против комари, която висеше около Мицухиде и бе особено бледа. Докато спеше, мрежата го обгръщаше отвсякъде, но сега краят й бе повдигнат с бамбукова пръчица.

— Влез, Мицухару — каза Мицухиде.

— За какво става дума? — попита братовчед му, след като коленичи пред него.

— Ще изложиш ли живота си на опасност заради мене, Мицухару?

Мицухару мълчеше коленичил, като че ли изгубил дар слово. Очите на Мицухиде блестяха със странна светлина. Въпросът му бе прост и прям — точно това бяха думите, от които Мицухару се боеше още откакто напусна Сакамото. Сега Мицухиде най-сетне проговори и макар изненадан, Мицухару усети как кръвта замръзва в жилите му.

— Против мен ли си, Мицухару?

Пак не последва отговор. Мицухиде също млъкна. По лицето му имаше някаква бледност, която не идваше от господаря си.

— Нобунага посегна срещу шогуна. Освен това всички знаят колко много лоша карма се струпа върху него, след като изгори връх Хиеи. Виж какво се случи с неговите старши служители — Хаяши, Сакума, Араки. Не мога да мисля за тяхното нещастие, сякаш то не ме засяга.

— Получихте за себе си цяла област, господарю. Родът ни не е лишен от нищо. Помислете за милостите, с които сме били дарявани.

В този миг Мицухиде изгуби власт над себе си и думите потекоха от устата му като преляла пяна.

— Каква е ползата от незначителна област като тази? Дори и да не се отличавах с нищо особено, пак сигурно щях да я имам. Веднага щом получи от мен всичко, което му е нужно, той ще ме превърне в куче, на което ще подхвърля огризките от трапезата си в Адзучи. А може да реши, че и това вече е излишно. Стигна дотам да ме постави под началството на Хидейоши и да ме прати в Санин. Не знам какво друго е това, ако не присъда за рода Акечи. Възпитан съм като самурай, наследил съм кръвта на поколения воини. Да не би да мислиш, че до края на дните си ще се кланям на всяка негова заповед? Не виждаш ли неблагодарността на Нобунага, Мицухару?

Мицухару остана за малко да мълчи като зашеметен и после попита:

— На кого си разкрил намеренията си?

— Освен на теб, още на около дузина от най-верните ми служители.

Мицухиде си пое дълбоко дъх и изреди имената на хората.

Братовчед му вдигна очи към тавана и изпусна дълбока въздишка.

— Сега, след като те вече знаят, не мога да кажа нищо.

Изведнъж Мицухиде пристъпи напред и сграбчи с лявата ръка братовчед си за яката.

— Значи не? — попита той.

Разтресе Мицухару с ужасяваща сила. Десницата му стисна дръжката на кинжала.

— Или да?

При всяко разтърсване вратът на Мицухару се огъваше, сякаш костите му са се стопили. По лицето му се стичаха сълзи.

— Сега вече не може да става дума за „да“ или „не“. Не знам обаче какво би станало, ако бяхте ме посветили в плана си преди останалите, господарю.

— Значи си съгласен, така ли? Ще ми помагаш ли?

— Двамата с вас сме две тела, но сме като един човек. Умрете ли вие, аз няма да искам да живея повече. Отвън погледнато сме господар и служител, но имаме общ корен и обща кръв. Досега сме живели заедно и каквато и да е съдбата ви, аз естествено съм решен да я споделя.

— Не се бой, Мицухару. Ще бъде всичко или нищо, но аз усещам, че победата ни е сигурна. Ако успеем, няма да управляваш незначителна крепост като Сакамото. Обещавам ти това. Най-малкото, ще си втори по власт след мене и ще владееш много на брой области!

— Какво! Не за това става дума.

Мицухару отмахна ръката, която го бе хванала за дрехата и отблъсна Мицухиде от себе си.

— Плаче ми се, господарю… позволете ми, моля, да заплача.

— За какво тъжиш, глупецо?

— Ти си глупавият!

— Глупак!

Двамата си размениха няколко обиди. После се прегърнаха. Сълзи се стичаха по страните им.

 

 

Изглеждаше, сякаш лятото вече е настъпило. Първият ден на шестия месец бе най-горещият от много години насам. Следобед част от небето на север се покри с купести облаци. До здрач обаче бавно залязващото слънце продължи да огрява планините и реките на Тамба.

Град Камеяма бе изцяло запустял. Войниците и колите, които задръстваха неговите улици, си бяха отишли. Редици от воини, понесли пушки, знамена и копия, излизаха с отмерена крачка от селището. Главите им се потяха под нагорещените железни шлемове. Градските жители се струпаха покрай пътя, за да гледат заминаването на войската. Търсеха с погледи своите доскорошни редовни клиенти, след това с пълен глас им пожелаваха сполука и големи дела на бойното поле.

Нито войниците, нито тълпата обаче знаеха, че отрядите се отправят не в поход на запад, а към Киото. Освен Мицухиде и дванадесетина мъже от обкръжението му, всички до един бяха в неведение.

Скоро щеше да стане Часът на маймуната. Под кървавочервеното западно слънце една подир друга проехтяха надути раковини. Войниците, които досега просто блуждаеха от една палатка до друга, бързо станаха на крака, за да се подредят както трябва в строй. Разделиха се на три части и вдигнаха знамената си.

Лекият вечерен повей премина покрай безбройните лица. Зеленината на околните планини и бледозелените листа наоколо прошумоляха. Още веднъж прозвуча раковината — този път от далечната гора.

Мицухиде и военачалниците му излязоха от двора пред светилището на бога на войната Хачиман и преминаха под косите лъчи на залязващото слънце. Мицухиде направи оглед на войските си. Събрани така наедно, те наподобяваха желязна стена. При преминаването на Мицухиде всеки един вдигаше поглед към него и дори най-последният войник изпитваше гордост от това, че е под началството на такъв велик пълководец.

Под бялата си жилетка, извезана със сребърни нишки, Мицухиде носеше черни, украсени със зелено доспехи. Дългата сабя и седлото му бяха с изключително майсторска изработка. Днес не само той изглеждаше много по-млад от друг път. Когато надене доспехите, човек сякаш губи своята възраст. Дори и край шестнадесетгодишен момък, който тръгва в своя първи поход, старият самурай като че не усеща вече годините.

Днес молитвите на Мицухиде бяха по-горещи от тези на кой да е друг човек във войската му. Ето защо в погледа, с който минаваше покрай войниците, се четеше такава напрегната решимост. Изражението на главнокомандващия не остави подчинените му мъже безразлични. Родът Акечи бе отивал на война двадесет и седем пъти. Днес обаче мъжете бяха трескави от напрежение, сякаш някакво вътрешно чувство им говореше, че битката, в която влизат, далеч не е обикновена.

Всеки един усещаше, че тръгва натам, откъдето може никога да не се върне. Общото чувство изпълни като черна мъгла редиците. Деветте знамена със сини цветя по тях, които плющяха над главите на всеки от отрядите, потънаха сякаш в облак.

Мицухиде дръпна поводите на коня си и се обърна към яздещия редом с него Сайто Тошимицу.

— Колко мъже имаме общо? — попита.

— Десет хиляди. Ако прибавим и различните носачи и помощници, ще станат около тринайсет.

Мицухиде кимна и след известно време добави:

— Помолете началниците на отрядите да дойдат тук.

Щом мъжете се събраха пред коня на Мицухиде, той се отдръпна и на негово място излезе братовчед му Мицухару, заобиколен от двете страни с военачалници.

— Получихме това писмо снощи. То е от Мори Ранмару, който е сега в Киото. Ще ви го прочета, за да стане ясно на всички за какво се отнася.

Разгъна листа и зачете:

— По нареждане на господаря Ода Нобунага трябва да се явите в столицата. Негово Височество иска да направи оглед на частите преди заминаването им на запад.

— Ще потеглим в Часа на петела — продължи Мицухару. — Дотогава войниците да приготвят припаси за път, да нахранят конете си и да отпочинат.

Макар доста внушителен, видът на тринадесет хиляди мъже, които се стягат в полето за път, не предизвикваше уплаха. Междувременно началниците на отрядите бяха повикани отново, този път в гората до светилището на Хачиман. Там, сред сенките на наближаващата вечер и шума на цикадите, хладният въздух се усещаше почти като вода.

Преди миг от светилището се бе чул шум от молитвено пляскане с ръце. Изглежда господарят и неговите пълководци се молеха на боговете. Мицухиде бе успял да убеди сам себе си, че не тръгва срещу Нобунага само от чиста враждебност или гняв. Страхът, че може да свърши като Араки или Сакума, му даде повод да реши, че за него това е просто самозащита — също като притиснато до стената животно, той е принуден да нападне пръв, за да може да остане жив.

Само пет часа път деляха светилището от храма Хоно, където бе отседнал неговият толкова уязвим неприятел. Такава възможност никога нямаше да се повтори. Все пак Мицухиде разбираше, че измяната му може да породи подозрения във властолюбие и не можеше да се съсредоточи върху своите молитви. Въпреки това съвсем лесно намираше оправдание за действията си — стигаше да изброи престъпленията на Нобунага през последните двадесет години. Макар да бе служил толкова дълго на този човек, Мицухиде в крайна сметка съжаляваше за стария шогунат и целия свързан с него застой.

Началниците на отрядите чакаха, събрани накуп. Походният стол на Мицухиде оставаше празен. Оръженосците казаха, че той още се моли в светилището и скоро ще се върне. Не след дълго завесата на входа се вдигна. Един по един влязоха близките служители на господаря. Всички поздравяваха събраните в палатката. Последни се появиха самият Мицухиде, Мицутада, Тошимицу, Мицухару и Мицуаки.

— Всички началници на отряди ли са тук? — попита Мицухиде.

Със стряскаща бързина цялата околност бе плътно обградена от войници. По лицето на Мицухиде имаше тревога, а в погледите на пълководците се четеше безмълвно предупреждение.

— Трябва да намирате за доста обидно да взимам такива предохранителни мерки, когато говоря със служителите си, при условие че винаги съм разчитал на вас — започна Мицухиде. — Не разбирайте всичко това погрешно — искам просто да ви известя за нещо много важно, което отдавна чакаме, нещо, което ще засегне цялата страна и което ще ни донесе или могъщество, или смърт.

И той се зае да разкрие своите намерения. Изреди оплакванията си срещу Нобунага — униженията, на които този го подложи в Сува и Адзучи и последното оскърбление — заповедта да се присъединят към войските на запад, което значи да минат под началството на Хидейоши. После изброи имената на хората, които служиха на Нобунага с години, за да бъдат докарани накрая до самоунищожение. Тъкмо Нобунага е врагът на справедливостта и рушителят на културата, човекът, който премахна старата власт и доведе страната до безпорядък. Завърши речта си с едно стихотворение, което сам бе написал:

Нека неразумният

каже, каквото поиска;

няма да жаля

за името и славата си.

Докато изричаше тези стихове, Мицухиде усети колко страшно е неговото сегашно положение. Сълзи потекоха по страните му. Служителите също заплакаха. Някои между тях дори прехапаха ръкавите на доспехите си или се строполиха по очи на земята. Един-единствен мъж не заплака — старият воин Сайто Тошимицу.

В този миг на общо вълнение той реши да обвърже всички присъстващи с клетва. Намеси се с думите:

— Вярвам, че Негово Височество ни се довери, защото ни смята за хора, на които може да разчита. Ако господарят бъде посрамен, неговите служители трябва да умрат. Нима само нашият господар бива наскърбяван по такъв начин? Малко време остава още на моите стари кости, но ако мога да стана свидетел на падението на господаря Нобунага и на това как моят господар взима в свои ръце управлението на страната, ще мога после да умра, без да съжалявам за нищо.

След него заговори Мицухару:

— Всеки от нас смята себе си за най-верен слуга на Негово Височество. След това, което той ни каза, пред нас има открит само един път. Да побързаме да не пропуснем часа, в който да умрем достойно.

Всички предводители на отряди отвърнаха в един глас. Блясъкът на вълнение в очите им сякаш сам говореше, че не знаят друга дума освен „да“. Щом Мицухиде се изправи на крака, мъжете затрепериха от възбуда. Както открай време бе прието при заминаване за бойното поле, те го приветстваха с викове.

Йомода Масатака вдигна очи към небето и подкани мъжете да се подготвят вътрешно за това, което им предстои.

— Скоро ще е Часът на петела. До столицата има около пет часа път. Ако тръгнем напряко, до изгрев-слънце трябва да успеем да обградим храма Хоно. Успеем ли да влезем в него до Часа на дракона и после да разрушим храма Мьокаку, всичко трябва вече да е решено, преди да е станало време за закуска.

Говореше обърнат към Мицухиде и Мицухару. В гласа му имаше пълна убеденост. Тази реч, разбира се, не беше нито съвет, нито някаква препоръка. Хората просто трябваше да знаят, че страната е вече в ръцете им.

Беше втората половина на Часа на петела. Пътят в подножието на планината вече бе притъмнял от сянката й. Облечените в доспехи мъже преминаха в редица през село Оджи и накрая стигнаха до възвишението Ойносака. Нощното небе бе пълно със звезди, а столицата долу приличаше на негово отражение.